Колийн Шанън
Нежният звяр (11)

Глава 10

Въпреки отсъствието на Дрейк, Калиста продължи да раздава. Нека си потърси друга маса. Останалите играчи имаха достатъчно време, за да разгледат и подредят картите си. Калиста направи същото, но подскочи, когато сянката на Дрейк се извиси над нея.

Той погледна към купчината карти върху зелената покривка на масата, докато останалите играчи притискаха подредените си карти до гърдите си. Вниманието му се съсредоточи върху Калиста.

— Лисица — произнесоха безшумно устните му.

Тя го изгледа високомерно.

— Присъединете се, ако смеете.

Мъжете около масата ахнаха при тази смелост от нейна страна.

Дрейк седна на мястото си.

— Не е хубаво да предизвиквате бика, скъпа моя. Това може да се окаже твърде опасно. Ходил съм в Мадрид и съм гледал корида. Бих отбелязал, че роклята ви е червена като наметалата на матадорите. — Погледът му отново се плъзна собственически по тялото й.

Цербер не харесваше думите му повече, отколкото господарката си, затова се приближи още повече до Калиста, показвайки зъбите си на Дрейк. Калиста потупа мастифа по главата.

— А аз бих отбелязала, че матадорът, въпреки че е много по-малък и слаб от бика, почти винаги побеждава. Бикът, макар и да е страховито чудовище, обикновено свършва окървавен в прахта.

Дрейк се подсмихна.

— Оле!

— Моля?

— Така викат испанците, когато матадорът успее да измъкне наметалото изпод носа на бика.

Калиста отвори уста, за да отговори, но един от по-възрастните играчи на масата се оплака:

— А вие можете да се препирате колкото си искате, но по-късно, ако може. Мислех, че това е игрален дом, а не Глоуб Тиътър.

Калиста се изчерви и се усмихна сладко на мъжа.

— Разбира се, сър. Хайде да започнем с наддаването.

Беше й необходимо голямо усилие, за да се концентрира. След всяка карта, която докосваше масата, Калиста очакваше Хенри да нахлуе в залата и да заповяда на Дрейк да излезе, но Хенри очевидно беше зает на масата със заровете. Въобще не се изненада, когато Дрейк излезе победител от това раздаване. Трябваше да се стегне. Беше тук, за да изкарва пари, не да ги губи, най-малко пък заради мъжа, който им бе откраднал толкова много.

Той очевидно не се притесни ни най-малко от необходимостта да разгледа и подреди картите си бързо. Спечели и второто раздаване.

Когато Калиста съобщи точките, останалите играчи изгледаха кисело Дрейк.

— Проклятие, имате дяволски късмет, Херик — обади се един.

— Славата и богатството не са ли ви достатъчни, приятелю? — изръмжа друг. — Може би си носите с вас госпожица Късмет, колкото и да рита и да се противи?

— Не, предпочитам да идва доброволно — отвърна той. Пръстите му докоснаха леко тези на Калиста, докато вземаше картите си от третото раздаване.

Калиста усети, че се изчервява. Разгледа картите си, без да казва нищо, надявайки се, че мъжете около масата няма да разберат двоякото значение на думите му. Само Хамптън я изгледа замислено.

Точно в този момент Калиста дори не можеше да си спомни как бе изглеждал Хийт, а това само я ядоса още повече. Да, Дрейк имаше причина да мрази Хенри, но тя лично не му беше сторила нищо. Но пък ако искаше, само с една дума щеше да го изпрати в затвора. Как се осмеляваше да й говори така пред толкова много хора?

Настроението й се влошаваше все повече и повече. Той печелеше всяко раздаване и тя най-после реши, че е най-добре да избяга, преди да е казала нещо, за което после ще съжалява. Видя Саймън да влиза в стаята и му махна. Даде на Дрейк полагащата му се сума от банката и стана, насилвайки се да се усмихне.

— Моля да ме извините, джентълмени. Брат ми Саймън ще заеме мястото ми.

Саймън отвори уста, но Калиста му кимна рязко и се отдалечи бързо. Не видя реакцията на Дрейк, когато я огледа, изправена в цял ръст, нито пък можеше да забележи как прилепва роклята към тялото й, когато върви.

Но всички присъстващи мъже забелязаха.

Красивите устни на Дрейк се стиснаха под маската. Той напъха печалбата в джоба си и последва Калиста. Играчите на масата зашепнаха възбудено, но погледът на Саймън ги накара да млъкнат.

Когато излезе във фоайето, Калиста повери Цербер на един слуга.

— Моля, нахранете го и му дайте вода.

И тя забърза нагоре по стълбите.

Един познат глас обаче я накара да се обърне.

— О, скъпо дете, изглеждате… добре тази вечер.

Доктор Самюъл Джонсън подаде шапката и бастуна си на един слуга, който бързо изчезна някъде. Докторът беше облечен консервативно в обичайното за него дълго черно палто и бяла ленена риза, но този път носеше някаква шарена вратовръзка за разнообразие, а обувките му бяха със сребърни катарами. Синият му поглед огледа предизвикателната й рокля със смесица от неодобрение и възхищение, от които бузите й отново пламнаха.

Така или иначе, нямаше намерение да се извинява. Калиста тръгна към него с протегнати ръце.

— Следвам съвета ви, сър. И съм поласкана, че дойдохте. Ще играете ли?

Той хвана ръцете й, стисна ги и ги пусна.

— Признавам, че ми се ще да се бях научил. Не ме привличат игрите на късмета, дете, а възможността да се насладя на добра компания и добър разговор.

— А от тях имаме достатъчно — обади се Дрейк откъм вратата.

Калиста се обърна към него.

Джонсън се усмихна.

— А, Дракона. Защо ли не съм изненадан да ви видя тук?

Дрейк приближи, потупвайки джоба си. Чиповете издрънкаха.

— Тук се играе честно, сър, ако искате да предизвикате госпожица Късмет в този потенциално разрушителен спорт.

Джонсън изсумтя.

— Глупости. Кой се е провалил от игра? Не можете да посочите и шест примера за цял век. Има много повече хора, опропастени от рискована търговия, но никой не казва нищо срещу нея.

Дрейк запристъпва неспокойно от крак на крак при този намек.

Калиста погледна доктора многозначително.

— Прав сте, доктор Джонсън. Мистър Дрейк Херик успява и в двете.

Джонсън погледна двете напрегнати фигури. Усмихна се леко, но преди да отговори, на входната врата се почука. Калиста махна с ръка на прислужника и отиде да отвори лично. Когато видя мъжа, който стоеше пред нея, тя пребледня като платно.

Как се бе осмелил да дойде тук?

— Е? — сопна се Джон Уилкс. — Ще ме пуснете ли да вляза?

Очевидно не бе забравил последната им среща. Калиста неохотно му направи път.

Уилкс влезе. Той също беше облечен с черно палто, но дантелите на ризата му бяха от най-скъпите и най-модерните. Поколеба се, когато видя Джонсън, който го гледаше с любопитство.

Уилкс се покашля.

— Да, е, добродетелта и порокът понякога не могат да се различат, освен ако човек не знае всичките факти. А за доста от тях в колониите още се пише. Но, между другото, не искате ли да продължим разговора си на вечеря?

Калиста дори не беше чула звънеца за вечеря, толкова бе погълната от разговора им.

Лицето на Джонсън се проясни. Любовта му към храната и напитките беше добре известна. Той махна на Уилкс да тръгне пред него. Когато той се обърна с гръб, Джонсън сбърчи нос и прошепна в ухото на Калиста:

— Ако той наистина мисли, че добродетелта и порокът не могат да се различат, в такъв случай, мадам, когато напусне дома ви, може би ще е редно да преброите лъжиците си.

Той се обърна и последва Уилкс.

Когато се отдалечиха достатъчно, Калиста избухна в смях:

— Той има най-острият ум. Прекрасен е.

— Ти също. И то прекалено, в тази рокля. — В гласа на Дрейк прозвуча силно неодобрение. — Би трябвало да те покрия…

— Докато ме съблечеш за свое собствено удоволствие? — сладко измърка Калиста и се обърна към стълбите.

Една стоманена, но нежна ръка, я хвана през кръста.

— Хайде да вечеряме, в противен случай мога да се изкуша да докосна тази плът, която ме възбужда.

Калиста се отдръпна.

— Мисля, че можете да се оправите и сам в къщата.

Достави й огромно удоволствие да види как устата му увисва от изненада.

Тя тръгна към стълбите само за да я дръпне Дрейк след миг в един празен килер за дрехи. Вратата се затвори бързо, хващайки я в капана на тъмнината, изпълнена с миризма на вълна, восък… и възбуден мъж.

Калиста се опита да се промъкне покрай него и да се измъкне, но той я придърпа към себе си.

— Сега ще ми обясниш какво искаше да кажеш с това. Да не би да си разбрала кой съм всъщност?

Щеше й се да бе държала езика си зад зъбите. Не отговори веднага, но когато той я стисна по-силно, процеди през зъби:

— Да.

Усети го как настръхва.

— И… мразиш ли ме за това?

Трябваше ли да го излъже? Думите, които излязоха от устата й, бяха вдъхновени от сила, много по-могъща от страха.

— Никога не бих могла да те мразя. Лежа будна по цели нощи, чудейки се какви ли ужасни страдания си преживял, за да носиш тези белези по тялото си. Колебая се между копнежа да дойда при теб и мисълта, че враждата между семействата ни е прекалено дълбока, за да можем да я преодолеем. О, Дрейк, аз… — Калиста зарови лице в гърдите му.

Голямата ръка, която погали раменете й, трепереше.

— Шшт. Някой ден ще ти разкажа. Засега просто ме остави да те прегръщам.

И тук, в килера за дрехи, Калиста бе успокоявана от мъжа, който бе провалил живота й. Не се целуваха, не говореха.

Просто споделяха топлината на човечността си като две души, копнеещи за истина, която им се отказва.

Вратата се отвори. Шокираният прислужник изненадано отстъпи назад, стиснал някакво палто. Калиста се отдръпна, прекалено сконфузена, за да погледне към Дрейк, и избяга нагоре по стълбите.

Усещаше погледа му, забит в гърба й, но знаеше, че щеше да измисли някакво извинение за пред прислужника. Затръшна вратата на спалнята след себе си и се огледа. Това очевидно е било господарската спалня.

Леглото в елизабетински стил би могло да побере цяла армия. Балдахинът беше излинял, но някога е бил бургундско червен със златни бродерии. Златистите копринени завеси на прозорците бяха все още хубави, както и ориенталският килим на пода. Калиста се опита да си представи, че Дрейк е бил заченат на това легло, но не можеше.

Плискаше лицето си със студена вода, когато изведнъж нещо й се проясни.

— Ах, ти!

Ако той наистина беше синът на Брайън Кимбал, значи бяха им продали тази къща чрез измама и са я купили от наследник, който не е имал право да продава. Внезапно почувствала слабост, Калиста се отпусна на ръба на леглото. Мили Боже, и това ли беше част от плана му? Да ги накара да вложат и последния си петак в тази къща, а когато той докаже своята самоличност, да им вземе всичко? Призля й и тя притисна ръце към корема си.

Не, омразата му не можеше да е толкова силна, не и ако изпитваше поне мъничко чувство към нея. Отмъщението му вече ги бе опропастило достатъчно.

Както винаги, честна пред себе си, Калиста помисли и за неговите аргументи — каквото и да направеха, не можеха да компенсират това, което бе причинил Хенри на едно невинно момче. Какви ли ужасни премеждия бяха превърнали благородния младеж в мрачния страховит Дракон? Може би някой ден щеше да й каже. Ако тя можеше да понесе да чуе всичко.

Обърканите й чувства помрачаваха здравия й разум. Не можеше да се върне при масите в това състояние. Духна всичките свещи, освен една, и легна на леглото. Напоследък спеше толкова лошо. Може би ако затвори очи само за малко…

Заспа на мига.

 

Дрейк отиде в залата за вечеря. Защо тя винаги бягаше тъкмо когато постигнеха нещо? Поне можеше да се уповава на мисълта, че тя знае самоличността му и въпреки това явно продължаваше да го обича. Нежната им прегръдка в тъмния килер го бе разтърсила до дъното на душата.

Когато стигна до вратата на трапезарията, Клайд дойде при него, изгледа го и го бутна в един стол до стената.

— Какво става?

Дрейк се огледа наоколо. Засега бяха сами.

— Калиста знае кой съм.

Клайд въздъхна с облекчение.

— Значи вече почти стигнахме до края на тази комедия от грешки, а кога ще си вземеш къщата?

Той чакаше, изпълнен със зле прикрито нетърпение, но Дрейк не отговори веднага. Върху лицето на Клайд бе изписано очакване, сякаш щеше да чуе думи, които отдавна е трябвало да бъдат казани.

Дрейк се загледа в отвратителните тапети на червеникави ивици, които сега покриваха стените на къщата на детството му. Съмняваше се, че Калиста ги е избирала, защото тя очевидно имаше добър вкус. Представи си я трепереща в Самърлий, без пари, с които да поправи течащия покрив.

— Аз… Аз имах намерение да го направя тази вечер.

Откъде се бе взел този отговор? Победата беше толкова близо. Точно в този миг, ако искаше, можеше да превърне Стантън в бедняк, какъвто беше Дрейк през младостта си.

Докато той се бореше със себе си, лицето на Клайд се успокои. Беше свалил маската, когато излезе в сумрачния коридор.

— Няма значение, момче. В крайна сметка ще направиш това, което е правилно. Да отидем ли да вечеряме? Имам чувство, че не съм ял от векове. Гладен съм за първи път от толкова време. Ако ям, няма да се налага да давам обяснения за това отвратително лице. — Клайд стана и влезе в трапезарията.

Дрейк го последва бавно, но когато се нареди на опашката за храна, чу до себе си познат глас:

— Изненадан съм, че нашите скромни забавления ви харесват.

Куотърмейн и Стантън погледнаха към чинията на Дрейк, пълна с шотландска сьомга, йоркширски пудинг, грах и ябълков пай. Куотърмейн не можа да прикрие доволната си усмивка, виждайки посинялото лице на Клайд.

Дрейк нарочно сложи една хапка в устата си, сдъвка я бавно и чак тогава отговори:

— Поносимо е, Куотърмейн. Но готвачът ви е сложил малко повече сол в пудинга. Искате ли да ви изпратя своя, за да му даде подходящи инструкции? — Дрейк нямаше готвач. Той и Клайд се хранеха с много по-скромна храна от тази тук, но не беше необходимо враговете му да го знаят.

Куотърмейн се вцепени. Хенри само изглеждаше още по-уморен. Погледът на Дрейк се впи в това изтощено лице. Хенри изглеждаше така, сякаш малко по-силен вятър ще го отвее. Дрейк си каза, че това го радва, но си спомни единствено любовта в очите на Калиста, когато бе погледнала към втория си баща.

Мъжът зад Дрейк се дръпна и направи място за Куотърмейн и Хенри. Дрейк довърши пълненето на чинията си и се огледа за маса. Видя Джонсън, който водеше оживен разговор с Уилкс. Уилкс му махна с ръка.

Дрейк се поколеба. Колкото по-малко го виждаха с Уилкс, особено сега, толкова по-добре. От друга страна, Дрейк не можеше да си позволи да бъде груб. Знаейки, че Куотърмейн го наблюдава, той го прокле наум и седна до Джонсън, срещу Уилкс.

Клайд трябваше да си потърси друга маса и не след дълго вече беше погълнат от разговора си с един възрастен джентълмен.

Джонсън погледна към Дрейк и продължи разговора си с Уилкс.

— Наистина, често споря с моя приятел Босуел за шотландците. Трябва да го заведа в един провинциален град и да му покажа истинския цивилизован живот, защото, нали знаете, той живее сред диваците в Шотландия и сред негодниците в Лондон.

Уилкс се усмихна и отговори:

— Освен когато не е със сериозни, трезви, почтени хора като вас и мен. — Уилкс побутна чинийката с маслото към Джонсън, преди добрият доктор да е посегнал към нея.

Джонсън отговори:

— А ние се срамуваме от този развратник.

Дрейк с интерес отбеляза, че отношението на Джонсън към Уилкс се е смекчило. Разбира се, виното и добрата храна бяха казали своето. Дрейк се съмняваше обаче, че нещо би могло да промени политическите убеждения на доктора.

Джонсън намаза масло върху филийката си.

— Още малко от тази прекрасна сьомга, докторе? — попита Уилкс. — С удоволствие ще ви донеса.

— Не сега, благодаря ви, сър.

Куотърмейн седна на масата им. Дрейк не го погледна дори когато лакътят му се блъсна невъзпитано в неговия. Хенри остави пълната си чиния, погледна я, вдигна ръка към устата си и забърза нанякъде.

Дрейк се загледа след него, но Куотърмейн дори и не забеляза, че партньорът му не е тук. Дрейк замислено започна да дъвче. Очевидно Хенри беше болен. Дрейк се разкъсваше между удоволствието и загрижеността, че Господ ще го довърши, преди Дракона да е успял. Отнякъде се появи мисълта, че Калиста ще бъде много покрусена, ако Хенри умреше. Дрейк я пропъди бързо и блъсна чинията си.

Уилкс и Джонсън сега обсъждаха Шекспир.

Куотърмейн се намеси:

— Да, да, той е истински гений и т.н., но хайде по-добре да обсъдим нещо по-важно — като например тези „Писма на Джуниъс“. Какво ще кажете за тях, мистър Уилкс?

Джонсън стисна устни при това грубо прекъсване, но изчака вежливо отговора на Уилкс.

Уилкс сви рамене.

— Не мога да кажа, че не симпатизирам на каузата, която защитават „Писмата“, като се има предвид, че мястото в Камарата на общините ми бе отказвано три пъти само заради един-единствен човек. Средствата обаче могат да се обсъдят.

Дрейк скри усмивката си в салфетката. Наистина, Камарата на общините загуби велик законодател в лицето на Уилкс. Той наистина беше майстор в политиката и дипломацията.

Куотърмейн погледна триумфиращо към Джонсън, очаквайки той да се противопостави, но джентълменът само каза уклончиво:

— Позицията на човек относно равенството и демокрацията може да се прецени от един прост тест. Зададох следния въпрос на мисис Макълей: след като е толкова демократична, би ли позволила на лакея си да седне на една маса с нас. Знам какъв е нейният отговор, но що се отнася до вашия… Кажете ми, мистър Уилкс, мистър Куотърмейн, бихте ли се хранили със служителите си?

И двамата поклатиха глави.

Джонсън погледна към Дрейк.

Дрейк се усмихна.

— Аз винаги се храня със служителя си. — Дрейк погледна към Клайд, който говореше близо до ухото на явно глухия старец. Наистина, без Клайд, Дрейк щеше отдавна да е мъртъв. Дрейк беше този, който би трябвало да се чувства поласкан, че Клайд се храни с него.

Куотърмейн проследи погледа на Дрейк и се размърда на стола си. Дрейк го погледна, задържайки дълго синия си поглед върху него. Знаеше, че Куотърмейн разбира предупреждението: посмей само да заплашиш отново Клайд!

Джонсън ги погледна с любопитство, но кимна на Клайд.

— Значи вие, сър, сте истински защитник на демокрацията. Що се отнася до подобни спорове, те са чист софизъм, ако не са подкрепени от дела. — Джонсън се изправи. — А сега, извинете ме, джентълмени, но леглото ме вика.

Уилкс стана.

— Мога ли да ви изпратя, сър?

— О, не. Още не съм толкова изкуфял. Идете да развивате таланта си на масите. — Джонсън кимна рязко към Куотърмейн. — Приятна вечер. Моля, предайте моите поздрави на домакинята. — Под прикритието на носната си кърпичка даде знак на Дрейк с пръст.

Дрейк се изправи и го последва. Джонсън видя, че Саймън го гледа с благоговение. По пълните устни на доктора пробяга благосклонна усмивка. Той спря.

— Познавам ли ви, младежо?

Саймън се изчерви.

— Не, сър. Но аз съм голям ваш почитател.

— Е, нека поправим грешката тогава. Аз съм…

— Доктор Самюъл Джонсън, лексикограф, писател, който не може да бъде сравнен с никой друг. — Саймън затвори уста и стана още по-червен, очевидно притеснен от собствените си похвали.

— Ласкаете ме, младежо. Но ще ви навестявам от време на време. Ще имате прекрасната възможност да промените мнението си.

— Възхищението ми само може да порасне, сър — заекна Саймън.

Когато излязоха във фоайето, Джонсън въздъхна със смесица от завист и умора:

— О, ентусиазмът на младежта! — Той присви очи към Дрейк. — Като не изключваме и страстта. Не е моя работа, но непрекъснато си мисля… този Куотърмейн ви мисли злото. Но предполагам, това ви е известно. А той е толкова безскрупулен, колкото само човек с неговия произход може да бъде. Около него вони на обор въпреки парфюмите.

— Ще внимавам, но оценявам загрижеността ви.

Докато Джонсън чакаше каретата си, той огледа фигурата на Дрейк.

— По дяволите, колко сте висок. Нищо чудно, че лейди Калиста ви намира неустоим. Но кога ще престанете с тези глупави маски?

— Когато му дойде времето.

Джонсън надигна яката на палтото си.

— Надявам се единствено, че ще бъда там, когато го сторите.

Дрейк се поклони.

— Поласкан съм от интереса ви.

— Недейте да се шегувате с мен, младежо. А сега се връщайте и ухажвайте дамата. Не се и съмнявам, че половината от присъстващите мъже биха заели мястото ви, ако имаха тази възможност.

Дрейк се ухили и помогна на Джонсън да се качи в каретата си.

— Ако то е много голямо, сър, ако съдя по собствения си опит. Но ще бъда настоятелен.

Джонсън затвори вратата.

— Никога не съм се съмнявал, младежо. Приятна вечер.

Каретата тръгна.

Дрейк огледа всичките стаи за Калиста, но не я откри никъде. Намери обаче Хенри, пребледнял, седнал в един тъмен ъгъл. Дрейк се поколеба, но очевидно никой друг не му обръщаше внимание.

Дрейк спря пред стария си враг.

— Да извикам ли лекар, Стантън?

Хенри се понадигна на стола, после се изправи.

— По дяволите, за глупак ли ме вземате, че да се оставя на грижите на някой скапаняк, който вие ще изберете? Продължавайте с отмъщението си. Пожелавам ви да ви донесе радост. — Хенри тръгна бавно, но главата му беше вдигната високо.

Дрейк въздъхна. За миг му се прииска да бе свършил с всичко това… Но само за миг. Той се върна в трапезарията, напълни една чиния с най-добрите деликатеси и тръгна към стълбите.

Светлите петна по стените, където някога висяха безценни картини, го измъчваха, но знаеше, че братовчедът му — прахосник — отдавна е продал най-добрите произведения. Калиста и Хенри бяха се справили доста добре със задачата да прикрият упадъка на къщата, но новата боя и тапети не можеха да скрият рушащите се стени и изкъртените дъски по пода. Тук трябваше да се похарчат хиляди лири, за да възвърне имението предишния си блясък.

Скоро, обеща си Дрейк.

Тръгна, теглен от някакво странно привличане, към господарската спалня. Пред очите му падна червеникава мъгла, когато застана пред солидната дъбова врата. Опита да натисне бравата, но просто се облегна на вратата и се остави на спомените.

Бяха минали повече от двайсет години, откак бе стоял тук за последен път — на сутринта, преди да тръгне с баща си за Индия. Дъруд Алистър Кимбал, комуто баща му бе дал прякора Дрейк в чест на големия английски изследовател Франсис Дрейк, се беше втурнал в стаята, без да чука. После се качи на леглото при баща си, който четеше вестник.

— По-полека, момче. Ще ми събориш чая. — Брайън Кимбал спокойно допи чашата си и я остави. — Нямаш търпение да видиш океана, а?

— Мога ли да помагам при вдигането на платната, татко?

— Не, един Кимбал командва кораби, а не ги управлява. — Брайън се вцепени, когато видя едно малко съобщение във вестника. — Този негодник! Те въобще не си подхождат. Само да се върна от това проклето пътуване и ще я спечеля отново, въпреки самата нея. Родителите й никога не биха предпочели Стантън, най-малък син в семейството, пред мен.

Дрейк се бе намръщил и бе прочел съобщението. Ставаше въпрос за бал, на който една двойка — Хенри Стантън и Мери Ралей — беше скандализирала обществото, танцувайки повече от обичайните два танца.

Дрейк бе виждал Мери два пъти в нейното провинциално имение, където бе ходил на гости заедно с баща си. Тя беше приятна жена, а дъщеря й беше прекрасна — момиченце с яркочервена коса, която напомняше на Дрейк за кукла, толкова идеална беше. Дрейк очакваше с нетърпение времето, когато тя щеше да му стане сестра, както бе обещал баща му.

Мрачното изражение върху лицето на баща му изплаши Дрейк. Винаги, когато Брайън Кимбал гледаше така, прислугата започваше да заеква, а аристократите — да свеждат глави. Брайън никога не бе посягал на Дрейк, този поглед беше достатъчно наказание. Появяването му сега беше доказателство за чувствата му към Мери Ралей. Десетгодишното тогава момче изпита известно презрение към силния си, строг баща, който можеше да се чувства така спрямо една обикновена жена, пък била тя и красавица.

Но сега трийсетгодишният мъж разбираше прекрасно колко силно е привличането на една красива жена. В сегашното объркано настояще Дрейк стоеше до вратата, с една ръка на бравата, в другата — стиснал чинията, и затъваше в блатото на собствените си дела. Не знаеше дали въобще някога ще може да прости на Хенри Стантън, или ще сложи край на съществуването му така, както заслужаваше. И двете щяха да имат определени последствия.

Но едно знаеше със сигурност — както обикновено, Клайд беше прав.

Кръвта наистина си казваше думата. Явно беше съдба мъжете от рода Кимбал да бъдат привличани от жени от рода Ралей. Можеше единствено да се надява, че неговата собствена любовна история ще бъде с щастлив край.

Или, още по-добре — с ново начало.

Дрейк отвори вратата.

— Калиста, аз…

Той млъкна, когато я видя. Забрави, че вратата е отворена, забрави гнева си към Хенри, забрави къщата, пълна с хора. Чинията се олюля в ръката му и чак когато по пръстите му потече сос, той дойде на себе си. Хвана я точно навреме. После, затаил дъх, чудейки се дали Калиста няма да изчезне като видение, пристъпи към леглото и остави чинията на нощното шкафче.

Калиста лежеше на една страна. Косите й се бяха измъкнали от кока и по завивките се извиваха истински пламъци, стигащи почти до пода. Роклята се бе завъртяла на хълбоците й, оголвайки краката й до коленете. Деколтето беше изпънато до крайност от плътта, която искаше да излезе. Той посегна да й помогне, но собствената му трепереща ръка го отврати. Отпусна я бавно.

Видът на тази жена, легнала в леглото на предците му, предизвика у него чувства, които не можеше да разбере, камо ли да овладее. Мястото й беше тук. Тя беше предназначена за него, да зачева и да ражда неговите деца в това легло.

Преди или след като убие втория й баща?

Дрейк стисна силно ръцете си, но колкото и да се опитваше да го избегне, мислите му винаги стигаха дотук. Отначало беше толкова уверен в себе си, толкова спокоен. А сега пред него стояха какви ли не пречки. По който и път да тръгнеше, все му се струваше неподходящ. А предишният му водач — жаждата за отмъщение — се бе обърнала срещу него.

Едва ли можеше да се доверява на своите чувства, камо ли на нейните.

Огледа я още веднъж, за последно, после се върна до вратата и я отвори широко. Старите панти изскърцаха. Той се вцепени, надявайки се, че тя няма да се събуди и да го види как се измъква. Погледна през рамо.

Тя се размърда и се прозина. Клепачите й трепнаха, после се отвориха. Тя се втренчи в него, без да мига. Радостната й усмивка почти го ослепи с красотата си.

— Сънувах те.

Никаква сила на земята вече не можеше да го накара да си тръгне оттук. Той се върна до нея, коленичи и погали розовите й, меки като кадифе бузи.

— Наистина ли, скъпа? Радвам се.

Тя целуна опакото на ръката му. От долния етаж се чу мъжки смях. Той видя промяната в изражението й, когато си спомни къде се намираше… и защо. Тя се опита да стане, но той нежно я бутна обратно на леглото.

— Чувала ли си старата френска басня за красавицата и звяра?

Тя извърна поглед. Явно я знаеше, но той прошепна в ухото й:

— Често съм си мислил колко много подхожда тази приказка на нашата връзка. Ще развалиш ли проклятието, надвиснало над мен, красавице? Ще ме превърнеш ли в принц със силата на любовта си?

Тя се отдръпна. Искаше му се да може да прогони тъгата от очите й, но знаеше, че самият той е причината за нея.

Калиста каза:

— Не моята любов ще те промени, Дрейк, а твоята. Заради теб, заради живота, който можем да имаме заедно… — Гласът й стана по-тих — Заради един стар, болен мъж, който съжалява за злините, които е извършил на младини.

Както винаги, тя веднага отиде към същността на нещата. Тъй като не знаеше как да й отговори, той й показа чинията.

— Помислих си, че може да си гладна.

Тя кимна в знак на благодарност и сложи чинията в скута си.

— Доктор Джонсън отиде ли си?

— Да, замина си след една доста интересна вечеря.

Калиста сбърчи нос.

— Мога да си представя. — Смачка едно грахово зърно с гърба на ножа си. — Без съмнение, Уилкс му се е подмазвал.

— Недотам, че да не изкаже собственото си мнение.

— Той е отвратителен подмазвач. Когато му изнася. — Калиста сложи в устата си парченце шунка.

— Аз бих го нарекъл практичен. Джонсън е по-добър като съюзник, отколкото като враг, а и той доста се отпусна, докато изпразни чинията си, което всъщност му отне доста време, тъй като Уилкс непрекъснато му помагаше да я напълни отново. — Устните на Дрейк се разтеглиха в лукава усмивка. — Уилкс може да е очарователен, когато поиска, но нищо не може да превърне Джонсън в либерал, а Уилкс — в консерватор.

— А нима Уилкс е очаровал и теб, а? Затова ли му помагаш? — Калиста не вдигаше поглед от чинията си.

Дрейк знаеше, че очаква отговора му с изключително внимание. Той погледна към празния коридор и каза тихо:

— Ако ме питаш дали още му помагам за онова, отговорът е не. Не и от онази нощ, когато взе от дома ми това, което си е негово. Казва, че вече не съм му полезен, след като са разкрили скривалището ми. А и честно казано, вече ми бяха омръзнали непрекъснатите му изисквания. Помагах на каузата му, защото вярвах в целите му, не в самия човек. Още от самото начало знаех, че най-важното за него е политическата му амбиция.

Тя почувства огромно облекчение.

— Слава Богу.

Той взе чинията й и я сложи на пода.

— Тревожеше ли се за мен?

Тя отвори уста, за да излъже, но бързо я затвори.

— Някой трябва да се тревожи. Девизът ти би трябвало да е: „Давай напред, по дяволите всичко останало“, а не — „Това, което имам, го задържам.“ — Тя прехапа устни, когато той направи точно това, което му казваше, и я придърпа в прегръдката си.

— Но пък точно в този момент предпочитам моя си девиз. Добре е човек да може да те задържи. — Той сведе глава, но тя извърна лицето си така, че устните му само леко докоснаха бузата й.

— Пусни ме. Трябва да се върна долу, преди да са забелязали отсъствието ми.

Но съпротивата й беше слаба, а той знаеше, че й харесва да бъде в прегръдките му точно толкова, колкото на него — да я прегръща.

Той се опита да се пошегува:

— Просто исках да ми благодариш както подобава за това, че спрях да се занимавам с Уилкс.

— Благодаря ти.

Той приближи устните си до нейните.

— Благодари ми както подобава и ще те пусна при онези проклети глупци долу.

Тя се намръщи леко, но му позволи да сложи ръцете й на врата си. Очите й гледаха настойчиво в неговите. Тези очи щяха да го преследват до деня на смъртта му, а може би и след нея. Бяха зелени, като нова надежда, като бръшляна, който се извиваше по стените на тази къща, карайки го да мечтае за дом.

Този дом, който носеше със себе си.

Защото, където отидеше тя, той я следваше.

Простите истини го разтърсиха до дъното на душата му. Шепнейки мили думи, той целуна клепачите й, за да прекъсне магията на този поглед. Но само замени силата на погледа с по-властната сила на докосването. Всяка частица от нея му доставяше удоволствие. Тя беше като коприна, сатен и живо кадифе — от ръцете, обвили врата му, до косите, спускащи се по ръцете му.

Тя въздъхна. Когато устните им се срещнаха, непрестанните въпроси изчезнаха в магията на физическото удоволствие. Сърцето му ускори ритъма си, кожата му настръхна, кръвта нахлу в слабините му. Придърпа я по-близо, като продължаваше да държи ръцете си на гърба й, в случай че изгуби самообладание… Сега не беше нито времето, нито мястото…

Но когато срамежливият й език се плъзна в устата му, той изстена. Ако не сега, кога тогава, питаха слабините му. Той притисна устните си към нейните и езикът му затанцува с нейния в танца на страстта. Тъкмо я слагаше върху леглото, когато един гневен глас проникна през мъглата на забравата.

— Негодник такъв! Махни се от нея! — Хенри Стантън вдигна бастуна си й го стовари върху раменете на Дрейк.

Дрейк трепна и вдигна ръка, за да се предпази от следващия удар. Скочи на крака, но Калиста го изпревари и издърпа бастуна от ръката на Хенри.

— Престани! Не е направил нищо, с което да не съм съгласна. — Дрейк я наблюдаваше с очакване, тя се изчерви, но призна: — Всъщност аз го окуражих.

— Трябва ли отново да ти казвам кой е той и какво ни е причинил? — извика Хенри.

Дрейк си пое рязко дъх. Беше останал с впечатлението, че Калиста сама е стигнала до извода за произхода му. А се оказваше, че Хенри е признал. Дрейк никога не бе предполагал, че Хенри ще признае отвратителните си дела на когото и да било, най-малко на любимата си дъщеря. Дрейк вече гледаше по друг начин на него. Може би не разбираше Хенри Стантън, граф Суонлий толкова добре, както предполагаше, помисли си той. Положи усилие, за да съсредоточи вниманието си върху спора между баща и дъщеря.

— Как бих могла да забравя? Никой от двама ви няма да ми каже. — Калиста хвана раменете на втория си баща. — Моля те, нека приключим с това. Стига толкова гняв и омраза. — Обърна се към Дрейк. — Ти също. Аз… аз… — Тя си пое дълбоко въздух. — Признавам, че много те обичам. — Когато той пристъпи към нея с израз на победител, тя вдигна ръка. Хенри затвори очи, но в този миг вниманието й беше съсредоточено върху Дрейк. — Вие двамата ме разкъсвате на две. Не мога да обичам единия, без да обичам другия. Ако не беше Хенри, Дрейк, аз нямаше да бъда жената, която съм. — Целуна Хенри по бузата. — А без Дрейк, скъпи мой Хенри, никога няма да стана жената, която бих могла да бъда.

Тя хвана ръцете им и ги сложи една върху друга.

Дрейк се поколеба. Тези очи, за които би умрял човек, го приковаваха на мястото му, оставяйки крайния избор на него. Калиста отстъпи назад.

Ръката на Хенри стоеше отпусната върху тази на Дрейк. Дрейк не можеше да я стисне, но и не се отдръпваше. Отмъщението, основната цел през почти целия му живот, го зовеше, но Калиста го зовеше много по-силно. Ръката на Дрейк бавно започна да стиска тази на Хенри.

Но Хенри се дръпна.

— Не! Между нас никога няма да се установи мир, докато той преследва мен и семейството ми. — Хенри извърна очи от разочарованото лице на Калиста и ги впери във врага си. — Ти си един страхливец, който се страхува дори да покаже лицето си. Как мога да ти имам доверие?

Дрейк отиде до вратата, затвори я и се облегна на нея.

— Ти знаеш кой съм, Хенри Стантън, граф Суонлий, убиец, но ако искаш доказателство… — Дрейк посегна към връзките на маската си.

Калиста прикри устата си с ръка, очите й се разшириха, докато Дрейк бавно откриваше лицето си.

Стантън стана пепелявосив.

— Мили Боже, ти си същият като Брайън.

— А защо иначе щях да си правя труда да се крия? — Дрейк се усмихна към Калиста. — Виждаш ли, скъпа, не съм нито изрод, нито съм обезобразен, от което се страхуваше.

Калиста пристъпи напред като хипнотизирана. Докосна бузата му и прокара пръсти през лицето му, както вече го бе правила веднъж преди. Само че този път не беше тъмно. Този път очите й виждаха всичко — високите скули, счупения нос, извитите вежди.

— И ти като баща си не си красив. Но, мили Боже, силен си! И очите ти. Никога не съм виждала толкова сини очи.

Бяха толкова погълнати един от друг, че не забелязаха как на Хенри му призлява. Калиста се обърна чак когато той се олюля, и го хвана, преди да падне. Дрейк й помогна да го сложат на леглото.

Очите на Хенри не слизаха от лицето на Дрейк.

— Винаги… съм знаел… че онзи проклетник ще се върне… за да… ме преследва… — Дъхът му изсъска. Тялото му се отпусна и очите се склопиха.

Калиста извика и започна да го удря по бузите, обхваната от паника, но Дрейк хвана ръката му, за да провери пулса. Намръщи се.

— Прекалено е ускорен. Ще отида за лекаря ми.

— Хенри би искал своя.

— Решението е твое, но Хасан е най-добрият лекар в Англия, уверявам те.

Очите на Калиста се изпълниха със сълзи. Погледна към неподвижната фигура на леглото, после отново към Дрейк. Очите й поглъщаха чертите му, кобалтовосините очи, в които една жена би могла да се удави.

Той се усмихна.

— Обещавам, че повече няма да го тормозя, докато не се изправи на крака.

Калиста кимна.

— Върви. И, моля те, побързай.

Дрейк завърза маската си и излезе.

Калиста хвана ръцете на Хенри.

— Моля те, Хенри, дръж се! Винаги ще те обичам, винаги!

Дори и ако застанеше между нея и Дрейк. Не можеше да изрази мислите си точно, но знаеше, че е така. Що се отнася до другото — дали Хенри ще продължи да я обича, ако тя избере врага му, тя нямаше как да разбере.

— Мили Боже, нека не се стига дотам — молеше се тя.

Привела глава, Калиста коленичи и стисна още по-силно ръцете на Хенри, опитвайки се да го върне в съзнание.

 

В ранните часове на утрото, след като игралният дом вече беше затворен, Хенри си почиваше. Странният лекар с напевния говор смеси някакви миризливи неща и ги напъха в гърлото на Хенри, после намаза гърдите му. Затрудненото дишане и сърцебиенето постепенно се успокоиха.

Калиста се преоблече с една удобна муселинена рокля, която й изпрати Мариан, и се приготви за дългата нощ. Лицето на Хенри вече имаше по-здрав цвят. Калиста вдигна крака на стола си и обви ръце около коленете си, замислена върху иронията на живота.

Дрейк беше посветил живота си на унищожението на този мъж, но въпреки това, когато Хенри имаше нужда, Дрейк направи всичко по силите си, за да го спаси. Нима Дракона не беше толкова зъл, че да не иска Хенри да страда повече. Или, както сърцето й искаше да се надява, Дрейк най-после виждаше безсмислието на отмъщението си? В края на краищата, би могъл сега да дойде и да предяви претенциите си върху къщата и всичко в нея, но той не го направи.

Калиста затвори очи, опитвайки се да заспи, но споменът за лицето му не излизаше от главата й. Избледнелият белег върху слепоочието му само подчертаваше изключителната воля на този мъж, който не искаше и не даваше нищо. Но все пак тя често бе ставала свидетелка на нежността му. Каквито и да бяха чувствата му към дъщерята на Хенри Стантън, той не бе злоупотребил с нея, когато имаше тази възможност, както биха направили повечето от мъжете от неговата класа.

Очевидно действията му спрямо нея не бяха на човек, обсебен от омраза. Може би, в известен смисъл, той отговаряше на чувствата й. С лека усмивка на устните тя се пресели в една далечна страна, където дракон пазеше земята на един граф. Тук лъвовете лежаха заедно с овцете, а принцесата превръщаше дракона в принц само с любовта си…

Но доста по-малко приятната действителност я събуди. Откъм фоайето се чуха спорещи мъжки гласове.

Разпозна първо гласа на Куотърмейн.

— Изчезвайте от собствеността ми! Вие и прислужникът ви не сте добре дошли тук…

— Калиста ще прецени най-добре. — Гласът на Дрейк беше тих, но личеше, че е ядосан.

— Сестра ми не е в състояние да преценява каквото и да било. Вие сте я омагьосали — каза Саймън.

Следващият глас беше на Клайд:

— Само едно същество може да ни съди. А вие ни се доверихте, когато доведохме Хасан. Той е много по-добър от онези английски касапи, които наричате лекари…

— Проклет дивак, ето какво е! — каза Куотърмейн. — А сега изчезвайте, преди да съм ви изхвърлил.

— Не можете да гледате резултатите от делото си, така ли? Снощи почти не го погледнахте. Вгледайте се добре и ще разберем дали имате някаква съвест — тихо каза Дрейк. — Излез на светло, Клайд. Може би вече е време да събудим и Калиста.

— Направи само една крачка, копеле, и горчиво ще съжаляваш — извика Куотърмейн.

Калиста вече бе тръгнала към вратата на спалнята, но спря. Обзе я ужас. Тук имаше нещо нередно.

— Какво иска да каже той, Алекс — попита Саймън.

— Нямам ни най-малка представа.

Но Калиста разпозна лъжата. Забърза към вратата, за да разбере какво бе направил Куотърмейн сега.

Куотърмейн стоеше с гръб към нея на най-долното стъпало, хванал с две ръце парапета, преграждайки пътя за нагоре. Саймън гледаше Дрейк и Клайд, които очевидно тъкмо бяха влезли.

Калиста се приближи към стълбището на пръсти, опитвайки се да разбере какво става. Беше изминала обаче само три крачки, когато Клайд погледна нагоре и лицето му се освети от лампите.

Калиста ахна и привлече вниманието на всички.

Затича се надолу и бутна ръката на Куотърмейн, за да погледне по-отблизо Клайд. Лицето му приличаше на накълцано месо. Ръцете му бяха превързани.

— Какво се е случило с теб, Клайд? — Калиста имаше чувството, че отговорът няма да й хареса.

Клайд се поколеба. Погледна към Дрейк.

— Кажи й, ако искаш — тихо каза Дрейк.

— Отвлякоха ме и ме биха.

— Кои?

Клайд сви рамене, но очите му, в които този път нямаше никаква милост, се спряха на Куотърмейн. Калиста затвори очи.

Куотърмейн избухна:

— Не можеш да ме свързваш с това отвратително дело. Аз бях със Саймън по това време преди три дни… — Той изведнъж спря, защото всички го погледнаха.

— Не сме ти казвали кога се е случило — каза Дрейк. — Нито пък бих сметнал, че имаш достатъчно смелост, за да го извършиш сам.

Куотърмейн се вцепени.

Саймън запристъпва от крак на крак, после избухна:

— Но защо са те отвлекли?

Клайд се поколеба.

— За информация.

— Нека позная — обади се Калиста. — Става дума за Дракона и намеренията му.

— Освен другите неща. — Клайд видя как веждите на Калиста се сключват над потъмнелите очи и бързо добави: — Но вече съм много по-добре. Благодарение на Дрейк и Хасан.

— Той те е измъкнал — каза Калиста. — Затова беше толкова мръсен онази нощ.

— Поемайки огромен риск за самия себе си. Но това не му е за първи път — Клайд погледна с обич към господаря си.

Саймън изглеждаше объркан.

— Но какво общо има това с нас.

— Ама че си глупак — възкликна Калиста. — Още ли не си разбрал, че най-добрият ти приятел е един безскрупулен човек, който няма да се спре пред нищо, дори пред изтезания и изнудване, за да постигне целите си? — Калиста стисна устни, когато видя погледа на Куотърмейн.

— Внимавай, скъпа, иначе наистина ще разбереш колко безскрупулен мога да бъда.

Сега беше ред на Дрейк да се вцепени.

— Това си е проблем между нас двамата, Куотърмейн.

Калиста махна с ръка.

— Достатъчно! Позволете ми сама да се бия в собствените си битки.

Куотърмейн хвана ръката й и я задържа, въпреки опита й да се отскубне.

— Битки? Що за глупост е това? Ние сме съюзници, не е ли така? Ти просто си малко разстроена от неразположението на Хенри, нали, скъпа Калиста?

Калиста отвори уста, за да отговори, но Саймън отвори рязко вратата.

— Излизай оттук, Херик! Очакваш да повярвам на думата на Дракона пред тази на един от най-уважаваните търговци в Англия? И най-добре никога не се връщай тук, където не си желан.

Калиста дръпна ръката си и затвори вратата пред опуления поглед на Саймън.

— Аз също имам думата. И казвам, че са добре дошли. Дължим им поне благодарност за това, че се погрижиха за Хенри. — Тя отиде до салона и отвори вратата. — Почти е време за закуска. Искате ли чай?

Куотърмейн изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне, но само се обърна и излезе бързо от къщата.

Саймън гледаше след него. После поклати глава към сестра си.

— Целувай ботушите на това копеле, ако така искаш, но аз няма да го направя. Алекс струва колкото десет като него. — Саймън последва приятеля си.

Уморена от грозната сцена и от липсата на сън, Калиста се облегна на вратата. Дрейк й помогна да седне на един стол.

— Съжалявам. Не трябваше да идвам, преди Хенри да се е пооправил. Но Клайд искаше да те види, за да обясни по-добре… — Дрейк прехапа устни и извърна глава.

Подобна несигурност въобще не му беше присъща, затова Калиста погледна към Клайд, очаквайки обяснение.

— Сега, когато знаете кой е той, заслужавате и да разберете защо — каза просто Клайд. — Всяка постъпка на Дракона беше в резултат от действията на баща ви преди двайсет години.

Калиста стана. Лицето й беше пребледняло.

— Не! Не мога да слушам това. Не сега. Може би не и никога. — Ако чуеше подробностите, това щеше да я унищожи. Не заради ужасната постъпка на Хенри, а защото не можеше да понесе жестокостта, която е изстрадал Дрейк.

Дрейк също се изправи. Затвори вратата на салона с крак и свали маската си.

— Да не би да мислиш, че на мен ми е по-лесно? Но не можем да продължим напред, ако не се върнем назад, затова трябва да разбереш.

Калиста се извърна. От толкова време мечтаеше да види човека зад маската, но не бе очаквала да види силата в очи, по-сини от сапфири, по-дълбоки от океана.

— Разбирам всичко много добре. Отвърнал си на злото със зло.

Дрейк пристъпи към нея, но Клайд го изпревари.

— Дете мое, трябва да чуеш всичко.

Калиста се извърна рязко към него.

— Защо? Да не би да смяташ, че не ми е болно за това, което се е случило с него? Аз ги… почувствах. — Гласът й бе изпълнен с болка. — И не минава и ден, без страховете ми да не ме последват и в кошмарите ми.

— И с мен е така. Но аз се страхувам от това, че мога да те изгубя. — Дрейк правеше признанието си, сякаш осъзнаваше, че то го прави уязвим.

Радостта сграбчи сърцето на Калиста.

— Тогава ела с мен. Сега, за да кажеш на Хенри, че му прощаваш.

Дрейк затвори очи. Сърцето му беше изпълнено с болка. Тя видя, изписана на лицето му, битката, която се водеше в ума му. Той протегна ръка към нея, но тя се отпусна. Отвори очи. Мъжът, който я гледаше сега, не беше нежният мъж от сънищата й.

Пред нея стоеше Дракона, лицето му беше лицето на Брайън Кимбал, решителността му — решителността на Кимбал.

— Не мога.

Калиста изтича към вратата, която й се стори толкова далеч през мъглата, забулила погледа й. Високата му фигура застана пред нея.

— Седни.

Когато тя остана на мястото си, прехапала устни, с разстроено лице, той я заведе до най-близкия стол и я бутна да седне.

— Нека ти кажа това, което имам да казвам. Когато свърша, ако искаш да си отида и никога повече да не ме видиш… — Той си пое рязко въздух и завърши бързо: — Ще направя това, което искаш.

Посегна към камината и взе машата с дръжка във формата на драконова глава. Взира се в нея толкова дълго, че Калиста вдигна поглед.

От изражението на лицето му разбра, че си спомня за баща си. Чувствайки се като преследвано животно, тя заби поглед в земята. Загадките, над които се бе чудила толкова дълго време, сега щяха да й бъдат разкрити.

Би дала пет години от живота си, за да не ги чува въобще. Узнаеше ли веднъж истината, надеждата щеше да избледнее. Никоя сила на земята не можеше да преодолее омразата, която Дрейк все още таеше спрямо Хенри.

Но трябваше да го изслуша. Поне това му дължеше. Нека каже каквото има да казва и след това можеха да приключат с тази връзка и да се върнат в сивата действителност, в която живееха, преди дъгата от възможности да ги доведе до тази безизходица.

Тя скръсти ръце в скута си и се приготви да слуша.