Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Романтични времена
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gentle Beast, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 54 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Колийн Шанън. Нежният звяр

ИК „Торнадо“

История

  1. — Добавяне

Глава 1

В последната нощ на Калиста Ралей в единствения дом, който някога бе имала, тя се събуди, за да разбере, че кошмарът е действителност — той бе дошъл.

В първия момент успя да потисне тревогата си. През последната година й бе станало навик да се събужда с ускорен пулс и пресъхнала уста, преживявайки отново ужаса, който нямаше име и лице.

Седна в леглото, стиснала завивките.

— Кой е?

Тишина. Взря се в тъмнината. От устата й излизаше пара. Размърда се на твърдия дюшек. През последния месец тук нямаше слуги, които да изтупват леглата, дори да готвят. Беше сама в къщата, заедно с болния си втори баща и пияния си полубрат. Все пак Цербер, нейният мастиф, пазеше вратата. Калиста се ослуша, но не го чу да лае.

Какво я бе събудило?

Вятърът свиреше навън и стенеше из празните коридори. Утре щяха да продадат и леглата си, нищо чудно, че нервите й бяха опънати до краен предел.

Погледът й се спря върху завесите, които се люлееха като изгубени души в тъмнината. Зад тях лесно би могъл да се скрие човек. Дали този… звяр се спотайва там, готов да осъществи отмъщението си.

— Глупости! Никакви глупави романи повече, моето момиче. — Звукът на собствения й глас сякаш я поуспокои.

Отново дрънчене на някой отворен капак на прозорец. Калиста дръпна завивката до носа си и затвори очи. Трябваше да си почине, за да е готова за преместването в наетата малка къща утре. Трябваше да успее. Беше добра в това отношение, помисли си горчиво. Беше се научила на това, докато имението, принадлежало на рода на майка й в продължение на десет поколения, се рушеше пред погледа й.

Бившето й имение, поправи се мрачно тя. Пламтящи образи на дракони, бълващи огън, и рицари, размахващи мечове, водеха една безкрайна битка в съзнанието й.

Само ако можеше да се изправи пред мъчителя им. Сигурно звярът, който прогонваше съня й, щеше да се окаже обикновен човек, след като се разкрие. Но вторият й баща отказваше да сподели с нея съмненията си относно самоличността на врага им.

Но и не успяваше да скрие страха в очите си…

Дори и тази вечер спориха по този въпрос.

— Калиста — каза той в празния сега кабинет, — той ме мрази прекалено много, за да наблюдава страданието ми отдалеч. Ще дойде. Скоро. Всъщност очаквам с нетърпение появата му.

Калиста се бе изненадала от собственото си самообладание, докато слагаше подноса с вечерята на пастрока си върху една щайга. Беше сготвила супата от последните останали зеленчуци и от пилешкото, което един мил съсед й бе дал. Беше разпределила кокошката така, че да им стигне за цяла седмица. Но сега дори костите бяха голи.

Тя сложи внимателно лъжицата до нащърбената чиния.

— Може би предупреждението ти ще има по-голяма полза, ако ми кажеш някакво име.

Хенри Албърт Стантън, граф Суонлий, блъсна подноса. Щайгата се обърна, подносът падна на земята. Супата се разплиска по мраморния под.

— Не мога да ям тази помия. И прасе не би я докоснало, камо ли благородник.

Тя се втренчи в него.

Той отпусна уморено глава назад.

— Единственият човек, който ме мрази достатъчно, за да ни причинява това, е мъртъв. Или поне така се твърди.

— Аз съм на двайсет и две и съм достатъчно голяма, за да ми спестяваш подобни неща. Кой беше… или е… този мъж?

Той извърна поглед и се загледа в огъня. Напудрената му перука изглеждаше смешно над смъкнатите рамене. Известната Жълта роза блестеше върху иглата му за вратовръзка. Безценният канарено жълт диамант беше голям колкото слива. Той никога не би го продал, дори и да умираха от глад.

Как би могла да го обвинява? Знаеше, че пази камъка, откакто, още съвсем млад, го е донесъл от Индия. Диамантът беше много по-ценен от хилядите лири, за които можеше да се продаде, въпреки мръсните тайни, които се мълвяха за придобиването му.

Тя погледна към смарагда на своя пръст и си помисли за любимия си кон, Парис. Не би могла да го продаде. Не още. Поне имаха къде да живеят. Но как можеше да помогне на семейството си да се измъкне от това дяволско положение, ако пастрокът й настояваше да я предпазва, спестявайки й тайната.

Молбите й не бяха помогнали досега, затова тя не каза нищо повече. Ако се нападаха един друг, това щеше да бъде в негова полза, не в тяхна. Тя коленичи и вдигна чинията и дървената лъжица.

Пастрокът й удари с отворена длан дървената щайга.

— Проклета да е нещастната му душа! Ще си плати за всичко това.

Калиста сложи приборите върху подноса.

— Бих си помислила, че ти е омръзнало да си отмъщаваш.

Графът погледна към събраните в спуканата купа кости.

— Проклет да е, само това ни остави — кости.

Калиста въздъхна и се насили да вземе собствената си лъжица. Поне един член от семейството трябваше да проявява здрав разум. И както обикновено, това беше тя.

— Какво си направил, че някой да те намрази толкова много, че да те преследва така? Теб и компанията.

— Не знам, казвам ти. Между другото, Британската Източно индийска компания няма голяма полза от бившите си работници. Щом се разболях и вече не бях в състояние да управлявам онези проклети езичници, дните ми бяха преброени.

— Но богатството ти — не. Нито пък моето. — Калиста прехапа устни, съжалявайки за забележката си. Той не беше пропилял тези пари, те се бяха стопили след намесата на човек колкото влиятелен, толкова и зъл.

Бледата благородническа ръка на графа стисна халата.

— Всеки може да направи лоши инвестиции. Особено когато са толкова съблазнителни.

Калиста дояде супата си.

— Единственото, което трябва да решим, е какво ще правим отсега нататък.

Хенри погледна джобния си часовник.

— Проклет да е този хлапак, къде ли е?

Калиста се вцепени.

— Предполагам, няма да се съгласиш с идиотското хрумване на Саймън!

— Ако можем да увеличим парите, това сигурно ще помогне. Евентуално. Никога не съм виждал по-добър картоиграч от теб. С твоята външност ще привлечеш, когото искаш на нашите маси в Лондон.

Калиста изпъна рамене, после взе подноса и го вдигна пред себе си като щит.

— Няма да участвам в подобно нещо. И определено няма да продам Парис, за да ти помогна за такова скандално начинание. Майка ми би се обърнала в гроба, ако ме види на подобно място.

— Оцеляването едва ли е „скандално начинание“ — отвърна той. — Как мислиш, би се почувствала майка ти, ако ни види да живеем в кочина, оставени на милостта на човека, който ни унищожи. Проклет да е, кара ни да живеем като селяни! Но това ще стане само през трупа ми! — Тъмните му очи горяха като въглени.

Калиста го изгледа тъжно. Болестта и грижите бяха изличили красотата, която бе предал на Саймън. Носът му сега приличаше повече на човка, отколкото на римски профил. Високите му скули и пълна долна устна бяха единственото, останало от гръцкия бог, завъртял главата на майка й, карайки я да се откаже от годеника си — Брайън Кимбал.

Неспособна да продължава този безкраен спор, Калиста отнесе подноса обратно в кухнята, търсейки отново в оскъдните си познания за миналото причината за нещастията си в настоящето. Семейство Ралей одобрявали Кимбал — Брайън Кимбал бил вдовец с малък син. Така останалото без майка момче и Калиста, която нямала баща, щели да получат родителя, който им липсвал. Майката на Калиста, Мери, не се противопоставяла на подобна сватба, тъй като и без това не очаквала някога да се влюби в някого така, както в бащата на Калиста — буен младеж, загинал, карайки пощенския дилижанс по пътя за Дувър, в опит да спечели бас.

Страст към комара, помисли мрачно Калиста, която и тя имаше…

Както и да е, когато Кимбал представил годеницата си на Хенри, най-добрия си приятел от годините, прекарани в служба за Източно индийската компания, животът — и любовта — отново се възродили в сърцето й. Мери и Хенри се оженили тайно. Кимбал се заклел да унищожи Хенри. Взел със себе си десетгодишния си син и отново се върнал в Източно индийската компания, но загинал в битка с пирати. Мълвата твърдеше, че пиратското нападение било организирано от съперник на компанията, но така и не се намерили доказателства за това.

Калиста бе научила за този стар скандал от един свой братовчед. Никога не бе и допускала, че пастрокът й, който беше любящ съпруг и баща, е способен на подобно нещо, както говореха някои.

Но сега, останала сама в тъмнината, въпросът се върна — ако Кимбал е мъртъв, кой тогава беше врагът им?

Скръъц…

Калиста подскочи.

Този звук идваше отвътре!

Отметна завивките. Пастрокът й се е събудил от бурята и сигурно е слязъл долу за още дърва. Това беше всичко. Нямаше за какво да се тревожи.

Калиста запали свещта до леглото си. Може би сега, в тъмнината на нощта, той ще й даде отговорите, които досега бе отказвал да й каже. Ако младостта на Хенри бе провалила по някакъв начин бъдещето им, тя имаше право да знае защо. Ужасът в очите му доказваше, че той най-малко подозираше кой е мъчителят им.

Тя обу чехлите си и се наметна с халата. Свещта светеше слабо, а когато отвори вратата, пламъкът се олюля. Тя спря и го прикри с ръка. Тръгна бавно по коридора. Всяко скърцане на старите дъски я стряскаше.

— Не…

Тази единствена приглушена дума я накара да спре. Това беше гласът на Хенри. Слаб и заглъхнал. Мили Боже, сигурно е закъсняла!

Тя измина тичешком оставащите няколко стъпки до вратата, без да обръща внимание, че халатът й се разтвори. Бравата беше леденостудена под треперещите й пръсти. Тя отвори рязко вратата и влетя вътре, вдигнала високо свещта. Течението от отворения прозорец я изгаси веднага. Все пак фенерът до леглото осигуряваше някаква светлина.

Вълшебният златен кръг обаче беше прекалено слаб, за да победи тъмнината. Кошмарите й оживяха. Свещта се изплъзна от вцепенената й ръка.

Някой… Нещо… се бе надвесило над втория й баща, някаква безформена ръка затискаше устата на Хенри. Тя видя превит гръб, облечен в черно кадифе, чу дълбок глас да заплашва:

— О, не, скъпи мой Хенри, няма да те убия. Това е прекалено бързо, прекалено милостиво. Страданията ти едва сега започват. Ще живееш така, както живях аз, благодарен за милостинята ти… ще ядеш това, което ядях аз, ще се биеш с плъховете за огризки…

Калиста инстинктивно отстъпи назад, за да доведе Цербер, но бе късно — течението тресна вратата.

Приведеният черен гръб се изправи. Тежкото кадифено наметало се завъртя около силните, обути в ботуши, крака. Калиста отчаяно търсеше зад гърба си бравата. Имаше чувството, че ако тази страховита Медуза я докосне, ще се превърне в камък.

Може би щеше да успее да избяга, ако пастрокът й не се бе надигнал веднага щом ръката се махна от устата му, и извика:

— Бягай, Калиста!

Бравата щракна. Тя започна да отваря вратата, но вдигна очи като хипнотизирана. Писъкът й се спря в гърлото.

Гласът му, почти шепот, произнесе бавно името й:

— А-а, Каллисста…

Само след миг звярът — защото не можеше да определи по никакъв друг начин съществото пред себе си — се метна върху нея. Огромната му дясна лапа блъсна вратата и остана там, до главата й.

Тя се прилепи до дървото зад себе си, но той се притисна към нея. Топлината му би била успокояваща при други обстоятелства, но сега тя осъзнаваше единствено, че халатът й се е разтворил и че това… същество е повече чудовище, отколкото човек. Усещаше копринената риза, триеща се в голотата на деколтето й, а под коприната — силните мускули.

Първият поглед към маската на лицето му бе я ужасил, затова тя съсредоточи вниманието си върху черните косми, показващи се от разкопчаната му риза. Качулката на наметалото покриваше главата му и цветът на косата му не се виждаше, но въображението й се развихри. Нима нощта бе оживяла и е изпратила върколак, за да ги убие.

— Дай да те погледна. — Специална кожена ръкавица покриваше трите пръста на лявата му ръка. Нямаше палец и кутре. Кожата на Калиста настръхна, когато той вдигна брадичката й.

Той се отмести леко. Калиста премига, когато благословената светлина започна да се бори с магията му, но зловещото му излъчване не изчезна, както се бе надявала. Тя преглътна, опитвайки се да преодолее паниката си.

Веднъж, в гората зад имението, бе срещнала гладен вълк. Още помнеше оголените му зъби, гръдното ръмжене. Някакъв инстинкт й бе подсказал да не бяга. Бе останала на мястото си, втренчила поглед в пламтящите очи на вълка, след това се втурна напред, разперила ръце, като размахваше наметало и крещеше с всички сили. Вълкът се бе изплашил.

Само подобна тактика би могла да я спаси сега.

Маската не беше чак толкова страшна, като я разгледа човек. Но сега срещу нея не стоеше един обикновен вълк. Този хищник беше самотен, тайнствен. Силата и яростта му бяха легендарни. Кожената маска имаше формата на дракон. В дупката, където трябваше да бъде устата, се виждаха пълни мъжки устни. Стилизирани рога излизаха от сбръчканото чело. Процепите за очите бяха наклонени и там се виждаше само блед блясък, защото тези очи на свой ред също я изучаваха.

Пръстите й се вкопчиха във вратата. Очакваше всеки момент да я изпепели огън, но първоначалният й шок се стопи, когато се върна желязната й воля. Стоеше, изпънала рамене, стиснала устни, вирнала брадичка. Беше й отнел достатъчно и проклета да е, ако успееше да й вземе и самоуважението.

Характери се проявяваха и преценяваха; в два мозъка и в две горди сърца се оформяше план за битка.

Калиста си помисли, че фонът на умиращата английска зима, която се гърчеше навън, е съвсем подходящ за сцената. Навсякъде ги заобикаляха смърт и унищожение.

Но зимата предшества пролетта. Тази мисъл й върна силите и тя обмисли следващия си ход. Остротата на вниманието му й беше толкова позната и стомахът й се сви от ужас. За хиляден път си пожела Бог да не я бе надарил толкова богато.

Но този път външният й вид й беше от полза. Той не би могъл да знае, че тя е достатъчно умна и достатъчно смела, за да го победи. Приличаше на древногръцка нимфа, както й бяха казвали толкова много мъже. Погледна бързо към пастрока си, след това към машата до камината. Можеше единствено да се надява, че той има достатъчно сили. Той кимна разбиращо и започна бавно да се придвижва натам.

Калиста погледна право в тъмните дупки, където трябваше да бъдат очите на нападателя й.

— Кой си ти и какво ти дава право да нарушаваш спокойствието ни?

Огромната му фигура се разтресе от подигравателен смях и тялото му се притисна още по-силно, почти интимно, към нейното. Този път тя не се вцепени, но й се прииска да бе закопчала халата си.

— Тази вечер ще научиш първия си урок — аз не искам права. Аз ги създавам. — Трипръстата му ръка се плъзна надолу по шията й, опасно близо до ръба на деколтето й. Погледът му проследи движението.

Тя въздъхна с облекчение, когато той се отдръпна назад, за да я види по-добре. Трябваше да го изтърпи, за да даде достатъчно време на пастрока си. Почти беше стигнал. Тя прехапа устни, когато металът изскърца по камъка, когато Хенри вдигна машата, но Дракона беше прекалено зает с наблюдението си, за да забележи.

Тя беше висока и гъвкава, тънката й талия и деликатните кости създаваха впечатление за слабост. Но ръцете й имаха силата на ездач, изящното й лице бе моделирано от чистотата, която само силният характер дава. Гъстите й коси, разпилени до кръста, хвърляха отблясъци на златисто и червено, всеки кичур отразяваше хиляди оттенъци. Безстрашните й очи компенсираха треперенето на коленете. Прозорците към душата й, с формата на бадеми, бяха с някакъв необичаен нюанс на зеленото — цветът на огряно от слънцето езеро. Те напомняха на мъжете за пролетта и за живителната й сила. Тъмни извити мигли обграждаха очите, а веждите й образуваха идеални арки над тях. Кожата й беше по-скоро с цвят на сметана, отколкото на слонова кост. Върху изящния й нос имаше точно пет лунички.

Широките му рамене се надигнаха в доволна въздишка.

— Калиста. На гръцки — „най-красивата“. Майка ти е избрала подходящо име, но пък и ти много приличаш на нея. — Почти нежно, той махна един гъст кичур коса от бузата й и го премести на светло, за да се наслади на играта на червено и златно.

Смелостта й се стопи при това потвърждение на най-големите й страхове. Дръпна косата си.

— Кой си ти? Откъде познаваш майка ми?

— Можеш да ме наричаш Дрейк.

Разбира се. Какво друго име би взел един дракон. Продължавай да отвличаш вниманието му. Баща й беше само на пет стъпки, босите му крака не вдигаха никакъв шум.

— Бих се обзаложила, че това не е истинското ти име.

— О, да, чувал съм и това за теб. За жена си била доста добра на карти. Ще те изпитам. Скоро.

Замъгленият му поглед отново се спря на деколтето й.

Калиста прехапа устни, преодолявайки желанието да завърже халата си. Още две стъпки. Тя изтърси:

— Аз никога не губя.

— Никога е безплодно понятие, което западняците харесват. Що се отнася до губенето, пламъците на страданието и загубата каляват човешкия характер. — Той протегна ръка назад и без да се обръща, хвана Хенри. — Не трябваше да го правиш, скъпи мой Хенри.

Хенри падна и машата издрънча върху дъските на пода.

— Животно такова! — извика Калиста и го отблъсна от себе си, като едва осъзнаваше, че успя да го стори, само защото Дрейк й позволи. Хвана Хенри за ръката и изсъска: — Изчезвай оттук! Получи си своя дял от плячката. Да се задавиш дано!

— Точно обратното. Много ми хареса. — Силните му бели зъби щракнаха няколко пъти.

Очите й се разшириха и тя потрепери. Ръката му докосна гърлото й. Изведнъж изпита усещането, че това не е ръката му, а зъбите му.

Хенри се изправи дотолкова, доколкото позволяваше схванатият му гръб.

— Аз имам приятели, копеле. Няма да ти се размине.

— Хубаво. Така плячката ще е още по-сладка, скъпи мой Хенри.

Яростта на Калиста прогони страха. Тя направи една крачка напред.

— Ако искаш война, тогава ще я имаш! Името ми все пак е Ралей, в края на краищата.

Хенри се опита да я дръпне назад, шепнейки отчаяно в ухото й:

— Не. Точно това исках да избегна.

Но тя не го чуваше.

Широките му рамене отново се разтърсиха в смях.

— Чуйте го само малкото гълъбче. — Отново хлопна зъби. — Хмм, нямам търпение да разбера колко крехка и вкусна си.

От подигравката му Калиста се изчерви. Изкушаваше се да посегне към машата, но спокойната му стойка и кръстосаните ръце на тези огромни гърди я спряха. Неочакваното. Това беше номерът, който действаше при такива като него. Тя пъхна два пръста в устата си и изсвири дълго, пронизително.

Отговори й силен лай. По стълбите се чу трополене.

Дрейк отпусна ръце, но не си направи труда да заключва вратата, както бе очаквала Калиста. Дълбокият му поклон беше странно грациозен за толкова огромен човек.

— Мога да съм вежлив, когато ми изнася. Това е твоят дом, милейди. За още една нощ.

Калиста трепна, когато тръгна към тях, но той ги подмина и се насочи към прозореца. Калиста се опули. Там нямаше тераса, а стаята беше на третия етаж. Цербер вече тропаше по коридора. Тя изсвири отново, за да го насочи.

Дрейк седна на перваза и за последен път се обърна към тях.

— Запомнете, заради самите себе си, че животът ми досега е зависил само от интелигентността ми. Скоро ще разберете, че опасността има едно качество — дава ти свобода. Нищо не може да те накара да рискуваш повече от мисълта, че нямаш какво да губиш.

Цербер се втурна през вратата. Спря, подуши въздуха, после изръмжа, оголвайки огромните си зъби. Черната му козина настръхна и грозната му муцуна на мастиф стана още по-грозна.

— Хвани го, момче! — извика Калиста.

Цербер се втурна напред.

Дрейк се обърна и се стопи в нощта.

Калиста и Хенри се спогледаха и бързо отидоха до прозореца. Дрейк беше увиснал на стената като прилеп. Калиста настръхна, но тогава видя въжето, което се виеше под него. Когато краката му докоснаха земята, той вдигна поглед към нея. Сливаше се с тъмнината и тя не видя много, но белите му зъби проблеснаха точно преди да й прати въздушна целувка.

Тя промърмори нещо и тресна прозореца, като за малко не прищипа пръстите на Хенри.

— Ще си плати за това.

Хенри се строполи на леглото.

— Сега и ти ли искаш своя дял от плячката?

Тя се втренчи в него, после изведнъж въздъхна.

— Много глупава съм изглеждала, нали? Но признавам, че сега разбирам защо си готов на такава стъпка. Ще отворим този игрален дом, ще си върнем богатството и ще го изпратим при дявола, на когото толкова много прилича. Защо да му позволяваме да ни преследва безнаказано?

Пастрокът й се облегна назад, дръпна завивките и скръсти доволно ръце на гърдите си.

— Това е моето момиче.

Косите на Калиста се развяваха около нея като огнен водопад, докато тя крачеше напред-назад, мърморейки:

— Номерът е да намерим слабото му място. Тази нощ не забелязах нищо подобно, но все пак трябва да има, поне едно. И аз ще го открия.

— Не си прави труда. Когато открих името му в документите, намерих за него всичко, което можах, но то съвсем не е много.

Калиста се обърна бързо.

— И защо се държеше така?

— Казах ти, че само подозирах. Казах също, че исках да те предпазя. Не исках да го виждаш. Какво щеше да направиш, ако ти бях казал, че Дрейк Херик, единственият собственик на „Херик Импортърс“, е човекът, който подозирам, че ме мрази.

Тя затаи дъх. Това име се носеше из Лондон като мълния. Херик се появи в Лондон преди около година и по същото време някой анонимно започна да изкупува дълговете им и последните им инвестиции започнаха да се провалят.

Много се шушукаше за Херик, но малко се знаеше, с изключение на факта, че се е върнал от Изтока богат като раджа. Смяташе се, че е англичанин по рождение. Беше купил най-хубавия хотел в Лондон, както и място в новата стокова борса. Говореше се също, че има разнообразни интереси — в търговията, финансите, мините.

Значи това беше мъжът, който ги мразеше. Устата й пресъхна от ужас, но дързостта й бе предизвикана. Тя се усмихна.

— Разбира се, веднага ще трябва да отида в Лондон, за да се изправя срещу него.

— Точно така.

— И какво всъщност си открил?

— Съвсем малко. Хората, които работят за него, са доста мълчаливи. Отказват подкупи. Мисля, че са мотивирани повече от страха, отколкото от лоялност. Бизнес партньорите му знаят за него малко, като се изключи това, че е безмилостен, когато се ядоса, и притежава много добър инстинкт за бизнес. Никой не знае къде живее, още по-малко пък дали има семейство.

— Не е женен и много се съмнявам дали въобще има живи роднини.

Хенри вдигна любопитно вежди.

— Как, по дяволите, разбра?

— Защото женският инстинкт, ако позволиш, ми казва, че той е самотен като котарак и почти толкова мил. Очевидно не знае нищо за любовта, нежността и дори, подозирам, за щастието. — Гласът й омекна и тя не можа да прикрие искрицата съжаление, която се промъкна в него.

Хенри премига разтревожен.

— А сега ме чуй добре. Този човек не е някой от наранените ти пилета или бездомни котета. Той е опасен. Отне ни имуществото, но ти, поне, все още имаш нещо ценно. Защото от това, което знам, нищо чудно да се окаже мъж, който… — Той се изкашля деликатно.

Тя сви рамене и косата й се раздвижи като пламък.

— Той не ме плаши. Поне не много.

— А би трябвало. И ако не се държиш настрана от него, предполагам, че той ще го направи.

— И какво предлагаш да направя?

— Бъди мекушава, за каквато той очевидно те смята. Аз ще се преместя в проклетата му колиба и ще живея от проклетата му щедрост. Докато това ме устройва. Докато спечелим пари. След това, ако обича да играе комар толкова, колкото се говори, може би ще успеем да си върнем всичко обратно. — Хенри кръстоса ръце зад главата си. — Колко непредвидено беше посещението му. Само ако знаеше колко неприятности ми спести. — Той се усмихна.

Калиста обичаше Хенри, но не беше сляпа за недостатъците му. Беше се научил да манипулира хората в Индия, където това беше почти изкуство. Погледна го право в очите.

— Сега те поддържам изцяло. Дори ще си помисля дали да не участвам в твоето, ъъ, ново начинание, но никакви убеждавания няма да ме накарат да продам Парис. Той е единственото нещо, което ми е останало от майка. Смятам да си го запазя.

Преди да започнат неприятностите им преди година, Калиста бе използвала парите, оставени й под попечителство, докато навърши пълнолетие, за да осъществи мечтата си да има кон, който може да победи известния Еклипс. И кой кон би имал по-голям шанс от някой, отгледан в същия обор?

Когато Парис беше обявен за продан, цената му, като брат на Еклипс, беше огромна. Но тя се съгласи. Останаха й само десет лири, когато сделката се осъществи, но ако той спечелеше състезанията, както тя се надяваше, щеше да върне многократно парите, вложени в него.

Хенри стисна рамото й.

— Ако не искаш да продадеш Парис, поне си помисли за Куотърмейн. С известно окуражаване, той ще ти направи предложение. Баща му много би се радвал да има една Ралей за снаха. Внимавай да не пропуснеш възможността си, момичето ми. На двайсет и две вече се колебаеш на ръба.

Калиста прикри треперенето си.

— По-добре да остана стара мома, отколкото да се обрека на Бог знае каква съдба с този ужасен мъж. Но какво ти става, та ти дори не го харесваш!

— Признавам, че не бих го предпочел, но след като младият Хийт умря… — Той спря, очевидно забелязал напрежението й и заключи: — Ако не можеш отново да обичаш, поне можеш да се обвържеш с някой, който да ни е от полза.

Познатата болка отново я прониза, когато чу името, което рядко си позволяваше да помисли, камо ли да изговори.

— Недей.

Дългата му ръка отново стисна рамото й. Само след миг каза весело:

— Може би Парис ще спечели истинско съкровище. Това ще си заслужава да се види — как побеждава Еклипс.

Тъгата беше изместена от мечтата, която я бе движила напред в течение на изминалата година. Макар че осъществяването й сега изглеждаше по-далеч отвсякога. Беше скъпо да обучаваш и да пуснеш кон в най-престижните надбягвания. Но колко хубаво щеше да е да види как Парис побеждава непобедимия жребец.

Но за да постигне тази цел, трябваше да направи нещо, което хич не й беше по вкуса. Прости ми, майко.

— Може би ако предложиш да направиш Куотърмейн съсобственик в игралния дом с една трета…

— Би бил луд, ако го направи. Не, единствената ни надежда да започнем е да осигурим поне част от парите. Въпросът е — как? Продадохме всичко ценно и въпреки това не можем да покрием дълговете си.

Жълтата роза блестеше върху нощното шкафче в другия край на стаята, но Калиста не искаше да поглежда натам. Може би имаше друг начин.

— Ще предизвикам Херик да играе с мен.

Хенри стисна силно ръката й.

— Глупости. Така или иначе, нямаш нищо ценно, което да заложиш. Нищо, от което можеш да се лишиш.

— Имам Парис.

Той се надигна.

— Ама че си странна! Защо, за Бога, не искаш да го продадеш, когато това със сигурност ще ни осигури много пари, а си готова да го рискуваш в игра, която можеш и да загубиш?

Тя потупа възглавницата му.

— Знаеш колко добра съм на пикет. Нямам намерение да губя.

— Нито пък аз, когато инвестирах последните ни пари в онази адска нова машина, която се оказа съвсем безполезна. Забранявам ти. Няма да се доближаваш до Херик.

Тя потупа възглавницата му.

— Ще поговорим отново утре. И двамата се нуждаем от почивка. Лека нощ, Хенри. — Тя целуна сбръчканото му чело.

Тъмните му очи я изпроводиха до вратата.

— Тези миловидни физиономии няма да свършат работа. Затова ще ми се подчиниш, момиче.

— Лека нощ, Хенри — повтори Калиста и отвори вратата. Усмихна се, когато той изпсува тихо, а зелените й очи заблестяха в очакване.

Най-после сънят дойде само за да бъде прогонен след няколко кратки часа от първите лъчи на утрото. С натежали клепачи, тя видя, че момчето от фермата е донесло малкото лични вещи, които им бяха останали. Калиста бе продала дори някои от най-скъпите си рокли. Когато натовариха всичко, Хенри и Саймън се качиха в каруцата. Тя бавно тръгна към полусрутения обор.

Лятната къща на Ралей беше уникална сред английската аристокрация със своя начин на наследяване. Ексцентрична предшественичка на Калиста, която наследила имението от баща си, така и не се омъжила. Завещанието й постановявало, че имението може да остане владение на рода Ралей само по женска линия и само ако най-възрастната жена в рода запази името Ралей дори и след като се омъжи. Роднините мъже били скандализирани. Един обезнаследен по-възрастен брат дори се борил в съда срещу завещанието, но съдът постановил, че всичко е съвсем законно.

Калиста беше петата жена с името Ралей оттогава. Любопитно, но въпреки недоволството на роднините си мъже и съпрузите си, жените от рода Ралей настоявали да запазят първоначалното завещание. Калиста бе управлявала имението след смъртта на майка си и също споделяше решителността на предшественичките си.

Съвсем просто — беше доста приятно да бъдеш единствен собственик на огромно имение. За жените се смята, че са мекушави и безпомощни, но уменията, които изисква управлението на подобно имение, потвърждаваха точно обратното. Още от най-ранна възраст Калиста беше научила скандални за една млада жена неща — математика, история, литература, фехтовка, шах, как се отглеждат коне и дори — от втория си баща — да играе карти.

Необичайното завещание щеше да свърши сега. Калиста усещаше погледа на ексцентричната си предшественичка, вперен в нея от отвъдното. Но какво трябваше да направи? Да остави втория си баща да влезе в затвора заради дългове? Беше му се доверила със своите пари, тъй като той, все пак, беше увеличил неимоверно богатствата на собственото си семейство след службата си в Британската Източно индийска компания. Инвестициите му винаги бяха сигурни, а Калиста бе искала да има достатъчно време, за да подготви Парис за първото му състезание.

Тя отвори вратата на обора и облегна глава върху лъскавата козина на най-ценната си собственост.

— О, Парис — прошепна тя, — какво да правя. — Прехапа устни, за да спре сълзите, и се дръпна назад, за да го погледне. Конят имаше широки гърди, черни чорапки на всичките четири крака и черна грива и опашка, които подчертаваха махагоновия му блясък. Имаше дълги крака и извита шия. Всеки сантиметър от него — от муцуната до опашката — беше създаден, за да побеждава. Красивата му глава се обърна. Той подуши косата й, сякаш се чудеше защо са тези сълзи.

Топлият му дъх погъделичка ухото й. Тя се засмя и погали кадифения му нос. Парис беше радостта на живота й. Никога не й се караше, никога не се прибираше пиян, никога не искаше нищо повече от овес и понякога бучка захар. Но сърцето му туптеше само за нея. С тази изключителна чувствителност, която имаха животните, той я успокояваше.

— Прав си, както винаги. Моето собствено невнимание ми навлече тези неприятности и само аз мога да се измъкна от тях. Хайде, момче, време е да започнем нов живот. — Тя сложи изтърканото седло и го яхна.

Когато стигнаха завоя, спря и се обърна за последен път. Камъкът беше остарял с благородство, както и архитектурата. Като се изключат новите капаци на прозорците и допълнителните колони, къщата си беше все в същия стил Тюдор, както я бе построил сър Уолтър Ралей, като лятно убежище от лондонската жега. Къщата отчаяно се нуждаеше от ремонт, но това беше нейният дом и да я отстъпи на врага, който ще я продаде или ще я остави да се разруши, беше горчива мисъл.

Тя вдигна глава и смушка Парис в галоп. Оставяше миналото зад себе си и се насочваше към несигурното бъдеще. Но поне това беше бъдеще, което тя сама щеше да изкове.

Но самозаблуждението й не трая дълго.

Едва бяха разопаковали нещата си, когато някой почука на вратата. Саймън скочи на крака.

— Аз ще отворя.

В малката си спалня, Калиста сгъна последната риза и я прибра в чекмеджето под сламеника.

— Благодаря, че дойдохте — чу гласа на Саймън.

Калиста затвори бавно чекмеджето, за да чуе отговора на посетителя.

— Много ми е неприятно да ви видя в това положение, сър — чу се глас, изпълнен с уважение.

— Казват, че така е по-добре за мен — отвърна Хенри. — Седни, човече. Чаят ще бъде готов всеки момент.

Калиста се вцепени. Защо Саймън бе поканил Куотърмейн? Гордостта й беше наранена при мисълта, че той е тук, но вдигна глава и влезе в малката стая, която щеше да служи за дневна, трапезария и кухня.

— Добър ден, мистър Куотърмейн. Колко мило от ваша страна да ни посетите.

Той стана толкова бързо, че столът му се прекатури. Приведе се над ръката й, задържайки я секунда повече, отколкото бе прието.

— Очарователна, както винаги, мис Ралей. Всеки път, когато ви видя, сте все по-хубава.

Де да можех да кажа същото и за вас. Повечето жени биха сметнали Алекс Трей Куотърмейн за красив. Имаше широки рамене, гъста руса коса, падаща встрани от широко, интелигентно чело. Сините му очи бяха чисти като кристали, обградени с дълги мигли, но Калиста винаги го бе намирала някак блудкав. Тя харесваше тъмнокоси мъже. Но имаше нещо друго — нещо в него винаги я бе притеснявало. Дланите му бяха влажни, а устата му беше леко изкривена, което би трябвало да бъде очарователно, но тя го намираше саркастично.

Очите му с дълги мигли сякаш гледаха по-скоро върха на носа му, отколкото покрай него. Куотърмейн беше син на един от най-богатите английски граждани, но все пак имаше благородна кръв от страна на майка си. Може би арогантността му й беше най-неприятна, а може би раболепниченето му пред хората с по-благороден произход.

Което очевидно обясняваше силния му интерес към нея. Ако не беше пряка потомка на сър Уолтър Ралей, тя сериозно се съмняваше, че Куотърмейн щеше да е толкова настойчив в ухажването си. Въпреки непрекъснатите й откази, той винаги беше готов да предложи приятелски ръка. Може би някой ден Калиста ще се отчая дотолкова, че ще му обърне внимание, но самата мисъл за това я накара да настръхне.

Парите му, външността му и очевидната му интелигентност не можеха да я подлъжат, защото неприязънта й спрямо него произтичаше от един неоспорим факт — той беше един от главните виновници за опропастяването на милия й по-малък брат.

Тя тръгна към огнището, където бълбукаше почернял чайник, и каза:

— Нека ви направя чай.

Калиста се втренчи в дългите крака на Саймън, които й препречваха пътя. Той ги премести и се намръщи. Страдаше от обичайния си махмурлук. Красивото му младо лице беше изпито и покрито с тъмна набола брада. Беше само на деветнайсет, а изглеждаше по-възрастен с години.

Ако не променеше навиците и приятелите си, може би нямаше да доживее пълнолетие, но въобще не се вслушваше в предупрежденията й, нито пък в тези на баща си. Калиста се замисли, докато приготвяше чая. Какво се бе случило с онова момче, което вървеше подире й из имението като послушно кученце?

Отговорът беше прост — Куотърмейн и пасмината му. А ако открие игрален дом заедно с този мъж, вече няма да е в състояние да го избягва така, както преди. Саймън само ще пропада все повече и повече. Но нима имаха друг избор.

Калиста му подаде чашката с чая, внимавайки да не докосва пръстите му.

— И какво ви води насам, сър?

— Защо, Саймън ме покани. За да обсъдим предложението на втория ви баща. — Куотърмейн отпи елегантно, леко вирнал малкия си пръст нагоре.

Хенри се покашля.

— Малко прибързано, страхувам се. Още не знаем дали можем да осигурим нашия дял от начинанието.

— В зависимост от това, за какво става дума, мога да дам началото, без допълнителна гаранция. Саймън е най-добрият ми приятел. — Алекс се усмихна лъчезарно към Саймън, който му отвърна по същия начин.

Самохвалко, искаше да отвърне Калиста. Ти нямаш приятели, ти имаш оръдия. Но спокойно отпи от чая си.

Хенри остави чашата си и се уви по-плътно в наметалото.

— Нашето предложение е достатъчно просто. Искаме да отворим нов игрален дом.

Алекс бавно свали чашата си.

— Разбирам. С настоящото население на града, това може да се окаже рисковано начинание. Страхувам се, че не мога да се включа без някаква форма на гаранция. — Погледът му се насочи към Калиста.

Тя се престори, че не го вижда, загледана в чашата си.

Отвърна Хенри:

— Знаеш, че нямаме нищо.

— Така ли?

Ушите на Калиста пламнаха, но тя продължаваше да се взира в чашата си.

Хенри проследи погледа му и въздъхна.

— Не, сър. Съжалявам, че сте предприели безплодно пътуване в това лошо време.

Саймън се надигна.

— Листа, защо не кажеш нещо. Знаеш прекрасно какво има предвид Алекс.

Алекс сложи чашата си на пода, изправи се и застана пред Калиста.

— Скъпа мис Ралей, сигурен съм, че знаете, след двегодишното ни познанство, че чувствата ми към вас са постоянни като звездите.

— Звездите, сър, се движат непрекъснато — отвърна сухо Калиста.

Но когато Куотърмейн взе чашата й, за да хване ръцете й, тя стана.

— Моля, не продължавайте. Поласкана съм от интереса ви, но чувствата ми не ми позволяват да се обвържа с вас. Страхувам се, че съм се метнала прекалено много на прапрабаба си. Съмнявам се, че въобще някога ще се омъжа. А сега ме извинете. Ще отида да нагледам Парис.

Лицето му остана съвсем безизразно, но сините му очи вече не бяха толкова кристално ясни. Когато Калиста погледна в тях, разбра, че сенките в дълбините им са истинско отражение на душата му. Не би могла да се омъжи за този мъж дори за да спаси имението или да си върне Парис. Усмихвайки се фалшиво, тя го заобиколи и тръгна към вратата.

— Приятен ден. Нека Бог да ви пази по пътя за Лондон.

Тя си намери работа в конюшнята, докато не чу тропота на конски копита. Отмаляла от облекчение, изми ръцете си и се върна в къщата.

Очакваше да я посрещне сърдитият поглед на Саймън, но той я прегърна сърдечно.

— Мислех, че сме изгубени, но проклет да съм, ако само не го направи още по-нетърпелив. Ще даде половината пари, а ще поиска от приятелите си още. Единственото, което трябва да направим ние, е да осигурим една четвърт и да се заемем с поддръжката. Сега отиде в Лондон, за да види какво е положението. Ние трябва да тръгнем утре. Ако приятелите му се съгласят, можем да започнем да търсим подходящо помещение.

— Прекрасно представление, Калиста. — Хенри се надигна с усилие и я погали по бузата.

Калиста нито се намръщи, нито се усмихна, защото всъщност не знаеше как да реагира. Чувстваше се ужасно, че е задължена на този мъж.

Което й оставяше само една възможност.

— Идвам в Лондон с вас.

— Добре. Имаме нужда от някой представителен, нали, Саймън?

Двамата мъже седнаха отново пред огнището, а Калиста се върна в стаята си. Не си направи труда да ги поправя, защото знаеше, че Хенри ще започне да се тревожи, но тя си имаше други планове. Прегледа сандъците с вещите си, търсеше най-хубавата си рокля. А, ето я. Разтърси сиво-зелената кадифена наметка и винената рокля от тафта. Притисна ги към себе си, мечтаейки да има огледало.

Но знаеше, че дрехите й са прекрасни. Когато посети „Херик Импортърс“, тя щеше да хвърли ръкавицата.