Колийн Шанън
Нежният звяр (3)

Глава 2

Въпреки многобройните пъти, в които Калиста бе изминавала двайсетте мили от имението си до Лондон, столицата никога не спираше да я удивлява. За краткия си живот бе станала свидетелка на толкова много промени, довели до сегашното му състояние, в 1772 г. — издигаха се сгради, рушаха се сгради, покриваха се пътища, други се изкопаваха, за да се построят площади и жилищни квартали. Огромни къщи понякога бяха съседи на малки, схлупени постройки. Физическата граница между двете беше някоя ливада и метална ограда, но социалната бариера беше пропаст, през която малцина се опитваха да надникнат, а още по-малко прекосяваха.

От мръсното пристанище, където бездомници и плъхове се биеха за огризки, до Хайд Парк, където се разхождаха богаташите, Лондон беше град на контрастите. Простолюдие и кралски особи посещаваха едни и същи остроумни пиеси и комедии и се смееха еднакво сърдечно.

За разлика от повечето благородници, Калиста не затваряше очи пред лошите страни на Лондон. Но тя го обичаше.

Само в Лондон едно бедно момче можеше да си пробие път към висшето общество, както го бе направил доктор Джонсън, или продавачка на портокали да се издигне до съпруга на краля, като Нел Гуин. За неуморните и смелите Лондон предлагаше по-добър живот. Наблюдавайки улиците, по които минаваха, Калиста си помисли, че и тя, въпреки произхода си, не се различава особено от уличните продавачки. Тя също бе дошла, за да се опита да се издигне.

Но дамите не се разхождаха из Лондон в каруци. Калиста бе вдигнала високо брадичка, въпреки любопитните погледи, но Саймън вдигна яката на сакото си, когато навлязоха в централната част на града.

Един продавач на кестени бе спрял количката си в края на улицата. Бърбореше учтиво и се кланяше на клиентите си — благородна лейди и облеченото й в кадифе синче. Те взеха печените кестени и се върнаха при каретата си. Докато момчето се качваше, един коминочистач се блъсна в него и детето изпусна един кестен. То се намръщи, но майка му бързо го дръпна в каретата и дръпна завесите.

Коминочистачът погледна зад себе си и се наведе за кестена. Без дори да изтрие калта, той го пъхна в устата си. Мъжът зад него го ритна силно и момчето падна на земята.

Калиста се намръщи, готова да извика на Саймън да спре каруцата, но коминочистачът бързо се изправи и избягвайки следващия удар, се втурна по улицата, преследван от господаря си. Очевидно беше свикнал да оцелява.

Ето това, помисли си Калиста, облягайки се назад, е същността на лондонското очарование и опасност. Най-големият град в света беше истински рог на изобилието по отношение на възможностите и отчаянието.

Калиста бе посещавала реформистки събрания заедно с Мариан Тапър — ексцентрична нейна приятелка, с която заедно бяха посещавали училище за млади дами. Методистите и квакерите там, заедно с такива, подобни на нея, имаха добри намерения, но не бяха практични. Аристократите земевладелци никога нямаше да приемат реформи, ограничаващи собствената им власт. Единствената истинска промяна можеше да бъде само политическа, ръководена от хора, достатъчно смели, за да извоюват парламентарна реформа.

Мъже като Джон Уилкс. Но какво се случи с него, помисли горчиво Калиста — три пъти го изключваха от Камарата на общините, въпреки че беше законно избран с мнозинство. Премиер-министърът, лорд Норт, управляваше като истински заместник на Джордж III, но размириците, които успя да потуши, скоро щяха отново да избухнат с пълна сила. А тя щеше да направи всичко възможно, за да подкрепи подобна кауза.

— Защо се цупиш, сестричке — попита я Саймън.

— Видя ли онзи коминочистач?

— Господи, не започвай отново. Главата ми се пръска!

— Така и трябва да бъде. — Калиста кръстоса крака.

— Мис Благочестие — измърмори Саймън.

Калиста се взираше, невиждащо, в една повлекана, завиваща зад ъгъла, под ръка с мъж, привел глава.

— Няма да е задълго, както изглежда. Как мога да осъждам порока и търгашеството, когато възнамерявам да се заема със самата му същност?

Саймън и Хенри се спогледаха при мрачната й забележка.

Хенри й каза нежно:

— Можеш да се откажеш. Ще се справим някак си. Наистина не искам да намесвам и теб, това ще скандализира обществото. Можем да наемем крупиета.

— По дяволите, имаме нужда от нея — намеси се Саймън. — Тя има дяволски късмет на карти.

— По-скоро умения — поправи го Хенри. — Остани в провинцията, ако това искаш, детето ми.

Но нима това е толкова лесно, помисли си уморено Калиста. Какво трябваше да прави: да си седи вкъщи и да гледа огъня или да работи, за да си върне откраднатите земи и добро име? Бе престанала да се интересува от мнението на обществото, когато то обърна гръб на Хийт. Освен това вече беше твърде късно. Стана късно, когато Дрейк Херик нахлу в дома й и разби и малкото спокойствие, което бе имала. Беше хвърлил ръкавицата в краката й, а на нея по й приличаше да я вдигне, отколкото да я стъпче.

— Не, Хенри — отвърна най-после. — Имам право на избор толкова, колкото и ти. Ако намериш подходящо помещение, изпрати ми известие у Мариан и аз ще дойда веднага. Но първо имам да свърша една работа. — Една работа, която не мога да свърша сама.

Жени без придружители рядко се допускаха в бизнес офисите на мъжете. Но с една от най-богатите лондонски вдовици за придружител, дори недостъпната сграда на „Херик Импортърс“ щеше да й отвори врати. Имаше усещането, че Херик може би ще откаже да се види с нея, но никой бизнесмен не би бил достатъчно луд, за да откаже среща с маркиза Нетъм.

Когато пред тях се показа огромната къща на Мариан, Калиста се уви по-плътно в наметалото и спусна качулката си ниско над челото. Лакеят, който се затича надолу по стълбите на къщата, се вцепени, когато видя кой слиза от каруцата. Бързо пробяга остатъка от разстоянието.

Сложи една кутия на паважа и й протегна ръка.

— Милейди, господарката каза да ви заведа в салона веднага щом пристигнете.

Калиста кимна царствено, както бе свикнала, когато преди толкова време — слизаше от богатата си карета. Без да се обръща, каза:

— Наслука, Хенри.

— Ще се видим още тази вечер, скъпа, ако не и по-рано. — Хенри взе юздите от ръцете на Саймън и изплющя с камшика. Конете се втурнаха напред.

Калиста влезе в къщата, изпълнена с уханията на пчелен восък, свежи цветя и сапун. Затвори очи, обзета от носталгия. Точно така ухаеше някога и нейният дом.

Преди да си отидат слугите.

Преди да се появи Дрейк Херик.

— Добър ден, милейди — обади се някакъв глас.

Калиста отвори очи и видя пред себе си сериозното лице на иконома.

— Радвам се да те видя, Колтър. Как е жена ти?

— Добре е, милейди. Много мило от ваша страна да се интересувате. Нейно благородие ви очаква в салона. — Колтър тръгна пред нея към резбованата врата. — Лейди Калиста Ралей — обяви той.

Едно топчесто лице, подобно на тези на ангелите, изрисувани по стената отзад, се надигна от ръкоделието.

— Слава Богу, вече си тук. За да ме отървеш от скуката, както винаги.

Калиста се усмихна.

— Мариан, мислех, че си се отказала от опитите си да се правиш на истинска дама.

— О, отказах се, отказах се. — Дребната жена заби иглата в обърканите конци и се изправи. Фигурата й беше може би малко пълна, но закръглена точно там, където е необходимо. — Но Елизабет Даунинг се обзаложи, че не мога да завърша покривка за стол за един месец. — Тя наклони критично глава, загледана в произведението си — За мой късмет, тя не уточни в какво състояние трябва да бъде покривката.

Калиста се засмя. Напрежението й се поуталожи. Мариан винаги я разсмиваше.

— Готова си да се обзалагаш, както винаги, а?

Мека, благоуханна буза докосна тази на Калиста.

— Присмяла се кука на криво дърво.

Само почакай да разбереш за какво съм дошла. Но засега Калиста само прегърна приятелката си.

— Не се и съмнявам, че ще спечелиш. Въпросът е какво?

— Ветрило, разбира се. От най-изящната коприна. Купила го е в Париж.

— А, разбирам.

Колекцията на Мариан от ветрила беше легендарна сред аристокрацията. Жените винаги очакваха с нетърпение да видят кое ветрило ще вземе Мариан на последната си разходка или посещение на театъра.

Мариан я поведе към изящното тапицирано канапе до камината.

— Но стига толкова за мен. Твоят живот е много по-интересен. Какво е това толкова важно нещо, за което споменаваш в писмото си и което е толкова тайно?

— Хенри не трябва да разбере къде ще ходя, но не мога да отида там сама. А нима има по-добра придружителка от маркиза Нетъм?

— Можеш да си приказваш цял ден, момичето ми, но няма да ти стана съучастничка, ако не ми кажеш всичко.

Калиста се засмя.

— Наистина, Мариан, подобно благоразумие изглежда странно от страна на същото момиче, което някога слагаше щурци в супата на директорката.

Красивото лице на Мариан не се усмихна.

— Както и подобно увъртане от същото момиче, което ми хвана щурците.

Усмивката на Калиста помръкна.

— Искам да ми помогнеш да се добера до Дрейк Херик. Чувам, че живее доста уединено, но със сигурност дори той не би отказал да се срещне с богатата вдовица Тапър.

Стомахът на Калиста изкъркори, когато тя погледна към подноса до канапето. Без да чака покана от приятелката си, посегна към една кифла.

— Херик! — Сините очи на Мариан се ококориха. — О, Калиста, не ми казвай, че Драконът е този, който…

— Добре, няма да ти казвам. Идваш ли с мен, или не?

— Знаеш, че ще дойда, затова не се прави на много важна.

— Едва ли съм чак толкова важна. Според него ми остава само да продължавам да падам. — Калиста заби зъби в меката кифла и задъвка методично.

Деликатните вежди на Мариан подскочиха нагоре. Бяха само един тон по-тъмни от златистите къдрици, прибрани в кок на главата й.

— Не съм чувала тази горчивина в гласа ти от смъртта на Хийт.

— Много вероятно е да я чуваш все по-често, освен ако планът ми успее.

— Охо! — Мариан също добре познаваше Калиста. — Скъпа моя приятелко, защо не приемеш предложението ми и не дойдеш да живееш при мен? Тези сложни стратегии могат да доведат до пълно унищожение.

— И аз отново ти благодаря, скъпа моя приятелко, но няма да се откажа, докато не си върна имението. След всички тези години не мога да го загубя сега. Особено заради този човек. — Калиста остави половината кифла в чинията си. — Стратегията е необходима част от успешната битка. Херик изстреля първия залп, но войната е в самото си начало.

— Говориш така, сякаш си в положение на война.

— Така е. Начинът ми на живот е поставен на карта, в края на краищата. — Калиста разказа с всички подробности срещата си с Херик преди две нощи.

Приемайки неизбежното, Мариан взе една порцеланова чиния и си сложи куп вкуснотии.

— Мили Боже, това наистина звучи зловещо. Защо, за Бога, толкова мрази Хенри. — Тя започна да яде от сладкишите.

— Не знам. Но възнамерявам да разбера.

— Аз ще се подкрепям, докато ми излагаш плана си. — Тя започна да яде, а Калиста заговори.

Мина цял час, преди да свърши.

— Е, ще ми помогнеш ли?

Мариан се мръщеше.

— Предполагам, че ако ти откажа, ще намериш друг начин. — Мариан изтри устните и ръцете си с дантелената салфетка.

Калиста сви рамене.

— Истинско дяволче си.

Калиста се поклони дълбоко.

— Много добре. Може би си си намерила майстора. Ако Хенри успее в това налудничаво начинание, ти ежедневно ще предизвикваш неженени мъже да играят карти с теб. Ще направя каквото мога, за да помогна, разбира се, но доброто ти име ще пострада. Ти очевидно го знаеш и не те е грижа.

Калиста поклати глава.

— Престанах да се интересувам от мнението на обществото в деня, в който загина Хийт, защитавайки ме от клюкарите.

Мариан въздъхна и продължи:

— Както и да е, втората част от плана ти включва и мен. Дрейк Херик е изключително богат, изключително влиятелен и изключително странен. Отказал е посещение на всяка домакиня в Лондон. Дори никой не знае къде живее. Очевидно държи на тайнствеността. Не се и съмнявам, че доста ще се ядоса, ако нахлуеш в дома му, ако допуснем, че можеш да го откриеш.

Приятелката й определено го подценяваше, помисли си Калиста. Спомни си силата, която се излъчваше от него — от глезените до идеалната уста. Тя прикри потреперването си.

— Какво си чувала за него?

— Ширят се всякакви слухове, но малко се знае със сигурност. Само шепа хора са го виждали. Изглежда, обича да играе на карти, но само с бизнес партньорите си. Освен това никога не сваля маската си.

Калиста се намръщи. Беше си помислила, че е използвал маската си онази нощ в дома й само за да подсили ефекта. Този път тръпките, полазили гърба й, бяха по-силни. А тази драконовска маска наистина беше впечатляваща. Дали беше уродлив, или се страхуваше да не бъде разпознат?

Докато смилаше новополучената информация, решителността й се върна. Всеки човек, който се разхожда с маска и крие жилището си, трябва да има причина. Нещо, което може да бъде използвано срещу него. Дори и да имаше угризения относно изнудването, трябваше да ги превъзмогне. Той безцеремонно й бе отнел всичко, което й беше скъпо. Защо тя трябваше да се колебае да използва същата тактика? Отново се съсредоточи върху думите на Мариан, която продължи:

— Тези, които са разговаряли с него, казват, че излъчването и говорът му са като на аристократ, макар че никой не е чувал за благородна фамилия Херик.

— И аз бих се съгласила, че има благороден произход. Но както ти е известно, благородният произход и добротата рядко вървят ръка за ръка. — Калиста се изправи. — Е, времето лети. Да ти помогна ли да се приготвиш?

Мариан се надигна бавно.

— Ами ако изгубиш Парис? Знам колко много означава той за теб.

— Трябва да рискувам. Не мога да измисля никакъв друг начин да спечеля пари.

— Ако ми позволиш…

Калиста прегърна приятелката си, която беше с половин глава по-ниска от нея.

— Знам колко си щедра, но не мога да приема подобно нещо. Начинанието ще е рисковано, меко казано. А ако се разбере, че си съсобственичка на игрален дом, помисли само какъв скандал ще избухне.

— Знам. — Мариан я погледна мрачно.

Калиста се обърна и тръгна към вратата.

— Но аз самата вече съм си спечелила неодобрението на обществото — отглеждам сама състезателен кон, ръководя собственото си имение…

— Но нито едното не може да се сравни с притежаването на игрален дом. Как тогава въобще ще си намериш подходящ съпруг?

Калиста я изгледа с поглед, който накара Мариан да сбърчи нос.

— О, много добре, млъквам. Но може отново да се влюбиш… някой ден.

— Не.

Думата отекна в мраморния коридор, но красивото лице на Мариан беше замислено, докато тя се изкачваше по стълбите, викайки камериерката си.

Калиста не забеляза тревогата на приятелката си. Върна се в салона. Виждаше единствено лицето на Хийт, толкова ясно, сякаш не бяха минали две години, откак загина в дуел, защитавайки доброто й име. Хийт със засмените очи и любящото сърце. Калиста захапа кокалчетата на пръстите си, за да заглуши стенанието си.

Не, не се страхуваше, че може отново да се влюби. Животът й включваше само самата нея, Хенри и Саймън. Ако изгубеше репутацията си отново, нека бъде така. Нито мъката, нито благоразумието, нито дори страхът можеха да я спрат да си върне това, което беше нейно…

 

 

„Херик Импортърс“ се намираше в хубав квартал, на чистата улица „Ню Бонд“. Сградата беше голяма, в предната й част имаше луксозен магазин, в задната — склад и, както допусна Калиста, надничайки от каретата на Мариан, офиси на втория етаж. Денят беше мрачен и всички прозорци светеха.

Вратата на каретата се отвори. Мариан подаде на лакея една от елегантните си визитни картички.

— Предайте на мистър Херик, че го моля да ме приеме.

Той се поклони и изчезна във вътрешността на магазина. Чу се дрънчене на звънец и двете жени видяха през прозореца, че лакеят беше незабавно пресрещнат от някакъв чиновник. Младият мъж погледна навън, после забърза нанякъде.

— Определено е заможен — отбеляза Мариан. — Тази витрина сигурно е страшно скъпа. И видя ли колко добре е подредена? Често съм се чудила защо търговците още не са разбрали, че е добре да остъкляват предната част на магазините си.

Цялата вътрешност, дори и от това разстояние, говореше за богатство и класа. Калиста стисна ръце под наметалото си, напомняйки си за поколенията синя кръв, които течаха във вените й.

Лакеят, съпроводен от чиновника, се върна бързо. Младият мъж се поклони дълбоко.

— Моля, ваше благородие, заповядайте. Аз ще ви съпроводя до офиса на господаря.

— Отлично, добри човече. — Мариан слезе от каретата. — Приятелката ми ще дойде с мен, разбира се.

Чиновникът се смръщи леко, но не се възпротиви.

Вътрешността на магазина беше още по-впечатляваща. Червени кадифени завеси, поръбени със златни ресни, висяха на всеки прозорец, дебели килими заглушаваха всяка стъпка. Изящните полилеи над главите им хвърляха достатъчно светлина, за да осветят цялото Уестминстърско абатство.

Калиста забеляза, че на всеки полилей е закачен дискретен етикет. Присви очи към светлината. Когато прочете сумата върху най-малкия полилей, ахна от изненада. Очевидно всичко в магазина беше от най-високо качество.

Рафтовете, покрай които минаваха, съдържаха най-различни неща — от кутийки за енфие до ланци за часовници и театрални бинокли. Скъпоценни камъни блестяха от рафтовете покрай стените. В задната част на магазина бяха изкусно наредени чуждестранни мебели.

Мариан спря и взе една златна солница.

— Това ми прилича на Челини — каза тя, обръщайки малката статуетка на Нептун, увита със змия.

— Челини е, милейди.

Мариан внимателно върна солницата на мястото й, ококорвайки очи при вида на цената, закачена за опашката на змията.

— Странен обичай — да обозначава всичко — прошепна тя на Калиста. — Херик явно не обича да се пазари, а? Вземаш или не, никаква отстъпка.

Явно целият магазин бе подчинен на тази философия, но пък нямаше никакъв признак, че бизнесът страда от това. Елегантно облечени мъже и жени се разхождаха навсякъде, докосваха, вземаха предметите, спореха. Със съдържанието само на един от рафтовете с бижута, помисли си горчиво Калиста, сигурно можеше да се купи цялото й имение. Всеки, който можеше да си позволи да има такъв магазин, явно притежаваше богатство, което тя не можеше и да си представи.

Когато тръгнаха да се изкачват по стълбите за втория етаж, главата на Калиста вече се бе замаяла от всичкия този разкош.

Спряха пред тежка дъбова врата с табела — „Дрейк Херик, ескуайър“. Калиста погледна Мариан и се усмихна, когато приятелката й вдигна високо брадичка и подканващо докосна нейната. Калиста се подчини и вдигна глава, когато вратата се отвори след почукването на чиновника.

Вътрешността на канцеларията излъчваше богатство, мъжественост и арогантност, но Калиста не обърна много внимание, като се изключи впечатлението, което й направиха кожата, тютюнът и скъпите мебели. Тя затаи дъх, когато една фигура се надигна иззад бюрото, после бързо въздъхна разочаровано. Този мъж беше прекалено стар и достоен, за да бъде Дрейк Херик. Той посочи на двете дами изящните столове пред огромното бюро.

— Как мога да ви помогна, дами, Клайд Хейнс, търговски управител на мистър Херик, на вашите услуги.

Гъстата му сива коса не беше напудрена, въпреки че беше прилежно прибрана на тила. Умореното му лице, все още красиво, носеше отпечатъка на силен характер и добър произход. Беше облечен в черно от главата до петите — склонност, очевидно заимствана от господаря му, помисли си Калиста.

Двете жени се спогледаха.

Мариан бавно каза:

— Надявах се да се видя със самия мистър Херик.

— Той вече рядко се занимава с бизнес директно. Уверявам ви, аз имам всички пълномощия да решавам вместо него. Какво искате? Да обновите къщата си? Да купите бижута? Поласкани сме от вашия интерес.

След умолителния поглед на Калиста, Мариан каза надменно:

— Много добре, искам да видя перли, ако обичате. Качеството на онези, които видях долу, определено не ме задоволява. Искам да бъда обслужена както подобава. — Мариан се изправи, намигайки на Калиста, докато управителят заобикаляше бюрото си.

Прикривайки усмивката си, Калиста също понечи да стане, но бързо сложи ръка на челото си, изстена и се строполи отново на стола.

— О, Мариан, пак главата ми.

Мариан сложи ръка на челото й.

— Доста си топла. Почини си. Няма да се бавя.

Мариан тръгна царствено към вратата, като шумолеше с копринените поли на роклята си. Погледна през рамо и веждите й подскочиха нагоре, когато видя как мистър Хейнс се наведе над Калиста, посягайки едновременно към ъгъла на бюрото.

Някъде в далечината прозвуча звънец, но Калиста реши, че сигурно е от вратата на магазина.

Покланяйки се, мистър Хейнс най-после отвори вратата пред Мариан.

В мига, в който вратата се затвори, Калиста скочи на крака.

Провери първо в бюрото, но в чекмеджетата имаше само досадни счетоводни книги, сметки и разписки за продажби. В най-горното чекмедже имаше пера за писане, мастилници, печати и восък. Безобидно.

Ядосана, Калиста затвори чекмеджето. Замръзна на мястото си, когато й се стори, че чува звук от стъпки, но когато това не се повтори, се успокои. Огледа стаята. На едната стена имаше полици, покрити с книги, които не привлякоха вниманието й.

Очите й заблестяха обаче, когато видя шкафа зад вратата. Изтича натам и го отвори бързо. Вътре имаше няколко заключени чекмеджета. Върна се до бюрото, взе ножа за рязане на хартия от най-горното чекмедже и се върна при шкафа. Те скоро щяха да се върнат, а Бог знае кога щеше да има друга подобна възможност.

Ровеше в ключалката, опитвайки се да не нарани лакираното дърво, когато зад гърба й се чу изщракване. Калиста се вцепени.

— Намерихте ли нещо интересно? — попита глас, който Калиста си спомняше твърде добре.

Ножът за хартия се изплъзна от безчувствените й пръсти. Обърна се бавно, подпирайки се на шкафа. Той сякаш отново бе излязъл от нищото, зад гърба му зееше тъмна дупка в стената, където преди бяха лавиците с книги.

Този път нямаше наметало. Черната му копринена риза и панталони подчертаваха всеки детайл на мъжествената му фигура. Драконовата му маска този път изглеждаше причудлива, а не зла. Беше от червено кадифе. Косата му, гарвановочерна, беше прибрана на врата с кожена каишка.

Калиста прехапа устни, търсейки подходящо извинение, но не можа да намери никакво.

— Не още. Ако излезете така, както влязохте, може би ще успея да открия нещо.

Той ритна библиотеката и тя се върна на мястото си до стената.

— Вие, скъпа моя, сте най-смелата жена, която съм срещал. — Той тръгна към нея. Под прилепналите му дрехи играеха мускули и Калиста отново изпита усещането, че този мъж е по-скоро звяр, отколкото човек.

Тя обаче не помръдна от мястото си дори когато той дойде съвсем близо до нея, дори когато протегна ръка… Тя си пое рязко въздух. Малък меден ключ висеше от ключодържател с формата на драконова глава. За нейна изненада той я заобиколи и отвори всички чекмеджета.

След това се отдръпна, махна с ръка и се поклони.

— Всичко на вашите услуги, лейди.

Калиста го погледна. Прииска й се да свали маската му. Той очевидно очакваше да я засрами, но май имаше да научи някои неща за нея. Тя се обърна, отвори най-близкото чекмедже. Зарчета от слонова кост, карти. В следващото чекмедже имаше купчина гвинеи. В последното, голямото в средата, нямаше нищо, освен една дълга книга. Тя я извади, очаквайки той да й я вземе, но той само кръстоса ръце, вперил поглед в нея.

Тя разгърна пожълтелите, очевидно доста прелиствани страници. Книгата беше много стара. Пое си рязко въздух. От линията на косите й изби руменина и обхвана цялото й лице. Проклет да е, явно е искал да намери това. Вместо да пусне книгата, както толкова много й се искаше, тя се насили да прочете заглавието. Кама Сутра. Това не й говореше нищо, но картинките вътре предизвикваха странно чувство в долната част на корема й. Особено в негово присъствие.

— Доста лошо изкуство всъщност. — Тя не вдигаше глава, за да не издаде изчервяването си.

Картинките, изобразяващи сексуалния акт, бяха разнообразни и ясни, но единството на мъжа и жената притежаваше някаква първична сила, някаква страст, която се излъчваше от старите страници.

Той я наблюдаваше, свел леко глава.

— Картините очевидно не ви изненадват. А това улеснява нещата.

Победена, Калиста върна книгата на мястото й.

— Какво улеснява?

— Нашата борба. Поласкан съм, че приехте предизвикателството ми. Така и предполагах, че ще направите. — Той направи крачка напред.

Тя отстъпва, докато ръбът на шкафа се заби в гърба й. Подозрението забулваше красивите й зелени очи.

— За какво, по дяволите, говорите?

— Какъв език! — Той сложи ръце на двете врати на шкафа, правейки всякакво движение от нейна страна невъзможно. Наведе глава, докато дъхът му, ухаещ на мента и кафе, погали горещите й бузи. — Знаех, че ще дойдете, макар че не очаквах това да стане толкова бързо. Клайд е получил нареждания да ви доведе в офиса и да ви остави тук сама…

— В леговището ви!

— … защото исках да разбера кой от образите ви е верният, преди да продължим с нашата приятна малка игра. — Той надигна брадичката й с облечения си в кадифе пръст. — Благоприлична лейди, наследница на сър Уолтър Ралей, или лудетината, която отглежда сама конете си, истинска дъщеря на Хенри във всичко, освен по име.

Не беше необходимо да го пита кое от тези впечатления се е затвърдило. При създалите се обстоятелства едва ли можеше да твърди, че е невинна. Освен това високата нравственост едва ли можеше да послужи на целите й.

— Порицание от човек, който се страхува да покаже лицето си, е доста парадоксално, трябва да признаете.

— О, определено. Но вие не ме разбрахте. Аз не порицавам. Всъщност съм много доволен да разбера, че сте също толкова неморална, колкото и вторият ви баща. Така мога да продължа с чиста съвест. — Красивата му уста бавно се придвижи към нейната.

Калиста вдигна крак и силно го ритна по кокалчето. Той трепна и тя бързо се измъкна от обръча на ръцете му.

— Ще отидете право в ада, ако позволите на „съвестта“ ви да ви води. А аз определено няма да ви последвам.

Една огромна ръка я хвана за талията, когато тя се обърна към вратата. Без никакво усилие, той я върна обратно, притискайки я толкова близо до себе си, че сивата й рокля се сля с неговите черни дрехи.

— Но ще го направите. Всяка жена, която има куче на име Цербер, би трябвало да знае, че не бива да пресича реката Стикс. Но сега, когато вече сте го направили, като Персефона, ще откриете, в крайна сметка, че дяволът понякога е стимулираща компания. Например…

Съдбата я очакваше върху устните му. Тя се опита да се отскубне, но това не свърши работа. Тя се вцепени, очаквайки да бъде насилена, но устните му бяха топли, подвижни, одобряващи. Цялата му мъжка фигура се притисна към нейната — от устните до глезените — коприната се сля с кадифето. Докосването му беше умело и опитно, а Калиста беше много по-невинна, отколкото той можеше да предполага…

Докосването на кадифето до лицето й беше еротично преживяване, тя стисна раменете му — облечена в коприна стомана. Устните му заглушиха изненаданата й въздишка и продължиха надолу по дългата й шия само за да се върнат, още по-чувствени, върху устните й. Целувката стана по-дълбока. Той хвана китките й и сложи ръцете й на врата си, надигна я от пода, устните му изтръгваха последните остатъци от съпротивата й.

Тя беше съвсем безпомощна. Стаята избледняваше пред погледа й, докато усещанията растяха. Беше минало толкова много време, откак за последен път се чувстваше топла, желана, че нямаше никакво място за борба, дори за отричане. Дори и враг, при това безскрупулен. Господи, този мъж умееше да целува! Тя отвърна на целувката му и дългите години на самота се стопиха в силната му прегръдка.

Той се изсмя тихо, дрезгаво, когато устните й се притиснаха по-силно към неговите. Протегна ръка и Калиста чу изщракването на ключалка. Вдигна я на ръце и тръгна към тайната стълба зад библиотеката.

— Спокойно, лисичке, няма нужда да бързаме.

— Хийт… — въздъхна тя. Устните й се притиснаха към мъжката шия, която й се струваше толкова позната, толкова вълнуваща. Хийт също обичаше ментови бонбони.

Той изведнъж спря. Краката й докоснаха килима и тя отвори очи. Той махна ръцете й от врата си и се отдръпна.

— Не ме наричай с името на любовника си — каза тихо, опасно. — Единственото име, което ще мълви устата ти, когато съм с теб, ще е моето собствено.

Думите му прогониха и последните паяжини на екстаза. Този мъж наистина беше демон. Само магьосник можеше да я накара да го сбърка, дори за миг, с нейния мил, почтен Хийт.

— Звяр! Ти никога няма да…

Той хвана наметката й и я дръпна близо до тази тайнствена, магическа маска върху лицето си.

— Може и да съм звяр, но виновен за това е вторият ти баща. Взех парите му, взех земите му, а скоро ще взема и дъщеря му.

Удари ръката му и той я пусна. Тя се уви в нараненото си достойнство като с наметало и се изпъна. Гордата кръв на поколения благородници поддържаше гърба й изправен.

— Тъй като очевидно обичате предизвикателствата, сър, каня ви на робер на пикет. Залагам коня си, Парис, срещу нотариалния акт за имението ми и пет хиляди лири.

Той се облегна на бюрото.

— Доста неравен бас, макар че Парис е брат на Еклипс. Но, страхувам се, че трябва да поискам още нещо.

Този блестящ поглед беше толкова изпълнен с мъжко желание, че тя изпита физическо усещане за допир там, където се спираше — върху устните й, гърдите, глезените. Престори се, че не разбира.

— Нямам нищо друго ценно, освен… — Погледна към пръстена на ръката си. Камъкът му беше голям, квадратен смарагд… Говореше се, че кралица Бес го е подарила на любимия си… преди да загуби благоволението й. Беше се заклела, че по-скоро ще умре от глад, отколкото да го продаде. Припряно го свали от пръста си и го сложи на дланта си, за да му го покаже.

— Имам това. Пръстенът принадлежи на семейството ми още от времето на сър Уолтър. Предполага се, че добрата кралица Бес му го е дала, заедно с имението в Ирландия. Това е единственото, останало ми от семейните скъпоценности.

Той го взе и го приближи до свещта, обръщайки го в различни посоки.

— Изключително качество. Но не го искам. — Върна й го. — Знаеш какво искам. — И отново този поглед, продължителен, собственически.

Калиста дръпна пръстена и си го сложи обратно.

— Има някои неща, които дори злият Дракон не може да притежава. Колко патетично, че мъж с твоето положение трябва да падне толкова ниско и да се пазари. Ако не те намирах толкова жалък, може би почти щях да те съжалявам.

Съскането на дъха му беше единственото предупреждение, преди да изпита истинската сила на драконовия гняв. Яростните му думи се изсипаха от устата му като пламъци:

— Съжалявай ме, ругай ме, мрази ме дори, но не можеш да направиш нищо, освен да забавиш онова, което стана неизбежно онази нощ. Не е необходимо да се пазаря, дори да те насилвам, защото ти сама доказа това в ръцете ми. Ще дойдеш при мен, и то съвсем скоро. И не защото си принудена да го направиш, а защото ще го поискаш.

Ужасена от това, което бе предизвикала, Калиста заотстъпва заднишком към вратата, но той следваше всяка нейна стъпка.

Гласът му заглъхна — не като заплаха, а като заклинание:

— Ние сме свързани, ти и аз, по начин, по който дори не можеш да си представиш. Аз ще те изпълня, наяве и насън, първо в мислите ти. След това ще изпълня тялото ти по пътя към сърцето ти. И най-накрая ще изпълня душата ти и ще те окова към себе си — напълно и завинаги. А дали това ще означава рай или ад, зависи само от теб.

Вратата, слава Богу, вратата Калиста хвана резето, но то се изплъзна от изпотените й пръсти. Той посегна към нея. Тя трепна, но чу как резето се освобождава. Той внимателно я премести и отвори вратата.

— Върви — промълви. — Приемам облога. Къде ще се срещнем?

Коридорът беше успокояващо широк. Калиста отстъпи още няколко стъпки назад. Помежду им разстоянието нарасна, а стълбите бяха само на няколко крачки. Вече се чувстваше в безопасност.

— О, маркиза Нетъм се съгласи да използваме дома й.

— Кога?

— Утре. В седем?

— Дадено. — Той се обърна към стълбите. — А, Клайд, тази прекрасна лейди сигурно е маркиза Нетъм. Много съм поласкан, че ме посетихте. — Той заобиколи Калиста и пресрещна Мариан на края на стълбището. Поклони се над ръката й. — Дрейк Херик, на вашите услуги.

Големите очи на Мариан поглеждаха ту към едната, ту към другата фигура: Калиста — толкова вцепенена и пребледняла, Херик — вежлив и съвсем спокоен. Тя се покашля и докосна наниза от перли на шията си.

— Страхувам се, че аз не се чувствам толкова поласкана. Посещението ми излезе доста скъпо.

Херик се усмихна.

— Перлите са първокласни, от Южните морета, но едва ли могат да се сравняват със собственичката си.

Мариан се усмихна. Очите й се опитваха да проникнат зад маската. Опитът й обаче беше неуспешен. Тя тръгна напред и хвана ръката на Калиста.

— Готова ли си, скъпа моя?

Калиста успя да кимне и тръгна към стълбите.

— Очаквам с нетърпение утрешния ден, лейди Ралей. — Херик отвори вратата на канцеларията си и изчезна вътре.

Калиста си пожела да си отиде със злия вятър, който го бе довял тук. Забърза надолу по стълбите, по-скоро да се добере до каретата. Късите крака на Мариан затопуркаха бързо, в опит да я настигне. Когато влязоха в каретата, Мариан я засипа с въпроси:

— Но откъде се взе той? Какво ти каза? Разбрах, че е приел облога ти? Изглежда ми доста очарователен, а не зловещ.

Калиста потрепери.

— Нямаше да кажеш същото, ако ни беше видяла само пет минути преди това.

— Настоятелен ли беше? — Мариан плесна с ръце. — Колко интересно! Ако се интересува от теб, може би ще се откаже от това безсмислено преследване.

Калиста се страхуваше точно от обратното. Гледаше през прозореца на каретата, без да вижда. Предупреждението му се бе врязало в съзнанието й. Той явно твърдо бе решил да спи с нея. Не се заблуждаваше, че намеренията му отиват по-далеч от това, знаеше също, че външният й вид е второстепенен в случая — истинският му мотив беше отмъщение. Той искаше да използва и опозори Калиста, дъщерята на Хенри, а не Калиста Ралей.

Стресна се, когато Мариан докосна ръката й. Ангелското лице на приятелката й беше по-сериозно отвсякога.

— Скъпа моя, какво ти каза, че толкова те разстрои?

— Той ме очакваше. Отвори ми заключения си шкаф, за да видя какво има вътре. Намерих… нищо съществено.

Тя наведе глава. В съзнанието й се върнаха забранените образи. Дори на Мариан не можеше да разкаже какво й бе причинил, нито пък да признае собственото си объркване, или пък страха, които бе сграбчил гърдите й.

Мили Боже, какво бе сторила?

Как можеше да предизвиква този… звяр и да се надява, че ще спечели?

 

 

След като вечеря заедно с Мариан, вече беше взела решението си. Дрейк Херик беше прав по отношение на едно нещо — днес бяха пресекли реката Стикс. Но ако той смяташе да превърне живота й в ад, щеше да страда.

Икономът почука и влезе.

— Ваше благородие, граф Суонлий и синът му искат аудиенция.

Мариан изтри устните си.

— Нека влязат, Колтър. Кажи на стюарда да донесе още два комплекта прибори.

Лицето на Хенри беше изпито от умора, когато седна, но кимна в отговор на въпросителния й поглед.

— Намерих идеалното място.

Калиста разговаряше с Мариан, докато двамата мъже вечеряха. Когато махнаха чиниите им, Мариан кимна към Хенри.

— Искате ли да се оттеглим, за да изпиете портвайна си.

— Не тази вечер, Мариан. Между другото, искам да ти благодаря за прекрасната вечеря. — Хенри се изправи. — Трябва да покажа на Калиста помещението, което намерихме, затова трябва да я отвлека за малко. Ако не действаме бързо, може да нямаме възможност да наддаваме. Мястото се продава на добра цена само защото собственикът му е задлъжнял.

Веждите на Мариан подскочиха нагоре.

— Да не би да става дума за градската къща на Кимбал?

Калиста погледна към Хенри.

Той обаче не отвърна на погледа й, а тръгна към вратата.

— Точно така. Как разбра?

Мариан познаваше подробностите от стария скандал, Калиста знаеше това.

— Просто така — отвърна сухо тя.

Тя ги изпрати до изхода. Хенри помогна на Калиста да сложи наметалото си.

— Нареди да изкарат каретата ми, Колтър — заповяда Мариан. Тя махна с ръка на фалшивия протест на Хенри. — Изглежда, ще вали сняг. Не е необходимо да се друсате в открита каруца. Ще останеш ли тук за през нощта, Хенри? Винаги си добре дошъл.

— Възнамерявах да се върнем в провинцията, Мариан.

Мариан се намръщи.

— Разбойниците по северния път са станали много смели напоследък.

— Имаме оръжие. Имаме много да обсъждаме, ако искаме да започнем преди края на месеца. Не можем така да ти се натрапваме.

— Толкова скоро? — Калиста оправи бонето си. — Би трябвало да изчакаме, докато се открие сезонът. Няма да имаме много клиенти, ако времето е студено.

— Точно затова трябва да отворим сега. Някои от другите игрални домове са затворени. Това ни дава възможност. Куотърмейн настоява да отворим колкото е възможно по-бързо.

А това, което иска Куотърмейн, го получава. Защо винаги беше заобиколена от опортюнистични мъже? Калиста се уви в наметалото си и го стегна толкова силно, че се закашля.

— Ти и Саймън може да се върнете, щом искате, но аз оставам при Мариан за няколко дни. — Тя прегърна приятелката си. — Няма да се бавя, Мариан.

— Колтър ще те изчака. Приятна вечер на всички.

Тежките врати се затвориха след тях.

— Но, Калиста, имаме нужда от помощта ти — обади се Саймън, следвайки сестра си надолу по стълбите. — Трябва да се поръчат завеси, стаите да се подредят…

— И всичко това мога най-добре да свърша, като съм в Лондон. — Калиста разгледа фенерите по улицата.

Хенри присви очи към нея.

— Какво е станало днес? Тази сутрин ти беше абсолютно против да оставаш при Мариан.

Хенри вече бе изразил неодобрението си, когато му каза за облога, затова Калиста само сви рамене.

— Просто каприз. Дори благоразумните жени понякога проявяват капризи.

— Защо имам чувството, че планът ти определено не е благоразумен?

— Какъвто бащата, такава и дъщерята. Трябва ли да повярвам, че само съвпадението те е довело в залата на Кимбал?