Колийн Шанън
Нежният звяр (8)

Глава 7

— Да, познавам го — каза Уилкс. — Не бих казал, че някога съм смятал, че е особено привързан към Короната. Куотърмейн е лоялен единствено спрямо себе си.

— Така е. Но иска една моя гостенка. Ще направи всичко, за да я спечели, и славата, която ще придобие, като помогне да ни хванат, няма да навреди на амбициите му. — Дрейк наля на госта си втора чаша порто. — Изпратих ти бележка веднага щом разбрах какво се е случило.

Уилкс отпи от чашата си. Не беше висок, нито красив, но имаше някакво излъчване, което привличаше хората… когато си направеше труда да го използва.

— Това налага промяна в плана, разбира се. Ще напиша писмото отново и ще се наложи да сменим датата на товаренето на стоката. Не ми се ще да удължаваме срока с цяла седмица сега, когато станахме толкова ефективни, но може би пък очакването ще помогне на каузата ни. Сигурен ли си, че пресата е на сигурно място там, където си я сложил?

— Засега, да. Освен ако обстоятелствата не се променят.

Учудването направи Уилкс да изглежда почти красив.

— А, да. Чух слуховете. И къде са в момента тези обстоятелства?

Дрейк не отговори, само отпи от чашата си.

Уилкс присви очи, но не настоя повече.

— Много добре. А сега, що се отнася до следващото ни събрание… Искаш ли да бъде… — Той спря и очите му се разшириха, когато Калиста смело излезе от скривалището си.

— Точно така. Аз също искам да знам. Възнамеряваш ли да присъстваш на следващото събрание на противниците на Короната, Дрейк?

Погледът на Уилкс се впи в лицето й.

Дрейк бързо отиде при нея, хвана я за ръката и я побутна към стълбите. Когато тя се отдръпна, той каза:

— В момента, милейди, обсъждаме неща, които въобще не те интересуват.

— Бих казала, че интересуват всеки англичанин. — Тя кимна царствено към Уилкс. — Или англичанка.

Той бързо се съвзе от изненадата си, поне това трябваше да му признае. Пристъпи напред, протегнал ръце.

— Винаги съм искал да се запозная с вас, мис Ралей.

Дрейк се втренчи в него, после сложи пръст на устните си зад гърба на Уилкс.

Калиста не обърна внимание на намека. Очевидно цял Лондон предполага, че тя е тук. Освен това Уилкс едва ли ще разпространи информацията, при положение че може да изгуби толкова много, ако дойдат да я търсят. Калиста му подаде ръка, после бързо я отдръпна.

— Ще ми се и аз да мога да кажа, че се радвам да се запознаем.

Веждите на Уилкс подскочиха нагоре при тази грубост.

— Странно. Бях останал с впечатлението, че сте моя последователка.

Кой му беше казал пък това? Сигурно Мариан.

— Когато бях по-млада, да. Сега, когато разсъждавам по-зряло, виждам, че тактиката ви е не само погрешна, но може да доведе и до доста неприятни последствия.

— Изглеждате ми дяволски млада, ако нямате нищо против да го кажа, дете.

Стига толкова любезности.

— Сър, какво ще направите, ако Англия се вдигне, за да отхвърли монархията?

Усмивката на Уилкс помръкна.

— Ами, предполагам, ще празнувам.

— А с какво ще я замените?

Той сви рамене.

— Някаква форма на избираемо правителство, значи такова, в което животът ни няма да зависи само от един човек.

— А ще бъде ли позволено на жените да гласуват?

Челюстта му увисна.

— Не! Жените са емоционални същества, без никакъв… — Той спря изведнъж, когато най-после видя капана, който му бе заложила.

— Така е. От единствено емоционална гледна точка, нали разбирате, Елизабет не само запази кралството си, но и ни превърна в световна империя. Дори при положение, че Испания винаги ни дебне като ястреб. Би ли могла да направи това в някаква избираема Утопия с група каращи се мъже?

— Е, аз, ами…

— Според вашите възгледи тя дори не би могла да стане кралица. Уверявам ви, че Джордж III може и да е инат, който слага собствените си интереси над тези на народа си, но монархията е оцеляла толкова дълго само защото ни е служила добре. И преди да я заменим с „някаква форма на избираемо правителство“, трябва да сме сигурни, че имаме подкрепата на мнозинството от англичаните… и англичанките. А това не може да се постигне с разкарването на тайни листовки посред нощ. — Калиста се усмихна сладко. — Или поне така мисля аз. А, трябва да признаем, аз съм едно изключително емоционално същество.

Дрейк се усмихна накриво, когато Уилкс най-после успя да възстанови говора си.

— Казвате разумни неща, признавам, но в последователността на мислите ви има нещо погрешно. Джордж III не би позволил дори да се обсъжда подобна алтернатива, камо ли да се създаде.

— Може би. Но аз бих казала, че по-добър начин да постигнете промяната, която искате, е чрез обучаване на народа.

Уилкс й обърна гръб и продължи разговора си с Дрейк, сякаш въобще не е бил прекъсван.

— Имаме няколко нови последователи, с които искам да поговориш на следващото събрание. Като един от най-богатите хора в Лондон, твоята подкрепа е безценна, както, сигурен съм, знаеш добре. Ти си човек, изпреварил времето си, скъпи приятелю. И тъй като не можем да говорим открито, без да се излагаме на опасност, ще действаме тайно, докато един ден всички ни подкрепят. Тогава заедно ще съборим този тиран…

Калиста седна, осъзнавайки, че малката й лекция не бе постигнала нищо. И въпреки това, докато той си тръгна след няколко минути, като продължаваше да не й обръща внимание, тя не съжаляваше, че бе говорила. Поне като го бе видяла на живо, бе излекувала симпатиите, които изпитваше към него преди. Дрейк бе отишъл да изпрати Уилкс и когато се върна, Калиста го попита направо:

— Не можеш ли да разбереш какъв опортюнист е този човек?

Дрейк се облегна на една ракла.

— Ние всички сме такива, по един или друг начин. Ти не дойде ли тук, за да потърсиш възможност да си върнеш коня?

Клайд сигурно му бе казал.

— Да. Но възнамерявах да ти върна парите и да те предизвикам да играем, а не да го открадна, както изглежда, намекваш.

— Да ме предизвикаш, а? — Той се изправи и тръгна към нея. — Ела тогава. Покажи ми на какво си способна.

Калиста също стана.

— Не мисля така. Вече видях как реагираш, когато те предизвикат. Нито пък вече ще те моля да ми върнеш Парис. Няма да ти позволя удоволствието да ми откажеш.

Той продължаваше да върви към нея.

— Откъде знаеш, че въобще мога да ти откажа нещо?

Калиста се шмугна зад една маса.

— Бих предпочела да обсъдим връзката ти с Уилкс. Не виждаш ли, че единствената кауза, която има значение за Джон Уилкс, е самият Джон Уилкс.

Дрейк сви рамене.

— Е, и? Пак ти казвам: той не се различава от всички нас.

— Аз обаче се различавам. Ако той поиска парламентарна реформа открито, честно, бих могла да го последвам, но това, което прави той в момента, може само да предизвика нови проблеми. Ако не преустановиш връзката си с него, можеш да свършиш на бесилката.

Очите на Дрейк блеснаха.

— Ако стане известно, че съм те отвлякъл, така или иначе ще свърша там.

Калиста се обърна. Не можеше повече да понася този безплоден спор. Проклет да е. Беше доказала, че може да си държи езика зад зъбите. Но тази глупост с Уилкс може да го погуби, ако не се откаже. А нея можеше да я погуби Дрейк, ако не внимаваше.

— Голям инат си. Желая ти лека нощ.

Той направи крачка към нея, протегнал ръце, но тя не му обърна внимание. Сподавеното му проклятие, с което се оттегли в един тъмен ъгъл, би трябвало да я накара да се почувства по-добре.

Но не се почувства.

Не й помогна и мекото легло и удобната възглавница. Тя се въртя повече от час, чудейки се какво да прави. Животът й и без това беше достатъчно объркан и без необходимостта от този избор между огъня и тигана. През трагедии и победи, през богатство и нужда, родът Ралей беше запазвал лоялността си към Короната дори когато това е означавало смърт и безчестие. Джордж III наистина беше тиран, и то безумен тиран, но промяната трябваше да стане в съда и в Парламента, не в тъмните улички.

От която и страна да го погледнеше, Дрейк Херик беше изменник.

И какво, за Бога, трябваше да направи тя?

 

На следващата сутрин Калиста стана с очи, подути от безсъние. Беше мислила над дилемата си цяла нощ, но в крайна сметка се погледна отстрани и видя истината.

Явно съдбата на рода Ралей беше да избират брачните си партньори неразумно. Нейният прадядо сър Уолтър бе изгубил благосклонността на кралица Елизабет, когато се оженил за една от придворните й дами. По-късно, по времето на Джеймс I, изгубил главата си, защото кралят не понасял независимостта му и уважението, което изпитвали хората към него. И въпреки това, макар да е знаел, че животът му виси на косъм, той се върнал от последната си експедиция в търсене на Колорадо, града на златото, и посрещнал екзекуцията с достойнство, вместо да предаде родината, която обичал.

Ако Калиста продължаваше с привързаността си към Дрейк Херик, може би щеше да свърши по същия начин, но явно, изборът вече не зависеше от нея. Лоялността към Англия бледнееше в сравнение с чувствата, които изпитваше към този ранен звяр. Той имаше нужда от нея независимо дали го знаеше, или не.

Падението му нямаше да дойде от нейните ръце. И, все пак, когато властите хванат Уилкс, което беше неизбежно, щяха да хванат и Дрейк.

Калиста затвори очи от силната болка, но стисна юмруците си толкова силно, че ноктите й се напълниха с кръв. Когато отново отвори очи, те бяха зелени като нефрит и също толкова твърди.

Не беше необходимо да бъде тук, за да стане свидетел на залавянето му. Трябваше някак си да намери начин да се измъкне от този луксозен затвор.

Отиде до гардероба и измъкна кадифената дневна рокля в бургундско червено с дълбоко деколте и тесни ръкави. Нарочно не облече обичайната фуста, за да се подчертаят извивките на тялото й. Среса косата си и я остави спусната. Стигаше до кръста й — пламтящ огън, в който танцуваха всички оттенъци на червеното при най-малко движение на тялото й.

Тя рядко използваше прелестите си толкова очевидно, но се страхуваше, че той ще види отчаянието в очите й. Трябваше да му осигури нещо друго, за което да мисли.

Забърза надолу по стълбите, за да започне търсенето си.

 

Отвън, Дрейк и Клайд се криеха зад една каруца. Други двама мъже се разхождаха наоколо, потупваха с крака и духаха в шепите си. Дрейк не ги познаваше, но знаеше кой ги е изпратил.

Той се обърна и каза на Клайд:

— Когато пристигне стръвта ни и те напуснат постовете си, извикай ме и тогава ще донесем товара.

— Много добре, сър. Само че още не съм приготвил закуската.

— Аз ще се оправя. Нашата гостенка ще трябва да се задоволи с чай и вчерашни кифлички. — Дрейк се върна в магазина.

Малко по-късно той вървеше надолу по стълбите към скритата стая. Мръщеше се, не беше свикнал да носи поднос. Проклятие, тази жена му бе донесла само неприятности още от деня, в който я видя за първи път. А сега бе станала причина и Куотърмейн да диша във врата му.

Последното нещо, от което имаше нужда, бяха още врагове. Лошите му мисли обаче изчезнаха веднага щом затвори вратата след себе си и я видя. Премига. Сърцето му ускори ударите си, когато, за втори път, я видя с разпуснати коси. Калиста седеше пред камината и разресваше буйните си коси. Наведе се леко напред и гърдите й издуха дълбокото деколте. Беше протегнала единия си крак, гол до коляното.

Кадифето подчертаваше достойнствата на пищната й красота. Защо ли се бе облякла толкова предизвикателно? Той остави бързо подноса, защото имаше чувството, че всеки момент ще го изпусне.

Кръвта нахлу в слабините му. Не можеше да мисли, не можеше да говори, не можеше дори да помръдне.

Пред него беше бедствие, но не можеше да се върне назад.

И така, той стоеше вцепенен, чудейки се какво е направил, за да заслужи тази непрекъсната възбуда, без да получи облекчение. Дори мъките, които бе преживял като млад, не можеха да се сравнят с това. Тя се наведе напред и гърдите й почти излязоха от деколтето, после гледката изчезна, когато тя наведе глава и преметна косите си напред, за да ги среше.

Искаше му се да я докосне, но не можеше. Дори и само за да нарани Хенри Стантън, не можеше да вземе тази красавица, без Божиите и човешките закони да оправдаят съюза им. Или поне това си казваше, затворил очи, за да устои на изкушението. Но и това не помогна. Живите спомени за голото й тяло го докарваха до такава възбуда, която можеше да се задоволи само по един начин.

Преди да успее да се спре, вече бе направил две крачки към нея. Тя спря да се реши, отметна косата си на една страна и го погледна. Би дал всичко, което притежава, за да разбере какво си мисли тя в момента, но тя само отново метна косите си напред и продължи да се реши.

Той бързо прекоси оставащото разстояние между тях. Дръпна четката от ръката й и вдигна брадичката й, заровил другата си ръка в пламтящата й грива.

— Вече изглеждаш достатъчно добре. Свършвай, умолявам те, в противен случай мога да закуся с теб.

— И можеш да си счупиш някой зъб. По-жилава съм, отколкото изглеждам. — Но тя се изправи и го последва до подноса върху резбованата маса.

Той й дръпна стола. Когато Калиста седна, гърдите й изпъкнаха така, че той се възбуди още повече. Обърна се, за да намести болезненото съдържание на бричовете си. После, скрил усмивката си зад алената маска, седна толкова далеч от нея, колкото позволяваше масата.

Тя повдигна вежди, но само взе една кифла и я намаза с масло и мармалад.

— Каква мисия изпълнява Клайд тази сутрин?

Той се вцепени и чашата му замръзна във въздуха, преди да е стигнала до устните.

— Как разбра, че той… ъъ… изпълнява мисия?

— Дори видът му е като на вярна хрътка. Никога не е далеч от теб, освен ако не е зает да изпълнява разпорежданията ти. Би ли имал нещо против да ми кажеш как така си успял да вдъхновиш подобна лоялност. Знам, че си спасил живота му, но той не ми каза почти нищо повече… като се изключи това, че си бил много добър пират. Нещо, което въобще не ме изненадва. — Тя го погледна косо.

Дрейк беше доволен, че е с маска. Това момиче беше прекалено интелигентно.

— Учудващо, че си успяла да изкопчиш и това от него. Мога ли да ти предложа да си гледаш твоята работа? Така ще е по-добре.

Тя спокойно изтри устните си.

— За мен или за теб?

— И за двама ни — отвърна мрачно той.

— Говориш така, сякаш съдбите ни са невъзвратимо свързани. Ние не сме семейство.

— Все още. — Той я гледа, докато тя не вдигна сведения си поглед, но бързо извърна очи, така че той не можа да разгадае изражението й.

Калиста остави полуизядената си кифла. Очевидно нещо я тревожеше.

— Прости ми, не съм съвсем наясно по въпроса за отношенията между затворничка и тъмничар, но си мисля, че не стигат по-далеч от това просто да споделят една килия.

— Много добре, ще го направя. — С изключителна прецизност той сгъна салфетката си до празната чиния. Когато тя придоби объркан вид, той добави: — Ще ти простя. — Изправи се и викна: — Заради твоя проклет инат и… и… — Той млъкна и седна отново. — Но най-вече ти прощавам за усмивката ти, която ме подлудява.

Този път тя не извърна поглед.

— Тогава Бог да ни е на помощ, защото и ти ме караш да се чувствам така. Не знам дали да те държа близо до себе си, или да избягам с писъци от мъжа, който дори не иска да ми покаже лицето си.

Той чак сега забеляза тъмните кръгове под очите й. Изпита внезапна болка при мисълта, че сигурно причината беше у него.

— Тогава позволи ми да направя живота ти по-прост.

Той се изправи, заобиколи масата и направи нещо, което никаква сила на земята не би могла да го накара да направи преди — сгъна едното си коляно пред нея. Хвана ръката й и каза тихо:

— Красавице, ще се омъжиш ли за мен?

Тя го погледна и се опита да отдръпне ръката си, но той не я пусна, галейки я леко.

— Ще те питам всеки ден, докато не ти омръзне и се съгласиш. Хайде, само две букви, и двамата ще можем да си починем.

Тя се засмя, но каза:

— Да, две букви ще са достатъчни. Не. А сега стани. С тази страшна маска изглеждаш доста странно.

Той се изправи, хващайки ръцете й, и я надигна.

— Защо не?

Тя се отскубна и започна да крачи напред-назад.

— Признавам, че ако не беше направил живота ми толкова объркан и сложен, може би щях да приема ухажването ти съвсем насериозно.

Той затаи дъх и направи една огромна крачка към нея само за да спре, когато тя вдигна ръка.

— Но ти го направи, дори още повече след тази нощ.

Той се намръщи.

— Тази нощ? Но ние почти не сме разговаряли.

— Точно така. Но пък имах доста интересен разговор с твоя гостенин.

— Уилкс.

— Да. И дори и да изпитвам симпатии към идеите му, не мога да подкрепя действията му. Ако обвържеш съдбата си с тази на Уилкс, аз никога няма да обвържа своята с теб. Родът Ралей е правил какво ли не, но аз няма да съм първата, която ще подкрепи заговор срещу Короната.

Дрейк седна на стола. Наистина, това още повече объркваше отношенията им. Той сложи ръка на страничната облегалка на стола и подпря брадичката си.

— Защо ми признаваш това? Не осъзнаваш ли, че то ми дава още една причина да те задържа тук?

Тя отговори толкова тихо, че той трябваше да положи усилие, за да я чуе:

— Така ще знаеш, че когато си тръгна, няма да те предам, въпреки всичко.

Той затвори очи.

— Не казвай, че ще си тръгнеш.

— Много добре тогава. За какво искаш да говорим?

Той стана и я съпроводи до канапето. Когато полите на роклята й бяха добре подредени, понечи да седне до тази приказна красавица, която сърцето му желаеше, но реши да седне на стола.

— Изглежда, и двамата сме добри в преструвките. Дали да не се престорим, че сме на чай в салона на маркизата и спорим по въпроса за свободата? — Той направи движение, сякаш взема въображаема чаша.

Тихият й смях му достави удоволствие. Може би биха могли да дискутират въпроса съвсем спокойно.

Напрежението изчезна от лицето й. Тя се престори, че си налива чаша чай, сложи си захар от въображаема захарница и разбърка.

— Та какво мислите за „Писмата на Джуниъс“, милорд?

Той се стресна малко, но се успокои, когато разбра, че тя просто се вживява в ролята си.

— Те са необходимият глас на опозицията срещу тиранията. Масите могат да бъдат подлагани на тормоз само до времето, когато бунтът направи това, което Парламентът не иска да направи. Поддържам Джон Уилкс само поради тази причина. Невинаги съм съгласен с това, което пише, но като се има предвид, че законно избраното му място в Камарата на общините му бе откраднато три пъти по ред, определено поддържам правото му да изрази възмущението си.

Ако тя наистина държеше чаша за чай, неминуемо щеше да го разлее в скута си.

— Всеки добър англичанин приема тези писания като единственото, което наистина представляват — измяна.

Той би счупил чашата си, ако наистина я държеше.

— Измяната на един човек е свободата на друг. Кажете ми, скъпа лейди, следяхте ли вълненията в колониите?

— Малко. Но често се чудя дали вестниците тук ги отразяват правилно.

— А не бива. Посещавал съм колониите доста често и присъствах, когато един младеж от Вирджиния на име Патрик Хенри изнесе реч в Уилиъмсбърг, Вирджиния. И никога няма да я забравя. Той каза: „Цезар имаше своя Брут, Чарлз I — своя Кромуел, а Джордж III — може да вземе поука от примера им. Ако това е било измяна, значи и останалото ще бъде“.

Тя скръсти ръце, сякаш изведнъж й стана студено.

— Да не би да предлагаш да убием краля?

— Разбира се, че не. Само искам да кажа, че тук някои думи се смятат за измяна, но в Америка мнозина, с изключение на най-върлите консерватори, смятат младия Хенри за истински патриот. И колкото и ти, и твоята класа да смятате „Писмата на Джуниъс“ за изменнически, искам да ти кажа, че сред уличните продавачи, кръчмарите и моряците онези, които могат да четат, го правят с голямо удоволствие, а тези, които не могат, се молят някой да им прочете следващото писмо. Аз просто искам реформата да бъде осъществена с мирни средства, преди вълненията да избухнат и тук, както в колониите. Запомни едно — клането в Бостън отпреди няколко години ще бъде началото на въоръжено въстание, ако кралят не облекчи желязното си иго.

— Но ние сме негови поданици и от векове сме длъжни да спазваме повелите му.

— Които ни водят към разрушение? Мисля, че има нещо нередно в една система на управление, в която едно бедно дете може да бъде налагано с камшик, за да работи от зори до здрач, в която едно бедно момиче може да бъде отвлечено и продадено в бардак — и двете без никаква надежда за спасение. Ако това обаче се случи с богато дете, всички закони на страната ще застанат на негова страна и извършителите ще бъдат хванати и оковани във вериги. Това ли е твоята представа за справедливост?

Тя си играеше с маншета на ръкава си. Прехапа устни, после поклати глава.

— Признавам, че и аз често мисля по този начин. Но какво трябва да направим, за да променим нещата?

Дрейк стана.

— В това, мило момиче, е разликата между нас двамата. Ти мислиш, аз действам.

Тя трепна. Дрейк въздъхна и сниши глас:

— Прости ми. Ако и аз бях водил живот като твоя, може би щях да мисля по същия начин. Но аз знам колко е безмилостен светът към онези, които нямат пари или власт. Сега, когато имам и двете, ще ги използвам така, както ми диктува съвестта, за да подобря съдбата на онези, които не са имали моя късмет. Ако това означава да танцувам по въжето, ще го направя.

— Така да бъде. — Тя се изправи. — Моите убеждения може и да не са толкова силни, колкото твоите, но едно нещо разбирам по-добре от теб — гневът предизвиква гняв, омразата — още омраза. Подобна опозиция само ще засили упоритостта на краля. Само волята на целия английски народ, богати и бедни, може да бъде достатъчно силна, за да промени несправедливостите, за които говориш, както и много други. А „Писмата на Джуниъс“ само отблъскват онези, които биха могли да застанат начело. А сега, моля да ме извиниш, но искам да остана сама.

Тя тръгна с достойна крачка нагоре по стълбите. Както винаги, той остана да я наблюдава как си отива, чувствайки се като глупак. Когато тя дръпна завесите горе, той за малко не избухна. Проклета да е, не може да го отблъсква така! Тръгна след нея, спря се и се обърна обратно. Трябваше да се махне оттук, преди да е направил нещо, за което ще съжалява.

Беше прекалено ядосан, за да чуе тихото шумолене, когато завесите се дръпнаха леко, или да види очите, които го наблюдаваха иззад тежкото кадифе. Дрейк натисна едновременно три релефни изображения върху стената и вратата към тайното стълбище се отвори. Той я затвори силно след себе си.

 

Калиста стискаше здраво възглавницата, събирайки сили да стане. През изминалия половин час беше тихо, може би вече беше безопасно да си тръгне.

Сълзите отново бликнаха в очите й, но тя направи усилие да стане. Погледна към раклата с дрехи, които й беше дал, но знаеше, че не може да ги вземе със себе си. Щяха да бъдат откраднати, както и това време, което прекара с него. Не искаше нищо да й напомня за него. Дрейк я прегръща, Дрейк я целува, гали я, моли я да се омъжи за него. В един друг свят биха били толкова щастливи заедно. Но тя можеше да направи само това, което трябваше, в света, в който живееше.

— Ревла такава, най-добре бягай, докато можеш.

Звукът на собствения й глас — толкова тих и заглъхнал от сподавените сълзи — я отврати толкова, че тя стана. Изтри сълзите си, наля си чаша вода и я изпи.

Слезе по стълбите. Изведнъж чу някакъв звук. Челюстта й увисна.

Карета Тук? Погледна към склада. Беше толкова свикнала с тъмнината, която непрекъснато цареше там, че не си бе и помисляла, че сигурно има задна врата.

Отвори се огромна дупка, през която влезе каруца, теглена от два коня. Самият Дрейк я караше. Той и Клайд слязоха и затвориха голямата врата. Двамата мъже махнаха пода на каруцата и наредиха дъските на стената. Дрейк отвори тайната врата към стаята с печатарската преса и започнаха да пъхат купищата листове в освободеното място в пода на каруцата.

Калиста видя веригата, която отваряше вратата. Каква глупачка е била досега да не я забележи. Не че би могла да я премести сама, но Дрейк я наблюдаваше непрекъснато. Знаеше, че на него почти му се иска тя да се опита да се втурне натам. Вместо това тя тръгна към тях и погледна в каруцата. Скривалището й се стори интересно и тя се отдръпна, за да разгледа страничните дъски.

Наистина, изглеждаха прекалено тесни, за да могат да скрият нещо. Спря и погледна отдолу. И чак тогава забеляза, че истинският под на каруцата е на една стъпка под страничните дъски, направен така, че да не събужда никакво подозрение.

Тя се изправи.

— Значи мога да прибавя и контрабанда към останалите ти грехове.

Той пусна един тежък пакет хартия вътре така, сякаш беше по-лек от перце.

— Така е, а явно списъкът нараства всеки път, щом се озова близо до теб.

Тя се дръпна назад.

— Не обвинявай мен за своите прегрешения.

Той се намръщи.

— Съгласен съм, похожденията ми съвсем намаляха, откак те срещнах. Всъщност не съм имал никакви.

Тя го изгледа тъпо, а той се обърна, проклинайки тихо. Калиста се зачуди защо Клайд се извърна, почервенял като домат.

Тя каза:

— Е, нека тогава те освободя от дразнещото ми присъствие. — Но намери място, където да седне, достатъчно близо, за да наблюдава какво става.

Те подредиха останалите пакети в тайното скривалище на дъното и когато сложиха и дъските отгоре, Клайд се качи на каруцата.

— Нали си спомняш паролата? — попита Дрейк.

Клайд кимна.

— Ще се погрижа да са още… заети. — Дрейк отвори вратата и мускулите на ръцете му се издуха, когато вдигна тежката верига. Той изчезна отвън, но съвсем скоро се върна. — Чисто е. Не забравяй да платиш на момичетата. На всяко по две гвинеи.

Клайд обърна каруцата и изплющя с камшика.

Калиста присви очи. Без съмнение, бяха наели проститутки, за да отвлекат вниманието на хората, които очевидно наблюдаваха склада. Колко типично.

Веригата отново издрънча и вътре стана още по-тъмно отпреди. Калиста тъжно гледаше как си отива и последният лъч светлина. Когато Дрейк отиде до умивалника, за да си измие ръцете, тя се нахвърли върху него:

— Ти наистина си един негодник. Винаги ли наемаш леки жени да ти вършат мръсната работа? — Тя запали лампата до себе си.

Той спря за миг да се мие, после продължи ожесточено да търка ръцете си със сапуна.

— Правя това, което е необходимо. Предполагам, че си спомняш. И освен това, те бяха доволни да получат десет пъти повече пари от обикновеното. Би трябвало да знаеш, че не покварявам невинни. — Погледна през рамо. Лампата хвърли странни сенки върху маската. — Продължавай да ме предизвикваш и може би ще добавя и този грях към останалите.

Калиста настръхна.

— Празните ти заплахи не могат да ме уплашат. Ако щеше да го направиш, досега да е сторено.

Напрегната тишина. И изведнъж той се хвърли към нея. Сянката му беше гигантска, широките му рамене бяха като драконови криле, които можеха да я защитят или да я завладеят — по негова воля.

— Не ме дразни. Не мога да спя, не мога да ям, почти не мога да мисля, толкова те желая. Ако се съмняваш в това… — Той хвана ръката й и я сложи върху издутината между краката си. Тя се опита да се отскубне, но той я държа така, докато и нейното дишане се учести. — След толкова време без освобождаване мъжът започва да изпитва болка. А ти си такова изкушение, че, Бог ми е свидетел, никоя друга жена няма да ми свърши работа.

Калиста затвори очи, но усещането за него — толкова голям и напрегнат — беше изкушение, което едва ли друга жена бе изпитвала. Опита се да се отскубне, но той я държеше здраво. Дъхът му, станал горещ от същото желание, пареше шията й. Всеки момент ръката й щеше да я предаде и щеше да го погали.

Точно в мига, в който щеше да изкрещи, той я пусна. Дишайки накъсано, той се отдръпна в сенките като ранен звяр. Калиста знаеше, че я наблюдава, затова положи усилие да се успокои.

Когато успя да намери гласа си, тя каза:

— Пусни ме тогава, след като ти причинявам толкова неудобство.

От тъмнината се дочу дрезгав смях.

— Твърде късно е за това. Нямам никакво намерение да прекарам остатъка от дните си в затвора. Ти ме притисна в ъгъла, красавице. Няма да се омъжиш за мен, няма и да спиш с мен. Макар че този ужас, който уж изпитваш от мен, определено е фалшив. Копнееш да ме докоснеш толкова, колкото и аз теб. Затова ще те държа тук, докато промениш мнението си. Омъжи се за мен и ще бъдеш свободна… доколкото ще бъдеш при мен.

— Никога няма да се освободя от теб — прошепна Калиста толкова тихо, че той не я чу.

— Какво каза?

Тя се изправи.

— Нищо съществено. Ако ме извиниш, заболя ме главата.

Тя го заобиколи отдалеко, но усети, че той възнамерява да я хване. Една стъпка, две… почти стигна до стълбите. Тогава чу изскърцването на стола и приглушеното му проклятие. После стъпките му се насочиха към бюфета и се чу дрънчене на стъкло.

Проклет да си, отиди да пиеш в някоя кръчма, за да мога да избягам, както трябваше да направя още отдавна.

Най-после тя стигна до спалнята. Самотно убежище, може би, но беше очевидно, че той никога няма да се откаже от отмъщението си спрямо Хенри. Не можеха да бъдат нищо един за друг, най-малкото съпруг и съпруга.

Тя се караше безмълвно на себе си през последвалия половин час, ослушвайки се за отварянето на вратата към тайното стълбище, но така и не го чу.

 

Когато Клайд зави зад ъгъла към мястото, където трябваше да остави доставката, той видя Куотърмейн и един съдия. Той отпусна юздите, стараейки се да пропъди от лицето си паниката. Когато двамата мъже спряха конете си пред него, той беше принуден също да спре.

— Да, джентълмени, мога ли да ви помогна с нещо?

Съдията, пълен мъж, отвори уста, но Куотърмейн го изпревари:

— Добър опит, Хейнс. Можеш да кажеш на дявола, който ти е господар, че може и да измами хората ми с гадния си номер, но аз съм направен от по-закалена стомана. Слез долу, за да претърсим каруцата. — Куотърмейн слезе от коня си.

— И защо, за Бога, трябва да го направя?

— Защото съм повдигнал официално обвинение към теб и господаря ти тази сутрин. За една дребна измяна — отпечатването и разпространението на „Писмата на Джуниъс“.

Върху дългото лице на Клайд се изписа изненада.

— Така ли? Е, в такъв случай, търсете. — Той слезе от каруцата.

Съдията се поколеба, но изсумтя и също слезе от коня си. Отиде при Куотърмейн и двамата заедно започнаха да ровят из дребната покъщнина, която беше натоварена на каруцата.

Събра се тълпа зяпачи. При други обстоятелства Клайд би се позабавлявал добре за тяхна сметка.

— Ей, ако намерите някоя лира из тези дивани, ще я дадете на мен! — каза един младеж, който доста приличаше на джебчия.

Дебела перачка се изкикоти.

— Ще трябва да се биеш с мен, за да я получиш!

Тълпата се заля от смях. Съдията спря за миг търсенето, поглеждайки неспокойно към кръга лица, които го заобикаляха. Куотърмейн обаче въобще не вдигна поглед.

„Спокойно е копелето“ — реши Клайд. — „Да видим колко дълго ще остане спокойно.“ Клайд се усмихна приятелски на тълпата зяпачи и им намигна.

— Задръж си лирата, сър — извика един ковач. — Ще имаш нужда от нея, когато добрият човечец се разправи с вас.

Клайд обикновено ненавиждаше класовите сблъсъци, но този случай не беше обикновен, дори и като се имат предвид всичките му многобройни преживелици. Ако продължаваха да ровят из мебелите, можеха случайно да измъкнат някоя дъска от дъното.

— Право казва човекът — съгласи се Клайд. — Аз съм само един човек, който работи, за да изкарва прехраната си, както и вие. А ако закъснея много с доставката, може да се окажа на улицата, без никакви препоръки от господаря. — Той извади джобния си часовник и го погледна, преструвайки се на разтревожен.

Ковачът се намръщи и хвана Куотърмейн за яката.

— Какво търсиш?

Куотърмейн беше достатъчно висок, за да погледне ковача в очите, но не можеше да се сравнява с него по сила. Въпреки това той безстрашно отблъсна грубата му ръка.

— Не е твоя работа, приятел, но имам причина да смятам, че този човек разнася онези „Писма на Джуниъс“.

Съдията пребледня и погледна неспокойно към Куотърмейн, давайки му знак да замълчи, но той дори не забеляза.

Онези, в края на събралия се кръг зяпачи, които бяха започнали да се оттеглят, замръзнаха на местата си и се обърнаха. Започнаха да шепнат, но шумът се увеличи, когато Куотърмейн премести един умивалник, за да разгледа дъските на пода на каруцата.

— „Писмата на Джуниъс“ Отдавна не съм ги чела — каза перачката, а останалите я изгледаха завистливо. Тя можеше да чете? — Баща ми беше свещеник. Научи ме да чета, за да мога да чета Библията.

— Пусни го — изръмжа ковачът.

— Може ли да ми дадете едно, ако ги намерите? Ще накарам момичето ми да ми го прочете — каза дребният джебчия.

Съдията надигна тежкото си тяло.

— Вижте какво, тук се занимаваме с кралски работи, защо и вие не отидете да се занимавате със своите?

Ковачът придоби вид на разгневен бик.

— Никои не може да ми заповядва, дори самият крал. Държа ковачницата си не с негова помощ, а въпреки него, тъй като той ми пречи с всичките си данъци. Казвам ти: пусни човека да си ходи. Ние също трябва да си изкарваме прехраната.

Дочуха се одобрителни възгласи. Тълпата започна да се приближава към каруцата и мъжете, които я претърсваха. Куотърмейн, който тъкмо почукваше дъските на пода, беше блъснат.

Той се обърна и синият му поглед се впи в очите на ковача.

— Махай се оттук тогава и отивай да служиш, на когото си искаш.

Погледът на съдията прескачаше от едно гневно лице на друго. Когато ковачът стисна яките си юмруци и сведе глава, готов за нападение, съдията вдигна ръце.

— Тихо! Или ще заповядам всички ви да закарат в Нюгейт за бунт!

— Време беше да се обадиш — каза Куотърмейн.

— Ти говореше повече от достатъчно и за двама ни — отвърна съдията.

Клайд прикри усмивката си с ръка. Джебчията се скри в тълпата, последван от други, които също се изплашиха. Но ковачът, месарят и перачката останаха, вперили презрителен поглед в съдията и Куотърмейн.

Гласът на съдията омекна и думите му станаха по-разговорни.

— Аз също съм работник, като вас. Моля ви, идете да си вършите работата и ме оставете аз да върша своята. Не открихме нищо, затова ще пуснем този човек да си ходи.

Куотърмейн отвори уста, но съдията го изгледа, затова той кръстоса ръце на гърдите си и се облегна на каруцата.

Клайд видя с ужас, че една дъска на пода леко помръдна, но Куотърмейн беше с гръб към нея.

— Точно това казваме и ние — отвърна ковачът, но отстъпи назад, скръстил ръце, гледайки мрачно. Перачката си тръгна. Месарят се поколеба, но след малко и той се отправи нанякъде.

Съдията погледна сурово към Клайд.

— Кажи на господаря си, че претърсваме Лондон, за да открием автора на тези лъжи, и ще приберем и него, ако е замесен. — Той хвана Куотърмейн за ръката и го заведе при конете им.

Докато бяха с гръб към него, Клайд бързо оправи разхлабената дъска. Свърши точно навреме, преди Куотърмейн да се върне до каруцата, яхнал коня си. Наведе се и каза тихо така, че ковачът да не чуе:

— Кажи на Дракона, че няма да му се размине лесно. Този път си е избрал достоен противник. Аз отговарям на огъня с огън.

Сиво-сините очи на Клайд захвърляха искри.

— Точно както и той, сър. И, доколкото знам, той е много повече свикнал да се пари, отколкото вие. — Той се метна на каруцата и кимна с благодарност на ковача.

Човекът докосна шапката си, обърна се и се отдалечи.

Съдията и Куотърмейн тръгнаха след Клайд, затова той мина покрай мястото, където трябваше да остави товара си, и се насочи към вътрешността на квартала. Двама мъже с хубави дрехи не бяха често срещана гледка тук. Както и очакваше Клайд, съдията започна да става неспокоен от вниманието, което привличаха.

Съдията се огледа неспокойно, удряйки с бастуна си всяка ръка, която се опитваше да хване юздите на коня му. Тук рядко се осмеляваха да идват представители на реда, без да бъдат охранявани от цял взвод драгуни. Клайд разчиташе, че здравият разум на съдията ще надделее над амбицията му. Когато от една кръчма излезе дрипав мъж, стиснал бутилка, съдията трябваше рязко да спре коня си, за да не връхлети върху него, и за малко не падна от седлото. Той изръмжа нещо на Куотърмейн, обърна коня си и се отдалечи.

Куотърмейн продължи преследването, докато една проститутка, чиито гърди бяха излезли от мръсното деколте, го хвана за ботуша.

— Искаш ли малко удоволствие, приятелю?

Куотърмейн я отблъсна и тя падна назад, вдигнала юмрук, като сипеше проклятия. Куотърмейн хвърли един последен поглед към каруцата и отказвайки се от преследването, бързо се оттегли.

Клайд обаче продължи да обикаля още около час, преди най-после да спре пред мястото, където трябваше да остави доставката. Когато каза паролата: „Времето е на наша страна“, вратата на малкия магазин за мебели се отвори. След един час, освободил се от товара си, Клайд вече беше на път за „Херик Импортърс“.

Вече се бе стъмнило. Тази част на Лондон никога не беше спокойна, особено в такъв късен час. Клайд обаче беше пътувал из доста по-страшни места по целия свят. И все пак се стряскаше от всяка сянка и се ослушваше неспокойно за всеки звук. Незнайно защо, но беше изключително напрегнат.

Изведнъж го нападнаха. Двама мъже скочиха в каруцата и го сграбчиха за коленете. Единият хвана юздите, другият завърза Клайд и го бутна в празната каруца.

После каруцата зави обратно към същия квартал, от който идваше.

 

Когато слънцето слезе ниско в небето, Калиста не можеше да търпи повече. Бе слушала почти цял ден дрънченето на стъкло. Опитваше се да си казва, че така е най-добре, че когато той се напие, може би ще успее да избяга.

Но здравият разум не можа да надделее над глупавото й желание. Не можеше да позволи последната им вечер заедно да свърши така. Накрая Калиста прибра косата си в приличен кок, оправи белите дантели на ръкавите си и слезе да търси ранения си дракон.

Долу цареше абсолютен мрак, като се изключат последните отблясъци на жаравата в камината. Тя се блъсна в една маса и спря, за да разтрие коляното си. И тогава чу гласа му, толкова близко, че чак се стресна.

— Ако знаеш кое е добро за теб, ще си занесеш хубавия малък задник обратно горе и ще си легнеш в леглото ми.

— С удоволствие ще ти го отстъпя. Тези драконовски крила над мен не са много подходящи за отмора.

— Леглото не е създадено да се почива в него. Искаш ли да ти покажа за какво е създадено?

Калиста се изчерви в тъмнината. Потрепери, разкъсвана между желанието си да го успокои и инстинкта, който я караше да бяга. Както обикновено, той реши вместо нея, сграбчвайки я за талията. Сложи я в скута си. Тя протегна ръце, за да го отблъсне, но докосна меки косми и почувства ударите на сърцето му. Ризата му беше отворена.

Пулсът му се учести при докосването й — доказателство, че в крайна сметка, той все пак беше човек. В тази последна нощ не можеше ли да си представи, че й е съпруг? Нямаха нужда от физически, дори духовни маски. Калиста се отпусна в прегръдката му. Издавайки звук, който можеше да означава едновременно победа и поражение, тя обви ръце около шията му и притисна бузата си към неговата.

Нещо я стресна и тя колебливо сложи ръката си върху челюстта му. Маската я нямаше. Явно я желаеше толкова силно, че не се притесняваше от това. Трогната, тя го докосна с пръсти и чертите му изплуваха пред затворените й очи.

Силна челюст, набола брада. Дълъг нос с лека подутина, която означаваше, че някога в миналото е бил чупен. Големи очи с дълги, меки, извити мигли. Тънки вежди. Белег на едното слепоочие. А устните, ах, тези устни, които й отнемаха разсъдъка, бяха също толкова добре оформени и меки, колкото нейните. Очите на Калиста се навлажниха, защото знаеше, че това доверие идва прекалено късно.

Тя пропъди тази мисъл и отново докосна очите му, които се затвориха.

Той я стисна по-силно, но не каза нищо.

— Какъв цвят? — Едва позна собствения си глас.

Неговият беше също толкова дрезгав.

— Сини.

— Истински сини. Като сърцето ти. — Калиста целуна вената, която пулсираше на шията му.

Той изстена дрезгаво. Стонът му беше така изпълнен с болка, че Калиста наведе глава и го пое с устните си. И тук, в тайната тъмнина, където се раждаха мечтите, за първи и единствен път, те се срещнаха. И в това докосване на устни до устни и сърце до сърце, приказките можеха да се превърнат в действителност.

Ако им позволяха…

Конфликтите бяха забравени в радостта на плътта. Този път тя беше тази, която разтвори устните му, вмъквайки езика си вътре, сякаш за да научи всичките му тайни. Смелостта й му доставяше удоволствие. Целуваха се така безкрайно дълго, без да дават или да вземат, само споделяха.

Треперещ, той откъсна устните си от нейните и целуна шията й. Дръпна фуркетите от косата й и уви копринените кичури около юмрука си. Тя усети как напрегнатите му мускули се отпускат бавно. Ръката му се измъкна от косите й.

— Остави ме сега, или съвсем скоро няма да можеш да го направиш.

Очите й се разшириха. Как е разбрал? И тогава се досети, че той има предвид да си отиде горе, в спалнята му.

Отпускайки се върху пулсиращите му гърди, Калиста му даде безмълвен, но достатъчно изразителен отговор — отвори устата си за него така, както копнееше да отвори тялото си. Ако я повалеше на канапето и я обладаеше сега, тя нямаше да се възпротиви.

Дрейк я целуваше с такава нежност, че неволните й сълзи се превърнаха в буен поток. Недъгавата му ръка докосна бузата й и замръзна. Пръстът му проследи сълзите й.

— Защо плачеш?

Плаче? Това беше само началото. Не можеше да му каже, че тъгува за тези откраднати мигове, които никога повече нямаше да се повторят. Дръпна каишката, привързваща косата му, и зарови пръстите си в нея.

— Няма значение. Целувай ме така, сякаш утре не съществува. — Тя дръпна главата му надолу.

Той устоя, но когато връхчето на езика й близна ъгъла на устата му, а после зъбите й захапаха леко същото място, той потрепери. И изведнъж се превърна в агресора, в мъжа, възбуден докрай. Преметна я през ръката си и на някакво примитивно ниво тя осъзна, че той е този, който е пленен от нея.

Властта беше главозамайваща. За първи път тя запази самообладание, не той.

Но защо тогава собствената й възбуда нарастваше? Той разкопча роклята й и дръпна ризата надолу, за да оголи гърдите й. Чувствителните им връхчета докоснаха неговите. И двамата изстенаха. Тя намести тялото си и зърната й се втвърдиха. Нещо още по-твърдо се надигна до хълбоците й и изведнъж тя се оказа права, а той я дърпаше към стълбите.

— Облечи бялата нощница. Заради мен. Купих я, представяйки си как ще изглеждаш с нея в леглото ми.

Тя не го виждаше, но този глас — в който едновременно се усещаше мъка и молба — я накара да се втурне нагоре. Накара изплашените си мисли да млъкнат.

Само тази вечер щеше да живее за мига.

Никога нямаше да се омъжи, така че това нямаше никакво значение.

Това си повтаряше, докато се събличаше с треперещи ръце. Нахлузи скандалната прозрачна нощница. Сърцето й биеше диво, когато се излегна върху червените покривки на леглото.

Бавните му стъпки се приближаваха все повече, сякаш й даваше време да се откаже. Тя усили лампата, нетърпелива да види лицето му. Главата му се появи зад завесата…

Сърцето й се преобърна, после изстина като бучка лед в гърдите й.

Той беше с маска. Нова маска — усмихната, нежна, сапфиреносиня, за да подхожда на скъпия му халат, но все пак нещо, което ги разделяше.

Тя извърна глава, изведнъж почувствала срам от погледа му. Усети как леглото поддава, когато той седна до нея. Тя се опита да се отдръпне, но той я бутна нежно назад.

— О, Калиста, ако знаеш откога мечтая да те видя така. Колко си красива — слонова кост и пламък върху червената покривка. — Ръката му проследи извивките на тялото й — от ръката, по тънката талия, по хълбока, крака. — Прекрасно. Никой друг мъж няма да те има, освен мен.

Собственическата нотка в гласа му още повече наруши прекрасния сън. Всеки момент той щеше да секне, оставяйки я с разбито и окървавено сърце. Тя не помръдна, затворила очи, което той очевидно вземаше за срамежливост. Наведе се и я целуна нежно. Устните й трепнаха под неговите, възбуждайки го още повече.

— Никога няма да забравя този момент — прошепна той. — Най-после си наистина моя. — Той я надигна и я заведе до огледалото. — Ела, скъпа. Искам да ти дам нещо.

Тя видя, че бърка в джоба си, откъдето извади тънка златна верижка. Златният пламък улови слабата светлина. Той сложи верижката на врата й — един скъпоценен камък, който би разпознала и в тъмнината, само по тежестта и допира до него.

Той й даде Жълтата роза. Не като знак за преданост, а като знак за собственост. Тя едва чу следващите му думи, които силните удари на сърцето й заглушаваха:

— Давам ти това, за да подчертая силата на клетвата си. Кълна се, че нашата първа брачна нощ идва само един ден по-рано. Утре ще се оженим със специално разрешение.

Калиста беше като хипнотизирана от огърлицата. Големият камък беше заобиколен от малки, идеални бели диаманти. Дори в мъждивата светлина камъкът, за който бяха умирали хора, блестеше. Калиста го докосна. Хенри й беше обещал, че един ден той щеше да бъде неин, без да предполага, че ще й го даде друг мъж.

А този мъж не правеше фалшиви обяснения в любов. Но ръцете му бяха несръчни, докато закопчаваше нежната верижка, и тя не се усъмни в нетърпението му. Камъкът се намести между гърдите й — студен и твърд.

Наистина го чувстваше като камък на шията — като символ на това, което представляваше Дрейк. Твърд, затворен в себе си, заобиколен от красиви вещи, отразяващи светлината, вместо да я поглъща.

С този подарък победата му над нея беше окончателна. Очакваше от нея да му даде последното, което още не й бе взел, докато той дори нямаше да й покаже лицето си.

Но тя пък имаше нещо, което ценеше повече от девствеността си — самоуважението си. Той леко галеше раменете й, въпреки че тя разкриваше толкова много плът на мъж, който не й беше съпруг. Проклет да е, той повече нямаше да използва тези силни ръце и проклетата си нежност срещу нея!

Измъквайки се леко, тя каза:

— Много мило от ваша страна, сър, но си имам достатъчно скъпоценности. — Тя понечи да разкопчае верижката.

Той остана на мястото си, но тя разбра, че се е намръщил, защото ъгълчетата на устните му се изкривиха надолу.

— Не разбираш ли, че ти връщам този камък, принадлежал на семейството ти, като знак за клетвата, която ти давам?

— Даваш ми това, което си ми откраднал? — Тази проклета верижка не можеше да се разкопчае.

Той стана зловещо спокоен.

— Не съм те молил за благодарност.

— А какво искаш от мен тогава?

Той махна с ръка, но поклати глава, сякаш нямаше думи, които да изразят разочарованието му.

— Нищо не съм искал. Просто давах. Ако не можеш да разбереш това, значи е безнадеждно.

Калиста дръпна верижката и счупи тънката закопчалка, доволна, че болката попречи на сълзите й да рукнат.

— Наистина, точно така правеше. — Тя му хвърли огърлицата. — Задръж я, ще подхожда на останалите ти съкровища. Виждам колко много радост ти доставят.

Той я хвана. Стисна я толкова силно, че дребните фасетки сигурно се забиха в дланта му. Между стиснатите му пръсти бликна кръв.

Тя се обърна, за да не вижда болката му. Имаше си достатъчно от своята, с която трябваше да се справя. Сподавяйки риданието си с изключително усилие на волята, тя каза:

— Остави ме. Не искам нищо от теб. Нито сега, нито когато и да било.

Халатът му изшумоля. Чу го как взема разстоянието между тях само с две крачки и се надвеси над нея. Сянката му върху стената беше огромна. Драконовата маска и тежкият халат наистина го правеха да прилича на звяр, готов да я погълне. Тогава раменете му се надигнаха и тя чу тиха въздишка.

Стъпките му се отдалечиха, по-тежки от обикновено.

Извикай го! Не, бягай, докато можеш! Захапа кокалчетата на пръстите си толкова силно, че по кожата й бликна кръв, но тя не я забеляза. Болката, разкъсваща сърцето й, затъмняваше всичко останало. Колко глупаво бе постъпила, като развали съня, който можеше да отнесе със себе си като спомен.

Но този камък и маската, която отново си сложи, казваха неприятната истина. Тя можеше и да се преструва, но истината беше, че може да избира между мъжа, който започваше да обича, и онзи, който бе обичала в продължение на толкова дълго време.

Вдигна брадичка. Ръката й се отпусна. Съблече нощницата и я захвърли в един ъгъл, после облече първата рокля, която й попадна под ръка. Зачака, а мечтите й избледняваха като светлината на лампата.

Този път ги остави да си отидат.

Никоя сила на земята не можеше да й попречи да тъгува за отлитането им.

 

Долу Дрейк вървеше напред-назад в тъмнината, все още стиснал подаръка си за нея. Идваше му да вие от яд. Проклето момиче! Трябваше да я научи кой е господарят тук. В неговите ръце бяха свободата й, конят й, дори новото й начинание, макар тя още да не го знаеше.

Защо така се разтапяше в ръцете му, целуваше го, обещаваше му да бъде негова с действия, ако не с думи, а после така жестоко го отхвърли? Ха, опитваше се да го побърка и почти успяваше.

Дрейк се спъна в нещо. Беше му писнало от тази проклета тъмнина и драсна клечка, за да запали лампата. Вдигна предмета, в който се бе спънал, и го загледа. Шапката на Клайд. Сигурно я е забравил. Дрейк погледна към часовника.

Почти десет. Клайд би трябвало да се е върнал отдавна.

Нищо чудно, че бе гладен. Стомахът му изкъркори в същия момент, добавяйки още към и без това лошото му настроение. Дори и властите да са спрели Клайд, не може да са намерили нещо, защото, ако беше така, отдавна щяха да чукат на вратата му. Хвърли на една маса камъка, с който би могло да се купи малко имение в провинцията, загледан, без да вижда, в отпечатъка му върху дланта си.

Нещо не беше наред. Клайд щеше да им приготви студена вечеря, ако възнамеряваше да отсъства толкова дълго. Дрейк погледна нагоре към тихата спалня и се намръщи. Още нещо, за което ще имаш вина, лисичке. Ако му се е случило нещо, никога няма да ти простя, че ми отвлече вниманието.

Чувствата му бяха толкова наранени, че дори не осъзнаваше колко е несправедлив. Беше облякъл черните си кожени дрехи, когато чу тихо стържене по замаскираната външна врата. Забърза натам.

— Клайд?

— Уилкс. Отвори. Нося новини.

Дрейк завъртя макарата, която отваряше вратата, и я затвори бързо.

— Казвай, човече.

— Хората на Куотърмейн са го хванали, или поне така ми казаха двама от моите хора в онзи забутан квартал.

Дрейк псува цветисто и дълго. Пъхна тънката, украсена със скъпоценни камъни, кама в ботуша си, сложи два пистолета под мишниците си и облече грубо черно палто, доста различно от обичайното му облекло. Пъхна едно черно платнено кръгче в джоба си, гребна с шепа студена пепел от огнището и се поръси целия.

Уилкс го наблюдаваше учудено.

— Би трябвало да ти викат Хамелеон, а не Дракон. Имаш ли нужда от помощ?

— Само за да разбера къде точно се намира. Най-добре работя сам.

— Жалко. Тъкмо щях да ти предложа да вземеш и малката си лисичка със себе си.

Дрейк се извърна рязко.

— Тя не ти влиза в работата. Може и да не си съгласен с мнението й, но, за Бога, ще проявяваш уважение към нея, особено в мое присъствие. А сега ми кажи къде е Клайд.

Уилкс се бе зачервил, но отговори спокойно:

— Видели са как го откарват в старата странноприемница „Червената кокошка“ на Уотър Стрийт — Уилкс наклони глава, очевидно очаквайки Дрейк да се стресне при споменаването на една от улиците с най-лоша слава в Лондон.

Но Дрейк само закопча сакото си, без да реагира.

— Благодаря. Ако имам нужда от помощ, ще изпратя съобщение по един от хората ти. Ще използвам паролата.

— Много добре. Бог да те пази. Имам нужда от теб. — Уилкс изчезна в нощта, когато Дрейк му отвори вратата.

Познаваше Уилкс достатъчно добре, за да разбира, че веднага щом спре да му бъде от полза, тази преданост и привързаност ще изчезнат. Но Дрейк не можеше да го обвинява, тъй като той самият изпитваше подобни чувства.

Той погледна нагоре към завесите. Тежката материя потрепери, сякаш току-що се връща на мястото си, и той разбра, че тя е видяла пристигането и заминаването на Уилкс.

Хубаво. Нека се гърчи в соса на собствените си деяния. Когато се сготви достатъчно добре, може да я излапа.

Дрейк стисна зъби, преодолявайки желанието си да се качи при нея. Измъкна се навън, затвори вратата, заключи я и огледа тихата уличка. Когато се увери, че никой не го наблюдава, си свали маската, прикрепи към едното си око черното кръгче и потърка лицето си с мръсните си от пепелта длани. После, залитайки като пиян, се отправи към бедняшкия квартал.

Нищо не оправяше нещата по-добре от чифт юмруци. Ако имаха късмет, можеше да измъкне Клайд с няколко. Ако ли пък не…

Дрейк потупа пистолета под палтото си.

 

Калиста слезе по стълбите. Бе видяла идването и заминаването на Уилкс, а това направи бягството й още по-наложително. Трябваше да се измъкне оттук, преди да хванат Дрейк, в противен случай и тя щеше да бъде замесена.

Обстоятелствата, налагащи бягството й, ставаха все повече и повече, но това не го правеше по-лесно. Затаи дъх, когато натисна едновременно трите фигурки до вратата. Тя се отвори. Калиста повдигна крак към свободата, но той сякаш не искаше да се отлепи от пода. Спря и се обърна назад. Оттук леглото не се виждаше и така беше по-добре. Но канапето, където я бе целувал; масата, където се бяха хранили и спорили; бюрото, където той пишеше, се виждаха съвсем ясно.

Тя решително се обърна и тръгна нагоре по тъмната стълба. Вратата се затвори след нея.

Красивата стая остана празна, съкровищата, събирани по целия свят, зачакаха отново да бъдат използвани. Часовникът удари полунощ, но нямаше кой да го чуе.