Колийн Шанън
Нежният звяр (6)

Глава 5

Калиста се събуди от аромата на чай и кифлички. Стомахът й изкъркори, но не й се искаше прекрасният сън да си отиде.

Тя и семейството й бяха на пикник. В далечината блееха агнета, Самърлий блестеше, осветен от слънцето. Дрейк беше отпуснал глава в скута й, докато близнаците им гонеха пеперуди. Лицето на Дрейк, вече без маска, изразяваше нежност, когато я погледна. Сърцето й беше изпълнено с любов към него.

Къде го беше виждала преди? Опитваше се да си спомни, търсейки във всички ъгълчета на паметта си, когато чу дрънчене на порцелан и завесите до леглото се отместиха. Последните остатъци от съня й се изгубиха.

Калиста отвори очи и топлинката, стоплила сърцето й, изчезна, когато видя драконовата маска, надвесена над нея. Този път беше бяла и не излъчваше заплаха, но тя въпреки това я мразеше. Сънят я бе направил смела. Трябваше да види как изглежда той. Протегна ръка, но силните му пръсти я хванаха и сложиха в нея чашата за чай.

— Добро утро, скъпа моя. Искате ли захар и сметана?

Тя седна в леглото и завивките се смъкнаха до кръста й.

— Не, обичам чая чист. — Тя отпи и се събуди напълно, когато усети погледа му върху деколтето си.

Той каза бавно, без да сваля очите си оттам:

— Аз пък не. Обичам чая си… с всички подробности.

Тя остави чашата толкова бързо, че чаят се разля в чинийката, и вдигна завивките, за да покрие гърдите си.

— Нямах с какво да спя, затова останах с ризата си.

Той се обърна, но тя видя как мускулът на челюстта му се стегна под маската.

— Разбира се. Позволих си да ви поръчам някои дрехи.

Тя се опули.

— Сигурна съм, че не са готови толкова бързо.

— Парите могат да направят всичко.

— Наистина — съгласи се студено Калиста. В това отношение определено не можеше да се състезава с него, но пък нямаше да му позволи да й се налага. — Страхувам се, че напразно сте си направили труда. Няма да ги облека.

Той спря, сложил ръка на колоната на леглото, и се обърна през рамо.

— Ще го направите.

Устните й се свиха.

— Аз не съм ваша държанка и няма да позволя да се отнасяте с мен като с такава.

— Не, но ще бъдете глезена като най-почетна гостенка. Каквато всъщност сте.

— Красивите думи не могат да скрият грозните дела. Аз не съм тук по своя воля.

Той се върна и се надвеси над нея. Инстинктът й подсказваше да се завие презглава, но тя вирна високо брадичка и се втренчи в блестящите процепи на маската му. Проклет да е и той, и маските му!

— Все още. Дайте ми няколко дни.

По гърба й полази тръпка.

— Може да остана тук и година, сър, но отвличането си е отвличане.

— О, нима? Разликата между затвор и дом може да се изрази само с една дума. — Той замълча, оставяйки я да се чуди, после довърши дрезгаво: — Любов.

Настана пълна тишина. Това ли й предлагаше? Нещо в неподвижната му фигура я предупреждаваше да бъде нащрек. Да се влюби в него, щеше да бъде най-голямото унижение и щеше да му осигури пълна победа над нея и Хенри.

— Това, чудовище такова, е нещо, което никога няма да получите от мен.

Той се изправи рязко.

— Нима съм молил за това? Всъщност любовта е товар, без който отдавна съм се научил да живея.

Нещо в тона му, усещане за загуба може би, я накара да го погледне по-внимателно.

Той сви рамене и се обърна към стълбите.

— Предлагам да си облечете дневна рокля или мога и аз да ви я облека. — Зъби, бели почти колкото маската, проблеснаха в широка, смела усмивка. — Отдавна искам да разбера какви съкровища се крият под дрехите ви. Ние, драконите, сме алчни, нали разбирате?

Стъпките му се отдалечиха, оставяйки я сама с надеждите и страховете й. И спомена за тъгата в гласа му. За първи път се опита да се постави на негово място. Какви ужасни премеждия бяха закалили този стоманен човек? И въпреки това, когато се смееше, когато я целуваше или се грижеше за удобствата й, тя виждаше някаква друга страна от него, нещо нежно, с което тя не можеше да се бори.

Калиста захапа една кифличка, толкова погълната от мислите си, че се стресна, когато чу някакъв глас.

— Добро утро, милейди. Господарят заповяда да донеса това. — Управителят на магазина остави няколко големи кутии до леглото.

Калиста се изчерви и отново дръпна завивките нагоре.

— Благодаря ви.

И проклет да е той и чувствата, които предизвиква у мен. Калиста все пак не го каза. Този беден човечец, който, както винаги, я гледаше неодобрително, не заслужаваше да бъде въвлечен във войната на воли, която тя водеше с господаря му.

Управителят се оттегли, затваряйки завесите след себе си.

Калиста се загледа в кутиите и любопитството й надделя. Мислите й, така или иначе, не й предлагаха успокоение. Тя се измъкна от леглото и отвори първата кутия. Рокли във всички цветове на дъгата от коприна, от мека вълна, от тафта и брокат се разпиляха в скута й.

Тя взе една, притисна я към себе си и изтича към огледалото на вратата на гардероба. Въздъхна с облекчение. Поне деколтетата не бяха по-дълбоки от нормалното. Блестящата зелена тафта беше два тона по-тъмна от очите й — един от любимите й цветове. Как ли е разбрал?

В другата кутия имаше шапки, ръкавици, обувки и фусти от всякакъв вид — от съвсем обикновени, до изящни с пищни бродерии. В последната кутия имаше блестяща златиста бална рокля от толкова изящна коприна, че щеше да подчертае всяка извивка на тялото й.

Но деколтето, е… Тя я остави, чудейки се къде очаква той да облече рокля, подходяща за проститутка. Под нея откри нещо още по-скандално — долни ризи с изящни дантели и копринени чорапи — толкова фини, че бяха почти прозрачни. И нощница от прозрачна дантела, заедно с наметка от газ.

Калиста ги вдигна пред себе си и се огледа в огледалото. Кожата й се виждаше съвсем ясно. Тя въздъхна и ги сложи на дъното на кутията. Никога нямаше да облече нещо толкова скандално. Тези дрехи бяха предназначени да бъдат събличани, не носени! Би могла да умре от студ, облечена в нещо подобно.

Калиста мрачно отдели най-консервативната рокля — гълъбовосива, вълнена, с дантела на деколтето и ръкавите. Облече я и, за нейно отчаяние, й беше съвсем по мярка.

Проклет да е този дракон! Да не би да й беше взел мерките, докато е спяла. Сигурно не. Беше такъв негодник, че сигурно можеше да прецени всяка жена само с един поглед. Незнайно защо, тази мисъл я ядоса толкова, че тя взе кърпичката си и я пъхна в деколтето. Кимна, доволна, че само вратът й се виждаше, и си сложи едно дантелено боне, което би трябвало да се носи с една от широките сламени шапки.

Отстъпи назад и се огледа. Обу си някакви боти. Сега вече не би могъл да види дори глезените й. Усмихвайки се за първи път от пристигането си тук, тя тръгна надолу по стълбите.

Той седеше зад ореховото бюро и изглеждаше още по-внушителен. Пишеше нещо в някаква тетрадка. Веднага щом я видя, пъхна тетрадката в едно чекмедже и я заключи.

Облегна се назад на стола си, който изскърца под тежестта му. Огледа я от горе до долу и устните му трепнаха.

— Тук някъде имам чифт стари игли за плетене, ако искате да ви ги дам, малка моя домакиньо.

Тя направи реверанс.

— И в тази си роля ще бъда много доволна да погледна тетрадката, над която работехте.

Усмивката му изчезна.

— Не сме стигнали дотам. Още.

— Искате да кажете, че ми нямате доверие?

— А трябва ли да имам?

— Не. Не повече, отколкото аз трябва да се доверявам на мъжа, който иска да ми вземе всичко, което ми е скъпо.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— Стига толкова. Не можем ли да установим примирие и да превърнем това място в място за развлечение, а не в бойно поле. — Той й протегна голямата си ръка.

И тя за малко не я пое. Изборът, който й предоставяше, беше съвсем прост — забавлявай се или недей, както искаш. Калиста успя да преодолее порива да се позове на по-светлата страна от характера му. Ако отстъпеше сега, щеше да изгуби битката с много по-труден противник от Дракона.

Себе си.

Тя се обърна и вдигна ръце над огъня, за да ги стопли, пренебрегвайки протегнатата му ръка. Кожата й настръхна от потиснатия гняв. Чу, че той става и пристъпва към нея. Изпсува тихо и затрополи към скритото стълбище.

Тя се обърна бързо, но не можа да види какво натисна той, за да се отвори вратата. Тя бързо се затвори след него, оставяйки я сама със съжаленията за собствения си избор.

 

Хенри направи път на един работник. Надяваше се, че всичките тези приготовления няма да се окажат напразни. Бяха махнали покривалата от всички мебели. Цяла армия чистачки лъскаха и чистеха. Работниците боядисваха, слагаха тапети и полираха медните украшения.

Когато Калиста се върнеше, всичко щеше да е готово. Хенри крачеше напред-назад в очакване на Куотърмейн. Пропъди ужасната мисъл, която се промъкна в съзнанието му — ако Калиста въобще се върне. Каквито и да бяха подбудите му, Куотърмейн все пак бе накарал хората си да претърсят целия град, за да я намерят. Хенри предполагаше, че те имат по-голям шанс да я открият, отколкото властите, но, по дяволите, беше толкова ужасно просто да седиш и да чакаш.

— Татко, какво ще кажеш да занеса тази картина долу? — Саймън вдигна портрета на един призрак от миналото на Хенри. — Доста внушително изглежда този. Да го сложа в стаята за игра на карти, а?

Хенри пребледня и се извърна.

— Върни го на тавана. Ясен ли съм?

Объркан, Саймън тръгна обратно нагоре, помъкнал тежкия портрет.

Хенри стоеше във фоайето, без да чува тропането и дрънченето. Вдигна ръка към безценната си игла за вратовръзка, но тя се отпусна безжизнено. Напоследък му минаваше една страшна мисъл, по-силна от ужаса, който изпитваше от Дракона. Това беше усещане, че нещо лошо, сторено в миналото, сега му се връща.

Ако Дракона беше този, за когото го мислеше, тогава нищо не можеше да го спаси. Хенри бе продал Жълтата роза, отчасти надявайки се да покрие загубите им, но главно за да се отърве от доказателството за деянието си. Най-смешното беше, че откак Калиста започна да осмисля последните години от живота му, той рядко мислеше за миналото.

Докато не бе принуден да го направи.

Хенри потрепери, чудейки се дали Калиста нямаше да плати цената на глупостта му. Мили Боже, не. Нека вземе мен, вместо…

— Какво сте се замислили, приятелю?

С болка, изписана на все още красивото му лице, Хенри се обърна към несигурния си партньор.

— Какво, по дяволите, си мислите? Лакеите ви толкова ли са некомпетентни?

— Не се осмелявайте да ми говорите така. Никога. — Тонът беше мек, но значението на думите — не. Извитите вежди на Куотърмейн придаваха на лицето му зловещ израз, който Хенри не бе виждал никога преди.

Да… гориш в ада дано, искаше да каже Хенри, но този човек държеше бъдещето им в ръцете си. Беше разбрал отдавна, че от грубостта няма смисъл, и за доброто на децата си, Хенри преглътна ядните думи.

— Ще съм ви благодарен, ако ми кажете докъде е стигнало търсенето.

Куотърмейн се отпусна. Хенри обаче — не. Колкото повече опознаваше този човек, толкова по-малко го харесваше.

— Открили са един файтонджия, който, с малко… убеждаване, така да се каже, е признал, че е закарал някаква дама, която отговаря на описанието на Калиста, до магазина на „Херик Импортърс“ снощи.

Стомахът на Хенри се сви. Лошите му предчувствия се оправдаваха.

— Сигурен ли е?

— А вие не сте ли? Сам ме предупредихте за интереса на Херик спрямо Калиста.

— Но къде може да я крие. Ние със Саймън претърсихме цялата сграда.

— Без съмнение я е отвел някъде извън Лондон. Ще накарам хората си да разберат къде е къщата му в провинцията. Признавам, че и аз се тревожа за момичето. Не можем да открием игралния дом без нея.

И това беше човекът, за който бе настоявал да се омъжи дъщеря му? Хенри се обърна, за да прикрие отвращението си.

— Трябва да отидем при властите.

— Не още. Нима наистина мислите, че ще вземат насериозно думите на един файтонджия срещу думата на един от най-богатите хора в Англия?

— Сигурно не. Но ще вземат насериозно моите думи.

— О, но напоследък се носят слухове за интереса на загадъчния Дракон към вашето семейство. Първо сложи ръка на имението на Калиста, после купи коня й, а сега разбирам, че е купил и диаманта ви.

Хенри пребледня. Беше продал Жълтата роза на известен бижутер, който бе обещал да бъде дискретен. Как бе успял Херик да я откупи толкова бързо? Все още обърнат с гръб, Хенри сви рамене, преструвайки се на много заинтересуван от една маша за огъня, която — доста иронично — имаше драконова глава на дръжката.

— Е, и?

— И, скъпи мой Хенри, човек не може да не се замисли защо този мъж има толкова голямо желание да ви унищожи. А след като имаме общ бизнес, моето любопитство е още по-голямо, особено като си спомня всичките пъти, когато този проклетник ме е бил на карти. Бихте ли ми казали защо Херик ви мрази толкова?

Хенри протегна треперещата си ръка, взе една маша и разрови умиращите въглени в камината.

— Ако знаех, щях да ви кажа. — Но нямаше да го направи. Дори Калиста не биваше да узнае за подозренията му. Поне не още.

— Няма значение, приятелю. Аз си имам начин да научавам чуждите тайни. А сега, относно сумата, която ми дължите…

Но Хенри не го слушаше. Чудеше се кое е по-лошо. Дяволът, който познаваше, или онзи, който не подозираше.

 

— Дяволът, казваш! — Дрейк се втренчи в Клайд. — Какъв интерес има този… Разбира се. Явно този Куотърмейн иска Калиста за себе си, затова прави така, че Стантън да му е задължен. Проклятие! Това не го бях предвидил.

— Искаш ли да подкупя файтонджията, за да каже, че е сгрешил?

— Не. Вече е твърде късно. Засега тя е на сигурно място, но само ако Стантън продължава да я търси сам. Най-добре ще е тази вечер да се покажа в обществото, сякаш няма никаква съблазнителка, която да ме чака в леглото ми.

Клайд се намръщи.

— Мис Ралей все пак е дама и не бива да говориш за нея по този начин.

— Дамите са такива по дух, а не по рождение. В Индия съм виждал жени от най-низшите касти, които много повече приличат на дами от тези херцогини и баронеси, които са истински уличници по душа.

— Въпреки репутацията й, съм уверен, че мис Ралей е истинска дама по душа. Тя те поизпоти, нали?

Дрейк се изправи с цинична усмивка на уста.

— О, но това не говори нищо за морала й. Никога не съм казвал, че не е с висок дух и вълнуваща колкото коня си. Повярвай ми, стари приятелю, ако я беше целунал, както аз го направих, щеше да се зачудиш колко всъщност обича онзи стар красавец, за когото претендира, че копнее. Тя възпламенява кръвта ми така, както никоя дама не го е правила.

— Май тук говори сърцето ти, а не… ъъ… кръвта ти. А ако и нейното сърце казва същото, значи е нормално да реагира така. Би трябвало да си доволен, а не да я обвиняваш.

Един мускул под маската на Дрейк затрептя, когато той махна на управителя си да излезе.

— Аз нямам сърце. Вече не, слава Богу. А сега, моля те, заеми се със задълженията си. Не искам да бъда обезпокояван. Ако Куотърмейн изпрати още някой да разпитва, незабавно ме уведоми.

Клайд се изправи и въздишайки, излезе, като затвори тихо вратата след себе си. Дрейк се опита да се съсредоточи върху кодираната бележка, изпратена му от Уилкс, но се отказа и я остави настрани.

Ако сърцето му беше мъртво, защо подскачаше в гърдите му всеки път, когато Калиста му се усмихнеше? И откъде бе изникнала онази забранена дума, когато се бе опитал да я накара да разбере, че затворът би могъл да бъде дом, ако тя го обича?

Дрейк Херик, наричан още Дракона, бивш затворник, пират и търговец, се загледа в писмото, което можеше да завърже примка на шията му. Но видя само едно красиво, одухотворено лице, което се опитваше да му се противопоставя, но се издаваше с погледа си, изпълнен с копнеж. Тези зелени дълбини, които винаги го караха да мисли за нов живот, предизвикваха у него чувства, които смяташе, че отдавна е погребал.

Нима двайсетте години, изпълнени с премеждия и опасности, не го бяха научили да не се доверява на никого, освен на себе си?

В края на краищата, точно затова Калиста беше при него — не можеше да й се довери, че няма да проговори. Не, тези странни чувства, които се пробуждаха у него, трябваше да бъдат потиснати. С желязната воля, която бе спасявала живота му неведнъж, Дрейк взе отново писмото, поднесе го до една лампа и се зае с трудната задача да го дешифрира.

Но тя не излезе от ума му като фея, изкушаваща го да тръгне в дълбините на гората…

Или като Жълта роза, заради която бяха умирали хора…

 

 

Дори и най-прекрасната скука си беше скука.

Калиста се взираше в съкровищата, разпилени наоколо, и се чудеше къде е нейното място в описа на Дрейк. Може би някъде над мебелите, но под предметите на изкуството.

Дрейк скоро щеше да съжалява, че я държи тук, кълнеше се тя. Калиста си помисли дали да не повреди някой от скъпоценните му предмети, но не можеше да го направи. Тя самата също обичаше красивото.

Усещането за устните на Дрейк върху нейните, силното му тяло под търсещите й ръце… Слава Богу, че нямаше никой, който да види, че се изчервява. Отвратена от собствената си слабост, тя отиде до бюрото и потърси нещо, с което да го отвори. Той беше взел ключа със себе си и тя нямаше как да влезе в стаята с печатарската преса, но може би в бюрото щеше да намери нещо друго интересно.

Калиста взе една кама, висяща на стената, и успя да отвори заключеното чекмедже. Разгледа съдържанието му, но онази тетрадка я нямаше. Скучни разписки, документи и… запечатано с релефен печат писмо. Прерови отново чекмеджето, но единственият восък, който намери, беше с друг цвят. Ако го отвореше, той щеше да разбере.

И какво от това? Нали и тя това искаше. Да му създава толкова неприятности, че да го принуди да я пусне.

Тя си пое дълбоко въздух и махна восъка с камата. Извади хартията отвътре, отвори я и… се опули. На хартията нямаше нищо.

И защо някой би си направил труда да запечатва празен лист? Тъкмо щеше да го върне обратно, когато лампата го освети. Появиха се сребристи линии, после изчезнаха, когато леко изкриви листа. Беше толкова погълната от тази загадка, че дори не забеляза Дрейк, преди да дръпне листа от ръцете й.

Тя направо подскочи. Потисна желанието си да се отдръпне, когато го погледна, но, както винаги, можеше да съди за него единствено от езика на тялото му. Тази проклета маска прикриваше лицето му.

Гласът му беше спокоен:

— Ето, любопитно мое котенце, нека ви покажа как става.

Той взе една лампа и вдигна листа над нея, почти до пламъка. Нагря го равномерно. След около две минути започнаха да се появяват букви, първо съвсем бледи, после по-ясни. Малко разлети, но все пак можеха да се четат.

Чудо. Калиста никога не беше чувала за невидимо мастило, но пък този мъж винаги имаше с какво да я изненада.

Той вдигна писмото пред очите й.

Петък вечерта. Полунощ. Същото място.

Нямаше подпис, но тя се досети.

— Уилкс, нали?

— Интелигентността ви винаги ми е доставяла удоволствие. — Той отново вдигна писмото над лампата, но този път го запали, а след това го хвърли в студената камина. — Искате ли да ви разкажа за мастилото?

Калиста се обърна. Изведнъж й се прииска огънят да гори, защото се почувства вледенена до мозъка на костите си от намеците, които правеше той.

— Някое магьосничество, което сте научили по време на пътуванията си, без съмнение.

— Не съвсем. Всъщност работех заедно с един алхимик в Италия преди няколко години, преди да реша да се върна в Англия. Той не успя да превърне оловото в злато, но когато случайно изля тази течност близо до огъня, разбрахме, че можем да я използваме за друго.

— За разни тайни неща, а?

— Точно така. Искате ли да ви дам малко?

Този път нямаше да му се остави. Обърна се рязко.

— Открих някои от тайните ви, които сте искали да открия, включително тази. Оставили сте това писмо, за да го намеря, нали?

— Знаех, че скуката ще ви накара да се разтършувате.

Това не беше скука. Тя се втренчи в него. От момента, в който този мъж е стъпил в Англия, правеше всичко възможно, за да разруши семейството й. Това последно нейно откритие беше само още една брънка във веригата, която той й бе помогнал да сглоби, привързвайки я към себе си все повече и повече. Но…

— Защо? Проклет да сте, защо ни мразите толкова?

Той спря да се хили.

— Не се чувствате доволна от подаръците, с които ви засипвам?

— Глупости. Това е само част от плана ви да ме накарате да се чувствам толкова задължена, че да предпочета вас пред Хенри. — Калиста пристъпи смело към него, чувствайки не за първи път, че трябва да победи Дракона в собствената му бърлога, без да разполага дори с меч. Мушна го с пръст в гърдите. — Вие, сър — подчертаваше всяка дума, — никога, никога няма да ме накарате да забравя какво дължа на Хенри… — Тя спря, когато той хвана ръката й и я надигна към устните си.

Прошепна:

— Още едно нещо от многото, по които си приличаме. Дължа всичко, което имам, и съм това, което съм, само благодарение на Хенри Стантън. — Целуна дланта й. — Между нас съществува връзка, Калиста, която е по-стара, отколкото можете да си представите. Времето, което сега прекарваме заедно, ще я заздрави, докато не заемете полагащото ви се място до мен.

— Нищо от това, което казвате, не може да ме убеди, че съм нещо повече от едно оръдие във войната ви срещу Хенри, преди да престанете с враждебните си действия.

— Нима сега изглеждам враждебно настроен? — Усмивката му загатваше за чаровния мъж, който се криеше под маската. Той нежно погали ръката й.

Тя се дръпна бързо, защото иначе рискуваше да издаде, че й е приятно.

— Да. Нищо не е по-опасно по време на война от предателството, маскирано като мир.

Усмивката му помръкна. Той взе камата, с която бе отворила чекмеджето.

— Няма да ми позволите да бъда мил с вас, нали?

— Мразя ви. — Отчаяно искаше това да е вярно. Подпря се на бюрото, очаквайки реакцията му.

И този път той не реагира така, както очакваше. Прекоси краткото разстояние между тях само с две крачки, хвана ръката й и сложи в нея камата.

— Докажете го.

Студената истина на украсената със скъпоценности кама правеше невъзможно да отрича очевидното. Ето докъде бяха стигнали отношенията им. Тя тъпо погледна изящното оръжие. Масивната златна дръжка беше инкрустирана с рубини, но острието беше от стомана и щеше да послужи идеално за целта, за която беше създадено.

Красива, но смъртоносна. Съвсем точно описание на връзката между тях.

— Ето, нека ви улесня да убиете това чудовище, което ви е пленило. — Той разкопча сакото и ризата си и гърдите му, силни и покрити с меки косми, се показаха. Той хвана отпуснатата й ръка, пъхна в нея дръжката на камата и вдигна острието до голата си плът. — Направете го. Забийте я до дръжката, така и двамата ще разберем дали все още имам сърце, или просто буца изгорял въглен. Признавам, че аз самият не знам.

Всяка тиха дума я удряше през лицето, но тя знаеше едно — никога не би му причинила зло. Дори и да го заслужаваше. Тя се опита да се отскубне, но силата й беше съвсем незначителна в сравнение с неговата. За неин ужас, той притисна ръката й толкова силно, че върху кожата му изби малко червено петънце.

— Не! — извика тя.

— Да — прошепна той. — Бог ми е свидетел, това е единственият начин, по който ще ви пусна да си отидете.

Тя продължаваше да се противи, а той обърна камата толкова бързо, че тя се оказа съвсем неподготвена за бодването, което усети върху дланта си, и кръвта, обагрила кожата й. Зави й се свят, когато той взе ръката й и потърка дланта й на мястото върху гърдите си, където беше неговата кръв. Вдигна ръката й пред очите й. Тя видя кръвта му, както и своята собствена, размазани върху дланта й и върху гърдите му.

Гърлото й се сви от чувство, което не можеше — или не би искала — да назове. И все пак, не можа да спре да слуша думите му, които нахлуха дълбоко в сърцето й:

— Чувал съм, че диваците в Америка смесват кръвта си, за да докажат мистична, първична връзка. — Той докосна убоденото място върху дланта й с устни и се усмихна, когато тя рязко си пое въздух. — Сега ние двамата сме едно. Красавицата, прикована към звяра, смесили кръвта си, свързани завинаги. Едно символично начало за бъдещото сливане на кръвта ни по онзи интимен начин…

Тя не можа да се стърпи и попита шепнешком:

— Как?

— Ами като създадем дете. И какъв силен момък само ще бъде! Искате ли да започнем сега?

Обзе я паника. Не заради думите му, а заради собствената й реакция. Всеки нерв от тялото й оживя от усещането за него, от мъжкия му аромат. Образът на чернокосо момченце със зелени очи изникна в съзнанието й, но за това се искаше нещо друго. Влажната топлина в центъра на тялото й беше отговорът й. Копнееше да го прегърне и да успокои болката и на двамата със страст, колкото забранена, толкова и желана.

Но тази проклета гордост на Ралей я накара да се отдръпне. Типично — той искаше момче, а не момиче.

— Ами ако имаме момиче?

— О, ще се отнасям към нея като с принцеса, каквато всъщност и ще бъде. — Дланта му погали корема й. — И ще се отдам целия на удоволствието на моята дама.

Тя махна ръката му с бързо движение.

— Няма да раждам копелета.

Опита се да се отдръпне, но той не й позволи. Хвана едната й ръка и я сложи на кръста си, като той самият я прегърна.

— Ще видим. Целунете ме, за да подпечатаме нашата връзка. — Главата му се наклони толкова, че тя усети топлината на изкусителните му устни.

— Връзка с чудовище! Мога само да кажа — вървете по дяволите!

— Пътуване, на което ще се насладим и двамата, кълна се. Този път ще ви поставя на изпитание. Ако устоите, ще ви пусна да си ходите.

Би могла да устои на пряка атака, но на нежност — едва ли.

Топлите му, меки устни докоснаха нейните. Тя извърна глава, но той не й попречи, само устните му се плъзнаха надолу по бузата й, изследвайки шията й надолу, надолу, до кърпичката, която бе пъхнала в деколтето си. Тя се вцепени — очакваше да дръпне бялата коприна, но той само премести устните си от другата страна на шията й.

За такъв огромен, внушителен мъж, беше изключително нежен… Последната й свързана мисъл изчезна заедно с устните му, докосващи отново нейните. Тя несъзнателно отвърна на целувката му. Тихият му смях се понесе из стаята — защитен параван на нарастващата им страст. Подчини гладните й, търсещи устни с целувки, после леко захапа ухото й.

Тялото й потрепери. Когато за трети път устните му докоснаха нейните, тя вече беше готова. Отпусна се охотно в ръцете му, доверявайки му се някъде вътре в себе си на ниво, по-дълбоко от гордостта, мисълта, здравия разум. Този път той я притисна толкова силно към себе си, че само пръстите на краката й останаха да докосват пода. Той вземаше, а тя даваше охотно.

Но въпреки това не беше достатъчно. Когато тя пъхна нетърпеливо ръцете си в разтворената му риза, той изстена. Усети странна твърдост до корема си и влагата между краката й стана още по-обилна.

Щеше да падне, ако не я бе вдигнал, за да я отнесе до канапето, покривайки я с тялото си. Устните му не слизаха от нейните и се наслаждаваха на взаимната им страст.

Кърпичката на деколтето й се свлече, заедно с целия й досегашен свят. Устни, които би трябвало да бъдат твърди, но не бяха и ръце, които би трябвало да бъдат груби, но не бяха, оголиха чувствата и скромността й. Студът, който погали гърдите й, когато той разтвори роклята й, бързо отстъпи мястото си на огъня от целувките му.

Той целуна едното връхче, после другото. Голямата му ръка нежно хвана и погали другата гърда и зърната й настръхнаха, очаквайки още. Стонът му на удоволствие се сля с нейния.

Сетивата й бяха толкова замаяни, че тя не осъзнаваше какво означава да бъда сама на канапе с възбуден мъж, който целува гърдите й. Знаеше само, че не може да се приближи достатъчно към него, че пулсирането в долната част на корема й трябваше да стигне до нещо друго, което тепърва щеше да узнае…

Той я покриваше напълно, триейки косматите си гърди в нейните, и тя за първи път позна главозамайващото докосване на кожа до кожа.

— Дрейк — прошепна, жадуваща устните му. Дръпна връзката на опашката му и косата му се разпиля в ръцете й — тъмна и жива като духа му.

Той затаи дъх, хвана лицето й с ръце и я накара да го погледне.

— Кажи го отново. Кой съм аз?

Тази драконовска маска вече не я плашеше. Зад нея се криеше един изключително нежен мъж. Такъв, какъвто може да бъде само един силен мъж. Този мъж зад маската я привличаше така, както никой друг досега, дори обичният й Хийт.

— Дрейк — прошепна срамежливо тя, опитвайки се да го целуне.

Той въздъхна дълбоко и се притисна към нея за последен път. После топлотата му изчезна. Калиста усети как ръцете му затварят ризата и закопчават роклята й.

Гледката на ръцете му върху деколтето й подейства като студен душ. Отблъсна го и зарови засраменото си лице във възглавниците.

— Махай се. Махай се и никога повече не се връщай.

Той се надигна от тялото й, но тя усещаше, че още е наведен над нея.

— Ще довърша това, което започнахме, ако искаш — каза небрежно той, сякаш й предлагаше готварска рецепта. Но огромните му ръце бяха свити в юмруци, сякаш полагаше неимоверни усилия, за да не я докосне отново.

Тя се вцепени от тази жестокост.

— Остави ме на мира. Взе ми достатъчно.

— Както искаш. — Стъпките му се отдалечиха.

Тя чу как вратата се отваря и затваря, после настъпи благословена тишина.

Тя остана да лежи на канапето. Страхът й бе нараснал още повече, защото някъде дълбоко в себе си съжаляваше за нещо — че той не бе завършил това, което започна…

 

Възбудата на Дрейк не го напускаше. Дали това глупаво момиче разбираше какво му струваше да я остави? Чувството за чест не бе умряло напълно в него, реши горчиво той. Тя беше дъщеря на най-големия му враг. Беше отвърнала на ласките му като лека жена, но въпреки това нещо го бе накарало да се отдръпне. Да чуе от устните й своето име, а не името на предишния й любовник, беше като балсам за наранената му гордост.

Чувствата й не означаваха нищо за него, каза си той. Честта нямаше нищо общо с това. Знаеше инстинктивно, че тя не е готова. Ако я бе обладал сега, никога нямаше да получи това, което искаше от нея.

Пълно, абсолютно отдаване. Щеше да стои до него и да проклина втория си баща, когато свърши с нея.

Само тогава победата му над Хенри Стантън, граф Суонлий, убиеца на баща му и на собственото му детство, щеше да бъде пълна.

Дрейк намаза раната на гърдите си с антисептичен разтвор и болката предизвика дивашка усмивка на устните му. Глупак. Заслужаваш си да те боли. Какво му бе станало да й наприказва такива глупости?

Мистична, първична връзка, наистина. Всичко, което искаше от Калиста Ралей, беше да я опетни. И все пак, докато завързваше вратовръзката си, си помисли, че е по-добре, дето тази вечер трябва да излезе в града. Всеки път, когато прегръщаше Калиста, отмъщението му се струваше все по-малко сладко…

 

Калиста ровеше храната в чинията си.

— Ще ядете ли, или само ще го разглеждате? — Клайд Хейнс, очевидно единственият човек, на когото Дрейк Херик се доверяваше, остави купа със сладки на масата и надигна ленената кърпа, за да се усети ароматът им.

Калиста не вдигна поглед от чинията си.

— Донесете ми пудинг с формата на дракон и ще го изям с истинско удоволствие.

Верният управител се поколеба. После, за истинска изненада на Калиста, той седна до нея на масата и си взе една кифличка.

— Какво знаете за… Дрейк Херик?

Колебанието му беше красноречиво, но Калиста отдавна бе разбрала, че Дракона използва псевдоним.

— Всичко, което ми е необходимо да знам.

— Което е…?

— Той е безскрупулен капер, който взема всичко, което поиска, независимо дали е редно, или не.

— Като дори не обръща внимание на последствията за самия себе си. — Клайд отхапа още веднъж от кифлата си. — Отчасти сте права, но нещо ви убягва. Той действа — винаги — съобразно своето собствено разбиране за добро и зло. Точно като баща си едно време.

Калиста блъсна чинията си.

— Аз не съм му направила нищо.

— Вие може би не. Но вторият ви баща…

Калиста си играеше със салфетката, преструвайки се на безразлична.

— Вече съвсем ми омръзнаха тези намеци за младостта на Хенри. Или ми кажете какво се е случило, или въобще не споменавайте за това.

Той очевидно реши да се възползва от втория съвет. Изтри ръцете и устните си и се приготви да става. Калиста хвана ръката му.

— Моля ви, не си отивайте. Кажете ми как е станало така, че сте започнали да му служите. Ако го разбирам по-добре, може би ще мога да приема пленничеството си. — На куково лято. Но трябваше да използва някои от тактиките на Дракона, ако искаше да избяга.

Той седна. Сенките играеха по лицето му и тя за първи път забеляза колко е слаб.

— Дължа живота си на Дрейк. И ще го прекарам в служба за него. — Дългото му лице изразяваше меланхолия. Той се изкашля в салфетката.

Подобна лоялност беше рядка в днешно време, помисли си Калиста. Сега, когато познаваше Дрейк по-добре, не се изненада, че я бе предизвикал.

— Как ви е спасил?

Клайд я гледа доста дълго, сякаш се чудеше дали може да й довери истината.

— И двамата бяхме… затворници. Аз бях на смъртно легло, но когато Дрейк избяга, ме взе със себе си. Буквално трябваше да ме носи през по-голямата част от пътуването. Моля ви, обещайте ми, че няма да кажете на никого затова. Той няма да е особено доволен, че съм се разприказвал.

Калиста кимна, трогната. Значи Дрейк Херик беше способен на състрадание… много отдавна, в друг живот. Но се опитваше да се представи като безскрупулен човек, който се интересуваше само от себе си и собствените си амбиции.

Кой беше истинският от тези двама мъже? Калиста знаеше в какво иска да вярва, но двата образа бяха толкова различни, че тя се чувстваше напълно объркана. Отпи от виното си, разсъждавайки върху действителността, която не можеше да си обясни по никакъв начин.

Беше напълно готова за него само преди няколко часа, а той я бе оставил.

Какви бяха подбудите му — джентълменство или коварство?

 

Дрейк вървеше по улиците и имаше чувството, че всички го наблюдават. Спря, за да оправи вратовръзката си, дръпна дантелените си ръкавели надолу и пъхна бастунчето си под ръка.

Влезе в едно кафене и спря на вратата, наблюдавайки как спори лондонската интелигенция.

В единия ъгъл сър Джошуа Рейнолдс каза с огромно презрение:

— Рубенс? Ха! Той е просто един селянин с предпочитание към дебеланите.

Ръцете на двамата млади мъже до него бяха изцапани с боя, затова не беше трудно човек да се досети защо са го зяпнали така в устата.

На друга маса сър Джон Хокинс, известният биограф, кимаше на нещо, което бе казал Оливър Голдсмит. Дрейк дочу името Дейвид Гарик.

Другият джентълмен на масата, който леко потреперваше, беше мъж, който Дрейк бе виждал няколко пъти при игра на карти и от когото се възхищаваше. Дрейк се приближи, за да чуе темата на разговора. Очите на доктор Самюъл Джонсън блестяха.

— Иска да влезе в нашия клуб, а? Откъде знае, че ще му позволим?

— Хайде, хайде, приятелю — обади се Голдсмит. — Какво му има на човека?

— Аз съм голям почитател на обществените забавления, Оливър. Те предпазват хората от порока. Но тук не става въпрос за ума му. Просто имам някакво предчувствие.

Моментът беше съвсем подходящ. Дрейк пристъпи смело напред. Мъжете се загледаха след него. Някои спряха да говорят по средата на изречението, други просто го зяпаха. Но Дрейк поне можеше да бъде сигурен, че присъствието му е забелязано от най-големите клюкари в града.

Той спря до празния стол на масата на Джонсън.

— Доктор Джонсън, колко уместно. Как сте днес?

Джонсън изтри устните си и кимна спокойно.

— Поносимо, сър. Поне не ми се е наложило още да крия лицето си.

Дрейк дори не премига, а Джонсън се ухили. Острото му чувство за хумор бе карало херцози, графове и дори понякога самия крал да се гърчат от притеснение.

Голдсмит не беше толкова сърдечен. Той блъсна стола към масата. Дрейк се престори, че не разбира. Нима можеше да обвинява човека, отчитайки огромната сума пари, която писателят бе изгубил при последната им игра на карти. Дрейк кимна леко и понечи да тръгне към една празна маса в ъгъла. Но не пропусна погледа, който Джонсън хвърли на приятеля си.

Джонсън върна стола на мястото му.

— Гледам на всеки ден, в който не съм се запознал с някого, като на изгубен. Хайде, сър, присъединете се към нас и позволете да възстановим познанството ни.

Дрейк се престори, че се колебае.

— Не искам да ви преча.

— Глупости! Елате.

Дрейк седна и закачи бастуна си на облегалката на стола.

— Много сте мил, сър. Признавам, че отдавна искам да ви попитам за мнението ви за Ричардсън.

— Ричардсън? Виждам, че имаме още една обща черта, като се изключи слабостта ни към слабия пол. — Тъй като Дрейк не реагира на многозначителния му поглед, Джонсън продължи: — Ако искате да четете Ричардсън само заради сюжета, ще ви доскучае толкова, че ще ви се прииска да се обесите. Но трябва да го прочетете заради възгледите му. В едно от писмата на Ричардсън има повече познания относно сърдечните въпроси, отколкото в целия Том Джоунс.

Дрейк кимна сериозно. Направи му впечатление повече намекът за жените, отколкото мнението на Джонсън, макар че беше напълно съгласен с него. Какво, по дяволите, имаше предвид този старец? Той инстинктивно смени темата:

— Какво ще ме посъветвате да си поръчам за вечеря? Последва разпалена дискусия относно качествата на пилешкото, телешкото и говеждото. Дрейк се облегна назад и се заслуша, преценявайки всеки от мъжете. Най-после се спря на предложението на Голдсмит, надявайки се някак си все пак да го умилостиви след онази едва ли не срамна загуба.

Когато Дрейк премести празната си чиния след известно време, той реши, че не иска никога повече да опитва подобно ястие, но въпреки това се престори, че е доволен, чудейки се как да си тръгне възможно най-вежливо.

Джонсън се усмихна.

— Няма нищо друго, сътворено от човека, което да доставя по-голямо удоволствие от добрата кръчма.

Сър Джон Хокинс каза:

— Мисля си за една малка балерина, която видях онзи ден…

— О, но тя е Божие създание, скъпи приятелю.

— Но… По дяволите, какво прави този тук?

Дрейк проследи погледа му до вратата. Добре, че носеше маска. Що за лош късмет бе довел тук Куотърмейн и Стантън точно тази вечер? Дрейк си помисли дали да не се измъкне през задния вход, но това щеше да се стори прекалено подозрително.

И страхливо. Нямаше за какво да се чувства виновен, каза на себе си. Никой не знаеше, че Калиста е при него. Докато Дрейк си играеше с копчетата на ръкавелите си, преструвайки се, че му е ужасно скучно, погледът му срещна този на Джонсън. Нещо в тези изучаващи го сини очи го накара да се почувства неспокоен.

Хенри Стантън спря точно пред него.

— Смело копеле сте. Как смеете да вечеряте с най-уважаваните мъже в Англия, сякаш не ви е грижа за нищо?

— Така е… засега. Наистина започвате да ставате досаден на тази тема, скъпи мой Хенри. — Как бяха разбрали, че е тук?

— Не ме наричайте така — процеди през зъби Хенри. — Аз…

Куотърмейн се намеси:

— Знаят ли тези хора какво представлявате всъщност?

Ето. Дрейк почукваше с обезобразените си пръсти по масата. Знаеше, че всички гледат към тях. Нека се чудят как ли е пострадал. Хенри погледна към ръката му, после бързо се извърна.

— И какво представлявам всъщност?

— Отвратителен похитител на невинни млади жени. — Куотърмейн подпря ръце на масата и се втренчи в очите на Дрейк.

Дрънченето на прибори бе спряло отдавна, но Дрейк се тревожеше повече, от реакцията на доктор Джонсън. Той въздъхна и се облегна назад на стола си.

Дрейк отвърна равно:

— Мислех, че сме приключили с тази глупост. Претърсихме сградата ми и не открихте и следа от нея, прав ли съм? Може би момичето е избягало с някой…

Главата на Дрейк се отметна от плесницата на Стантън. Дрейк хвана маската си точно навреме, намести я обратно и се изправи.

Лицето на Стантън беше пепелявосиво, но той остана на мястото си и каза тихо, но решително:

— Един ден ще съжалявате горчиво за това, което причинявате на мен и семейството ми. Заклевам се пред всички хора в тази стая. — Той се обърна и излезе.

Куотърмейн изгледа Дрейк.

— Не искате ли да разберете как съм узнал къде се намирате?

— Не. Имате достатъчно шпиони на разположение. А аз не съм човек, който лесно се смесва с висшето общество.

Избухна смях, но Куотърмейн изгледа всеки от присъстващите поотделно и той бързо утихна.

— Ще ви наблюдавам непрекъснато независимо дали пикаете, или се храните.

— Вижте само как се разтреперих — отвърна Дрейк. — Когато откриете мис Ралей, можете да си я задържите. Аз нямам предпочитания към жени, които обичат да бягат. — Колко добре лъжа. Но се беше научил на това в най-трудното от всички училища — оцеляването.

Куотърмейн отиде до вратата, но Дрейк не се изненада, когато се обърна, за да каже последната дума:

— Заради вас самия е най-добре да кажете истината. Калиста Ралей е моя. И ще убия всеки, който се опита да ми я отнеме.

Вратата се тресна след него. За миг се възцари пълна тишина, после изведнъж сякаш всички се разприказваха.

Дрейк седна на мястото си.

— Моля, приемете извиненията ми, господа. За нищо на света не бих ви намесвал в тези дребни караници, ако зависеше от мен.

Устните на Джонсън безмълвно повториха думата „дребни“.

Този път беше ред на сър Джон Хокинс да изрази мнението на хората около масата.

— Какво безсрамие! От този Куотърмейн вони на бакалница. Не мога да разбера защо Стантън се движи с него.

Колкото и да не харесваше Куотърмейн, Дрейк не можеше да подмине подобни думи.

— Някои от нас трябва да работят, за да изкарват прехраната си.

Сър Джон отвори уста, за да отговори, но доктор Джонсън го изпревари:

— Наистина. Докъде би стигнала в противен случай Англия? А там, където ще стигна аз, джентълмени, е леглото ми. С всяка изминала година то става все по-привлекателно, а всеки, който не става рано, не може да постигне много. — Но той намигна и думите му бяха последвани от всеобщ смях, тъй като беше добре известно, че добрият доктор не става преди пладне.

Успял да разведри атмосферата, Джонсън взе шапката и бастуна си и погледна към Дрейк.

— Искате ли да се поразходите с мен, млади човече?

Дрейк се надигна с готовност, оценил честта, която му се оказваше.

— За мен ще е истинско удоволствие, сър.

Джонсън тръгна пред него. Разговорите отново затихнаха, докато завистливи погледи ги изпращаха до вратата. Изведнъж, сякаш случайно, се извиси гласът на сър Джон Хокинс:

— Ще е в по-голяма безопасност с шайка разбойници, отколкото с този негодник.

Дрейк забави крачка, но не достави на Хокинс удоволствието да се обърне. Но Джонсън го направи и Хокинс млъкна.

Джонсън затвори рязко вратата зад тях.

— Сър Джон е много необщителен човек. Но човек не може да избира сътрапезниците си в кръчмите. — Той изгледа Дрейк. — Не сте ли съгласен?

Дрейк не отговори. Но следващите думи на Джонсън го накараха да замръзне на мястото си и да се огледа, за да види дали няма някой, който да ги е чул.

— След като видях колко очарователна е лейди Калиста, разбирам интереса ви към нея, но след като никой не я е виждал от нощта, в която влезе в магазина ви, съм задължен да поискам да се видя с нея. Ако я държите при себе си против волята й, сър, нямам друг избор, освен да се обърна към властите.

Сините очи на Джонсън вече не го гледаха приятелски.