Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (5)

4

В неделя следобед се появи югозападен вятър, който духаше откъм кърмата на парахода, отнасяше дима от него надалеч и разбуни морето, от което се носеше силен тътен. Долната палуба се обливаше с вода от разбитите вълни, а на горната бе невъзможно да се стои поради силния вятър и от носения от него дим.

Мейсън пое по стълбите към най-горната палуба и в междинния коридор се сблъска с Бел Нюбъри, която придържаше с ръце полите на роклята си, за да не се вдига от вятъра.

— Здравейте, точно вас търсех — каза тя.

— Отдавна ли? — попита адвокатът.

— Ами почти целия ден.

— Бях в каютата си, четях си. Защо не ми позвънихте?

— Ами искаше ми се срещата ни да изглежда случайна — засмя се тя.

— Но когато това най-накрая стана, вие веднага ми съобщихте, че сте ме търсили? — попита я с усмивка Мейсън.

Момичето направи лека гримаса.

— Ами нали съм си откровена по природа, винаги ще издам онова, което мисля. Не мога да понасям разни преструвки и лъжи. Хайде да влезем в салона. Искам да говоря с вас.

Мейсън се обърна, хвана я под ръка и двамата се насочиха към другия край на парахода.

— Какво отвратително време, и то точно за официалната капитанска вечеря — подхвърли адвокатът.

— На мен ми изглежда доста забавно — отвърна тя. — Доставя ми истинско удоволствие. Ако човек излезе на палубата и си намери някакво закътано място, може да стои там и да слуша воя на вятъра. Винаги съм смятала, че този звук може да се чуе единствено в търговски параход с платна.

— Но вятърът предизвика и доста силно вълнение, не ви ли е страх от това? — попита Мейсън.

— Не, смятам вълните за прекрасни! В тях наистина има нещо забележително, вдъхващо страхопочитание. Може би се дължи на непрекъснатия глух тътен. Трудно е да го опише човек.

— Да, познат ми е този звук — призна той. — И едва ли някога ще се уморя да го слушам. Обичам бурите.

Очите на Бел Нюбъри заблестяха от възхищение.

— Човек като вас би трябвало да ги обича! — каза тя.

— Приемам го като комплимент, Бел — засмя се Мейсън. — Но вие не ме търсехте, за да си говорим за бурите, нали?

— Не. Отнася се за мама.

— Какво за нея? — попита адвокатът.

— Какво ви е разказала тя за татко?

— Защо смяташ, че е разговаряла с мен за баща ти? — попита Пери.

Тя изчака параходът да спре да се тресе от вълните, след което почти го бутна в един удобен стол.

— Седнете и се настанете добре — каза веднага. — Защото доколкото разбирам, ни предстои един разговор, в който аз ще задавам въпроси, а вие ще ми отговаряте също с въпроси.

— Но след като искате да получите информация, бихте могли да попитате майка си — подхвърли Мейсън.

— Бих могла, но няма да го направя.

— Защо?

— Защото тя… Почакайте, почти бях готова да ви дам отговор. А не бива да го правя. По-скоро съм длъжна да измисля следващия въпрос… Защо да питам майка си?

— А кого другиго бихте могли да питате?

— Вие няма ли да ми кажете, ако знаете?

— Смятате ли, че имам причина да не го правя?

— Чудесно — засмя се тя. — Все още никой от нас не е отговорил на някой от въпросите. Колко време според вас бихме могли да продължим в същия дух?

— Целия следобед — отвърна уж сериозно адвокатът, но в очите му играеха весели пламъчета.

— Точно от това се страхувах. Кажете ми, господин Мейсън, мама разказа ли ви, че татко се е отказал от работата си и изобщо не желае да се върне обратно във фирмата?

— Какво ви кара да мислите, че го е направила? — попита той.

— Ами как да ви обясня, мама е добра, но е доста наивна — започна момичето. — Като повечето хора от по-старата генерация. През последните няколко дни, когато двамата с нея стояхте край парапета на палубата и разговаряхте, забелязах, че при приближаването ми настъпваше странна тишина. Съвсем лошо скроено. Като представител на преждевременно развитото младо поколение веднага се досетих, че разговаряте за нещо, което не би трябвало да чуя. Убедена съм, че е свързано с татко и неочакваното ни забогатяване.

— Ще бъдете ли така любезна да ми обясните защо си помислихте точно това? — попита Мейсън.

Бел Нюбъри въздъхна отчаяно.

— Май наистина сте в състояние да продължите по този начин целия следобед — каза тя. — Опитвам се да ви попитам нещо, господин Пери Мейсън, но до момента вие не ми отговаряте, а само задавате свои въпроси и всъщност се опитвате вие да измъкнете някаква информация от мен.

— Все пак не ми стана ясно защо дойдохте при мен — опита се да протестира адвокатът. — Случило ли се е нещо?

— Не — прекъсна го тя. — И моля ви, не ми задавайте повече въпроси. Явно ще трябва да формулирам съвсем точно своите въпроси, за да мога да измъкна някаква информация от вас. Но ако ви кажа: „Опитва ли се мама да скрие нещо от мен, господин Мейсън?“, вие веднага ще отвърнете: „Какво според вас трябва да бъде скривано от вас, Бел?“, а аз ще добавя: „Нещо за татко“, тогава ще последва вашето: „Но какво толкова е станало с баща ви, че да трябва то да бъде скривано от вас?“, а аз ще ви призная „Все пак, господин Мейсън, той наистина извърши някои доста странни неща през последните два месеца. По-точно нещата биха изглеждали странни за човек, който не познава татко“, тогава вие ще попитате: „Какви неща?“, а аз ще ви отвърна: „Мама не ви ли разказа за това?“, а вие ще… Не, не ме прекъсвайте, господин Мейсън, защото вече ви притискам към ъгъла с кръстосания си разпит. Вие ще кажете: „Не смятате ли, че е по-добре да попитате майка си, вместо да се обръщате към мен?“ и точно този ваш въпрос, господин Пери Мейсън, ще ми даде възможността, която търся, и аз ще кажа „Господин Мейсън, не смятате ли, че в името на справедливостта по отношение на всички страни би било правилно да изслушате и версията на татко?“ и преди да успеете да ми зададете следващия си въпрос, ще добавя „Според мен това би било правилно и съм готова да ви срещна с татко. Лично аз смятам, че мама е несправедлива към него. Татко може да е странен и малко ексцентричен, но не е извършил нищо, от което да се срамува, и няма защо мама непрекъснато да си мисли, че той е замесен в незаконна дейност.“ И така, господин Пери Мейсън, бих искала да ви помоля да поговорите с татко и да чуете и другата страна, преди да си правите някакви заключения или да се съгласявате да съдействате за нещо на мама.

— Не смятате ли, че баща ви ще се отнася с известно предубеждение към мен? — попита Мейсън.

— В никакъв случай — отвърна веднага тя. — Той е най-разумният човек, когото познавам. Знае, че разговаряте доста често с мама и…

— Но баща ви непрекъснато ме избягва — прекъсна я адвокатът. — От онова, което съм слушал от майка ви, стигнах до заключението, че не се отнася с особено доверие към адвокатите.

— Ами това само показва доколко самата тя е наясно с проблема — извика възмутено Бел. — Татко наистина се отнасяше с предубеждение към така наричаните от него адвокати по наказателни дела. Но това беше преди да участва като съдебен заседател по едно дело, в което бил съден човек за убийство. Според татко човекът бил невинен, но адвокатът му, някой си Ван Денси, като че бил готов да го предаде. Но не успял да заблуди татко. Той настоявал за оправдателна присъда, макар че останалите единайсет съдебни заседатели били против него. Накрая успял да ги убеди всичките, че този човек наистина е невинен. Този процес е оставил трайни впечатления у татко. Той смята, че всеки човек може да бъде обвинен в престъпление и представяните доказателства да го сочат за виновника за извършеното. Но според него адвокатите, които защитават обвиняемите, трябва да са наистина добри. По негово мнение Ван Денси е бил некомпетентен, освен че е бил изпечен мошеник. Това ужасно го бе възмутило. Все повтаря, че един ден и той може да бъде обвинен в някакво престъпление и тогава би искал да бъде представляван от добър адвокат.

— Явно баща ви си има собствено мнение по въпроса — каза Мейсън.

— Значи все пак ще се съгласите да се срещнете с него и да го изслушате?

— Вижте, Бел, ще бъда откровен с вас. Нямам желание да се срещам с баща ви, нито да разговарям с него.

— Но защо?

— Не мога да ви обясня.

Тя го погледна право в очите.

— Да не би да е свързано с моето щастие? — попита със сериозен тон.

— Ами след като стигнахме толкова далеч, смятам, че ще е най-добре да поговорите с майка си — посъветва я той.

— Вижте, господин Мейсън, аз не съм дете — възрази Бел. — Усещам, че става нещо. Давам си сметка, че е свързано с мен. Ето, татко спечели известна сума от лотарията. Ако това е било незаконно, ще трябва да върне парите. Но все пак предпочитам — дори настоявам — да не се говори или прави каквото и да било, преди да пристигнем в Сан Франциско. Смятам, че разбирате защо.

— Да, но трябва да разберете, че майка ви би искала да направи най-доброто за вас — каза Мейсън.

В очите й се появиха сълзи.

— Така ми се иска нещата да бяха по-различни — изхлипа момичето. — За нищо на света не бих се лишила от приятелството на Рой. Но нали разбирате какво е положението, господин Мейсън. Той е човек от друга класа. Получих възможност по някакво чудо да се явя на бала, но времето ми вече изтече. Давах си сметка, че ще трябва да платя висока цена за това, но бях съгласна да поема риска. А ето че сега Карл, мама, а може би и двамата кроят планове за продължаване на маскарада, смятат, че биха могли да ми дадат този шанс. Но това е невъзможно. Аз не съм от света на Рой и той не е от моя свят. Можем да се преструваме, докато сме на парахода или докато бяхме в Хонолулу, но когато се върнем у дома, нещата стават съвсем различни… Кажете ми, господин Мейсън, да не би мама да се готви да заведе дело за развод с Карл?

— Не сме разговаряли по този въпрос — любезно отвърна адвокатът.

Бел Нюбъри отмести стола си, в този момент параходът се залюля и тя изгуби равновесие. Мейсън веднага скочи и я хвана за ръката, за да не падне.

— Моля ви, не разрешавайте на мама да прави безсмислени жертви заради мен — каза момичето. — Тя едва ли е така наясно с нещата, както аз самата. Утре сутринта, след като слезем на брега, всичко ще бъде свършено.

— Не смятате ли, че Рой ще продължи да ви търси и след това? — попита той.

— Няма да му позволя — обяви тя. — Ще изляза от живота му и ще затворя вратата след себе си. Ние не сме от неговата среда. Срещнах го единствено защото татко имаше щастието да спечели от лотарията. Ако не беше станало това, щяхме да продължим да си живеем скучно, като с мама може би щяхме да си позволим някаква двуседмична почивка в малко крайбрежно градче, където щяхме да наемем евтина мебелирана вила, или може би щяхме да направим пътешествие с кола, като прекарваме нощите в евтини къмпинги… Моля ви, господин Мейсън, не позволявайте на мама да прави нещо, за да ми даде шанс, който не бих могла да използвам.

Той тръгна с нея към вратата.

— Говорите като пораженец — смъмри я. — Ако го искате, защо не се опитате да се борите за него? След като ви обича, едва ли ще се интересува толкова много от това, дали баща ви е обикновен счетоводител или…

— Вие явно не разбирате — прекъсна го тя. — Когато ме срещна, Рой не е знаел, че баща ми е счетоводител. По време на това пътешествие ние съвсем естествено се смесихме с богатите туристи. Нали знаете как е на островите? Аз се представих за една от тях. Оставих Рой да смята, че положението ми в обществото не е по-различно от неговото. Нали разбирате, аз… Тогава изобщо не съм мислила, че той ще стане толкова важен за мен.

— Сега вече не мога да върна нещата назад. Ако го бях срещнала при други обстоятелства, така че той да е наясно коя съм всъщност, тогава би могъл да отиде при приятелите и роднините си и да каже: „Запознайте се с Бел Нюбъри. Тя не е от нашата класа, но аз я харесвам.“ Това би било нещо съвсем различно. Но сега не бих могла да понеса Селинда Дейл да разбере всичко… О, трудно ми е да го обясня. Човек би трябвало да познава Рой, за да разбере… Той не обича преструвките. Мрази момичетата, които се опитват да го разиграват. Никога няма да приеме, че просто за миг ми се е искало да повярвам, че съм по-различна от онова, което всъщност съм. Ще бъде убеден, че нарочно съм го направила…

Тя млъкна, защото гласът й леко затрепери.

— Разбрах какво мислите — каза Мейсън. — Това си е ваше право. Вие ще направите своя избор. Лично аз бих сложил картите на масата. Отидете и поговорете с майка си, Бел. Бихте могли да й обясните…

Тя вдигна към него очи, в които имаше сълзи.

— Не, нищо не сте разбрали — възрази тя. — Това е последната ми щастлива нощ. Ще оставя на вас да свършите мръсната работа, Пери Мейсън.

Тя се обърна и тръгна бързо по люлеещия се коридор, като се подпираше на стената, за да запази равновесие. Мейсън остана на мястото си и я наблюдаваше със симпатия.