Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (3)

2

Слънчевите лъчи се отразяваха по върховете на неуморните вълни, докато Пери Мейсън се разхождаше по палубата и се наслаждаваше на чистия въздух и прекрасната сутрин. Беше пъхнал ръце в джобовете на двуредното си сако, а гумените подметки на обувките му не вдигаха почти никакъв шум, докато пристъпваше. Топлият ветрец бе разрошил къдравата му коса. Бе обиколил вече три пъти палубата, когато тежката врата към салона лекичко се поотвори. Дела Стрийт я подпря с рамо, тъй като придържаше полата си. В същото време Бел Нюбъри пристъпи напред по палубата.

След като освободиха вратата и тя се затвори, Мейсън се приближи към тях и весело извика:

— Морски поздрав! — А след това се обърна към секретарката си: — От другата страна не духа толкова силно.

Дела кимна и се опита да прибере кичурите коса, разпилени от вятъра върху лицето й.

— Бел — каза тя, — това е шефът ми. Шефе, бих искала да ти представя Бел Нюбъри, с която сме в една каюта. Решихме да се поразходим преди закуската.

— Да вървим тогава — предложи адвокатът.

Двете момичета го хванаха под ръка и тримата поеха към долната страна на палубата. Когато завиваха, вятърът задуха толкова силно, че направо ги принуди да преминат почти тичешком в долната част. Бел Нюбъри пооправи разрошената си коса, засмя се и каза:

— Ама че вятър. Толкова съм слушала за вас, господин Мейсън.

— Ако е ставало дума за нещо лошо, можете да му повярвате — отвърна адвокатът. — А ако е било нещо хубаво, бъдете сигурна, че е клевета.

Тя го гледаше със засмените си тъмни очи, а плътните й червени устни едва-едва се бяха отворили, точно колкото да открият равните й бели зъби, които блестяха на слънцето. Копринената блузка, разкопчана на врата, очертаваше дългата й шия и заоблеността на гърдите й.

— Видях ви двамата с мама да разговаряте снощи — каза момичето. — Сигурна съм, че ви е разказала за нашата семейна мистерия.

— Мистерия ли? — попита адвокатът.

— А-ха, защо се правите, че нищо не знаете?

Дела Стрийт хвърли бърз поглед към Мейсън.

— Каква е тази семейна мистерия, Бел? — попита тя.

— Ами става дума за една изчезнала снимка — обясни Бел. — Мама сложила тази моя снимка с посвещение за татко в куфара и след това го заключила. А когато започнали да разопаковат багажа, видели, че моята снимка е изчезнала от рамката, а на нейно място е поставена една на Уини Джойс, двойничката ми. Сигурно сте разбрали вече за това?

— Лично аз не знам нищо — отвърна Дела Стрийт, като погледна осъдително към адвоката. — А какво мисли майка ти за това?

— Тя го превръща в някаква тъмна загадка — каза Бел. — Не се опитвайте да й отнемете това удоволствие. Ако ви разкаже историята, постарайте се да изглеждате силно уплашени.

— Значи вие не приемате нещата на сериозно? — попита Мейсън.

— Аз ли? — попита тя, като повдигна брадичка и се засмя. — Аз не приемам нищо несериозно — нито живота, нито свободата, нито любовта. Аз съм от безгрижното младо поколение, господин Мейсън — лишено от чувство за уважение още по рождение, но и неспособно на хитрост и коварство, слава богу.

— А какво мисли баща ви за това? — попита той.

— О, татко го прие съвсем на сериозно — отвърна момичето. — Той все се вживява в нещата, опитва се да носи света на раменете си. Толкова рядко успявам да го разсея от грижите му и да го накарам да се повесели с мен.

— Това не е отговор на въпроса ми — отбеляза Мейсън.

— О-о-о, ето това е Големият лош адвокат! — засмя се Бел. — Забравих, че в момента съм подложена на кръстосан разпит. Как ще го наречем, господин Мейсън? — може би „Случаят с откраднатата снимка“?

— Тя не е била открадната — каза той, — а по-скоро подменена.

— Добре тогава. „Случаят с подменената снимка“ — това добре ли ви звучи?

— Задоволително е, поне на този етап — отвърна адвокатът. — Какво мисли баща ви по този въпрос и какви са вашите обяснения?

Тя поклати глава.

— Нямам никакви теории, нито обяснения. Твърде млада съм… Нали не възразявате човек да си направи малко майтап с вас, господин Мейсън? Защото ако възразявате, трябва да ми кажете и тогава ще стана доста по-лоша… Е, сериозно казано, двамата с татко смятаме, че това е някаква шега, която си е направил човек от хотела. Но нали знаете каква е мама? Тя се кълне, че когато е подреждала багажа, в рамката е била моята снимка, но мама обикновено доста се вълнува, когато се подготвяме за пътешествие. Знаете ли, ние двете с госпожица Джойс доста си приличаме, макар че тя едва ли би го признала. Откакто започнахме да пътешестваме, хората в ресторантите и нощните клубове непрекъснато ме зяпат, като се побутват един друг и си шепнат.

— Бихте могли да се възползвате от това — подхвърли Мейсън. — Да бъдете дубльорка или нещо подобно.

— Същото си мисля и аз — разпалено започна да обяснява Бел Нюбъри. — Убедена съм, че ще имам успех в Холивуд, че трябва да отида там и да си опитам късмета, но татко не е съгласен, настоява да остана с него, докато навърша двайсет и три, което означава още шест месеца. Господи! Струва ми се, че завинаги ще си остана на двайсет и две… а, ето, че ви казах и годините си.

— Хареса ли ви в Хонолулу? — попита с усмивка Мейсън.

— Направо съм луда по него — отвърна тя. — Господи, как не ми се искаше да си тръгвам оттам! Никога не съм си представяла, че ще преживея нещо толкова грандиозно и впечатляващо. Може би не е прието да проявявам такъв възторг, а би трябвало да се държа като изтънчените богати дами от хотела, които само повдигаха вежди и смръщваха лица, когато някой ги попиташе дали им е приятно на островите. А после, след точно премерена пауза отвръщаха: „О, тук е много приятно, благодаря.“ Не можете да отречете, че това са превзети маниери, които не минават при нас, двайсетгодишните.

— Да, наблюдавал съм всичко това — засмя се адвокатът.

— А аз съм вътре в него — каза момичето. — Трябваше да го понасям през всичките години в колежа.

— Това първото ви презокеанско пътешествие ли е? — попита Мейсън.

— Посещението ми на островите бе не само първото ми пътешествие, но и времето, когато за пръв път се почувствах… е, май няма да е разумно да откровенича толкова — колебливо изрече тя. — В края на краищата едва ли има нещо по-обезсърчително от жена със скучно минало, а аз…

Тя млъкна в мига, в който вратата откъм салона се отвори и на палубата се появи Рой Хангърфорд, облечен в бяла блуза. Той нетърпеливо се огледа. Забеляза ги, усмихна се и без колебание се насочи към тях. Бел Нюбъри го хвана за ръка и го представи на останалите.

— Вие двамата вървете да се поразходите — предложи Дела Стрийт. — А аз ще трябва да остана с шефа си. Забелязвам, че придоби доста делови вид. Не трябваше да споменаваш за онези странни истории, Бел. Това явно му напомни за работата в кантората.

Бел Нюбъри й хвърли изпълнен с благодарност поглед, после кимна на Рой Хангърфорд. Двамата завиха по ветровитата страна на палубата, а Дела Стрийт вдигна очи към адвоката и го подкани:

— Хайде, шефе, изплюй камъчето.

— За какво говориш? — учудено попита Мейсън.

Тя се засмя.

— Хайде, не ми пробутвай тези номера. Разкажи ми за тайната на семейството — случаят с подменената снимка.

— Знаеш вече всичко, което ми разказаха и на мен — обясни й адвокатът. — Просто снимките са били подменени.

— Но кой е извършил подмяната и защо? — попита Дела.

— Нямам представа — призна Мейсън. — Освен това има усложняващи фактори. Да се разходим по другата палуба и ще ти разкажа за тях.

Двамата се изкачиха по стълбата, минаха покрай гимнастическия салон, пресякоха открития тенис корт и се настаниха в една от малките стаички, използвани за параходна болница. Мейсън й предаде разговора си с госпожа Нюбъри.

— Значи си изпратил радиограма до Пол Дрейк? — попита тя, когато разказът му приключи.

Той кимна утвърдително.

— Добро подготвително упражнение за Пол Дрейк — засмя се секретарката. — И без това доста си почина, докато ти се мотаеше по островите. Готова съм да се обзаложа, че дивото препускане заедно с теб му е липсвало. Какво ще кажеш за една закуска?

— След минутка влизаме — обеща Мейсън. — Кажи ми какво мислиш за нея.

— За коя?

— За съквартирантката ти по каюта.

— О, бива си я. Все още е като дете, пълно с енергия и живот. Мисли съвременно, преструвките и предразсъдъците са й чужди, не се страхува да показва възторга си. Гори от желание да се хвърли в живота.

— Спомена ли нещо за младия Хангърфорд?

— Не. Явно е нещо сериозно. Тя гледа леко и повърхностно на живота, но това едва ли би приела по същия начин. Хайде, шефе, време е за ядене. Умирам от глад.

Не бяха стигнали още до ресторанта, когато пристигна първата радиограма на Дрейк. В нея просто пишеше:

„В «Продъктс Рифайнинг Къмпани» са открити липси на стойност двайсет и пет хиляди. Частни детективи разследват изчезналия служител Моър, но без да се вдига шум около това. Все още не е повдигнато никакво официално обвинение. Явно има нещо нередно, но ревизорите не разполагат с достатъчно доказателства, за да посочат виновния.“

— Това се нарича бърза работа, шефе — каза Дела, като взе радиограмата от ръцете му.

— Ами, нали помниш, че там е друго часово време. На работа е вече от два или три часа.

Двамата се разхождаха малко по-късно по палубата и си правеха цветни снимки с миниатюрния фотоапарат на Мейсън, когато пристигна и второто съобщение от Дрейк. То гласеше:

„Няма спечелил от лотарията на име Моър. Проверени са всички късметлии от последните четири месеца.“

А третата радиограма пристигна по обяд:

„Уини Джойс няма сестри. По-добре е да забравиш романтиката, Мейсън, и да се придържаш към работата си. Ела си у дома. Всичко ти прощавам.“

 

— Дяволите да го вземат, ще му го върна тъпкано — промърмори Мейсън, докато сгъваше съобщението.

— Госпожа Нюбъри идва насам — предупреди го Дела Стрийт.

Адвокатът отвърна любезно на поздрава на госпожа Нюбъри, след което й каза:

— Имам новини за вас.

— Можете ли да ми ги кажете веднага? — попита тя, като погледна малко подозрително към секретарката.

— Нямам никакви тайни от Дела. Всички подробности ли искате да знаете, или само най-важното?

— Най-важното.

— Добре. В „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ са открити липси на стойност около двайсет и пет хиляди долара. Частни детективи са по следите на съпруга ви. Той не е печелил пари от лотарията.

Тя стоеше с извърнато настрана лице, загледана някъде далеч в океана. Изражението й издаваше обзелата я тревога.

— Точно както си и мислех — изрече тихо.

— Може би е най-добре да си поговорите със съпруга си, госпожо Нюбъри — посъветва я Мейсън.

— Едва ли ще помогне — отвърна жената.

— Може би ще помогне, ако и аз участвам в разговора — предложи адвокатът.

— Да помогне за какво? — попита тя.

— Ами за да го накараме да каже истината.

— Е, да предположим, че ни каже истината. И какво след това?

Той замълча за миг. След това заяви:

— Вижте какво, госпожо Нюбъри, не бих поел защитата на съпруга ви по това дело.

— Не бих искала това от вас.

— Сигурна ли сте?

— Да.

— Значи все пак можем да стигнем до някакво споразумение — продължи Мейсън. — Бих се опитал да защитя Бел, ако ясно се разбере, че не представлявам вашия съпруг.

Тя го погледна с надежда.

— Вашият съпруг пътува под името Нюбъри — подчерта адвокатът. — И никой тук на парахода не го познава под друго име. От друга страна, той е присвоил пари от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ под името Моър. В компанията никой не го познава под друго име, освен под това. Вероятно ще успея да използвам тези обстоятелства. Но трябва да разберете, че ако представлявам съпруга ви и се опитам да уредя въпроса с „Продъктс Рифайнинг Къмпани“, някой би могъл да си помисли, че се опитвам да прикривам измама. Ако нямам нищо общо със съпруга ви и представлявам вас в името на Бел, може би ще мога да постигна споразумение за възстановяването на останалите пари срещу някои отстъпки. С други думи, компанията вероятно ще се съгласи да си сътрудничи с нас, като естествено ще изисква да се върне цялата открадната сума, но със сигурност няма да възрази срещу това вие и дъщеря ви да не бъдете забърквани в скандала. Ако направим всичко това, смятате ли, че съпругът ви би се съгласил да се предаде, да си признае всичко и да се опита да възстанови откраднатото?

— Предполагам, че ще направи всичко, което е полезно за Бел — каза тя. — Та той точно заради нея е взел тези пари.

— Ако поема нещата при тези условия, бих искал ясно да се разбере, че не представлявам съпруга ви — повтори адвокатът. — Ще защитавам единствено вашите интереси. Наясно сте с това, нали?

Госпожа Нюбъри кимна.

— И докато постигна някаква договореност, не бих искал съпругът ви да знае, че се занимавам с този случай. Не желая да разговарям с него. Нито ще му позволя той да се обръща с някакви въпроси към мен.

— Това може да бъде уредено — съгласи се тя.

— Имате ли някаква представа каква част от парите все още не са изхарчени?

— Не. Той ги държи непрекъснато в един колан на кръста си.

— Като имате предвид, че откраднатата сума е двайсет и пет хиляди долара, колко по ваша преценка са били изхарчени?

— През последните два месеца сме похарчили повече от пет хиляди долара — отвърна госпожа Нюбъри. — Сигурна съм в това.

— Е, ако са останали двайсет хиляди, ще можем да постигнем доста добро споразумение — отбеляза Мейсън, загледан в хоризонта напред.

— Съществува още една опасност, от която би трябвало да се пазите — предупреди го жената.

— Каква е тя? — попита адвокатът.

— Забелязахте ли мъжа със счупения врат?

— Не, какво общо има той?

— Не става дума за него — каза тя. — А за медицинската сестра, която се грижи за него. Карл я познава.

— Е, и? — недоумяваше Мейсън.

— Не разбирате ли какво означава това? Познавал я е още преди да се ожени за мен. Тя знае, че името му е Карл Моър. Ако го види и го познае, със сигурност ще го извика с името Моър.

— А какво знаете за нея?

— Казва се Евелин Уайтинг. Тя е… а, ето я, идва насам.

Една млада, привлекателна медицинска сестра, облечена в спретната униформа, тикаше инвалидна количка в тяхната посока по палубата. Мъжът в инвалидната количка бе с шиниран врат, а очите му бяха скрити зад тъмни очила.

— Бедният човек, пострадал е при автомобилна катастрофа — тихичко и със симпатия обясни госпожа Нюбъри. — Вратът му е счупен. Може да му се наложи да носи тази шина две или три години. Не може да си обръща главата и не му позволяват дори да говори. Сестрата му задава въпрос, а после пъха ръката си в неговата. Ако я стисне веднъж, това означава да, ако я стисне два пъти — не. Не може да ходи. Представяте ли си какво е да не можеш да извърнеш глава, за да се предпазиш от слънцето?

Мейсън изгледа изпитателно сестрата. Тя беше около трийсетгодишна, привлекателна, с идеална фигура и кестенява коса. Като че усети погледа му и обърна очи към него, след това ги сведе отново към пациента си. Спря инвалидната количка и го попита:

— Да не би слънцето тук да е прекалено силно за вас, господин Картман? Може би предпочитате да минем от другата страна на палубата?

После пъхна ръка под тънкото одеяло, покриващо слабата фигура, и Мейсън забеляза как одеялото се помръдна лекичко, докато мъжът стисна веднъж ръката й. Сестрата веднага обърна инвалидната количка и я насочи към по-сенчестата страна на палубата.

— И как смята съпругът ви да избегне срещата с нея? — попита адвокатът.

— Нямам представа — призна госпожа Нюбъри. — Вероятно ще излиза на палубата само когато тя си е в каютата. Фактът, че й се налага да се грижи за болен човек, улеснява малко нещата.

— Не би ли могъл да отиде при нея и да й обясни, че в момента използва друго име и…

— Опасявам се, че това е невъзможно — прекъсна го тя. — Карл твърди, че преди време й е препоръчал къде точно да вложи известна сума от парите си. Инвестицията се е оказала лоша и той смята, че е възможно да му е ядосана, особено ако види, че в момента той разполага с доста пари.

Мейсън се обърна към Дела Стрийт:

— Изпрати радиограма до кантората ми, Дела. Поръчай на Джаксън да проучи на какви отстъпки биха се съгласили от „Продъктс Рифайнинг Къмпани“, ако Моър си признае за кражбата и върне приблизително двайсет хиляди долара от отмъкнатите пари. Обясни на Джаксън съвсем ясно да посочи, че просто задава въпроси от името на заинтересованата страна, но не представлява Моър, нито има някаква представа къде се намира той в момента. Просто събира информация. Предупреди го да действа дипломатично и веднага да докладва какво е разбрал.

Госпожа Нюбъри му стисна с благодарност ръката. После помълча и каза:

— Ще тръгвам вече. По-добре е да не ме виждат често в компанията ви. След като вие не искате да влезете във връзка с Карл… Какво да ви кажа, не ми се иска Бел да се досети, че се консултирам за нещо с вас в качеството ви на адвокат.

— Вероятно на моите хора в кантората ще са им нужни два-три дни, за да се доберат до нещо определено — отбеляза Мейсън. — Стойте си спокойно в това време и не се тревожете за нищо.

После я остави и заобиколи от другата страна на палубата. Там видя Селинда Дейл, облечена в бански костюм, който очертаваше дългите й бедра с бронзов загар, да играе на пинг-понг с Рой Хангърфорд.