Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (13)

12

— Знаеш ли, Пол, колкото по-дълго време мисля по въпроса, толкова повече започвам да се тревожа за онова, което чух от Ийвс — каза Мейсън, докато двамата с детектива влизаха във фоайето на хотела.

— Защо? — попита Дрейк. — Ийвс си е просто мошеник. Той изпитва уважение към теб, тъй като си адвокат, който е известен с уменията си при разследванията. Със сигурност няма да те излъже. Декларацията, направена от Моър пред Евелин Уайтинг, ти дава точно онова, което ти е нужно, за да убедиш съдебните заседатели. Дори неговата съпруга наистина да е натиснала спусъка и да го е убила, едва ли ще се намерят съдебни заседатели, които биха произнесли обвинителна присъда срещу нея — особено след като Евелин Уайтинг им разкаже за разговора си с Моър.

— Независимо от това бих искал да провериш този Роджър П. Картман, Пол — настоя адвокатът. — Разбери всички подробности около автомобилната катастрофа на островите, по време на която е бил ранен, открий кои са приятелите му, както и къде се намира в момента.

— Добре, веднага ще се заема с това — съгласи се детективът.

Мейсън се спря пред рецепцията, за да вземе ключа си. Служителят му го подаде заедно с няколко съобщения. Като ги прегледа, забеляза, че това всъщност бяха неговите съобщения от обажданията му, когато искаше да говори с Дела Стрийт.

— Госпожица Стрийт не се ли е върнала още? — попита той.

— Струва ми се, че не — беше отговорът.

Мейсън се насочи бързо към асансьора.

— Хайде, момче — обърна се към оператора. — Я да видим за колко време можеш да придвижиш тая машина до петия етаж.

Веднага щом стигнаха, адвокатът пое към апартамента и бързо отвори вратата.

— Няма я още от сутринта — каза, като се огледа наоколо. — Знаеш ли какво, Пол, имам чувството, че нещо й се е случило, не смяташ ли?

— Може би е излязла да свърши някаква своя работа — предположи детективът.

— Тогава със сигурност вече щеше да се е върнала, или щеше да остави бележка, ако е смятала, че ще се забави — отвърна Мейсън. — Направи нещо, за Бога! Защо стоиш там и само ме наблюдаваш.

— Какво по-точно би искал да направя?

— Обади се по телефона. Накарай твоите хора да започнат да я търсят. Провери автомобилните катастрофи, както и спешните повиквания в „Бърза помощ“. Разпитай по болниците. Нещо трябва да се направи!

Дрейк кимна, затича се през свързващата врата към своята стая и веднага започна да води телефонни разговори.

Телефонът в стаята на Мейсън иззвъня. Адвокатът бързо вдигна слушалката.

— Ало?

— Вие ли сте, господин Мейсън? — чу се гласът на Бел Нюбъри.

— Да. А ти къде си, Бел?

— В хотела си. Опитвах се през целия следобед да се свържа с вас, но никой не отговаряше. Пуснаха ме веднага щом разбраха, че ще предявите иск за неправомерно задържане.

— Да си се чувала с Дела? — попита той.

— Не. Звънях в хотела ви на всеки половин час, но никой не отговаряше. Не ми се искаше да ви оставям съобщение, защото се страхувах, че някой репортер може да го прочете, а нямам никакво желание да се срещам с тях.

— Вземи такси и ела веднага тук — каза адвокатът. — Бих искал да поговоря с теб.

Той постави слушалката на вилката и премина през стаята, като се насочи към спалнята на Дела Стрийт. После нетърпеливо се върна обратно и влезе в стаята на Дрейк. Той тъкмо бе приключил с телефонните разговори.

— Разпоредих се, Пери, ако нещо се е случило с нея, ще ми докладват след не повече от половин час — обясни детективът.

— Ако нещо се е случило с нея, половин час е твърде дълъг период от време, Пол — отвърна Мейсън.

— Е, ще те информирам в момента, в който получа някакви данни. Казах на своите хора да използват и допълнителни сътрудници, толкова, колкото са им необходими. Все пак ще е нужно известно време, докато ги извикат и им поставят задачите, но затова пък целият град ще бъде плътно покрит. Само след пет минути ще сме наясно дали е имало автомобилна катастрофа, или дали случайно не се намира в някое от спешните отделения в града.

— Бел Нюбъри идва насам — съобщи Пери.

— Все пак са я освободили, не са посмели да я задържат повече?

— Да. Всъщност това беше доста необмислена стъпка, да я държат толкова дълго. Явно са се опитвали да изкопчат от нея някаква информация за парите. Както ми изглежда, онези осемнайсет хиляди долара май ги интересуват повече от всичко останало.

Адвокатът започна нервно да крачи напред-назад из стаята.

— Толкова съм разтревожен, Пол — призна той. — Трябваше да се прибера тук много по-рано. Само като си помисля, че докато ние с теб сновяхме нагоре-надолу, проследявайки разни хора, Дела е лежала сама в някаква болница, вероятно сериозно ранена…

— Взела си е чантичката, като е излязла, нали?

— Предполагам, че я е взела.

— Дали да не позвъним в Лос Анджелис, а, какво мислиш? Ако нещо се е случило с нея, те със сигурност са открили адреса й в Лос Анджелис и…

— Добра идея — прекъсна го адвокатът и веднага вдигна слушалката. Поиска от централата да го свържат с кантората му в Лос Анджелис. А след това отново започна нервно да се разхожда из стаята.

Телефонът иззвъня и Дрейк веднага се обади.

— Ало — каза той и после мълчаливо слуша няколко секунди. — Добре, продължавайте търсенето. Проверете навсякъде.

Затвори и побърза да обясни на Мейсън:

— Няма данни да е викана линейка за нея, Пери, нито че е постъпвала в някое от спешните отделения. В полицията също не знаят нищо.

— Какво друго би могло да се случи, ако не става дума за автомобилна катастрофа? — замислено попита адвокатът.

— Може пък да е попаднала в някоя от частните болници — предположи Дрейк. — Ще знаем до половин час, ако е така.

— Нека помислим. Когато е излязла, навън валеше дъжд — започна Мейсън. — Това означава, че пътищата са били ужасно хлъзгави. Възможно е някой да я е блъснал и след това бързо да я е откарал в болница… Но със сигурност вече би трябвало да е съобщил за инцидента в полицията.

— Щеше да го направи, ако и самият той не е пострадал — обади се детективът.

— Дори да е пострадал, полицията при всички случаи щеше да знае за инцидента.

Дрейк кимна.

— Какво друго би могло да се случи с нея? — недоумяваше Мейсън.

— Нямам представа — каза приятелят му. — Може би тя… Почакай, Пери.

— Продължавай — подкани го той, когато детективът замълча за миг, сякаш се колебаеше за нещо. — Казвай какво мислиш.

— Значи тя е излязла по своя инициатива — започна Дрейк. — Доколкото разбирам, това не би трябвало да става, без да ти остави съобщение или да се опита да се свърже с теб, за да разбере дали няма да ти е нужна за някаква работа. Така ли е?

— Точно така — потвърди адвокатът.

— Защо не предположим тогава, че се е случило нещо необичайно, трябвало е да реагира веднага, не е можела да чака.

— Какво по-точно искаш да кажеш, Пол?

— Ами само това, че не е имало как да се свърже по телефона с нас там, където се намирахме. Нали помниш, че тръгнахме към дома на Мариан Уайтинг. Дела не би се опитала да ти звъни там, освен при някаква изключителна ситуация, тъй като знаеше, че ти имаш намерение да притиснеш Мариан, за да измъкнеш някаква информация от нея.

— Давай направо, стига с тези предисловия — подкани го адвокатът.

— Нали помниш, че точно преди да тръгнем, тук беше дошъл онзи стюард, който обслужвал вашата маса на парахода. Той донесе парчето синя коприна, което ти сряза на три части и…

Мейсън кимна, измъкна парченцето от своя джоб и каза:

— Смяташ, че все пак тя се е досетила коя жена е носила такава рокля на парахода ли? Май веднъж вече спомена за подобна възможност.

— Представи си, че е станало точно така? — каза детективът. — Решила е веднага да отиде и да се увери, ако е имала известни съмнения. Така, а сега да предположим, че докато се е опитвала да се увери, някой я е забелязал и се е постарал да й попречи.

— Звучи ми доста невероятно — възрази Мейсън. — Едва ли се е случило нещо подобно.

— Не се заблуждавай, че е невероятно — възрази детективът. — Защо не помислим малко повече за тази рокля, Пери. Парчето се е намирало от външната страна на парапета.

Мейсън кимна.

— И при тази буря в морето едва ли някой би тръгнал да проследява какво има от външната страна, никой не би посмял да се прехвърли през парапета.

— Какво точно искаш да кажеш? — попита адвокатът.

— Ами само това — продължи Дрейк. — Представи си, че някаква жена наистина е застреляла Моър. Може би Фел казва истината, жената го е повлякла към парапета и го е изтикала надолу. Но точно след като го е прехвърлила през парапета, той е успял да сграбчи края на роклята й. Оттам се е откъснало парче, което се е закачило на кнехта и се е изплъзнало от пръстите му.

— Това е само някаква си теория, Пол.

— Така е, но можеш ли ти да измислиш някаква друга правдоподобна версия, която да обяснява как това парцалче от рокля се е озовало от външната страна на парапета?

Мейсън присви очи и се замисли, като гледаше тъжно към килима. Телефонът иззвъня и той веднага вдигна слушалката. Оказа се, че се обаждат от кантората му в Лос Анджелис. Джаксън му обясни, че не са получавали никаква информация нито за Дела Стрийт, нито от нея.

Адвокатът се готвеше да затвори, когато от централата на хотела му съобщиха:

— Господин Мейсън, госпожица Нюбъри е долу във фоайето.

— Кажете й да се качи — разпореди той.

Когато Бел Нюбъри се появи пред вратата, адвокатът продължаваше да върти парченцето синя коприна между пръстите си. Побърза да пусне вътре момичето и стисна сърдечно ръката му.

— Как беше, Бел, ужасно, нали?

— Трудничко, но не чак толкова — отвърна тя. — Бедната мама, опасявам се, че самата тя преживява доста по-тежки моменти.

— Ще отида да я видя тази вечер — каза Мейсън. — Настоях предварителните слушания да бъдат утре сутринта. Смятах да я посетя още днес следобед, но бях доста зает. Открих свидетел, който ще ни помогне да отхвърлим обвиненията. Надявам се, че до утре вечерта майка ти ще е на свобода.

Очите на Бел радостно заблестяха.

— Сигурен ли сте, господин Мейсън? — попита тя.

— Разполагам със свидетелка, която ще докаже, че Карл се е намирал в безизходица — кимна адвокатът. — Знаел е, че играта свършва, и е решил да приключи сам, за да ви спести скандала и разочарованията.

— Искате да кажете, че се е самоубил? — попита Бел.

Мейсън кимна.

— Ужасно е да си го помисля, жалко, че го е направил — въздъхна момичето.

— Постъпил е така, защото много е държал на теб, Бел.

— Но защо, защо?

— Мисля, че парите, с които е разполагал, са били мръсни пари.

— Какво искате да кажете?

— Ами били са придобити по незаконен начин и Карл е разбрал, че всичко ще излезе наяве.

Бел поклати глава.

— Това съвсем не ми изглежда правдоподобно. Карл беше доста консервативен, нали разбирате, господин Мейсън? Не беше в характера му да поема рискове.

— Да, но фактите говорят, че е постъпил точно така — възрази адвокатът. — Освен това разполагаме със свидетел, който ще го потвърди.

— Откъде имате това парченце плат? — попита Бел, като забеляза коприната, която той въртеше между пръстите си.

— Познат ли ти е? — веднага попита той, като й подаде парченцето.

Бел го погледна и се замисли.

— Май съм го виждала някъде преди.

— Виждала си го по време на пътуването — подсети я Мейсън. — Някаква жена е била облечена в рокля от такъв плат, може би вечерна рокля. Била е…

— О, разбира се, добре си спомням — извика момичето.

— Браво — похвали я адвокатът. — И коя жена беше облечена в нея?

— Онази медицинска сестра.

Мейсън хвърли многозначителен поглед към детектива.

— Евелин Уайтинг ли?

— Да, сестрата, която се грижеше за мъжа със счупения врат.

— Сигурна ли си? — попита адвокатът.

— Напълно — увери го момичето.

— Оказа се, че си бил напълно прав, Пол — обърна се към детектива. — Дела явно също си е припомнила коя жена е носила роклята. Излязла е, за да направи някои проверки. Нали не си забравил, че Евелин Уайтинг от вчера следобед се е намирала в онова бунгало в планината. Затова пък Ийвс е отсъствал оттам през цялата нощ. Той е известен престъпник, едва ли би се спрял пред каквото и да било. Ако Дела е разбрала нещо за Евелин Уайтинг…

— Какво ще правим, Пери? — попита Дрейк, като веднага посегна към телефона.

— Събери група от добре въоръжени хора, Пол. Ще трябва да се върнем при бунгалото. Като се позамисля сега, все ми се струва, че Ийвс бе май доста притеснен, когато влезе в бунгалото, не мислиш ли? А след това толкова се стараеше да ме убеди, че би трябвало да съм му благодарен за онова, което прави за мен. Да тръгваме!

Дрейк грабна слушалката, свърза се с офиса си и разпореди:

— Изпратете ми няколко сериозни момчета, на които може да се разчита. Може би ще е най-добре да привлечем и поне двама от заместник-шерифите в групата, трябват ми също така автомати, муниции, а също и халосни патрони.

— Какво става? — попита Бел Нюбъри, като гледаше съчувствено разтревоженото лице на Мейсън.

— Дела Стрийт е изчезнала — обясни той. — Излязла е оттук рано сутринта и оттогава не се е обаждала. Направихме проверка за автомобилни катастрофи и в спешните отделения, но се оказа, че не е там. Когато е излязла, тя е смятала да провери жената, която е носела роклята от синя коприна.

— Дали и аз не бих могла да направя нещо? — попита момичето.

— Да, ще стоиш тук и ще изпълняваш ролята на секретарка. Приемай всички съобщения, които пристигат, и се подготви да ми докладваш за тях най-подробно, когато се обадя. Пол, разпореди на твоите хора да докладват всичко на Бел, да я запознават с всяка нова информация. А сега на работа.

Мейсън се приближи до куфара си и измъкна оттам един револвер в кобур, после съблече сакото си и го закрепи към колана си.

— Да тръгваме, Пол — обърна се към детектива, който все още говореше по телефона. — Нали знаеш, че не разполагаме с кой знае колко време. Кажи им да изпратят онези хора.