Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (18)

17

Мейсън бе поръчал да им сервират вечерята в апартамента му. Докато сервитьорите разчистваха масите, адвокатът се усмихна на Дела Стрийт.

— Никога повече не прави подобни номера, Дела. Бях обезумял от притеснение.

— Наистина беше — потвърди Пол Дрейк. — Бе готов да ме удари всеки път, когато се опитвах да му кажа нещо.

— Съжалявам, шефе, но бях сигурна, че репортерите ще раздухат случилото се и тогава хората щяха да си помислят, че скривам нещо важно.

Дела кимна към вечерното издание на един от местните вестници.

— Ето, погледни какво са направили. Обърни внимание на това заглавие:

„СЕКРЕТАРКАТА НА АДВОКАТА ТВЪРДИ, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА ИДЕНТИФИЦИРА УБИЙЦАТА“

— Знам, но всичко това е по-добро от онова невероятно напрежение — призна адвокатът. — Защо не ми каза по-рано, Дела?

— Опитах се, шефе. Обиколих целия параход, толкова ми се искаше веднага да те открия. А когато най-накрая те намерих, ти вече се бе съгласил да поемеш защитата на госпожа Нюбъри. Съвсем честно ти казвам, шефе, не знам със сигурност дали тя беше жената, които избута мъжа зад борда. Не можех да кажа нито тогава, нито сега. Но ясно си давах сметка колко лесно ще е за някои хора да решат, че прикривам веществени доказателства, затова реших да не говоря нищо пред никого по случая.

— А след това, когато чух, че Пол ти каза, че областният прокурор е по следата на свидетеля, който се е обадил в телефонната централа, за да осведоми, че зад борда има човек и че операторката твърдяла, че би могла да разпознае гласа… Е, тогава се досетих, че рано или късно ще стигнат до мен, и вестниците ще вдигнат ужасен шум. Затова реших, че ще е най-добре, ако изчезна за няколко дни, докато приключат предварителните слушания.

— Какво ще стане сега с процеса, Пери? — загрижено попита детективът. — Със сигурност ще изпаднеш в доста тежка ситуация.

— Не ми е за пръв път — отвърна Мейсън. — Кога ще получиш доклада от аутопсията, Пол?

— Веднага щом бъде представен на пресата. Те…

Той се спря и скочи, защото телефонът иззвъня.

— Може би точно за това ме търсят — каза бързо. — Дрейк е на телефона — изрече, щом вдигна слушалката. След това погледна към Мейсън и кимна. — Точно за това е — обясни му тихо. А след няколко минути каза по-високо в слушалката: — Добре, много ти благодаря. Специално за онази информация за куршума, която ми даде.

Детективът постави слушалката върху вилката и се обърна към Мейсън.

— Ами ето каква е работата, Пери. Тялото наистина е на Моър. Един куршум е бил изстрелян в гърба му, точно под рамото. Смъртта не е настъпила моментално. Успял е да се задържи над водата. Смъкнал си е дрехите и дори е доплувал до един от спасителните пояси, които са били хвърлени долу. Напъхал се е в пояса и може би след няколко минути е умрял. Смъртта е причинена от огнестрелната рана и от удавяне.

— Явно е бил много добър плувец, освен това е успял да си свали палтото, панталоните, ризата, колана и вратовръзката. Не могъл само да се освободи от обувките си, защото те са били високи, с връзки. Възелът на едната е бил силно затегнат, сякаш е правил усилия да го дърпа, за да го развърже. Специалистите са на мнение, че е умрял петнайсет или двайсет минути, след като вече е бил достигнал до спасителния пояс. Странно е, че не са го забелязали горе от парахода.

— Вълните бяха толкова високи, освен това валеше пороен дъжд, така че изобщо не бе възможно да се направи сериозно претърсване — обясни адвокатът. — Вълните подхвърляха парахода, сякаш беше от корк, а палубата непрекъснато се обливаше с вода. Тя разсейваше светлината от прожекторите.

— А ето и още нещо — продължи детективът. — Бил е застрелян с трийсет и осемкалибров револвер, но куршумът не е бил от револвера, който бе намерен на палубата.

Мейсън плесна с ръце, за да привлече вниманието на всички.

— Значи не е от този револвер?

— Така твърди балистичният експерт.

— И е бил улучен само от един куршум, така ли?

— Точно така. Аутопсията е установила само една огнестрелна рана, при която куршумът е влязъл под ъгъл. Това вероятно е бил куршумът, изстрелян в него, докато е бил приведен над парапета.

— Почакай — спря го Пери. — Нали са били изстреляни два куршума? Ейлийн Фел твърди, че е чула два изстрела, а и от револвера са липсвали два куршума.

— Така е, но куршумите от онзи револвер не са убили Карл Моър — обясни детективът. — Той би трябвало да е ранен от куршум, изстрелян от друг револвер.

— Тогава изстрелите би трябвало да са били три — заключи адвокатът.

Дрейк кимна.

Мейсън скочи неочаквано на крака, пъхна палци в реверите на сакото си и започна да се разхожда напред-назад. След няколко минути се спря и ги погледна замислено.

— Знам как би могло да се обясни това — започна той. — Напълно логично е и това е всъщност единственото възможно обяснение. Но не бих могъл да го докажа, преди да съм докарал Ийвс и Евелин Уайтинг в съда.

— Е, няма как да го направиш — обади се веднага Пол. — Разпоредил съм на моите хора да търсят на всяко възможно място, но напразно. Ийвс не е аматьор, Пери. Той веднага се е ориентирал в обстановката и е побързал да се скрие. Ще са нужни доста усилия, при това от организирани полицейски части, за да го спипаме.

— Шефе, не можеш ли да се срещнеш с областния прокурор и да му обясниш за какво се отнася, така че да го убедиш да разпореди на полицията да се заеме с търсенето — попита Дела.

— Едва ли ще постигнем нещо по този начин — поклати глава адвокатът. — Ако Скудър смята, че с това би ми осигурил свидетел, който да докаже невинността на госпожа Моър, едва ли ще прояви кой знае какво усърдие.

— О, той прояви такова усърдие, когато ставаше дума за моето откриване — обади се Дела Стрийт.

Мейсън кимна. Неочаквано в очите му се появиха весели пламъчета.

— О, Дела, без да искаш, ми подхвърли чудесна идея! — извика.

— Каква? — попита тя.

— Бихме могли да накараме Скудър да мисли, че аз нарочно съм скрил някъде Ийвс и Евелин Уайтинг. Достатъчно е веднъж да повярва в това, а после ще е готов да прерови земята, само и само да ги открие.

— А как по-точно би могъл да го убедиш, че нарочно си ги скрил? — намеси се Дрейк.

Адвокатът погледна часовника си, после попита:

— Имаш ли шперц у себе си, Пол?

— О, господи! Защо ли изобщо подхвърлих тази идея — измърмори детективът.

— Измъкни веднага оръдията си за незаконно проникване, Пол — засмя се Мейсън. — Предстои ни съвсем невинно, но първокласно нахлуване в една къща.

— Какво си намислил?

— Не ти ли е хрумвало, че ние всъщност досега сме пропускали най-важната следа в цялата тази история? — погледна го Пери.

— Каква следа? — попита недоверчиво Дрейк.

— Ами фактът, че жената във фотоателието ми спомена, че Евелин Уайтинг е поръчала овална рамка за снимка със специална украса на извивката?

— Шефе, да не би да искаш да кажеш, че може би точно тя е… — извика Дела Стрийт, като сграбчи ръката му.

Адвокатът се усмихна на Пол Дрейк.

— Отново започвам да се чувствам като риба във вода, Пол — изрече доволно той. — Скудър действаше така самоуверено и елементарно през цялото време, че смятам, че е време да взривим една бомба под него.

— Доколкото разбирам, ти се готвиш да нарушиш законите? — попита детективът.

— Е, правомерността на нашите действия ще бъде някъде на ръба на техническите детайли, Пол. Наистина ще влезем с взлом в къщата, но не за да извършим престъпление.

— Тогава с каква цел ще го направим, Пери? — попита Дрейк.

— Ами с цел да оставим колкото е възможно повече свои отпечатъци — обясни адвокатът.

— Господи, Пери, ако можеше само да си представиш колко хубаво и спокойно си живеех, докато ти беше в Бали!

 

Мейсън се изкачи по дървените стъпала, които водеха към задната част от апартамента на булевард „Стоктън“. Пол Дрейк го следваше като тъмна сянка. Дела Стрийт седеше в наетата кола, която бе паркирана в страничната алея с включен двигател.

— Това никак не ми харесва, Пери — мърмореше детективът. — Ако ни заловят, когато влизаме, това си е чисто престъпление, а ако случайно попаднем на него, той със сигурност ще ни натъпче телата с олово.

— Колко оптимистично разсъждаваш, Пол — прошепна адвокатът.

Двамата се изкачиха по аварийната стълба от задната страна на апартамента на третия етаж. Гъстата мъгла не само пречеше да се види ясно нещо, но сякаш деформираше и шумовете. Влагата от мъглата проникваше през дрехите им.

Мейсън пъхна шперца, ключалката прищрака и се освободи. Адвокатът внимателно отвори вратата.

— Ако той случайно си е вкъщи, Пери… — започна шепнешком Дрейк.

Замълча и двамата мъже се заковаха в очакване. Накрая Мейсън извади фенерче от джоба си и го запали.

— Хайде, Пол — подкани го той.

Лъчът от фенерчето се проточи като дълъг бял молив, който ясно се открояваше на фона на плътната тъмнина. Освети кухнята, чиито прозорци бяха добре затворени. Миришеше на готвено.

След кухнята Мейсън огледа трапезарията, после премина през всекидневната, за да стигне до спалнята. Фенерчето му освети инвалидна количка.

— Ето я инвалидната количка на Картман, Пол — каза той. — Не забелязваш ли освен това, че някой доста набързо се е опитвал да събира багаж тук? Обърни внимание на начина, по който нещата са били измъкнати от шкафовете. Погледни празните закачалки в гардероба. Както и следите по леглото, останали на мястото, където е бил поставен куфарът.

— Е, Ийвс със сигурност си е имал доста багаж, а и съпругата му е пътувала чак до Хонолулу… — започна детективът.

— Съпругата му не живее тук с него — прекъсна го Пери. — Тя живее при сестра си. Не нейните дрехи са били взети от закачалките… О, а какво е това?

Лъчът от фенерчето освети някакво парче дърво, което беше излъскано и гравирано. То беше няколко сантиметра дълго, леко извито и отчупено от двете страни.

Мейсън внимателно го разгледа.

— Явно е било отчупено отнякъде — каза накрая. — Той вероятно…

Без да довърши, адвокатът коленичи и насочи лъча от фенерчето към пода.

— Огледай се за парчета стъкло, Пол — разпореди той. — Виж дали няма да откриеш…

— Ето едно — каза веднага Дрейк, като вдигна малко късче стъкло.

— А тук има още едно — обади се и Пери.

— Защо толкова се интересуваш от счупеното стъкло, Пери? — попита приятелят му. — Да не би да смяташ, че може би тук е имало борба или…

— Я да прегледаме съдържанието на кофата за боклук на верандата, Пол.

— Виж какво, Пери, тази работа никак не ми харесва — възрази детективът. — Не мога да разбера какво точно търсиш, но имам чувството, че здравата ще загазим. И без това сме…

Мейсън се отправи към кухнята. Дрейк беше принуден да го последва и го наблюдаваше, докато той измъкна съдържанието на кофата за боклук, отмести настрана няколко изпразнени кутийки от бира, после разни други остатъци, докато накрая попадна на парче стъкло.

— На правилна следа сме, Пол — отбеляза доволно Пери и в следващия момент измъкна още едно парче от същото излъскано заоблено дърво, каквото бяха забелязали вътре.

— Това трябва да е рамката за снимка — предположи Дрейк.

Адвокатът кимна утвърдително, докато измъкваше от кофата смачкана кръгла снимка. Внимателно я поизглади. И под лъча на фенерчето се появи лъчезарният образ на Бел Нюбъри. Светлината освети и написаното с мастило посвещение в ъгъла на снимката: „На татко с любов от Бел“.

Мейсън пусна снимката обратно в кофата за боклук, хвана детектива за ръката и го повлече навътре към апартамента.

— Това беше всичко, от което се нуждаехме, Пол. Сега трябва да оставим малко отпечатъци и да изчезваме.

— Защо да оставяме отпечатъци?

— За да може областният прокурор да разбере, че сме влизали без разрешение тук — обясни адвокатът. — Може дори да ти предяви обвинение за отвличане на хора. Огледалото върху вратата на гардероба е чудесно място за отпечатъци. Можеш също така да оставиш свои следи и по масата.

— Почакай малко, Пери. Ако ти…

— Продължавай — подкани го Мейсън, докато натискаше дланта си върху огледалото на вратата на гардероба.

Пол с погнуса докосна едва-едва повърхността на близката масичка, сякаш се страхуваше да не се опари.

Пери се засмя, наведе рамо надолу и като притисна силно детектива, изведнъж изгаси фенерчето си. Дрейк политна напред и в тъмнината сграбчи с една ръка масата, за да запази равновесие, а с другата се подпря на близкия стол.

Адвокатът побърза да светне отново фенерчето.

— Ето, че се справи, Пол, ти стари престъпнико. Хайде да се измъкваме оттук.

— Пери, можеш ли да ми обясниш каква точно беше целта на това наше проникване с взлом? — ядосано попита детективът.

— Почакай да чуеш областния прокурор утре в съдебната зала — отвърна той. — Да тръгваме, Пол. Искаш ли да си вървим или предпочиташ да си седиш тук и да продължаваш да спориш с мен.

— Искам да тръгвам, естествено, да не съм луд да стоя тук повече — отвърна веднага Дрейк.

Мейсън го поведе отново към задната врата, като го пусна да излезе и след това заключи след него.

— Успяхте ли? — попита Дела Стрийт, когато стигнаха при нея на алеята.

— Засега всичко върви добре — отвърна шефът й. — Ти нали добре запомни историята, която ще трябва да разкажеш на Скудър?

— Да не би да се съмняваш! — възмути се тя.

— Да тръгваме тогава — предложи адвокатът, след като се настани на удобната седалка отпред.

Дрейк седна отзад и затвори вратата. Дела Стрийт включи двигателя и колата потегли. Напуснаха страничната алея, поеха по булеварда и след като изминаха стотина метра, спряха пред една дрогерия.

— Хайде, Пол, стига си се цупил — подхвърли Мейсън.

— Винаги ставам подозрителен, когато предприемаш разни загадъчни действия и изобщо не ми обясняваш какво точно правиш, Пери. Вие с Дела май сте склонни да поемате повече рискове дори от един виртуозен въздушен акробат.

Мейсън хвана детектива под ръка и го поведе към дъното на дрогерията, където имаше телефон. Дела пусна монета и бързо набра някакъв номер.

— Ало… Ало… може ли веднага да разговарям с господин Скудър, моля… Много е важно. Обяснете му, че имам една информация за него… Става дума за процеса, който продължава утре.

Тя замълча за миг, докато слушаше онова, което й говореха от отсрещната страна, след което кимна на Пери Мейсън. След минута заговори отново:

— Здравейте, господин Скудър. Обажда се госпожа Морган Ийвс. Всъщност аз съм истинската госпожа Ийвс, но в никакъв случай не бих искала да казвате на някого, че съм ви се обаждала. Съпругът ми е мошеник. Можете да попроучите досието му под името Джеймс Уитли или Джеймс Кларк… Почакайте само за минутка, не ме прекъсвайте, моля ви. Става дума за процеса, който водите в момента… Съпругът ми сега се подвизава под името Морган Ийвс. Развежда се с мен, но окончателното решение за развод все още не е взето. Това обаче съвсем не го спира. Вече е сключил брак с една медицинска сестра. Името й е Евелин Уайтинг. Живеят заедно в нает апартамент на булевард „Стоктън“ номер 3618. Евелин Уайтинг е медицинската сестра, пътувала в същия параход, на който бе убит Карл Моър. Тя обслужвала някакъв болен на име Роджър Картман, който си бил счупил врата при автомобилна катастрофа и който видял цялото убийство… Да, видял всичко, разбирате ли? Сестрата го била завела до медицинския пункт, за да му даде някакво лекарство. Той си седял в инвалидната количка, когато Карл Моър бил убит. Видял абсолютно всичко.

— Роджър Картман бил платил на Евелин Уайтинг, за да се грижи за него. Изобщо не знаел, че е омъжена. Тя го откарала в апартамента на булевард „Стоктън“ номер 3618 и му казала, че го е наела специално заради него. Двамата с Морган Ийвс кроили планове да измъкнат още пари от него. После разбрали, че той е станал свидетел на убийството, влезли във връзка с Пери Мейсън и адвокатът им платил пет хиляди долара, за да изведат свидетеля извън страната… Картман има желание да свидетелства, но е в безпомощно състояние. Да, прекрасно знам какво говоря. Господин Мейсън и господин Дрейк, детективът, бяха в апартамента и преместиха някъде Картман. Той е със счупен врат и не е в състояние да направи нищо сам… Ако наистина ви трябва свидетел, който е видял всичко по време на убийството, трябва просто да откриете къде са скрили господин Картман. А ако господин Мейсън е нарушил закона, като е дал пари, за да се попречи на един свидетел да се яви в съда, тогава ще можете да пипнете и него… Моля ми само в никакъв случай да не споменавате името ми, защото ще ме убият.

Дела бързо затвори телефона и погледна към Мейсън.

— Как се справих, шефе?

— Беше страхотна — отвърна адвокатът, докато Дрейк поклати тъжно глава.

— Господи! — каза. — Винаги си страдам от идеите, дето ми идват в главата.

— Какво имаме по-нататък в програмата? — попита Дела Стрийт.

— Имаме на разположение няколко часа. Защо не отидем да гледаме някой филм? — предложи адвокатът.

— Съгласна съм — одобри веднага секретарката му.

— Какво ще кажеш за един интересен криминален филм, Пол? — обади се Мейсън.

— Това ще е първото действително умно нещо, което ще направим тази вечер, Пери. Предполагам, че все пак си подготвил някакъв план, но явно е нещо твърде сложно за мен, така че не мога да го проумея. По-скоро имам чувството, че направо си полудял.

— Нещата не са чак толкова лоши, Пол — успокои го приятелят му. — Моята лудост се подчинява на известни правила.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна детективът. — Защото на мен всичко ми прилича на онези шантави истории, по време на които всеки върши разни безумни неща. Господ ми е свидетел, Пери, че докато Дела разговаряше по телефона със Скудър, очаквах всеки момент и ти да се включиш и да го попиташ как така лесно се е хванал на въдицата.

Дела ги откара до близкото кино в района и паркира колата. Тримата влязоха заедно в ярко осветеното фоайе. Мейсън купи билети.

— Е, поне ще мога да си почина няколко минути… — започна Дрейк. — Господи, Пери, трябва да ти кажа, че съм гледал и преди този филм и никак не ми хареса.

 

Дела Стрийт паркира наетата кола близо до хотела. Мейсън й помогна да слезе, хвана я под ръка и тръгна с нея по тротоара пред хотела. Чу зад гърба си предупредителното възклицание на Дрейк и само след миг някаква ръка го сграбчи за рамото. Извърна се рязко и забеляза пред себе си доста едър мъж с черно палто. Зелените му очи изглеждаха леко замъглени зад дебелите стъкла на очилата.

— Къде бяхте? — попита той.

Мейсън извърна глава към входа на хотела, но непознатият не пускаше рамото му.

— Кой се интересува? — попита адвокатът.

— Областният прокурор.

— Кажете му, че току-що се връщам от кино — заяви адвокатът.

Откъм входа на хотела се появи още един внушителен мъж, който застана плътно до Пол Дрейк.

— Инспектор Бодфиш — представи се той.

Мейсън най-неочаквано пусна Дела Стрийт, сграбчи дясната ръка на инспектора и я разтърси силно. След това се обърна към другия непознат.

— А вашето име? — попита.

— Бордж.

— Хубаво име — мърмореше адвокатът, докато се ръкуваше и с него.

— Можем да минем и без вашите шегички — сряза го Бордж.

— Толкова много хора могат — оплака се тъжно Мейсън. — Проблемът е, че самият аз не мога. Къде ще поговорим?

— Областният прокурор ви очаква.

— Не ви ли се струва чудесна идея да го накараме да почака? — предложи адвокатът.

— Не — отвърна веднага Бордж.

— Да не би да сме арестувани? — настоя да разбере Дрейк.

— Дяволски сте прав, точно за това става дума — обясни му Бодфиш.

— А мога ли да попитам на какво основание? — намеси се веднага Мейсън.

— По подозрение в убийство.

Адвокатът многозначително повдигна вежди.

— Става дума за последвали деяния — оповести инспектор Бодфиш.

— А се е започнало с отвличане — добави Бордж.

— Всичко това? — попита Мейсън.

— Засега само това. Може би ще добавим и оказване на съпротива на служебни лица, ако не тръгнете веднага с нас.

— Имате ли заповед за арест? — попита адвокатът, докато си палеше цигара.

— Нямаме нужда от такава.

— Добре — каза Мейсън и се обърна към секретарката си. — Ти се качи горе в апартамента и ме изчакай, Дела. Пол би могъл да ти прави компания. Аз няма да се…

— Те също ще дойдат с нас — прекъсна го инспектор Бодфиш.

— На какво основание?

— На същото.

— Значи арестувате и трима ни?

— Да, и тримата.

— Да приключваме тогава по-скоро с всичко това — отегчено изрече Мейсън.

Бордж повика такси. Пътуваха мълчаливо, като Мейсън, Дела Стрийт и Пол Дрейк се бяха настанили на задната седалка, а инспекторите седяха на сгъваемите седалки срещу тях. Таксито зави по булевард „Стоктън“, придвижи се малко напред и спря.

— Тук ли живее областният прокурор? — попита Мейсън.

— Знаете дяволски добре кой живее тук — отбеляза мрачно Бордж.

— Бих искал да получа вашето компетентно мнение — обърна се адвокатът към инспектор Бодфиш. — Смятате ли, че един офицер от полицията би трябвало да се държи така твърдо, да не кажа грубо, за да постигне целите си?

— Млъкнете — сряза го той.

Мейсън кимна към Дрейк.

— Явно трябва — обясни на детектива.

Бордж тръгна пръв по осветената стълба към главния вход и натисна звънеца. Почти веднага се чу характерното прищракване, което освободи ключалката, полицаят отвори вратата и им разпореди:

— И тримата се качете горе.

Заповедта бе изпълнена. Мейсън мина пред Дела Стрийт, за да е първият, който ще стигне горе. Скудър, който явно бе наблюдавал през прозореца пристигането им, пристъпи напред, за да го посрещне.

— Може би ще успеете да ни обясните какво се е случило тук? — обърна се към Мейсън той.

— О, нима нещо изобщо се е случвало?

— Знаете, че е така.

— Кога?

— Когато вие сте били тук.

— И преди колко време според вас е станало това? — продължи с въпросите адвокатът.

— Не особено отдавна.

Мейсън погледна към белия прах, който бе посипан по различните предмети наоколо, и се обърна към детектива и към Дела Стрийт:

— Не пипай нищо наоколо, Пол, сложи ръце в джобовете си и не ги изваждай оттам. Те проверяват в момента за отпечатъци. Май доста са се постарали.

Лицето на Скудър пламна от ярост.

— В момента не се намирате в Лос Анджелис — извика той. — Така че няма да можете да ни пробутвате изтърканите си номера, за да се измъкнете.

Мейсън само сви рамене.

— Доскоро тук се е намирал човек на име Роджър П. Картман — продължи заместник — областният прокурор. — Вие сте го скрили някъде. Искам да кажете къде.

— Вие сте луд — отвърна адвокатът.

— Самите вие сте били тук по-рано тази вечер. Заедно с човек на име Ийвс сте решили да го скриете, за да не може да свидетелства в съда.

— Проверихте ли под леглата? — съвсем сериозно попита Пери.

— Вземете отпечатъци от пръстите му — разпореди Скудър.

— Това е възмутително! — направи се на обиден Мейсън.

Бордж си съблече палтото, остави го на облегалката на близкия стол и изтри потта от челото си с носна кърпичка. Инспектор Бодфиш се приближи към адвоката от другата страна.

— По този начин ли действате обикновено в Сан Франциско? — попита Мейсън.

Скудър нищо не отвърна.

Бордж сграбчи дясната ръка на адвоката, но той веднага се опита да я издърпа. Полицаят обаче умело я изви под своята и завъртя по такъв начин тялото на Мейсън, че то се оказа притиснато под бедрото му.

— О, владеете разни хватки от борбата, така ли? — попита Пери.

Бордж не отговори на въпроса му, само изви още малко ръката му по такъв начин, че пръстите му се разпериха встрани. Бодфиш ги напои с мастило, след което му взеха отпечатъци.

— Протегнете другата си ръка — разпореди Бодфиш. Адвокатът се подчини.

Съвсем мълчаливо същата процедура бе приложена и към останалите двама.

— А сега бихме искали да знаем кога за последен път се видяхте с господин Картман — обади се Скудър.

— Вие наложихте този стил, така че можете да продължавате с него — отвърна само Мейсън. — Хайде сега, накарайте вашите биячи да се опитат да ме принудят да говоря — или може би във вашия арсенал тук са включени и гумени палки?

— Да не искате да кажете, че нямате намерение да отговаряте на въпросите ми? — попита заместник-прокурорът.

— Искам да кажа, че не бих ви и погледнал дори — отвърна Пери.

— Може би вие все пак ще решите да ни кажете нещо — обърна се Скудър към Дела Стрийт. — И без това вече здравата сте се забъркали в тази история. Лоялността наистина е прекрасно нещо, но човек не би трябвало да отива твърде далеч…

— Не отговаряй на нито един от въпросите му, Дела — разпореди адвокатът.

— Спомняте ли си за мъж на име Картман, който пътуваше заедно с вас от Хонолулу?

— Не му отговаряй, Дела — предупреди я отново Мейсън.

Тя стисна устни.

— Няма ли да отговорите?

Дела поклати отрицателно глава.

— Вие също ще си изпатите — обърна се Скудър към Дрейк. — Разбирам, че не би трябвало да ви виня кой знае колко — Мейсън е ваш клиент. Той ви натоварва с разследвания по всичките си случаи. Съвсем естествено е да искате да го защитите. Но нали все пак трябва да си изкарвате хляба? Надявам се, че ви е известно, че може да се стигне до отнемането на разрешителното на детектив, който…

— Спестете си усилията, Скудър — прекъсна го Мейсън. — Дрейк няма да каже нищо. Ако бяхте постъпили по по-възпитан начин, ние с удоволствие бихме отговорили на въпросите ви. Но след всичко, което направихте, можете само да отидете и да се хвърлите в езерото.

Скудър изгледа с неприязън адвоката.

— Този път е свършено с вас, Мейсън — започна той. — Вие имате репутацията на човек, който си позволява какво ли не и все пак накрая успява да се измъкне. Този път обаче няма да стане. Много често областните прокурори са били склонни да оставят нещата без последствия, след като вие сте разбили обвиненията им в даден процес. Този път съм решен да стигна до края. Разполагам с всички необходими доказателства, а се надявам да получа и още.

Мейсън си запали цигара и го изгледа най-спокойно.

— Смятах ви за много по-добър юрист, Скудър — каза той. — Едва ли бихте успели да повдигнете обвинение срещу мен.

— Какво искате да кажете? — попита той.

— Аз съм практикуващ адвокат — обясни Мейсън. — Прокурорите може и да не ме харесват кой знае колко, но репутацията ми в обществото е доста добра. Как си представяте, че ще накарате съдебните заседатели да ме признаят за виновен по свидетелските показания на един престъпник, лежал неведнъж в затвора?

— Дълбоко се заблуждавате — отвърна с каменна физиономия Скудър.

— Освен това човек не може да бъде осъден, без съучастникът му да потвърди деянието — продължи Пери. — Помислете малко върху това и ще разберете докъде бихте могли да стигнете — ако наистина бихте искали да изпипате всички технически детайли.

Скудър присви очи и изпитателно го изгледа, без да може да прикрие одобрението си.

— Значи вашият съучастник е бивш затворник? — попита той.

— О, почакайте — побърза да отвърне Мейсън. — Нека да не допускаме никакви двусмислици, които биха могли да доведат по-късно до недоразумения. Не съм признавал, че имам съучастник. Просто се позовавах на някои членове от закона.

— Пуснете го да си върви, момчета — разпореди заместник-прокурорът.

— Искате да кажете да го оставим на свобода до предявяването на… — започна инспектор Бодфиш.

— Ясно казах да го пуснете да си върви — прекъсна го Скудър. — Да излезе оттук и да отива, където си иска. Както и останалите двама.

Мейсън кимна и подигравателно се усмихна.

— А ще мога ли да си получа и отпечатъците от пръстите си? — попита той.

— Опитайте се да си ги получите — отвърна му сериозно Скудър.

Бордж избърса отново потта от челото си, примигна зад дебелите стъкла на очилата си и каза:

— Все още не сме приключили с тези юнаци.

— Млъквай, Бордж — скастри го прокурорът. — Това е всичко, Мейсън. Махайте се оттук.

Адвокатът тръгна пръв по осветените стълби.

Докато пътуваха към хотела, той се обърна с усмивка към Дрейк:

— Е, Пол, не се оказа толкова лошо, колкото очакваше, нали?

— Май нещо бъркаш, Пери — тъжно отвърна детективът.

— Може би искаше да кажеш: „Е, Пол, май не се оказа толкова лошо, колкото смяташе, че ще е, нали?“

— Добре де, важното е, че вече всичко се изясни, Пол — каза Пери.

— Да не би да искаш да кажеш, че областният прокурор ще се откаже? — намеси се Дела Стрийт.

— Господи, не, разбира се — обясни й адвокатът. — Та той едва сега започва. Но нали точно към това се стремяхме: да го накараме да се заеме с тази работа.

— Е, накарахме го — съгласи се Дрейк.

Чарлс Уитмор Дейл очакваше Мейсън пред хотела.

— Мога ли да поговоря с вас няколко минути, адвокате? — попита той.

— Да, ако сте готов да дадете десетте хиляди долара — отвърна му с усмивка Мейсън.

— Готов съм, но бих искал да обсъдя още едно нещо с вас — каза Дейл.

— Качете се — покани го Мейсън.

Когато седнаха в стаята на адвоката, Дейл погледна многозначително към Дела Стрийт.

— В допълнение към споразумението, което правя с госпожа Моър, Мейсън, имам още един важен въпрос, който бих искал да обсъдя с вас — започна той.

— Добре, казвайте — подкани го адвокатът. — Нямам никакви тайни от Дела. Но нека най-напред уредим въпроса с онези десет хиляди долара.

— Приготвихте ли писменото споразумение? — попита Дейл.

Пери кимна, като му подаде написан на машина документ, който съдържаше и подписа на госпожа Моър. Дейл го изчете внимателно, след това го сгъна и го прибра в джоба си. После отвори портфейла си, извади оттам десет банкноти по хиляда долара и ги подаде на адвоката.

— А сега говорете — подкани го Мейсън.

— Става дума за дъщеря ми Селинда.

— Какво се е случило?

— Тя е получила призовка да се яви като свидетел по това дело. Всъщност става дума за нещо съвсем незначително. Най-случайно е забелязала, че госпожа Нюбъри тича надолу по стълбите от горната палуба. Госпожа Нюбъри държала в ръка пояса с парите на съпруга си, а роклята й била мокра.

— Кога по-точно е станало това: колко време е било минало, след като се е чул сигналът за човек зад борда? — попита Мейсън.

— Селинда не си спомня съвсем ясно — отвърна посетителят.

— За какво по-точно бихте искали да се консултирате с мен? — продължи с въпросите адвокатът. — След като областният прокурор е изпратил призовка на дъщеря ви, тя би трябвало да разговаря с него, а не с мен.

— Просто ми се искаше да поговоря с вас за темперамента на Селинда — обясни гостът. — Тя е доста нервна. Досега не се е явявала пред съд, а и наскоро прочете във вестниците за ужасния кръстосан разпит, на който сте подложили госпожица Ейлийн Фел. Мислех си, че ще е възможно да постигнем някакво споразумение, господин Мейсън, така че Селинда да не става обект на подобен кръстосан разпит.

— Какво споразумение имате по-точно предвид? — попита адвокатът.

— Ами това е доста деликатен въпрос, така че не бих искал да изпаднете в някакво заблуждение относно истинските ми намерения — започна Дейл. — Доколкото разбрах, пет от хилядарките, които току-що ви дадох, ще бъдат като ваш хонорар, а останалите пет ще се върнат на госпожа Моър. Като имам предвид изключителната защита, която осигурявате на вашата клиентка, все ми се струва, че заслужавате да получите по-висок хонорар. И тъй като пътувахме заедно с нея, аз съм готов да направя нещо за госпожа Моър.

— Което се изразява в добавяне на някаква сума към хонорара ми? — уточни Мейсън.

— Да — отвърна Дейл.

На устните на адвоката се появи дяволита усмивка.

— Смятам, че ви разбрах прекрасно, господин Дейл — каза той. — И трябва искрено да ви кажа, че наистина се радвам, че дъщеря ви ще се яви като свидетел в съда.

— Така ли? — учуди се гостът. — А аз си мислех, че фактът, че дъщеря ми е забелязала госпожа Моър в момента, когато е тичала с онзи колан с парите, ще е може би… е, би могъл да навреди на обвиняемата.

— Няма значение — бе категоричен адвокатът. — Когато Селинда застане на свидетелското място, ще бъда длъжен посредством кръстосания разпит да покажа нейните лични пристрастия към страните по делото.

— Съвсем случайно научих, че Селинда е открила по някакъв начин, че Бел е завършила университета в Южна Калифорния; че е изпратила специална телеграма до Руни с молба да разбере нещо повече за Бел Нюбъри, випускничка на същия университет. Руни не се е нуждаел от кой знае каква допълнителна информация, за да открие, че Бел Нюбъри е доведена дъщеря на Карл Моър. Селинда е искала да унизи Бел Нюбъри. Според нея най-добрият начин да го постигне е бил, като осигури полицаи на пристанището, които да арестуват Моър още при слизането му от парахода. Имам основания да вярвам, че именно тя е подготвила всичко това. Така че по време на кръстосания разпит ще използвам правото си и ще покажа, че свидетелката всъщност е пристрастна.

— Да, но не виждам какво бихте могли да постигнете с това — възрази Дейл. — Става дума за нещо доста незначително, при това то не е свързано с госпожа Моър, не я засяга лично…

— Не, но засяга Бел — прекъсна го Мейсън. — Щом Рой Хангърфорд разбере, че Селинда, която по време на пътуването се е опитвала да се представя за приятелка на Бел Нюбъри, канела я е на сбирките на компанията през уикендите след пристигането в Сан Франциско, в същото време е подготвяла планове да я унижи, като покаже на всички, че баща й е мошеник, отмъкнал пари, този млад мъж със сигурност ще получи по-правилна представа какво според вашата дъщеря означава честна игра.

— О, но моля ви — започна да протестира Дейл, а лицето му се обля в червенина. — Та това си е направо удар под кръста!

— Дейл, когато се боря за някой свой клиент, удрям там, където противникът е най-уязвим — призна адвокатът. — Така че можете да предупредите Селинда какво би могла да очаква от кръстосания разпит.

— Бих предпочел всичко това да се избегне — отвърна Дейл.

Мейсън се изправи и тръгна към вратата.

— Не се и съмнявам, че е точно така — започна той. — Всъщност като си помисля, ясно си спомням с каква готовност се съгласихте да подпишете това споразумение за парично уреждане на въпроса с госпожа Моър. Явно вие още оттогава сте си имали някои неща наум, но все пак бих искал да ви напомня, че пилците се броят наесен.

Посетителят се опита да прояви достойнство при оттеглянето си. Той се спря с възмутена физиономия на самия праг.

— Няма да успеете така лесно да се измъкнете, Мейсън — извика ядосано. — Скоро ще разберете, че и моята дума се чува тук. Лека нощ!

После тресна вратата.

Пери погледна с усмивка Дела Стрийт.

— Не трябваше да правиш това, шефе.

— Защо?

— Селинда веднага ще се свърже с Рой Хангърфорд и ще му разкаже всичко, което се е случило тази вечер. Не забравяй, че е умна, освен това държи да го има. В същото време е упорита и няма да се откаже от намеренията си.

— Точно това си представях, че ще направи — заяви Мейсън. — Но имай предвид, че вече съм наясно, че Рой Хангърфорд никак не обича онези, които правят особени усилия да спечелят симпатиите му. Разни амбициозни жени са се опитвали да го оплетат в мрежите си още от момента, в който е започнал да носи дълги панталони. Ако все още се колебае между Селинда, която все пак е човек от неговия кръг, и Бел, която несъмнено не е, Селинда ще обърка всичко с опитите си да го принуди по-скоро да вземе решение — и най-хубавото в случая ще е, че сама ще си е виновна за онова, което ще последва.

— Е, надявам се наистина сама да се насади на пачи яйца — засмя се Дела Стрийт.

Мейсън отвори вратата към съседната стая и извика на Дрейк:

— Пол, имам още една задача за теб.

— За какво става дума? — попита той.

— Ти спомена, че срещу Морган Ийвс е било повдигнато обвинение в убийство преди около два месеца в Лос Анджелис, но е бил оправдан, нали?

— Да.

— И Болдуин ван Денси бил поел защитата му, така ли? — продължи с въпросите Мейсън.

— Да.

— Знаеш ли, че Моър е участвал като съдебен заседател в един процес преди около два месеца в Лос Анджелис. Ставало дума точно за убийство. Защитата се водела от Ван Денси. Моър никак не харесал адвоката, смятал, че е доста корумпиран и е готов да провали за пари защитата. Областният прокурор подложил на доста силен натиск останалите съдебни заседатели, но Моър при вземането на решението ги убедил да гласуват за оправдателна присъда. Защо не се свържеш с хората си в Лос Анджелис и да провериш дали случайно Моър не е бил съдебен заседател по процеса на Ийвс.

Детективът се намръщи.

— Господи, Пери, ако става дума за същия случай, то тогава Ийвс би трябвало да е благодарен на Моър, дори да се чувства негов длъжник. А след като Евелин Уайтинг е била близка с Моър, тя би трябвало… По дяволите, Пери, след като е разбрала, че Моър е един от съдебните заседатели по процеса на нейния любим, тя вероятно е оказала невероятен натиск върху Моър, за да издейства оправдателната присъда.

— Май започваш да се ориентираш правилно, Пол — засмя се адвокатът. — Захващай се с проучването, обади се бързо в Лос Анджелис. В това време аз ще отида до моргата, където ще обявя, че това всъщност не е трупът на Карл Моър.

— Искаш да кажеш, че погрешно са идентифицирали тялото? — попита детективът.

— Искам да кажа, че смятам да дам интервю пред вестниците, че категорично отричам това да е Карл Моър — обясни Мейсън.

— Но дали ще има някакви репортери там? — поинтересува се Дела.

— Ще се появят още преди да съм завършил изявлението си — увери я съвсем сериозно адвокатът.

— Господи, Пери, защо не си остана в Бали — въздъхна Дрейк, след което посегна към телефонната слушалка.