Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (12)

11

Валеше силен дъжд, когато Мейсън и детективът слязоха от таксито, спряло пред „Уейвкрест Апартмънтс“.

— Ти ли ще говориш или аз? — попита Пол Дрейк.

— Аз — отвърна Пери.

— Ще се опиташ ли да я сплашиш или ще се държиш любезно? — поинтересува се детективът.

— Ще се държа любезно, ако тя ми позволи — обясни Мейсън, докато се взираше внимателно в списъка на наемателите на таблото със звънците и щом откри името Мариан Уайтинг срещу апартамент 1329, побърза да натисне звънеца. Само след миг се чу прищракване, което освободи вратата.

— Ето ни един добър знак за нейния характер — обади се Дрейк. — Действа, без да се колебае. Ако беше по-подозрителна, първо щеше да попита кой звъни.

Адвокатът кимна утвърдително. Двамата се качиха в асансьора и натиснаха копчето на дванайсетия етаж, откриха апартамента, който им трябваше, и почукаха на вратата. Жената, която им отвори, бе с живи кафяви очи, тъмнокестенява коса, леко чипо носле и тънки устни. Беше облечена в пижама в черно и оранжево, а сандалите откриваха лакираните в яркочервено нокти на краката й.

— Да? — попита тя. — Какво желаете?

— Бихме искали да поговорим с вас — започна Мейсън.

Тя ги изгледа изпитателно, после отстъпи встрани и ги покани:

— Влезте.

Когато се настаниха, адвокатът обясни:

— Става дума за сестра ви.

— О, искате да кажете за Евелин?

— Да.

— Да не сте от някой вестник?

— Не, просто събираме известна информация — поясни Пери. — Бих искал да разбера нещо повече за приятелството на сестра ви с Карл Моър.

— Но защо? — попита Мариан Уайтинг и в очите й се появи подозрителност.

Мейсън я погледна и й се усмихна любезно.

— Е, вие спечелихте — призна след това. — Аз съм Пери Мейсън, адвокатът, поел защитата на госпожа Моър. И точно затова събирам факти.

— И какво общо би могла да има сестра ми с това?

— Не знам, може би нищо — обясни адвокатът. — Но съм длъжен да направя проверка.

— Всъщност какво по-точно бихте искали да знаете?

— Преди колко време се е запознала с Карл Моър?

— О, господи, нямам представа. Трябва да е било… Чакайте да помисля… сигурно е станало преди около пет-шест години.

— И колко дълго е продължило приятелството им?

— Ами някъде два или три месеца преди Карл да се ожени.

— Сигурна ли сте, че не е продължило до момента на женитбата му?

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна тя. — Сестра ми наистина го срещна на улицата в Лос Анджелис преди два или три месеца, но това беше случайна среща.

— Имаше ли някаква специална причина, накарала сестра ви да прекъсне приятелството си с Карл Моър малко преди неговата женитба? — попита Мейсън. — С други думи, дали двамата скъсаха, защото между тях бе застанала друга жена?

— Господи, не. Ако искате да знаете истината, според мен Карл бе дал на сестра ми някакъв лош финансов съвет. Той, разбира се, не го бе направил нарочно, дори напротив, искал е да й бъде полезен, но нали знаете как се случва понякога. Сестра ми имаше около хиляда долара спестени пари и Карл я уверяваше, че би могъл да й помогне да ги вложи така, че да й донесат стопроцентова печалба. Тя му даде парите и известно време си получаваше лихвата, но след това загуби всичко.

— И какъв бе характерът на тази инвестиция? — поинтересува се адвокатът.

— Сигурна съм, че не бих могла да ви обясня. Ставаше дума за нещо, което Карл се опитваше да утвърди. Той също загуби всичките си спестявания, но това едва ли можеше да успокои Евелин за нейната загуба. Вярно е, че когато един мъж каже на едно момиче, че знае за някаква чудесна инвестиция, където би могло да вложи парите си, това съвсем не означава, че би могъл да гарантира, че вложението ще й донесе големи печалби. Но все пак тя не би могла да изпитва особено мили чувства към него, след като в резултат всичките й спестявания се бяха изпарили. Точно обратното, вече изобщо не вярваше на неговата преценка.

— Къде се намира тя в момента, между другото? — попита Мейсън.

— Ами в Хонолулу.

Дрейк му хвърли многозначителен поглед, но адвокатът само измъкна цигарите от джоба си и най-любезно попита:

— Имате ли нещо против, ако запаля?

— Не, дори и аз ще си запаля една цигара с вас — отвърна домакинята.

Тя си взе цигара, след което и Дрейк протегна ръка.

— Тримата с едно огънче? — попита Мейсън.

Мариан се засмя весело.

— Разбира се, дори шестима биха могли да запалят от една клечка, ако са достатъчно бързи.

После се наведе към горящата клечка и запали цигарата си. Дрейк се поколеба, след което се дръпна назад.

— Ти си запали, Пери. А аз ще се оправям сам.

— Той е убеден песимист — обясни адвокатът на Мариан Уайтинг. — Няма смисъл да се опитвам да го променям. От колко време е в Хонолулу сестра ви, госпожице Уайтинг?

— О, само от две седмици.

— А вие работите ли? — продължи с въпросите адвокатът. — Извинете, не бих искал да се бъркам във вашите работи, но…

— Няма никакъв проблем, господин Мейсън — прекъсна го тя. — Не, в момента не работя. Търся си място като секретарка. Имам две-три предложения, но никое от тях не е онова, което точно бих искала, така че смятам да поизчакам още известно време…

— Не това ме интересува — отвърна той. — Просто се чудех дали разполагате напълно с времето си.

— Да. Защо?

— Ходихте ли на пристанището, за да изпратите сестра си?

— Да, разбира се — засмя се момичето. — Четирима или петима от приятелите й бяха подготвили специална кошница с продукти за из път. В нея имаше плодове и ядки, беше увита в целофан и приличаше точно на кошница за из път, но най-отдолу бяхме сложили разни пособия за весели шеги.

— И как реагира тя? — попита Мейсън.

— Боже господи, трябваше да видите писмото, което ми изпрати!

Пери се изправи, готов да си тръгва.

— Е, благодаря ви за информацията… Между другото, знаете ли къде точно е отседнала сестра ви в Хонолулу?

— Да. Искате ли да ви дам адреса й?

— Ако нямате нищо против — помоли адвокатът.

— Намира се някъде на Адева Драйв — започна Мариан Уайтинг. — Но не ме бива в запомнянето на номера. Бихте ли почакали малко, веднага ще донеса последното й писмо.

Щом тя напусна стаята, Дрейк се обърна към Мейсън:

— Какво е това всъщност, Пери? Тя май се опитва да ни преметне?

— Момичето си е съвсем честно и искрено, Пол. Макар че не съм толкова сигурен за сестра й. Евелин е доста по-различна от нея — по-плътни устни, тъмни очи, косата…

Той замълча, защото в същия миг Мариан Уайтинг се появи на вратата с някакво писмо в ръка.

— Да, ето, Адева Драйв номер 1091 — обяви тя.

— В Хонолулу ли? — попита Мейсън.

— Точно така.

Адвокатът погледна плика и се засмя:

— Виждам, че не сте колекционер на марки.

— Точно обратното, събирам ги най-старателно.

— Но тази тук не сте я отлепила.

— Не, защото събирам пликовете. Така разполагам с напълно неповредена марка.

Мейсън най-спокойно протегна ръка и тя му подаде плика. Той разгледа внимателно марката.

— Писмото е заминало от Хонолулу преди два дни.

— Да, получих го вчера. Това е последното писмо, което пристигна от сестра ми.

— Интересен почерк — добави Мейсън. — Говори за доста твърд характер.

— О, нима можете да определяте по почерка характера на хората, господин Мейсън? Винаги съм го смятала за нещо изключително интересно.

— Да, това ми е като хоби — отвърна адвокатът. — Естествено, човек не би могъл да съди за характера на някой само по няколко написани от него думи, както е в случая с адреса върху плика, но ако имах изписан на ръка цял лист, бих могъл да се обзаложа, че ще разкрия доста от чертите на характера на вашата сестра, както и как изглежда, къде е била напоследък, с какво точно се занимава и… какви ли не още неща за нея.

— Наистина ли? Това би било чудесно.

Мейсън измъкна десетдоларова банкнота от портфейла си.

— Готов съм дори да се обзаложа с вас на десет долара срещу десет цента, че заключенията ми ще бъдат верни.

Мариан Уайтинг започна да се смее, докато измъкваше монета от десет цента от портмонето си, след което извади писмото от плика.

— Заповядайте — подаде му го тя.

Мейсън отвори писмото.

— О, почакайте малко — спря го Мариан. — Не би трябвало да го четете, защото в него ми е писала доста неща във връзка с онова, с което се занимава, а нали вие трябваше по почерка й да разберете какво точно е то.

— Да, разбира се — съгласи се веднага адвокатът. — Бих искал да видя единствено почерка. Ето, ще дам на господин Дрейк да държи писмото, докато го гледам отдалеч. Сестра ви преди всичко е по-млада от вас. По-висока, с руса коса. Очите й са сини с лек оттенък на зелено. А устните й са доста тънки. Тя е…

— Май ще е добре по-внимателно да погледнете почерка, господин Мейсън — прекъсна го момичето. — В противен случай може да изгубите вашите десет долара.

Пери се намръщи.

— Дявол да го вземе, кълна се, че е точно така. — Той надникна отново иззад рамото на Пол, гледа известно време в изписания лист, след което вдигна поглед към Мариан Уайтинг и уверено продължи: — Това писмо е написано от висока, слаба жена, която е доста нервна. Сестра ви може на външен вид да изглежда като весела и добродушна личност, която си живее доста щастливо, но всъщност тя често се притеснява и ядосва. Май е малко по-слаба от нужното. Надявам се, че това пътешествие до Островите ще й се отрази добре.

— Грешите — отвърна Мариан Уайтинг. — До този момент не успяхте да разкриете нищо за нея. Кажете сега с какво се занимава?

— Ами грижи се за някакъв човек — бавно отвърна Мейсън.

Мариан подпря ръка върху масата.

— Без измами — започна тя. — Вие предварително сте знаели, че е медицинска сестра. Сега продължете и кажете нещо повече, което сте разбрали от почерка й, някаква подробност лично за нея. С какво по-точно се занимава в Хонолулу?

— Тръгнала е натам във връзка с някакъв специален случай, свързан с ранен най-вероятно при автомобилна катастрофа мъж, който в момента има проблеми в областта на раменете или може би на врата… Разбира се, госпожице Уайтинг, не бива да забравяте, че все пак аз съм аматьор в тази дейност — допълни веднага той. — Не бих могъл да твърдя, че виждам съвсем ясно нещата.

— Не е вярно, че не ги виждате ясно, господин Мейсън — отвърна момичето. — Вие всъщност изобщо нищо не виждате.

— Нима тя не придружава човек, за когото би трябвало да се грижи? — попита адвокатът.

— Не. Изобщо не е отишла на Островите във връзка с някаква работа. Това нейно пътуване не е служебно, а за удоволствие.

Изражението на Мейсън ясно издаваше голямото му смущение и объркване.

— Вижте, да не би да се опитвате да ме лъжете, за да можете накрая да приберете десетачката ми? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна възмутено тя.

— Е, тогава или това не е почеркът на сестра ви, или…

— Нямам никакво съмнение, че почеркът е на сестра ми — прекъсна го Мариан.

— Да не би да е подправен от някого?

— Господи, господин Мейсън, на кого ще му хрумне да подправя почерка на сестра ми? Разбира се, че не е подправен. Писмото е пълно с разни дребни лични подробности, така че съм сигурна, че е точно от сестра ми.

— Заедно с нея ли живеете в този апартамент? — смени темата Мейсън.

— Да.

— И кога очаквате, че ще се върне?

— Предупреди ме, че ще пристигне някъде след около две седмици. Ако успее да си направи нужните резервации, би могла да тръгне и по-рано. Ще ми изпрати телеграма, веднага щом нещата се уредят.

— Е, струва ми се, че имате право да получите десетте долара — започна Мейсън, — макар че продължавам да си мисля… но всъщност това няма никакво значение.

Лицето й се обля в червенина.

— Значи си мислите, че съзнателно съм ви заблудила, за да ви отмъкна парите? Вземете си тогава десетте долара. Не ви ги искам!

— Не, не, не става дума за това — побърза да обясни адвокатът. — Просто не мога да разбера защо заключенията ми толкова силно се различават от истината. Как всъщност изглежда сестра ви, госпожице Уайтинг?

— Ще ви покажа нейна снимка — предложи веднага тя. — Така ще можете сам да се уверите.

Мейсън погледна към Пол Дрейк.

— Но донесете снимка, на която тя не е позирала специално пред фотоапарата, моля ви. Бих предпочел нещо, което издава характера й…

— Разбира се. Почакайте за момент. После се отправи към спалнята.

Какво пише в писмото, Пол? — попита Мейсън шепнешком.

— Ами в него се разказва за Островите, за хората, с които се е срещнала, танците, на които е присъствала, както и участието й в някакъв местен празник, нуау, и как са яли там направо с пръсти…

— Всичко това не ме интересува — прекъсна го адвокатът. — Кажи нещо за онези лични подробности.

— Ами поръчала е на Мариан да й занесе есенния костюм на химическо чистене, да помоли да го почистят и изгладят, като им обърне внимание, че на единия ръкав има някакво петно. Пише също, че ще си прибере сама коженото палто от гардероба, след като се върне и… Почакай, Пери, тук се споменава нещо за нейния съпруг…

В същия миг Мариан Уайтинг се върна с албум със снимки в ръка. Мейсън и детективът застанаха от двете й рани, когато започна да го разгръща.

— Ето я Евелин… Това е някаква стара снимка, на която са заедно с Карл Моър. А ето тук друга, на която е сама. Тук сме двете по бански костюми… А тук… — Тя неочаквано се засмя и прехвърли на следващата страница. — Според мен е по-добре изобщо да не я гледате. Ето ни на тази, снимали сме се, докато бяхме на почивка, затова сме по къси панталонки. Това са Евелин и нейният приятел. А тук… О, почакайте, сетих се какво трябва да ви покажа… Имам една страхотна снимка, направена преди отпътуването на Евелин.

След това отгърна няколко страници, за да им покаже една цветна увеличена снимка.

— Ето я. Специално я увеличих, защото негативът беше много добър. Можете да я видите там, горе, до парапета. Застанала е точно до някакви цветни ивици…

— Извинете ме — започна Мейсън, като взе албума и приближи снимката към по-силна светлина, за да може да я разгледа най-внимателно. — И аз самият доста се занимавам с фотография — обясни след това той. — Това тук е наистина чудесна работа. Явно разполагате с много качествен фотоапарат, госпожице Уайтинг.

— Така е, подари ми го един мой чичо, който държи магазин за фотоапарати на изток. С него се правят много контрастни негативи, защото е със специална леща и автоматично фокусиране…

— Виждам, че самата вие сте специалист — засмя се Пери.

— Направо съм луда по него — призна тя. — А тази цветна снимка ми доставя най-голямо удоволствие.

— И аз си купих един миниатюрен фотоапарат в Китай, с който съм направил вече стотици цветни снимки. Може би след като сестра ви се върне от Хонолулу, за вас ще е интересно да разгледате онези, които сам направих там. Между другото, кой е този млад мъж непосредствено зад сестра ви? Той като че добре я познава и…

Мариан Уайтинг грабна албума от ръцете му и понечи да каже нещо, но след това се спря и с подчертано безразличие отвърна:

— Предполагам, че е някой, който ще пътува със същия параход.

— Той май доста се интересува от сестра ви — продължи да разпитва Мейсън.

— О, сестра ми така бързо се запознава с хората, особено когато е на пътешествие — отвърна момичето. — Спомням си веднъж…

— Забелязах, че ръката му беше на рамото й — настоя адвокатът.

— Не би трябвало да ви казвам нищо по този въпрос, господин Мейсън — отвърна Мариан, като го изгледа изпитателно. — Съвсем бях забравила, че и той е на снимката.

— Разбира се, не бих искал да се меся в личните работи на сестра ви — съгласи се Пери. — Предполагам, че е някой мъж, с когото е близка, така ли е?

— Това е съпругът й.

Мейсън не каза нищо.

— Сестра ми тайно се омъжи и замина за Хонолулу. Тя е там за медения си месец. А човекът на снимката е Морган Ийвс, нейният съпруг. Тя все още не е готова да обяви официално брака си.

— Разбирам. Значи все още е на меден месец в Хонолулу? — попита адвокатът.

— Да.

— И съпругът й също е с нея?

— Разбира се.

— Изглежда ми приятно момче — каза Мейсън. — Да не би да е моряк?

— Не, не е — отвърна веднага Мариан Уайтинг. — И ако питате мен, изобщо не е и добър.

Беше ясно, че съжали за думите си.

— Е, не ми се вярва да е точно така. Лицето му е толкова приятно — продължи Пери.

— Влияе ужасно на сестра ми още от момента, в който се запозна с нея — започна да обяснява разпалено тя. — Толкова се надявах, че няма да се омъжи за него.

— Той с какво се занимава? — попита Мейсън.

— Нямам ни най-малка представа. И точно там е работата. А разполага с много пари и гледа доста цинично на живота. Смятам, че е някакъв мошеник. Изобщо му нямам доверие.

— Доколкото разбирам, сестра ви няма да живее заедно с вас, след като се прибере тук?

— Не, ще остане при мен поне още няколко месеца, тъй като не могат официално да обявят брака си. Ставаше дума за някакво временно постановление, което все още не е окончателно, или за нещо от този род. Сестра ми е доста потайна и не казва нищо конкретно в това отношение. Този човек много я промени. Господи! Преди се кълнях, че тя със сигурност никога повече няма да се омъжи. Обича мъжете и й е приятно да си прекарва времето във весели компании, но двете бяхме на мнение, че в днешно време за едно момиче е много по-добре да си запази независимостта и да си поддържа само къщата, вместо да се захване с мъж, който да й нарежда какво да прави, да я кара да работи, а след това да харчи парите й. Сестра ми вече имаше един несполучлив брак, така че мислех, че това ще й е достатъчно… Нали обещавате, че няма да казвате нищо по този въпрос пред репортерите?

— За брака на сестра ви ли?

— Да. Защото не биваше да споменавам пред никого за това.

— Добре, нека да се споразумеем — предложи адвокатът. — Ако ми дадете една от снимките на сестра си, ние ще си затваряме устата.

— Имате ли някакви специални предпочитания? — попита тя.

— Какво ще кажете за онази, на която се вижда как се качва в колата? — попита Мейсън. — Там, където е поставила ръка на вратата. Това е много добра снимка.

— Да. Струва ми се, че имам още една от нея. Мариан Уайтинг влезе отново в спалнята.

— Това ли е момичето? — попита Пол Дрейк.

— Да — потвърди Мейсън.

— Този тип, за когото се е омъжила, е престъпник. Вече два или три пъти е съден. В Лос Анджелис срещу него бе повдигнато обвинение в убийство само преди два или три месеца; водеше се процес, но някак си успя да се измъкне. Бих разпознал навсякъде лицето му. Видях го…

Мариан Уайтинг се върна със снимката.

— Намерих я, бях извадила повече от тази — обясни тя. — Всъщност е на сестра ми, но бих могла да извадя и друга за нея.

— Готов съм да ви платя… — започна адвокатът.

— Не, не — възрази веднага Мариан Уайтинг. — Изобщо не съм имала за цел подобно нещо.

Мейсън посочи десетдоларовата банкнота.

— Но тези пари са ваши, спечелихте си ги съвсем честно на баса.

— О, не бих могла да взема тези пари, господин Мейсън.

— Защо не?

— Басът беше твърде несправедлив. Господи! Толкова ми беше интересно, докато ви наблюдавах как се опитвахте да обрисувате сестра ми. В момента съм погълната от темата за телепатията и за разпознаване на човешкия характер по какви ли не странични белези. Готова съм да се обзаложа, че вас ви бива в тази работа, господин Мейсън. Вие имате…

— Ако бях спечелил този облог, без никакво колебание бих ви отмъкнал монетата — твърдо обяви адвокатът. — Така че, млада госпожице, при стеклите се по този начин обстоятелства ви приканвам вие да си приберете банкнотата.

Тя пое десетте долара и бавно ги прегъна на две.

— Имам чувството, че не постъпвам съвсем честно — продължи да протестира.

Мейсън й се усмихна, стисна й ръката на сбогуване и й каза:

— Благодаря ви за съдействието, което ни оказахте.

— Но няма да казвате на никого за брака на сестра ми, нали?

— Разбира се — обеща адвокатът. — Няма да споменавам пред никого за онова, което ми разказахте. Но ако успея да измъкна същата информация и от друг източник, тогава не бих могъл да гарантирам…

— О, това си е ваша работа. Истината е, че просто не бих искала сестра ми да си мисли, че аз съм я издала, а останалото няма никакво значение за мен. Но все пак отново ви казвам, господин Мейсън, че се чувствам доста неудобно заради тези десет долара!

Той пак се засмя, хвана Дрейк за ръката и го помъкна към асансьора. Мариан Уайтинг бавно затвори вратата на апартамента.

— На тази снимка се вижда номерът на автомобила, Пол — започна да обяснява шепнешком Мейсън. — Снимката явно е направена съвсем скоро, а и колата е последен модел. Я да се отбием в твоята кантора в Сан Франциско, за да проверим чия е колата.

— Чудесна идея — съгласи се детективът. — Още повече, че е възможно вече да са открили нещо важно за Евелин Уайтинг.

— Какво мислиш за онзи тип, за когото се е омъжила, Пери? — попита Дрейк, след като двамата вече се бяха качили в едно такси. — Той беше ли на парахода, с който пътувахте?

— Не — отвърна Мейсън. — Според мен не беше. Освен това изобщо не мога да разбера цялата тази история с престоя й в Хонолулу. Вероятно е написала писмата предварително и ги е оставила в пощата, за да бъдат изпратени по-късно.

— Но какъв е смисълът на всичко това? — попита Дрейк.

— Откъде да знам, дяволите да ме вземат — отвърна адвокатът. — Освен ако не се е опитвала по този начин да си създаде някакво алиби.

— Със сигурност става дума точно за това, Пери. Вероятно след два или три месеца сестрата ще е готова да се закълне, че Евелин се е намирала по това време в Хонолулу, би могла дори да измъкне писмата и да ги покаже, за да докаже твърдението си.

— Единственият проблем е, че тя пътуваше обратно под собственото си име — възрази Мейсън. — Фигурира в списъка на пътниците като Евелин Уайтинг. Какво мислиш за това?

— Възможно е да е имала билет за отиване и връщане под това име — предположи детективът. — Или… или просто и аз не знам, Пери. Все още не разполагаме с достатъчно информация, за да можем да направим някакво сигурно заключение. Какво според теб е станало със съпруга й?

Мейсън повдигна рамене.

— И кой ли е бил онзи тип със счупения врат? — продължи с въпросите си Дрейк.

— Почакай, твърде вероятно е този тип със счупения врат да е бил съпругът й — извика приятелят му.

— Той под какво име се бе записал?

— Роджър П. Картман. Я ми опиши този човек колкото можеш по-подробно, Пол.

— Ами истинското му име е Джеймс Уитли, но е използвал също така и фалшиво име — Джеймс Кларк. Един такъв дребничък, сигурно не тежи повече от шейсет килограма, с фини черти и дребни кости. Забъркан е в няколко изнудвания, излежавал е присъди в „Сан Куентин“ и „Фолсъм“. След това успя някак си да се измъкне от процеса, при който срещу него бе повдигнато много по-сериозно обвинение. Съдията бълвал жаби и гущери срещу съдебните заседатели, след като чул оправдателната им присъда, но това не можело да спре изпълнението й. Очите му са тъмни, разположени доста близко, устните му са тънки, има високи скули на лицето и…

— Струва ми се, че е точно същият, Пол — прекъсна го адвокатът. — Онзи, когото тя уж обслужваше на парахода. Естествено, никога не успях да видя добре лицето му. Налагаше му се да държи главата си все на една страна, защото вратът му бе с шина, а и непрекъснато носеше големи тъмни очила. Но ясно си спомням, че беше човек с дребни кости и високи скули, а устните му бяха съвсем тънки. Челото му също бе бинтовано, но вече като че нямам никакви съмнения, че това е нашият човек.

— Сигурно е пострадал по някакъв начин там.

— И тя го водеше обратно, за да се подложи на лечение.

— Да не би да е забъркал някакви каши и в Хонолулу и да е решил да се скрие по този начин? — подхвърли Дрейк.

— Искаш ли да направим някои разследвания?

— Разбира се, че трябва да направим — каза му Мейсън.

— Помисли си само, Пол. Ако не успеем да намерим някакви съществени доказателства, госпожа Моър ще бъде осъдена за предумишлено убийство. Тя излъга, когато се опита да отрече, че е излязла заедно със съпруга си на палубата. Беше прибрала пояса с парите. Освен това жертвата е имала полица за голяма сума. Изстреляни са били два куршума. Револвер, който без никакво съмнение е принадлежал на Карл Моър, бе намерен в една от спасителните лодки, а по неговата цев са открити отпечатъци от пръстите на госпожа Моър. На всичкото отгоре има и свидетелка, готова да се закълне, че е видяла всичко, така че съдебните заседатели няма да смятат, че съществуват само косвени доказателства за престъплението. Напълно е възможно тя да е невинна. Поне лично аз съм убеден в това, в противен случай не бих се заел със защитата й, но я се опитай да продадеш тази версия на съдебните заседатели. А ако към всичко това добавим и факта, че когато е позвънила в централата, за да съобщи за инцидента, е казала, че някакъв мъж е избутан извън борда, тогава шансовете й да се спаси стават буквално равни на нула. Биха могли да произнесат присъда без признаване на никакви смекчаващи вината обстоятелства, което би означавало незабавно изпълнение на смъртно наказание.

— Смяташ ли, че свидетелката, която твърди, че е видяла всичко, ще е убедителна в съда? — попита Дрейк.

— Нямам представа — отвърна адвокатът. — Утре предстоят предварителните слушания. Смятам, че ще успея да използвам всички възможности, за да принудя областния прокурор да представи всичките си доказателства още преди процеса. Това ще ми даде възможност да атакувам свидетелите му по време на кръстосания разпит, както и да усетя всички пропуски във версията на обвинението. Докато се стигне до основния процес, Фел ще си е преповторила показанията толкова пъти, че може би ще бъде трудно да я объркам или да я принудя да промени нещо. Може би като се захвана с нея още сега, ще успея по някакъв начин да открия слабото място в показанията й. Всъщност вече си мисля, че разполагам с един силен коз — трябва само твоите хора да ми осигурят снимката, която исках.

— Какво общо има тази снимка с цялата работа? — попита Пол.

— Това е тайна — усмихна се Мейсън.

— Добре, ще видим докъде са стигнали, когато отидем в офиса — обясни Дрейк. — Възложил съм тази работа на някои от моите хора.

Таксито ги откара до фирмата на Дрейк. Мейсън се настани в една малка квадратна стаичка, докато Пол получаваше докладите на подчинените си.

Детективът прегледа събраните данни и започна да му докладва:

— Можеш да си доволен, Пери. Тази вечер Ейлийн Фел ще бъде на едно празненство, за което се изисква официално облекло. Моите хора все още не са успели да открият Евелин Уайтинг. Всички центрове за спешна медицинска помощ твърдят, че не са изпращали своя линейка за посрещане на болен на пристанището вчера.

— Да, но там наистина имаше линейка. Видях я с очите си — настояваше адвокатът.

— И аз я забелязах — призна Дрейк. — Но изобщо не й обърнах особено внимание. Видях надписа „Бърза помощ“ на страничната врата, точно под прозореца до шофьора. Тогава ми се стори, че е може би някаква частна линейка.

— Е, бихме могли да проверим и частните линейки, нали?

— Да, вече се работи по въпроса.

— А какво е станало с багажа й? Къде е бил откаран?

— Оставен бил на съхранение — обясни Дрейк. — Тя е дала чек на компанията за съхранение, а адресът, който е оставила за прехвърляне по-късно на вещите й, е този на „Уейвкрест Апартмънтс“.

— Не мога да си представя как едно момиче може да остави толкова много следи, а след това най-неочаквано да изчезне — раздразнено отсече Мейсън.

В това време иззвъня телефонът. Дрейк вдигна слушалката и известно време слуша внимателно.

— Ето, Пери, открихме тази кола — каза след това. — Регистрирана е на името на Морган Ийвс, който живее на булевард „Стоктън“ номер 3618. Да отскочим ли дотам?

— Ще отидем, разбира се, но преди това бих искал да позвъня на Дела, за да й кажа какво точно правим в момента, а също така и да разбера дали областният прокурор е освободил Бел Нюбъри.

Детективът му подаде телефона. Мейсън набра номера на хотела.

— Обажда се господин Мейсън — представи се след установяването на връзката. — Бихте ли ме свързали с моя апартамент, ако обичате.

След минута от централата му съобщиха:

— Съжалявам, господин Мейсън, но никой не отговаря. Според мен в апартамента няма никого.

— Трябва да има — настоя адвокатът. — Госпожица Стрийт, моята секретарка, е там и очаква инструкциите ми…

— Госпожица Стрийт излезе само няколко минути след вас, господин Мейсън — осведомиха го от централата. — Видях я като преминаваше покрай бюрото ми.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

— Как беше облечена?

— С шлифер и шапка на главата.

— Носеше ли чанта? — продължи да разпитва Мейсън.

— Да, носеше малка дамска чантичка.

— И все още не се е върнала?

— Не.

Той се замисли намръщено.

— Когато се появи, моля ви, кажете й, че аз ще бъда в хотела след около час — каза след това.

После затвори и подкани детектива:

— Да вървим, Пол.

 

Адресът на булевард „Стоктън“ представляваше сграда на два и половина етажа. На приземния етаж имаше два магазина. На единия висеше табела с надпис: „Ф. Кранович, шев, химическо чистене и гладене“, а на другия „Мейбъл Фос, Фотостудио — фотографиране, проявяване на снимки, поставяне на рамки“. На витрината се виждаха множество снимки в най-разнообразни рамки. Апартаментът на втория етаж беше празен, а на третия очевидно имаше наемател.

Един от хората на Дрейк ги беше докарал дотук и Мейсън го инструктира да паркира колата няколко къщи по-надолу по улицата. Адвокатът и детективът се изкачиха по стълбите към главния вход и погледнаха името върху пощенската кутия.

— Тук е — каза Дрейк. — Морган Ийвс. Но този тип може да се окаже доста упорит, Пери. Едва ли ще успееш да измъкнеш от него нещо по традиционния начин.

— Добре де, тогава няма да опитваме по традиционния начин — отвърна той, като натисна звънеца. Двамата ясно чуваха звука нагоре към втория етаж.

— За този тип попадането в неприятна ситуация не е нещо, което би го уплашило. Случвало му се е толкова много пъти досега — продължи да обяснява детективът. — Ако му оставиш някакъв изход, веднага ще се възползва от него, при това ще го направи дяволски бързо. Така че няма никакво време за театралничене или някакви други номера.

Мейсън кимна и натисна отново звънеца.

— Явно няма никого вкъщи — обяви, след като изчака още няколко секунди.

— Виж какво, Пери — обади се детективът. — Може би ще е най-добре да не се навъртаме повече около подобно място.

Пери направи няколко крачки към края на верандата, застана там и се загледа към мократа повърхност на пътя. Дъждът беше престанал, но по небето се придвижваха тъмни гъсти облаци, които предвещаваха нови порои.

— Имам чувството, че пиленцата са изхвърчали от гнездото — подхвърли адвокатът.

— Ако Евелин Уайтинг е разпознала Карл Моър и се е опитала да го изнудва по някакъв начин, тя едва ли би се въртяла на място, където биха могли да я открият — особено след като се изясни, че е било извършено убийство.

— Колкото повече разсъждавам по този случай, толкова повече ми се иска да я открия, Пол — каза Мейсън. — Хайде да разберем къде са отишли.

— Но как? — попита го детективът. — Та този тип си има кола, може просто да я запали и…

— Нали все пак вратът му е счупен, не забравяй тази подробност — каза приятелят му.

— Е, тогава момичето би могло да шофира.

Адвокатът кимна.

— Погледни нататък, Пол. Към тази сграда няма никакви гаражи. Напълно е възможно те да не са взели колата до Хонолулу и обратно. Значи тогава би трябвало да са я оставили някъде тук. Защо не поогледаме наоколо и да видим дали не са я спрели някъде в околността?

— Не ми се вярва — отвърна Дрейк. — Със сигурност са я оставили на някой от големите паркинги в града близо до пристанището. Вероятно са отишли с нея дотам преди отпътуването си, а след това са паркирали наблизо, за да могат да си я вземат, след като се завърнат.

— Ако бяха постъпили по този начин, едва ли щяха да имат нужда от линейката при пристигането си — подхвърли Мейсън. — Смятам, че ще е по-добре да поразгледаме наоколо.

Двамата тръгнаха обратно към колата, като обиколиха три от блоковете.

— Я да опитаме тук — подхвърли Пери. — Доколкото виждам, май това е единственият закрит паркинг наоколо.

— Колата на Морган Ийвс тук ли е? — обърна се той към служителя на входа.

— Не.

— Но той обикновено я държи при вас, нали?

Служителят го изгледа изпитателно.

— Да — отвърна след това. — Тук я държи.

— И кога ще се върне?

— Нямам представа.

— Вижте, бих искал да разбера някои неща за тази кола — започна да обяснява адвокатът. — В какво състояние се намира например, вие знаете ли?

— Защо се интересувате?

— Защото смятам да я купувам — отвърна Мейсън. — Ийвс е отправил искане към агенцията за нова кола. По тяхно мнение е поискал твърде висока цена за старата си кола, но са го предупредили, че ако успеят да я продадат на тази цена, сделката ще може да се осъществи. В момента имам човек, на когото пък аз бих могъл да продам своята кола, така че се интересувам от неговата. Бих искал да разбера в какво състояние е.

— Е, смятам, че е в добро състояние — отвърна служителят. — Той непрекъснато се грижи колата му да работи като часовник.

— След колко време ще бъде на разположение, за да мога да я разгледам?

— Не мога да ви кажа. Ийвс остави багаж тук; извади го от колата, когато замина. Но не е казвал колко време ще отсъства.

— Жена му заедно с него ли замина? — попита уж между другото адвокатът.

— Да, имаше някаква жена с него. Но не знаех, че е женен.

— Доколкото разбрах, това е съпругата му. Поне от фирмата за продажби на коли смятат, че е така. И не знаете къде бих могъл да го открия?

— Не, нямам представа.

— Да не би да е заминал за Лос Анджелис?

— Откъде да знам къде е заминал! Изобщо не ми е казвал колко време ще отсъства. Човекът просто пристига, след това заминава, не сме свикнали да задаваме много въпроси.

— А кога замина?

— Вчера следобед, май беше някъде около три часа.

— Е, явно сделката ще трябва да почака няколко дни — заяви Мейсън. — Но ако изобщо не се появи, ще се наложи да потърся някой друг. Много ви благодаря.

Когато се върнаха в колата, Дрейк го предупреди:

— Зарежи този мошеник, Пери. Само ще си изгубиш времето, без да постигнеш нещо.

— Имам друга идея, Пол — отвърна адвокатът. — Медицинската сестра носеше апарат. Забелязах, че непрекъснато снимаше, когато се срещахме по палубата.

— Е, и какво? — попита той.

— Ами пристигнали са тук вчера рано сутринта, а са заминали едва в ранния следобед — обясни Мейсън. — Тя е носела лентите със себе си. Значи все пак има някакъв шанс да ги е дала за проявяване и изваждане на снимки в някое фотоателие.

— Не и ако е смятала, че веднага ще замине някъде — подчерта Дрейк.

— Прав си, но е възможно да не е знаела, че двамата веднага ще заминат, не мислиш ли? — възрази Мейсън. — Може би си е мислела, че ще останат известно време в този апартамент. Тогава първото нещо, което би направила, е да отнесе филмите за проявяване и за изваждане на снимки. А защо да не предположим, че след като е разбрала, че ще заминава, се е обадила във фотоателието и им е съобщила кога ще се върне да си вземе снимките или им е оставила някакъв адрес, на който да ги изпратят? А е възможно и онова, което е снимала, да съдържа някаква важна за нас следа.

— Направо си играеш с динамит, Пери, този тип е опасен — предупреди го детективът.

— Знам, че е така.

— А и става дума за неща, в които не би трябвало да се забъркваш — продължи да настоява Дрейк. — Бихме могли да изпратим някого от моите хора да прибере филмите, така че ако стане напечено, той би могъл да…

— В никакъв случай — прекъсна го адвокатът. — Не бих искал да карам друг да рискува, след като аз сам не съм готов да поема този риск. Закарай колата встрани и паркирай там. Ще сляза да поразгледам наоколо, за да видя дали бих могъл да открия нещо.

Отново беше започнало да ръми, когато Мейсън излезе от колата и пое по улицата, след това слезе по стълбите към близкия покрит търговски център. Веднага забеляза фотоателието и отвори вратата. Чу се звън от камбанка и от задната стая се появи жена, наближаваща петдесетте. Тя смъкна набързо престилката, която явно си слагаше при работа в лабораторията, и насочи тъмните си очи към адвоката.

— Идвам да прибера снимките на госпожа Морган Ийвс — обясни Мейсън. — Може всъщност да ги е оставила и под името Евелин Уайтинг.

— Но тя поиска да й ги изпратим по пощата — отвърна жената.

— Знам, но тогава не е знаела, че ще мина оттук, преди да отида при тях — заяви най-спокойно адвокатът. — Когато разбра, ме помоли лично да ги взема.

Жената отвори шкаф и измъкна два жълти плика.

— Дължите шест долара и седемдесет и пет цента — каза тя.

Мейсън измъкна банкнота от десет долара, като в същото време погледна задната страна на пликовете. Там с молив бе изписано единствено името „госпожа Ийвс“, като не бе посочен никакъв адрес.

— Почакайте — започна веднага той. — Според нея не би трябвало да платя повече от пет долара.

— Съжалявам, но цените при мен са дори доста по-ниски, отколкото са в центъра на града — отвърна жената. — Шест долара и седемдесет и пет цента е най-малкото, което бих могла да определя.

— Просто не разбирам… — започна уж неуверено Мейсън. — А как щяхте да си получите парите, ако й ги бяхте изпратили по пощата?

— Ами трябваше да ги изпратя с наложен платеж. Тъкмо се готвех да адресирам пликовете.

— Вижте тогава, не бих искал да поемам отговорността и да плащам шест долара и седемдесет и пет цента, но ви моля веднага да поставите адрес на пликовете и да й ги изпратите, защото госпожа Ийвс държи да получи възможно най-бързо снимките. Изпратете ги с наложен платеж, а аз ще й съобщя, че вече пътуват към нея.

Жената кимна, измъкна снимките и филмите, опакова ги в една кутия от фотографска хартия, после уви кутията и влезе във вътрешната стаичка, където написа адреса и постави печат от магазина.

— Е, знаете ли, размислих — неочаквано каза Мейсън, когато жената се върна. — В края на краищата става дума само за някакви си долар и седемдесет и пет цента, разликата изобщо не е съществена, предполагам, че всичко ще бъде наред. Освен това по пощата ще се забавят повече.

— Както желаете — отвърна жената, докато той отново й подаваше десетдоларовата банкнота. — Кога ще се върне госпожа Ийвс?

— Може би след около седмица.

— Как се чувства пациентът й?

— Мъжът със счупения врат ли? — попита адвокатът.

— Да.

— Нямам представа. Не съм го виждал.

— Наистина е ужасно — започна жената. — Да ти се налага непрекъснато да носиш тази шина около врата и раменете си. Госпожа Ийвс ми обясни, че е в това състояние от седмици. Докарала го е с парахода чак от Хонолулу. Просто се чудя как е издържал.

— Дотук са пристигнали с линейка, нали? — попита Мейсън.

— Да. Пренесоха го с носилка. Чудех се кой ли ще се грижи за него. Не съм виждала някой да влиза или да излиза от апартамента.

— Може би са го преместили в друго жилище — каза Мейсън.

— Не съм виждала друга линейка, нито съм чула да пристига.

— Отдавна ли познавате съпруга й? — попита адвокатът.

— О, да, познавам го, откакто се премести тук. — А срещали ли сте го преди… преди…

— Искате да кажете преди да се ожени? Разбира се, идва тук, дори поговорихме. Между другото, какво стана с онази рамка за снимка, която им изпратих? Дали госпожа Ийвс я сметна за подходяща? Тя ми я поръча по телефона и аз веднага й я изпратих.

— Май спомена, че била по-малка — отвърна Мейсън.

— Ами, беше точно същият размер, който ми бе поръчала. Искаше овална рамка за снимка с украса в закръглената част.

— Трябва да ви призная, че не съм много наясно. Все пак съм само неин съсед, нали разбирате?

Жената му върна рестото и му връчи пакета. Мейсън й благодари, взе пакета и излезе навън под дъжда.

— Успя ли да откриеш нещо? — попита го Дрейк, след като отвори вратата на колата.

— Може да се каже, че успях. Тя не само бе оставила филмите, но също и адрес, на който да й бъдат изпратени снимките. Освен това разбрах, че човекът със счупения врат не е Ийвс.

Мейсън се настани на предната седалка, постави пакета в скута си и двамата с Дрейк разгледаха внимателно адреса.

— Знаеш ли къде се намира това? — попита адвокатът.

— Да, някъде в планината Санта Крус.

— За колко време може да се стигне дотам с кола?

— За около час и половина, а може би и малко повече, ако продължава да вали.

— Добре, да тръгваме. Ще трябва да изпратим снимките — подкани го Мейсън.

— Не се ли опасяваш, че тръгваме по следа, която би могла да ни доведе до задънена улица? — попита приятелят му. — В края на краищата, откъде си толкова сигурен, че тя наистина е свързана по някакъв начин с Моър?

— Не съм сигурен, но все пак тя е единственият човек извън семейството му, пътувал на същия параход, който е познавал Моър.

— Ами онова момиче Дейл?

— Селинда Дейл очевидно е разкрила самоличността му, докато се е опитвала да разбере нещо повече за Бел. Тя не го е познавала и точно по тази причина Моър изобщо не е имал представа, че момичето е разбрало кой е той всъщност.

— Значи смяташ, че Селинда Дейл се е опитала да разбере нещо повече за Бел с помощта на откраднатата снимка? — попита Дрейк.

— Най-вероятно. Мисля, че е откраднала снимката, изпратила я е по пощата на Руни, за да разбере нещо повече за момичето.

— Но това противоречи на твърденията на Руни по въпроса — напомни му детективът.

— И на мен ми направи впечатление и доста размишлявах — призна адвокатът. — Трябва да отидем до някакъв телефон, за да се свържа с Дела. Все си мисля, че ще можем да измъкнем нещо важно от тази медицинска сестра. Ако наистина тя е оставила бележката, която е накарала Моър да излезе на палубата, не се и съмнявам, че сме на правилна следа. Явно е била съучастничка на банда мошеници. Заминала е на Островите заедно със съпруга си. Той вероятно е бил извикан да се върне бързо и е взел самолет. А тя е трябвало да пътува сама и се е наела на работа като медицинска сестра, за да покрие разходите. На парахода неочаквано среща Карл Моър. Веднага го разпознава, но разбира, че той пътува под името Карл Нюбъри. Решава, че това е чудесна възможност за изнудване, а и Карл Моър е доста подходящ обект за жертва. Не забравяй, че е носил не по-малко от осемнайсет хиляди долара в банкноти, прибрани в специален пояс около кръста му. При това става дума за незаконно придобити пари.

— Защо си толкова сигурен, че става дума точно за такъв вид пари?

— Съдейки по постъпките му, едва ли бих могъл да се усъмня в това.

— Може да е спечелил от лотарията.

— Би могъл — призна адвокатът. — Но тези осемнайсет хилядарки са парите, с които е разполагал, след като преди това няколко месеца е живял охолно като богат турист. Най-вероятно в началото е разполагал с около двайсет и пет хиляди долара. А нали си наясно, че човек не би могъл да спечели толкова пари от лотарията, без за това да е останала някаква следа.

— А какво ще кажеш за версията, че парите може и да са били на съпругата му, ти сам спомена за това — каза Дрейк.

— О, в момента тази версия не ми изглежда кой знае колко вероятна — обясни Пери, докато в същото време шофьорът, който бе един от хората на детектива, зави и спря колата.

— Ето там има телефон, господин Мейсън — каза той. Адвокатът позвъни в хотела и разбра, че Дела Стрийт все още не се е върнала. Отправи се обратно към автомобила.

— Това не ми харесва, Пол — каза веднага. — Дела все още я няма.

— Да не би да е отишла да си направи косата? — предположи детективът.

— Не е такова момиче — отвърна той. — Когато работи по някакъв случай, действа точно като мен — не спира да мисли за него нито през деня, нито през нощта, дори за ядене се сеща само когато види нещо пред себе си. Явно се е заела с някаква следа, свързана със случая.

— Чудя се дали не се отнася за парчето синя коприна — каза Пол.

— Виж, това е напълно вероятно — отвърна Мейсън.

— Представи си, че си е припомнила коя жена е била облечена с тази рокля — продължи с догадките детективът.

— Може, но е доста необичайно, че е излязла от хотела, без да ми остави бележка — каза Мейсън, явно все още разтревожен. — Обикновено първо се опитва да уточни с мен, дали подобно нещо не би объркало плановете ми. Доста необичайно е също така, че толкова дълго отсъства, без да се опита да се обади по телефона. Чудя се какво ли би могло да я е задържало.

— Добре де, да решаваме нещата едно по едно — предложи Дрейк. — Защо първо не проверим онази следа в планината Санта Крус?

— Смяташ ли, че ще успеем да открием Морган Ийвс веднага щом пристигнем там?

— Естествено, там има само една малка пощенска служба, магазин и къщички за туристи — обясни детективът. — Няма да имаме никакъв проблем да го открием.

 

Дъждът вече бе престанал, когато стигнаха до Санта Крус и шофьорът спря колата между пощенската служба и магазина. Сивите облаци се бяха поразнесли и между тях се открояваше синевата на чистото калифорнийско небе. Слънчевите лъчи, които успяваха да проникнат между облаците, се отразяваха в локвите, останали след скорошния дъжд.

Човекът на Дрейк излезе от магазина и зае мястото си зад волана.

— Трябва да поемем по този път напред, да завием по първото отклонение наляво, те са там, в първото бунгало от лявата страна.

Поеха по разкаляния път, като ясно се чуваше как дребни камъчета и кал непрекъснато се удрят в задните калници.

— Пери, разчитам, че този път само ти ще говориш — обади се Дрейк. — Моята роля ще бъде само да слушам. Но отново те предупреждавам да не рискуваш с този тип. Той е доста изпечен мошеник, при това е наистина опасен.

Мейсън кимна мълчаливо.

Шофьорът намали и внимателно зави при първото отклонение, после изключи от скорост и каза:

— Сигурно е онова бунгало там.

Те разгледаха тъмното бунгало под дърветата, както и различните боклуци, свидетелстващи за скорошно присъствие на хора.

— Явно вътре е запален огън — подхвърли Дрейк, като посочи тънката струйка дим, която излизаше през комина. — Значи има някой.

— Точно така — потвърди Мейсън. — Да вървим.

— Имаш ли револвер — обърна се Дрейк към своя детектив и когато мъжът кимна утвърдително, продължи: — След като влезем вътре, ти се придвижи внимателно покрай стената, но гледай да застанеш така, че никой да не може да те изненада и да ти опре револвер в гърба. Хайде, Пери, да тръгваме.

Евелин Уайтинг отвори вратата в отговор на почукването на адвоката. На лицето й веднага се изписа изненада и объркване.

— Какво… Вие не сте ли господин Мейсън, адвокатът? — попита бързо тя.

Той кимна.

— Нали не възразявате да влезем за минутка вътре, госпожице Уайтинг? Бихме искали да поговорим с вас.

Тя се поколеба за миг, след това отвори по-широко вратата, като застана встрани, за да им направи път да минат. Тримата мъже пристъпиха вътре в бунгалото.

— Сама ли сте тук? — попита адвокатът.

— Да.

— Всъщност аз исках да поговоря с господин Ийвс.

— Ами в момента не е тук.

— Знаете ли кога ще се върне?

— Не.

— А имате ли представа къде се намира?

— Не.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя — започна Пери, като се настани на един стол, — но се нуждая спешно от информация, която вие бихте могли да ми дадете.

— Не знам абсолютно нищо…

— Защо не започнем от самото начало — прекъсна я той. — Вие познавахте Карл Моър, нали?

— Да.

— Познавали сте се с него от известно време?

— Да.

— От колко време не сте го виждали?

— Имате предвид преди да напусна Хонолулу, нали?

— Да.

— Ами бяха минали години. Не се бяхме срещали от времето, когато се ожени.

— И го забелязахте едва на парахода?

— Да.

— Доколкото разбрах, той се е опитвал да избягва срещата с вас — подхвърли Мейсън.

— Може би наистина е било така. Но най-случайно налетях на него на палубата за разходки в неделя сутринта.

— Готов съм да сложа картите си на масата, госпожице Уайтинг — обяви адвокатът. — Специално ви търсех, тъй като имам чувството, че вие може да се окажете твърде важен свидетел за мен. Знам абсолютно всичко за вашата женитба, за пътуването ви до Хонолулу, за медения ви месец.

— Това всъщност не беше меден месец — започна объркано тя. — Искам да кажа, че хем беше, хем не беше.

— Ами защо заминахте тогава? — попита Мейсън.

— Тръгнах за Хонолулу заедно със съпруга си. Но още не бяхме напуснали залива, когато ни догони някакъв катер. Съпругът ми трябваше да се върне обратно. Спуснаха въжена стълба и той слезе по нея. Самата аз не бих могла да се спусна по този начин дори да имах желание да го направя. Никога през живота си не съм изпитвала толкова горчиво разочарование. Той ми каза да продължа за Хонолулу, а той щял да пристигне направо там със самолет.

— И пристигна ли наистина? — попита адвокатът.

— Не.

— Но защо?

— Не смятам, че това би трябвало да ви интересува — тросна се момичето.

— Значи вие се върнахте, без да съобщите на сестра си за това?

— Да. Провървя ми, бях наета да се грижа за господин Картман. Той е ранен по време на автомобилна катастрофа и трябваше да се върне обратно в Щатите. Имаше нужда от медицинска сестра, която да го придружава. Това бе една добра възможност за мен да се прибера у дома и аз се възползвах от нея.

— Значи не се обадихте на никого, за да съобщите, че пристигате?

— Не.

— Не само това, но дори специално сте се постарали да представите всичко по такъв начин, че вашата сестра да си мисли, че все още сте в Хонолулу. Оставили сте писма, които след време да й бъдат изпратени…

— Откъде знаете всичко това? — прекъсна го тя.

— Разговаряхме със сестра ви — отвърна адвокатът. — Истината е, че направихме доста задълбочено проучване за вас, госпожо Ийвс.

Тя понечи да каже нещо, но се сдържа, сви устни и заби поглед в пода.

— Бих предпочела да изчакате идването на съпруга ми, преди това нямам намерение да ви казвам каквото и да било.

— Значи все пак вашият съпруг би трябвало да се появи скоро? — попита Мейсън.

— Ами… как да ви кажа… Аз…

После млъкна и не отрони дума повече. Дрейк и Мейсън се спогледаха многозначително.

— Предполагам, че се досещате защо ви задавам всички тези въпроси, госпожо Ийвс — обади се адвокатът. — Аз съм поел защитата на госпожа Моър.

Тя кимна мълчаливо.

— Като изключим факта, че съм адвокат на госпожа Моър, не проявявам абсолютно никакъв интерес към случая, уверявам ви. Вашите лични истории изобщо не ме интересуват. Така че съм готов да запазя в тайна някои неща, ако такова е вашето желание.

Жената примигна замислено, а след това като че взе решение и каза:

— Добре, господин Мейсън, ще ви кажа истината. Вече бях омъжена веднъж. Но бракът ми не потръгна. Преживяното определено не остави приятни спомени у мен. Дори напротив, накара ме да изпитвам голямо недоверие към мъжете. Оттогава съм се срещала само с няколко женени мъже. И онова, което имах възможност да наблюдавам, докато бях с тях, съвсем не засили желанието ми да изпълнявам ролята на съпругата, която си стои вкъщи, докато мъжът й се забавлява навън. Когато пристигнах в Хонолулу, не можех да се отърва от мисълта за начина, по който Морган уж тръгна заедно с мен, а след това ме остави на парахода и побърза да се измъкне. Започнах да си внушавам, че вероятно… ами направо реших, че сигурно си има друга приятелка. Искаше ми се да се върна и да проверя, но, от една страна, нямах пари за път, а, от друга — просто не можех да намеря извинение, за да го направя. След това се появи господин Картман, който беше сериозно ранен при автомобилна катастрофа и трябваше да носи месеци наред тази ужасна шина на врата си. Той искаше да се прибере у дома. Бях се запознала с някои от медицинските сестри в болницата и те знаеха как се чувствам. Обясниха ми, че това е чудесна възможност за мен да се завърна най-неочаквано у дома. Ако поемех грижата за господин Картман, щях да получа достатъчно пари, за да си платя билета, а освен това щяха да ми останат и малко за харчене. Затова реших да приема. Естествено, не исках Морган да разбере, че се връщам, затова написах няколко писма за него и ги оставих да бъдат изпратени по-късно. И тъй като се опасявах, че той би могъл да се свърже с Мариан, оставих няколко писма и за нея. Ето това е всичко.

— И какво направихте, след като се прибрахте у дома? — попита Мейсън.

— Веднага потърсих Морган, естествено. Отправих се директно към апартамента му. Не преставах да си мисля, че може би ще открия друга жена там. Но…

Тя млъкна, като чу, че се приближава автомобил. Всички внимателно проследиха шума от мотора първо по пътя, след това рязкото удряне на спирачките, в резултат на което гумите шумно се плъзнаха по чакъла, докато накрая колата окончателно спря. Само след миг по верандата се чуха стъпки и някакъв мъж отвори вратата на бунгалото. От снимките, които вече бе гледал, Мейсън веднага позна, че това е Морган Ийвс.

— Какво става тук, по дяволите! — нервно изрече той, като посегна с ръка към вътрешния джоб на сакото си.

— Спокойно, Ийвс. Аз съм Пери Мейсън, адвокат — представи се Мейсън.

— Това го твърдиш ти — тросна се той.

— Истина е, Морган — увери го Евелин Уайтинг. — Беше на парахода, с който пътувах и аз на връщане от Хонолулу. Не си ли спомняш, че ти споменах за това?

Ийвс кимна, без да помръдва от мястото си.

— Добре де, и какво от това? — каза само той.

— Ние сме тези, които задават въпросите — обади се Мейсън.

— Да де, само че няма да получите никакъв отговор. А ти — обърна се Ийвс към детектива на Дрейк — внимавай какво правиш с дясната си ръка. Ако се опиташ да измъкнеш този револвер, здравата ще си изпатиш.

Настъпи напрегната тишина, в която Пери Мейсън най-спокойно измъкна кутията с цигари от джоба си, бавно извади една цигара и внимателно я притисна между пръстите си.

— Хайде да поговорим като разумни хора, Ийвс — предложи той.

— Добре — съгласи се мъжът. — Но ми кажете какво точно искате.

Адвокатът драсна клечка кибрит и запали цигарата си.

— Благодаря — каза той на Евелин Уайтинг, която му поднесе пепелник. После се настани удобно на стола си и продължи: — Аз съм адвокат, Ийвс. Поел съм защитата на госпожа Моър. Областният прокурор я обвинява в предумишлено убийство. Вашата съпруга също бе на парахода, грижеше се за един човек, преживял тежка катастрофа. Тя е познавала Моър, преди той да се ожени. Моър пътуваше на парахода под името Нюбъри. Имам чувството, че тя може би знае нещо, което би могло да ми помогне. Точно затова дойдох тук, за да я попитам.

— Добре, попитали сте я — обяви с монотонен глас Ийвс.

— И какво ви отговори тя?

Мейсън погледна въпросително към медицинската сестра. Тя едва доловимо му кимна.

— Преди да пристигна тук, доста се постарах, докато я открия — започна адвокатът. — Знаех, че се е омъжила и е отплавала заедно със съпруга си на сватбено пътешествие. Тя ми обясни, че са ви извикали да се върнете обратно, така че трябвало да отпътува сама с парахода. Чувствала се е самотна в Хонолулу и когато се е появила възможност да се върне отново при вас, веднага го е направила, още повече, че работата й е дала шанс и да спести малко пари.

— Самотна ли, глупости — засмя се тъжно Ийвс. — Та тя е дошла тук, за да ме проверява. Смятала е, че я мамя с друга жена.

— Това няма никакво значение за мен — обясни му Пери.

— Предполагам, че сте в състояние да оправите семейните си отношения и без моята помощ. Единственото, което ме интересува, е да осигуря по-добра защита на моята клиентка.

— Какво друго си му казала, Евелин? — попита Ийвс.

— Нищо — отвърна веднага тя. — Че какво друго има за казване?

Той се замисли за миг, след това пристъпи напред и се настани на един стол. Запали си цигара и изгледа изпитателно адвоката.

— Добре, Мейсън — каза накрая. — И мен самия доста ме бива в разследванията. Мога да ви насоча по важна следа. Ще ви бъде от голяма полза, достатъчно е само да чуя една дума от вас.

— Казвам думата — съгласи се адвокатът.

— Но с какво ще бъде придружена? С пари или с нещо друго?

— Аз не купувам свидетелски показания, Ийвс — отсече Мейсън.

— Защо тогава да идваме в съда и да се излагаме на любопитните погледи на журналистите, само за да ви помогнем ли?

— Може би защото това е правилният начин, по който трябва да се постъпи — заяви адвокатът. — Разбрах, че срещу вас самия е било повдигнато обвинение в убийство. Така че добре знаете как се чувства човек в подобна ситуация.

— Кой ви е казал това? — извика ядосано Ийвс.

— Едно малко пиленце — отвърна Мейсън.

Ийвс потъна в размисъл за няколко секунди, след което каза:

— Добре, Мейсън, ще бъда откровен с вас. Бях казал на Евелин да стои настрана от тази работа, но все пак ще ви насоча по важна следа. Ето значи какво е станало: Евелин е познавала Моър от времето, преди той да се ожени. Забелязала го е на парахода. Моър я е помолил да не споменава пред никого за познанството им, докато не успеят да поговорят насаме. Изчакал я на палубата в неделя. Обяснил й, че има доста пари, но придобити по незаконен начин, а някои хора се готвели да го обвинят в присвояване на средства, които всъщност изобщо не бил взел. Но преди да успее да отхвърли тези обвинения, те със сигурност щели да открият, че е извършил нещо друго, което също било толкова лошо. Казал й, че е луд по Бел, затова имал намерение да даде парите на съпругата си, а след това да се самоубие.

— Споменал ли е точно какво смята да направи?

— Бил напълно отчаян — отвърна Ийвс. — Така че бил готов на всичко. Казал, че не мисли да жали себе си, без колебание ще се пожертва, ако се налага.

Мейсън с усилие успя да скрие вълнението в гласа си.

— Нали разбирате, че подобни показания биха могли да повлияят сериозно в съда при предявеното обвинение в убийство?

— Не съм чак толкова сигурен — отвърна мъжът. — Моър е казал само какво възнамерява да направи. А съпругата му изобщо не е знаела за тези негови намерения. Нейното желание е било да се отърве от него. Той може да е излязъл на палубата, за да се самоубие, но и тя е тръгнала след него, и май го е изпреварила.

— Смятам, че твърдението ви е напълно погрешно, Ийвс — поклати глава адвокатът.

— Може да ви се струва, че греша, но ви казвам точно онова, което всъщност се е случило. Това е самата истина.

— Откъде знаете? — попита Мейсън.

— Ами просто събрах две и две. Освен това не забравяйте, че онази жена, Фел, е видяла абсолютно всичко.

— Според мен тя едва ли е видяла чак толкова, колкото си мисли — заяви адвокатът. — Свидетелските показания на вашата съпруга биха могли доста да помогнат на моята клиентка. Въпросът е дали ще се съгласи да ги даде?

— Ще ги даде, но бих искал да ви кажа още нещо — продължи Ийвс. — Ще се натъкнете на голяма изненада в този процес и в края на краищата вашата клиентка ще бъде осъдена. Говоря ви напълно сериозно. Той със сигурност щеше да се самоубие, ако жена му го бе оставила на спокойствие, но тя явно е проявила нетърпение и се е опитала да го притиска.

— Ще помисля по този въпрос — увери го Мейсън.

— Ще има доста изненадващи свидетелски показания — повтори Ийвс.

— Какви свидетелски показания? — попита адвокатът.

Ийвс погледна към съпругата си.

— Не смяташ ли, че е по-добре да му кажем?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не и ако сам не е научил.

— Добре, вие не знаете, значи и ние няма да ви казваме — отсече мъжът.

— Ако вие разкажете за този разговор на свидетелската банка — увери я Мейсън, — мога да ви гарантирам, че никой от съдебните заседатели не би гласувал, че госпожа Моър е виновна, независимо от неочакваните и странни показания, които биха могли да се появят по време на процеса.

— Но вие нямате представа за какви точно изненадващи свидетелски показания става дума — намеси се Ийвс.

— Вярно е, че не зная, нали? — засмя се Мейсън.

— Какво смяташ? — попита отново Ийвс съпругата си.

Тя пак поклати глава.

Добре, ще смятам, че два пъти съм ви предупредил. Мисля, че с това можем да приключим — отсече мъжът.

— Има още някои неща, които бих искал да изясним — обади се адвокатът. — Вие изпращали ли сте бележка на Моър, с която го каните да излезе на палубата?

— Аз ли? — попита Евелин.

Мейсън кимна.

— Господи, не — каза тя. — Наистина оставих един плик на бюрото на служителя. Просто плащах сметките, които бях направила по време на пътуването.

— Е, значи вероятно за това е ставало дума — изрече Пери. — Един от стюардите по стаите ви е видял да оставяте там някакъв плик. Но няма значение. Защо не поговорим сега за пациента, когото доведохте дотук. Какво стана с него?

Евелин погледна бързо към съпруга си.

— Той няма нищо общо с тази работа — започна Ийвс. — Не е чул разговора. Неговият врат е бил счупен и той е платил на Евелин да го доведе до Щатите. Имала си е известни неприятности с него. Опитваше се да не й изплати цялата обещана сума, но тя го докара до апартамента ми. Роднините му трябваше да дойдат там и да си го приберат. Изпратих Евелин тук, за да мога да си поговоря както трябва с тях. След като се увериха, че си имат работа с човек, който си знае интересите, те се отказаха от опитите си да се измъкнат, без да платят всичко. Дадоха сумата до последния цент.

— И къде се намира Картман в момента? — попита Мейсън.

— Нямам представа — отвърна той. — И което е още по-важно — изобщо не ме интересува. Приятелите му го отведоха. Но мога да ви уверя, че нямаше да могат да го помръднат дори, ако не бяха отстъпили и не си бяха платили всичко, за което той се бе договорил с Евелин.

Мейсън измъкна сгъната бланка за призовка от джоба си.

— Добре, смятам да ви връча призовка за явяване като свидетел — обясни той. — На какво име да я подготвя — за Евелин Уайтинг или за Евелин Ийвс?

— По-добре на името на Евелин Уайтинг — намеси се Ийвс. — Документите за сключването на брака ни все още не са готови. При това положение женитбата ни би могла да се оспори в съда и областният прокурор със сигурност ще се опита да създава пречки. Предполагам, че знаете, че вече имам досие в полицията, при това доста дебело.

— Знам — отвърна Пери.

— Добре — обяви в заключение Ийвс. — Помнете все пак, Мейсън, че ви насочихме по важна следа. Можехме да си замълчим и да ви оставим да се чудите какво да правите. Но не постъпихме така, не го забравяйте.

Мейсън попълни призовката.

— И съвсем не си мислете, че с помощта на нейните показания лесно ще се оправите — предупреди го отново Ийвс. — Ако областният прокурор има глава на раменете си, със сигурност ви очаква един от най-тежките процеси, които сте имали.

— Благодаря ви за предупреждението — обърна се към него адвокатът. — Ще го имам предвид. Евелин Уайтинг, призована сте да се явите в съда утре в десет часа сутринта, или малко по-късно, когато съдията ви призове, като свидетел на защитата по време на предварителните слушания по процеса „Щатът Калифорния срещу Ана Моър“.

— Така, направихте всичко точно според правилата — обяви Ийвс. — Сега вече можете да изчезвате оттук. Все пак в момента прекарвам медения си месец.