Ърл Стенли Гарднър
Случаят с подменената снимка (15)

14

В Сан Франциско грееше слънце. Обаче в съдебната зала дневната светлина не можеше да победи тъжната надменност на облицованите с тъмен махагон стени. Затова и електрическите лампи продължаваха да светят, макар че ефектът от тях не бе кой знае колко голям. Не всички места в съдебната зала бяха заети. Любителите на скандали, които обикновено изпълваха съдебните зали с надеждата да чуят нещо интересно и дори необикновено, явно не желаеха да си губят времето с предварителните слушания по тривиално убийство на собствения съпруг.

Пери Мейсън с доста замислена физиономия и зачервени очи след прекараната безсънна нощ се обърна към съдия Стъртвант Ромли:

— Защитата е готова.

— Много добре — каза той. — Свидетелските показания на предварителните слушания по процеса „Щатът Калифорния срещу Ана Моър“, известна също така и като Ана Нюбъри, ще бъдат взети предвид за насрочването на съдебно дело. Извикайте първия си свидетел, господин прокурор.

Доналдсън П. Скудър, слаб, почти анемичен човек, чиято кожа изглеждаше направо прозрачна, действаше прецизно в напълно академичен стил, сякаш бе лишен от каквито и да било човешки емоции.

— Първият свидетел, когото ще призова пред уважаемия съд, е Франк Ремингтън.

Съдия Ромли, който бе преценил по гласа на прокурора, че просто трябва да очаква традиционното натрупване на данни, задължителни при повдигането на обвинение в убийство, се бе отпуснал назад в мекия стол и наблюдаваше обвиняемата.

Ана Моър се бе настанила зад Пери Мейсън с гордо вдигната глава, безизразно лице и предизвикателен поглед и сякаш приканваше машината на правосъдието да сътвори най-ужасното си дело.

Ремингтън потвърди, че е директор на „Продъктс Рифайнинг Къмпани“ в Лос Анджелис; че в корпорацията наистина е работел служител на име Карл Уейкър Моър; че той не работи вече при тях; че без никакво предизвестие е напуснал преди около два месеца и свидетелят не го е виждал оттогава.

— Ще ви покажа една снимка, господин Ремингтън — обади се Скудър, като отвори куфарчето си. — Искам да ви попитам познавате ли човека, който е сниман на нея.

— Да, това е точно снимката на човека, за когото говорих преди малко — Карл Уейкър Моър — отвърна без колебание свидетелят.

— Човекът, който е бил на работа в „Продъктс Рифайнинг Къмпани“?

— Да.

— Какво работеше?

— Беше счетоводител.

— Искаме снимката да се прикрепи като веществено доказателство по делото — обяви Скудър.

— Не възразявам — кимна Мейсън.

— Свидетелят е ваш — обърна се към него прокурорът.

Пери махна с ръка и бързо заяви:

— Нямам въпроси.

— Следващият свидетел ще бъде госпожица Ейлийн Фел — обяви прокурорът.

Ейлийн Фел бе около трийсетгодишна. Зад каменната си физиономия явно се опитваше да прикрие нервността, която я бе обзела, докато се заклеваше да говори истината, а след това зае мястото си на свидетелската банка.

— Кажете ни името си.

— Ейлийн Ленор Фел.

— Професия?

— Учителка.

— Къде бяхте в неделя вечерта, на шести този месец?

— Пътувах с параход, връщах се от Хонолулу в Сан Франциско.

— Сама ли пътувахте или имаше и други пасажери?

— О, имаше, естествено.

— Бих искал да ви обърна внимание върху обвиняемата, госпожа Ана Нюбъри-Моър, а след това ще ви попитам дали и тя е била на парахода?

— Да, сър, но не под името Моър, в списъка на пасажерите беше записана като Нюбъри.

— Придружаваше ли я някой?

— Да, Карл Нюбъри, съпругът й, а също и Бел Нюбъри, дъщеря й.

— Бел Нюбъри е младото момиче, което седи от лявата страна на пътеката на първия ред на местата за зрители, нали?

— Да.

— А бихте ли познали Карл Нюбъри, ако го видите отново?

— Да, разбира се.

— Бихте ли го познали на снимка?

— Предполагам, че ще успея.

— Предоставям ви една снимка, която е вписана за идентификация като доказателство на обвинението. А, и бих искал да ви попитам има ли на тази снимка някой, когото познавате?

Свидетелката огледа снимката:

— Да, това е снимка на Карл Нюбъри, който бе настанен в една и съща каюта с обвиняемата като неин съпруг.

— Бихте ли ни казали какво беше времето на шести този месец вечерта в онази част на океана, през която преминаваше параходът, на който вие и разпознатият от вас на снимката господин сте били пътници?

— Времето беше ужасно — отвърна тя. — Бушуваше буря.

— Бихте ли описали точно каква беше бурята?

— Духаше силен вятър, който ако не се лъжа, идваше от югозапад. Духаше наистина много силно. Дъждът се лееше като из ведро. Беше почти невъзможно човек да издържи и минута на дясната страна на палубата, без да стане вир-вода или да го отнесе вятърът. От лявата страна на палубата можеше да се стои, но не в най-откритите места, а под навеса, където бе завет и не духаше така силно, а и там бе защитено от дъжда, макар че при всяко наклоняване на парахода и по тези места се изливаше истински порой.

— Значи параходът се наклоняваше?

— Да, доста силно при това.

Заместник областният прокурор се обърна към съдията:

— По-подробно ще изясним синоптичната обстановка с капитана на парахода. — След това погледна отново към свидетелката. — А сега, госпожице Фел, бихте ли разказали кога за последен път видяхте господин Моър, или господин Нюбъри, под каквото име сте го познавали?

— На шести този месец вечерта.

— Можете ли да определите в колко часа го видяхте?

— Беше малко преди девет часа вечерта.

— Вие къде бяхте застанали?

— Ами стоях на палубата близо до стъпалата.

— И къде точно видяхте господин Нюбъри?

— Господин Нюбъри и съпругата му…

— Бих искал да изясним, обвиняемата ли имате предвид, когато казвате „съпругата му“?

— Да.

— Продължете, моля.

— Господин Нюбъри или господин Моър, ако използвам истинското му име, и госпожа Нюбъри излязоха на палубата. Останаха там известно време, като се оглеждаха наоколо. След това се насочиха към стълбите, които водеха към горната палуба.

— Става дума за палубата, която се намира непосредствено над онази, на която бяхте застанали вие, нали?

— Да.

— Двамата минаха ли покрай вас?

— Да.

— Колко близо бяха до вас?

— На не повече от няколко сантиметра.

— Как бяхте облечена?

— Носех тъмно палто и тъмна барета на главата. Бях в закритата част на палубата, точно под стълбите. Там те трудно биха ме забелязали.

— Чухте ли ги да си говорят нещо?

— Да, чух, че госпожа Нюбъри — искам да кажа обвиняемата — му каза нещо, след което господин Нюбъри ядосано й отвърна. Доколкото разбрах, тя искаше от него…

— Няма значение какво сте разбрали — прекъсна я съдия Ромли. — По-добре ни кажете точно какви бяха думите, които си размениха двамата, доколкото си спомняте, естествено.

— Ами господин Нюбъри или господин Моър каза: „Смятам, че нещата трябва да се уредят както аз предлагам. Вече съм пресметнал всичко. А ти стой настрана от тази работа.“

— И какво стана след това? — попита Скудър.

— Господин Нюбъри решително се отправи към откритата стълба, която водеше към горната палуба, и започна да се изкачва по нея.

— Как беше облечен?

— Ами носеше смокинг.

— А нямаше ли отгоре шлифер или палто?

— Не.

— А онази стълба не беше ли открита и обливана от дъжда?

— Ако прокурорът възнамерява да задава през цялото време подобни насочващи въпроси на свидетелката, може би той трябва да се закълне, че ще говори истината — обади се Мейсън със спокоен глас.

— Постарайте се да избягвате насочващите въпроси, господин прокурор — предупреди го съдията.

— Но това са само предварителни слушания — възрази Скудър. — Тук въпросите не са чак толкова съществени.

— Все пак пристъпвате към онази част от показанията на младата дама, за която начинът на задаване на въпросите е от съществено значение — настоя Мейсън. — Не бих искал прокурорът да внася корекции в показанията посредством насочващи въпроси.

— Това няма да стане — троснато отвърна Скудър.

— Продължете — разпореди съдия Ромли.

— Дъждът се лееше като из ведро — каза Ейлийн Фел. — Стълбата бе напълно открита, отникъде не бе защитена от дъжда. Виждах как едрите капки мокрят смокинга на господин Моър, щом той тръгна да се изкачва нагоре.

— И какво направи обвиняемата?

— Тя изтича след него и също започна да се изкачва по стълбите. Господин Моър се обърна и каза на госпожа Моър да се връща в каютата си.

— А как беше облечена тя?

— В тъмна вечерна рокля.

— Не носеше ли нещо отгоре?

— Не, само роклята, която при това беше с гол гръб.

— Какво стана след това?

— Ами продължиха нагоре по стълбите към палубата, скоро чух стъпките им над главата си. Не след дълго там като че започна някаква схватка, последва боричкане, а също и шум от удари…

— Настоявам да не се вземат предвид квалификациите „схватка“ и „боричкане“, тъй като те са явно заключения на свидетелката — обади се Мейсън.

— Приема се.

— Какво по-точно чухте? — попита отново Скудър. — Ами чух точно това, което ви казах преди малко. Просто не зная как да се изразя по друг начин.

— Чухте шум от стъпки над главата си, така ли?

— Да.

— И какви по-точно бяха другите звуци, които достигнаха до вас?

— Ами няколко повишавания на тон, последвани от шумове, които говореха за резки движения, точно онова, което би се чуло, когато двама души…

— Няма значение — прекъсна я Скудър. — Предполагам, че съдът вече ясно разбра какво всъщност сте чули. Сега разкажете какво направихте.

— Ами след няколко минути започнах да се изкачвам по стълбите, за да видя какво всъщност става там — продължи свидетелката. — Бях по средата на стълбата, когато се чу изстрел. Когато стигнах догоре, аз…

— Почакайте за минутка — спря я отново Скудър. — Нека разясним някои неща. Вие сте тръгнали по стълбите, които водят към другата палуба, така ли? Искам да поясните за същите ли стълби става дума, за онези, по които са се изкачили и господин и госпожа Моър, обвиняемата по това дело?

— Да, сър.

— А осветена ли беше горната палуба?

— Не, горната палуба изобщо не беше осветена, светлина идваше единствено откъм медицинския пункт.

— Къде се намираше той?

— Точно на пътя към гимнастическия салон. Стълбите бяха в тази част на парахода. Едните бяха от лявата страна, а другите — в дясната. Аз се изкачих по стълбите, които бяха от лявата страна. А гимнастическият салон се намираше точно отпред, пред тях. После следваше тенис кортът, а едва след това идваха стаите, предназначени за болнично отделение.

— Значи светлина се виждаше откъм болничния сектор, така ли?

— Да.

— Откъде идваше светлината — откъм прозореца или откъм вратата?

— И от двете места. Един от прозорците беше отворен — искам да кажа, че така не падаше никаква сянка — а вратата също бе широко разтворена.

— На какво разстояние се намирахте вие от отворената врата?

— Може би на около петнайсет метра.

— Много добре. А сега разкажете на съда какво видяхте. — Ами видях госпожа Нюбъри — искам да кажа, госпожа Моър, обвиняемата по това дело, която седи ей — там — надвесена над тялото на съпруга си. Той лежеше на палубата напълно неподвижен.

— И какво направи обвиняемата?

— Тя посегна и хвана тялото…

— Нека да изясним — прекъсна я Скудър. — Когато казвате „тялото“, вие имате предвид лежащия на палубата напълно неподвижен господин Моър, нали така?

— Да, сър.

— И какво направи тя?

— Повдигна леко тялото, хвана го под мишниците и започна да го дърпа към парапета.

— Какво стана след това?

— Когато параходът се наклони надясно, тя не можеше да мръдне повече напред, но след това параходът зае противоположната позиция и тя бързо стигна до парапета. Точно в този момент параходът рязко се разтърси. Обвиняемата успя да подпре тялото на парапета, след това го повдигна, насочи револвера към него и отново стреля. После го изтика надолу към водата.

— И какво направи след това?

— Ами затича се по палубата и се изгуби от погледа ми, когато премина зад медицинския пункт. — А какво направихте вие?

— Изпищях.

— А знаете ли кога точно се случи това, в колко часа? — попита Скудър.

— Да. Знам точно в колко часа стана.

— Кажете тогава.

— Беше само няколко минути след девет часа. Точно преди първия изстрел ясно чух как камбаната на парахода удари два пъти. Това означава девет часа.

— Свидетелката е ваша — обяви Скудър.

Мейсън бавно се изправи.

— Как беше облечена госпожа Моър, обвиняемата в този процес? — попита той.

— Ами точно по начина, по който вече описах — отвърна му троснато Ейлийн Фел. — В тъмна официална рокля с гол гръб.

— Това беше вечерта, когато капитанът даваше специалната си вечеря, нали?

— Да.

— А вие как бяхте облечена?

— С палтото си, точно както вече ви описах. Тъй като бях застанала в сянката, беше просто невъзможно някой да ме забележи…

— Нямах предвид вашето палто — прекъсна я Мейсън. — Искам да знам какво носехте под палтото си.

— Какво… Какво носех под палтото си ли?

— Точно така — отвърна адвокатът.

— Ами… какво значение би могло да има това?

— Онова, което ме интересува, е дали вие също бяхте облечена във вечерна рокля за официалната капитанска вечеря — поясни Мейсън. — Или може би не?

— Да, бях с официална рокля.

— От светлосиня коприна ли?

— Да, точно такава.

— Значи се бяхте облекли специално за капитанската вечеря?

— Да.

— И след тържеството решихте да излезете на палубата?

— Да.

— Отбихте се до каютата си, за да си вземете палтото и баретата, така ли? А да сте взимали случайно и още нещо?

— Не.

— Напълно ли сте сигурна?

— Да.

— Значи не взехте нищо друго от каютата си, освен палтото и баретата, така ли?

— Господин Мейсън, изобщо не мога да разбера какво общо би могло да има това…

— Взехте ли още нещо от каютата си или не?

— Това не е ваша работа.

Съдия Ромли се приведе напред, като изгледа намръщено свидетелката.

— Моля свидетелката да се отнася с уважение към въпросите на адвоката — отсече той. — Въпросът беше дали сте взели още нещо от каютата си. Взехте ли или не?

— Не — троснато отвърна Ейлийн Фел.

— Нека сега се върнем отново на онова, което видяхте, когато стояхте в сянката на палубата — каза Мейсън. — Доколкото си спомням, вие заявихте, че господин Моър се е изкачил по стълбата към горната палуба.

— Да.

— Казахте също така, че той е започнал да протестира, когато госпожа Моър е тръгнала след него?

— Така беше.

— Протестът му се изразяваше с жест, направен с десния крак, така ли? — попита сухо адвокатът.

— Ами… да.

Някой се засмя и приставът веднага призова за тишина.

— С други думи, той я е ритнал, така ли? — продължи с въпросите Мейсън.

— Да, предполагам.

— Защо не го казахте по този начин по време на директния разпит? Да не би защото имате някакви пристрастия към обвинението и не бихте искали съдът да си направи заключението, че госпожа Моър може би е действала в своя защита?

— Нямам никакви други предубеждения по отношение на обвиняемата, освен естествените чувства, които би изпитала една жена към друга, съзнателно убила собствения си съпруг — заяви троснато Ейлийн, след което се облегна с победоносно изражение назад, доволна, че е успяла да постави на мястото адвоката, подложил я на кръстосан разпит.

Но Мейсън не се смути.

— Значи госпожа Моър бе облечена във вечерна рокля с гол гръб — продължи най-спокойно той. — Тази рокля бе доста плътно прилепнала към тялото й, нали?

— Да.

— И на гърба нямаше нищо?

— Не.

— Роклята й беше доста тясна и силно изрязана, така ли?

— Дори прекалено тясна и изрязана, ако питате мен — отвърна свидетелката.

— Е, точно вас питам — отбеляза адвокатът.

— Тогава да, беше доста тясна и силно изрязана.

— Роклята очертаваше доста добре бедрата, нали?

— Опъната на бедрата би било по-точното определение — каза свидетелката. — Бих нарекла тази рокля доста предизвикателна — почти на ръба на лошия вкус.

— Повечето официални рокли са такива, не смятате ли? — продължи с въпросите Мейсън.

— Зависи от вкуса на човека — отвърна свидетелката. — А също и от начина, по който се носят.

— И така, госпожа Моър последва съпруга си по стълбите към другата палуба, така ли?

— Да.

— От двете страни на стълбата има железни перила, нали?

— Точно така.

— И когато госпожа Моър започна да изкачва стълбите, тя се държеше за перилата с двете ръце — което означава, че е била поставила едната ръка от лявата страна на перилото, а другата ръка на дясното, така ли?

— Да, тя… Не, не беше така! — извика неочаквано свидетелката като човек, който отказва да попадне в нечий капан. — Дясната й ръка беше върху желязното перило. А с лявата повдигаше дългата си рокля.

— Добре де — попита уж между другото Мейсън. — Бихте ли могли да ни обясните тогава откъде една жена, облечена във вечерна рокля с гол гръб, доста тясна и изрязана отпред, което според вас е дори прекалено, би могла да измъкне трийсет и осемкалибров револвер, след като едната й ръка е била на перилото, а с другата е придържала роклята си?

За миг Ейлийн Фел замълча, явно напълно объркана. Залата се изпълни с шумове от разместването на хората по столовете — всички като по команда се приведоха напред, за да не пропуснат дори една дума.

— Държеше го в лявата си ръка — обяви след малко свидетелката.

— Искате да кажете, че в лявата й ръка е имало револвер и в същото време точно с тази ръка е успявала да придържа роклята си?

— Да. Револверът беше скрит в гънките на роклята й.

— Тази рокля прозрачна ли беше? — попита веднага Мейсън.

— Напълно е възможно да е била прозрачна.

— Все пак вие успяхте да видите револвера между гънките?

— Ами… не ми изглежда много вероятно, не.

— С други думи, вие всъщност не сте видели, че госпожа Моър е измъкнала револвер, докато се е изкачвала към горната палуба? — попита Мейсън. — А и след това, когато е преминала само на няколко сантиметра от вас, не сте забелязали да държи револвер, така ли?

— Знам със сигурност, че имаше оръжие — отвърна свидетелката. — Няма начин да не е имала.

— Значи това е единственото ви основание да вярвате, че е притежавала револвера — защото смятате, че няма как да не го е имала.

— Да, след като вие бихте искали да го кажете по този начин.

— Да, точно така бих искал, госпожице Фел — засмя се Мейсън.

Тя сви устни и му хвърли възмутен поглед.

— Значи бяхте на половината път към стълбите, когато чухте изстрел, нали?

— Да.

— А когато се изкачихте на палубата, видяхте, че госпожа Моър се е надвесила над неподвижното тяло на съпруга си?

— Безжизненото тяло — поправи го свидетелката.

— О, значи става дума за безжизнено тяло, така ли? — попита най-спокойно адвокатът.

— Да.

— Сигурна ли сте в това?

— Да.

— Значи вие сте напълно убедена, че в този момент господин Моър е бил мъртъв, така ли?

— Да, мисля, че беше мъртъв.

— Мислите ли или сте били сигурна?

Заместник — областният прокурор скочи от мястото си.

— Възразявам, ваша милост — извика той. — Кръстосаният разпит се води неправилно. Тази свидетелка не би могла да твърди със сигурност…

— Възразявам против опитите на обвинението да подпомага свидетелката — прекъсна го Мейсън. — Пред нас е една добре образована жена, която би могла съвсем компетентно да се справи с въпросите от кръстосания разпит. Тя току-що заяви, че госпожа Моър се била надвесила над безжизненото тяло на съпруга си. Съвсем съзнателно използва думата „безжизнено“, за да създаде определено мнение и отношение у ваша милост срещу госпожа Моър. Възнамерявам да накарам свидетелката да се откаже от това свое твърдение. Ще я накарам да признае, че не знае дали тялото е било безжизнено или не.

— Не можете да направите нищо такова — тросна се Ейлийн Фел. — Вече казах, че тялото е било безжизнено, и то наистина беше безжизнено.

Скудър бавно се отпусна на мястото си.

— Значи твърдите, че господин Моър е бил мъртъв, когато вие се изкачихте по стълбите на горната палуба?

— Да.

— Значи когато твърдите, че обвиняемата го е довлякла до парапета и е изстреляла още един куршум в тялото му, искате съдът да разбере, че тя всъщност е стреляла по мъртво тяло и че този изстрел не е причинил смъртта на господин Моър, защото той всъщност вече е бил мъртъв. Така ли е?

Свидетелката понечи да каже нещо, след това се спря, а после започна с убедителен тон:

— Предполагам, че госпожа Моър е искала да се увери, че той е мъртъв. Това би било напълно в нейния стил!

— С други думи, вие смятате, че госпожа Моър, която се е намирала само на метър от съпруга си, не е била сигурна, че е мъртъв, докато го е влачила към парапета? — засмя се Мейсън. — А в същото време вие, макар че сте се намирали на петнайсет метра от него, само сте го погледнали и вече сте готова да се закълнете, че той е бил мъртъв, така ли?

— Той беше мъртъв — продължи упорито да твърди свидетелката.

Адвокатът отново се засмя.

— А сега да изясним — значи точно преди госпожа Моър да повдигне съпруга си върху парапета, параходът се наклони силно наляво, нали?

— Да.

— Между другото, вашите чорапи не бяха ли скъсани, когато слязохте от горната палуба? — попита Мейсън.

— Да, единият беше скъсан.

— Как стана това?

— Ударих си коляното и си скъсах чорапа, когато паднах.

— О, значи вие сте паднали? — съчувствено възкликна адвокатът.

— Да.

— Това стана, когато параходът направи рязък завой към пристанището, нали?

— Едва не паднах извън борда.

— Как успяхте да се спасите, госпожице Фел?

— Ами влачих се по палубата, като се притисках колкото можех по-силно към нея, докато накрая се спрях при парапета.

— Май сте били доста заета в продължение на няколко минути, така ли е? — предположи Мейсън.

— Вярно е — увери го свидетелката.

— И докато параходът правеше този рязък завой към пристанището, госпожа Моър подпря тялото на съпруга си върху парапета, стреля в него и го изхвърли през борда, така ли?

— Да.

— Вие прекатурвахте ли се няколко пъти, докато се спряхте при парапета от страната на пристанището?

— Да, няколко пъти, а през останалото време се плъзгах по пода на палубата.

— По лице или по гръб?

— С опрени колене и ръце.

— Но независимо от това вие не откъсвахте поглед от госпожа Моър и съвсем ясно видяхте как тя повдига съпруга си през парапета, стреля в него и го бута долу?

— Ами… — започна малко колебливо свидетелката.

— Не е ли вярно — продължи с въпросите Мейсън, — че веднага след тази случка вие сте разговаряли с младата жена, с която бяхте заедно в една и съща каюта, и по време на този разговор сте признали, че когато госпожа Моър се е опитала да повдигне съпруга си и да го опре върху парапета, вие сте загубили равновесие, паднали сте долу и изобщо не сте видели какво точно се е случило? После сте чули втори изстрел и сте забелязали госпожа Моър да тича сама по палубата, така ли беше?

— Добре де, но ако не го е застреляла тя и не го е хвърлила във водата, то тогава кой го е направил? — попита Ейлийн Фел.

— Работа на съда е да реши какъв е отговорът на този въпрос — обяви Мейсън. — Нали е истина, че вие всъщност не сте видели какво точно, се е случило при парапета?

— Е… не е така, видях всичко.

— Но не казахте ли непосредствено след случилото се, когато спомените ви за него са били доста по-пресни, че не сте видели?

— Може и да съм споменала нещо подобно.

— И кое е вярното тогава: онова, което сте казали тогава, или онова, което твърдите в момента?

— Ами…

— Отговорете на въпроса — настоя адвокатът, докато тя продължаваше да се колебае.

— Е, не видях… — започна неуверено свидетелката. — Искам да кажа, че не видях със собствените си очи, че госпожа Моър повдига съпруга си към парапета и го прехвърля, за да падне долу. Но наистина чух изстрел.

— Не сте видели, че и първия път точно госпожа Моър е стреляла по съпруга си, нали?

— Аз…

— Този изстрел е бил произведен, когато вие още сте били на половината на пътя си към стълбата — напомни й адвокатът.

— Така е, не видях, че точно тя стреля.

— Значи вие не сте истински свидетел по отношение на нито един от изстрелите, защото не сте видели нищо със собствените си очи, така ли е?

— Да, но предполагам, че след като една жена…

— Става дума за онова, което сте видели със собствените си очи — прекъсна я Мейсън. — Видяхте ли я да стреля или не?

— Не, не съм видяла абсолютно нищо.

— А сега да поговорим за начина, по който сте били облечена през онази вечер — смени темата Мейсън. После се запъти към масата, където бе оставена чантата му, измъкна оттам една снимка и я показа на Скудър, за да я разгледа, а след това я представи на свидетелката. — Това е нещо като моментална снимка на група хора във вечерно облекло, вие там сте втората отляво надясно. Това ли е роклята, в която бяхте облечена през въпросната вечер?

— Ами… да — отвърна свидетелката, като гледаше учудено снимката. — Спомням си кога беше направена снимката, но изобщо нямах ни най-малка представа…

— Като изключим палтото и баретата, вие бяхте облечена точно по същия начин, когато се появихте на палубата и господин и госпожа Нюбъри преминаха покрай вас, така ли?

— Да… струва ми се, че е точно така.

— А на снимката изглеждате по начина, по който сте били по време на капитанската вечеря?

— Да.

— Значи ако ви беше направена снимка по време на капитанската вечеря, щяхте да изглеждате на нея точно по същия начин?

— Да.

— Между другото, госпожице Фел, мога ли да погледна очилата ви? — подхвърли Мейсън.

— Не, не можете — троснато отвърна свидетелката.

— С каква цел бихте искали да го направите, господин Мейсън? — попита съдия Ромли.

— Ваша милост, свидетелката току-що заяви, че на тази снимка изглежда точно по същия начин, както по време на капитанската вечеря. Преди това потвърди, че след вечерята се е отбила до каютата си, като е взела оттам само палтото и баретата си. Готова е да се закълне, че на снимката изглежда точно по същия начин, както когато се е разминала с господин и госпожа Моър на палубата, като се добавят единствено палтото и баретата. Вижте, ако съдът обърне внимание на снимката…

Той пристъпи и я подаде на съдия Ромли, който я огледа най-внимателно, после кимна.

— Много добре — обърна се към свидетелката. — Госпожице Фел, бихте ли позволили на господин Мейсън да прегледа очилата ви?

Свидетелката възмутено свали очилата си и ги подаде на адвоката.

— А, да — веднага каза той. — Сега вече наистина забелязвам приликата. Преди не смятах, че снимката е достатъчно добра, тъй като на нея вие сте без очила. Вероятно имате навик да не ги носите, когато сте официално облечена, така ли е, госпожице Фел?

— Ами не смятам, че една жена би могла да изглежда толкова привлекателна с очила, особено когато е на официално място — призна свидетелката. — Специално в моя случай имам чувството, че изглеждам…

— Точно така — прекъсна я Мейсън. — Естествено, вие не сте носили очилата си, когато излязохте на палубата след официалната капитанска вечеря, така ли е?

— Ами аз…

— Защото ако бяхте с тях — продължи адвокатът, — силният порой веднага щеше да замъгли стъклата и едва ли щяхте да можете да видите ясно нещо.

— Да, не носех очилата си — твърдо обяви Ейлийн Фел.

— Така си и мислех — заяви Мейсън, като продължаваше да държи очилата на свидетелката в ръцете си. — Кажете, госпожице Фел, на какво разстояние се намирахте от госпожа Моър, когато се изкачихте по стълбите към горната палуба?

— Имате предвид момента, когато тя се беше надвесила над тялото на съпруга си ли?

— Да.

— Вече обясних, на около петнайсет метра.

Мейсън се отдръпна назад и застана точно пред заместник — областния прокурор.

— На такова ли разстояние горе-долу? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна категорично свидетелката. — Казах около петнайсет метра. Вие не сте на повече от шест метра от мен. Изобщо не се опитвайте да ме заблуждавате с подобни номера, господин Мейсън.

— Значи според вас съм едва на около една трета от разстоянието, на което всъщност се е намирала госпожа Моър, така ли е?

— Да.

— А палубата горе-долу толкова ли беше осветена, колкото е съдебната зала? — продължи с въпросите Мейсън.

— Естествено, не.

— Добре, колко беше светлината?

— Никак не беше силна — обясни свидетелката. — Но все пак от медицинския пункт идваше достатъчно светлина, за да се различават човешки силуети.

— Може ли да се каже, че и светлината беше около една трета от тази, която имаме в момента в съдебната зала?

— Възможно е дори да е била и по-слаба.

— Вие идентифицирахте снимка, представена тук като веществено доказателство, на която видяхте господина, пътувал с парахода под името Нюбъри, мъжът, който бе съпруг на обвиняемата.

— Да.

— Сега ще ви покажа друга снимка на господин… а-а… като че не мога ясно да прочета името му… Пол, къде е снимката?

Детективът му подаде навита на руло снимка.

Мейсън, който все още стоеше пред Скудър, разви снимката и я пусна надолу.

— Това е фотография в цял ръст, госпожице Фел — обърна се той към свидетелката. — Искам да ви попитам познавате ли човека на нея?

Тя я погледна и кимна утвърдително.

— Значи това е човекът, когото сте видели, докато съпругата му го е изблъсквала през борда?

— Да.

— И точно това бе безжизненото тяло, което сте забелязали да лежи на палубата, докато госпожа Моър, обвиняемата по това дело, се бе надвесила над него?

— Да.

Съдия Ромли внезапно се намръщи и се приведе напред, за да разгледа снимката, после погледна първо към Мейсън, а след това към Скудър. На устните му се появи едва доловима усмивка.

След като забеляза изражението на съдията, заместник — областният прокурор явно бе обзет от внезапна подозрителност.

— Утвърдена практика е, ако съдът не възразява, всяко доказателство да се представя първо пред обвинението, а след това на свидетеля — заяви той.

— Моля да ме извините — най-любезно отвърна Мейсън. — Просто пропуснах да го направя, съжалявам. Оказва се, господин прокурор, че снимката в цял ръст, която току-що показах, е на господин Доналдсън П. Скудър. — След това адвокатът изви снимката по такъв начин, че да могат да я видят както прокурорът, така и зрителите в съдебната зала.

Съдията напразно удряше с чукчето, за да се възстановят тишината и редът в залата. Той се опитваше да прикрие усмивката си, докато Скудър със зачервено от ярост лице протестираше, макар че тези протести вече нямаха никакво значение.

— Ваша милост, категорично възразявам — извика отново той, когато шумът в залата утихна. — Кръстосаният разпит се води неправомерно. Адвокатът постъпи неетично. Възползва се по нечестен начин от някои недостатъци на свидетелката. Адвокатът я заблуди, че й показва снимка в цял ръст на господин Карл Уейкър Моър.

— Нищо подобно не съм й казвал — намеси се Мейсън.

— Смятам, че господин Мейсън е прав — заяви съдия Ромли. — Много ясно си спомням, че той каза единствено „господин… а-а…“, след това се поколеба за миг и добави: „като че не мога ясно да прочета името му…“. Наистина това бе един опит да се заблуди свидетелката, но както вече бе изтъкнато преди малко от адвоката, тази свидетелка е достатъчно добре образована, за да може да се ориентира във въпросите, задавани й при кръстосания разпит. А тя съвсем категорично заяви, че човекът на снимката е господин Моър.

— Бихте ли обяснили, госпожице Фел — обърна се Мейсън към свидетелката, — как така изведнъж решихте, че господин Доналдсън П. Скудър, заместник — областният прокурор, е бил човекът, когото сте видели да лежи безжизнен на палубата, а след това сте станали свидетелка на прехвърлянето му през борда и…

— Та нали ми бяхте взели очилата — прекъсна го кисело свидетелката. — Вие ме излъгахте за тази снимка, господин Мейсън. И аз повярвах на думите ви.

— Но нали и в нощта на инцидента сте били без очила, госпожице Фел — напомни й адвокатът, като продължаваше да държи снимката. — На чии думи сте повярвали за случилото се тогава?

Тя упорито мълчеше.

— Ще ви помоля отново да обясните как така объркахте снимката в цял ръст на господин Скудър с тази на господин Моър, след като ви я показах от разстояние, което е едва една трета от това, на което сте били вие по време на инцидента на палубата, а както сама признахте, тук светлината е над три пъти по-силна, отколкото е била тогава. Значи условията в момента са значително по-добри от съществувалите на парахода, но вие не успяхте да различите снимката на господин Скудър от тази на господин Моър, така ли е?

— Моля да бъдете така добър да ми върнете очилата, господин Мейсън — настоя свидетелката.

— С други думи, госпожице Фел, без очила вие не сте в състояние да виждате добре дори на такова разстояние, нали? — попита той.

— Но мога да различавам човешки фигури.

— Точно така, като главният ви ориентир е начинът, по който са облечени, нали?

— Е, до известна степен.

— При това положение може да се каже, че когато господин и госпожа Моър са минали край вас на долната палуба, вие ясно сте ги разпознали, а когато сте се изкачили горе, те са били твърде далеч, за да можете да видите ясно лицата им. Различавали сте само две фигури. И сега със сигурност можете да твърдите, че горе е имало мъж, облечен в смокинг, и жена, облечена в тъмна официална рокля. Така ли е наистина?

— Това бе единственото, което ми трябваше да видя при тези обстоятелства — отвърна свидетелката.

— И вие виждахте единствено това, нали?

— Можех да различа двете фигури, господин Мейсън. Вече знаех, че жената е госпожа Моър. Просто нямаше коя друга да е.

— Беше облечена в тъмна официална рокля, нали? — попита отново адвокатът.

— Да, мисля, че го повторих вече три или четири пъти.

— А не е ли вярно, че някоя друга жена, облечена в тъмна официална рокля — да кажем, тъмносиня на цвят — би могла при тези обстоятелства да ви заприлича на госпожа Моър?

— Но те двамата бяха единствените, които се бяха изкачили на горната палуба.

— Няма ли друг начин да попадне човек на горната палуба?

— Да, има още едни стълби, прав сте.

— Освен това напълно е възможно в медицинския пункт също да е имало човек, след като там е светело.

— Нямам представа кой и защо беше включил осветлението там.

— Ще ви прекъсна само за минутка, господин Мейсън — намеси се съдия Ромли. После се наведе към свидетелката с недоволно изражение на лицето. — Госпожице Фел, това е процес за убийство. Вие се намирате в съдебна зала. Давате показания под клетва. Не сте тук, за да се опитвате да надприказвате адвоката. Става дума за нещо изключително сериозно. Очевидно вашето зрение е доста увредено и без очилата вие почти не виждате. Ще ви помоля съвсем откровено да отговорите на въпроса на господин Мейсън.

— Какъв въпрос? — попита веднага свидетелката.

— Ами относно това, че можете да се закълнете единствено, че сте видели мъж и жена на горната палуба, но не бихте могли категорично да кажете кои са били те.

— Е, предполагам, че добре ги огледах, когато минаха покрай мен на долната палуба…

— Вече не говорим за долната палуба — прекъсна я съдия Ромли. — Става дума за горната.

— Не — призна след кратък размисъл тя. — Не можех да разпозная фигурите, които виждах на горната палуба.

— Това е всичко — заяви Мейсън, като й подаде очилата и учтиво й се поклони. — Много ви благодаря, госпожице Фел.

Скудър се поколеба за миг, но след това изрече:

— Това е всичко, и аз нямам повече въпроси.

Ейлийн Фел си нагласи очилата, кимна на Пери Мейсън и пое към мястото си в залата с гордо вдигната глава.

— Повикайте следващия си свидетел, господин Скудър — подкани го съдия Ромли.

— Капитан Джоу Хенсън.

Капитан Хенсън, едър, широкоплещест мъж с ясен поглед, зае свидетелската банка и насочи поглед към Пери Мейсън.

— Предлагам да спестим време, като без излишни въпроси приемем, че това е капитанът на парахода, с който Карл Нюбъри или Карл Моър, както се оказа по-късно, е пътувал от Хонолулу — започна Мейсън. — Значи приемаме, че той е бил през цялото време на парахода; че е познавал Карл Моър и без проблем би могъл да го идентифицира на снимка, като вече е наясно, че Карл Моър е същият човек, който се е регистрирал като пасажер под името Карл Нюбъри и който е бил настанен в каюта триста двайсет и първа.

— Много добре — съгласи се Скудър. — При това положение, капитане, бихте ли ни разказали какво беше времето през нощта на шести, по-специално става дума приблизително за около девет часа вечерта?

— Духаше силен югозападен вятър — заяви капитан Хенсън. — Валеше пороен дъжд. Видимостта беше слаба.

— И къде се намираше параходът някъде към девет часа вечерта?

— Намирахме се съвсем близо до Фаралоновите острови.

— На какво разстояние, на около три мили от тях ли бяхте?

— Не, на около миля и половина.

— А какво ще кажете за морето?

— Имаше силно вълнение, което затрудняваше движението.

— Бяхте ли взели някакви мерки, за да не позволите на пътниците да излизат на палубата?

— Откъм страната, откъдето духаше вятърът, да. Но все пак вълнението не беше чак толкова силно, така че да не се позволява на пасажерите да излизат в онази част от палубите, където беше завет. Всички врати откъм ветровитата част бяха заключени.

— Наложи ли ви се малко след девет часа да отидете в каютата на обвиняемата?

— Да.

— Кой присъстваше там в момента?

— Касиерът, обвиняемата, госпожа Моър, господин Пери Мейсън, госпожица Дела Стрийт, госпожица Бел Нюбъри, дъщерята на госпожа Моър.

— Обвиняемата госпожа Моър направи ли някакво изявление по въпроса кога е видяла за последен път съпруга си? — попита Скудър.

— Да.

— И какво по-точно каза?

— Само за минутка, ваша милост — намеси се Мейсън, като се изправи. — Възразявам срещу този въпрос, тъй като според мен той няма отношение към разглеждания проблем и не съществува правно основание за задаването му.

Съдия Ромли изгледа недоумяващо адвоката.

— Не съм сигурен, че разбирам възражението ви, особено онази част за съществуването на правно основание за задаването на въпроса.

— Бих искал да обърна внимание на съда, че преди всичко се налага обвинението да докаже, че наистина е извършено убийство, че съществува труп, а едва след това да се търсят доказателства за връзката на обвиняемата с евентуалното престъпление. С други думи, обвинението би трябвало при този случай да докаже, че Карл Нюбъри или Карл Моър, както всъщност е може би името му, наистина е мъртъв. На второ място обвинението би трябвало да докаже, че смъртта му е резултат от криминално деяние. Едва след като успее да докаже всичко това, обвинението би трябвало да търси някаква връзка между обвиняемата и извършеното престъпление. Но преди това не смятам за правомерно да се задават въпроси относно изявления или признания от страна на обвиняемата.

— Всичко, което обвинението е успяло да докаже до този момент, е, че някаква свидетелка е чула изстрел и е видяла две фигури, застанали на около петнайсет метра от нея. Тя не е била в състояние да разпознае тези хора.

— Може ли да кажа само една дума, ваша милост? — намеси се Скудър.

Съдия Ромли кимна утвърдително.

— Това са само технически възражения — започна прокурорът. — Но все пак съм готов да се съглася с моя колега в това отношение. Нека да си представим, че никой не е свидетелствал, че госпожа Моър е застреляла и убила господин Моър, но все пак някой е влачил по палубата мъж и го е изхвърлил през борда. Сега бих искал с помощта на капитан Хенсън да докажа, че времето е било толкова лошо и състоянието на морето е било такова, че никой не би могъл да преживее повече от десет минути във водата, дори и да е най-добрият плувец…

— Да, но нали все още никой не е доказал, че зад борда е имало човек — прекъсна го Мейсън.

— Госпожица Фел е видяла… — започна заместник — областният прокурор, но замълча, което накара Пери да се усмихне.

— Доста странна ситуация — потвърди съдия Ромли.

— Разбирате това, нали, ваша милост? — кимна адвокатът и седна на мястото си.

— Бих могъл да разгледам нещата от друг ъгъл — започна доста смутено Скудър. — Ще задам на капитан Хенсън още няколко въпроса.

— Много добре — съгласи се съдия Ромли. — Продължавайте.

— Какво се случи на парахода малко след девет часа вечерта на шести този месец, имаше ли нещо необичайно, на което вие станахте свидетел? — започна прокурорът.

— От централата се обадиха, че зад борда има човек. Веднага предприех необходимите стъпки, за да открием човека, а ако това е възможно, да се опитаме да го спасим. Извих бързо парахода в обратна посока, включих силни прожектори, които трябваше да осветят водната повърхност, веднага бяха хвърлени осветени спасителни колани. Претърсването на водите продължи около час и половина и едва след това продължихме към Сан Франциско.

— Предприехте ли някакви стъпки, за да установите самоличността на човека, който евентуално липсва?

— Ами едновременно предприехме и не предприехме — отвърна капитан Хенсън.

— Какво искате да кажете с това?

— Веднага наредихме на пасажерите да се приберат по своите каюти — започна Хенсън. — След това при мен дойде госпожица Фел и ми каза, че това е бил…

— Няма значение какво ви е съобщил някой от пасажерите, капитане — прекъсна го съдия Ромли. — Разкажете какво по-точно сте направили.

— Ами преди да направим пълна проверка на хората по каютите, започнахме да търсим господин Нюбъри, или както се оказа по-късно — господин Моър. Не успяхме да го открием, а в същото време попаднахме на доказателства, че съпругата му…

— Тези доказателства в момента нямат никакво значение — отново го прекъсна съдията. — В момента се опитваме да докажем едно-единствено нещо — че съществува труп.

— Ами не съм съвсем наясно с вашите процедури — съвсем спокойно отвърна капитанът. — Единственото, което знам, е как действахме ние по онова време на парахода.

— Значи вие изобщо не сте проверили всички пътници по списъка, с който сте разполагали?

— Не и тогава — призна капитан Хенсън.

— Ваша милост, все още не съм приключил — обади се Скудър, явно силно обезпокоен. — Разбирам в какво положение се оказа обвинението. Това е доста необичайно. Макар че като прокурор не мога да не заявя, че не изпитвам никакви симпатии към престъпник, който се опитва да се скрие зад технически подробности…

— Мисля, че съм длъжен да ви прекъсна — заяви твърдо съдия Ромли. — Запазете забележките си за основателните въпроси, господин заместник-прокурор. Прекрасно знаете, че нямате право да правите подобен род забележки.

— Моля за извинението на съда — каза Скудър. — Явно се поддадох на чувствата си. Мога ли да помоля за прекъсване до три часа следобед? Имаме още един свидетел и се надявам, че ще успеем да го представим пред уважаемия съд до това време.

Съдията кимна и обяви:

— Молбата ви е доста необичайна, но и обстоятелствата по този случай са също толкова необичайни. Съдът се оттегля на почивка до три часа следобед.