Любомир Николов
По стената (10)

Яростта не го напусна през целия ден. Нощем всичко изглеждаше по-просто, но под слънчевите лъчи логиката встъпваше в правата си и отново връщаше на място неразрешимите въпроси. Защо го преследваха? Защо се мъчеха да го измамят — отначало с фалшивите космонавти, сетне, когато измамата се разкри — с нощните разговори. А съществуваха ли изобщо тия нощни разговори? Да, някой го посещаваше. Някой му внушаваше, че е разговарял с Олеана. Но щом можеха да проникнат в съзнанието му, за тях не представляваше никаква трудност да му втълпят каквото и да било.

Нечестно, нечестно, всичко беше нечестно. Би могъл да приеме всяка жестокост, всеки удар, но не и тази коварна, изтънчена игра, в която му подхвърляха шансове, за да ги отнемат малко по-късно. Сега му се струваше, че най-сетне разбира целта им — да го преследват до последния миг, да не му дават да изгуби надежда, докато стигне целта си. И там, пред люка на „Галилей“, сфинксът да се нахвърли върху него за последната, съдбоносна схватка.

Земята идваше все по-близо. До вечерта едва ли щеше да слезе, но утре сигурно щеше да стъпи долу. И тогава щеше да дойде мигът на решителната схватка.

„Ще видим — мислеше той, пълзейки надолу по грапавата кора. — Играта на котка и мишка не е толкова безопасна, колкото си въобразявате. Мишката има още два заряда в бластера.“

Сякаш в отговор на мисълта му сфинксът излетя иззад близкия клон. Борис се вкопчи в кората с лявата ръка, мигновено прибра ноктите на дясната и измъкна бластера. Стреля от бедро, без да се цели. На тренировките го бе правил стотици, хиляди пъти. Но сега не улучи. Мълнията се плъзна покрай широкото бяло крило. Хищницата стрелна човека с удивен и леко насмешлив поглед, после зави наляво и изчезна зад дънера.

През този ден не я видя повече. Не я видя и през нощта, макар че дълго стоя буден, размишлявайки за снощния разговор. Земята… Изкушаваше се да повярва на думите й, ала знаеше, че с това ще влезе в играта на чудовищата и навярно ще подпише смъртната си присъда. Те можеха да му внушават увереност. Можеха да му показват преобразената Луна. Но всичко това не обясняваше едно — отношението им към него.

Опита се да си представи как би се държал с пришълец от миналото. Да, навярно помежду им биха възникнали трудни, почти неразрешими проблеми. Но човечността има свои правила. Тя не разрешава никому и в никакъв случай да разкъсва безпомощна жертва в някаква мрачна бърлога. Не разрешава притворство и измама. И с това рухваха твърденията на Олеана.

На сутринта той отново откри край себе си следи от лъвските лапи. Хищницата бе идвала, но не бе посмяла да го събуди. Може би защото разбираше, че предната нощ е допуснала грешка. Лъжата с Луната беше прекалено явна. А и близостта помежду им…

Борис потръпна. Не, близостта помежду им не беше грешка. Като тактически ход беше безупречна — последният щрих в голямата игра, целяща да го обърка окончателно. Мразеше я за този ход… и същевременно жадуваше да я види, тръпнеше от горчивина, че снощи не го е събудила.

Когато се надвеси през края на клона, с изненада откри, че предната вечер мракът го е заблудил. Спускането му беше почти към края си — до земята оставаха не повече от петдесетина метра.

— Успяхме, братче! — радостно сподели той с животинчето, докато го прибираше в джоба на костюма. — Не можаха да ни спрат.

Знаеше, че не е така. Всичко щеше да се реши в предстоящите часове. И все пак не можеше да прогони радостното чувство, докато закрепваше котвата и се готвеше за последното спускане.

— Борисе…

Застинал на ръба на пропастта, той трепна и се огледа. От близките храсти го гледаше Олеана. Прикрита от зелените клонки, тя наистина приличаше на земна жена. Но дори без да вижда, той знаеше, че в храста се крие лъвското тяло.

Отхвърли се назад и увисна на нишката. В същия миг разбра, че е сгрешил. Сега животът му беше в лапите на сфинкса. Достатъчно бе да откачи котвата, за да го погуби. Трескаво посегна към токата и увеличи оборотите на барабана. Отдолу бързо се приближаваше земята в сянката на Дървото, обрасла с хилави елички.

Стори му се, че са минали часове, но навярно бе слизал броени секунди. Долу земята приближаваше стремително, той стегна мускули и усети как опората блъсна ходилата му. Без да губи време, освободи нишката от барабана и я остави да виси — вече нямаше да му трябва. Завъртя се. Имаше добро чувство за ориентация, винаги му го бяха казвали на тренировките. Сега не можеше да види морския бряг, но усещаше накъде да го търси. Избра посоката и затича през еличките.

Сянката на Дървото постепенно се разреждаше. И същевременно еличките отстъпваха място на високи борове, между които земята беше покрита с дебел килим от сухи иглички. Нямаше храсти и треви, само тук-там се мяркаха загадъчните кристални растения. Борис тичаше леко, с умерено темпо, за да запази силите си — не знаеше колко километра му остават до звездолета. Тялото му работеше като добре смазана машина, без да се нуждае от команди. А мисълта му отново се връщаше към цялата нелепост на преследването.

Добре, каза си той, тръгваме от това, което знаем. Местната цивилизация е пленила екипажа на „Галилей“. Аз съм успял да избягам и те трябва да ме унищожат. Но защо не го сториха досега, след като имаха толкова много възможности? Защо не вдигнаха на крак цялото население на Дървото, а пуснаха по дирите ми само Олеана? Ритуал? Може би, може би… Но доколко е възможно създаването на високоразвита биологична цивилизация в общество, запазило примитивни племенни ритуали?

Или да приемем втория вариант. Варианта, който те се мъчат да ми внушат. И тъй, това е Земята. „Галилей“ се е завърнал след векове. Машинната цивилизация е изчезнала, на нейно място идва биологична. Но защо ще ни пленяват тогава? Защо ще ни унищожават и разкъсват, вместо да ни разкажат цялата истина? Та те от дни насам хвърлят всичките си усилия, за да ме удържат в изгодната за тях роля — ролята на преследвана плячка.

Отново го обзе усещането, че е някъде съвсем близо до истината. Но мигът отмина и вместо истина остана само споменът за чудовищата в мрачната, мъхната пещера. ТОВА нито един земен човек не би сторил на себеподобния, независимо от коя епоха идва.

И все пак в главата му тъпо пулсираха двете думи, в които се криеше отговорът на всичко: ролята на плячка… ролята на плячка… ролята на плячка…

Някакъв животински инстинкт го накара да извие глава тъкмо навреме, за да види как зад него през боровете с леки скокове се задава хищницата. Тя винаги намираше следите му… да, винаги.

Знаеше какво трябва да направи. Да спре, да се обърне и да стреля, без да бърза, стиснал дръжката на бластера с две ръце, както го бяха учили на полигона. Но паниката надделя над хладния разум и Борис, без да спира, измъкна оръжието. Стреля в движение и мълнията на последния заряд опърли един дънер на метър от сфинкса. Отчаянието го разтърси и в същия миг нещо задържа левия му крак. Корен — разбра той, докато падаше напред и се търкулваше в подножието на един кристален храст. Без да мисли, тласкан само от ужаса, вдигна ръка, откъсна голямото прозрачно кълбо, надвиснало над главата му, и го запрати към Олеана. То не я достигна, разби се пред лапите й с тих звън…

… и хищницата изчезна. Целият свят трепна за част от секундата, сенките заиграха, слънцето отскочи назад по небето. Сетне всичко стихна и поразеният човек остана да лежи под кристалния храст. Не разбираше какво се е случило, знаеше само, че нещо е станало с целия свят, за да го спаси от сфинкса.

Надигна глава. Зад короните на боровете виждаше най-ниския клон на Дървото. Нещо дребно се раздвижи върху него, увисна неподвижно, после взе да се спуска надолу като паяче. На фона на небето се очерта миниатюрна човешка фигурка. Нима някой от екипажа бе успял да последва примера му?

И изведнъж разбра. Виждаше самия себе си. Кристалното кълбо го беше върнало няколко минути назад. Няколко минути… Нищожен аванс, но трябваше да го използва, преди Олеана да открие следите му със своя нечовешки нюх.

Той скочи и побягна напред. Знаеше, че почти няма надежда за успех, но трябваше да се бори докрай. Сега му оставаше бягството. Без заряди в бластера се превръщаше в безпомощна плячка за хищницата. Сега, в края на играта, тя нямаше да го пожали.

Паднал дънер преграждаше пътя му. Прескочи го и продължи да тича. Нов дънер, после още един. Преди години оттук навярно бе минал вихър, изкоренявайки боровете. Препятствията забавяха бягството му, секундите безжалостно изтичаха. Колко време бе минало? Колко му оставаше още? Бягство, само бягство… Друг шанс нямаше… Какво можеше да противопостави на лъвските ноктести лапи? Ножа? Безнадеждно. Мисли, мисли! — заповяда си той.

Един изкоренен бор бе надвиснал над земята, подпрян върху короната на отсрещното дърво. Борис приведе глава, пробяга под него и внезапно си спомни уроците на стария ловец… как му беше името? Няма значение. Час по оцеляване. Примки за водни птици… капани за дребни зверчета… мрежи за риба… лов на едри животни… Изчистете дънера от клони… Подпрете го над пътеката, по която ще мине животното… Опората трябва да бъде нестабилна…

Рязко спря, върна се назад и заработи, без да си дава време за размисъл. На тренировките подобен капан му отнемаше повече от час. Сега трябваше да го направи за няколко минути.

Смени гладкото острие на ножа с друго, назъбено, включи вибратора в дръжката и се покатери по дървото. Сечеше клоните със замах. Тялото му трепереше от напрежение, по изподраните му длани се стичаха струйки кръв. Секунди… минути… безценното време изтичаше…

Не знаеше колко е продължило всичко, но ето че стоеше на земята и оглеждаше капана. Превъзходна клопка за едър дивеч, изработена по всички правила на ловното изкуство. Отляво и отдясно падналите дървета преграждаха пътя, сред тях стърчаха и отрязаните преди малко клони. Дънерът надвисваше ниско над земята. Белите петна на мястото на отрязаното бяха замазани с пръст. Опората горе беше нестабилна, най-лекият тласък щеше да събори дървото. А Борис се бе погрижил и за това — единственият оставен клон висеше точно там, откъдето щеше да мине Олеана.

Стоеше на няколко метра от капана и чакаше. Вече нямаше сили за бягство. Всичко бе вложил в трескавата борба с дървото и сега не му оставаше нищо друго, освен да се надява на шанса си.

Хищницата се появи изведнъж. Крачеше между дърветата със стремителна, грациозна походка. Тръпки на страх пробягаха по гърба на човека, той направи крачка назад, после още една. Сфинксът го забеляза, хвърли се напред и с два скока достигна клопката. Сниши се към земята, плъзна се под дънера и с лявата ръка бутна настрани увисналия клон…

Борис затвори очи.

Глух удар… вик на болка… тих и страховит пукот на строшени кости…

Когато погледна отново, Олеана лежеше под тежкия смолист ствол. Лъвското тяло бе изчезнало, от другата страна на дънера се подаваха голи женски крака. Не бе изгубила съзнание. Разширените от болка очи гледаха право към Борис, от ъгълчето на устата й се стичаше струйка кръв. Ръцете й се раздвижиха, опитаха да надигнат тялото, но не успяха.

„Гръбнакът — помисли той. — С пречупен гръбнак е изгубила власт над тялото си.“

Знаеше, че сега трябва да бяга. Беше спечелил жестоката игра и само след четвърт час можеше да се добере до „Галилей“. Но кой знае защо, не можеше да се застави да направи първата крачка. Нещо не беше наред. Отново го засипваха въпросите без отговор, хилядите „защо“, които не можеше да реши.

Защо едно разумно същество преследва друго и иска да го разкъса?

И тогава от дълбините на съзнанието му изплува… не, не отговор, само контравъпрос. А защо едно разумно същество приема това за истина и влиза в играта?

Мисълта разтърси изтощеното му тяло. Играта беше нелепа, от самото начало го знаеше. И Олеана натрупваше безсмислица върху безсмислица сред преследването на живот и смърт. Защо?

За да го убеди, че греши?

Нима не бе решил сам, че чудовищата искат да го убият?

Кой създаваше тази жестокост? Те? Или той?

Нямаше сили да мисли. В мозъка му сякаш зъбни колела се въртяха на празни обороти, без да захапят нужната предавка. Вече не знаеше нищо, не искаше да живее в този кошмар, не искаше да стане съучастник в него, макар че бе играл играта дни наред. Той изхлипа от безпомощност и се отпусна на боровите иглички.

Бавно, с треперещи пръсти измъкна от джоба на костюма малката радиостанция. Натисна бутона и отвътре долетя глас, повтарящ монотонно, с нечовешко упорство:

— Борис Дечев, чувате ли ни? Обадете се. Ние ви чакаме. Борис Дечев, чувате ли ни? Обадете се. Ние…

— Чувам ви — глухо изрече той. — Чувам ви и бъдете проклети вовеки веков! Елате да ме разкъсате, ако трябва, защото не мога да бъда като вас. Елате и я спасете.

А после сякаш сива мъгла обви всичко наоколо. Оставаха само очите на Олеана, изпълнени с непоносима болка и укор. Отлитаха минути. От небето като черни мълнии се спуснаха огромни птици, налетяха, отхвърлиха дънера настрани, превърнаха се в мъхнати сиви паяци и забиха пипала в гърба на голото женско тяло. Незнайно откъде намерил сили, Борис скочи на крака, измъкна ножа и искаше да се хвърли върху тях. Но краката му застинаха като вкаменени. Стоеше и тъпо гледаше острието в ръката си.

Нож…

Кой има правото да забие нож в човешкото тяло?

Убиец.

Или…

… хирург.

 

Те стояха на върха на Дървото, сред сняг и лед, покрили със синкава броня огромните клони. Мрачен и загадъчен, светът се простираше наоколо в лунната нощ. Надясно бе океанът, наляво — безкрайна равнина, покрита с гори, от които нарядко се издигаха като живи планини други Дървета.

Светът, помисли Борис. Моят свят след пет века. Само пет века, но колко много промени. Вездесъщите машини са изчезнали. Човекът се е научил да управлява времето и собственото си тяло. Биологичните процеси могат да протичат с шеметна бързина, извличайки енергия направо от пространството. И всеки може да се превърне в каквото пожелае — птица, звяр… или многорък паяк, ако е лекар.

— Борисе… — тихо прошепна Олеана.

Той се обърна към нея. Голото й тяло блестеше в лунните лъчи. Студът като че нямаше власт върху нея.

— Знам за какво мислиш, Борисе. Смяташ ни за всемогъщи. Не сме. Все още се нуждаем от машини — там, където телата ни не са достатъчно силни. Понякога можем да бъдем дори безпомощни — пред човешкия страх, пред суеверната боязън от непознатото. Нали затова трябваше да те преследвам, докато осъзнаеш цялата нелепост на положението.

— Кои бяха там, на клона? — запита той.

— Знаеш кои. Сергиенко, Пинсон, Дейвидсън…

— Но те…

Олеана надигна длан към устните му.

— Не говори! Знам какво ще кажеш. Те се научиха, Борисе. Всеки може да се научи. И ти.

— И аз?

Вместо отговор тя хвана лицето му с длани, надигна се на пръсти и приближи очите си към неговите. Зениците й се превърнаха в бездънни кладенци. Някаква непреодолима сила го дръпна в мрачната пропаст, стори му се, че пада надолу, надолу, надолу и тялото му олеква, откъсва се от оковите на времето, изпълва се с неподозирана свобода, с ефирност и огромно, изумително просто знание.

Дланите се отдръпнаха.

— Ела — каза тя. — Аз ще те удържа, ако не успееш. Но ти ще успееш, както и всички други.

Лек и безплътен, изтръпнал от непоносимо очакване, той прекрачи след нея. Усети как по цялото му тяло избухва сила, как неподозирано досега знание превръща ръцете му в криле. Костюмът изпращя и раздран се свлече в краката му, докато той се хвърляше в бездната.

Две огромни бели птици летяха в лунната нощ.

 

Трябва да се признае, че Големите си знаеха работата. Сред необятната корона на Дървото те намериха точно къде е територията на Рим-Тим-Тука и го върнаха там. Както винаги гениалните планове на зверчето се увенчаха с успех.

Разбира се, това не го спаси от неприятности, когато откри, че през време на отсъствието му наглият Жълтоклюн е заел удобната хралупа. Наложи се да води нова война, която — иска ли питане? — завърши с бляскава победа.

Но това вече е съвсем друга история…