Любомир Николов
По стената (1)

Малкият Рим-Тим-Тука бавно изпълзя от хралупата, приклекна на задни лапи и като скръсти предните върху бялото си коремче, лениво примижа срещу слънцето. Вече бе късно утро и нощният студ отдавна бе изчезнал, оставаше само приятната зелена прохлада под плътната плетеница на листата. По-късно и тя щеше да отстъпи място ни обедния зной. Но макар и не особено паметлив, Рим-Тим-Тука си спомняше за студа. След кратко и изключително интензивно мислене, той стигна до извода, че за всичко е виновен пухът в хралупата му. Не беше сменян от незапомнени времена (може би вече две или три седмици). За толкова време и най-добрата постилка престава да топли.

Зверчето удовлетворено поклати глава, приглади с лапка мустачките си и продължи да мисли. Този път нещата бяха ясни. Само след няколко минути Рим-Тим-Тука избра най-правилното решение: щом постилката е остаряла, значи трябва да се смени.

Да, днес явно щеше да бъде ден за работа. Изпълнен с бодрост, Рим-Тим-Тука завъртя глава. Всъщност нямаше нужда да се оглежда, и без това познаваше околностите достатъчно добре. Но малко предпазливост никога не е излишна. Пък и не се знаеше кога можеха да му хрумнат добри идеи. Ето, сега например. Комбинацията, която измисли само за миг, граничеше с гениалност. Пътят до пухените треви не беше голям, но ако го удължеше с един мъничък завой надясно, щеше да мине покрай ягодовите гъсталаци. Какво по-хубаво от една добра закуска, преди сериозната работа?

Докато се спускаше надолу по грапавата кора, късата му опашчица трепереше от възторг. Отдавна не бе уреждал нещата толкова хубаво. Още една гениална идея — и денят щеше да остане незабравим поне за цял месец.

В подножието на дървото зверчето седна върху един дебел корен и се поколеба каква походка да избере. Движението на четири крака би било по-бързо, но някак не подхождаше на тържествен ден като днешния. И Рим-Тим-Тука, изпънат в целия си десетсантиметров ръст, гордо затопурка напред.

Високите треви и папрати, израсли върху старата шума, го обгърнаха от двете страни. Пътечката между тях беше идеално права (Рим-Тим-Тука не обичаше да си хаби силите за криволици) и още оттук се виждаше как в далечината, сред зеления сумрак, мътно проблясват тежките, червени ягоди. Мисълта за сочните плодове го накара да се устреми напред с почти неприлична прибързаност.

До ягодовите гъсталаци оставаха само десетина крачки, когато изведнъж се случи едно от ония фатални събития, които могат да съсипят и най-чудесния ден. Плодовете се люшнаха, овалните гланцови листа се размърдаха и над тях изникна главата на един стар враг — наглия Жълтоклюн.

За минута или две Рим-Тим-Тука остана на място, вцепенен от подобно нахалство. Открай време бе смятал гъсталаците за своя лична и неприкосновена собственост, а ето че вредната птица нахлуваше в пределите им, без дори да се осведоми дали няма да смути някого.

Навел глава настрани, Жълтоклюн наблюдаваше внимателно собственика на терена и жълтите кръгове около черните му очи леко потрепваха, сякаш се надсмиваше над свещените териториални права. Рим-Тим-Тука усети как козината му бавно настръхва от жажда за мъст. Досега бе прощавал много неща — и набезите към любимите му тревни семена, и подигравателните подсвирквания край хралупата рано сутрин, когато се спи толкова сладко, и дори явните намерения да бъде изпъден от същата тази хралупа, за да я предостави за гнездо на Жълтоклюн. Но сега чашата на търпението преливаше.

— Рим-рим-тим! — яростно изцвърча зверчето.

Черната птица презрително му обърна гръб и бавно закрачи сред ягодите, кълвейки тук-там най-зрелите плодове. Е, добре, щом искаше война, щеше да си получи заслуженото възмездие.

Запъхтян от възмущение, Рим-Тим-Тука започна да се катери по най-близкия кристален храст. Ноктите му се плъзгаха по стъкленистата кора, загрубелите му задни лапки едва се удържаха върху коварно гладките клончета, ала праведният гняв го тласкаше все по-нагоре и по-нагоре — там, където блестяха във всички цветове на дъгата кристалните плодове.

Първият плод, който достигна, му се стори прекалено дребен. Следващият, две разклонения по-нагоре, също не ставаше за работа — при всичките си усилия не би успял да го повдигне. Зверчето изпълзя още малко и откри тъкмо това, което му трябваше. Облегна се удобно на стъблото, прегърна с лапки кристалната топка и внимателно дръпна назад. С тих, ясен звън плодът се откърти и едва не повлече животинчето надолу.

Жълтоклюн продължаваше гордо да крачи из ягодите. Навярно вече мислеше с птичия си мозък, че е спечелил без бой. Рим-Тим-Тука зловещо скръцна със зъби и бавно издигна кристалния плод над главата си. Долу черният агресор се приближаваше, ето, вече беше под самия храст…

Забравил за несигурното си положение, Рим-Тим-Тука запокити с все сила прозрачната топка към своя враг.

Един проблясък от падащия кристал се отрази в окото на птицата. Жълтоклюн разпери криле, но не успя да отлети. Коравият плод го удари в основата на лявото крило.

— Тим-тука, тим-тука! — възторжено цвърчеше отгоре отмъстителят.

Изпаднал в паника, Жълтоклюн отчаяно подскачаше сред тревите. Най-сетне успя да излети и с мъчителни усилия се изгуби нейде зад храстите. На полесражението останаха само две черни пера, увиснали между листата на ягодите, край кристалния плод.

Малкият победител тържествено се плъзна по гладкото стъбло на храста и застана сред защитените владения. Двете пера привлякоха вниманието му. Помисли, че би могъл да ги закачи като трофеи пред входа на хралупата си, но след зрял размисъл се отказа от тази идея. По-добре да си останат тук и да напомнят на всички каква съдба очаква враговете на Рим-Тим-Тука.

След преживените вълнения ягодите му се сториха особено сладки и той им посвети повече време, отколкото бе предвидил. Нищо, имаше време. Денят тепърва започваше.

Спокойно, без да бърза, зверчето изми с език и лапки сладкия сок по муцунката си. Добре, едната задача беше изпълнена. Какво му предстоеше тепърва? А, да, пух за постилката.

Но по пътя към пухените треви Рим-Тим-Тука мина край натежалите шушулки на дивия грах и откри, че е дошло време за събиране на реколтата. Чудесно, можеше да съчетае двете работи и да се върне в хралупата с нова постилка и солиден запас от семена.

Той ловко прегриза дръжките на най-ниските шушулки, разпука ги по ръба и започна да тъпче в устата си дребните кръгли семена. Бузите му се издуваха, натежаваха, ала животинчето продължаваше да ги пълни, докато усети, че едва може да държи главата си изправена.

В мига, когато правеше първата крачка към пухените треви, отгоре връхлетя нещо огромно и черно.

Жълтоклюн не се бе отказал от борбата. Кацнал пред вцепененото от уплаха животинче, той бавно въртеше глава, оглеждаше го ту с едното око, ту с другото и избираше къде е най-добре да удари с острата си човка. А Рим-Тим-Тука отчаяно се мъчеше да открие изход от положението. Би могъл да избяга, ако лапките му не бяха като залепнали за земята. Пък и с този товар в бузите…

Навярно това бе просто случайност, макар че по-късно Рим-Тим-Тука го смяташе за проява на съобразителност и мълниеносна реакция. Жълтоклюн тъкмо замахваше с човка, когато от устата на противника му излетя струя дребни, корави грахчета. „Кроак!“ — само това успя да произнесе птицата, преди да усети болезнения удар в окото и отново да се спаси с позорно бягство.

Няколко минути по-късно Рим-Тим-Тука се опомни достатъчно, за да продължи напред. Вече не беше толкова горд и през цялото време тихичко си мърмореше. Спор нямаше, днес се бе проявил като истински герой. Заслужаваше си да потърси някой от Дългопаметните и да му разкаже тая история. Обаче всичко си има граници. Докъде щеше да стигне, ако всеки ден разни неканени натрапници го карат да извършва подвизи и да нарушава нормалния ход на мирния си живот? Не, вече край на всякакви приключения! Само да събере достатъчно пух, веднага се връща, сменя постилката и ляга да спи до утре.

Пухените треви се извисиха пред него като огромен бледосив облак. И ето че пак…

Рим-Тим-Тука пробяга целия обратен път, без да спре нито веднъж. Покатери се по дървото, пъхна се в хралупата и се сви върху старата постилка. Нямаше да излиза, нищо нямаше да прави! Щеше да чака, докато свършат набезите на досадниците. Защото не можеше да нарече другояче освен досадник онова грамадно същество, за което смътно си спомняше от разказите на Дългопаметните и което нямаше никакво право да се настанява в най-хубавите му пухени треви.

Рим-Тим-Тука беше обиден на целия свят.