Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (5)

2.

До ден-днешен не е трудно да се пренебрегва фактът, че във Върховното командване в Ейрън гъмжеше от предателства, разногласия, съперничества и злонамереност… Твърдението, че (Върховното командване в Ейрън) е било в неведение за подводните течения из страната е в най-добрия случай наивно, а в най-лошия — изключително цинично…

 

„Въстанието на Ша’ик“

Къларан

Охреният отпечатък на длан се отмиваше от дъжда, стичаше се на кални струйки надолу по мазилката между печените тухли. Присвит под рукналия нечакано порой, Дюйкър гледаше как отпечатъкът бавно се стапя и съжаляваше, че денят не беше започнал сух, та да може да се натъкне на този знак преди дъждът да го заличи, да може да добие някаква представа за ръката, която го бе отбелязала тук, на външната стена на стария дворец на Фалах’д, в самото сърце на Хисар.

Многобройните култури на Седемте града гъмжаха от символи, таен пиктографски език на загадъчни и неясни намеци, носещи злокобна тежест за местните. Такива символи из града оформяха сложен диалог, който никой малазанец не можеше да разбере. Бавно, през многото месеци, откакто беше отседнал тук, Дюйкър бе започнал да осъзнава опасността, криеща се зад това тяхно невежество. С наближаването на Годината на Дрижна символи като този цъфваха в хаотично обилие и всяка стена във всеки град се превръщаше в свитък, покрит с таен код. Вятърът, слънцето и дъждът гарантираха тяхната нетрайност, зачистваха писалищната плочка, за да е готова за следващото послание.

„А изглежда, имат много да си кажат напоследък.“

Дюйкър се размърда, за да се освободи от напрежението, стегнало врата и раменете му. Предупрежденията му към Върховното командване, изглежда, попадаха в глухи уши. В тези символи се забелязваше шаблон, а като че ли единствено той от всички малазанци проявяваше някакъв интерес да разгадае кода или поне да признае рисковете за външните от това упорито безразличие.

Придърпа качулката над главата си, за да опази колкото може лицето си сухо, и дъждовната вода се застича през широките ръкави на наметалото му. И последната следа от отпечатъка се беше отмила. Той изсумтя и тръгна.

Водата се стичаше на дълбоки до глезените му вади по покритите с каменни плочи склонове под дворцовите стени и се изливаше в плитките канавки, пресичащи всяка уличка и кръстовище из града. Стрехите надвисваха в мрачно униние над малките дюкянчета. От хладните сенки на дупките, които трябваше да минат за фасади на дюкяните, търговците навъсено проследяваха Дюйкър с очи.

Освен окаяните магарета и рядко по някое подгизнало и подвило опашка улично псе, улиците общо взето бяха празни. Дори с рядкото странично течение от Саулско море Хисар си беше град, възникнал от сухите степи и пустини на континента. Макар и пристанищен, а сега — главна десантна база на Империята, градът, както и жителите му, преживяваха, обърнали духовно гръб на морето.

Дюйкър остави зад гърба си малкия плътен кръг древни постройки и тесните улички, обкръжаващи дворцовата стена, и излезе на Колонадата на Дрижна, изпънала се като копие през самата сърцевина на Хисар. Дърветата гулдинда от двете страни на платното за впрягове на Колонадата се полюшваха, дъждът плющеше по широките им охрени листа. От двете страни се простираха градини на заможни имения, повечето неоградени и открити за възхищението на градските тълпи. Поройният дъжд беше смъкнал цветята от храстите, беше привел дребните дръвчета и бе оцапал каменните алеи с петна от бяло, червено и розово.

Историкът се присви, понеже усилилият се вятър притисна наметалото му плътно от дясната му страна. Водата на устните му беше с вкус на сол — единственият признак за разбушувалото се море на хиляда крачки вдясно. Там, където улицата, наречена „Бурята на Апокалипсиса“, се стесни изведнъж, платното за впрягове се превърна в разкалян коловоз от потрошени плочи и строшени парчета грънци, а високите царствени орехи отстъпиха място на пустинни трънаци. Промяната бе толкова рязка, че Дюйкър ненадейно се озова нагазил до прасците в мръсната вода, преди да е усетил, че е стигнал до границата на града. Примижа срещу дъжда и погледна нагоре.

Вляво от него, замъглена зад водната пелена, се изпъваше каменната стена на Имперския щаб. Иззад високата укрепена стена към небето лениво се вдигаха струи сив дим. Вдясно и много по-близо безразборно бяха струпани кожени шатри, коне, камили и коли — лагер на търговски керван, наскоро пристигнал от Сиалк Одан.

Дюйкър придърпа наметалото още по-плътно заради вятъра и свърна към лагера. Дъждът бе толкова силен, че прикри шума от стъпките му за керванските кучета, щом навлезе в тясната кална пътека между опънатите шатри. На една от пресечките Дюйкър спря. Платното на голямата, боядисана в меден цвят шатра точно срещу него беше обилно покрито с изрисувани символи. От процепа на входа струеше дим. Той се поколеба само за миг, преди да отметне платнището и да влезе.

Спря да изтръска наметалото си. Блъсна го рев от звуци, понесли се на тежки вълни в знойния спарен въздух. Викове, ругатни и гръмки смехове от всички страни, въздух, изпълнен с миризмата на дъранг и тамян, на печени меса, вкиснало вино и сладникав ейл — всичко това обгърна Дюйкър, докато очите му се мъчеха да поемат цялата гледка. Вляво от него, където се бяха струпали десетина комарджии, в глинените чаши дрънчаха монети; точно пред него един тапу газеше ловко през тълпата, понесъл в двете си ръце дълги четири стъпки железни шишове с печени мръвки и плодове. Дюйкър извика на тапуто и вдигна ръка, за да привлече погледа му. Продавачът бързо се приближи.

— Ярешко е, кълна се! — викна тапуто на крайбрежния език на Дебрал. — Яре е, не е куче, доусий! Сам го помириши! И да платиш само един отрязък за толкова вкусна стока! Щеше ли да платиш толкова малко в Доусин Пали?

Дюйкър беше роден в равнините на Дал Хон и тъмната му кожа беше също като на местен дебрали; носеше морското наметало телаба на презморски търговец от островния град Доусин Пали и говореше езика без никакъв акцент. Като чу разпаленото твърдение на тапу, Дюйкър се ухили.

— Като за кучешко, толкова щеше да е, тапухарал. — Измъкна от кесията си два местни полумесеца — равностойността на един „отрязък“ от имперската джаката. — А ако си въобразяваш, че мезла си пилеят щедро сребърниците на острова, значи си голям глупак!

Тапуто го погледна притеснено, смъкна от единия шиш сочна мръвка и две меки кехлибарени клъбца плод и ги уви с листа.

— Пази се от шпионите на мезла, доусий — промърмори той. — Думите могат да се кривят.

— Думите са им единственият език — отвърна презрително Дюйкър и прие храната. — Вярно ли е, че някакъв нашарен с белези варварин командва сега армията на мезла?

— Човек с демонско лице, доусий. — Тапуто поклати глава. — Даже мезла се боят от него. — Прибра в джоба си двата полумесеца и го остави, вдигнал отново шишовете над главата си. — Ярешко е, не е куче!

Дюйкър си намери едно кътче до стената на шатрата, където да подпре гръб, и загледа човешкото гъмжило, докато ядеше храната си по местния обичай — бързо и немарливо. „Всяко ядене е последното ти“ — тази фраза включваше цялата житейска философия на Седемте града. Мазнина оцапа лицето му и закапа от пръстите му. Историкът пусна листата на калния под и докосна ритуално челото си в забранения вече жест на благодарност към Фалах’д, чиито кокали гниеха в мръсната тиня на залива Хисар. Очите му се спряха на един кръг старци оттатък комарджиите и той се приближи до тях, като бършеше длани в бедрата си.

Събирането означаваше Кръг на сезоните, в който двама прорицатели, седнали един срещу друг, говореха на символичния език на откровението със сложния танц на жестовете. След като си намери място в кръга зрители, Дюйкър видя прорицателите в кръга. Единият беше престарял шаман — сбръчканото, обрасло със сребриста брада лице го издаваше, че е от племето семк. Срещу него седеше момче на около петнайсет години. На мястото на очите на момчето се виждаха две тъмни дупки с незаздравяла още тъкан. Тънките му крайници и издутият корем издаваха напреднал стадий на недохранване. Дюйкър инстинктивно осъзна, че момчето сигурно е изгубило семейството си по време на завоеванието на Малазан и сега живее някъде по задните улички на Хисар. Организаторите на Кръга го бяха намерили, защото беше добре известно, че духовете често проговарят чрез такива изстрадали души.

Напрегнатата тишина, възцарила се между зрителите, подсказа на историка, че в това пророкуване има сила. Макар и сляпо, момчето се движеше така, че винаги да остава с лице срещу прорицателя семк, който на свой ред бавно танцуваше по покрития с бял пясък кръг в абсолютно мълчание. Двамата вдигаха длани един срещу друг и описваха шарки във въздуха.

Дюйкър сръга мъжа до себе си и прошепна:

— Какво предсказаха?

Местният, нисък и набит, с белезите на стар хисарски ветеран, зле прикрити под опърлената кожа, му изсъска предупредително:

— Духа на самата Дрижна, ни повече, ни по-малко. Ръцете им очертаха тялото му — дух, който всички тука видяха, призрачно обещание за огън.

Дюйкър въздъхна.

— Жалко, че го изтървах.

— Ще го… Гледай! Пак почва.

Историкът загледа как виещите се ръце на двамата прорицатели сякаш се стегнаха около някаква невидима фигура, като оставяха след себе си смътна червена светлина. Сиянието напомняше за човешко тяло и това тяло бавно започна да се откроява, да става все по-плътно. Жена, чиято плът беше огън. Тя вдигна ръце нагоре и нещо подобно на желязо блесна на китките й, и танцьорите станаха трима, щом тя се завъртя и се закърши между двамата прорицатели.

Момчето изведнъж отметна глава назад и думите заизлизаха от широко отворената му уста като стържене на камък.

— Два гейзера кипнала кръв! Един срещу друг. Кръвта е същата, двамата са същите, и солени вълни ще умият бреговете на Рараку. Свещената пустиня помни миналото си!

Жената привидение изчезна. Момчето залитна и рухна напред, тупна като дъска на пясъка. Семкският прорицател коленичи до него и сложи ръка на главата му.

— Върна се при семейството си — промълви старият шаман сред възцарилата се в кръга пълна тишина. — Милостта на Дрижна, най-редкият от даровете, беше даден на това дете.

Коравите туземци се разплакаха, някои се смъкнаха на колене. Потресен, Дюйкър се отдръпна, а кръгът бавно се сви. Той примига да махне потта от очите си и усети, че някой го наблюдава. Срещу него, в другия край на шатрата, стоеше непознат, загърнат в черна кожа, с нахлузена на главата качулка с козя глава, която скриваше лицето му в сянка. След миг непознатият се извърна настрани. Дюйкър бързо тръгна да излезе.

Седемте града бяха хилядолетна цивилизация, напоена с мощта на древността, в която някога асценденти бяха стъпвали по всяка диря на търговските кервани, по всяка пътечка, по всеки път, изгубен сред забравените от векове старини. Разправяха, че пясъците навяват мощ с шепота на теченията си, че всеки камък тук е пропит с магия като кръв и че под всеки град лежат руините на безчет други градове, по-стари градове, градове, датиращи чак от Първата империя. Разправяха, че всеки град се е въздигал върху гърбовете на призраци, че субстанцията на духове се е утаила на дебели пластове от потрошени кости; че всеки от тези градове вечно ридае под улиците, вечно се тресе от смях, вика, продава и разменя стока, и вдишва първия дъх, който носи живот, и последния, предшестващ смъртта. Сънища витаеха под улиците, мъдрост и глупост, страхове и гняв, скръб, страст, любов и люта омраза.

Историкът излезе под дъжда, напълни дробовете си с чистия студен въздух и се загърна в наметалото си.

Завоеватели можеха да съкрушат крепостните стени на един такъв град, можеха да избият всяка жива душа вътре, да запълнят всяко имение и всяка къща, и всеки дюкян със свои хора, и въпреки това да наложат господството си само над най-тънката повърхност на града, кожата на настоящето, и все някога щяха да бъдат съборени от духовете, обитаващи дълбините му, докато те самите не се превърнат в поредния мигновен пласт, един от многото. „Този враг никога няма да можем да надвием — помисли Дюйкър. — И все пак историята разказва за онези, които са готови да се опълчат срещу този враг, отново и отново. Победата навярно се постига не в надделяването над врага, а в сливането с него, в превръщането в едно цяло.“

„Императрицата е изпратила поредния Юмрук, за да съкруши неумолимите векове на тази земя. Дали е изоставила Колтейн, както подхвърлих на Малик Рел? Или го е задържала в тила, за да е в готовност, като оръжие, изковано и наточено за някоя конкретна задача?“

Дюйкър излезе от лагера, присвит под поройния дъжд. Пред очите му се извисиха портите на Имперския щаб. През следващия час спокойно можеше да подири отговори на някои от въпросите си, като се срещне лице в лице с Колтейн от клана на Враната.

Нагази в разровения път — ботушите му зажвакаха в калните локви и изровените от коне и фургони коловози — и се изкачи по калния склон към караулката пред портата.

— Никакви петиции днес, доусий — спря го един от малазанските войници. — Пробвай утре.

Дюйкър разкопча наметалото си и го разтвори, за да покаже имперската диадема, закачена на туниката му.

— Юмрукът е свикал съвет, нали?

Двамата войници отдадоха чест и отстъпиха. Този, който беше заговорил, се усмихна извинително.

— Не знаехме, че сте с другия.

— Кой е другият?

— Дойде преди няколко минути, историко.

— А, да.

Дюйкър кимна на двамата мъже и влезе. Каменният под на прохода между стените още пазеше калните следи на два крака. Намръщен, той продължи и влезе в двора. Покритата пътека продължаваше наляво покрай стената, за да стигне до страничната врата на ниската и невзрачна сграда на щаба. Вече достатъчно мокър, Дюйкър я заряза и предпочете да прекоси каменния двор направо към главния вход. Мимоходом забеляза, че мъжът, дошъл преди него, е направил същото. Следите издаваха кривокрака походка. Историкът се намръщи още повече.

Стигна до входа, където друг пазач го упъти към съвещателната зала. Когато приближи двукрилата врата, Дюйкър огледа пода за следи от човека пред себе си, но не видя. Явно онзи беше отишъл в някое друго помещение. Дюйкър сви рамене и отвори вратата.

Съвещателната зала беше с нисък таван, с неизмазани, но боядисани с бяла боя каменни стени. В средата й имаше дълга мраморна маса — изглеждаше странно непълна поради липсата на столове. Тук вече се бяха събрали Малик Рел, Кълп, Колтейн и още един уикски офицер. При влизането на историка всички се обърнаха и Рел вдигна вежди, леко изненадан. Явно не знаеше, че Колтейн е изпратил покана на Дюйкър. Дали пък намерението на новия Юмрук не беше да извади по този начин от равновесие влиятелния жрец, да му демонстрира съзнателно пренебрежението си? След миг историкът изхвърли от ума си тази мисъл. Това по-вероятно беше резултат от все още неорганизираното ново командване.

Столовете бяха махнати специално за това съвещание, както се виждаше от следите от краката им в бялата прах, слегнала се на пода. Неудобството да не знаеш как точно и къде да застанеш личеше както у Малик Рел, така и у Кълп. Джисталският жрец на Маел пристъпваше нервно от крак на крак, капчиците пот по челото му лъщяха на резкия блясък на фенерите, поставени на масата, и той криеше ръце в широките си ръкави. Кълп като че ли имаше нужда от стена, на която да подпре гръб, но явно не беше много сигурен как ще приемат уикците една такава небрежна поза.

Дюйкър се усмихна вътрешно, свали подгизналото си наметало и го окачи на една стара скоба за факла до вратата. После се обърна, за да се представи на новия Юмрук и на офицера, който стоеше от лявата му страна — навъсен ветеран с широко плоско лице, сякаш огънато навътре от белега, минаващ диагонално от лявата страна на челюстта му до дясната страна на челото.

— Аз съм Дюйкър — заговори историкът. — Имперски историк. — Довърши представянето с полупоклон. — Добре сте дошъл в Хисар, Юмрук. — От толкова близо се виждаше съвсем ясно колко загрубял е бойният главатар на клана на Враната след четиридесетте години из севера на Уикските равнини на Кюон Тали. Дългото му безизразно лице беше покрито с бръчки: дълбоки резки се спускаха около тънката широка уста, имаше и следи от често примижаване в ъгълчетата на тъмните му хлътнали очи. Мазните дълги плитки се спускаха по раменете му, отрупани с фетиши и пера от врани. Беше висок, облечен в очукана плетена ризница върху кожената риза, с наметало от пера на врани, провиснало от широките му рамене отзад до сгъвките на коленете. Носеше коннически гамаши, стегнати със сухи черва отвън по бедрата. Изпод лявата му мишница стърчеше роговата дръжка на дълъг нож.

В отговор на думите на Дюйкър той леко килна глава на една страна.

— Когато те видях последния път — заговори главатарят с дрезгав уикски акцент, — лежеше трескав на нара на самия император и се канеше да се вдигнеш и да минеш през Портите на Качулатия. — Замълча. — Бълт беше младият воин, чиято пика те разпра, и за това му усилие един войник, Дужек, целуна лицето му с меча си. — Колтейн бавно се извърна и се усмихна на белязания с грозния белег уикски воин.

Все така навъсен, прошареният конник изгледа ядосано Дюйкър, после поклати глава и изду гърди.

— Помня един невъоръжен мъж. Липсата на оръжия в ръцете му обърна пиката ми едва в последния миг. Помня меча на Дужек, който отне красотата ми още докато конят ми захапваше ръката му и скърши костта. Помня, че Дужек изгуби ръката си под сатъра на резача, защото се беше усмърдяла от дъха на коня ми. Между нас казано, аз загубих в свадата, понеже загубата на една ръка с нищо не увреди славната кариера на Дужек, докато загубата на красотата ми ме остави с единствената жена, която вече си имах.

— И не беше ли сестра ти, Бълт?

— Беше, Колтейн. И сляпа при това.

Двамата уикци замълчаха, единият начумерен, другият — навъсен.

От другата страна Кълп изсумтя, някак приглушено. Дюйкър повдигна вежда.

— Съжалявам, Бълт. Макар да бях в битката, така и не видях Колтейн, нито теб. Все едно, не забелязвам да си изгубил много от красотата си.

Ветеранът кимна.

— Човек трябва да гледа внимателно, вярно е.

— Може би — намеси се Малик Рел — е време да прекратим с учтивостите, колкото и да са забавни, и да започнем съвета.

— Когато стана готов — отвърна небрежно Колтейн, без да откъсва погледа си от Дюйкър.

Бълт изсумтя.

— Кажи ми, историко, какво те вдъхнови тогава да влезеш в битката без оръжия?

— Може да съм ги изтървал в суматохата.

— Но не си. Не носеше нито колан, нито ножница, даже щит не носеше.

Дюйкър сви рамене.

— Щом трябва да записвам делата на Империята, трябва да съм в центъра на събитията, нали така?

— Ще проявиш ли същата безразсъдна ревност и докато записваш делата под командата на Колтейн?

— Ревност? О, да. Колкото до безразсъдството — въздъхна той, — уви, куражът ми не е като някога. Напоследък си обличам броня, когато присъствам на сражение, и къс меч си взимам, и щит. И шлем. Обкръжен съм от телохранители и стоя поне на една левга от центъра на битката.

— Годините са ти донесли мъдрост — каза Бълт.

— Боя се, че недостатъчно — отвърна бавно Дюйкър. — В някои неща. — Обърна се към Колтейн. — Би било твърде дръзко от моя страна, Юмрук, да ви давам съвети на това съвещание.

Погледът на Колтейн се плъзна към Малик Рел.

— И се боиш, че ще кажеш неща, които няма да ми харесат. Може би, че като чуя такива неща, ще заповядам на Бълт да довърши задачата с убийството ти. Това ми говори много за положението в Ейрън.

— Малко знам за това — каза Дюйкър и усети как потта се стича по гърба му под туниката. — Но за вас още по-малко, Юмрук.

Лицето на Колтейн остана все така безизразно. Дюйкър неволно си помисли за кобра, която бавно се надига пред него, немигаща и студена.

— Един въпрос — намеси се Малик Рел. — Съветът започна ли?

— Още не — бавно отвърна Колтейн. — Чакам да дойде магьосникът ми.

Дюйкър усети, че гърлото му е пресъхнало. Окашля се и рече:

— Не беше ли заповядала императрицата — още в първата си година на трона — уикските магьосници да бъдат, ъъ, изкоренени? Не последва ли веднага след това масова екзекуция? Имам някакъв спомен с външните стени на Унта, покрити с…

— Много дни изтекоха, докато умрат — каза Бълт. — Увиснали на железните шипове, докато враните дойдат да приберат душите им. Водехме децата си до градските стени да видят племенните ни старейшини, чийто живот ни беше отнет по заповед на жената с късата коса. Оставихме белези в паметта им, за да се запази истината жива.

— Императрица — промълви Дюйкър, вгледан в лицето на Колтейн, — на която сега служите.

— Късокосата жена нищо не знае за уикските обичаи — каза Бълт. — Враните, които отнесоха със себе си най-великите души на старите ни магьосници, се върнаха при народа ни, за да изчакат всяко ново раждане, и така силата на старейшините ни се върна при нас.

Един страничен вход, който Дюйкър не беше забелязал досега, се открехна. В стаята пристъпи висока кривокрака фигура, с лице, скрито в сянката на гугла с козя глава, която сега падна назад и разкри гладкия лик на момче, не повече от десетгодишно. Тъмните млади очи срещнаха погледа на историка.

— Това е Сормо Е’нат — каза Колтейн.

— Сормо Е’нат беше стар и беше екзекутиран в Унта — сопна се Кълп. — Беше най-могъщият от магьосниците ви. Императрицата лично се погрижи да го убият. Казват, че издъхнал на стената чак след единадесет дни. Тоя тук не е Сормо Е’нат. Това е момче.

— Единадесет дни — изръмжа Бълт. — Нито една врана не можеше сама да побере душата му. Всеки ден идваше друга, докато той не си отиде съвсем. Единадесет дни, единадесет врани. Такава беше мощта на Сормо, жизнената му воля, и такава беше честта, оказана му от чернокрилите духове. Единадесет дойдоха при него. Единадесет.

— Древно чародейство — прошепна Малик Рел. — Най-древните ръкописи намекват за такива неща. Това момче е наречено Сормо Е’нат. Наистина ли е прероден магьосник?

— Ривите на Дженабакъз имат подобни вярвания — каза Дюйкър. — Едно новородено дете може да се превърне в съсъда на душа, която не е преминала през портите на Гуглата.

Момчето заговори, с треперлив, но леко дрезгав като в началото на юношеството глас.

— Аз съм Сормо Е’нат, който носи в гърдите си спомена за един железен шип. Единадесет врани бабуваха при раждането ми. — Отметна наметалото зад раменете си. — Днес се натъкнах на ритуал на пророкуване и срещнах там историка Дюйкър. Заедно станахме свидетели на видение, изпратено от дух с огромна сила, дух, чийто лик е един сред многото. Духът обеща армагедон.

— Видях го — каза Дюйкър. — Един търговски керван се беше спрял край града.

— И не са разбрали, че си малазанец? — попита Малик.

— Той говори добре племенния език — каза Сормо. — И прави жестове, намекващи за омраза към Империята. И на външност, и с действията си лесно може да измами туземците. Кажи ми, историко, виждал ли си подобни предсказания преди?

— Не толкова… явни — призна Дюйкър. — Но съм виждал достатъчно признаци, за да мога да усетя нарастващата инерция. Новата година ще донесе въстание.

— Смело твърдение — каза Малик Рел. И въздъхна — явно от неудобство, че трябва да стои прав. — Новият Юмрук ще постъпи добре, ако се отнася с предпазливост към подобни твърдения. Много са пророчествата на тази земя, както са много народите, които я населяват. Такова множество смалява достоверността на всяко. Въстание беше предричано всяка година в Седемте града след завоеванието на Малазан. Е, и какво стана с тях? Нищо.

— Жрецът си има скрити мотиви — подхвърли Сормо.

Дюйкър усети, че е затаил дъх.

Закръгленото, лъснало от пот лице на Малик Рел пребледня.

— Всички си имат скрити мотиви — заяви Колтейн, пренебрегнал привидно бележката на магьосника си. — Чух един съвет предупреждение и един — за предпазливост. Балансът е добър. Ето моите думи. Магът, който копнее да подпре гръб на каменна стена, вижда в мен усойница, изпълзяла в постелята му. Страхът му от мен говори за всеки войник в Седма армия. — Юмрукът се изплю на пода, изкривил лице в гримаса. — Чувствата им изобщо не ме интересуват. Ако се подчиняват на заповедите ми, аз в замяна ще им служа. Ако не, сърцата им ще изтръгна. Чу ли думите ми, кадрови маг?

Кълп се навъси.

— Чух ги.

— Аз съм тук — изтъня почти до писък гласът на Рел, — за да предам заповедите на Върховен юмрук Пормквал…

— Преди или след официалните поздравления на Върховния юмрук? — Още докато го изричаше, Дюйкър съжали за думите си, въпреки горчивия смях на Бълт.

В отговор Малик Рел изправи гръб.

— Върховен юмрук Пормквал приветства Юмрук Колтейн в Седемте града и му желае успех в новото назначение. Седма армия си остава една от първоначалните армии на империята Малазан и Върховният юмрук е убеден, че Юмрук Колтейн ще зачете тяхната славна история.

— Славата им не ме интересува — прекъсна го Колтейн. — Ще ги преценявам по действията им. Продължете.

Разтреперан, Рел продължи:

— Върховен юмрук Пормквал ме помоли да предам заповедите му на Юмрук Колтейн. Адмирал Нок да напусне залива на Хисар и да отплава за Ейрън веднага щом корабите му бъдат натоварени с провизии. Юмрук Колтейн да започне подготовка за сухопътен марш на Седма… към Ейрън. Желанието на Върховния юмрук е да направи преглед на Седма преди окончателното й базиране. — Жрецът извади от халата си запечатан свитък и го сложи на масата. — Това са заповедите на Върховния юмрук.

Лицето на Колтейн посивя от отвращение. Той скръсти ръце и демонстративно обърна гръб на Малик Рел.

Бълт се изсмя горчиво.

— Върховният юмрук желае да прегледа армията. Вероятно Върховният юмрук си има за помощник някой Върховен маг, а защо не и Ръка на Нокътя? Ако държи да прегледа бойците на Колтейн, може да дойде тук по Лабиринт. Юмрукът няма намерение да подготвя тази армия за марш на четиристотин левги само за да може Пормквал да огледа свъсено праха по ботушите им. Такъв ход ще остави източните провинции на Седемте града без окупационна армия. В тези неспокойни времена това ще се възприеме като оттегляне, особено след като ще бъде съпроводено с оттеглянето на Саулската флота. Тази страна не може да бъде управлявана иззад стените на Ейрън.

— Отхвърляте заповедите на Върховния юмрук? — прошепна смаяно Рел и очите му лъснаха като кървави диаманти, взрени в широкия гръб на Колтейн.

Юмрукът се обърна вбесен.

— Обсъждам промяна на тези заповеди и сега чакам отговор.

— Отговорът ще ви го дам аз! — изхриптя жрецът.

Колтейн изръмжа.

— Вие? — каза Бълт. — Вие сте жрец, не сте войник, нито цивилен управител. Вие дори не сте припознат за член на Върховното командване.

Гневният поглед на Рел пробяга от Юмрука към ветерана.

— Нима? Виж ти…

— Не и от императрица Ласийн — отсече Бълт. — Тя нищо не знае за вас, жрецо, освен донесенията на Върховния юмрук. Разберете, че императрицата не поверява власт на хора, които не познава. Върховен юмрук Пормквал ви е наел само като свой пратеник и точно като такъв ще ви приеме Юмрукът. Вие не командвате нищо и никого. Нито Колтейн, нито мен, нито дори последния мърляв готвач в Седма.

— Ще предам тези думи и чувства на Върховния юмрук.

— Несъмнено. Можете да тръгнете веднага.

Рел зяпна.

— Да си тръгвам?

— С вас приключихме. Напуснете.

Изгледаха мълчаливо напускащия жрец. Веднага щом вратите се затвориха, Дюйкър се обърна към Колтейн.

— Това може би не беше разумно, Юмрук.

Колтейн го изгледа сънено.

— Бълт го каза, не аз.

Дюйкър погледна ветерана. Обезобразеният уикски воин се беше ухилил.

— Кажете ми за Пормквал — заговори го Колтейн. — Срещал ли сте се с него?

Историкът се извърна към Юмрука.

— Да.

— Добре ли управлява?

— Доколкото мога да преценя — заговори Дюйкър, — той изобщо не управлява. Повечето едикти се издават от човека, когото вие — тоест Бълт — току-що изгонихте от този съвет. Зад кулисите има още цяла орда други, най-вече знатни и богати търговци. Те са отговорни поначало за орязването на налозите върху вносните стоки и съответното увеличаване на местните производствени данъци и износ — с изключение, разбира се, на износа, в който са намесени те самите. Имперската окупация се ръководи от малазански търговци и това положение е непроменено, откакто Пормквал получи титлата Върховен юмрук преди четири години.

— Кой беше Върховен юмрук преди него? — попита Бълт.

— Картерон Кръст, който се удави една нощ в залива Ейрън.

Кълп изсумтя.

— Кръст можеше да плува пиян през ураган, но ето, че се удави също като брат си Урко. И двете тела не бяха намерени, естествено.

— Тоест?

Кълп се ухили на Бълт, но си замълча.

— И Кръст, и Урко бяха от хората на императора — обясни Дюйкър. — Изглежда, ги сполетя същата участ като повечето съратници на Келанвед, в това число Ток-старши и Амерон. Техните тела също не бяха намерени. — Историкът сви рамене. — Стара история. И забранена, между другото.

— Допускате, че са били убити по заповед на Ласийн — каза Бълт, оголил проядените си зъби. — Но представете си обстоятелство, при което най-способните командири на Ласийн просто… изчезват. И я оставят изолирана, в отчаяна нужда от способни хора. Забравяте, историко, че преди Ласийн да стане императрица, тя беше близка приятелка с Кръст, Урко, Амерон, Дасем и другите. Представете си как е сама сега и още усеща раните от това изоставяне.

— А не можеше ли да допусне, че убийството на другите й близки приятели — Келанвед и Танцьора — ще повлияе на приятелството й с тези командири? — Дюйкър поклати глава, усетил горчивината в гласа си. „Бяха и мои приятели.“

— Някои грешки в преценките никога не могат да бъдат поправени — отвърна Бълт. — Императорът и Танцьора бяха способни завоеватели, но бяха ли способни владетели?

— Никога няма да го разберем — отсече Дюйкър.

Уикският воин въздъхна.

— Няма, но ако е имало някой близък до трона, способен да предвиди какво предстои, то това е била Ласийн.

Колтейн отново се изплю на пода.

— Това е всичко, което може да се каже по въпроса, историко. Запишете думите, които се изрекоха тук, стига да не ви се сторят прекалено горчиви. — Извърна се към смълчалия се Сормо Е’нат и го изгледа намръщено.

— Дори да се задавя с тях — отвърна Дюйкър, — все едно ще ги запиша точно. Иначе не бих могъл да се наричам историк.

— Ваша работа. — Погледът на Юмрука си остана прикован в Сормо Е’нат. — Кажете ми, историко, с какво толкова държи този Малик Рел Пормквал в ръцете си?

— Съжалявам, но не знам, Юмрук.

— Разберете го.

— Искате да стана шпионин?

Колтейн се обърна към него с тънка усмивка.

— А какъв бяхте в онази шатра на търговците, Дюйкър?

Дюйкър се намръщи.

— Това означава да отида в Ейрън. Не мисля, че Малик Рел ще приеме радушно присъствието ми на вътрешните съвети. Не и след като станах свидетел на унижението му тук. Всъщност сигурен съм, че вече ме е белязал за свой враг, а неговите врагове имат навика да изчезват.

— Аз няма да изчезна — заяви Колтейн. Пристъпи към него, протегна ръка и стисна рамото на историка. — Тогава ще пренебрегнем Малик Рел. Ще бъдете включен в личния ми състав.

— Както заповядате, Юмрук — отвърна Дюйкър.

— Съветът приключи. — Колтейн се извърна към магьосника си. — Сормо, ти ще ми опишеш това ваше сутрешно приключение… по-късно.

Магьосникът се поклони.

Дюйкър взе наметалото си и напусна залата, последван от Кълп. Щом вратите зад тях се затвориха, историкът дръпна кадровия маг за ръкава.

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Повторихте ми мисълта — отвърна Кълп.

Намериха някаква стая, задръстена с потрошени мебели. Кълп затръшна вратата, заключи, обърна се към Дюйкър и го изгледа вбесено.

— Тоя изобщо не е човек — животно е и гледа на всичко като животно. А Бълт — Бълт само чете зъбенето и вдигнатите вежди на началника си и ги облича в думи — никога не бях чувал толкова речовит уикец като тоя грозник.

— Явно Колтейн има много неща за казване — отвърна сухо Дюйкър.

— Подозирам, че жрецът на Маел вече замисля как да си отмъсти.

— Да. Но това, което ме потресе, беше защитата на императрицата от Бълт.

— Приемаш ли аргумента му?

Дюйкър въздъхна.

— Това, че съжалява за действията си и че вече чувства изцяло самотата на властта? Възможно е. Интересно, макар че отдавна е без значение.

— Как мислиш, Ласийн вярва ли на тези уикски диваци?

— Колтейн беше поканен на аудиенция при императрицата и допускам, че Бълт е бил пришит като кръпка до господаря си — но какво е станало между тях в личните покои на Ласийн си остава неизвестно. — Историкът сви рамене. — Бяха подготвени за Малик Рел, това поне е ясно. А ти, Кълп, какво мислиш за този млад чародей?

— Млад ли? — Кадровият маг се смръщи. — Това момченце има аурата на столетник. Успях да надуша в него ритуалното изпиване на кобилешка кръв, а този ритуал издава Желязното време на един магьосник — последните няколко години от живота му, най-голямото избуяване на силата му. Не го ли видя? Метна стреличка по жреца и си замълча, за да изчака ефекта.

— Но ти заяви, че всичко е лъжа.

— Не е нужно Сормо да знае колко е чувствително обонянието ми и ще продължа да се отнасям с него като с момче, натрапник. Ако имам късмет, няма да ми обърне внимание.

Дюйкър се поколеба. Вдиша дълбоко — въздухът беше застоял и вкиснал, с вкус на прах — и накрая промълви:

— Кълп?

— Да, историк? Какво искаш от мен?

— Няма нищо общо с Колтейн, нито с Малик Рел или Сормо Е’нат. Трябва ми съдействието ти.

— За какво?

— Искам да освободя един затворник.

Веждите на мага се вдигнаха.

— От тъмницата на Хисар? Нямам вземане-даване с хисарската стража, историко.

— Не, не е в градската тъмница. Става дума за имперски затворник.

— Къде го държат този затворник?

— Продаден е в робство, Кълп. В мините на Отатарал.

Кадровият маг зяпна.

— В името на дъха на Гуглата, Дюйкър, и искаш помощта на маг? Допускаш, че доброволно ще се приближа до тези мини? Отатарал унищожава магията, побърква маговете…

— Ще си на една рибарска лодка край брега на острова — прекъсна го Дюйкър. — Обещавам ти, Кълп.

— Да взема затворника и после какво, да греба като луд, подгонен от някоя доусийска галера?

Дюйкър се ухили.

— Нещо такова.

Кълп хвърли поглед към заключената врата, после огледа потрошените вещи из стаята все едно, че ги виждаше за първи път.

— Коя стая беше това?

— Кабинетът на Юмрук Торлом — отвърна Дюйкър. — Където я намери убиецът на Дрижна онази нощ.

Кълп кимна умислено.

— А нашият избор случаен ли беше?

— Определено се надявам.

— Аз също, историко.

— Е, ще ми помогнеш ли?

— Този затворник… кой е?

— Хеборик Леката ръка.

Кълп кимна отново.

— Нека да помисля, Дюйкър.

— Може ли да попитам какво те кара да се колебаеш?

Кълп се навъси.

— Мисълта за още един предател историк, скитащ на воля по широкия свят, какво друго?

 

 

Свещеният град Ерлитан беше град, изграден от бял камък. Издигаше се от залива и обкръжаваше огромния хълм с плоско било, известен с името Джен’раб. Имаше поверие, че един от първите градове на света е заровен под Джен’раб и че сред заровените му отломки се крие Тронът на Седемте закрилници, който според легендата не бил никакъв трон, а стая с кръг от седем каменни подиума, всеки посветен на един от асцендентите, основали Седемте града. Ерлитан беше град на хиляда години, но се вярваше, че древният град Джен’раб, днес превърнал се в хълм от порутени камъни, е девет пъти по-стар.

Някакъв ранен Фалах’д на Ерлитан предприел мащабно и амбициозно строителство на плоското било на Джен’раб, за да почете заровения под улиците древен град. Кариерите по северното крайбрежие били изтърбушени, цели склонове били изсечени, десеттонни бели мраморни блокове, издялани и изваяни от изкусни каменоделци, били превозени с кораби в залива на Ерлитан, а сетне издърпани през долните квартали до рампите, водещи към върха на хълма. Храмове, имения, градини, куполи, кули и палатът на самия Фалах’д се издигнали като скъпоценни камъни в девствената корона на Джен’раб.

Три години след като последният мраморен блок бил поставен на мястото му, древният заровен град… помръднал. Подземните проходи се сринали под огромния натиск на „Короната на Фалах’д“, заогъвали се стени, темели се плъзнали навътре в улиците от здраво отъпкана пръст. Улегналата прах започнала да се държи като вода, потекла по улици и улички, в зейналите входове, под подовете — всичко това останало невидимо в неспокойния мрак на Джен’раб. На повърхността, в едно светло утро, в кръглата годишнина от управлението на Фалах’д, Короната хлътнала, срутили се кули, куполи се сринали сред облаци бяла мраморна прах, а дворецът рухнал неравно, на някои места не повече от няколко стъпки, другаде — на над двайсет разтега навътре в потеклите реки от прах.

Наблюдатели от Долния град описали събитието. Все едно че някаква невидима великанска ръка посегнала към Короната, стиснала всички сгради и ги прекършила, натикала ги надолу в хълма. За много дни вдигналият се облак прах превърнал слънцето в меден диск.

В този ден загинали над трийсет хиляди души, сред които и самият Фалах’д, а от трите хиляди, които обитавали двореца му, оцелял само един: някакъв млад помощник-готвач, който бил убеден, че стъкленицата, която изтървал миг преди земетръса, е виновна за цялата катастрофа. Полудял от чувство за вина, той се наръгал в сърцето, докато стоял на площада Мерикра в Долния град, и кръвта му потекла и намокрила каменните плочи точно там, където стоеше сега Фидлър.

Присвил сините си очи, сапьорът гледаше ескадрона Червени мечове, който яздеше през рехавата тълпа в другия край на Площада.

Загърнат в избелелия си ленен халат, със спусната качулка по обичая на туземците грал, той стоеше неподвижно върху свещените каменни плочи с избледнелите вече по тях следи от паметното събитие и се чудеше дали бесният туптеж на сърцето му е толкова силен, че да го чуят тълпите, движещи се боязливо край него. Изруга се наум, че е тръгнал да обикаля така рисковано из древния град, веднага след което изруга и Калам, че забави заминаването им, докато успее да се свърже с един от старите си агенти в града.

— Мезла’ибдин! — изсъска до него нечий глас.

„Малазански палета“ беше възможно най-точният превод. Червените мечове бяха родом от Седемте града, но полагаха клетва за безпрекословна вярност на императрицата. Редки — в момента нежелани — прагматици в земя на фанатични мечтатели, Червените мечове тъкмо бяха започнали без външна повеля да громят последователите на Дрижна по типичния си начин: с острието на меча и пиката.

Няколко жертви лежаха вкочанени по огладените камъни на Площада сред пръснати кошове, вързопи дрехи и храна. Две момиченца клечаха до тялото на някаква жена близо до пресъхналия фонтан. Пръски кръв красяха околните стени. Няколко улици по-натам кънтяха камбаните на ерлитанската стража, градският Юмрук току-що бе уведомен, че Червените мечове отново са предизвикали безпомощната му власт.

Побеснелите конници продължиха безразборната си сеч по един от главните булеварди, извеждащ от Площада, и скоро се скриха от поглед. Просяци и крадци налетяха върху падналите тела, докато въздухът се изпълваше с ридания. Някакъв прегърбен стар сводник подбра двете момиченца и закуцука с тях по страничната уличка.

Само преди минути черепът на Фидлър за малко щеше да бъде разцепен — когато влезе на Площада, той се озова на пътя на един връхлитащ Червен меч. Войнишкият му опит го отпрати през пътя на коня и принуди воина да замахне с оръжието си наляво, а последвалото залягане под изсвистелия меч изкара сапьора извън обсега му. Червеният меч не си направи труда да го подгони, а се задоволи с обезглавяването на поредната нещастна жертва — жена, която отчаяно се опитваше да измъкне двете си деца от пътя на коня.

Фидлър тръсна глава и изруга под нос. Запровира се с лакти през бутащата се тълпа и се отправи към уличката, в която се беше скрил сводникът. Високите, надвиснали от двете страни сгради загръщаха в сянка тесния проход. Гнила храна и някаква мърша изпълваха въздуха със задушлива сладникава воня. Наоколо не се мяркаше никой и Фидлър предпазливо тръгна навътре. Стигна до пътечка между две високи стени, широка едва колкото да може по нея да мине муле и покрита до глезените със сухи палмови листа. Зад всяка от високите стени имаше градина и клоните на дърветата се сплитаха в покрив на двайсет стъпки отгоре. Трийсет крачки навътре проходът свършваше и точно там се беше присвил сводникът, затиснал с коляно по-малкото момиченце, като в същото време беше опрял другото в стената и бъркаше в гамашите си.

Щом чу стъпките на газещия през сухите листа Фидлър, сводникът извърна глава. Имаше бялата кожа на скрий и оголи почернелите си зъби във веща усмивка.

— Грал, твоя е за половин джакат, само да й скъсам първо ципичката. Другата ще ти струва повече, щото е по-малка.

Фидлър пристъпи до него.

— Купувам. Правя ги мои жени. Два джаката.

Сводникът изсумтя.

— Само за седмица ще изкарам два пъти повече. Шестнайсет джаката.

Фидлър извади дългия гралски нож, която си беше купил само преди час, и опря острието му в гърлото на сводника.

— Два джаката и милостта ми, симхарал.

— Готово, грал — изхриптя сводникът, облещил очи. — Готово, кълна се в Качулатия!

Фидлър измъкна две монети от широкия си колан и ги хвърли върху килима от листа. После отстъпи назад.

— Взимам ги веднага.

Симхаралът се смъкна на колене и задрапа през сухата шума.

— Вземи ги, грал, вземи ги.

Фидлър изпръхтя, прибра ножа и награби децата под мишниците си. Обърна гръб на сводника и закрачи към изхода. Вероятността мъжът зад него да се опита да го измами беше буквално нищожна. Гралските туземци често сами си търсеха оскърбленията, само за да получат повод да се заемат с любимата си дейност: гоненето на мъст. А и се знаеше, че е невъзможно да ги издебнеш откъм гърба, така че никой не смееше да се опита. При все това Фидлър беше благодарен за дебелия килим от листа между него и сводника.

Излезе на улицата. Момичетата висяха от ръцете му като големи кукли, все още изтръпнали и онемели от ужас. Той погледна по-голямото. Девет, може би десетгодишно; зяпаше го с ококорените си черни очи.

— Вече сте в безопасност. Ако те пусна, можеш ли да вървиш? Можеш ли да ми покажеш къде живеете?

След дълго мълчание детето кимна.

Бяха стигнали един от кривите проходи, които минаваха за улици в Долния град. Фидлър пусна момичето и сгуши по-малкото в прегръдката си — то като че ли беше заспало. По-голямото дете веднага се хвана за халата му, за да не бъде избутано от блъскащата се тълпа, след което започна да го дърпа напред.

— У дома ли? — попита Фидлър.

— У дома.

След десетина минути подминаха пазарния квартал и навлязоха в по-спокоен жилищен район, със скромни, но чисти жилища. Момичето го поведе към една уличка. Щом стигнаха до нея, се появиха деца, завикаха и се втурнаха да ги посрещнат. След малко трима въоръжени стражи изскочиха от градинската порта. Изправиха се срещу Фидлър с вдигнати ятагани, а децата се пръснаха и изведнъж замлъкнаха, настръхнали.

— Наал грал — изръмжа Фидлър. — Жената падна под Червен меч. Един симхарал взе тия двете. Аз ги откупих. Цели-целенички. Три джаката.

— Два — поправи го един от мъжете и се изплю на калдъръма пред краката на Фидлър. — Симхарала го хванахме.

— Два за откупа. Един, че ги доведох. Непокътнати. Три. — Фидлър се ухили. — Добра цена. Евтино, за честта на грал. Евтино за защита на грал.

Зад гърба на Фидлър заговори четвърти.

— Платете на грала, глупци. И сто златни джаката няма да са много. Сестрата и децата бяха под ваша защита, но избягахте, когато дойдоха Червените мечове. Ако тоя грал не беше намерил и откупил децата, сега щяха да са озлочестени. Платете парите и благословете този грал с милостта на Кралицата на сънищата, благословете и него, и семейството му за вечни времена.

Мъжът бавно го заобиколи. Носеше доспехите на частната гвардия, с капитански отличия. Мършавото му лице беше белязано с жигосания символ на ветеран на Ю’гатан, а на ръцете му личаха белези от изгоряло. Твърдият му поглед се прикова в очите на Фидлър.

— Моля да ми кажеш прозвището си, грал, за да можем да те зачетем в молитвите си.

Фидлър се поколеба, след което каза на капитана истинското си име, онова, с което се беше родил преди толкова време.

Като го чу, белокосият ветеран се понамръщи, но си замълча.

Един от стражите се приближи с няколко монети в шепата си. Фидлър подаде спящото дете на капитана.

— Не е добре, че спи.

Мъжът пое детето с голяма нежност.

— Ще накараме Лечителя на дома да се погрижи за нея.

Фидлър се огледа. Децата явно бяха от богато, знатно семейство, но все пак сградите наоколо изглеждаха сравнително малки, домове на дребни търговци и занаятчии.

— Ще хапнеш ли с нас, грал? — покани го капитанът. — Дядото на децата ще иска да те види.

Обзет от любопитство, Фидлър кимна. Капитанът го поведе към ниската задна порта в градинската стена. Тримата стражи тръгнаха напред да я отворят. Първо влезе по-голямото момиче.

Портата се отваряше към удивително просторна градина, с прохладен и влажен въздух от дъха на невидим поток, ромонящ под гъстите треви. Стари плодни дървета и орехи обграждаха настланата с камък пътека. От другата страна се издигаше висока стена, изградена изцяло от мъгливо стъкло. Цветовете на дъгата проблясваха по широките стъкла, покрити с капчици влага и зацапани с пъстри петънца. Фидлър никога не беше виждал толкова много стъкло на едно място. В стената имаше само една врата, направена от избелял лен, изпънат на тънка желязна рамка. Пред нея стоеше старец в омачкан халат с портокалов цвят. Тъмната охра на кожата му изпъкваше под ослепително бялата коса. Момичето се втурна да го прегърне. Кехлибарените очи на стареца се приковаха във Фидлър.

Сапьорът падна на колене.

— Моля за вашата благословия, Броднико на духа — промълви той с най-дрезгавия си гралски акцент.

Смехът на жреца на Танно бе като понесен от вятъра пясък.

— Не мога да благословя това, което не сте, господине — кротко отвърна той. — Но моля, заповядайте с мен и капитан Турка на скромна трапеза. Вярвам, че стражите ще проявят жар да възвърнат куража си в грижата за децата поне тук, между стените на градината. — Опря набръчканата си длан на челото на спящото момиче. — Селал сама се пази, по свой начин. Капитане, кажете на Лечителя, че трябва да бъде върната на този свят, но полека.

Капитанът връчи детето на един от стражите.

— Чу какво каза господарят. Хайде, бързо.

Двете деца бяха отведени през ленената врата. Бродникът на духа на Танно махна с ръка и поведе със спокойна крачка Фидлър и Турка към същата врата.

Насред стаята със стъклената стена имаше ниска желязна маса и високи до прасците железни столчета със седалки от плетена кожа. На масата имаше купи с плодове и зачервени от подправки студени меса. По средата беше поставена кристална гарафа с бледожълто вино — да подиша. На дъното й имаше два пръста дебела утайка: пъпки от пустинни цветчета и телца на пчели. Прохладно сладкият аромат на виното се носеше в стаята.

Вътрешната врата беше от дебело дърво, с мраморна каса. В малки ниши по стената примигваха свещи с пъстри пламъчета. Отраженията им танцуваха хипнотично по стъклото отсреща.

Жрецът седна и посочи другите две столчета.

— Моля, разполагайте се. Изненадан съм, че един малазански шпионин рискува да разкрие прикритието си, като спасява живота на две деца на Ерлий. Да не би целта ви да е била да получите ценни сведения от едно семейство, завладяно от чувството на благодарност?

Фидлър смъкна с въздишка качулката от главата си.

— Малазанец съм — призна той. — Но шпионин не съм. Предрешил съм се, за да не ме открият… малазанците.

Старият жрец наля вино и подаде бокал на сапьора.

— Войник сте.

— Да.

— Дезертьор?

Фидлър примижа.

— Не по свой избор. Императрицата реши за най-уместно да обяви частта ми извън закона. — Отпи от сладкото ароматно вино.

Капитан Турка изсъска.

— Подпалвач на мостове. От Войнството на Едноръкия.

— Доста добре сте информиран.

Бродникът на духа посочи купите.

— Заповядайте. Ако след толкова години война търсите някое мирно място, сте направили огромна грешка, че сте дошли точно в Седемте града.

— Това и аз го разбрах — отвърна Фидлър, взе един плод и отхапа. — Тъкмо затова се надявам да си откупя превоз за Кюон Тали колкото се може по-скоро.

— Флотата на Кансу напусна Ерлитан — каза капитанът. — Малко са напоследък търговските кораби, отправящи се на път през океана. Високите налози…

— И очакваните печалби при една гражданска война — добави Фидлър. — Значи трябва да е по сушата, поне до Ейрън.

— Неразумно — каза старият жрец.

— Знам.

Бродникът на духа поклати глава.

— Не само заради предстоящата война. За да стигнете до Ейрън, трябва да прекосите Пан’поцун Одан, да минете през Свещената пустиня Рараку. А от Рараку ще дойде вихрушката на Апокалипсиса. И нещо повече, ще има сливане.

Фидлър присви очи. „Соултейкън денрабъ.“

— Като при събиране на асцендентни сили?

— Точно така.

— Какво ще ги привлече?

— Портал. Пророчеството за Пътя на Ръцете. Соултейкън и д’айвърси. Портал, обещаващ… нещо. Привлича ги като свещ нощни пеперуди.

— Че защо превъплъщенци изобщо ще проявяват интерес към портал на Лабиринт? Едва ли са някакво братство, нито използват магьосничество в някакъв по-сложен смисъл.

— Забележително дълбоко познание за един войник.

Фидлър се намръщи.

— Войниците винаги ги подценяват. Не съм преживял тези петнадесет години в имперски войни със затворени очи. Императорът се сблъска и с Трийч, и с Риландарас пред стените на Ли Хенг. Бях там.

Бродникът на духа на Танно сведе извинително глава.

— Нямам отговори на въпросите ви — промълви той. — Всъщност не мисля, че дори соултейкън и д’айвърс са съвсем наясно към какво се стремят. Като сьомгите, които се връщат във водите, където са родени, те действат по инстинкт, по вътрешен подтик и само смътно усещане за нещо обещано. — Сплете пръсти пред себе си. — Между превъплъщенците не съществува никаква цялост. Всеки е сам за себе си. Пътят на Ръцете… — поколеба се, преди да продължи — е може би средство към асцендентство, извисяване към върховната власт… за победителя.

Фидлър вдиша — бавно и треперливо.

— Асцендентството означава власт. Властта означава контрол. — Вгледа се в светлокафявите очи на жреца. — Ако някой превъплъщенец постигне асцендентство…

— Господство над собствения му вид, да. Такова събитие би имало… тежки последствия. Във всеки случай, приятелю, пустинните земи изобщо не могат да се нарекат безопасно място, но през следващите месеци Одан ще се превърне в място на див ужас, това поне го знам със сигурност.

— Благодаря ви за предупреждението.

— Но то все пак няма да ви разколебае.

— Боя се, че не.

— В такъв случай на мен се пада честта да ви предложа някаква защита в предстоящото ви пътуване. Капитане, ще бъдете ли така добър?

Ветеранът стана и излезе.

— Един осъден на смърт войник — заговори след малко старият жрец, — който рискува живота си, за да се върне в сърцето на Империята, която го е осъдила на смърт. Необходимостта трябва да е голяма.

Фидлър само сви рамене.

— Подпалвачите на мостове се помнят тук, в Седемте града. Прокълнато име, но въпреки това буди възхищение. Вие бяхте войници на честта, сражаващи се в една безчестна война. Казват, че полкът ви е бил закален сред зноя и опърлените камънаци на Свещената пустиня Рараку, в преследване на ротата магьосници на Фалах’д. Там сте изгорили мостовете към миналото си. Това е история, която бих искал да чуя някой ден, за да може да се пресътвори в песен.

Фидлър се ококори. Заклинанията на един Бродник на духа се изпяваха, без да е нужен никакъв друг ритуал. Казваха, че силата на една песен на жрец на Танно е неизмерима. Сапьорът се зачуди какво ли ще донесе на Мостоваците едно такова творение.

Бродникът на духа на Танно като че ли разбра премълчания въпрос, защото се усмихна.

— Никой досега не се е опитвал да сътвори такава песен. В една песен на Танно се съдържа потенциал за асцендентство, но възможно ли е да се възвиси цял полк? Наистина въпрос, който заслужава отговор.

Фидлър въздъхна.

— Да имах време, щях да ви разкажа цялата история.

— Би ни отнело само един миг.

— Какво означава това?

Старият жрец вдигна дългопръстата си сбръчкана ръка.

— Ако ми позволите да ви докосна, ще науча историята ви.

Сапьорът се стегна.

— А — въздъхна Бродникът на духа, — боите се, че ще проявя немарливост към личните ви тайни.

— Боя се, че притежанието им ще застраши живота ви. Не всички мои спомени са толкова благородни.

Старецът килна глава и се засмя.

— Ако всички бяха благородни, приятелю, щяхте да заслужавате този халат повече от мен. Е, простете ми за дръзката молба.

Капитан Турка се върна с малко ковчеже от олющено дърво с пясъчен цвят. Сложи го на масата пред господаря си, а той вдигна капака и бръкна вътре.

— Някога Рараку е била море — заговори жрецът на Танно. Извади една избеляла раковина. — Такива останки могат да се намерят в Свещената пустиня, стига да знаете местоположението на древните брегове. Освен съхранената в нея песен на спомените, вътре са вложени и други песни. — Вдигна глава и погледна Фидлър в очите. — Моите песни на чародейната сила. Моля ви, приемете този дар, като благодарност, че спасихте живота и честта на моите внучки.

Старият жрец положи раковината в ръцете му и Фидлър се поклони.

— Благодаря ви, Броднико на духа на Танно. Значи вашият дар предлага защита?

— Донякъде — отвърна с усмивка жрецът. И стана от столчето си. — Няма да ви задържаме повече, Подпалвачо на мостове.

Фидлър бързо се надигна.

— Капитан Турка ще ви изпрати до изхода. — Старецът пристъпи и сложи ръка на рамото на Фидлър. — Бродникът на духа Кимлок ти благодари.

Навън, в градината, прохладният влажен въздух се лепна по капките пот, избили по челото на Фидлър.

— Кимлок — промърмори той под нос.

— Първият му гост от единадесет години — изсумтя Турка. — Даваш ли си сметка каква чест ти беше оказана, Подпалвачо на мостове?

— Очевидно — отвърна сухо Фидлър — цени своите внучки. Единадесет години, казваш? Значи последният му гост трябва да е бил…

— Върховен юмрук Дужек Едноръкия, от империята Малазан.

— В преговори за мирната капитулация на Каракаранг, Свещения град на култа на Танно. Кимлок твърдеше, че може да унищожи малазанските армии. До крак. Но ето, че капитулира и сега името му е станало легендарно покрай празните закани.

— Той отвори портите на града, защото цени живота над всичко друго — изсумтя Турка. — Прецени вашата империя и разбра, че смъртта на хиляди души не означава нищо за нея. Малазан трябваше да получи каквото иска, а той искаше Каракаранг.

Фидлър отвърна с горчива гримаса.

— И ако това означаваше да хвърлим Т’лан Имасс срещу Свещения град — за да направят онова, което направиха в Ейрън — щяхме да направим точно това. Съмнявам се, че дори чародейството на Кимлок щеше да може да спре Т’лан Имасс.

Застанаха пред портата. Турка я отвори. В тъмните му очи се четеше стара болка.

— Както направи Кимлок. Касапницата при Ейрън разкри безумието на Империята…

— Това, което се случи при въстанието на Ейрън, беше грешка — сопна се Фидлър. — Никой не е издавал заповед на Логрос Т’лан Имасс.

Единственият отговор на Турка беше горчивата усмивка. После той посочи улицата.

— Върви си в мир, Подпалвачо на мостове.

Фидлър си тръгна вбесен.

 

 

Моби изцвърча от възторг, хвръкна през стаята и тупна в гърдите на Фидлър след дивашко пърхане на крилца и лапички. Сапьорът изруга, избута маймунката, която се мъчеше да му смачка гърлото със задушаващата си прегръдка, прекрачи прага и затвори вратата.

— Тъкмо почвах да се безпокоя — избоботи Калам от сянката, затулила другия край на стаята.

— Забавих се.

— Неприятности ли?

Фидлър сви рамене, смъкна наметалото си и остана по кожената ризница отдолу.

— Другите къде са?

— В градината — отвърна кисело Калам.

Фидлър отвори пътната си торба и прибра вътре раковината на Танно — тикна я между диплите на резервната долна риза.

Калам му наля чаша разредено вино и допълни и своята.

— Е?

— Мъти се нещо. — Фидлър отпи, преди да продължи. — Стените са оклепани със знаци. Мене ако питаш, не повече от седмица и улиците ще почервенеят.

— Имаме си коне, мулета и провизии. Дотогава трябва да сме стигнали Одан. Извън града ще е по-безопасно.

Фидлър изгледа замислено приятеля си. Тъмното мечешко лице на Калам лъщеше на бледата светлина, струяща от покрития с платно прозорец. На очуканата маса пред убиеца лежаха два ножа, с бруса до тях.

— Може би. А може би не.

— Ръцете по стените ли?

Фидлър изпъшка.

— И ти си ги видял значи.

— Символи за бунт колкото щеш, обяви за места за събиране, съобщения за ритуали на Дрижна — разчитам ги не по-зле всеки тукашен. Това как да е, но тия зловещи отпечатъци на ръце са нещо съвсем друго. — Калам се наведе над масата, взе ножовете и кръстоса разсеяно сините им стоманени остриета. — Като че ли сочат посока. Юг.

— Пан’поцун Одан. — Фидлър кимна. — Сливане.

Убиецът се вцепени и тъмните му очи също се кръстосаха над двата ножа пред него.

— Виж, тоя слух не бях го чувал.

— Така смята Кимлок.

— Кимлок! — Калам изруга. — Той е в града?

— Така разправят. — Фидлър отново отпи от виното. Ако разкажеше на убиеца за днешното си приключение — и за срещата си с Бродника на духа, — това моментално щеше да отпрати Калам към вратата. „А Кимлок — към Портите на Гуглата. Кимлок, семейството му, стражата. Всички.“ Мъжът, който седеше срещу него, нямаше да рискува. „Още един дар за теб, Кимлок… мълчанието ми.“

Откъм задния коридор се чуха стъпки и миг след това се появи Крокъс.

— Ама тука е тъмно като в пещера — оплака се младокът.

— Апсалар къде е? — попита намръщено Фидлър.

— В градината — къде другаде ще е? — сопна му се крадецът дару.

Сапьорът се умълча. Утайката от предишното му безпокойство все още не оставяше мислите му. „Докато не беше пред очите ни, все ставаше някаква неприятност. Докато не я виждахме, все се пазехме откъм гърба.“ Все още му беше трудно да приеме, че момичето вече не е онова, което беше. „Освен това, ако Покровителят на убийците реши да я обсеби отново, първото предупреждение, което ще получим, е някой нож през гръцмуля.“ Разтри схванатия си врат и въздъхна.

Крокъс придърпа един стол до масата, тръшна се на него, посегна да си сипе от виното и изсумтя:

— Омръзна ми да чакаме. Като трябва да я преминаваме тая проклета суша, да тръгваме най-после. Зад градинската стена има една купчина смет, запушила е канавката. Гъмжи от плъхове. Въздухът е горещ и е толкова пълен с мухи, че едва се диша. Ще хванем някоя болест, ако се задържим повече тука.

— Дано да е син език поне — рече Калам.

— Това какво е?

— Езикът ти се подува и посинява — обясни Фидлър.

— Че какво му е хубавото?

— Не можеш да говориш.

 

 

Звездите искряха в небето. Луната още не беше изгряла. Калам вървеше към Джен’раб. Старите рампи се изкачваха към върха на хълма като гигантски стълбища, зейнали тук-там, където дяланите камъни бяха извадени, за да се вградят из други квартали на Ерлитан. Усукани храсталаци запълваха дупките, впили жилавите си корени дълбоко в пръстта.

Убиецът се катереше ловко през руините, ниско приведен, за да не изпъква много на фона на вечерното небе в случай, че някой погледне от улиците долу. Градът се беше смълчал и тази тишина бе някак неестествена. Малкото патрули малазански войници се чувстваха буквално сами, все едно че са им възложили да пазят гробище, обиталище на призраци и нищо друго. Притеснението им ги караше да вдигат шум, докато обикаляха по уличките, и Калам беше успял да ги избегне без голямо усилие.

Добра се до върха и се шмугна между два грамадни блока варовик, оформяли някога част от външната стена. Спря, вдиша дълбоко прашния нощен въздух и погледна надолу към улиците на Ерлитан. Цитаделата на Юмрука, приютявала навремето Светия Фалах’д на града, се издигаше мрачна и злокобна над добре осветения двор, като стисната ръка, щръкнала над разгорена жарава. И все пак зад каменните стени на зданието се свиваше страхливо военният губернатор на империята Малазан, запушил уши за разпалените предупреждения на Червените мечове и малкото малазански шпиони и привърженици, които все още не бяха прогонени или избити. Целият окупационен полк се беше сврял в казармените съборетини на Цитаделата, след като го бяха привикали вътре в града от укрепленията на външния гарнизон, разположени стратегически по периферията на Ерлитан. Цитаделата не можеше да приюти толкова много хора — кладенецът вече бе замърсен, и част от войниците спяха върху плочите на вътрешния двор, под звездите. Две стари фаларски триреми стояха привързани на малазанския кей и само една оредяла рота морски пехотинци държеше Имперското пристанище. Малазанците вече се чувстваха под обсада, без все още да се е вдигнала ръка срещу тях.

Калам бе раздвоен на коя от двете страни да остане верен. По рождение беше от окупираните, но по свой избор се беше сражавал под знамената на Империята. Сражавал се беше за император Келанвед. „И за Дасем Ълтър и Уискиджак, и за Дужек Едноръкия. Но не и за Ласийн.“ Измяната отдавна бе прекъснала тези връзки. Императорът щеше да изтръгне сърцето на този бунт още с първия си удар. Кратка, но безжалостна кървава баня, последвана от дълъг мир. Но Ласийн беше оставила старите рани да гноясат, а това, което предстоеше, щеше да накара и Гуглата да онемее.

Калам се огледа. Пейзажът пред него представляваше лабиринт от порутени камъни и тухли, помийни ями и трънливи храсти. Рояци насекоми жужаха над мръсните черни локви и прилепи и ризани ги гонеха.

Близо до центъра се издигаха първите три етажа на някаква кула, килната на една страна — корени на изкривено от сушата дърво, израснало на върха й, стърчаха от нея. В основата й се виждаше тъмната паст на входа.

Калам го гледа дълго, после тръгна към него. Беше на десетина крачки, когато привикналите му с тъмнината очи зърнаха вътре мигаща светлина. Убиецът извади един от ножовете си, почука два пъти с дръжката по каменния блок и пристъпи през прага. От мрака вътре го спря глас.

— Дотук, Калам Мекхар.

Калам се изплю на земята и изръмжа.

— Мебра, мислиш ли, че не познавам гласа ти? Отровен ризан като тебе никога не отива далече от гнездото си, така че не ми беше трудно да те намеря, а да те проследя беше още по-лесно.

— Имам важна работа тук — изръмжа Мебра. — Защо си се върнал? Какво искаш от мен? Дългът ми е към Подпалвачите на мостове, но тях вече ги няма.

— Дългът ти е към мен — каза Калам.

— И когато следващото малазанско псе със знака с горящия мост ме намери, може да каже, че и на него съм длъжен? И следващият, и по-следващият? О, не, Кал…

Убиецът скочи на прага преди Мебра да го е усетил, хвърли се в тъмното, едната му ръка безпогрешно се стрелна напред и стисна шпионина за гърлото. Мъжът изхриптя, краката му се подгънаха, а Калам го надигна и го блъсна в стената. Задържа го там, с върха на ножа, притиснат под гръдната кост. Нещо падна от стиснатия юмрук на шпионина, плъзна се между двамата и тупна в краката им. Калам не погледна надолу — очите му останаха приковани в Мебра.

— Дългът — изсъска той.

— Аз съм човек на честта — изпъшка шпионинът. — Плащам си дълговете! Плащам и твоя!

Калам се ухили.

— Ръката, която току-що хвана камата на колана ти, по-добре да си остане там, Мебра. Виждам всичко, което се каниш да направиш. Тук, в очите ти. Сега погледни в моите. Какво виждаш?

Дъхът на Мебра се учести. Пот закапа от челото му.

— Милост.

Калам повдигна вежди.

— Грешиш фатално…

— Не, не! Аз помолих за милост, Калам! В очите ти виждам само смърт! Моята смърт! Ще изплатя дълга си, приятелю. Знам много — всичко, което трябва да знае Юмрукът! Мога да поднеса Ерлитан в ръцете му…

— Не се съмнявам — каза Калам, отпусна гърлото му и отстъпи. Мебра се свлече по стената и се сви на пода. — Но Юмрука го остави на собствената му съдба.

Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха лукаво.

— Ти си осъден. Не искаш да се върнеш в прегръдката на Малазан. Отново си наш, от Седемте града, Калам, Седемте да те благословят дано!

— Трябват ми знаците, Мебра. Да мина безопасно през Одан.

— Та ти ги знаеш…

— Символите са се наплодили. Знам старите, а с тях първото племе, което ме намери, ще ме убие.

— Ще минеш здрав и читав само с един символ, Калам. През цялата шир на Седемте града, кълна ти се.

Убиецът отстъпи назад.

— Какъв е той?

— Ти си чедо на Дрижна, воин на Апокалипсиса. Направи жеста на Вихъра — помниш ли го?

Калам кимна колебливо.

— Все пак видях много повече. Много нови символи. За тях какво ще ми кажеш?

— Сред облака от скакалци има само един — отвърна Мебра. — Как можехме иначе да държим слепи Червените мечове? Моля те, Калам, трябва да си вървиш. Дългът ти е изплатен…

— Ако си ме измамил, Адефон Бен Делат ще го разбере. Кажи ми, можеш ли да се спасиш от Бързия Бен, ако разтвори Лабиринтите си?

Онемял и с пребледняло като лунната светлина лице, Мебра поклати глава.

— Значи Вихърът?

— Да. Кълна се в Седемте.

— Стой на място — заповяда Калам, пристъпи напред, наведе се и взе предмета, изпуснат преди малко от Мебра. Усети как шпионинът затаи дъх и се усмихна.

— Може би ще взема това с мен, като залог.

— Моля те, Калам…

— Млъкни. — Държеше увита в муселин книга. Смъкна мръсната дрипа. — В името на дъха на Гуглата! — прошепна Калам. — От складовете на Върховния юмрук в Ейрън… в ръцете на един шпионин ерлий. — Погледа Мебра в очите. — Знае ли Пормквал за кражбата на това, което ще отприщи Апокалипсиса?

Дребният мъж се ухили и острите му, покрити със сребро зъби лъснаха в тъмното.

— На тоя глупак можеш да му измъкнеш копринената възглавница изпод главата и пак няма да разбере. Виж, Калам, ако вземеш това като залог, всеки воин на Апокалипсиса ще те подгони. Святата книга на Дрижна е освободена и трябва да се върне в Рараку, където Пророчицата…

— Ще вдигне Вихъра — довърши Калам. Древният том тежеше в ръцете му като гранит. Подвързията му от кожа на бедерин беше оцапана и олющена, страниците от овча кожа между дебелите корици миришеха на лой и мастило от кръв. А по тези страници бяха изписани… безумни слова. А в Свещената пустиня чакаше Ша’ик, Пророчицата, обещаната водачка на бунта… — Ще ми кажеш последната тайна, Мебра, онази, която носачът на тази книга трябва да знае.

Очите на шпионина се разшириха тревожно.

— Това не може да е твоят залог, Калам! Мен вземи вместо книгата, моля те!

— Аз ще я занеса в Свещената пустиня Рараку — заяви Калам. — Лично ще я връча в ръцете на Ша’ик и това ще плати преминаването ми, Мебра. И ако забележа каквато и да било измяна, ако видя само един войник на Апокалипсиса по дирите ми, Книгата е унищожена. Разбра ли ме?

Мебра примига и кимна вдървено.

— Трябва да яздиш жребец с цвета на пясъка, кръвта ви да е слята. Трябва да носиш червена телаба. Всяка нощ трябва да заставаш с лице по пътя си, на колене, и да развиеш Книгата, и да призовеш Дрижна — това и нищо повече, нито дума повече, защото богинята на Вихъра ще чуе и всички следи от пътя ти ще се заличат. Трябва да изчакаш един час в мълчание, а после — отново да увиеш книгата. Никога не трябва да я излагаш на слънчева светлина, защото часът на пробуждането на Книгата е даден на Ша’ик. Сега ще ти повторя тези указания…

— Няма нужда — изръмжа Калам.

— Ти наистина ли си осъден?

— Това, което направих, не е ли достатъчно доказателство?

— Предай Книгата на Дрижна в ръцете на Ша’ик и името ти ще се възпява в небесата вовеки, Калам. Предадеш ли каузата, името ти ще се носи като храчка от вятъра.

Убиецът загърна Книгата в муселиновия плат и я пъхна под ризата си.

— Казахме си каквото трябваше.

— Седемте да те благословят, Калам.

Калам изсумтя в отговор, пристъпи към изхода и огледа навън. Не видя никого под лунната светлина и предпазливо се шмугна през отвора.

Все така свит до стената, Мебра го гледаше, докато не се скри от погледа му. Напрегна се, за да чуе стъпките на Калам по камъни, тухли и срутена зидария, но не чу нищо. Шпионинът изтри потта от челото си, отпусна отново глава на студения камък и затвори очи.

След няколко минути чу стържене на броня при входа на кулата.

— Видя ли го? — попита Мебра, без да отваря очи.

Един нисък глас избоботи:

— Лостара го следи. Книгата у него ли е?

Тънките устни на Мебра се извиха в усмивка.

— Не беше гостът, когото очаквах. По-неочакван гост не бих могъл и да си представя. Това беше Калам Мекхар.

— Подпалвачът на мостове? Гуглата да те целуне дано, Мебра — ако знаех, щяхме да го съсечем преди да е направил и една стъпка извън тая кула.

— Ако се бяхте опитали — отвърна Мебра, — сега ти, Аралт и Лостара щяхте да поите с кръвта си жадните корени на Джен’раб.

Едрият воин се изсмя и пристъпи вътре. Зад него, както бе предположил шпионинът, се извиси туловището на Аралт Арпат, останал да пази на входа — толкова висок и широк, че затули лунната светлина.

Тене Баралта отпусна облечените си в железни ръкавици ръце на мечовете на двете си бедра.

— А първият, към когото се обърна?

Мебра въздъхна.

— Както ви казах, сигурно щяха да ни трябват дванайсет нощи като тая. Уплаши се и сигурно вече е минал половината път до Г’данисбан. Той… премисли, както би постъпил всеки благоразумен човек. — Шпионинът се надигна и изтупа прахта от телабата си. — Още не мога да повярвам на късмета ни, Баралта…

Бронираната ръка на Тене Баралта изсвистя и удари Мебра; острите брънки оставиха дълбоки бразди по бузата му. Кръв плисна по стената. Шпионинът залитна, закрил с длани раздраното си лице.

— Твърде познати сте — каза кротко Баралта. — Подготвил си го Калам, доколкото разбирам? Подходящите… указания?

Мебра изплю кръв и кимна.

— Ще можете да го проследите безпогрешно, командире.

— Чак до лагера на Ша’ик?

— Да. Но ви моля, бъдете предпазлив. Ако Калам ви усети, ще унищожи книгата. Стойте на един ден след него, даже и повече.

Тене Баралта извади от кесийката на колана си парче кожа от бедерин.

— Теленцето копнее за майка си.

— И я намира безгрешно — довърши Мебра. — За да убиете Ша’ик, ще ви трябва войска, командире.

Червеният меч се усмихна.

— Това си е наша грижа, Мебра.

Мебра вдиша дълбоко, поколеба се, после каза:

— Искам само едно.

— Искаш?

— Моля ви, командире.

— И какво е то?

— Калам да остане жив.

— Раните ти не са симетрични, Мебра. Дай да те погаля и по другата буза.

— Изслушайте ме, командире! Подпалвачът на мостове се е върнал в Седемте града. Твърди, че е войник на Апокалипсиса. Но дали Калам ще се присъедини към лагера на Ша’ик? Може ли един мъж, роден за водач, да се примири да бъде следовник?

— Какво намекваш?

— Калам е тук по друга причина, командире. Той потърси само безопасно преминаване през Пан’поцун Одан. Взе Книгата, защото така ще си осигури безопасно преминаване. Убиецът се е запътил на юг. Защо? Мисля, че това е нещо, което Червените мечове — и Империята — трябва да разберат. А това може да се научи само докато той диша.

— Имаш някакви подозрения?

— Ейрън.

Тене Баралта изсумтя.

— Та някой да наръга в ребрата Пормквал? Всички бихме благословили това, Мебра.

— Калам изобщо не се интересува от Върховния юмрук.

— Тогава какво ще търси в Ейрън?

— Мога да се сетя само за едно, командире. За кораб, идващ от Малаз. — Присвит и с парещо от болка лице, Мебра изгледа с присвити очи как думите му бавно се вкорениха в ума на командира на Червените мечове.

След много дълга пауза Тене Баралта попита тихо:

— Какво си намислил?

Колкото и да му струваше, Мебра се усмихна.

 

 

Скалите се издигаха от дъното на пустинята на височина четиристотин разтега като грамадни варовикови плочи, струпани безразборно една връз друга. По стръмната стена се виждаха дълбоки изровени процепи, а в най-широкия от тях, на сто и петдесет разтега над пясъците, беше затъкната кула. Единственият й прозорец — черен — изпъкваше на фона на червените тухли.

Маппо въздъхна треперливо.

— Пътека не виждам, но все някакъв подстъп трябва да има. — Изгледа накриво спътника си. — Смяташ, че е обитавана.

Икариум отърка засъхналата кръв от челото си и кимна. Измъкна меча наполовина от ножницата и изгледа навъсено късчетата плът, все още залепнали по очуканото острие.

Д’айвърсът ги беше изненадал — дузина леопарди с цвета на пясъка, изсипали се от дерето на по-малко от десет крачки вдясно от тях, докато двамата подготвяха бивака си. Един от зверовете бе скочил на гърба на Маппо — челюстите се затвориха под тила му, ноктите се впиха в коравата кожа на трелла. Беше го нападнал все едно, че е антилопа, и се опита да прегризе гръкляна му, докато го свличаше долу, но Маппо не беше антилопа. Колкото и дълбоко да се впиваха кучешките зъби, срещаха само корави мускули. Вбесен, треллът се пресегна над главата си, смъкна животното от раменете си, стисна го за кожата на врата и за единия заден крак, шибна го с все сила в канарата и му пръсна черепа.

Другите единадесет бяха обкръжили Икариум. Още докато Маппо смъкваше тялото на нападателя си от гърлото си и се извърташе, видя, че четири звяра вече лежат неподвижно около джага. Погледът на трелла се спря на Икариум и страхът изведнъж го стисна за гърлото. „Колко още? Докъде е стигнал джагът? Благослови ни, Беру, моля те.“

Един от зверовете беше впил челюсти в лявото бедро на Икариум и Маппо видя как древният меч на воина блесна надолу и обезглави леопарда. В един смразяващ миг главата се задържа — щръкнала от крака на воина буца, от която швиртеше кръв.

Живите още диви котки закръжиха.

Маппо се хвърли напред и ръцете му докопаха една плющяща в прашния въздух опашка. Изрева и метна из въздуха врещящата твар. Гърчейки се, леопардът прелетя седем-осем разкрача, удари се в стръмната скала и гръбнакът му се прекърши.

За д’айвърса вече бе твърде късно. Разбрало грешката си, съществото се опита да отстъпи, но Икариум беше неумолим. Джагът нададе пронизителен вой и се хвърли към петте оцелели леопарда. Те се пръснаха, но не достатъчно бързо. Зашвиртя кръв и разкъсана плът затупа тежко по пясъка. След няколко мига още пет трупа лежаха на земята.

Икариум се завъртя вихрено — търсеше още жертви на беса си.

Треллът колебливо пристъпи към него. След миг пронизителният вой заглъхна и студеният поглед на джагъта се спря върху трелла.

Маппо видя капките кръв по челото му. Зловещият звук беше секнал. „Съвсем за малко. Живи сме. Богове долни, този път… глупак съм, че тръгнах с него. Съвсем, съвсем за малко. На косъм.“

Мирисът на кръвта на д’айвърс, тъй щедро пролята, щеше да привлече други. Двамата бързо прибраха вещите си и тръгнаха. Преди да тръгнат обаче Икариум извади една стрела от колчана си и я заби в пясъка така, че да се вижда отдалече.

Тичаха цяла нощ. Не страхът от това, че ще умрат, ги тласкаше — и за двамата по-страшната заплаха беше убийството. Маппо се молеше дано стрелата на Икариум се окаже достатъчно предупреждение.

Утрото ги завари при източните скали. Отвъд стръмните канари се издигаха проядените зъбери на планините, разделящи Рараку от Пан’поцун Одан.

Нещо бе пренебрегнало оставената стрела и ги преследваше, може би само на левга зад тях. Треллът го беше усетил преди час — соултейкън. Формата, в която се бе превъплътил, беше огромна.

— Намери ни път за нагоре — каза Икариум и изпъна лъка. Подреди пред себе си останалите стрели и се обърна към посоката, от която бяха дошли. На стотина крачки омарата, вдигнала се като треперлива пелена над пясъците, скриваше всичко. Ако соултейкън се появеше и нападнеше, джагът щеше да има време да запрати срещу него няколко стрели. Лабиринтите, всечени в дръжките им, можеха да свалят и дракон, но физиономията на Икариум даваше ясно да се разбере, че от тая мисъл му прилошава.

Маппо опипа драскотините по тила си. Разкъсаната плът вече пареше — загнояваше и беше покрита с мухи. Мускулите под кожата пулсираха с тъпа болка. Той извади от пътната си торба лист от кактуса джегура и изстиска сока върху раните. Гърбът му се вкочани и му позволи да раздвижи ръката си, без онази пронизваща болка, която го караше да се облива в пот последните няколко часа. Треллът потръпна от внезапния студ. Сокът на кактуса беше толкова силен, че можеше да се използва само веднъж на ден, за да не стигне изтръпването до сърцето и дробовете. А и щеше да направи мухите още по-жадни.

Приближи се до цепнатината в стръмните скали. Треллите бяха обитатели на равнини, така че Маппо не беше кой знае колко ловък в катеренето и задачата, която му предстоеше да изпълни, не го блазнеше особено. Цепнатината се оказа толкова дълбока, че поглъщаше светлината на утринното слънце — и тясна в основата си дотолкова, че той едва можа да се провре. Пропълзя вътре и студеният влажен въздух го накара да потръпне отново. Очите му бързо се приспособиха и той видя задната стена на цепнатината на шест крачки пред себе си. Стъпала нямаше, нито вдлъбнатини за захващане. Нагоре пукнатината се уширяваше, но оставаше недостъпна до онова, което според него трябваше да е основата на кулата. Дори нещо толкова простичко като едно поклащащо се въже с дебели възли нямаше. Маппо изръмжа отчаяно и изпълзя отново на слънце.

Икариум стоеше с гръб към него, изпънал лъка. На трийсетина крачки от тях беше застанал грамаден кафяв мечок, здраво стъпил на четирите си крака — поклащаше се, вдигнал муцуна, и душеше вятъра. Соултейкън беше дошъл.

Маппо пристъпи до спътника си и тихо каза:

— Този ми е познат.

Джагът сниши лъка.

— Превръща се.

Мечокът залитна напред.

Всичко изведнъж се замъгли и Маппо примига. Усети вкус на песъчинки на езика си, ноздрите го засърбяха от лютивата миризма, съпровождаща преобразяването. Усети как го обля инстинктивната вълна на страха и онази позната прашна сухота, от която бе трудно да преглътнеш. След миг превръщането приключи и сега към тях крачеше мъж, гол и светлокож под жаркото слънце.

Маппо бавно поклати глава. В лъжливата си форма соултейкън изглеждаше огромен, цяла грамада от мускули — но сега, в човешката си форма, Мессремб беше не повече от пет стъпки висок, почти плешив и толкова слаб, че чак мършав, с тясно лице и редки зъби. Малките му очички с гранатов цвят блещукаха в насмешливите мрежи от бръчици, устата му се бе изкривила в усмивка.

— Маппо треллът, носът ми подсказа, че си ти!

— Отдавна не сме се срещали, Мессремб.

Соултейкън току поглеждаше с едно око към джага.

— Тъй де. Северно от Нимил беше май.

— Ония гъсти борови гори повече ти подхождаха — рече Маппо, унесен за миг в спомените си за онова време, за ония волни дни на огромните треллски кервани и далечните пътешествия.

Усмивката на мъжа пред тях повехна.

— Тъй е. А вие, господине, ще да сте Икариум, изобретателят на механизми, а днес — проклятието за д’айвърс и соултейкън. Да знаете, голямо облекчение изпитах, когато снишихте лъка си — само като видях как се прицелихте, сърцето ми затупа като полудяло.

Икариум го изгледа навъсено.

— Нямаше да съм проклятие за никого, ако зависеше от мене. Нападнаха ни без предупреждение — добави той, но думите му прозвучаха някак неубедително.

— Ще рече, не сте имали време да предупредите нещастното същество. Горките късчета на душицата му. Аз обаче съм всичко друго, но не и прибързан. Прокълнат съм с любопитен нос. Що за миризма е тръгнала с трелла, зачудих се, толкова близка до кръвта на един джаг, но и различна? Е, след като очите ми вече дадоха отговора, мога да си продължа по Пътя.

— Знаеш ли къде ще те отведе? — попита Маппо.

Мессремб се вцепени.

— Видели сте портите?

— Не сме. Какво очакваш да намериш там?

— Отговори, стари приятелю. А сега ще ви спестя вкуса на превъплъщенията си, като поудължа разстоянието между нас. Ще ми пожелаеш ли всичко най-добро, Маппо?

— Да, Мессремб. И ще добавя едно предупреждение: преди четири нощи пътят ни се кръстоса с пътя на Риландарас. Пази се.

В очите на соултейкън проблесна нещо от дивия мечок.

— Ще си отварям очите.

Маппо и Икариум го гледаха, докато не изчезна от погледа им зад една канара.

— Лудост се е затаила в него — рече Икариум.

Треллът потръпна.

— Да беше само у него. У всички тях — въздъхна той. — Между другото, така и не намерих път нагоре. Нищо не се вижда.

До ушите им стигна бавно чаткане на подковани копита. По ръба на урвата към тях се приближаваше някакъв мъж, яхнал черно муле. Седеше кръстато на високото дървено седло, загърнат в дрипава прашна телаба. Ръцете му, отпуснати на резбования лък на седлото, бяха ръждиви на цвят. Лицето му се криеше под гуглата. Колкото до мулето, животното беше странно на вид, с черна муцуна, черна кожа и уши, а и очи също така. Ни едно светло петънце не се мяркаше по абаносовото му тяло, освен праха и нещо, което можеше да са петна от засъхнала кръв.

Мъжът се полюшна на седлото и изсъска:

— Няма път за навътре. Само за навън. Още не е дошъл часът. Живот даден за живот взет, запомнете тия думи, запомнете ги. Пострадали сте? Лъснали сте от гной. Слугата ми ще се погрижи за вас. Грижлив човек, с леки ръчички, едната бръчкавка, едната розовка — схващате ли смисъла? Още не. Още не. Толкоз малко… гости. Но ви очаквах, да.

Мулето спря точно срещу процепа и погледна скръбно двамата пътници, докато ездачът му се мъчеше да разгъне скръстените си крака. Охкания и пъшкания придружиха усилията му, после той изгуби равновесие и с отчаян вопъл се прекатури и тупна в прахта.

Маппо видя избилите през телабата му кървави петна и пристъпи напред.

— Но вие също сте ранен!

Човекът се замята като обърната по гръб костенурка. Гуглата падна и откри голям клюнест нос, рунтава сива брада, татуирано плешиво теме и лице с кожа на потъмнял мед. Между кривнатите устни лъснаха два реда бели зъби.

Маппо клекна до него да намери раната, от която се беше изляла толкова много кръв, и кисела миризма на желязо го удари в носа. Той бръкна под наметалото на мъжа и измъкна един отпушен мехур. Изсумтя и се озърна към Икариум.

— Не е кръв. Боя е. Червена охра.

— Помогни ми, тъпак такъв! — сопна се мъжът. — Краката ми!

Объркан, Маппо му помогна да си разплете краката, което бе съпроводено от окаяни стонове. Щом се освободи, странният човек надигна гръб и почна да се пляска по бедрата.

— Слуга! Вино! Вино, скапана тиква такава!

— Не съм ви слуга — каза хладно Маппо и отстъпи назад. — А и не нося вино, когато минавам през пустиня.

— Не ти, варварино! — Мъжът се огледа сърдито. — Къде е той?

— Кой?

— Слугата, кой. Мисли си, че да ме носи, е единственото му задъл… а, ей го!

Треллът проследи погледа му и се намръщи.

— Но това е муле, господине. Съмнявам се, че ще може да хване някой винен мях с копитата си, та да ви напълни чашата. — Ухили се на Икариум, но джагът бе престанал да обръща внимание на ставащото. Беше свалил тетивата на лъка, седеше на един камък и чистеше меча си.

Както седеше на земята, непознатият награби шепа пясък и я хвърли по мулето. Стреснато, животното изрева, затича към процепа и се скри в пещерата. Странният човек с клюнестия нос запъшка, надигна се, олюля се, вдигна ръце, стисна ги пред себе си в нервен тик и заговори с вяла усмивка:

— Преоскърбително посрещане на гости. М-м, да. Преоскърбително посрещане, казвам ви. Безцелни извинения и любезни жестове, важни са много, м-да. Безкрайно съжалявам за този временен провал в етикета. О, да. Щях да имам повече опит, ако не бях господарят на този храм. Виж, един служител е длъжен да ласкае и да угодничи, м-да. Пък после да мрънка и да мърмори с приятелите си по участ. А, ето го и Слуга.

От входа на пещерата се появи кривокрак мъж с черен халат — носеше поднос с кана и глинени чаши. Беше забулил лицето си със слугински воал, само с два тънки процепа за очите — тъмнокафяви.

— Мързелив глупак! Паяжини видя ли да има?

Говорът на Слуга изненада Маппо. Беше малазански.

— Не, Искарал.

— По титла ме наричай!

— Върховен жрец…

— Сбърка!

— Върховен жрец Искарал Пъст на храма Тесем на Сянка…

— Идиот! Ти си Слуга! Значи аз съм…

— Господар.

— Точно тъй. Рядко си говорим — обясни Искарал на Маппо.

Икариум се приближи до тях.

— Значи това е Тесем. Бях склонен да вярвам, че е обител, посветена на Кралицата на сънищата…

— Отидоха си — сопна се Искарал. — Взеха си фенерите и оставиха само…

— Сенки.

— Умен джаг. Ама аз бях предупреден за това, о, да. И двамата сте повехнали като недопечени прасета. Слуга ви е приготвил стаи. И отвари с целебни треви, корени, лекове и еликсири. Бял паралт, емълър, тралб…

— Ама това са отрови — изтъкна Маппо.

— Тъй ли? Затуй умря свинята значи. Е, почти е време. Дали да се приготвяме за качването, що ли?

— Водете — подкани го Икариум.

— Живот даден за живот взет. След мене. Никой не може да надхитри Искарал Пъст. — Върховният жрец се обърна към пукнатината в скалите и примижа свирепо.

Зачакаха, но какво точно — Маппо представа си нямаше. След няколко минути треллът се окашля.

— Служителите ви ще пуснат ли стълба?

— Служители ли? Няма служители. Няма на кой да си наложиш тиранията. Колко жалко — няма кой да ти мърмори и ръмжи зад гърба, а това е лошо за един Върховен жрец. Ако не беше шепненето на моя бог, щеше да ми е все тая, уверявам ви, и вярвам, че ще го вземете предвид заради всичко, което съм сторил и предстои да сторя.

— Виждам някакво движение в цепнатината. — Икариум примижа.

— Бок’арала. Гнездят от тая страна на ската — изсумтя Искарал. — Мръсни скимтящи твари, все се месят, душат навсякъде, опикават олтара, серат ми на възглавницата. Те са ми наказанието — и защо? Едно от тях не съм одрал, да не говорим да му сваря мозъка за прилична трапеза — не. Нито клопки, нито капани, нито отрови, но на — преследват ме. Няма отговор за това. Отчаян съм, казвам ви.

След като попритъмня, бок’арала станаха още по-дръзки: заподскачаха по скалната стена, хващаха се с лапи за тесните пукнатини по камъка и търсеха да спипат някой ризан, щом малките крилати гущерчета взеха да излизат за нощния си лов. Дребни и с маймунски телца, бок’арала бяха крилати като прилепи, без опашки и с кафява козина. Като се оставеха настрана острите им зъбки, лицата им поразително приличаха на човешки.

От единствения прозорец на кулата се спусна въже с десетки вързани възли, показа се и една малка кръгла глава.

— Някои от тях са полезни, разбира се — добави Искарал.

Маппо въздъхна. Беше се надявал, че ще се появи някакво магическо средство за изкачване, нещо подобаващо за Върховния жрец на Сянка.

— Значи ще се катерим.

— В никакъв случай — отвърна възмутено Искарал. — Слуга ще се качи, после ще ни издърпа.

— Доста сила ще му трябва, за да се оправи с мен — каза треллът. — А и с Икариум.

Слуга остави подноса, плю си на ръцете и закрачи към въжето. Заиздига се нагоре със смайваща ловкост. Искарал клекна до подноса и наля вино в трите чаши.

— Слуга е наполовина бок’арал. Има доста дълги ръце. И мускули като желязо. Сприятелил се е с тях, сигурно заради него търпя всичките им злини. — Взе си чаша, подкани ги с жест и се надигна. — Цяло щастие е за Слуга, че съм толкова добър и търпелив господар. — Обърна се да види докъде се е изкатерил мъжът. — По-бързо, псе проскубано такова!

Слуга бе стигнал прозореца и вече се прехвърляше вътре.

— Слуга ми е дар от Амманас. Живот даден за живот взет. Една стара ръка, една нова. Истински повод за разкаяние. Ще видите.

Въжето се разклати. Върховният жрец изгълта последните капки от виното си, хвърли чашата и се затътри към въжето.

— Много дълго съм навън! Уязвим съм. Хайде, бързо! — Хвана се за един от възлите и сплете крака около въжето. — Тегли! Глух ли си? Тегли!

И полетя нагоре.

— Скрипци — каза Икариум. — Твърде бързо е, за да е нещо друго.

Маппо потръпна от болката, върнала се в раменете му, и отвърна:

— Не е това, което очакваше, както разбирам.

— Тесем — промърмори Икариум, докато гледаше как жрецът се промушва през прозореца. — Място за лечение. Самотен размисъл, депозиторий със свитъци и томове, ненаситни калугерки…

— Ненаситни?

Джагът погледна приятеля си и вдигна вежда.

— И още как.

— Колко тъжно наследство!

— Много.

— В този случай — каза Маппо, докато въжето се развиваше отново надолу, — мисля, че самотният размисъл е поразмътил нечий мозък. Надхитрянията с бок’арала и шепотът на един бог могат да побъркат мнозина…

— Все пак тук има сила, Маппо — промълви Икариум.

— Да — съгласи се треллът, докато пристъпваше към въжето. — Когато мулето влезе, в пещерата се отвори Лабиринт.

— Тогава защо жрецът не го използва?

— Съмнявам се, че при този Искарал Пъст ще намерим лесни отговори, приятелю.

— Гледай да се държиш здраво, Маппо.

— Добре.

Изведнъж Икариум се пресегна и сложи ръка на рамото на Маппо.

— Приятелю.

— Да?

Джагът се беше навъсил.

— Липсва ми една стрела, Маппо. Отгоре на всичко по меча ми има кръв, а по тебе виждам ужасни рани. Я ми кажи, бихме ли се? Не помня… нищо.

Треллът помълча, след което отвърна:

— Нападна ме един леопард, докато ти спеше, Икариум. Използвах оръжията ти, не си струва да го споменавам.

Икариум се намръщи още повече.

— Пак ми се губи време.

— Нищо сериозно, приятелю.

— Щеше ли да ми кажеш, ако не беше така? — В сивите очи на джага се четеше отчаяна молба.

— Че защо да не ти кажа, Икариум?