Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadhouse Gates, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Дверите на Скръбния дом

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004

ИК „Бард“ ООД, 2004

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Четвърта книга
Дверите на Скръбния дом

Бавно и с грохот Колтейн

гази земята горяща.

Вятърът вие с омраза в костите

на ратта му немряща.

Плющи в ръката на Колтейн

кучешката верига.

 

Кърви юмрукът на Колтейн,

в реки от кръв подгизва пясък.

Вие керванът му в костите

с горчива ненавист.

Плющи в ръката на Колтейн

кучешката верига.

 

„Колтейн“

Походна песен на Ловците на кости

15.

Бог, тръгнал по земя на смъртни, оставя кървава диря.

 

„Поговорки на Глупеца“

Денис Бюл

— Кучешката верига — изръмжа морякът с мрачен и натежал като въздуха в трюма глас. — Ей на това му се вика проклятие, каквото човек не би пожелал и на най-омразния си враг. Колко, трийсет хиляди бежанци? Четиридесет? А на всичко отгоре сред тях и ония лигави благородници, дето все хленчат и врещят за това и онова. Бас слагам, че пясъкът в стъкленицата на Колтейн скоро ще изтече.

Калам сви рамене в сумрака, без да спира да опипва влажните греди. „Наречи един кораб «Рагстопър»[1], и тревогите почват още преди да си вдигнал котвата.“

— Дотук оцеля.

Морякът, който трупаше балите с товара, спря.

— Глей ти! Три пети от трюма вече се натъпка, а храната и водата още не е дошла на борда. Корболо Дом, разправят, привикал Релой с армията му — добавил ги е към своите и стават… колко? Петдесет хиляди меча? Шейсет? Ще я спипа предателят оная верига при Ватар. И тогаз, с племената, дето идат от юг, аха, Беру да не дава дано, онова уикско псе речи го свършило. — Мъжът изпъшка, превит над поредната увита в зебло бала. — Тежко, да му се не… и не е празна мълва, да ти кажа. Онова леке от китова мас, дето се е нарекло Върховен юмрук, е надушило накъде духа вятърът — виж тук, печатът му е сложен на всичко. Червеят му с червей свива опашка с всичката си плячка. Че инак защо имперският ковчежник ще довтаса на борда, а? И двайсет морски пехотинци отгоре…

— Може и да си прав — разсеяно му отвърна убиецът. Още не беше напипал суха дъска.

— Та ти значи ще помагаш на нашия калафатар, а? Имаш ли си жена тука, в Ейрън? Бас слагам, че ти се ще да дойдеш с нас, а? Ама е вече много гъчкано, да ти кажа, с ковчежника и ония две пудри…

— Кои пудри?

— Бе, видях го единия да се качва на борда преди десет минути. Зализано едно като миша плюнка, префърцунено и лъха на благовония от десет крачки, ама колкото и цветен сок да му слагаш, гнилочът си е гнилоч, ако ме разбираш.

Калам се ухили в тъмното. „Не съвсем, дърт шомпол такъв, но горе-долу схващам.“

— А другият?

— Бас слагам, че е същият, само че не съм го видял още. Качил се с капитана, чух. Кълна се в кръвта на Седемте града, не е за вярване. Преди такованка, капитанът да ни измъкне от оная дупка на пристанището — дъх на Гуглата, като ти дойде едно отделение войници да ти иска „това било, онова било“, к’во му остава на човек, освен да ги шибнеш в търбусите, а? И десет крачки не бяхме слезли от кея — толкоз с отпуската на сухо.

— Предишната спирка коя беше?

— Фалар. Едни едри жени, с червена коса, гледат те изпод вежди и само мускул по тях, точно както най ги харесвам. Ех, добре си я изкарахме там.

— Товарът ви?

— Оръжия, пред флотата на Тавори. Цепехме вълните като плуг, да ти кажа — уж щеше да е същото чак до Унта. Ама тъпчи ги тия кълчища де, нали ти плащат!

Калам се изправи.

— Няма да стигне времето да се запуши добре навсякъде.

— То време не остава никога, но Беру да те благослови — направи, каквото можеш.

Убиецът се окашля.

— Прощавай, че трябва да ти го кажа, но май ме бъркаш с друг. Не съм от хората на калафатаря.

Морякът се спря с поредната бала.

— А?

Калам изтри ръце в наметалото си.

— Аз съм другата „пудра“.

От другия край на трюма му отвърна тишина, последвана от тихо мърморене и:

— Моля за извинение, сър.

— Няма нужда — отвърна убиецът. — Едва ли се случва често да завариш някой от пътниците да запушва тук дъските. Предпазлив човек обаче съм, пък и напоследък, уви, нервите ми са пообтегнати.

— Пропуска, вярно — каза морякът, — но капитанът държи трима души само на помпите. Щом дрънне камбаната, и си плюят на ръцете, сър. Капитанът, да знаете, си има една риза, дето му носи късмет.

— Видях я — отвърна Калам и прекрачи редицата сандъци, всички с печата на Върховния юмрук. Добра се до капака към палубата, хвана се за перилото на стълбата и спря. — Какво става с бунта в Саул?

— Става все по-горещо, сър. Благословени да са ония от морската пехота, че тоя път и шлеп няма да можем да надбягаме.

— Без ескорт?

— Пормквал е заповядал на флотата на Нок да държи това пристанище. Ще имаме прикритие поне докато не прекосим залива Ейрън и не излезем в морето Доджал Хейдинг.

Калам се намръщи, но си замълча. Качи се по стълбата на главната палуба.

„Рагстопър“ се поклащаше тежко, закотвен до имперската стоянка. Пристанищни хамали и хора от екипажа щъкаха по задачите си и му беше трудно да си намери място по-настрана от пътя им. Най-сетне зърна едно при кърмовия мостик, близо до руля, откъдето можеше да наблюдава какво става. От другата страна на широкия каменен кей стоеше привързан голям малазански транспортен кораб, високо над водата. Конете, които беше докарал от Кюон, бяха разтоварени преди около час, останали бяха само десетина пристанищни работници със задачата да приберат разфасованите останки от животните, непреживели дългия път. При такива загуби беше обичайно месото да се прибере и осоли, стига корабният касапин да го обяви за годно за ядене. Одраните кожи имаха безброй приложения на борда. За докерите оставаха главите и кокалите, а не липсваха и нетърпеливи купувачи, стълпили се от другата страна на имперската бариера.

Калам не беше виждал капитана от заранта, когато се качиха на борда, преди два дни. Бяха му показали малката каюта, платена от мистериозния Салк Елан за пътуването му, след което просто го оставиха да прави каквото намери за добре, докато капитанът се беше върнал, за да освободи тикнатия в дранголника си екипаж.

„Салк Елан… търпение нямам да се запозная с теб…“

Откъм трапа се чуха дрезгави гласове, Калам погледна натам и видя, че капитанът се качва на палубата. Придружаваше го някакъв висок изгърбен мъж на средна възраст с продълговато, болезнено мършаво лице, покрито с тъмносиня пудра според някаква отскорошна дворцова мода, и облечен в доста широко за тялото му напанско морско облекло. От двете му страни стоеше по един телохранител, и двамата — грамадни, със зачервени лица, полускрити зад рунтави черни бради и мустаци. Носеха шлемове с предпазител над носа, дълги плетени ризници и тълвари с широки остриета на кръста. Калам не можа да прецени произхода им. Телохранителите, както и господарят им, явно не се чувстваха много удобно върху леко поклащащата се палуба.

— Аха — чу се тих глас зад гърба му. — Това май трябва да е ковчежникът на Пормквал.

Сепнат, Калам се обърна и видя заговорилия го, небрежно облегнат на кърмовия парапет. „Като забиване с нож.“

Непознатият се усмихна.

— Много точно бяхте описан, признавам.

Убиецът го огледа. Беше строен, слаб, облечен в широка яркозелена копринена риза. Лицето му изглеждаше съвсем благонамерено, макар и с някак твърде резки черти, за да може да го нарече човек приятелско. По дългите му пръсти блестяха пръстени.

— От кого? — сряза го Калам, попритеснен от ненадейната му поява.

— От общия ни приятел в Ерлитан. Аз съм Салк Елан.

— Никакви приятели нямам в Ерлитан.

— Значи думата беше неподходящо избрана. Онзи, който ви беше задължен, и на когото аз самият на свой ред бях задължен, поради което ми беше възложена задачата да уредя заминаването ви от Ейрън, което и направих, освобождавайки се по този начин от задължението си — което се оказа съвсем навременно, бих добавил.

Калам не можа да забележи никакви скрити оръжия по него, а това му подсказа много.

— Игри — изръмжа той.

Салк Елан въздъхна.

— Мебра. Който повери Книгата в ръцете ви, а тя бе доставена надлежно на Ша’ик. Бяхте тръгнали за Ейрън, или така поне предположи Мебра. Освен това той подозираше, че с вашите, хм, таланти, сте решен да отнесете Святата кауза до самото сърце на Империята. Или, по-точно, през едно определено сърце. Наред с другите приготовления уредих при портала на Имперския Лабиринт да се постави нещо като скрита жичка, която, след като се задейства, да предизвика различни предварително уговорени събития. — Мъжът извърна глава и огледа градските покриви около залива. — Уви, както се оказа, дейностите ми в града бяха леко посъкратени напоследък, поради което така уредените вече неща е трудно да се поддържат. Още по-обезпокоителното е, че и плячка ми беше струпана на главата — всичко това е едно ужасно недоразумение, уверявам ви, макар че не храня много вяра в имперското правосъдие, особено когато е намесена Гвардията на самия Върховен юмрук. Поради което наех не една каюта, а две — каютата срещу вашата всъщност.

— Капитанът не ми направи впечатление на продажен — каза Калам. Мъчеше се да прикрие тревогата си. — „Ако Мебра е разбрал, че съм намислил да убия императрицата, кой още е могъл? А и този Салк Елан, който и да е той, явно не знае кога да млъкне… освен, разбира се, ако не опипва за реакция. Освен това тук може би се прилага класическа тактика. Нямаш време да провериш достоверността, когато отстъпваш…“

Пискливият глас на ковчежника се извиси над палубата зад него, с всевъзможни оплаквания, хвърлени в лицето на капитана, който отвръщаше с мърморене под нос, ако изобщо им отвръщаше.

— Не, не продажен — съгласи се Салк Елан. — Изобщо му липсва лоялност, да бъдем по-точни.

Калам изсумтя, едновременно разочарован от неуспялата маневра и доволен, че е чул потвърждение на преценката си за нрава на капитана. „Дъх на Гуглата, напоследък имперските грамоти не струват и пергамента, на който са написани…“

— Още един повод за сериозни опасения — продължи Елан — е в това, че умът му е доста над средното ниво и като че ли намира интелектуален стимул единствено в хитруването и объркването. Не се съмнявам, че е прекалил по време на тайнствената си среща с вас в странноприемницата.

Калам неволно се усмихна.

— Нищо чудно, че ми хареса още от пръв поглед.

Елан отвърна с тих, но изпълнен с разбиране смях.

— Така че не би трябвало да ви изненадва с какво нетърпение очаквам нашите вечери на масата му в това предстоящо пътуване.

Калам задържа усмивката на устните си и каза:

— Няма повече да допусна грешката да си оставя гърба незащитен за теб, Салк Елан.

— Бяхте разсеян, разбира се — отвърна без смущение мъжът. — Не очаквам да възникне отново такава потенциална възможност.

— Радвам се, че се разбрахме, защото твоето обяснение дотук има повече пробойни, отколкото този кораб.

— Радвате се? Какво подценяване, Калам Мекхар! Аз съм щастлив, че толкова ясно се разбрахме!

Калам се отдръпна и отново погледна през рамо към главната палуба. Имперският ковчежник продължаваше гневната си тирада към капитана. Моряците наоколо мълчаха, всички приковали очи в сцената.

Салк Елан цъкна с език.

— Ужасно нарушение на етикета, не мислите ли?

— На този кораб командва капитанът — отвърна убиецът. — Ако искаше, отдавна щеше да сложи край на това. Струва ми се, че просто е оставил този шквал да затихне сам.

— Все пак предлагам двамата да се намесим в събитията.

Калам поклати глава.

— Не е наша работа, пък и няма полза да го правим. Впрочем, мнението ми не ви ангажира.

— О, все пак е наша работа, Калам. Нима бихте допуснали всички пътници да бъдат овъргаляни в катрана от екипажа? Освен ако не държите готвачът да ви плюе в кашата, разбира се.

„Има право кучият му син.“

Изгледа как Салк Елан закрачи небрежно по палубата и тръгна след него.

— Благородни сър! — извика Елан.

Ковчежникът и двамата му телохранители се обърнаха.

— Вярвам, че напълно оценявате търпението на капитана — в движение продължи Елан. — На повечето кораби вие с двамата ви негодни за нищо слуги щяхте вече да сте полетели през борда и поне двама от вас щяха да са потънали на дъното като торби с баласт — щеше да е изключително приятна гледка.

Един от телохранителите изръмжа и помръдна напред, косматата му ръка посегна към дръжката на тълвара.

Ковчежникът беше странно пребледнял под качулката от тюленова кожа; по лицето му не се виждаше нито капчица пот въпреки горещината и тежките дипли на напанското промазано против дъжд наметало.

— Безочливо жалко подобие на рачешко дупце! — писна благородникът. — Заври се обратно в дупката си, говно кървясало, преди да съм извикал пристанищния магистрат да те тикне в дранголника! — Вдигна бледата си дългопръста длан и го посочи. — Мегара, спукай я от бой тая отрепка!

Телохранителят с ръката на оръжието пристъпи напред.

— Я стой! — изрева капитанът. Няколко моряци пристъпиха от всички страни, застанаха между мустакатия охранител и Салк Елан и завъртяха небрежно канджи и ножове. Телохранителят се поколеба и отстъпи.

Капитанът се усмихна, с ръце на кръста, след което заговори с по-кротък и благоразумен тон:

— Сега аз и тъпкачът на пари ще продължим учтивата си беседа в моята каюта. Междувременно екипажът ми ще помогне на тези двама слуги да се отърват от тия проклети от Гуглата оръжия и да ги скътат някъде на безопасно. Въпросните слуги след това ще се окъпят и корабният лечител ще ги прегледа за паразити — каквито на борда на „Рагстопър“ не търпя, — а щом обезвъшляването приключи, могат да помогнат с товаренето на последните провизии на господаря им, без оная пейка от оловно дърво, която ще подарим на капитана на митницата, за да ни пусне по-лесно да отплаваме. И последно, всяка ругатня на този кораб оттук нататък — колкото и да е изобретателна — излиза само от моята уста и от ничия друга. Това е всичко, господа.

Ковчежникът сигурно се канеше да отвърне на предизвикателството, но внезапното му рухване на палубата го предотврати. Двамата телохранители рязко се обърнаха от тропота върху дъските, вкочаниха се и зяпнаха изпадналия си в несвяст господар.

След малко капитанът каза:

— Е, всичко не е, както изглежда. Отнесете долу тъпкача на пари и му свалете тези тюленови кожи. Корабният касапин си има друга работа, а не сме срязали въжетата още. — Обърна се към Салк Елан и Калам. — Вие, господа, можете да ме придружите до каютата.

 

 

Помещението не беше много по-голямо от това на убиеца и беше почти празно. Минаха няколко минути, докато капитанът успее да намери три халби и да ги напълни с киселия местен ейл от една глинена кана. Без да вдига наздравица, той изгълта наведнъж половината си халба и отри пяната с опакото на ръката си. Очите му шареха нервно, без да се спрат на никой от двамата пред него.

— Правилата — заговори им с кисела физиономия, — са прости. Стоите настрана от ковчежника. Положението е… объркано. След като адмиралът е под арест…

Калам се задави с ейла и едва успя да изхрипти:

— Какво? По чия заповед?

Капитанът гледаше намръщено обущата на Елан.

— На Върховния юмрук, чия друга. Виждате ли, няма друг начин да задържи флотата в залива.

— Императрицата…

— Вероятно не знае. В града не е имало Нокът от няколко месеца — никой не знае защо.

— А отсъствието им — каза Елан — придава неоспорим авторитет на решенията на Пормквал, доколкото схващам.

— Повече или по-малко — съгласи се капитанът с поглед, фиксиран в една от напречните греди. Довърши ейла си и си наля още. — Във всеки случай личният ковчежник на Върховния юмрук е дошъл с писмена заповед, даваща му команден статут в това пътуване, което значи, че има правото да ми отнеме властта, ако така предпочете. Значи, макар да разполагам с имперска грамота, нито аз, нито корабът ми и екипажът всъщност не сме от имперския флот, което прави нещата, както вече казах, объркани.

Калам остави халбата си на масата.

— Точно срещу нас има един имперски транспортен кораб, готов е за тръгване също като нас. Защо, в името на Гуглата, Пормквал не е изпратил ковчежника си с товара му на него? По-голям е, пък и по-добре защитен е, в края на краищата…

— Така е. И всъщност е под командата на Върховния юмрук, и ще потегли за Унта скоро след нас, натоварен с домакинството на Пормквал и скъпоценните му расови жребци, което значи, че ще е претъпкан. По-лошото е, че е бавен, а Върховният юмрук иска да си прибере златото в мазетата на имението си в Унта колкото може по-скоро. „Рагстопър“ е бърз, когато потрябва. Е, това е всичко. Допивайте. Смятам да потеглим най-много до един час.

 

 

В коридора пред капитанската каюта Салк Елан поклати глава и измърмори:

— По-сериозен не можеше и да бъде.

Убиецът го изгледа.

— Какво имаш предвид?

— Този ейл беше ужасен. „Допивайте“, как пък не.

Калам се навъси.

— Нито един Нокът в града — интересно защо?

Спътникът му сви разсеяно рамене.

— Ейрън вече не е каквото беше, уви. Гъмжи от монаси, жреци и войници, тъмниците са пълни с невинни, докато фанатиците на Ша’ик — само най-умните от тях са останали живи, разбира се — сеят убийства и безредици. Разправят също, че и Лабиринтите вече не са каквото бяха, макар че, доколкото разбирам, ти знаеш за тях повече от мен. — Елан се усмихна.

— Това да не би да беше отговор на въпроса ми?

— А аз да не би да съм експерт по дейностите на Нокътя? Не само че никога не съм излизал на пътя на тези ужасни резачи на гърла, а и винаги съм се старал любопитството ми около тях да е грижливо подрязано. — Изведнъж лицето му светна. — Може пък ковчежникът да не преживее топлинния си припадък! Колко приятна мисъл!

Калам се обърна и тръгна към каютата си. Чу как Салк Елан въздъхна, след което продължи в обратната посока и се заизкачва по стълбата към палубата.

Убиецът притвори вратата зад себе си и се облегна на нея. „По-добре да влезеш в капан, който можеш да видиш, отколкото в невидим.“ Но и тази мисъл не го утешаваше много. Дори не беше сигурен, че изобщо има капан. Мрежата на Мебра беше голяма — знаел го беше винаги, а и самият той неведнъж се беше заплитал в нишките й. Нито имаше причина да мисли, че ерлитанският шпионин го е предал за доставката на Книгата на Дрижна — беше я предал в ръцете на самата Ша’ик, в края на краищата.

Салк Елан най-вероятно беше маг, а освен това създаваше впечатлението за човек, способен да се държи в бой. Не беше трепнал, когато телохранителят пристъпи срещу него с ръка на оръжието.

„И двете неща никак не ме успокояват.“

Убиецът въздъхна.

„А и познава лошия ейл, щом го опита…“

 

 

Когато изведоха породистите жребци на Върховния юмрук, се възцари суматоха. Изнервените коне блъскаха и събаряха коняри, докери, войници и пристанищни служители. Старшият на конюшните търчеше с крясъци насам-натам и се мъчеше да наложи някакъв ред, с което само усилваше бъркотията сред кипналата гмеж.

Жената, стиснала юздите на един великолепен жребец, се отличаваше само със зоркото си спокойствие и когато Старшият най-сетне успя да уреди товаренето, беше между първите, повела подопечното й животно по широката рампа на имперския транспортен съд. И макар Старшият да познаваше всички свои работници, както и всички поверени му коне, вниманието му беше дотолкова изопнато и разкъсано във всички посоки, че не можа дори да забележи, че жената и конят са му непознати.

Майнала беше видяла как „Рагстопър“ отплава два часа по-рано, след като на борда му се качиха двете отделения морски пехотинци в пълно снаряжение. Търговският кораб беше извлечен на буксир от вътрешното пристанище, преди да му разрешат да изпъне платна, придружен от две имперски галери, които щяха да му осигурят охрана, докато прекоси залива Ейрън. Четири подобни бойни кораба чакаха имперския транспорт на четвърт левга извън пристанището.

Десантната част на борда на имперския транспорт беше внушителна — цели седем отделения. Явно беше, че морето Доджал Хейдинг никак не е безопасно.

Жребецът на Калам замята глава, щом стъпи на главната палуба. Масивният люк, отвеждащ към трюма, представляваше всъщност подвижна платформа, вдигаща и спускаща се сантиметър по сантиметър. Качиха първите четири коня на нея.

Един побелял коняр, който стоеше до Майнала, изгледа и нея, и коня й.

— От последните покупки на Юмрука ли е?

Тя кимна.

— Великолепно животно — каза мъжът. — Добро око има Върховният юмрук.

„И нищо друго за коментар. Кучият син подготвя предстоящото си бягство съвсем показно и когато най-сетне напусне самият той, ще разполага с цяла флота бойни кораби за ескорт, несъмнено. Ех, Кенеб, за това ли трябваше да те доведем тук?“

„Махайте се от Ейрън“, беше казал Калам. Тя се бе постарала да убеди Селв в същото, преди да се сбогуват, но Кенеб вече бе включен в армейския строй. Към градския гарнизон на Блистиг. Нямаше да заминат никъде.

Майнала подозираше, че никога вече няма да ги види.

„И всичко това само за да тръгна по петите на един мъж, когото не разбирам. Мъж, когото дори не съм сигурна, че харесвам. Ех, жено, вече си достатъчно голяма за такова безразсъдство…“

 

 

Хоризонтът на юг бе като тънка сиво-зелена жилка, потръпваща сред облаците зной, издигащи се от пътя. Земята, проснала се пред тях, беше гола, осеяна с камъни, освен по разораната от коловози, осеяна с чирепи пътека на търговския керван, отклоняващ се от Имперския път.

Бойците от авангарда седяха неподвижно на конете си при кръстопътя. На изток и югоизток се простираше морският бряг, със селцата, градчетата и Свещения град Убарид. Небето в тази посока беше зацапано от пушеци.

Свит в седлото си, Дюйкър слушаше с останалите капитан Сълмър.

— … и единодушието по този въпрос е абсолютно, Юмрук. Нямаме друг избор, освен да изслушаме Нетпара и Пулик. В края на краищата бежанците са тези, които ще изстрадат най-много.

Капитан Лъл изсумтя презрително.

Лицето на Сълмър беше пребледняло дори под прахта, но той продължи:

— Дажбите им вече бездруго са на ръба на гладната смърт — о, вода при Ватар ще има, но какво ще правим по-нататък, сред пустошта?

Бълт се почеса нервно по брадата.

— Магьосниците казват, че не усещат нищо, но все още сме далече — цяла гора и една широка река има между нас и сушавите земи. Може пък тамошните духове на земята да са се заровили дълбоко — Сормо поне така твърди.

Дюйкър погледна към магьосника, който седеше мълчаливо, загърнат в наметалото на един старей на коня си, с лице, скрито в сянката на качулката. Историкът виждаше съвсем ясно станалото вече постоянно треперене на ръцете му. Нил и Недер все още се съвземаха след тежкото си изпитание при хребета Гелор, нито веднъж не се бяха показали от покрития фургон, който ги караше, и Дюйкър беше започнал да се чуди дали изобщо са живи. „Нашите последни три мага, а двама от тях или са мъртви, или са толкова отслабнали, че не могат да вървят, докато третият се състарява с по десет години за всяка седмица от това прокълнато от Гуглата пътуване.“

— Тактическите предимства трябва да са ви ясни, Юмрук — продължи Сълмър. — Колкото и порутени да се окажат стените на Убарид, ще ни осигурят по-добра защита от една земя, в която няма дори хълмове…

— Капитане! — изръмжа Бълт.

Сълмър млъкна, стисна устни в тънка, безкръвна резка.

Дюйкър потръпна от студ, който нямаше нищо общо с бавното захлаждане в края на деня. „Такава голяма отстъпка, Сълмър, от гледна точка на един уикски пълководец, е в рамките на доброто поведение на човек с по-долен ранг. Що за тънка кожа носиш на гърба си, капитане? Нищо чудно, че ти я смъкват толкова лесно, когато седнеш да си пиеш виното с Нетпара и Пулик Алар…“

Колтейн все едно не чуваше думите на Сълмър. Винаги правеше така. Посрещаше благородническото нахалство и дебелоочие по същия начин, по който се справяше с всичко останало — с хладно безразличие. Но колкото и добре да действаше това на уикците, Дюйкър виждаше как то прави Сълмър и други като него още по-дръзки.

А капитанът не беше приключил.

— Въпросът не е само военен, Юмрук. Гражданският елемент при тази ситуация…

— Повишете ме, командир Бълт — прекъсна го Лъл, — за да мога да напердаша с камшик това псе, докато от кожата му не остане само спомен. — И изръмжа на своя колега капитан: — Иначе ще си поприказваме някъде насаме, Сълмър…

Сълмър му отговори с мълчаливо озъбване.

— Никакъв граждански елемент няма — каза Колтейн. — Убарид ще се окаже фатален капан, ако си го върнем. Откъснати и от суша, и от море, изобщо няма да можем да го задържим. Обяснете това на Нетпара, капитане, и това е последната ви задача.

— Последната ми задача ли, сър?

Юмрукът не отвърна нищо.

— Последната — избоботи Бълт. — Значи точно това. Разжалван сте, с барабан пред строя.

— Моля за извинение, Юмрук, но вие не можете да направите това.

Колтейн леко извърна глава и Дюйкър се зачуди дали капитанът е успял най-после да жегне Юмрука.

Сълмър сви рамене.

— Имперският ми ранг е връчен от Върховен юмрук, сър. На това основание, в правото ми е да поискам присъда от висша инстанция. Юмрук Колтейн, силата на малазанската армия винаги е била в това, че принципът на обучението ни изисква да изразяваме свободно мнението си. Въпреки вашите заповеди — които ще изпълнявам съвестно и изцяло — имам право личната ми позиция да бъде надлежно записана така, както е изразена. Ако желаете, мога да ви цитирам съответните членове в Устава, за да ви напомня за тези права, сър.

Последва мълчание, след което Бълт се извърна към Дюйкър.

— Историк, вие разбрахте ли нещо от това?

— Колкото и вие, чичо.

— Позицията му ще бъде ли записана надлежно?

— Да.

— И предполагам, че един такъв съд изисква присъствието на адвокати, да не говорим за Върховен юмрук?

Дюйкър кимна.

— Къде е най-близкият Върховен юмрук?

— В Ейрън.

Бълт кимна замислено.

— Тогава, за да решим час по-скоро въпроса за капитанския ранг, трябва да продължим на пълна скорост към Ейрън. — Обърна се към Сълмър. — Освен, разбира се, ако възгледите на Съвета на благородниците не са с предимство пред съдбата на военната ви кариера, капитане.

— Връщането на Убарид ще позволи флотата на адмирал Нок да ни се притече на помощ — заяви Сълмър. — По този път можем да стигнем бързо и безопасно до Ейрън.

— Флотата на адмирал Нок е в Ейрън — изтъкна Бълт.

— Да, сър. Но веднага щом вестта, че сме в Убарид, стигне до тях, посоката на действията им ще е очевидна.

— Искате да кажете, че ще хукнат презглава да ни спасяват? — Бълт се намръщи театрално. — Сега вече аз се обърках, капитане. Върховният юмрук държи армията си в Ейрън. Нещо повече, той държи също така целия флот на Седемте града. Нито армията, нито флотът са се раздвижвали от месеци. Имаше безброй възможности да ни изпрати на помощ една от двете сили. Кажете ми, капитане, виждали ли сте някога в ловните имения на семейството ви сърна, уловена от светлината на фенер? Как стои замръзнала, неспособна да предприеме каквото и да е. Върховният юмрук Пормквал е точно такава сърна. Колтейн би могъл да докара кервана ни на три мили от Ейрън и Пормквал няма да излезе да ни прибере. Наистина ли вярвате, че едно още по-тежко усилие, каквото си представяте за нас в Убарид, ще засрами достатъчно Върховния юмрук, че да го накара да се задейства?

— Говорех по-скоро за адмирал Нок…

— Който или е мъртъв, или болен, или в тъмницата, капитане. Иначе отдавна щеше да е вдигнал платната. Един човек командва в Ейрън, и само един. Готов ли сте да оставите живота си в ръцете му, капитане?

Сълмър отвърна кисело:

— Изглежда, че така или иначе съм го оставил, командире. И също така изглежда, че вече не ми е позволено да изразявам мнението си…

— Позволено ви е — каза Колтейн. — Но вие също така сте войник на Седма.

Капитанът наведе глава.

— Моля за извинение, Юмрук, прекалих. Времената са доста напрегнати.

— Тъй ли? Не бях забелязал — ухили се Бълт.

Изведнъж Сълмър се обърна към Дюйкър.

— Историк, какво е вашето мнение за всичко това?

„Като обективен наблюдател…“

— Мнението ми за кое, капитане?

— Убарид, или река Ватар, с гората и пустите земи на юг? Като цивилен, който добре разбира мъките на бежанците, наистина ли вярвате, че те ще оцелеят след толкова тежък преход?

Историкът помълча, след което се окашля и сви рамене.

— Както винаги, по-голямата опасност е една дезертираща армия. Победата при хребета Гелор ни откупи време, за да оближем раните си…

— Едва ли — прекъсна го Сълмър. — Напротив, оттогава сме принудени да се движим още по-бързо.

— Да, и с пълно основание. Сега ни преследва Корболо Дом. Този човек е бил Юмрук навремето и е много способен командир и тактик. Камъст Релой е маг, а не пълководец — той погуби армията си, въобразявайки си, че може да разчита само на огромното числено превъзходство. Корболо няма да е толкова глупав. Ако врагът ни изпревари при река Ватар, с нас е свършено…

— Тъкмо затова би трябвало да го изненадаме и да си върнем Убарид!

— Краткотраен триумф — отвърна Дюйкър. — По този начин биха ни останали не повече от два дни за укрепване на градската защита до пристигането на Корболо. Както сам казахте, аз съм цивилен, не съм тактик. Но дори и аз мога да разбера, че взимането на Убарид би се оказало самоубийствено, капитане.

Бълт се намести в седлото и се огледа много театрално.

— Дайте да намерим някой браничар, че да чуем още едно мнение. Сормо, къде е онзи грозен звяр, дето те осинови? Онзи, дето морските го нарекоха Бент?

Магьосникът вдигна леко глава и изхриптя уморено:

— Наистина ли държиш да знаеш?

Бълт се намръщи.

— Ми да, що не?

— Крие се в тревата на седем крачки от теб, командире.

Всички неизбежно започнаха да се озъртат, в това число и Колтейн. Накрая Лъл посочи и след като примижа продължително, Дюйкър успя да различи едно петнисто туловище сред високата остра степна трева. „Дъх на Гуглата!“

— Боя се — рече Сормо, — че няма да предложи кой знае какво мнение, чичо. Бент върви натам, накъдето го водиш.

— Истински войник значи — изхъмка Бълт.

Дюйкър погледна към огромната колона, проточила се на север. Имперският път беше построен за бързия преход на войски. Беше широк и равен, каменните му плочи бяха скрепени с геометрична точност. Можеше да поеме войска от петнайсет конници в редица. Кучешката верига на Колтейн беше с дължина над една имперска левга, въпреки че трите уикски клана яздеха през тревата от двете страни на пътя.

— Обсъждането приключи — каза Колтейн.

— Съобщете на ротите си, капитани — каза Бълт. Не беше нужно да добавя „Тръгваме за река Ватар“. Щабното заседание беше откроило позиции, особено раздвоението на Сълмър, и освен ежедневните въпроси около разположението на частите, продоволствието и други подобни, нищо друго не подлежеше на дебат.

Дюйкър изпита вълна на съжаление към Сълмър, осъзнал натиска, на който със сигурност бе подложен от страна на Нетпара и Пулик Алар. Капитанът, в края на краищата, беше с благородно потекло и заплахата родът му да изпадне в немилост сигурно правеше положението му непоносимо.

„Армията на Малазан ще познава само едни правила — беше провъзгласил император Келанвед по време на първото «прочистване» и «преустройство» на военщината в началото на режима си. — Една група правила и един водач…“ Наложеното от него и от Дасем Ълтър правило за заслугата като единствено средство за издигане и напредък бе предизвикало борба за власт в йерархиите на командванията на армията и флота. „Кръв се проля по дворцовите стъпала и Нокътят на Ласийн се оказа инструментът за това здравословно изрязване на гнилата плът. Трябваше да се е научила от този случай. Имахме и втора чистка след това, но тя много закъсня.“

Капитан Лъл прекъсна мислите на Дюйкър.

— Трябва да се върнеш с мен, старче. Има нещо, което трябва да видиш.

— Сега пък какво?

Усмивката на Лъл върху обезобразеното му лице беше грозна.

— Търпение, моля.

— О, добре, търпение съм натрупал толкова, че ще ми остане в излишък, капитане. — „Да чакаш да умреш, и какво дълго чакане беше.“

Лъл явно разбра коментара му. Примижа с единственото си око над равнината, на северозапад, където трябваше да е армията на Корболо Дом, на по-малко от три дни път разстояние, и бързо ги настигаше.

— Поканата е официална, историко.

— Води ме тогава.

Колтейн, Бълт и Сормо Е’нат бяха подкарали по дирята на търговските кервани. От авангардните части на Седма се разнесоха викове и започна подготовката за оставянето на имперския път. Дюйкър зърна браничаря Бент, понесъл се на дълги отскоци пред тримата уикци. „Така ги следваме и ние. Наистина, нарекли са ни подходящо.“

— Как е ефрейторът? — попита го Лъл, щом подкараха през тесния коридор към ротата на Лъл.

Дюйкър се намръщи. При хребета Гелор Лист беше получил жестока рана.

— Оздравява. Срещаме трудности с лечителите — изтощават се, капитане.

— М-да.

— Толкова много извличат от Лабиринтите си, че силата започва да вреди на собствените им тела — видях как ръката на един лечител се откърши като сух клон, когато вдигна едно котле от огнището. Това ме изплаши повече от всичко, на което тепърва ми предстои да стана свидетел.

Капитанът опипа превръзката на окото си.

— Не си само ти, старче.

Дюйкър замълча. Лъл почти беше почти рухнал от гнойната инфекция. Беше измършавял, а белезите по лицето му му придаваха толкова изтерзано изражение, че онези, които не го познаваха, потръпваха, щом го видеха. „Дъх на Гуглата, не само онези, които не го познават. Ако Кучешката верига има лице, то това е лицето на Лъл.“

Яздеха между войнишките колони и се усмихваха на подвикванията и мрачните шеги, съпровождащи пътя им, макар че усмивката на Дюйкър беше напрегната. Добре беше, че духът е висок, че странната меланхолия, настъпваща след една победа, се разсейваше, но призракът на онова, което ги очакваше, все пак се надигаше с чудовищна увереност. Историкът беше усетил как собственият му дух потъва в тъга и скръб, защото отдавна бе изгубил способността си да се залъгва със сляпа вяра.

Капитанът заговори отново.

— Гората оттатък реката, какво знаеш за нея?

— Кедър — отвърна Дюйкър. — Източникът на славата на Убарид в корабостроенето. Някога е покривала двете страни на река Ватар, но сега е останала само южната страна, а и тя е оредяла близо до залива.

— Глупците не са си правили труда да засаждат?

— Имало е малки усилия, когато най-сетне са разбрали докъде ще се стигне, но пастирите вече били сложили ръка на оголената земя. Кози, капитане. Козите могат да превърнат един рай в пустиня за нула време. Изяждат фиданките, белят кората на дърветата, убиват ги като пожар. Все пак нагоре по течението е останало доста гора. Ще вървим из нея поне една седмица, ако не и повече.

— И аз така чух. Е, сянката ще ми е добре дошла…

„Седмица, ако не и повече, как не. По-скоро вечност… как смята Колтейн да пази този огромен лъкатушещ керван в една гора, където засадите ще се появяват отвсякъде, където бойците няма да могат да обръщат и да отговарят на всяка заплаха с бързина и ред? Притесненията на Сълмър за сухите земи отвъд гората са дреболия. Интересно дали само аз мисля така?“

Яздеха между фургони, натоварени с ранени войници. Въздухът вонеше от гниеща плът — силовото лечение не бе успяло да надмогне и спре пълзежа на гнойта. Войници, изпаднали в треска, стенеха и бълнуваха, делириумът разтваряше дверите на изтерзаните им умове към безброй други селения. „От един кошмарен свят към безброй други. Само дарът на Гуглата ще им донесе покой…“

Вляво от тях стапящите се стада добитък и кози се тътреха сред пепеляви валма прах по равната тревиста земя. Уикските псета браничари ги пазеха по краищата, придружени от конниците от клана на Невестулката. Цялото стадо щеше да бъде изклано при река Ватар, защото земите оттатък леса нямаше да ги изхранят. „Защото там няма духове на земята.“

Историкът се умисли. Животните ги бяха следвали стъпка по стъпка в този гибелен за душите път. Месеци след месеци в страдание. „Проклятие, споделено от всинца ни — волята да живеем.“ Съдбите им бяха решени, макар за тяхно щастие те да не го разбираха. „Но дори и това ще се промени в последния момент. И най-глупавото животно като че ли е способно да усети предстоящата си смърт. Гуглата дарява всяко живо същество със съзнание в самия край. Що за милост е това?“

— Конската кръв изгоряла в жилите до черно — промълви изведнъж Лъл.

Дюйкър кимна. Нямаше нужда да пита за кой кон му говори капитанът. „Понесе ги всички, такава кипнала ярост за живот, разкъсваше я отвътре.“ Подобни мисли го отвеждаха отвъд думите, в място, съставено само от болка.

— Казват — продължи Лъл, — че ръцете им вече са оцапани в черно. Белязани са завинаги.

„Също като мен.“ Мислеше за Нил и Недер, две деца, свили се сега като зародиш под чергилото на фургона, там, сред смълчаните си родственици. „Уикците знаят, че дарът на силата никога не е безплатен. Знаят достатъчно, за да не завиждат на избраните между тях, защото силата никога не е игра, също както не са игра бляскавите знамена, вдигнати за слава и богатство. Те не прикриват нищо в бляскави одежди и така всички виждаме онова, което не бихме искали да видим — че силата е жестока, корава е като желязо и кост и жадува да сее гибел.“

— Заразява ме мълчанието ти, старче — обади се Лъл.

Дюйкър можа само да кимне отново.

— Усещам вече в себе си нетърпение за Корболо Дом. Да се свършва вече. Вече не мога да виждам онова, което вижда Колтейн, историко.

— Не можеш ли? — попита Дюйкър и го погледна. — Сигурен ли си, че това, което вижда той, е различно от това, което виждаш ти, Лъл?

Ужасът по обезобразеното лице бавно се утаи.

— Боя се — продължи Дюйкър, — че мълчанието на Юмрука вече не говори за победа.

— Също като твоето усилващо се мълчание значи.

Историкът сви рамене. „Цял континент ни преследва. Не трябваше да сме живи толкова дълго. А аз не мога да отведа мислите си по-надалече от това и съм се вкопчил в тази единствена истина. Всички истории, които съм чел… пълни с интелектуална обсебеност от войната, с безкрайно прерисуване на карти, героични щурмове и съкрушителни поражения. Не сме нищо повече от късчета страдание сред река от болка. Дъх на Гуглата, старче, думите ти изтощават самия теб — защо ги налагаш на другите?“

— Трябва да престанем да мислим — промълви Лъл. — Отдавна сме преминали тази граница. Сега просто съществуваме. Погледни животните ей там. Ние сме също като тях. Ти и аз, същите сме. Тътрим се под слънцето, ръчкат ни все натам, към мястото на заколението ни.

Дюйкър поклати глава.

— Нашето проклятие е в това, че не можем да познаем благодатта на това да си без ум, капитане. Боя се, че там, накъдето гледаш, няма да намериш спасение.

— Не търся спасение — изръмжа Лъл. — Само как да мога да продължа да вървя.

Приближиха се до ротата на капитана. Сред пехотата на Седма изпъкваше група безразборно въоръжени и снаряжени мъже и жени, може би петдесетина. Всички лица се извърнаха с очакване към Лъл и Дюйкър.

— Време е да бъда пак капитан — измърмори под нос Лъл, толкова обезсърчено, че тонът му жегна сърцето на историка.

Един сержант подаде отсечена команда и дрипавата войнишка сбирщина направи жалко усилие да застане мирно. Лъл изгледа всички и бавно слезе от коня.

— Преди половин година вие коленичехте пред чистокръвни — почна капитанът. — Свеждахте очи и вкусът на прахта по подовете бе на езиците ви. Излагахте гърбовете си на камшиците и светът ви беше високи стени и мръсни коптори, в които се любехте и раждахте деца, които ги чакаше същото бъдеще. Преди половин година нямаше да похарча и един калаен джакат за цялата ви сган. — Замълча и кимна на сержанта си.

Войници на Седма пристъпиха напред, всеки понесъл сгъната униформа. Униформите бяха избелели, зацапани и закърпени там, където оръжието беше разкъсало плата. Върху всеки вързоп лежеше железен войнишки знак. Дюйкър се наведе от седлото, за да огледа един от тях по-отблизо — беше кръгъл и в центъра имаше глава на псе браничар — не озъбено, просто гледащо напред изпод изпъкналото си чело.

Нещо се сгърчи вътре в него и той едва успя да му устои.

— Снощи — продължи капитан Лъл — при Колтейн дойдоха представители на Съвета на благородниците. Мъкнеха на гърбовете си сандък със злато и сребърни джакати. Знатните, изглежда, са се уморили да си готвят собствената си храна, да кърпят собствените си дрехи… да бичуват собствените си задници…

В друг момент такъв коментар щеше да предизвика мрачни погледи и ръмжене — поредната храчка в лицето към търпените цял живот. Но доскорошните слуги се разсмяха. „Щуротиите от времето, когато са били деца. Вече не са деца.“

Лъл изчака, докато смехът заглъхне.

— Юмрукът не отговори нищо. Юмрукът им обърна гръб. Юмрукът знае как се цени доблестта… — Капитанът замълча, раздраното му лице бавно се намръщи. — Идва време, когато един живот не може вече да се купи с пари, и пресече ли се тази граница, връщане няма. Вие вече сте войници. Войници на Седма. Всеки от вас ще се включи в редовен взвод в моята пехота, за да застане редом до своите другари войници — и на никой от тях не му пука какви сте били преди. — Обърна се рязко към сержанта. — Зачислете тези войници, сержант.

Дюйкър изгледа ритуала в пълно мълчание — всяко връчване на униформа, щом поредният мъж или жена пристъпеше напред. Нямаше нищо преиграно, нищо пресилено. Изрядният професионализъм носеше своята собствена тежест и сцената беше загърната от дълбока тишина. Историкът виждаше четиридесетгодишни новобранци, но всичко си беше на мястото. Десетилетията тежък труд и чистката на двете битки бяха събрали най-упоритите в оцеляването.

„Ще стоят в строя. И ще стоят добре.“

— Като слуги — изръмжа му тихо Лъл, — може да са оцелявали, като са ги продавали на други семейства. Сега, с мечове в ръцете, ще умрат. Чуваш ли тази тишина, Дюйкър? Знаеш ли какво значи тя? Мисля, че знаеш много добре.

„На всичко, което вършим, Гуглата се усмихва.“

— Напиши за това, старче.

Дюйкър погледна капитана. Видя един прекършен човек.

 

 

При хълма Гелор ефрейтор Лист беше скочил в изкопа, за да избегне дъжда от стрели. Дясното му стъпало се беше нанизало на върха на копие, забило се в пръстта. Железният връх беше пробил подметката, а после и възглавничката зад палеца.

Малка рана, най-обикновен лош късмет, но от бойните рани най-голям страх предизвикваха пробивните, защото разнасяха треска, която водеше до болезнена смърт.

Уикските конегледачки имаха опит в лекуването на такива наранявания, но запасите им от прахове и билки отдавна бяха привършили и им оставаше само един цяр — изгаряне на раната, а изгарянето трябваше да е дълбоко. В часовете след битката при хребета Гелор въздухът вонеше на изгорели косми и ужасната, сладникаво замайваща миризма на печено месо.

Дюйкър завари Лист да куцука в кръг — на отслабналото му, покрито с пот лице бе изписана решимост. Щом историкът се приближи, младежът вдигна глава.

— Мога вече да яздя, сър, макар и не повече от час наведнъж. Кракът изтръпва и тогава инфекцията може да се върне — поне така ми казаха.

Преди четири дни историкът беше вървял до носилката на Лист — гледаше младия човек и бе сигурен, че ще умре. Някаква притеснена уикска конярка бързо беше прегледала ефрейтора още по време на прехода. Дюйкър беше забелязал мрачното изражение, утаило се в набръчканото й лице, докато пръстите й опипваха подутите жлези под рехаво наболата брада на Лист. После тя вдигна очи към историка.

Тогава Дюйкър я позна, и тя него. „Същата, която веднъж ми предложи храна.“

— Не е добре — й каза той.

Тя се подвоуми, после бръкна под гънките на коженото си наметало и извади голям колкото кокалче на пръст безформен предмет. Според него приличаше на бучка изсъхнал хляб.

— Шега на духовете, несъмнено — каза му тя на малазански. После се наведе, хвана нараненото стъпало на Лист — оставено непревързано и открито за горещия сух въздух, — притисна бучката в пробитото и превърза раната с ивица кожа.

„Шега, която да накара Гуглата да се намръщи.“

— Значи скоро ще си готов да се върнеш в строя — каза сега Дюйкър.

Лист кимна и бавно промълви:

— Трябва да ви кажа нещо, сър. Треската ми показа видения за онова, което ни чака…

— Случва се понякога.

— Една божия ръка се протегна от тъмното, сграбчи душата ми и я повлече напред, през дни, през седмици. Историко… — Лист замълча и избърса потта от челото си, — земята на юг от Ватар… отиваме в място, където са съхранени древни истини.

Дюйкър присви очи.

— Древни истини? Какво означава това, Лист?

— Там се е случило нещо ужасно, сър. Много отдавна. Земята… земята е безжизнена…

„Нещо, което знаят само Сормо Е’нат и Върховното командване.“

— Тази божия ръка, ефрейтор… ти видя ли я?

— Не. Но я усетих. Пръстите бяха дълги, много дълги, с повече стави, отколкото на човек. Понякога това стискане се връща, като на призрак, и започвам да треперя от ледения допир.

— Помниш клането при брода на Секала, нали? Да не би сегашните ти видения да са ехо на тогавашните?

Лист се намръщи, после поклати глава.

— Не. Онова, което е пред нас, е много по-старо.

Разнесоха се викове и керванът се заприготвя отново да потегли, изоставяйки имперския път.

Дюйкър погледна към каменистата равнина на юг.

— Ще повървя до носилката ти, ефрейтор, докато ми опишеш най-подробно тези свои видения.

— Може да са само халюцинации от треската…

— Но не го вярваш… аз също.

Погледът му си остана прикован към безбрежната равнина. „Ръка с много стави. Не е божия ръка, ефрейтор, макар да принадлежи на същество с такава мощ, че спокойно би могъл да го вземеш за божество. Бил си избран, момко, не знам по каква причина, да видиш Древно видение. От мрака се протяга студената ръка на Джагът.“

 

 

Фелисин седеше на един каменен блок от порутената зидария на древната порта, прегърнала се с ръце и свела поглед към земята, и се поклащаше бавно и ритмично. Движението й носеше покой, сякаш се беше превърнала в съсъд, пълен с вода.

Хеборик и воинът-великан продължаваха да спорят. За нея, за пророчествата и за лошия късмет, за отчаянието и за фанатизма. Между двамата се вихреше и кипеше взаимно презрение, което сякаш се бе породило още в първия миг, в който се срещнаха, и ставаше все по-мрачно с всяка минута.

Другият воин, Леоман, седеше присвит наблизо, смълчан също като нея. Държеше пред себе си Книгата на Дрижна в очакване на нещо, което според него щеше да е неоспорим знак на признание от нейна страна, че наистина е преродената Ша’ик.

„Преродена. Възобновена. Сърцето на Апокалипсиса. Доведена от безръкия в стаеното дихание на богинята. Която все още изчаква. Изчаква, също като Леоман. Фелисин, центърът на света.“

Усмихна се.

Поклащаше се, вслушана в далечни викове, в старото ехо на внезапни, изтерзали душата й смърти — толкова отдалечени й се струваха вече. Кълп, погълнат под кипящата грамада плъхове. Оглозгани кости и кичур бяла коса, опръскана с червено. Баудин, изгорял в огъня, запален от него самия… „О, колко ирония имаше в това, живя по своите си правила и умря пак според тях, отричайки всякакви богове. Макар да отдаде живота си заради друг. Все пак каза, че е дал клетвата си по своя воля.“

„Пред някои неща можеш само да замълчиш.“

Смърти, които вече се бяха отдръпнали, някъде там по безкрайната и прашна диря, твърде далечни, за да бъде чуто или почувствано настойчивото им искане. „Скръбта насилва ума, а аз зная всичко за насилието. Въпрос на примирение. Така няма да изпитвам нищо. Няма насилие, няма и скръб.“

До нея изстъргаха камъчета. Хеборик. Познато й беше усещането за близостта му и нямаше нужда да вдига глава. Някогашният жрец на Финир си мърмореше нещо. После млъкна, сякаш се вцепени, за да посегне към нейното мълчание. „Насилието.“ След миг Хеборик заговори:

— Искат да тръгваме, момиче. Много са се отдалечили. Оазисът — станът на Ша’ик — е доста далече оттук. По пътя може да се намери вода, но храната ще е в оскъдица. Тоблакаят ще ловува, но дивечът е оредял доста — заради соултейкън и д’айвърс, предполагам. Все едно дали ще разтвориш Книгата, или не, ще трябва да тръгнем.

Тя не му отвърна нищо. Продължаваше да се поклаща.

Хеборик се окашля.

— Въпреки целия ми гняв срещу налудничавите им представи и въпреки настойчивия ми съвет да не ги приемаш… тези двамата ни трябват, както и оазисът. Те познават Рараку по-добре от всеки друг. Ако изобщо имаме някакъв шанс да оцелеем…

„Да оцелеем.“

— Признавам — продължи след малко Хеборик, — придобил съм… сетива… пред които слепотата ми не е чак толкова голям недостатък. А и тези мои ръце, преродени… И все пак, Фелисин, сам няма да мога да те опазя. А и няма никаква гаранция, че тези двамата ще ни позволят да се разделим с тях, ако разбираш какво имам предвид.

„Да оцелеем.“

— Хайде събуди се, момиче! Трябва да вземем някои решения.

— Ша’ик е извадила меча си срещу Империята — промълви тя, без да откъсва очи от земята.

— Доста глупав жест…

— Ша’ик е готова да се опълчи на императрицата, готова е да прати имперските армии в пълната с кръв Бездна.

— Историята изброява подобни въстания, момиче, и този неин разказ е едно безкрайно ехо. Доблестни идеали са придавали здравословен живец на избледнялата усмивка на Гуглата, но всичко това е само илюзорно очарование и праведност…

— Кой го интересува какво е праведно, старче? Императрицата ще трябва да отвърне на предизвикателството на Ша’ик.

— Е, да.

— И ще изпрати армия от Кюон Тали.

— Вероятно вече е на път.

— А кой — продължи Фелисин и усети как някакво хладно дихание докосна плътта й — ще командва тази армия?

Чу го как вдиша рязко и усети как се дръпна уплашено.

— Момиче…

Фелисин махна с ръка, сякаш да прогони оса, и се надигна. Обърна се и видя, че Леоман я е зяпнал. Внезапно я порази мисълта, че обгореното му от слънцето лице е лицето на самата Рараку. „По-кораво от това на Бенет, без неговите преструвки. По-рязко от това на Баудин, о, има ум в тези хладни тъмни очи.“

— Към стана на Ша’ик — каза Фелисин.

Той сведе очи към Книгата, после отново ги вдигна към нея.

Фелисин повдигна вежда.

— Или предпочитате да вървим в буря? Да оставим богинята да почака още малко, преди да се разгневи отново, Леоман.

Забеляза как отново я огледа преценяващо, с появилия се за миг в очите му блясък на колебание, но остана доволен. След миг сведе глава.

— Фелисин — изсъска до нея Хеборик, — имаш ли си представа…

— По-добре от теб, старче. Млъкни.

— Може би пътищата ни трябва вече да се разделят…

Тя рязко се извърна към него.

— Не. Мисля, че ще ми трябваш, Хеборик.

Отвърна й с горчива усмивка.

— Като въплътената ти съвест ли, дете? Лош избор.

„Да, лош. И толкова по-добре.“

 

 

Древната пътека пазеше следи от някогашен път, минаващ покрай хребет, който лъкатушеше като змийски гръбнак към далечно скалисто плато. Там, където вятърът беше изстъргал песъчливата земя, като кости се показваха каменни плочи. Пътеката беше осеяна с гледжосани в червено глинени чирепи, които пращяха под краката им.

Тоблакаят вървеше на петстотин крачки пред тях, за да разузнава, невидим сред ръждивочервената мъгла, а Леоман водеше с отмерена крачка Фелисин и Хеборик и рядко проговаряше. Беше ужасно измършавял и стъпваше толкова безшумно, че Фелисин беше започнала да си въобразява, че не е нищо повече от привидение. Макар и сляп, Хеборик зад нея също крачеше съвсем уверено, без да залита и да се препъва.

Погледна през рамо и видя, че се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Пътят е претъпкан, момиче.

— Същите призраци като в погребания град?

Той поклати глава.

— Не толкова стари. Тези тук са спомени от епоха, последвала Първата империя.

При тези думи Леоман спря и се обърна.

Хеборик се усмихна широко.

— О, да. Рараку ми показва тайните си.

— Защо?

Бившият жрец сви рамене.

Фелисин изгледа пустинния воин.

— Това изнервя ли те, Леоман? — „Защото би трябвало.“

Очите му, черни и изпълнени с одобрение, се спряха на нея.

— Какъв ти е този човек?

„Не знам.“

— Моят спътник. Моят историк. Изключително ценен, след като Рараку ще бъде моят дом.

— Той не може да има тайните на Рараку. Той ги граби като някой чужд нашественик. Ако жадуваш за тайните на Рараку, вгледай се в себе си.

Тя за малко не отвърна със смях, ала осъзна, че горчивината му щеше да изплаши самата нея.

Продължиха напред. Утринната горещина се усили, небето се превърна в златист огън. Тоблакаят ги чакаше на едно място, където основата на пътя беше пропаднала и в земята зееха широки черни ями. От една от тях струеше вода.

— Акведукт, под пътя — каза Хеборик. — Някога е текъл като порой.

Фелисин забеляза как тоблакаят се намръщи.

Леоман събра меховете и се спусна в ямата.

Хеборик седна да отдъхне. След малко килна глава.

— Прощавай, че се наложи да ни изчакаш, тоблакай с тайното име, макар да ми се струва, че бездруго ти е трудно да извадиш главата си от гърлото на онази пещера.

Едрият дивак изръмжа и се озъби.

— Събирам амулети от хората, които убивам. Връзвам ги на колана си. Някой ден ще имам и твоя.

— Има предвид ушите ти, Хеборик — каза Фелисин.

— О, знам, момиче — въздъхна бившият жрец. — Изтерзани духове се гърчат в сянката на този кучи син — всеки мъж, всяка жена и дете, които е убил. Кажи ми, тоблакай, молиха ли те онези деца да ги оставиш да живеят? Плачеха ли, викаха ли майките си?

— Не повече от възрастните — отвърна великанът, но Фелисин забеляза, че е пребледнял, макар да долавяше, че го измъчват не убийствата на деца. Не, в думите на Хеборик се криеше нещо друго.

„Изтерзани духове. Измъчван е от призраците на онези, които е избил. Прости ми, тоблакай, но не мога да изпитам жал към теб.“

— Тази земя не ти е отечество, тоблакай — каза Хеборик. — Съблазънта за клане ли те повика тук? Откъде изпълзя, кучи сине?

— Казах ти всичко, което трябва да ти кажа. Следващия път, когато ти проговоря, ще бъде, когато те убия.

Леоман се появи от ямата, с полепнала по вързаната му на плитка коса паяжина и с издутите мехове на гърба.

— Никого няма да убиваш, докато аз не ти кажа — изръмжа той на тоблакая, след което погледна с яд Хеборик. — А все още не съм ти го казал.

Изражението на великана говореше за безкрайно търпение, съчетано с непоклатима увереност. Той се изправи, взе един от меховете от Леоман и тръгна по пътя.

Незрящите очи на Хеборик се вторачиха в гърба му.

— Дървото на това оръжие е подгизнало от кръв. Не вярвам, че може да спи спокойно нощем.

— Той почти не спи — промърмори Леоман. — А ти престани да му вадиш душата.

— Не си виждал призраците на децата, вкопчили се в петите му, Леоман — с гримаса отвърна бившият жрец. — Но ще се постарая да държа устата си затворена.

— Племето му не прави голяма разлика между деца и възрастни — отвърна Леоман. — Имаш род и всички извън него са врагът. Е, стига приказки.

След стотина крачки пътят изведнъж се разшири и ги изведе на платото. От двете му страни се точеха редици продълговати гърбици печена червеникава глина, всяка висока седем стъпки и три стъпки на ширина. Въпреки увисналата във въздуха прах Фелисин видя, че редиците, по няколко десетки в дълбочина, обкръжават цялото плато — плътен кръг около простиращите се пред тях руини на древен град.

Каменната настилка тук беше напълно оголена и образуваше широк булевард, продължаващ в права линия към някогашна величествена порта, порутена от столетията вятър — както и целият град зад нея.

— Бавна смърт — прошепна Хеборик.

Тоблакаят вече минаваше през портата.

— Трябва да стигнем до другия край, до пристанището — каза Леоман. — Там ще намерим скрит бивак. И склад с провизии… ако не са вече плячкосани.

Главната градска улица беше покрита с мозайка от потрошена глина — гледжосани сиви, черни и кафяви чирепи.

— Ще се сетя за това — каза Фелисин — следващия път, когато, без да искам, счупя някое гърне.

Хеборик изсумтя.

— Познавам схолари, които твърдят, че могат да опишат цели мъртви култури, проучвайки боклук като този.

— Животът им сигурно е страшно възбуждащ — подкачи го Фелисин.

— Де да можех да заменя моя с техния.

— Шегуваш се, Хеборик.

— Нима? Кълна се в бивните на Финир, момиче, не си падам много по приключенията…

— В началото може би не, но тогава беше прекършен. Натрошен. Като тези грънци тука.

— Признавам, че сравнението ти е точно, Фелисин.

— Не може да бъдеш възстановен, ако първо не си пречупен.

— Забелязвам, че напоследък си се настроила много философски.

„Повече, отколкото забелязваш.“

— Кажи ми, че не си разбрал никакви истини, Хеборик.

Той изсумтя.

— О, да, разбрах една. Че истини няма. След години ще го разбереш сама, когато сянката на Гуглата се просне на пътя ти.

— Има истини — намеси се Леоман пред тях, без да се спира или обръща. — Рараку. Дрижна. Вихърът и Апокалипсисът. Оръжието в ръката ти, течащата кръв.

— Не ти причини пътуването ни, Леоман — изръмжа Хеборик.

— Вашето пътуване е прерождение — както каза тя — и затова е имало болка. Само глупци биха очаквали нещо друго.

Старецът не отвърна.

Вървяха през гробовната тишина на града. Основите и ниските зидове, останали от вътрешните стени, очертаваха плановете на постройките от двете им страни. В разположението на булевардите и уличките се забелязваше прецизно геометрично планиране — полукръгли концентрични дъги с плоската страна на самото пристанище. Отпред се виждаха останки от голяма дворцова сграда; масивните камъни в центъра бяха устояли в по-голяма степен на многовековната ерозия.

Фелисин се озърна към Хеборик.

— Още ли те измъчват духове?

— Чак измъчен не съм, момиче. Тук не се е развихряла голяма жестокост. Само тъга, а дори и тя е била само подмолна. Градовете умират; градовете подражават на цикъла, присъщ на всяко живо същество: раждане, бурна младост, зрялост, старост, а накрая… прах и чирепи. През последното столетие на този град морето вече се е отдръпвало, а в същото време се е появило някакво ново влияние, чуждо. Имало е период на възраждане — доказателството за него ще видим по-нататък, в пристанището — но той продължил много кратко. — Помълча десетина крачки. — Знаеш ли, Фелисин, започвам като че ли да разбирам нещо за живота на асцендентите. Да живееш стотици, а после — хиляди години. Да бъдеш свидетел на това процъфтяване и на целия му суетен блясък… ах, чудно ли е тогава, че сърцата им стават толкова корави и студени?

— Това пътешествие те доведе по-близо до твоя бог, Хеборик.

Думите й го стъписаха и той се умълча.

Щом излязоха на пристанището, Фелисин видя за какво беше намекнал Хеборик. Някогашният залив беше пресъхнал, покрит с утаена сол, но беше прорязан от четири циклопски канала, които се изпъваха напред и чезнеха в мъглите. Всеки канал беше широк колкото три градски улици и почти толкова дълбок.

— Последните кораби са отплавали по тези канали — заговори Хеборик до нея. — Най-тежките транспортни съдове са засядали в дъната на далечните устия и са можели да продължат само като изчакат върха на прилива. Останали са няколко хиляди граждани, докато не пресъхнали акведуктите. Това е една история на Рараку, но уви, не единствената, а другите са много по-жестоки и кървави. И все пак се чудя, коя от тях е по-трагичната?

— Хабиш си мислите по минало… — намеси се Леоман, но бе прекъснат от вика на тоблакая. Гигантът се беше появил до входа на един от каналите. Пустинният воин млъкна и тръгна към приятеля си.

Фелисин понечи да го последва, но Хеборик хвана ръката й с щипещия, хладен допир на невидимата си длан. Изчака, докато Леоман се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чуе, и каза:

— Имам страхове, момиче…

— Не съм изненадана — прекъсна го тя. — Тоблакаят иска да те убие.

— Не става дума за тоя глупак. Имам предвид Леоман.

— Той е бил телохранител на Ша’ик. Ако ще се превръщам в нея, нямам причини да се съмнявам във верността му, Хеборик. Единственото ми притеснение е, че двамата с тоблакая не са успели да опазят Ша’ик първия път.

— Леоман изобщо не е фанатик — каза бившият жрец. — О, той може много добре да издава подходящите звуци, за да те накара да повярваш в противното, но у него има някакво двуличие. И за миг не мога да повярвам, че мисли, че ти наистина си преродената Ша’ик. Простият факт е, че въстанието има нужда от фигурантка — млада, силна, а не онази изнемощяла старица, каквато трябва да е била Ша’ик — дъх на Гуглата, тя е била сила в тази пустиня преди двайсет и пет години. Човек спокойно може да допусне възможността тези двама телохранители да не са се потили много в усилието си да я опазят.

Тя го погледна. Завихрените шарки на татуировката почти се бяха втвърдили по обруленото му жабешко лице. Очите му бяха зачервени и обкръжени от засъхнала слуз, гледците им бяха покрити със сива патина.

— В такъв случай мога също така да заключа, че този път ще имат много повече основание да се стараят.

— Стига да играеш тяхната игра. Играта на Леоман, за да бъда по-точен. Той е този, който ще говори за теб пред войската и стана — ако има повод, ще намекне за съмнения и те ще те разкъсат…

— Не се боя от Леоман — прекъсна го Фелисин. — Разбирам от мъже като него, Хеборик.

Устните му се стиснаха в тънка усмивка. Тя издърпа ръката си от чудодейната хватка на невидимата длан и закрачи.

— В сравнение с Леоман Бенет беше невръстно дете — засъска зад нея Хеборик. — Той беше уличен главорез, негодяй, тиранин за шепа окаяници. Всеки може да се перчи с големи амбиции, колкото и жалко да е положението му, Фелисин. Ти не само си се вкопчила в спомена за Бенет — вкопчила си се в онова, което той излъчваше, а то не беше нищо повече от заблуда…

Тя се обърна с яд, разтреперана.

— Нищо не знаеш! Мислиш си, че се страхувам какво може да ми направи някой мъж? Който и да е? Въобразяваш си, че можеш да четеш мислите ми, да знаеш какво изпитвам? Ти си наистина нагъл кучи син, Хеборик…

Смехът му я зашлеви като шамар и тя млъкна стъписана.

— Мило дете. Искаш да ме държиш до себе си. Като какво? Украшение? Вдъхваща ужас любопитна вещ? Би ли изгорила езика ми, за да отива мълчанието на слепотата ми? Значи съм тук, за да те развеселявам, дори когато ме обвиняваш в наглост. О, колко мило, наистина…

— Млъкни, Хеборик — каза уморено Фелисин. — Ако някой ден започнем да се разбираме, то ще е без думи. На кого са му нужни мечове, щом двамата с теб си имаме езиците? Хайде да си ги приберем в ножниците и да приключим.

Той килна глава.

— Един последен въпрос тогава. Защо искаш да остана с теб, Фелисин?

Тя се поколеба, преди да му отвърне, зачудена как ли ще приеме точно тази истина. „Е, това все пак е нещо. Доскоро щеше да ми е все едно.“

— Защото за теб това означава да оцелееш, Хеборик. Предлагам ти го… заради Баудин.

Все така килнал глава, бившият жрец бавно отри потта от челото си със сакатата си ръка.

— Може би наистина тепърва ни предстои да се разберем.

 

 

Каналът започваше с редица широки каменни стъпала, над сто. В основата, на някогашното морско дъно, беше издигната по-нова каменна стена, над която можеше да се разпъва платнен навес. Каменен кръг обграждаше зацапаното с пепел огнище наблизо, а грамадата, покривала доскоро склада с провизии, беше съборена и изтърбушена.

Поводът за вика на тоблакая бяха седемте полуизядени трупа, разхвърляни из бивака, всички покрити с рояци тлъсти мухи. Кръвта по ситния бял пясък беше само отпреди няколко часа и все още лепнеше. Мъгливият въздух вонеше от изкормените, гниещи вътрешности.

Леоман се наведе на стъпалата, за да огледа следите от звяра, водещи нагоре към града. След дълго мълчание погледна тоблакая.

— Ако държиш да хванеш точно тоя, ще трябва да идеш сам.

Великанът се озъби.

— Бездруго не ща някой да ми се плете в краката — отвърна той, смъкна от гърба си меха с вода и походното одеяло и ги пусна на земята. Измъкна дървения меч от ножницата и го стисна в огромната си лапа.

Хеборик, облегнат на каменната стена, изсумтя.

— Решил си да убиеш тоя соултейкън? Ако всички от твоя род са толкова глупави, племето ти май е на привършване. Е, аз поне няма да скърбя за смъртта ти.

Тоблакаят спази клетвата си да не му проговаря, но се усмихна широко и се обърна към Леоман.

— Аз съм мъстта на Рараку срещу такива натрапници.

— Щом е така, отмъсти за ближните ми — отвърна пустинният воин.

Тоблакаят тръгна — взимаше по три стъпала наведнъж. Най-горе спря да огледа дирите, след което продължи и се скри от погледите им.

— Соултейкън ще го убие — каза Хеборик.

Леоман сви рамене.

— Може би. Ша’ик обаче видя далече напред в бъдещето му…

— И какво видя? — попита Фелисин.

— Не пожела да го каже. Но я беше… ужасило.

— Пророчицата на Апокалипсиса е била ужасена? — Фелисин погледна Хеборик. Лицето на бившия жрец се беше изопнало, сякаш току-що беше чул потвърждение на нещо, което самият той беше съзрял в бъдещето. — Леоман, разкажи ми за други нейни видения.

Той беше започнал да влачи телата на съплеменниците си в единия край на бивака. Като чу въпроса й, спря и я погледна през рамо.

— Когато отвориш Свещената книга, те ще те навестят. Това е дар на Дрижна… наред с други.

— Очакваш да мина през този ритуал, преди да сме стигнали в стана.

— Длъжна си. Ритуалът е доказателството, че наистина си преродената Ша’ик.

Хеборик изсумтя.

— И какво по-точно означава това?

— Ако е лъжлива, ритуалът ще я унищожи.

 

 

Древният остров се издигаше в огромна гърбица с плоско било над сухата глинеста низина. Малко по-навътре от някогашната брегова ивица стърчаха посивели вкаменени издатини от подпорните стълбове на кейове, наред с купищата останки от обичайната смет, изхвърляна от корабите. Вдлъбнатините по тинестото някога дъно на залива лъщяха от утаените пластове рибешки люспи.

Присвит до Фидлър, Маппо гледаше катерещия се по порутената крайморска стена Икариум. Крокъс стоеше точно зад него, близо до вързаните коне. След последното им ядене младежът беше потънал в странно мълчание, в движенията му се долавяше известна пестеливост, сякаш сам се беше оковал в клетвата си за търпение. И като че ли несъзнателно, беше започнал да подражава на Икариум, в реч и в жестове. Когато за пръв път забеляза това, Маппо нито го досмеша, нито остана недоволен. Присъствието на джага винаги беше завладяващо, още повече че се държеше искрено, без никакви преструвки и превземки.

„Все пак по-добре щеше да е ако Крокъс се вглеждаше във Фидлър. Този войник посвоему е истинско чудо.“

— Икариум се катери така, сякаш знае къде отива — подхвърли сапьорът.

— И аз стигнах до това заключение — унило отвърна Маппо.

— Бил ли си тук преди?

— Не съм, Фидлър. Но Икариум… е, той е обикалял по тази земя преди много време.

— Като е било толкова отдавна, как е разбрал, че е бил тук?

Треллът поклати глава. Не би трябвало да е разбрал. „Никога досега не се беше случвало. Да не би да рухнаха онези благословени прегради? Кралице на сънищата, върни на Икариум блаженото незнание. Моля те…“

— Я да идем при него — каза Фидлър и бавно се надигна.

— Аз не бих…

— Както искаш — отвърна войникът и тръгна след джага, който вече се беше скрил сред обраслите с тръни руини на града отвъд крайморската стена. След малко Крокъс също закрачи след сапьора.

Треллът помръкна. „Изглежда, вече остарявам, щом се оставям така на страха.“ Въздъхна, надигна се и пое след двамата.

Склонът, натрупан в основата на стената, поддаваше под краката им — коварна грамада от потрошено дърво, парчета мазилка и чирепи. Някъде по средата Фидлър изсумтя, спря и измъкна къс посивяло дърво.

— Да помисля… Всичкото това дърво е станало на камък.

— Вкаменяване — каза Крокъс. — Чичо ми веднъж ми описа процеса. Но би трябвало да отнеме десетки хиляди години.

— Е, някой Върховен маг на Лабиринта на Д’рисс може да ти го направи, докато мигнеш.

Маппо се наведе и вдигна един чиреп. Не много по-дебел от яйчена черупка, небесносин и много твърд. На повърхността, със зелено очертание и запълнена с черно, се виждаше изрисувана фигура. Изображението беше грубо и стилизирано, но фигурата несъмнено беше човешка. Огледа го и го пусна.

— Този град е бил мъртъв, преди морето да изсъхне — заяви Фидлър и продължи да се катери.

— Как разбра? — подвикна му отдолу Крокъс.

— Защото всичко е отмито от водата, момче. Вълни са съборили тази морска стена. Век след век. Отраснал съм в пристанищен град все пак. Виждал съм какво може да направи водата. Императорът беше наредил да се пресуши Малазкият залив, преди да се построят имперските пристани — показаха се стари вълноломи и така нататък. — Стигна горе и спря да си поеме дъх. — Всички видяха, че Малаз е по-стар, отколкото някой може да си представи.

— И че оттогава морското равнище се е вдигнало — подхвърли Маппо.

— Да.

Щом стигнаха горе, градът се разстла пред очите им. Макар руините да бяха почти заличени от времето, личеше, че е унищожен умишлено. Всяка постройка беше съборена почти до основи — дело на опустошителна сила и ярост. Трънливи храсти запълваха всяко останало открито пространство, а ниските чворести дървета се бяха впили в каменните отломки.

Късове от мраморни статуи лежаха пръснати навсякъде, все в онзи суров стил, който Маппо беше видял върху чирепа. Треллът започна да долавя нещо познато в начина, по който бяха изобразени тези човешки фигури.

„Легенда, разказвана на Джаг Одан… приказка, разправяна от старците в моето племе…“

Икариум не се виждаше никакъв.

— Сега накъде? — попита Фидлър.

Тънък вопъл прониза ума му и по тъмната му кожа изби пот. Маппо пристъпи напред.

— Надуши нещо, а?

Едва чу въпроса на сапьора.

От това, което беше останало, трудно можеше да се различи планът на града, но Маппо тръгна по картата, която беше в ума му, изписана от спомена за легендата, от ритъма й, от точното му отмерване, когато я редяха на грубоватата, кънтяща архаична реч на трелл. Народът, непритежаващ писмо, използваше устното слово с невероятно съвършенство. Думите се превръщаха в числа, числата — в кодове, кодовете — във формули. Думите съдържаха тайни карти, измерваха разстояния, описваха плана на смъртни умове, истории, градове, континенти и Лабиринти.

Племето, което Маппо беше приел за свое, през всичките онези столетия бе предпочело да се върне към древните обичаи, отхвърляйки промените, засегнали народа на трелл. Стареите бяха показали на Маппо и на останалите всичко, което бе застрашено да се забрави, силата, съдържаща се в разказването на истории, ритуала на разгръщането на паметта.

Маппо знаеше къде е отишъл Икариум. Знаеше какво ще намери джагът. Сърцето му вече биеше лудо в гърдите му, крачките му се бяха ускорили, когато се изкачи върху грамадата отломки, през трънливите храсти, издраскали дори и неговата корава кожа.

„Седем главни булеварда във всеки град на Първата империя. Небесните духове съзерцават отгоре свещеното число, седем опашки на скорпиони, седем жила срещу пясъчния кръг. За всеки, който би поднесъл жертвен дар на Седемте святи, погледни пясъчния кръг.“

Фидлър извика някъде зад него, но треллът не му отвърна. Беше намерил един от лъкатушещите булеварди и крачеше към центъра.

Седемте скорпионски трона някога се бяха извисявали над площада, всеки с височина от седемдесет и седем разтега. Всички бяха порутени… „От ударите на меч, от несъкрушимо оръжие, в ръце, заредени с неописуема ярост.“

Почти нищо не беше останало от даровете и приношенията, струпани някога върху пясъчния кръг, с едно изключение, пред което стоеше сега Икариум. Вкочанен, джагът беше вдигнал глава, за да обхване погледът му огромното, издигащо се пред него съоръжение.

По железните части не се виждаше и едно петънце от ръжда и те щяха да продължават да се движат в ритъм, неуловим за смъртни очи. Огромният диск над цялото съоръжение стоеше под ъгъл, мраморната му повърхност бе покрита с врязани символи. Извърнат беше към слънцето, въпреки че огненото му кълбо едва прозираше през златистата мъгла.

Маппо бавно закрачи към Икариум и спря на две крачки зад него.

Джагът усети появата му, защото заговори.

— Как е възможно това, приятелю?

Беше глас на объркано дете и се заби като жило в сърцето на трелла.

— Виждаш ли, това е мое — продължи джагът. — Мой… дар. Или така поне успявам да разчета на това древно писмо на Омтоуз. Нещо повече, отбелязал съм — много точно — сезона и годината на построяването му. И виж как се е извърнал дискът, тъй че да мога да видя омтоузкото съответствие за тази година… което ми позволява да изчисля…

Гласът му заглъхна.

Маппо се сви в себе си, неспособен да проговори, неспособен да мисли дори. Болка и страх го изпълниха дотолкова, че и той също се почувства като дете, изправено пред кошмар.

— Кажи ми, Маппо — продължи след дълга пауза Икариум, — защо рушителите на този град не са разрушили и това нещо? Вярно, то е заредено с магия, а тя го прави несъкрушимо за разрухата на времето… но така е било и с тези седем трона… същото е било и с много други дарове в този кръг. Всички направени неща могат да се строшат, в края на краищата. Защо, Маппо?

Треллът се молеше дано приятелят му да не се обърне, дано да не види лицето му, очите му. „Най-ужасният детски страх, самото лице на кошмара — майка, баща, цялата любов е изтръгната и заменена с хладна съсредоточеност или със сляпо пренебрежение, със самата липса на обич… и детето се пробужда с писък…“

„Не се обръщай, Икариум, няма да понеса да видя лицето ти.“

— Сигурно съм сбъркал — каза Икариум все с този кротък, невинен тон. Маппо чу стъпките на Фидлър и Крокъс зад себе си. Нещо във въздуха ги накара да затихнат, спря ги. — Грешка в пресмятането, или съм се подвел нещо в разчитането. Езикът на Омтоуз е древен, съвсем смътно се е съхранил в паметта ми — навярно е бил смътен още тогава, когато съм го построил. Знанието, което сякаш съм съхранил, ми се струва… точно, но не съм съвършен, нали? Увереността ми може да е плод на самозаблуда.

„Да, Икариум. Не си съвършен.“

— Според изчисленията ми са изтекли деветдесет и четири хиляди години, откакто за последен път съм стоял тук, Маппо. Деветдесет и четири хиляди. Тук би трябвало да има някаква грешка. Нито една руина не би могла да оцелее толкова дълго, нали?

Маппо неволно сви рамене. „Откъде бихме могли да знаем може ли, или не?“

— Вложената магия навярно.

„Навярно.“

— Чудя се, кой ли е разрушил този град?

„Самият ти, Икариум. Но дори в сляпата си ярост част от теб разпозна онова, което сам си построил, и го остави непокътнато.“

— Които и да са били, притежавали са огромна сила — продължи джагът. — Т’лан Имасс са дошли тук, опитали са се да прогонят врага — стар съюз между жителите на този град и Мълчаливата орда. Пръснатите им кости лежат заровени в пясъка под нас. С хиляди. Що за сила е могла да постигне това, Маппо? Не са Джагът, дори при най-големия им възход, преди хиляда хилядолетия. А и К’Чаин Че’Малле са изчезнали още по-рано. Не го разбирам това, приятелю.

Една мазолеста ръка падна на рамото на Маппо, стисна го силно за миг, след което се отдръпна и Фидлър го подмина.

— За мен отговорът е съвсем ясен — промълви войникът, спрял се до джага. — Сила на асцендент. Гневът на бог или на богиня е развихрил това опустошение. Колко сказания си слушал за древни империи, стигнали твърде далеч в гордостта си? Кои са били Седемте святи преди всичко? Които и да са били, тук те са били почитани, в този град, а несъмнено и в градовете, негови побратими из цяла Рараку. Седем трона — виж гнева, който се и изсипал над всеки от тях. На мен ми изглежда… лично. Тук е изплющяла ръката на бог или на богиня, Икариум — но който и да е бил, след това се е отдръпнал от смъртните умове, защото аз поне не мога да се сетя за който и да е асцендент, способен да изсипе такава мощ, каквато виждаме тук…

— О, могли са — каза Икариум с подновена живост в гласа, — но оттогава са разбрали колко по-ценно е коварството в намесата в делата на смъртните — старият начин е бил твърде опасен във всяко отношение. Подозирам, че даде отговор на въпроса ми, Фидлър…

Сапьорът сви рамене.

Маппо усети как сърцето му се укроти. „Просто не мисли повече за този самотен оцелял артефакт, Икариум.“ Той потръпна и въздъхна дълбоко. Погледна Крокъс. Момъкът гледаше всичко с такова нехайно безразличие, че треллът се зачуди дали е добре с ума.

— Деветдесет и четири хиляди години… трябва да е някаква грешка — промълви Икариум. Обърна се и се усмихна вяло на трелла.

Очите на Маппо се навлажниха от сълзи. Той кимна и извърна глава, за да надмогне новия пристъп на жалост.

— Е — каза Фидлър, — дали да не продължим по дирите на Апсалар и баща й?

Икариум се съвзе и промълви:

— Да. Близо сме… до много неща, изглежда.

„Опасно пътуване, наистина.“

 

 

В нощта на сбогуването си, преди толкова столетия, в часовете, в които ритуално беше освободен от последните си клетви във вярност, Маппо бе коленичил пред най-старата жена на племето в тясната й опушена юрта.

— Трябва да знам повече — прошепна той. — Повече за тези Безименни, които толкова настоятелно искат това от мен. Вречени ли са в някой бог?

— Някога, но вече не — отвърна му старицата, извърнала очи. — Низвергнати, прокудени. По времето на Първата империя, която всъщност не била първата — защото Т’лан Имасс си присвоили тази титла много преди това. Били са лявата ръка, секта на дясната ръка — и двете водят, и трябва да плеснат. Но ето, че ония, що трябвало да останат Неназовани, навлизайки в загадки… — Старицата отсече с ръка, жест, който Маппо никога досега не беше виждал у стареите на племето. Джагътски жест, осъзна той стъписан. — Загадките на друг са ги отвлекли от пътя. Поклонили са се на друг господар. Това е всичко, което може да се каже.

— Кой е бил този нов господар?

Жената поклати глава и му обърна гръб.

— Чия сила е вложена в тоягите, които носят?

Не му отвърна.

С времето Маппо беше повярвал, че е намерил отговора на този въпрос. Но знанието не носеше утеха.

 

 

Бяха оставили далече зад гърба си древния остров и бяха навлезли дълбоко в глинестата низина. Слънцето бавно започна да гасне. Конете страдаха, имаха нужда от вода, каквато дори Икариум и Маппо с вещината си не можеха да намерят в пустинята. Треллът нямаше никаква представа как се справят Апсалар и баща й, но ето, че продължаваха да са далече пред тях, ден след ден.

„Тази диря няма нищо общо с Ша’ик. Отведени сме далече от местата, където се вихрят тези неща, далече от мястото, където беше убита Ша’ик, далече от оазиса. Фидлър знае коя е крайната ни цел. Извлякъл е това знание от тайните, които крие в себе си. Всъщност всички го подозираме, макар че никой не го изрича на глас — може би само Крокъс не го осъзнава, но е твърде възможно да подценявам младежа. Потънал е в себе си… — Маппо хвърли поглед към Фидлър. — Вървим към мястото, което си търсил през цялото време, войнико.“

Мракът се сгъстяваше над голия пейзаж, но все пак имаше достатъчно светлина, за да се види смразяващото сливане на следи. Пълчища соултейкън и д’айвърс, броят им беше ужасяващ, всички се събираха и продължаваха по стъпките на Апсалар и баща й.

Водеха конете за юздите. Крокъс беше изостанал на десетина крачки. Маппо почти не забеляза тази малка подробност, докато викът на даруджистанеца не го накара да се обърне светкавично. Крокъс беше на земята и се боричкаше с някакъв човек в прашния сумрак. По напуканата глина пробягваха сенки. Момъкът успя да прикове към земята онзи, с когото се бореше, и го стисна за китките.

— Знаех си, че се промъкваш наоколо, пор такъв! — изръмжа Крокъс. — От часове наред, още преди да стигнем острова! Трябваше само да изчакам и ето, че те спипах!

Върховният жрец беше спрял да рита и да се мъчи да се освободи.

— Още само хиляда крачки! — изсъска той. — И измамата ще е пълна! Видяхте ли знаците на славния ми успех? Всички ли сте толкова затъпели? О, колко съм жесток в нечестивите си помисли! Ала вижте как отвръщам на обвиненията им с мъжествено мълчание, ха!

— Можеш да го пуснеш — каза Икариум на Крокъс. — Няма да избяга.

— Да го пусна? Какво ще кажеш да го обеся?

— На следващото дърво, което срещнем, момче — ухили се Фидлър. — Обещавам ти.

Даруджистанецът пусна Върховния жрец. Искарал се надигна, присвит като плъх, чудещ се накъде да побегне.

— Гибелно развитие! Смея ли да ги придружа? Дали да рискувам славата да видя със собствените си очи зрелите плодове на гениалните си усилия? Добре съм прикрит зад тази колебливост и няма да разберат нищо!

— Идваш с нас — изръмжа Крокъс, ръцете му бяха на дръжките на камите, затъкнати в колана му. — Каквото и да се случи.

— Че разбира се, момко! — Искарал закима. — Та аз просто бързах да ви догоня. — Наведе глава. — Той ми вярва, виждам го на лицето му. Глупакът му с глупак, жегата му е размекнала мозъка! Кой може да се мери с Искарал Пъст? Никой! Триумфирай, но кротко, много кротко. Ключът за разбирането е в неизвестната природа на Лабиринтите. Могат ли да бъдат разкъсани на парченца? О, да. О, да. Как не? И тъкмо в това е тайната на Рараку! Скитат се от свят на свят, без да знаят… а пред нас, ах, тътрещият се великан, който е сърцето! Истинското сърце, не трънливият оазис на Ша’ик, о, какви глупци! — Замълча и ги огледа един по един. — Защо сте ме зяпнали така? Трябва да вървим. Само хиляда крачици още до копнежа на сърцата ви, хи-хи!

— О, Гуглата да те вземе дано! — Крокъс стисна Върховния жрец за яката. — Я да тръгваме.

— Ах, колко ласкаво отношение от страна на добродушния младок! — промърмори Искарал. — Такива топли дружески жестове, ох, просто съм трогнат, нали?

Маппо погледна към Икариум и забеляза, че джагът също се е вторачил в него. Спогледаха се. „Разкъсан Лабиринт. Какво, в името на всички богове, се е случило на тази земя?“ Размениха си въпроса мълчаливо, макар че в ума на трелла се прокрадна и друга мисъл. „Легендите твърдят, че Икариум се е появил точно оттук, излязъл е от Рараку. Разкъсан Лабиринт — Рараку променя всичко, което стъпи върху изстрадалата й земя — богове, нима наистина сме стигнали там, където се е родил кошмарът на Икариум?“

Продължиха напред. Гаснещият бронз на небето потъмня в непроницаем мрак — беззвездна пустош, която сякаш бавно се утаяваше, снишаваше се около тях. Мърморенето на Искарал Пъст заглъхна, погълнато от нощта. Маппо забеляза затруднението на Фидлър и Крокъс, макар че и двамата продължаваха да вървят, протегнали напред ръце като слепци.

Икариум, който вървеше на десетина крачки пред останалите, изведнъж спря и се обърна.

Маппо килна глава да покаже, че и той е забелязал двете фигури, застанали на петдесетина крачки по-нататък. Апсалар и Слуга. „Единственото име, с което ми е познат. Простичка, но злокобна титла.“

Джагът направи няколко крачки и хвана една от протегнатите ръце на Крокъс.

— Намерихме ги. Изглежда, ни чакат. Пред някакъв праг.

— Праг ли? — сопна се Фидлър. — Бързия Бен не ми е споменавал за такова нещо. Праг към какво?

— Овързано, разпрано парче от Лабиринт — изсъска Искарал Пъст. — О, вижте как дирята води в него. Глупците са я последвали, до един! Върховният жрец на Сянка бе натоварен да нагласи лъжлива диря и вижте, о, вижте как се е справил, милият!

Крокъс се обърна към него.

— Но защо ни е довел тук баща й? За да се напъхаме и да ни избие цяла орда соултейкън и д’айвърс?

— Слуга се е запътил за дома си, загубеняко! — Върховният жрец отново заподскача на място. — Стига сливането първо да не го убие, разбира се! Хи-хи! И взима нея, и сапьора също, и теб — да, теб, момко. Теб! Джага питай какво ви чака в Лабиринта! Чака, като ръка, стиснала този къс от реалността!

Апсалар и баща й закрачиха към тях.

Маппо се беше чудил как ли щеше да изглежда тази среща, но нито едно от очакванията му не можеше да се сравни с реалността. Крокъс вадеше камите и се готвеше да скочи към гласа на Върховния жрец. Икариум стоеше зад даруджистанеца, готов всеки момент да го обезоръжи. Сцената беше почти комична, тъй като Крокъс не можеше да види нищо, а Искарал Пъст мяташе гласа си от десетина места наведнъж, като в същото време продължаваше шантавия си танц.

Фидлър изруга под нос — беше извадил от торбата си очукан фенер и ровеше за кремък.

— Смеете ли да стъпите на пътечката? — пропя Искарал. — Смеете ли? А?

Апсалар спря пред Маппо.

— Знаех, че ще успеете. — Обърна се към младежа. — Крокъс! Аз съм тук…

Той се извърна рязко, прибра ножовете и пристъпи към нея.

От мястото, където се беше присвил Фидлър, засвяткаха искри.

Треллът видя как Апсалар улови протегнатите ръце на момъка и го прегърна. „Ех, момче, не знаеш колко трогателна е тази твоя слепота…“

Аура, останала от божество, беше полепнала по нея, но вече си беше станала съвсем нейна. Това го обезпокои.

Икариум се приближи до Маппо и промълви:

— Треморлор.

— Да.

— Някои твърдят, че Азатите всъщност са добри, сила, която трябва да удържа силата, че възникват там, където и когато потрябва. Приятелю, започвам да съзирам много истина в тези твърдения.

Треллът кимна. „Толкова болка има в този разкъсан Лабиринт. Ако можеше да тръгне, да се понесе, щеше да сее ужас и хаос. Треморлор го удържа тук — Искарал Пъст говори истината — и все пак как е могла Рараку да го усуче така…“

— Усещам соултейкън и д’айвърс вътре — каза Икариум. — Пристъпват пипнешком, мъчат се да намерят Къщата…

— Защото вярват, че е порта.

Фенерът светна със смътна жълтеникава светлина, разсейваща мрака само на няколко крачки. Фидлър се надигна и погледна Маппо.

— Там наистина има порта, просто не е тази, която търсят превъплъщенците. Нито пък ще стигнат до нея — основите на Азат ще ги погълнат.

— Както могат да погълнат и всички нас — намеси се нов глас.

Обърнаха се към застаналия до тях баща на Апсалар.

— Ще съм ви много задължен, ако положите усилия да разубедите дъщеря ми да не пристъпва по-навътре — изхриптя той. — Не можем да пробваме през портата, защото е вътре в Къщата…

— Но все пак я доведе тук — прекъсна го Фидлър. — Признавам, бездруго търсехме Треморлор, но каквито и причини да си имал, били са свързани с Искарал Пъст, нали?

— Имаш ли си име, Слуга? — попита Маппо.

— Реллок — с гримаса отвърна старецът, обърна се към Фидлър и поклати глава. — Не мога да предполагам мотивите на Върховния жрец. Направих само това, което той ми нареди. Последна задача за Върховния жрец, за да изчистя дълга си, а аз винаги изчиствам дълговете си, дори и към богове.

— Те са ти върнали ръката, която си изгубил — каза сапьорът.

— И пощадиха живота ми и този на дъщеря ми, в деня, в който дойдоха Хрътките. Никой друг не оцеля…

Фидлър изсумтя.

— Хрътките бяха техни, Реллок.

— Да, но все пак… Виждаш ли, това е лъжливата диря, тази, която отвежда превъплъщенците настрани, води ги…

— Надалече от истинската порта — довърши вместо него Икариум. — Онази, която е под храма на Пъст.

Реллок кимна.

— Просто трябваше да довършим лъжливата диря. Аз и дъщеря ми. Като поставяме знаци, заблуждаващи следи и така нататък. Но с това се свърши. Скрихме се в сянката, докато превъплъщенците се изсипят вътре. Ако съм обречен да умра на легло в селцето си в Итко Кан, то тогава е все едно колко дълъг ще е пътят.

— Реллок иска да се върне към риболова, хи-хи! — запя Искарал Пъст. — Но мястото, което остави, не е това, в което ще се върнеш, о, не. От ден на ден, да не говорим за години. Реллок извърши дело, воден от ръцете на богове, но ето, че си мечтае да тегли мрежи, да го пече слънцето и да дърпа въжетата! Той е сърцето на Империята — Ласийн би трябвало да си го запише! Да си го запише!

Фидлър извади арбалета и го зареди.

— Всеки от вас може да реши каквото намери за добре. Аз обаче трябва да вляза. — Замълча и погледна през рамо към конете. — Ще се наложи и да оставим животните. — Приближи се до коня си и започна да го разседлава. Когато свърши, въздъхна и го потупа по врата. — Накара ме да се гордея, но ще е по-добре да се махнеш оттук — заведи и другите, приятелю. В стана на Ша’ик…

След миг останалите също закрачиха към конете си.

Икариум се обърна към трелла.

— Аз също трябва да ида.

Маппо притвори очи, за да спре въртопа в душата си. „Богове, какъв страхливец съм!“

— Приятелю?

Треллът кимна.

— О, всички ще влезете! — обади се Върховният жрец, без да спира танца си. — За да подирите отговори, и още отговори! Ала в стаените си мисли се изсмивам и ви предупреждавам всички с думи, които не ще чуете — пазете се от ловкост на ръката. Сравнят ли се с Азата, безсмъртните ми богове са като пипкави дечица!

Бележки

[1] Парцалена запушалка — Бел.прев.