Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deadhouse Gates, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Дверите на Скръбния дом

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2004

ИК „Бард“ ООД, 2004

ISBN: 954585

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

12.

Векове смъкнаха булото

на пустинята свята.

Море от охра беше някога

Рараку.

Тя застана сред вятъра

на високата кула

и видя древни флоти —

кораби, съградени от кости,

платна от бели коси, поели

към билото, гдето водите

се изляха под пясъка

на пустинята бъдна.

 

„Святата пустиня“

Аноним

Бели диви кози стояха в права редица на билото на могилата Самон, очертани на фона на смайващо синьото небе. Като животински богове, изваяни от мрамор, гледаха огромния керван, който се виеше през долината, загърнат в гъст облак прах. Това, че наброяваха седем, беше поличба, която не убягна на Дюйкър, който яздеше с южния флангов патрул на уикците от клана на Мармота.

На деветстотин крачки зад историка крачеха в походен строй пет роти на Седма, малко под хиляда души, а на още толкова разстояние зад тях яздеше друг патрул от сто и петдесет уикци. Трите части съставяха южната охрана на вече около петдесетте хиляди бежанци, както и на стадата добитък, представляващи главната колона. Също толкова военна сила образуваше северния фланг. Вътрешният кръг от вярната хисарска пехота и морски пехотинци беше разпръснат по краищата на колоната — крачеха редом с окаяните цивилни.

Ариергард от хиляда уикци от всички кланове яздеше в прахоляка, вдиган от кервана на две трети левга източно от Дюйкър. Яздеха в отряди от по десетина души, задачата им бе почти невъзможна. Набезите на тайтан гризяха разбитата опашка на бежанската колона, въвличаха уикците в несекващи боеве. Краят на Колтейновия керван беше кървяща рана, на която никога нямаше да позволят да зарасте.

Авангардът на бежанската колона включваше оцелелите части на полутежката конница на Седма — малко над двеста души. Пред тях в своите впрягове и фургони се возеха малазанските благородници, защитени по двата фланга от десет роти на Седма пехота. В добавка близо хиляда войници на Седма — способните да се движат ранени — осигуряваха авангарда на самите благородници, а пред тях се тътреха фургоните с „резачите“ и по-тежко пострадалите им подопечни. Като острие на копие, пред цялата колона яздеше Колтейн с хиляда конници от клана на Враната.

Но бежанците бяха твърде много, а боеспособните войници твърде малко, и въпреки всички усилия на малазанците, щурмовите части на Камъст Релой хапеха като пепелянки в съвършено координирана касапница. В армията на Апокалипсиса на Релой беше дошъл нов пълководец, безименен тайтански боен главатар, комуто бе възложено денонощно да изтезава колоната, пълзяща в агония все на запад — окървавено и пребито влечуго, отказващо да умре — и този воин сега представляваше най-сериозната заплаха за Колтейн.

„Бавно, добре пресметнато клане. Играят си с нас.“ Нескончаемият прах беше издращил гърлото на историка и всяко преглъщане бе непоносимо болезнено. Запасите вода бяха на привършване, а споменът за река Секала се бе превърнал в изгаряща, неутолима жажда. Нощното клане на говеда, овце, прасета и кози се беше усилило — облекчени от страданието, животните биваха одирани и насичани на едри късове в големите котли, за да придадат малко вкус на яхнията от кръв, костен мозък и овес — единствената останала им храна. Всяка нощ лагерът се превръщаше в касапница от ревящи под ножа животни, а въздухът оживяваше от ризани и мухи, привлечени към местата за клане. Оглушителният рев и суматохата след заник бяха изпънали нервите на Дюйкър, а и не само неговите. Лудостта ги беше обладала напоследък и ги гризеше също толкова безпощадно, колкото огромната армия на Камъст Релой.

Ефрейторът яздеше до историка вцепенен и смълчан, отпуснал глава и със смъкнати рамене. Сякаш се бе състарил пред очите на Дюйкър.

Светът им се беше смалил. „Кретаме по ръба между видимо и невидимо. Стъпкани, но непобедени. Изгубили сме смисъла на времето. Безкрайно движение, прекъсвано единствено от унилото му отсъствие — стъписаното спиране, роговете, провъзгласяващи края на дневното тътрене. Мигът, в който прахта се вихри напред и никой не се движи. Стоим вцепенени от неверие, че още един ден е отминал, а ето, все още сме живи.“

Цяла нощ беше обикалял из бежанския стан, скитал се беше между опърпаните редици шатри, навеси и фургони, а очите му поглъщаха всичко, което виждаше, с някакво извратено безпристрастие. „Нашият историк, вече свидетел, наврян в илюзията, че ще оцелее. Достатъчно дълго, за да изреди подробностите върху пергамента с крехката вяра, че истината е достойна кауза. Че разказът ще се превърне в урок, в който ще се вслушат. Крехка вяра ли? Откровена лъжа, заблуда от най-лошия вид. Урокът на историята е в това, че никой не се учи.“

Издъхваха деца. Беше се навел, с ръка на рамото на една майка, и гледаше с нея как се изцежда животът от невръстното телце в прегръдката й. „Като светлината на маслен светилник, заглъхва, заглъхва и гасне. Мигът, в който борбата е вече изгубена и сърчицето тупти все по-бавно, осъзнало поражението, а после секва в няма почуда. И повече не се пробужда.“ Тъкмо тогава болката изпълваше опустелите души на все още живите и помиташе всичко в своя гняв срещу несправедливостта.

Неспособен да утеши майчините сълзи, беше продължил. Обикаляше без посока, оцапан с прах, пот и кръв, превръщаше се в привидение, в самопровъзгласил се парий. Беше престанал да се явява на нощните съвети на Колтейн въпреки изричните заповеди. Придружаван само от Лист, яздеше с уикците, до фланговете и ариергарда, вървеше редом със Седма, с верните хисарци, с морската пехота, сапьорите, с благородниците и „кървясалата тиня“ — както бяха започнали да се наричат бежанците с незнатно потекло.

И през цялото това време не казваше почти нищо, присъствието му бе станало толкова обичайно, че позволяваше на хората да се отпуснат. Каквито и да бяха опустошенията, все се намираше достатъчно енергия, за да се изрази в мнения.

„Колтейн е истински демон, мрачната шега на Ласийн над всички нас. Той е в съюз с Камъст Релой и Ша’ик — този бунт не е нищо друго освен добре измислен фарс, откакто Гуглата дойде да обгърне света човешки. Проснали сме се ничком пред нашия покровител с лице-череп и в замяна на всичката тая пролята кръв Колтейн, Ша’ик и Ласийн ще се възвисят и ще застанат редом до Закачуления.“

„Гуглата се показва в полета на тия мухи — непрекъснато ни показва лика си, всеки здрач посреща с алчното си хилене в смрачаващото се небе.“

„Уикците са сключили пакт със земните духове. Тук сме да наторим почвата…“

„По грешен път сме тръгнали, приятел. Играчка сме за богинята на Вихъра, нищо друго. Урок сме, който дълго ще се разказва.“

„Съветът на благородниците яде деца.“

„Чакай. Къде го чу това?“

„Някой снощи се натъкнал на гнусен пир. Съветът отправял молитви към тъмните Древни богове, да останат тлъсти…“

„Да останат какво?“

„Тлъсти, рекох. Истина е. И сега нощем из стана скитат озверели духове, събират мъртви деца и почти умрели — никаква разлика няма, само дето вторите са по-сочни.“

„Побъркал си се…“

„Може пък и да има нещо тука, приятел! Аз самият си взех и дъвках кокали тая заран, цяла камара бяха — черепи нямаше, ама кокалите изглеждаха съвсем човешки, само дето бяха много дребни. К’во, не би ли хапнал някое печено бебенце, а? Вместо половин паница от тая кафява гнус, дето я гмуцаме напоследък?“

„Чух, че армията на Ейрън е само на няколко дни оттука, води я самият Пормквал. Цял легион демони имал със себе си, викат…“

„Ша’ик е мъртва — чу ги как виеха семк цяла нощ, нали? Пък сега са се намацали с оная мазна пепел, като втора кожа им е. Някой от Седма ми разправяше, че се озовал лице в лице с един от тях при засадата снощи — боя при оная пресъхнала водна яма. Вика, че очите на семк били като черни дупки — като мътни камъни били. Даже когато войникът нанизал на меча си кучия му син, нищо не видял в тия очи. Казвам ти, Ша’ик е мъртва.“

„Освободили са Убарид. Сега ще завъртим на юг, след някой ден — ще видиш — единственото разумно нещо е това. На запад оттук няма нищо. Нищичко…“

„Нищичко…“

— Историк!

Викът с грубоватия фаларски акцент дойде от покрития с прах конник, свърнал коня си към Дюйкър. Капитан Лъл, Крилото на Картерон, с дългата му рижа коса, провиснала на мазни кичури под шлема. Историкът примигна.

Старият войник се ухили.

— Разправят, че си се изгубил, старче.

Дюйкър поклати глава.

— Вървя с кервана — отвърна вдървено и отри с длан пясъка, щипещ очите му.

— Пращат ни да спипаме един тайтански боен главатар — каза Лъл. — Сормо и Бълт предложиха няколко доброволци.

— Ще ги впиша грижливо в Списъка на падналите.

Капитанът изсъска през зъби.

— Кълна се в Адската бездна, старче, все още не са мъртви… все още не сме мъртви, по дяволите! Все едно, дойдох да ти предам, че си от доброволците. Тръгваме тая нощ, на десетата камбана. На деветата се събираме при огъня на Нил.

— Отклонявам поканата — заяви Дюйкър.

Лъл се ухили отново.

— Молбата ти се отхвърля. И трябва да остана до теб, да не би да се измъкнеш, ако ти се доще.

— Гуглата да те вземе дано, кучи сине!

— Тъй, тъй. Скоро ще е.

„Девет дни до река П’ата. Напъваме се, за да постигнем всяка нищожна цел, нещо гениално има в това. Колтейн ни предлага минимално възможното, за да ни излъже, че постигаме невъзможното. И така — чак до Ейрън. Но въпреки цялата му амбиция ще се провалим. Плътта и костите ще ни провалят.“

— Ще убием бойния главатар и на негово място ще дойде друг — каза след малко Дюйкър.

— Вероятно не толкова талантлив, нито достатъчно храбър за задачата. И винаги ще знае: ако действа посредствено, възможно е да го оставим жив. Ако прояви гениалност, ще го убием.

„О, това звучи съвсем в стила на Колтейн. Добре прицелените му стрели на страх и несигурност. Все още не е пропускал целта си. Докато не се провали, не би могъл да се провали. Денят, в който се подхлъзне, в който прояви несъвършенство, ще е денят, в който главите ни ще се изтъркалят. Девет дни до прясна вода. Убийте тайтанския главатар и ще стигнем до нея. Карайте ги да залитат с всяка победа, оставяйте ги да си поемат дъх с всяка загуба — Колтейн ги учи като зверове, а те дори не го съзнават.“

Капитан Лъл се наведе от седлото.

— Ефрейтор Лист, буден ли сте?

Главата на младежа се люшна нагоре и се завъртя замаяно.

— По дяволите, историк — изръмжа Лъл. — Момчето е изпаднало в треска от безводие.

Дюйкър се вгледа в ефрейтора и забеляза червения цвят под мръсните петна от пот и прах по лицето, а също и лъсналите му очи.

— Заранта не беше така…

— Преди единайсет часа!

„Единайсет?“

Капитанът обърна коня си и виковете му за знахар прорязаха тропота на конските копита, скрибуцането на колелетата и несекващите човешки стъпки, усилващи грохота на кервана.

„Единайсет?“

Конете им запристъпваха през облаците прах. Лъл се върна, повел със себе си Недер, момичето, което изглеждаше още по-дребно на гърба на грамадния мускулест дорчо. Капитанът хвана юздите на коня на Лист, подаде ги на детето и то го отведе напред.

— Изкушавам се да я накарам да се погрижи и за теб — каза Лъл. — Гуглата да те вземе, човече, кога за последен път си пил вода?

— Каква вода?

— Останали са ни бурета за войниците. Историк, ще взимаш по един мях всяка сутрин, горе при фургоните, дето карат ранените. Всяка вечер ще го връщаш.

— В яхнията има вода, нали?

— Мляко и кръв.

— Щом има бурета за войниците, защо няма и за останалите?

— Колкото са успели да вземат със себе си от Секала, толкова — отвърна Лъл. — Ще ги браним, да, но няма и майки да им ставаме. Чувам, че водата е станала много скъпа стока. Търгува се бясно.

— Умират деца.

Лъл кимна.

— Най-сбитото резюме за човечеството, бих казал. За какво са ни томове и томове история? „Умират деца.“ Всички несправедливости на света се крият в тези две думи. Цитирай ме, Дюйкър, и работата ти е свършена.

„Прав е кучият му син. Икономика, етика, игрите на боговете — всичко събрано в тази единствена, трагична фраза. Ще те цитирам, войнико. Бъди сигурен. Стар меч, очукан и затъпял, който реже чак до сърцето.“

— Унизявате ме, капитане.

Лъл изсумтя и му подаде меха с вода.

— Само две глътки. И не бързай, ще се задавиш.

Дюйкър се усмихна кисело.

— Вярвам — продължи капитанът, — че поддържаш тоя… Списък на падналите, за който спомена.

— Не. Боя се, че го… пообърках напоследък.

Лъл само кимна.

— Как вървят нещата, капитане?

— Мачкат ни. Тежко. По двайсетина убити на ден, два пъти повече ранени. Като пепелянки в прахта — появят се изведнъж, захвърчат стрели, загине някой войник. Пратим отряд уикци да ги подгони, те се натъкнат на засада. Пратим друг, оплетем се в по-голям бой, тоя или оня фланг ни остане открит. Колят бежанци, убият по някой и друг пастир, още няколко животни загубим — е, освен ако ония уикски псета не се навъртат наблизо — гадни зверове са. Между другото, и тяхната бройка намалява.

— С други думи, това не може да продължи дълго.

Оголените зъби на Лъл блеснаха под прошарената рижа брада.

— Точно затова отиваме за главата на онзи главатар. Стигнем ли река П’ата, пак ще има голямо сражение. Той не е поканен.

— Поредният оспорван брод?

— Не, реката е плитка до глезените и става още по-плитка в сухия сезон. По-скоро от другата страна — пътят минава през сурова земя. Виж, там ни чакат неприятности. Или си просичаме достатъчно пространство, за да можем да дишаме, или сме гнило месо под слънцето и е все едно.

Прокънтяха уикските рогове.

— А, ето че свърши за днес. Хайде малко да отдъхнем, старче — ще си намерим място в стана на Мармотите. След няколко часа ще те събудя за яденето.

— Води, капитане.

 

 

Глутницата уикски кучета-браничари, сборичкала се над нещо неразпознаваемо във високата трева, спря и загледа минаващите на двайсетина крачки покрай тях Дюйкър и Лъл. Историкът се намръщи от седлото си към рошавите окаляни зверове.

— По-добре не ги гледай в очите — каза Лъл. — Не си от уикците и те го знаят.

— Само се чудех какво ядат.

— По-добре да не знаеш.

— Чух да разправят за изровени детски гробове…

— Казах, по-добре да не знаеш, историко.

— Е, някои по-корави от „кървясалата тиня“ се хващат да пазят над тия гробове за някой залък в повече…

— Ако нямат уикска кръвчица в тинята, ще съжалят.

След като двамата мъже ги подминаха, псетата отново заръмжаха и се сборичкаха.

В стана пред тях заблещукаха огньове. Последната редица бранители патрулираше около кръглите кожени шатри, старци и младежи, напрегнати и със злобни погледи също като на браничарските псета.

— Имам чувството — измърмори Дюйкър, — че каузата със защитата на бежанците охладнява сред тези хора…

Капитанът се навъси, но не отвърна нищо.

Продължиха напред между редиците шатри. Пушекът от огньовете бе надвиснал тежко във въздуха, с миризмата на конска пикня и варени кокали, люта и в същото време — странно сладникава. Дюйкър се поспря, когато минаха покрай една старица, заета с един осажден котел с врящи кокали. Това, което вреше вътре, не беше само вода. Жената сбираше с помощта на дървено гребло трупащата се по повърхността мас и костен мозък, тикаше я в черво, след което щеше да я навърже и да го сложи да се суши за наденица.

Бабата забеляза историка и надигна дървеното гребло — все едно го предлагаше на някой малчуган да го оближе. Между тлъстините се мяркаха листа от пелин — билка, която Дюйкър някога беше обичал, но напоследък беше започнал да ненавижда, тъй като беше една от малкото, срещащи се в Одан. Усмихна й се и поклати глава.

Настигна капитана и той му заговори:

— Известен си, старче. Разправят, че живееш в духовния свят. Старата конярка не би предложила храна на кого да е — не и на мен, това поне е сигурно.

„Духовният свят. Да, живях там. Някога. Никога повече.“

— Виждат там някакъв старец в опърпани дрипи…

— И решават, че е докоснат от боговете. М-да. Само че не се подигравай с това на глас — може да ти спаси кожицата някой ден.

Огнището на Нил се отличаваше от другите наоколо с това, че над него нямаше врящ котел, нито прътове за сушене на месо. Горящата тор в малкия каменен кръг беше почти бездимна и мяташе чисти синкави пламъци. Младият магьосник седеше от едната страна на огнището и ръцете му ловко заплитаха кожени ивици в нещо като камшик.

Недалече от него бяха наклякали четирима от морските пехотинци на Лъл, улисани в последната проверка на оръжието и снаряжението си. Тежките им арбалети бяха начернени току-що, а после наклепани с мазна прах, за да се скрие лъскавината.

Само един бегъл поглед беше достатъчен Дюйкър да се увери, че това са корави воини, ветерани. Движенията им бяха пестеливи, подготовката — професионална. Нито мъжът, нито трите жени изглеждаха на по-малко от трийсет, и никой не проговори, нито вдигна глава, когато капитанът спря при тях.

Нил кимна на Дюйкър, щом историкът седна срещу него, и каза:

— Нощта обещава да е хладна.

— Намери ли местоположението на този боен главатар?

— Не точно. Района, като цяло. Сигурно разполага с някои дребни прегради срещу засичане… но щом се приближим, няма да му помогнат.

— Как намираш лице, което се отличава само със своята компетентност, Нил?

Младият магьосник сви рамене.

— Оставил е и… други знаци. Ще го намерим, това е сигурно. А после зависи от тях. — Той кимна към пехотинците. Разбрах нещо, историко, през тези няколко месеца в тази равнина.

— И какво е то?

— Професионалният малазански войник е най-смъртоносното оръжие, което познавам. Ако Колтейн разполагаше с три армии, вместо с три пети от една, щеше да смаже това въстание преди да е свършила годината. И толкова категорично, че Седемте града никога повече да не се вдигнат. Бихме могли да разбием на пух и прах Камъст Релой и сега — ако не бяха бежанците, които сме се заклели да браним.

Дюйкър кимна. Доста истина имаше в това.

Приглушените лагерни звуци създаваха илюзия за нормалност — всеобхватна прегръдка, която го изпълваше с безпокойство. Смътно си даде сметка, че губи способността си да се отпусне. Вдигна една клонка и я хвърли към огъня.

Ръката на Нил изплющя във въздуха.

— Тази — не.

Дойде още един млад магьосник, тънките му костеливи ръце бяха покрити с нащърбени белези от китките до раменете. Клекна до Нил и се изплю в огъня. Плюнката не изсъска.

Нил изправи гръб, хвърли настрана кожената плетка и погледна Лъл и войниците му. Бяха готови.

— Време ли е? — попита Дюйкър.

— Да.

Нил и другият магьосник поведоха групата през лагера. Малцина от родния им клан поглеждаха към тях и едва след няколко минути Дюйкър осъзна, че привидното безразличие може би е съзнателна проява на предписван от нравите им израз на почит. „Или нещо съвсем друго. Всеки поглед е урочасване, в края на краищата.“

Стигнаха до северния край на стана. Над равнината отвъд оплетените от тръстика прегради се стелеха дрипи мъгла. Дюйкър се намръщи.

— Ще разберат, че не е естествена.

Лъл изсумтя.

— Предвидили сме отвличащи ходове, разбира се. Три отделения сапьори в момента са отвън, с торби, пълни с игра…

Беше прекъснат от взрив на североизток, последван от тишина, изпълнена със смътни викове и плач в покрова на нощната тъма. А след това низ от експлозии раздра въздуха.

Мъглата погълна блясъците, но слухът на Дюйкър разпозна трясъка на пробивачките и тътнещия свисък на подпалвачките. Чуха се още писъци, последвани от бързия тропот на конски копита, стичащи се на североизток.

— Сега нещата ще се решат — промълви Лъл.

Отминаха минути, далечните крясъци заглъхнаха.

— Бълт успя ли най-сетне да издири онзи капитан на сапьорите? — попита по едно време историкът.

— Не сме му виждали лицето на нито една от сбирките, в които си чешем езиците, ако това имаш предвид. Но е тука някъде. Колтейн най-сетне прие, че е срамежлив.

— Срамежлив ли?

Лъл сви рамене.

— Шега, историк. Забрави ли какво е шега?

Нил най-после се обърна с лице към тях.

— Добре де — каза капитанът. — Край на приказките.

Няколко уикски пазачи издърпаха заострените колове, крепящи една от тръстиковите прегради, и бавно я спуснаха. Развиха над нея дебела кожа, за да приглуши неизбежното пращене от преминаването на групата.

Мъглата отпред се разсипваше на парцали. Един от тях се понесе към тях, загърна ги и пое със стъпките им през равнината.

Дюйкър съжали, че не беше задал повече въпроси. Колко далече е до постовете на вражеския лагер? Как смятаха да се промъкнат през тях незабелязано? Какъв беше редът за оттегляне в случай, че нещата се объркат? Ръката му хвана дръжката на късия меч на бедрото му; допирът му се стори някак странен и това го разтревожи — доста време беше изтекло, откакто за последен път бе използвал оръжие. „През всичките онези години наградата на императора бе в това да стоя далече от фронтовата линия. Както и разните алхимии, с чиято помощ кретам все още след зрялата си възраст. Богове, дори белезите от последния ужас са се заличили!“ „Никой, който е отраснал сред ръкописи и книги, не може да пише за света — казал му бе Келанвед веднъж, — поради което те назначавам за Имперски историк, войнико.“

„Но аз не мога да чета, императоре.“

„Неразвратен ум. Добре. Стария Ток ще те учи следващите шест месеца — той е един от малкото войници с мозък. Но само шест месеца. Не повече.“

„Императоре, той като че ли ще се справи по-добре от мен…“

„За него имам нещо друго. Направи каквото казах или ще заповядам да те набучат на кол на градската стена.“

Чувството за хумор на Келанвед беше странно дори в най-добри времена. Дюйкър помнеше онези уроци: той, трийсет и няколко годишен войник, прекарал повече от половината от тези години във военни кампании, седнал до синчето на Ток, завързаняк, който като че ли непрекъснато страдаше от настинка — ръкавите на ризата му вечно бяха хванали кора от засъхналите сополи. Беше отнело повече от шест месеца, но по това време учението вече се водеше от Ток-младши.

„Императорът обичаше уроците по унижение. Стига да не му се връща на него. Чудно, какво ли стана с Ток-старши? Изчезна след убийствата… винаги съм си мислил, че това ще да е работа на Ласийн… а Ток-младши… той отхвърли живота сред ръкописи и книги… сега е изгубен някъде в кампанията на Дженабакъз…“

Една стоманена ръка стисна силно историка за рамото. Дюйкър се вторачи в обруленото лице на Лъл и кимна. „Извинявай. Умът ми все още витае, изглежда.“

Бяха спрели. Отпред, сред облаците мъгла, смътно се издигаше настръхнал от остри колове вал от отъпкана пръст. Блясъкът на огньовете отвъд насипа шареше мъглата с оранжеви петна.

„Сега какво?“

Двамата магьосници бяха коленичили пет крачки напред. И двамата бяха съвсем неподвижни.

Зачакаха. Дюйкър долови приглушени гласове от другата страна на вала — бавно преминаваха от ляво на дясно и заглъхнаха по пътя на тайтанския патрул. Нил се извърна и махна с ръка.

Със заредени арбалети, морските пехотинци се плъзнаха напред. След миг историкът ги последва.

В пръстта пред двамата магьосници беше зейнало устие на тунел. Пръстта димеше, камъните и чакълът отскачаха нажежени. Отдолу изглеждаше, сякаш е изровен от нечии огромни ноктести ръце.

Дюйкър се намръщи. Мразеше тунелите. Не, те го ужасяваха. Нищо разумно нямаше в това… „Нова грешка. Тунелите се срутват. Хората остават заровени живи. Всичко това е съвсем ясно, възможно, вероятно, неизбежно.“

Нил поведе — запълзя навътре и се скри. Другият магьосник бързо го последва. Лъл се извърна към историка и му махна да тръгва.

Дюйкър поклати глава.

Капитанът го посочи, после посочи дупката и промълви безмълвно: „Веднага.“

Историкът изсъска проклятие и запристъпва напред. Щом се доближи, ръката на Лъл се стрелна, сграбчи го за прашната телаба и го натика в дупката.

Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не изврещи. Запълзя и задраска отчаяно с нокти. Изрита и усети как петата му удари нещо. „Бас държа, че е ченето на Лъл. Пада ти се, кучи сине!“ Задоволството, което го обля, помогна. Той пропълзя покрай старите тинести наноси и се оказа обкръжен като в пашкул от здрава скална основа. „Едва ли ще се срути“, каза си наум и мисълта прозвуча в главата му куха и безсмислена. Тунелът продължаваше да слиза надолу, топлата скала стана хлъзгава, а след това — мокра. Кошмарните образи как се дави смениха страха от срутването.

Поколеба се, докато острият връх на меч не се опря в изтърканата му подметка — проби я и се забоде в ходилото му. Дюйкър изохка и продължи.

Тунелът се изравни. Пълнеше се с вода — капеше от всички страни. Историкът се провря още напред и загази в студения поток. Спря, гребна шепа и отпи. Метален и песъчлив вкус. „Но се пие.“

Равният участък продължаваше все напред и напред. Потокът ставаше все по-дълбок, с тревожеща бързина. Прогизнал до кости и ужасно натежал от мокрите дрехи, Дюйкър газеше с усилие, капнал от умора, мускулите го предаваха. Само кашлиците и храченето зад гърба му го караха да продължи. „Отзад вече се давят, аз съм следващият!“

Запровира се нагоре, дращеше с нокти в калта и ронещата се пръст. Отпред се появи грубо очертано кълбо от сивкава мъгла — беше стигнал до изхода.

Нечии ръце го сграбчиха под мишниците и го издърпаха навън, превъргаляха го и го пуснаха сред треви с остри, режещи стръкове. Той остана да лежи тихо, задъхан и зяпнал ниския таван от мъгла над себе си. Едва забеляза през непроницаемата сивота фигурите на морските пехотинци — измъкваха се от тунела и оформяха защитен кордон, дъхът им излизаше със съсък, а от оръжията им капеше разкаляна вода. „Тетивите на арбалетите ще се разхлабят, освен ако не са били накиснати в масло и намазани с восък. Разбира се, че са намазани — войниците не са идиоти. Предвидили са всяка възможност, дори че може да се наложи да плуват под една прашна равнина. Веднъж видях как един войник намери приложение на рибарски такъми насред пустинята. Какво прави един малазански войник толкова опасен? Разрешено им е да мислят.“

Дюйкър се надигна.

Лъл говореше с пехотинците с помощта на добре отмерени жестове. Те му отвърнаха по същия начин, след което се пръснаха в сивите пелени. Нил и другият магьосник запълзяха напред през тревата към блясъка на един от огньовете, смътно червен в мъглата.

Обкръжиха ги гласове, тихо мърморене на грубоватия тайтански език — залудуваха из мъглата така обезпокоително, че Дюйкър по някое време беше сигурен, че цяло отделение стои само на крачка зад гърба му и кротко обсъжда къде точно в гърба му да забучат копията си. Колкото и да си играеше мъглата със звука, той можеше да се закълне, че Нил и приятелят му усилват ефекта с магията си и че скоро ще заложат живота си на това объркване на слуха.

Лъл го потупа по рамото и махна с ръка напред, където се бяха стопили фигурите на магьосниците. Загърналата ги мъгла беше непроницаема — нищо не се виждаше на повече от една ръка разстояние. Намръщен, историкът се смъкна по корем, превъртя ножницата на късия си меч отзад на бедрото и запълзя като червей напред, където ги чакаше Нил.

Огънят беше голям, пламъците горяха с мъртвешка бледнина през булото на мъглата. Около него стояха или седяха шестима тайтански воини, загърнати в козинявите си наметала. Дъхът им излизаше на бели кълбета.

Взрян в сцената до Нил, Дюйкър успя да различи тънката патина на скреж, покрил земята. Леденият въздух се полюшваше над тях, раздвижен от лекия нощен вятър.

Историкът сръга младия магьосник, кимна към скрежа и повдигна питащо вежди.

В отговор Нил съвсем леко сви рамене.

Воините чакаха някого, протегнали боядисаните си в червено длани към пламъците, за да ги стоплят. Сцената си остана неизменна още двайсетина дъха, а после насядалите и клечащите се надигнаха и заедно с останалите се обърнаха в една и съща посока — вляво от Дюйкър.

В светлината на огъня се появиха два силуета. Първият мъж беше едър като мечок и приликата се подсилваше от животинската кожа, загърнала широките му рамене. На двете му бедра стърчаха дръжките на едноостри метателни брадви. Връзките на кожената ризница не бяха стегнати от гръдната кост нагоре и се виждаха яките мускули и рунтавите сплъстени косми. Чертите пурпурна боя по лицето издаваха, че е боен вожд — всяка бе знак за наскоро спечелена битка. Множеството прясно изрисувани черти ясно показваха, че страданията на малазанците са причинени от неговите ръце.

А зад това внушително същество стоеше воин на семк.

„Още едно предположение зачеркнато.“ Явно прословутата омраза на племето семк към всички, които не са семк, бе оставена настрана, в подчинение на богинята на Вихъра. „Или по-точно, заради унищожението на Колтейн.“

Войнът на семк представляваше по-набит и по-страховит вариант на тайтанския боен главатар — беше толкова космат, че не му беше нужна меча кожа. Единственото му облекло беше кожената превръзка около слабините и няколкото колана, стегнали здраво корема му. Беше покрит с мазна пепел, рунтавата му черна коса висеше на гъсти кичури, брадата му беше накичена с костени фетиши. Презрително озъбената усмивка, изкривила лицето му, изглеждаше неизменна.

Последната подробност, която се разкри, щом воинът пристъпи към огнището, беше шевът от сушено черво, зашил устата му. „Дъх на Гуглата, семк взимат клетвите си за мълчание съвсем на сериозно!“

Въздухът стана непоносимо леден. Смътна тревога прошепна в тила на Дюйкър и той посегна, за да сръга отново Нил.

Преди да е успял да докосне магьосника, изщракаха арбалети. Две метални стрели се забиха в гърдите на тайтанския главатар, а още двама от тайтанските воини изпъшкаха, преди да рухнат на земята. Пета стрела се заби дълбоко в рамото на телохранителя семк.

В същия миг земята под огнището изригна и към небето се разлетяха горящи въглени и цепеници. От земните недра се измъкна многокрак, покрит с катран звяр и нададе пронизващ костите крясък. Разбесня се сред останалите тайтанци и ноктите му задраха през броня и плът.

Бойният главатар се смъкна на колене, зяпнал тъпо в оребрените с кожа стрели, забити в гърдите му. Закашля се, от устата му бликна кръв, сгърчи се, после рухна по лице на прашната земя.

„Грешка… този не е…“

Войнът на семк беше изтръгнал стрелата от рамото си. Въздухът около него се завихри до бяло. Приковал черните си очи в земния дух, той скочи да го посрещне.

Нил се беше вкочанил до историка. Дюйкър се извърна рязко, за да го разтърси, и разбра, че младият магьосник е изпаднал в несвяст.

Другият уикски магьосник беше скочил — и залитна под невидимата магическа атака. От тялото му се разлетяха късове плът и кръв… само за няколко мига лицето му се оголи до кости и хрущял. Дюйкър видя как очите на момчето изхвръкнаха от орбитите и извърна глава.

От всички страни връхлитаха тайтанци. Историкът повлече Нил назад. Видя как Лъл и един от пехотинците му стреляха и как стрелите им се забиха почти в една точка в гърба на семка. В мрака профуча копие и отскочи от металната ризница на войника. Двамата хвърлиха арбалетите и извадиха дългите си ножове, за да посрещнат първите воини.

Земният дух вече врещеше, три от крайниците му вече бяха откъснати от тялото, въргаляха се и подритваха по земята. Семкът се бе превърнал в безмълвна машина за убиване — забравил за стрелите в гърба си, налиташе и налиташе, за да довърши земния дух. Студ на вълни се лееше от тялото му — студ, който Дюйкър позна: „Богът на семк — част от него е оцеляла, част от него властва сега над избрания си воин…“

На юг отекнаха взривове. „Пробивачи“. Нощта се изпълни с писъци. Малазанските сапьори с шрапнели и огън прокопаваха отвор през тайтанските редици. „А аз бях решил, че нашата мисия е самоубийствена.“

Продължаваше да влачи Нил на юг, към взривовете, и се молеше дано сапьорите да не го вземат за враг.

Наблизо изтътнаха конски копита. Изкънтя желязо.

Изведнъж една от морските пехотинки се появи до него. Половината й лице беше покрито с кръв, но тя захвърли меча си, издърпа магьосника от ръцете на историка и без усилие го метна на рамо.

— Извади проклетия си меч и ме прикривай! — изръмжа жената и се втурна напред.

„Без щит? Гуглата да ни вземе дано, не можеш да се биеш с къс меч без щит!“ Но оръжието се озова в ръката му, сякаш само беше изхвръкнало от ножницата, та дръжката му да кацне в дланта му. Желязното острие изглеждаше окаяно късо, когато запристъпва заднешком след пехотинката, стиснал оръжието пред себе си.

Петите му се удариха в нещо меко, от устата му се изтръгна проклятие, той залитна и падна.

— Ставай, по дяволите! Някой идва!

Беше се спънал в тялото на тайтански копиеносец, повлечен от коня си, преди посечената му ръка най-сетне да изпусне юздите. Дълбоко във врата му стърчеше забита метателна звезда. Историкът примига — „оръжие на Нокът, звездата…“ — и се надигна. „Още едно невидимо подкрепление?“ Шумът на битката отекваше през мъглите все едно, че се беше развихрило пълномащабно сражение.

Дюйкър отново заотстъпва заднешком, прикривайки пехотинката, която носеше Нил на рамо.

След миг трима тайтански воини изскочиха от мъглата, размахали тълварите си.

Десетилетната подготовка като войник го спаси в първата им атака. Дюйкър се присви, пресрещна воина вдясно, изпъшка, щом облечената в кожа ръка на противника се стовари върху рамото му, а после изохка, когато тълварът изсъска — тайтанецът беше извил китката си и посече дълбоко лявото му бедро. Още докато болката го пронизваше, беше вдигнал късия меч нагоре към гръдния кош на воина и прониза сърцето му.

С усилие издърпа забилото се острие и скочи надясно. Тялото падаше между него и двамата останали воини, и двамата възпрепятствани от това, че боравеха с дясната ръка. Посичащите тълвари изсъскаха на цял разтег от Дюйкър.

По-близкото оръжие беше замахнало толкова силно, че се заби в земята. Историкът натисна с все сила с крак тъпата страна на острието и изтръгна тълвара от ръката на тайтанеца. После с дивашки удар замахна между рамото и врата и острието съсече прешлените.

Без да чака, той се хвърли покрай залитащия назад воин, за да пресрещне третия тайтанец, но в същия миг видя как той рухна по очи на земята — сребърната дръжка на нож за мятане стърчеше между плешките му. „Етикетът на Нокът… бих го разпознал навсякъде!“

Историкът спря, огледа се с кървясали очи, но не видя никого. Мъглата се стелеше, гъста и миришеща на пепел. Пехотинката изсъска зад него и той се обърна. Беше се свила в края на изкопа и му махаше с ръка да я последва.

Плувнал в пот и разтреперан, Дюйкър се добра до нея.

Тя се ухили.

— Адски ме впечатли с играта с меча, старче, макар че не разбрах как оправи последния.

— Не видя ли никой друг?

— А?

Дюйкър вдиша с усилие и поклати глава. После погледна Нил, който лежеше неподвижно на насипа.

— Какво му е?

Пехотинката сви рамене. Светлосините й очи продължаваха да го гледат с възхищение.

— Можем да те използваме в редиците си.

— Това, което съм изгубил от скоростта, го компенсирам с опита, а опитът ми казва да не се бъркам в кланета като това. Това не е игра за старци, моето момиче.

Тя му отвърна с гримаса, но и с добро чувство.

— Нито пък за старици. Хайде, боклукът зави на изток. Би трябвало да можем да минем през този ров без проблеми. — Надигна без усилие тялото на Нил на рамото си.

— Заковахте не когото трябва, знаеш ли…

— И аз го разбрах. Оня семк беше обсебен, нали?

Добраха се до другия бряг и се запромъкваха внимателно между набитите в пръстта колове. В тайтанския стан горяха шатри и мъглата се усилваше от пушеците. Крясъци и звън на оръжие все още кънтяха в далечината.

— Видя ли някой друг да се измъква? — попита Дюйкър.

Тя поклати мълчаливо глава.

Скоро се натъкнаха на десетина трупа — тайтански патрул, избит от шрапнели. Градушката от железни късове ги беше разкъсала ужасно. Диря от кръв показваше накъде са се оттеглили оцелелите.

Мъглата изтъня, щом наближиха уикския фронт. Няколко копиеносци на Мармота, патрул около преградите от плетена тръстика, ги забелязаха и препуснаха към тях.

Очите на всички се приковаха в Нил.

— Ще оживее — увери ги пехотинката. — Но побързайте да намерите Сормо.

Двама от конниците препуснаха бясно към лагера.

— Някаква вест за другите пехотинци? — обърна се Дюйкър към най-близкия конник.

Уикецът кимна.

— Капитанът и още един се измъкнаха.

От мъглите изскочи отряд сапьори — тичаха, но забавиха и продължиха ходом, щом видяха групата.

— Два разбивача — кисело заговори единият. — А онова копеле просто си стана, все едно бълха го ухапала.

Дюйкър пристъпи към него.

— Кой, войник?

— Оня космат семк…

— Вече не е космат — подхвърли друг от сапьорите.

— Мисията ни беше „прочистване“ — ухили се първият с разкървавената си уста. — Брадвата на Колтейн — вие бяхте острието, ние бяхме клинът. Зачукахме го онова огре, ама полза никаква…

— Сержа го удари стрела — каза другият сапьор. — Дробовете му кървят…

— Само единия, игла ме боцнала — поправи го сержантът и спря, за да се изхрачи. — Другият си е добре.

— Не можеш да дишаш кръв, серж…

— Спал съм в една палатка с тебе, момче — дишал съм и по-лошо.

Продължиха напред, увлечени в спор дали сержантът трябва да потърси знахар, или няма нужда. Пехотинката зяпна след тях и заклати глава. После се обърна към историка.

— Ще ви оставя, за да поговоря със Сормо, сър, ако нямате нищо против.

Дюйкър кимна.

— Двама от приятелите ти не са се върнали…

— Но един е успял. Следващия път, като реша да се поупражнявам с меча, ще ви потърся, сър.

— Ставите ми вече не държат, момиче. Ще трябва да ми дадеш аванс.

Тя внимателно сложи Нил на тревата и тръгна.

„Десет години по-млад да бях, сигурно щеше да ми стиска да й предложа… е, все едно. После само ще се дърлим край огнището…“

Двамата уикски конници се върнаха — водеха едно свирепо на вид куче, което влачеше носилка. Конско копито го беше ударило преди време по главата и костите бяха зараснали накриво, така че му придаваха безумна полуусмивка, която отиваше на жестокия блясък в очите му.

Конниците слязоха и грижливо положиха Нил върху носилката. Кучето хукна обратно към уикския стан.

— Ей на това му се вика грозно животно — рече капитан Лъл зад историка.

Дюйкър изсумтя.

— Доказателство, че черепите им са само кокал, без капка мозък.

— Още ли си объркан, историко?

Той се намръщи.

— Защо не казахте, че имаме тайна помощ, капитане? Кои бяха, хора на Пормквал ли?

— За какво ми говориш, в името на Гуглата?

— За Нокътя. Някой прикриваше оттеглянето ни. Използва звезди и ножове и се движи невидим като дъх на Гуглата! Колко още подробности пази за себе си Колтейн?

— Няма начин Колтейн да знае за всичко това, Дюйкър — отвърна Лъл и поклати глава. — Ако си сигурен в това, което твърдиш — а аз смятам, че си — Юмрукът ще иска да го научи. Веднага.

 

 

За първи път, доколкото помнеше Дюйкър, Колтейн изглеждаше уплашен. Стоеше вцепенен, сякаш не беше сигурен, че някой няма да се промъкне зад гърба му, с невидими ножове, само на миг от смъртоносния удар.

Бълт изръмжа гърлено.

— Жегата сигурно е размътила ума ти, историко.

— Знам много добре какво видях, чичо. И знам какво почувствах.

Последва дълга тишина; въздухът в шатрата сякаш замръзна.

Влезе Сормо и спря на входа, след като Колтейн го прониза със свирепия си поглед. Раменете на магьосника бяха отпуснати, сякаш не можеха повече да понесат бремето, с което бе натоварен през всичките тези месеци. Тъмните торбички под очите му издаваха умора.

— Колтейн има няколко въпроса към теб — каза му Бълт. — По-късно.

Младежът сви рамене.

— Нил се съвзе. Имам отговори.

— Въпросите са други — рече нашареният с белези ветеран с мрачна усмивка.

— Обясни какво се случи, магьоснико — каза Колтейн.

— Богът на семк не е мъртъв — каза Дюйкър.

— Склонен съм да подкрепя това мнение — промърмори Лъл от мястото си на походния стол и намигна на историка.

— Не е точно така — поправи ги Сормо. Поколеба се, вдиша дълбоко и продължи: — Богът на семк всъщност е унищожен. Разкъсан е на късове и е изгълтан. Понякога едно парче плът може да съдържа такава злост, че да поквари онзи, който го е погълнал…

Дюйкър се наведе напред.

— Земен дух…

— Да, дух на земята. Скрита амбиция и внезапна сила. Другите духове… не подозираха.

Лицето на Бълт се изкриви от отвращение.

— Изгубихме седемнайсет бойци само за да убием шепа тайтански главатари и да разкрием един измамен дух?

Историкът потръпна. За пръв път чуваше точното упоменаване на жертвите. Първата слабост на Колтейн. „Дано Опонн да ни се усмихне и врагът да не разбере.“

— С това знание — обясни кротко Сормо — в бъдеще ще бъде спасен животът на много други. Духовете вече са стъписани — смутени бяха от това, че не могат да засекат набезите и засадите, а сега вече знаят защо. Не са помисляли да потърсят след ближните си. Сега ще въздадат своето правосъдие, щом им дойде времето…

— Тоест набезите ще продължат? — Ветеранът едва се сдържа да не се изхрачи. — Ще могат ли вашите духове съюзници да ни предупреждават поне — както го правеха преди време, толкова ефективно?

— Усилията на измамника ще бъдат осуетявани.

— Сормо — попита изведнъж Дюйкър, — защо онзи семк беше със зашита уста?

Магьосникът му отвърна с полуусмивка.

— Онова същество е зашито отвсякъде, историко. Да не се измъкне погълнатото.

— Странна магия. — Дюйкър поклати глава.

Сормо кимна.

— Древна. Магия на вътрешности и на кости. Мъчим се да си възвърнем знанието, което някога сме притежавали инстинктивно. — Въздъхна. — От времена преди Лабиринтите, когато магията се е намирала отвътре.

Допреди година Дюйкър щеше да настръхне от любопитство и възбуда при такива думи и щеше да започне неуморно и безкрайно да разпитва магьосника. Сега думите на Сормо глухо отекнаха в кухините на изтощената му душа. Нищо друго не искаше освен да поспи, а знаеше, че ще му бъде отказано за следващите дванайсет часа — лагерът вече се разбуждаше, макар до утрото да оставаше още час.

— Ако случаят е такъв — провлече Лъл, — защо оня семк не се пръсна като надут мехур, когато го набоцкахме?

— Погълнатото се е скрило дълбоко. Я ми кажете, коремът на този обсебен семк беше ли защитен?

Дюйкър изсумтя.

— С някакви колани. От дебела кожа.

— Само това?

— Какво стана с Нил?

— Бил е изненадан. Възползвал се е от онова, което успяхме да си припомним. Когато го е ударила магическата атака, се е отдръпнал навътре в себе си. Атаката го е последвала, но е останал неуловим, докато злокобната сила не се изтощи. Учим се.

В ума на Дюйкър се събуди образът с ужасната смърт на другия магьосник.

— На скъпа цена.

Сормо замълча, но болката се изписа в очите му.

— Вдигаме скоростта — обяви Колтейн. — Дневната дажба вода на всеки войник да се намали с по една глътка…

Дюйкър се надигна.

— Но вода имаме.

Всички погледи се извърнаха към него. Историкът се усмихна кисело на Сормо.

— Виждам, че докладът на Нил е бил доста… сух. Духовете ни изровиха тунел през скалата. Както може да потвърди капитанът, скалата сълзи и долу има вода.

Лъл се ухили.

— Гуглата да ме лъхне дано, старецът е прав!

Сормо го гледаше ококорен.

— Като не задаваме правилните въпроси, страдахме дълго… и ненужно.

Изпълнен с нова енергия, Колтейн оголи зъби и изръмжа на магьосника:

— Разполагаме с един час да облекчим сто хиляди гърла.

 

 

От скалата, разцепила прерията с обрулени от вятъра издатини, капеха сладки сълзи. Изкопаха се дълбоки ями. Въздухът оживя от радостни песни и от благословеното мълчание на животните, заситили жаждата си и престанали да реват окаяно. А под всичко това се долавяше едно топло подмолно течение. За първи път духовете на земята поднасяха дар, недокоснат от смъртта. Радостта им бе съвсем доловима за сетивата на Дюйкър, който стоеше недалече от края на лагера, загледан и заслушан.

Ефрейтор Лист стоеше до него — треската му беше минала.

— Процеждането нарочно е бавно, но не достатъчно бавно — някои стомаси ще се разбунтуват — по-безразсъдните могат да се самоубият…

— Да. Някои биха могли.

Дюйкър вдигна глава и бавно огледа северния бряг на долината. По протежението му се бяха подредили тайтански конници и наблюдаваха сцената долу, както си представяше историкът, със страх и удивление. Не се съмняваше, че армията на Камъст Релой страда от жажда въпреки предимството, с което разполагаше — да завладява и държи всички водоизточници на Одан.

Както ги гледаше, очите му засякоха бяло петно, което бързо се спусна по склона и се скри от погледа му. Дюйкър изсумтя.

— Казахте ли нещо, сър?

— Просто няколко диви кози — отвърна историкът. — Минават на другата страна…

 

 

Пясъчните повеи бяха изровили дупки по стръмните скатове на скалното плато — напор, започнал с извайването на кухини, след това — на пещери, после — на тунели и най-сетне — на проходи, които като едното нищо можеше да стигат чак до другата страна. Като ненаситни червеи, разяждащи старо дърво, ветровете поглъщаха скалното лице на урвата, изникваха дупка след дупка, стените между тях изтъняваха, някои рухваха, тунелите се уширяваха. Повърхността на платото обаче си оставаше — огромна каменна шапка, кацнала над непрестанно смаляващите се основи.

Кълп никога не беше виждал подобно нещо. „Все едно че Вихърът съзнателно ни е нападнал. Защо да подлага на обсада някаква си скала?“

Тунелите пищяха от вятъра, всеки със своя собствен пронизителен глас, и тези гласове се сливаха в страховит хор. Пясъкът, ситен като прах, се въртеше и завихряше по наносите в подножието на урвата. Кълп погледна през рамо към чакащите Хеборик и Фелисин — две смътни фигури, присвити доземи срещу яростта на бурята.

Вече от три дни Вихърът не им оставяше никакъв подслон, още от първия миг, в който се беше спуснал над тях. Вятърът връхлиташе от всички посоки. — „Сякаш безумната богиня ни е нарочила.“ Тази възможност не беше чак толкова невероятна, колкото изглеждаше на пръв поглед. Злокобната воля, стаена в бурята, бе нещо съвсем доловимо. „Ние сме натрапници в края на краищата. Омразата на Вихъра винаги е била насочена срещу външните. Горката Малазанска империя, да се набута в една толкова добре изпипана легенда за бунт…“

Магът пропълзя при другите. Наложи се да се наведе, за да го чуят в несекващия вой.

— Има пещери! Само че вятърът беснее през устията им — подозирам, че е прорязал целия хълм!

Хеборик трепереше, изпаднал от заранта в треска от изтощението. Гаснеше бързо. „Всички гаснем.“ Почти се беше стъмнило — неизменната охра над главите им заглъхваше — и магът прецени, че за последните дванайсет часа са изминали не повече от една левга.

Нямаха нито вода, нито храна. Гуглата идеше по петите им.

Фелисин сграбчи опърпаното наметало на Кълп и го дръпна към себе си. Устните й бяха напукани, в ъгълчетата им беше полепнал пясък.

— Все едно, ще се опитаме!

— Не знам. Целият хълм може да се срине…

— Пещерите! Влизаме в пещерите!

„Или ще умрем тук, вън, или ще умрем там, вътре. Пещерите поне ще осигурят гробница за телата ни.“ Той кимна.

Повлякоха Хеборик. Стръмнината им предлагаше десетки възможности с проядената си като кошер фасада. Не се и опитаха да избират, просто се напъхаха в устието на първата пещера, на която се натъкнаха — широк и странно плосък тунел, който сякаш продължаваше равно — поне първите няколко крачки.

Вятърът ги тласкаше в гърба като чудовищна длан, непоколебим в яростния си напор. Пристъпиха напред и мракът ги обгърна сред въртоп от писъци.

Подът беше неравен и затрудняваше вървенето им. След петнайсет крачки се натъкнаха на издутина от кварцит или друг някакъв кристален минерал, устоял на ерозията на вятъра. Заобиколиха го и в завета му намериха първия си заслон срещу смазващата сила на Вихъра от повече от седемдесет часа.

Хеборик лежеше отпуснат в ръцете им. Сложиха го в дълбоката до глезените прах в подножието на скалната издатина.

— Ще огледам напред — изрева Кълп на Фелисин, за да го чуе.

Тя кимна и се смъкна на колене.

След още трийсетина крачки магът се озова в по-голяма кухина. Пространството беше изпълнено с кварцити, смътно отразяващи струящата от нещо подобно на таван от натрошено стъкло светлина на петстотин стъпки над тях. Кварцитът се издигаше на отвесни жили и блестящите стълбове оформяха галерия със смайваща красота въпреки бушуващия между тях, изпълнен с прахоляк вятър. Кълп закрачи напред. Оглушителният вой заглъхна и се изгуби в необятния простор на пещерата.

Близо до центъра й се издигаше камара от срутени камъни с твърде правилна форма, за да са естествени. Бляскавото вещество на тавана покриваше на места и тях — по една от почти правоъгълните им страни, както забеляза магът след беглия оглед. Той се наведе, погали с ръка една такава страна и се приведе още по-ниско. „Дъх на Гуглата, та това наистина е стъкло! Многоцветно, натрошено и претопено…“

Погледна нагоре. В тавана зееше широка дупка, чиито ръбове сияеха със същата странна хладна светлина. Кълп се поколеба, след което разтвори Лабиринта си. И изсумтя. „Нищо. Благословена да е Кралицата. Никаква магия — всичко е съвсем обикновено.“

Присвит срещу вятъра, магът тръгна обратно към другите. Завари ги и двамата заспали, или изпаднали в несвяст. Кълп ги огледа и от мъртвешката сдържаност на съсухрените им лица го побиха ледени тръпки. „Може би ще е по-милостиво изобщо да не ги събуждам.“

Усетила сякаш появата му, Фелисин отвори очи, изпълнени с внезапно предчувствие.

— Няма да ти е толкова лесно.

— Този хълм е погребан град, а ние сме под погребаното.

— Е, и?

— Вятърът е опразнил поне една от камерите. Издухал е пясъка.

— Нашата гробница.

— Може би.

— Добре. Да вървим.

— Има само един проблем — каза навъсено Кълп. — Входът е на около петнайсет стъпки над главите ни. Има една колона от кварцит, но катеренето няма да е никак лесно, не и в състоянието, в което сме.

— Направи си номера с Лабиринтчето.

— Какво?

— Отвори ни портал.

Той я зяпна.

— Не е толкова просто.

— Умирането е просто.

Кълп примига.

— Добре, дай да вдигнем стареца на крака.

Очите на Хеборик бяха подути, затворени и от ъгълчетата им капеха сълзи. Той се събуди, без никаква представа къде е. Широката му уста се разтвори в грозна усмивка.

— И тук са се опитали, нали? — попита, докато пристъпяше напред, подкрепян от двамата. — Опитали са се и са си платили, о, спомените за вода, толкова погребани съдби…

Добраха се до мястото с отвора в тавана. Фелисин опипа най-близката до дупката колона кварцит.

— Това май ще трябва да го изкатеря като доусийка кокосова палма.

— И как става това? — попита я Кълп.

— С нежелание — измърмори Хеборик, килнал глава, сякаш се вслушваше в някакви доловими само от него гласове.

Фелисин се обърна към мага и каза:

— Ще ми трябват каишките от колана ти.

Кълп изсумтя и започна да сваля кожените ремъци от кръста си.

— Адски неподходящ момент да искаш да ме видиш без гащи, момиче.

— Малко смях няма да ни дойде зле.

Той й подаде колана и я загледа как започна да стяга каишките около глезените си. Примижа като видя колко яростно затегна възлите.

— Сега ми дай каквото е останало от наметалото ти, моля.

— Че какво й е на ризата ти?

— Не пускам на никого да ми зяпа гърдите — не и безплатно. Освен това наметалото ти е по-дебело.

— Възмездие е имало — заговори Хеборик. — Методично, безстрастно прочистване на покварата.

Кълп го изгледа намръщено.

— Какви ги дрънкаш, Хеборик?

— Първата империя. Градът горе. Дошли са и са внесли ред. Безсмъртните пазители. Какъв разгром! Дори със затворени очи мога да видя ръцете си — опипват слепешком, опипват. Празни. — Смъкна се, покрусен от внезапно обзелата го скръб.

— Не му обръщай внимание — каза Фелисин и пристъпи към нащърбения кварцов стълб, сякаш искаше да го прегърне. — Дъртата жаба изгуби бога си и това му е съсипало ума.

Кълп замълча.

Фелисин обгърна колоната и сключи ръцете си от другата страна, като стисна краищата на наметалото и ги усука силно. Коланът между краката й се впи в отсамната страна на стълба.

— Аха — каза Кълп. — Разбирам. Умна доусийка.

Тя вдигна усуканото наметало колкото може по-нависоко от другата страна, после дръпна и се изкатери около половин педя — с изпънати нагоре колене, а коженият ремък изплющя в стълба. Възлите му се забиха в глезените й и той видя как я прониза болка.

— Изненадан съм, че доусийците изобщо имат крака.

— Май съм пропуснала някоя малка подробност — изохка тя.

Честно казано, магът не мислеше, че ще успее. Преди да е изкатерила шест стъпки — все още на цял човешки бой от тавана — от глезените й вече течеше кръв. Трепереше цялата и напрягаше неподозираните си, но бързо изчерпващи се запаси енергия. Но не спря. „Кораво, много кораво същество е. Надминава ни всички, всеки път.“ Тази мисъл му напомни за Баудин — прогонен, сега сигурно се мъчеше някъде отвън, в бурята. „И той е корав. Упорит и здрав. А ти, Демонски нокът?“

Фелисин най-сетне се добра на ръка разстояние до проядения ръб на отвора. И там се разколеба.

„Тъй, а сега какво?“

— Кълп! — Гласът й отекна зловещо и заглъхна сред воя на вятъра.

— Да?

— Колко близо са стъпалата ми до теб?

— Може би десет стъпки. Защо?

— Накарай Хеборик да се опре на стълба. Качи се на раменете му…

— В името на Гуглата, защо?

— Трябва да стигнеш до глезените ми, после да се изкатериш над мен — не мога да се пусна — нищо не ми остана!

„Богове, не съм толкова корав като тебе, момиче.“

— Мисля, че…

— Хайде! Нямаме избор, проклет да си!

Кълп изсъска и се обърна към Хеборик.

— Старче, можеш ли да ме разбереш? Хеборик!

Бившият жрец се надигна ухилен.

— Помниш ли каменната ръка? Пръста? Миналото е един чужд свят. Невъобразими сили. Да ги докоснеш значи да съживиш нечии чужди спомени, мисли и сетива толкова чужди за теб, че те влудяват.

„Каменната ръка? Бълнува нещо кучият му син.“

— Трябва да стъпя на раменете ти, Хеборик. Трябва да стоиш здраво — щом изпълзим горе, ще те издърпаме, разбра ли ме?

— На раменете ми. Планина от камък на раменете ми, всеки камък — изваян и оформен от живот, взет от Гуглата отдавна, отдавна. Колко копнежи, желания, тайни? Къде отива всичко това? Невидимата енергия на мисълта приживе е храна за боговете, знаеш ли това? Ето защо те трябва — трябва — да са капризни!

— Хайде де! — проплака отгоре Фелисин. — Хайде!

Кълп пристъпи зад бившия жрец и опря длани на раменете му.

— Сега стой здраво…

Но вместо да го послуша, старецът се обърна с лице към него. Събра китките си, с пространство между тях, където щяха да са липсващите длани.

— Стъпи. Ще те отпратя направо до нея.

— Хеборик… нямаш ръце да държиш стъпалото ми…

Старецът се ухили още по-широко.

— Разсмиваш ме.

Кълп се изуми, щом кракът му се намести в здраво стегнатото стреме на невидимите пръсти. Отново опря ръце на раменете на стареца.

— Ще идеш право нагоре — рече Хеборик. — Сляп съм. Насочи ме.

— Една стъпка назад. Още. Така.

— Готов ли си?

— Да.

Но се оказа неподготвен за огромния порив на силата, която го надигна и с лекота го изхвърли нагоре. Инстинктивно посегна за Фелисин, не успя да я хване… за късмет, защото профуча покрай нея и през дупката на тавана. За малко да падне право надолу, но в паниката тялото му над кръста се изви и се стовари болезнено на ръба. Той простена и се отпусна.

Вкопчил пръсти в невидимите плочи, магът изпълзя на пода.

Гласът на Фелисин проплака отдолу.

— Кълп? Къде си?

Той усети почти истеричната усмивка, замръзнала на лицето му, и отвърна:

— Тук, горе. Ей сега ще те издърпам, момиче.

С помощта на невидимите си длани Хеборик бързо се изкатери по стъкменото от кожа и плат въже, което Кълп спусна след десет минути. Свита до отвора в малката мрачна кухина, Фелисин гледаше, обзета от неудържим страх.

Болката я изтезаваше. Усещането в ходилата й се беше върнало с мълчалива ярост. Бяла прах беше полепнала по кръвта на глезените й и по раздраните от кристалните ръбове на стълба китки. Тя трепереше неудържимо. „Този старец приличаше на умрял, излязъл от гроба. Умрял. Гореше в треска, но бълнуванията му не бяха само празни думи. Знание имаше в тях, неведомо знание. А ето че и призрачните му ръце станаха истински.“

Погледна Кълп. Магът намръщено гледаше разкъсаните дрипи от наметалото в ръцете си. После въздъхна и очите му мълчаливо се извърнаха към Хеборик, който сякаш отново затъваше в треската си.

Кълп бе сътворил смътна светлина, колкото да се откроят голите каменни стени. Покрай една от тях се издигаха вдлъбнати стъпала и водеха към масивна врата. В основата на отсрещната стена по пода се редяха кръгли издутини с големината на буренца. Окачени на вериги от тавана в другия край на помещението висяха покрити с ръжда куки. Всичко изглеждаше замазано за очите на Фелисин — или всичко бе странно изхабено, или ефектът се дължеше на чародейната светлина на мага.

Тя поклати глава и се сгуши, за да спре да трепери.

— Това катерене си го биваше, момиче — промълви Кълп.

Тя изсумтя.

— И безсмислено, както се оказа. — „И сигурно ще ме довърши. За това катерене не стигаха само мускули и кокал. Чувствам се… празна, нищо не е останало у мен.“ Изсмя се.

— Какво?

— Намерихме мазе на гробница.

— Още не съм готов да умра.

— Блазе ти.

Загледа го как се надига с усилие.

— Тази стая някога е била наводнена. С течаща вода.

— Откъде и накъде?

Той сви рамене и закрета с усилие към стъпалата.

„Изглежда на сто години. Точно толкова, на колкото се чувствам и аз. Двамата заедно сме колкото Хеборик. Добре поне, че се уча да понасям иронията.“

След няколко минути Кълп най-сетне се изкачи до вратата. Опипа я.

— Бронзов обков — чак усещам ударите на чуковете, които са го сплескали. — Почука с пръст по тъмния метал. Отвърна му стържещ шепот. — Дървото под него е изгнило.

Дръжката се прекърши в ръката му. Магът изруга тихо, след което опря рамо във вратата и натисна.

Бронзът изпращя и поддаде. След миг вратата се срути и той падна сред облак прах.

— Преградите никога не са толкова здрави, колкото си мисли човек — заговори Хеборик, щом ехото от срутването заглъхна. Стоеше прав, вдигнал сакатите си ръце пред себе си. — Сега го разбирам. За един слепец цялото му тяло е призрак. Усеща го, но е невидимо. Ето, вдигам невидими ръце, движа невидими крака, невидимите ми гърди се вдигат и отпускат за невидимия въздух. Ето, изопвам пръсти, свивам ги в юмрук. Цял-целеничък съм, винаги съм бил такъв — ако не беше заблудата на собствените ми очи.

Фелисин изсумтя:

— Може би ако оглушея, ще изчезнеш.

Хеборик се изсмя.

Кълп стенеше горе на площадката, дъхът му беше странно хриплив и измъчен. Тя бавно се надигна и се олюля от болката, стегнала глезените й като с железни пранги. Стисна зъби и се затътри към стъпалата.

Бяха единадесет и я изцедиха съвсем. Тя падна на колене до мага и дълго стоя така, докато дъхът й се успокои.

— Добре ли си?

Кълп надигна глава.

— Мисля, че си счупих проклетия нос.

— Ако може да се съди по новия ти акцент, май си прав. Е, значи ще живееш.

— И още как. — Той се надигна на четири крака, от лицето му провиснаха нишки гъста, тъмна кръв. — Виждаш ли какво има напред? Така и не можах да погледна.

— Тъмно е. Въздухът мирише.

— На какво?

Тя сви рамене.

— Не знам. На вар като че ли.

— Не на гнили плодове? Изненадан съм.

Шумоленето по стъпалата издаде приближаването на Хеборик. Отпред се появи светлина, замята смътни отблясъци и те бавно очертаха гледка. Фелисин зяпна.

— Дъхът ти е учестен, момиче — каза Кълп, все още неспособен — а може би не искаше? — да вдигне глава. — Кажи ми какво виждаш?

Гласът на Хеборик отекна глухо някъде отзад, по средата на стълбището.

— Останки от ритуал, свършил зле, това вижда. Замръзнали спомени от древен патос.

— Статуи — промълви Фелисин. — Пръснати са по целия под — помещението е голямо. Много голямо — светлината не стига до другия му край…

— Чакай… Статуи ли каза? Що за статуи?

— Хора. Изваяни, все едно че са легнали да спят — отначало си помислих, че са истински…

— А защо не мислиш повече така?

— Ами… — Фелисин запълзя на четири крака напред. Най-близката статуя беше на десетина крачки, гола престаряла жена, лежаща на хълбок като мъртва или заспала. Камъкът, от който бе изваяна, беше сивкавобял, изрисуван и зацапан с пръст. Всяка бръчка по съсухреното й тяло беше изваяна грижливо, нито една подробност не бе пропусната. Фелисин се вгледа в кроткото старческо лице. „Лейди Гейсен — тази жена би могла да й е сестра.“ Посегна да я докосне.

— Не пипай нищо — спря я гласът на Кълп. — Още ми се въртят звезди пред очите, но целият съм настръхнал, което значи, че в тази зала има магия.

Фелисин дръпна ръката си и се отпусна на пода.

— Но те са само статуи…

— На пиедестали?

— Е, не, просто така, по пода.

Светлината изведнъж грейна по-ярко и изпълни помещението.

Фелисин се обърна през рамо и видя, че Кълп се е изправил, облегнат на рамката на съборената врата. Мигаше късогледо и оглеждаше сцената.

— Статуи, а? Статуи, друг път. Лабиринт е върлувал тука.

— Някои врати не бива никога да се отварят — заговори Хеборик и пристъпи слепешком покрай мага. Закрачи уверено и спря до Фелисин, килна глава и се усмихна. — Дъщеря й избрала Пътя на соултейкън, тежък път е това. Едва ли е била сама, кривият път е бил повсеместна алтернатива на Възнесението. По-… земен, казвали. И по-древен, а древното се е ценяло високо в последните дни на Първата империя. — Бившият жрец замълча и внезапна скръб сгърчи лицето му. — Понятно е, че старите в онова време са искали да улеснят избрания от чедата им път. Опитали се да създадат нова версия на стария, изпълнен с рискове — защото той е бил порутен, похабен, гибелен бил. Твърде много младежи на Империята се били изгубили — да не говорим за войните на запад…

Кълп сложи ръка на рамото на Хеборик и това сякаш затвори клапан. Бившият жрец вдигна призрачната си длан пред лицето си и въздъхна.

— Колко лесно е да се изгубиш…

— Трябва ни вода — прекъсна го магът. — Паметта й пази ли такова знание?

— Това е било град с извори, фонтани, бани и канали.

— Сигурно пясъкът е запълнил всичко — каза Фелисин.

— Може би не — каза Кълп и се огледа с кървясали очи. Беше счупил носа си лошо, подутото разкъсваше изсъхналата кожа от двете страни. — Това тук е опразнено съвсем наскоро — въздухът още потръпва.

Фелисин погледна старицата в краката си.

— Значи е била истинска някога. От плът.

— Да. Всички са били живи.

— Алхимии забавяли стареенето — каза Хеборик. — Шест, седем столетия за всеки гражданин. Ритуалът ги е убил, но алхимиите са останали силни…

— А след това водата е заляла града — промълви Кълп. — Богата на минерали.

— И е превърнала в камък не само костите, но и плътта. — Хеборик сви рамене. — Наводнението е било породено от далечни събития — безсмъртните пазители вече са били дошли и са си заминали.

— Какви безсмъртни пазители, старче?

— Все още може би е останал извор — каза в отговор бившият жрец. — Недалече.

— Води ни, слепецо — каза Фелисин.

— Имам още въпроси — подхвърли Кълп.

Хеборик се усмихна.

— По-късно. Предстоящото ни пътуване ще обясни много неща.

 

 

Всички минерализирани обитатели на залата бяха стари и наброяваха със стотици. Смъртта на всички като че ли бе дошла кротко, а това събуди у Фелисин смътно безпокойство. „Не всеки край е мъчителен. Гуглата е безразличен към средствата. Така поне твърдят жреците му. И все пак най-големите му жътви идат от войни, от болести и глад. Безбройните векове на избавление със сигурност са белязали Върховния крал на Смърт. Безредието се тълпи през неговите порти и в това има някакъв вкус. Тихият мор сигурно бие съвсем други камбани.“

Вече усещаше Гуглата със себе си — през последните часове, както и след като се върнаха на този свят. Неволно усети, че мисли за него като за свой любовник, впит дълбоко в нея с постоянна и странно утешителна настойчивост.

„И вече се боя само от Хеборик и Кълп. Казват, че боговете се боят от хората повече, отколкото те едни от други. Дали това не е източникът на страха ми? Да не би да съм уловила в себе си ехо от Гуглата? Богът на смъртта със сигурност би трябвало да сънува реки от кръв. Навярно съм била негова през цялото време.“

„Значи съм благословена.“

Хеборик изведнъж се обърна и сякаш я изгледа с изгорелите си от слънцето, затворени под отоците очи.

„Да не би вече да можеш да четеш мислите ми, старче?“

Широката му уста се изкриви в усмивка. След миг той отново се обърна и продължи напред.

Гробната камера завършваше с портал, от който тръгваше нисък тунел. Древните порои бяха загладили и излъскали тежките камъни от всички страни. Кълп поддържаше смътната магическа светлина.

„Мъкнем се като оживели трупове, прокълнати в безкрайно пътуване — Фелисин се усмихна. — По Пътя на Гуглата.“

Излязоха на някогашна улица, тясна и крива, каменната й настилка беше изгърбена и разкъртена. От двете страни се издигаха ниски постройки с покриви от плътно грапаво стъкло. По стените се нижеха тесни ивици еднородно вещество, като белези от различни водни нива, или пластове в пясъка, изпълвал някога цялото пространство.

По улицата лежаха още тела, но в изкривените им, измъчени фигури нямаше и следа от покоя на предишните. Хеборик спря и килна глава.

— Ах, ето че се натъкваме на съвсем различни спомени.

Кълп се наведе над едно от телата.

— Соултейкън. Замръзнал в акта на превъплъщението. В нещо… змийско.

— Соултейкън и д’айвърс — промълви бившият жрец. — Ритуалът е изригнал сили, които са побеснели. Като чума, превъплъщението е обзело хиляди — ненадейно, без посвещение — и мнозина са полудели. Смъртта е изпълнила града, всяка улица, всеки дом. Семейства са били разкъсвани от своите близки. — Тръсна глава и прошепна: — И всичко това — за няколко часа.

Кълп се взря в друга фигура, почти скрита сред купчината вкаменени трупове.

— Не само соултейкън и д’айвърс…

— Да — въздъхна Хеборик. — Не само.

Фелисин пристъпи към нещото, приковало вниманието на мага. Видя дебели ореховокафяви крайници — една ръка и един крак, все още свързани с разчленения торс. Съсухрена кожа покриваше дебелите кости. „Вече сме виждали това. На «Силанда». Т’лан Имасс.“

— Твоите безсмъртни пазители — каза Кълп.

— Да.

— Понесли са загуби тука.

— И още как — каза Хеборик. — Ужасни загуби. Има връзка между Т’лан Имасс и соултейкън и д’айвърс, загадъчно родство, неподозирано от обитателите на този град — макар да са си присвоили гордата титла на Първата империя. Това трябва да е подразнило Т’лан Имасс — доколкото такива същества са способни да изпитват раздразнение, — че толкова дръзко са посегнали към титла, която по право принадлежи на тях. Ала това, което ги е привлякло тук, е бил ритуалът, както и необходимостта да поправят нещата.

Кълп се беше намръщил.

— Все се отриваме в тия соултейкън и Имасс. Пак ли се започва, Хеборик?

— Не знам, маг. Връщане към онази древна порта? Ново изригване?

— Онзи дракон соултейкън, след който тръгнахме… бил е възкръснал.

— Онова беше Т’лан Имасс — поправи го бившият жрец. — Заклинател на кости. Навярно е пазител на старата порта, привлечен отново в отговор на предстоящото бедствие. Дали да продължим? Надушвам вода — изворът, който търсим, все още е жив.

 

 

Езерцето смътно проблясваше в центъра на градина. Излиняла трева покриваше като килим напуканите плочи по пътеката, бели и розови листа, като ивици плът, безцветни кълба от някакъв плод, надвиснали от лозниците, увили се около каменни колони и вкаменени дървесни стволове. Градина, загърната в мрак.

Безоки бели риби се стрелкаха из водата — затърсиха сенките, щом магическата светлина запулсира ярко над тях.

Фелисин се смъкна на колене, протегна треперещите си ръце и ги потопи в студената вода. Усещането я прониза с възбуда.

— Утайка от алхимии — промълви Хеборик зад нея.

Тя го погледна през рамо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще има… полза… като отпием от този нектар.

— Тоя плод става ли за ядене? — попита Кълп и вдигна едно от белите кълба.

— Ставал е, когато е бил зрял и червен. Преди девет хиляди години.

 

 

Гъстата пепел висеше неподвижно по дирята им, докъдето стигаше погледът на Калам, макар че разстоянието в Имперския Лабиринт не беше лесно да се прецени. Пътят им изглеждаше прав като копие. Той се намръщи.

— Наистина се загубихме — каза отпусналата се в седлото Майнала.

— По-добре загубени, отколкото мъртви — промърмори Кенеб, предлагайки с това поне трошица съчувствие на убиеца.

Свъсените сиви очи на Майнала се спряха върху него.

— Измъкнете ни от този прокълнат от Гуглата Лабиринт, ефрейтор. Гладни сме, жадни сме и не знаем къде сме. Измъкнете ни!

„Представих си Ейрън, избрах мястото — ненабиващо се на очи ъгълче в края на последната извивка на улица Безнадеждна, в Изметта, гетото за малазански пришълци недалече от речния бряг. Представих си го чак до каменната настилка. Защо тогава не можем да се озовем там? Какво ни пречи?“

— Все още не — проговори Калам. — Макар и по Лабиринт, до Ейрън е много далече. — „Звучи логично, нали? Откъде тогава е цялото това безпокойство?“

— Нещо не е наред — настоя Майнала. — Виждам го на лицето ти. Трябваше вече да сме стигнали.

Вкусът на пепел, миризмата й, допирът й се бяха превърнали в част от самия него и той знаеше, че същото важи и за останалите. Безжизненият прах сякаш петнеше дори мислите му. Калам подозираше от какво може да е тази пепел — купчината кости, на която се натъкнаха при влизането, не беше единствената — но той сякаш инстинктивно се боеше да признае тези подозрения. Възможността бе твърде грозна, твърде потискаща, за да си я помисли човек.

Кенеб изсумтя, после въздъхна.

— Е, ефрейтор, продължаваме ли?

Калам го погледна. Треската от раната на главата му беше минала, макар едва доловимата забавеност в движенията му да издаваше, че все още не се е изцерил напълно. Убиецът разбираше, че не може да разчита на него в бой. А след като явно беше загубил Апт, чувстваше гърба си незащитен. Неспособността на Майнала да му повярва зачеркваше всякаква възможност да разчита на нея: тя щеше да направи каквото трябва, за да защити сестра си и децата — това и нищо повече.

„По-добре да си бях останал сам.“ Смуши жребеца и го подкара напред. Останалите го последваха.

Имперският Лабиринт представляваше свят без ден и нощ, само вечен сумрак, със смътна магическа светлина — място без сенки. Изтичането на времето мереха с неизбежните и повтарящи се циклично нужди на тялото. Нуждата да се яде и пие, нуждата да се спи. Ала след като терзаещият глад и жажда ставаха постоянни и неутолими, а изтощението ги притискаше с всяка стъпка, представата за времето тънеше в безсмислие; всъщност проявяваше се като нещо породено от вяра, не от реалността.

„Времето ни прави вярващи. Безвремието ни прави неверници. Поредната пословица на Глупеца, поредният хитър цитат, изречен от мъдреците на отечеството ми. Най-често използван при отхвърляне на прецедент, с презрителна насмешка към уроците на историята. Основното твърдение на мъдреците се изразява в това, че не трябва да вярваш в нищо. Нещо повече, това е основната догма за онези, които са избрали пътя на професионалния убиец.“

„Убийството доказва, че така нареченото постоянство е лъжа. Въпреки че самата вдигната кама е нещо постоянно, вашата свобода да избирате кого и кога е по-тъмното отрицание на постоянното. Убиецът е развихрил се хаос, ала помнете, ученици, вдигнатата кама може да потушава пожари толкова лесно, колкото и да ги подпалва…“

И точно там, съвсем ясно врязана в мислите му като с връх на кама, се изпъваше тънката права пътека, която щеше да го отведе до Ласийн. Всички необходими му основания неумолимо се тълпяха по тази цепнатина. „И все пак, макар тази пътека да цепи през Ейрън, сякаш нещо, което не знам, ме избутва от нея, оставя ме да се скитам безцелно сред тази равнина от пепел.“

— Виждам облаци пред нас — каза Майнала, която яздеше до него.

Ивици ниско надвиснала прах кръстосваха местността отпред. Очите на Калам се присвиха.

— Като отпечатъци в кал — промърмори той.

— Какво?

— Погледни назад — напускаме този път. Имаме си спътници в Имперския Лабиринт.

— Нежелани спътници?

— Да.

Когато наближиха първата бразда в пепелищата, безпокойството му само се усили. „Не е един. Следи от зверове. Не са оставени от слуги, заклети на императрицата…“

— Виж — посочи Майнала.

На трийсетина крачки напред се виждаше нещо подобно на яма — тъмно петно насред пътя. Смъкналата се пепел обграждаше ръба й в неподвижна полупрозрачна пелена.

— Само на мен ли ми се струва така — изръмжа зад тях Кенеб, — или в тоя прогнил от Гуглата въздух се появи нова миризма?

— Като на дърво — съгласи се Майнала.

Калам настръхна и бързо зареди арбалета. Усети изпитателния поглед на Майнала и думите й не го изненадаха:

— Точно тази миризма ти е позната, нали? И не е от съдрания топ плат на някой търговец. Какво да очакваме, ефрейтор?

— Всичко — промълви той и подкара коня напред.

Ямата беше с диаметър поне сто крачки, ръбовете й бяха затрупани на места с изровен пълнеж. От някои от купчините се показваха изгорели кости.

Жребецът на Калам спря на няколко разтега от ръба. Стиснал в ръка арбалета, убиецът се смъкна от седлото и стъпи в бухналия пепеляв облак.

— Вие по-добре останете тук — обърна се той към другите. — Не се знае колко са здрави стените.

— Тогава защо изобщо да се приближаваме? — попита Майнала.

Без да й отговаря, Калам запристъпва напред. Стигна на две крачки от ръба, достатъчно близо, за да може да види дъното на ямата, макар че отначало вниманието му бе привлечено от другия край. „Вече знам по какво вървим и това, че отказвах да го помисля, изобщо не помогна. Дъх на Гуглата!“ Пепелта се беше натрупала на плътни слоеве и разкриваше някогашните разлики в температурата и в яростта, с която пожарите бяха изпепелили тази земя… и всичко по нея. Пластовете бяха с различна дебелина. Един от най-дебелите беше дълбок колкото ръка и изглеждаше плътен, с отъпкани натрошени кости. Точно под него имаше по-тънък, червеникав пласт от нещо, приличащо на тухлена прах. В други пластове се виждаха само овъглени кости, с черни, обкръжени с бели ивици петна по тях. Малкото, които можеше да различи, изглеждаха човешки по големина — може би с малко по-дълги крайници. Нашарената на ивици стена срещу него беше поне четиридесет стъпки дълбока. „Газим по древна смърт, по останки от… милиони.“

Погледът му бавно се спусна към дъното на ямата. Беше отрупано с ръждясали механизми и всички си приличаха, макар да бяха разхвърляни безразборно. Всеки беше голям колкото фургон, виждаха се дори спиците на железни колела.

Калам ги гледа дълго, после се обърна и се върна при другите, като отпусна тетивата на арбалета.

— Е?

Убиецът сви рамене и се метна на седлото.

— Стари руини на дъното. Странни — единственото подобно нещо съм виждал в Даруджистан, в храма, приютил „Кръга на сезоните“ на Икариум, за който казват, че измервал отминаващото време.

Кенеб изсумтя и Калам го изгледа.

— Имаш нещо да ни кажеш ли, капитане?

— Слух. Нищо повече. Отпреди месеци.

— Какъв слух?

— О. Че са видели Икариум. — Кенеб изведнъж се намръщи. — Какво знаеш за Драконовата колода, ефрейтор?

— Достатъчно, за да стоя настрана от нея.

Кенеб кимна.

— По същото време мина един Гледач — няколко от момчетата се развикаха да им чете, ама накрая си взеха парите обратно, понеже Гледачът не можа да продължи след първата карта — той самият не беше изненадан, доколкото помня. Каза, че все така ставало от няколко седмици и не само с него, ами с всички Гледачи.

„Уви, де да бях и аз извадил тоя късмет, когато видях Колода за последен път!“

— Коя карта?

— Мисля, че беше от тия, необвързаните. Кои бяха те?

— Глобус, Трон, Скиптър, Обелиск…

— Обелиск! Точно тя. Гледачът твърдеше, че било работа на Икариум, че са го видели с неговия спътник, трелла, в Пан’поцун.

— Важно ли е всичко това? — попита Майнала.

„Обелиск… минало, настояще, бъдеще. Време, а времето няма съюзници…“

— Вероятно не — отвърна убиецът.

Продължиха напред, като заобиколиха ямата на безопасно разстояние. Пътят се пресичаше от нови и нови следи и много малко от тях приличаха на човешки. Макар да беше трудно да се разбере със сигурност, като че ли вървяха в посока обратна на избраната от Калам. „Ако наистина вървим на юг, значи всички соултейкън и д’айвърс са тръгнали на север. Това може да е успокоително, само че ако по пътя има още превъплъщенци, ще се натъкнем на тях.“

 

 

След хиляда крачки стигнаха до потънал в пепелищата път. Също като механизмите в ямата, той беше на дълбочина четиридесет стъпки. Бяла прах изпълваше въздуха и каменната настилка на пътя се виждаше едва-едва, но стръмните брегове не се бяха изронили. Калам слезе от коня, върза едно дълго тънко въже за седлото на жребеца и като го хвана за другия край, бавно заслиза надолу. За негова изненада, не затъна в брега. Ботушите му леко проскърцваха. Склонът по някакъв начин се бе отъпкал. А и не беше прекалено стръмен за конете.

Убиецът вдигна глава към спътниците си.

— Това може да ни отведе в посоката, към която сме се запътили, повече или по-малко. Ще наваксаме време.

— Ще вървим по-бързо за никъде — подметна Майнала.

Калам се ухили.

След като всички доведоха конете си, капитанът каза:

— Защо не останем тук на бивак за известно време? Никой няма да ни вижда, а и въздухът е малко по-чист.

— И е по-хладно — добави Селв, прегърнала двете съвсем смълчани деца.

— Добре — съгласи се убиецът.

Меховете с вода за конете бяха олекнали отчайващо — животните щяха да издържат още няколко дни, знаеше Калам, но щяха ужасно да страдат. „Времето ни изтича.“ Докато сваляше седлата, хранеше и поеше конете, Майнала и Кенеб разстлаха одеялата, след което събраха оскъдните дажби, които им се полагаха за ядене. Подготовката мина в мълчание.

— Не мога да кажа, че тук ми харесва особено — подхвърли Кенеб, докато се хранеха.

Калам изсумтя, оценил възвърналото се чувство за хумор на капитана, и отвърна:

— С малко метене — става.

— М-да. Е, и друг път съм виждал горски пожари, излезли от контрол…

— Аз приключих — обяви Майнала и стана. — Вие двамата можете да си обсъждате времето на спокойствие.

Изчакаха я да си отиде при постелята. Селв прибра останалото от храната и отведе децата да си лягат.

— Аз ще пазя — напомни Калам на капитана.

— Не съм уморен.

Убиецът се изсмя сухо.

— Е, добре, уморен съм. Всички сме уморени. Работата е, че от тая прах толкова силно хъркаме, че можем да заглушим и разгонени елени. Накрая ще взема само да полежа тука, зяпнал в онова горе, дето уж трябва да е небе, но прилича повече на плащаница. Гърлото ми пари, дробовете ми все едно са пълни с киша, очите ми са по-сухи от забравено камъче за късмет в джоба. Няма да можем да се наспим като хората, преди да се разкараме оттук.

— Да, трябва да се измъкнем.

Кенеб кимна, погледна към жените и децата, които вече хъркаха, и сниши глас.

— Някакви предвиждания кога може да стане това, ефрейтор?

— Не.

Капитанът помълча, а после въздъхна.

— Нещо май сте кръстосали ножовете с Майнала. Това напрежение не е много желано за малкото ни семейство, не мислиш ли?

Калам не отвърна нищо.

След малко Кенеб продължи:

— Полковник Трас искаше кротка, послушна жена, да му каца на ръката и да му гука…

— Не е бил много наблюдателен, нали?

— По-скоро инат. Всеки кон може да се прекърши, такава му беше философията. И точно това почна да прави.

— Хитър човек ли беше полковникът?

— Даже и умен не беше.

— Но Майнала е и двете — какво си мисли тя, в името на Гуглата?

Кенеб присви очи, сякаш изведнъж си беше дал сметка за нещо. После въздъхна.

— Обича сестра си.

Калам го погледна с мрачна усмивка.

— Животът в офицерския корпус е чудесен, няма що.

— Трас нямаше да се задържи дълго в нашия затънтен гарнизон. Плетеше си широка мрежа с помощта на пратениците си. Беше може би на седмица от получаването на нова задача в ядрото на събитията.

— Ейрън.

— Да.

— Значи тогава ти си щял да получиш командването.

— И още десет империала месечно. Щяха да стигнат да наема добри възпитатели за Кесен и Ванеб вместо оня впиянчен жабок с треперещите ръце, назначен към гарнизона.

— Майнала не изглежда пречупена — каза Калам.

— О, пречупена е, и още как. Полковникът най залагаше на принудителното лечение. Едно е да я пребиеш до безсъзнание и да я оставиш да лежи месец или повече, докато се оправи, за да я почнеш отново. С един взводен знахар с дългове на комар към теб можеш да трошиш кокали преди закуска и да ти е готова за нов бой до другата заран.

— А ти през цялото това време си му отдавал изрядно чест…

Кенеб трепна.

— Не можеш да възразиш на нещо, което не знаеш, ефрейтор. Поне някакво подозрение да имах… — Той поклати глава. — Затворени врати. Селв го разбра от една перачка, дето работеше и за нас, и в домакинството на полковника. Кръв по чаршафите и други такива. Когато ми го каза, тръгнах да се разправям с него. — Лицето му се разкриви. — Въстанието ме прекъсна — по пътя попаднах на засада, а после единствената ми грижа беше да ни опазя всички живи.

— И как умря добрият полковник?

— Току-що стигна до затворена врата, ефрейтор.

Калам се усмихна.

— Ех, нищо. В такива времена виждам добре и през затворени врати.

— Тогава няма нужда да ти казвам повече.

— Като я гледам Майнала, никак не й личи — каза убиецът.

— Друг вид сила, предполагам. И защити. Свикнала е да е със Селв, с децата. Сега се е загърнала около тях като броня, също толкова студена и също толкова корава. Нейният проблем е с теб, Калам. Ти си се загърнал по същия начин, но около нея — и около всички нас.

„И тя се чувства претрупана? Може би точно така изглежда в очите на Кенеб.“

— Проблемът й с мен е в това, че тя не ми вярва, капитане.

— И защо, в името на Гуглата?

„Защото държа скрити ками. И тя го знае.“ Калам сви рамене.

— От това, което ми разказа, изглежда, че доверието не е нещо, с което би възнаградила лесно когото и да било.

Кенеб се замисли, после въздъхна и стана.

— Е, добре, стига. Трябва да поспим.

Капитанът се отдалечи бавно и легна до Селв. Калам вдиша дълбоко. „Надявам се, че смъртта ти е била бърза, полковник Трас. Хайде, прояви каприза си, скъпи Гугла, и го изплюй обратно. Ще го убия отново и Кралицата дано извърне очи — няма да бързам.“

 

 

Фидлър пълзеше по корем по каменистия склон, стиснал изпънатия арбалет пред себе си. „Онзи кучи син, Слуга, сигурно вече се разтваря в десетина стомаси. Освен ако главата му не е яхнала пика, без ушите, окачени на нечие бедро.“

Всички умения на Икариум и Маппо се бяха изпънали до предел, в единственото усилие да ги опазят живи. Вихърът, при цялата му свирепа ярост, вече не приличаше на сляпа пясъчна буря, стържеща по мъртвешка ръка. Дирите на Слуга ги бяха вкарали в нещо още по-бясно, но и по-целеустремено.

Още едно копие изхвърча откъм вихрещата се пясъчна стена с цвят на охра вляво от него и издрънча на десетина крачки от мястото, където бе залегнал. „Гневът на богинята ви прави също толкова слепи като нас, глупако!“

Бяха се озовали сред хълмове, гъмжащи от пустинните воини на Ша’ик. В това злокобно сливане на пътищата им имаше съвпадение, но като че ли и още нещо. „Сливане, и то какво. Следовниците са тръгнали да търсят жената, която са се заклели да следват. Колко лошо, че тук се сбират и други пътища.“

Далечни крясъци надвикаха гърления вой на вятъра. „Ето, хълмовете оживяха от зверове. И доста озлобени при това.“ Вече на три пъти през последния час Икариум беше успял да ги преведе покрай някой соултейкън или д’айвърс. В ход беше като че ли някакво негласно споразумение между тях — превъплъщенците не искаха да си имат никакво вземане-даване с джага. „Но фанатиците на Ша’ик… ах, сега те са добра плячка. Какъв късмет извадихме.“

Все пак според Фидлър вероятността Слуга все още да е жив изглеждаше нищожна. Безпокоеше се също така и за Апсалар и неволно се молеше — каква ирония! — божиите умения да се окажат на нужното ниво.

Пред него, долу, се появиха двама пустинни воини в кожени доспехи — тичаха в паника към дъното на каменистата клисура.

Фидлър изсъска проклятие. Държеше отсамния фланг на групата — ако минеха покрай него… Надигна арбалета.

Над двете бягащи фигури връхлетяха черни плащове. Двамата запищяха. Плащовете се изсипаха върху тях, от тях задращиха крака… Паяци, толкова големи, че се виждаха ясно дори от толкова далече. Фидлър настръхна. „Да бяхте си взели метли, приятелчета.“

Измъкна се от трапчината, в която се беше прикрил, и запълзя надясно по склона. „А ако не се върна скоро в обсега на влиянието на Икариум, май и аз ще съжаля, че не съм си взел една.“

Крясъците на пустинните воини заглъхнаха, било от разстоянието или заради бързия им край — дано да беше второто. Точно пред него се издигаше страната на хълмистия рид, по която — до този момент — все още личаха следите на Апсалар и баща й.

Вятърът го притискаше, докато се тътреше нагоре към върха. Почти веднага щом се добра там, видя другите — на не повече от десет крачки напред. Бяха се навели над някаква неподвижна фигура.

Фидлър изстина. „О, Гугла, защо не го направиш още по-шантаво…“

Беше си достатъчно шантаво. Млад мъж — гол и с твърде светла кожа, за да е от племенните воини на Ша’ик. Гърлото му беше прерязано, раната зееше отворена чак до прешлените. Кръв нямаше.

Фидлър бавно се наведе и Маппо се обърна към него.

— Соултейкън е според нас.

— Това е работа на Апсалар — каза той. — Виж как главата е издърпана напред и надолу, брадичката е повдигната, за да се забие острието — виждал съм го вече…

— Значи е жива — каза Крокъс.

— Както казах — изръмжа Икариум. — Баща й също.

„Дотук добре.“ Фидлър се надигна.

— Няма кръв. Кога е убит?

— Преди не повече от час — каза Маппо. — Колкото до липсата на кръв… — Той сви рамене. — Богинята на Вихъра е жадна.

Сапьорът кимна.

— Мисля отсега нататък да не се цепя от вас, ако нямате нищо против — според мен няма да си имаме повече неприятности от воините на Ша’ик — наречи го вътрешно чувство.

Маппо кимна и каза:

— Засега самите ние вървим по Пътя на Ръцете.

„И защо ли, интересно?“

Тръгнаха отново. Фидлър се замисли за няколкото пъти, когато бяха видели пустинни воини през последните дванадесет часа. Наистина отчаяни мъже и жени. Рараку беше центърът на Апокалипсиса и все пак бунтът беше обезглавен, и си оставаше така вече от доста време. Какво ли ставаше отвъд кръга от зъбери на Свещената пустиня?

„Анархия. Свирепо и стръвно клане. Вледенени сърца и милостта на хладната стомана. Дори да се поддържа илюзията, че Ша’ик е жива — а сега командват бунтовническите й пълководци, — тя не е извела армията си, за да я превърне в гръбнака на бунта. Нещо не е наред — да обявиш въстание, а после да не се появиш, за да го водиш…“

На Апсалар щеше да й се отвори доста работа, ако приемеше ролята. Уменията й на професионален убиец можеха да я опазят жива, но нямаха нищо общо с неустоимото привличане, нужно, за да предвожда армии. Командването на армии не беше кой знае колко трудно — традиционните структури го осигуряваха, както го доказваха полукомпетентните Юмруци на Малазанската империя — но да предвождаш беше нещо съвсем друго.

Фидлър можеше да се сети само за шепа хора, притежаващи това магнетично качество. Дасем Ълтър, принц К’азз Аворски на Пурпурната гвардия, Каладън Бруд и Дужек Едноръкия. „Татърсейл, ако имаше нужната амбиция. Самата Ша’ик, вероятно. И Уискиджак.“

Колкото и привлекателна да изглеждаше Апсалар, сапьорът не бе забелязал у нея толкова силно личностно присъствие. Компетентност — несъмнено. Спокойна увереност — също. Но тя определено предпочиташе да наблюдава отстрани, вместо да участва. — „Най-малкото докато не дойде мигът, в който да извади ножа. Убийците не си правят труда да наточват силата си да убеждават — защо да го правят? Ще са й нужни подходящи хора…“

Фидлър се намръщи. Вече беше приел за даденост това, че момичето ще приеме ролята, ще се съгласи да бъде втъкана във вътъка на това тъкано от богиня пано. „И ето ни нас, тичаме през Вихъра… за да стигнем навреме и да видим предреченото прераждане.“

Присвил очи срещу навяващия пясък, сапьорът загледа Крокъс. Момъкът крачеше на няколко крачки пред него, на една стъпка зад Икариум. Беше се присвил под хапещия вятър, стойката му издаваше крехкост и безсилие да понесе бремето, което бе поел. „Не му е казала нищо, преди да тръгне — оставила го е с тревогите му също толкова лесно, колкото и всички нас. Пъст е предложил на баща й да подпише договора. Но първо е отпратил него. А това предполага, че старият е съзнателен играч в целия план, съучастник в заговора. Ако бях на мястото й, щях да задам няколко трудни въпроса на старото татенце…“

Воят на Вихъра сякаш му отвръщаше със смях от всички страни.

 

 

Раната в тъканта представляваше грубо очертана врата с височина два човешки боя. Перла тъпчеше пред нея и мърмореше под нос. Лостара Юил го гледаше отегчено.

Най-после той се обърна, сякаш изведнъж сетил се за присъствието й.

— Усложнения, скъпа… Раздвоен съм.

Тя погледна накриво портала.

— Е, напуснал ли е все пак убиецът Лабиринта? Тая тук не прилича на другата…

Нокътят изтри пепелта, полепнала по челото му.

— А, не… Това е… отклонение. В края на краищата аз съм последният оцелял оперативен. Императрицата толкова мрази нехайниците… — Усмихна й се кисело и сви рамене. — Уви, това не е единствената ми грижа. Проследени сме.

Думите му я смразиха.

— Значи трябва да се оттеглим. Да подготвим засада…

Перла се ухили и махна с ръка.

— Ами избери подходящо място тогава. Заповядай.

Тя се огледа. Плоски хоризонти във всички посоки.

— Онези гърбици, дето ги подминахме преди малко?

— Тях ги зарежи — отвърна Нокътят. — Първия път бяха на безопасно разстояние. Сега са още по-далече.

— Онази яма тогава…

— Механизми, измерващи безсилието. Едва ли, скъпа. Боя се, че засега трябва да пренебрегнем онова, което ни следи…

— Да не е Калам?

— Не е. Благодарение на теб него го държим под око. Умът му се е улисал, поради което и пътят му е объркан. Отчайваща липса на дисциплина за толкова солиден мъж. Признавам, разочарован съм от него. — Обърна се към портала. — Все едно, отклонили сме се на огромно разстояние. Необходимо е малко съдействие — няма да трае дълго, уверявам те. Императрицата е съгласна, че пътят на Калам предполага… личен риск за особата й, поради което той е с най-голям приоритет. И все пак…

Нокътят свали късото си наметало, сгъна го грижливо и го остави на земята. През гърдите му беше затегнат кожен ремък с окачени по него метателни звезди. Дръжките на два ножа се подаваха под лявата му мишница. Перла се залови с ритуала с преглеждането на всяко оръжие.

— Аз тук ли да изчакам?

— Както искаш. Макар да не мога да гарантирам безопасността ти, ако ме придружиш, лично аз съм за малка схватка.

— Врагът?

— Следовници на Вихъра.

Лостара Юил извади тълвара от ножницата.

Перла се ухили, сякаш бе знаел как ще й въздействат думите му.

— Когато се появим, ще е нощ. С гъста мъгла при това. Враговете ни са семк и тайтанци, а съюзниците ни…

— Съюзници? Значи битката вече е в ход?

— О, да. Уикци и морски пехотинци на Седма.

— Колтейн — изръмжа Лостара.

Перла се ухили още по-широко и надяна тънките кожени ръкавици на ръцете си.

— В идеалния случай — продължи той — би трябвало да останем невидими.

— Защо?

— Ако веднъж се появи помощ, ще се очаква да се появи отново. Рискуваме да затъпим хъса на Колтейн, а кълна се в Скритите богове, на уикците ще им трябва този хъс през следващите седмици.

— Готова съм.

— Още нещо — провлече Нокътят. — Там има и един демон на семк. Стой по-настрана от него, защото макар нищо да не знаем за силата му, това, което знаем засега, предполага ужасен… нрав.

— Ще стоя точно зад теб — каза Лостара.

— Хм, в такъв случай, като свърши всичко, дръпни наляво. Аз тръгвам надясно. Няма да е много елегантно, ако се спъна, в края на краищата.

Порталът припламна. Перла се хвърли напред като мълния и изчезна. Лостара заби пети в хълбоците на коня и той скочи през портала…

… Копитата изтътнаха в корава земя. Около нея се завихри дива мъгла, сред черния мрак, оживял от крясъци и взривове. Вече беше изгубила Перла от поглед, но бързо го забрави, щом пред очите й изникнаха четирима пеши тайтански воини.

Шрапнелите ги бяха разпердушинили и никой от четиримата не се оказа подготвен, когато Лостара връхлетя срещу тях с бляскащия в ръката й тълвар. Те се пръснаха, но раните им ги забавиха фатално. Първите двама паднаха под ударите й още при първата атака. Тя обърна коня си за втората.

От другите двама воини нямаше и помен, мъглата се трупаше наоколо като гъста пелена. Внезапен звук отляво я накара бясно да обърне коня и бягащият Перла изникна пред очите й. Извърна се в движение и звездата с блясък профуча назад.

Огромният като звяр мъж, който се носеше след него, беше вирнал глава и желязната звезда го прониза право в челото. Почти не го забави.

Лостара изръмжа, бързо пусна тълвара и той се залюля бясно на кожения клуп на китката й, докато зареждаше арбалета.

Стреля ниско — металната стрела се заби малко под гърдите на семка, над дебелите кожени колани, пазещи корема и кръста. Оказа се доста по-ефикасна от звездата на Перла. Грамадният мъж изпъшка, залитна напред и тя с ужас видя, че устата и ноздрите му са зашити. „Той не диша! Ето го и нашия демон!“

Семкът се изправи и вдигна ръце. Силата, която изригна от тях, беше невидима, но и тя, и конят й се завъртяха във въздуха. Конят изцвили в смъртна агония, щом рухна на земята.

Тя падна на дясната си страна и усети как костта на бедрото й издрънча като строшена камбана. Вълни болка стиснаха крака й в ноктести ръце. Не можа да се сдържи и между краката й рукна гореща влага.

До нея тупнаха два крака. Някой натика в десницата й дръжката на нож.

— Дръж се, щом свърши с мен! Ето, идва!

Стиснала зъби, Лостара Юил се извърна.

Демонът на семк беше само на десет крачки от нея, огромен и неусмирим. Перла се беше присвил между нея и него, стиснал два ножа, от които капеха червени пламъци. Лостара разбра, че вече се смята за мъртъв.

Съществото, което изведнъж се приближи откъм лявата страна на демона, беше като излязло от кошмар. Черно, трикрако, с щръкнали нагоре като капюшон раменни плешки, дълъг врат и глава, със зейнали челюсти, пълни с остри зъби, и с едно-единствено, лъснало от влага плоско черно око.

Още по-ужасяваща беше човекоподобната фигура, седнала зад острите рамене — лицето й бе отвратително подобие на звяра, който яздеше; с остри като ками зъби, дълги колкото пръстите на дете и също с едно блеснало в свирепа ярост око.

Привидението скочи върху демона на семк. Единственият преден крайник се стрелна и се заби дълбоко в корема на демона, после се измъкна сред фонтан от швирнала течност. Свито в хватката на този крайник се виждаше нещо, което излъчваше неудържима ярост. Въздухът се вледени.

Перла заотстъпва, докато почти не настъпи Лостара.

Тялото на семка сякаш се сви навътре в себе си и залитна назад. Привидението отстъпи, стиснало месестото капещо нещо.

Ездачът му посегна да го сграбчи, но съществото под него изсъска и се изви, за да не може да го достигне. И го запокити надалече, в непроницаемата мъгла.

Семкът се затътри след него.

Дългата глава на привидението се извърна към Лостара и Перла с грозната си усмивка.

— Благодаря ти — прошепна Перла.

Около тях избухна портал.

Лостара примигна към сивото, покрито с пепел небе. Никакъв звук нямаше, освен дъха им. „Спасени.“ След миг безсъзнанието я загърна с тъмната си плащаница.