Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (4)

1.

И всичко трябваше да запечата

минаването им по пътя,

да вдишат ветровете сухи

стремежа им неудържим

към възнесение.

 

Пътят на Ръцете

Мессремб

1164 г. от Съня на Бърн

Десета година от управлението на императрица Ласийн

Шестата от Седемте години на Апокалипсиса на Дрижна

Вихрушката надигна прашен стълб над падината и го отнесе навътре в безбродната пустиня Пан’поцун Одан. Макар и на по-малко от хиляда разкрача, стълбът сякаш се бе появил отникъде.

От мястото си на обруления от вятъра ръб на платото Маппо Рънт го проследи с неспокойните си очи с цвета на пясък, очи, хлътнали дълбоко в грубоватото му костеливо бледо лице. Стискаше в косматата си ръка листо от сочния кактус емраг и го ръфаше, без да го е грижа за отровните му бодли. Сок капеше по брадичката му и я цапаше със синило. Дъвчеше бавно, умислено.

Застаналият до него Икариум хвърли камъче от ръба на скалата. То се затъркаля и изчатка някъде долу по осеяното с канари дъно на падината. Под дрипавия му халат на Бродник на духа, чийто портокалов цвят бе избледнял до прашно ръждиво под безкрайното слънце, сивата му кожа бе потъмняла до маслиненозелено, сякаш бащината му кръв бе откликнала на древния зов на пустинята. Дългата му, прибрана на плитка черна коса беше мокра от пот.

Маппо измъкна един смачкан бодил, забол се между предните му зъби.

— Боята ти избелява — отбеляза той, погледна листото кактус в ръката си и го захапа отново.

Икариум сви рамене.

— Вече е все едно. Поне тук.

— Дори сляпата ми баба нямаше да преглътне маскировката ти. Някои в Ерлитан ни гледаха с присвити очи. Усещах как лазят погледите им по гърба ми ден и нощ. Таносците общо взето са ниски и кривокраки, в края на краищата. — Маппо измести погледа си от прашния стълб, погледна приятеля си и изсумтя: — Следващия път пробвай поне да си от някое племе, където всички са седем стъпки високи.

Набръчканото обветрено лице на Икариум се изкриви в някакво много смътно подобие на усмивка, после спокойното му изражение се върна.

— Ония, дето ще знаят за нас в Седемте града, вече бездруго ни знаят. Тия, които не знаят, може и да ни се поучудят, но нищо повече. — Той примижа срещу яркия блясък и кимна към прашната вихрушка. — Какво виждаш, Маппо?

— Плоска глава, дълъг врат, черно и космато от глава до пети. Ако е само това, все едно че е някой от чичовците ми.

— Но има и още.

— Един крак напред и два отзад.

Икариум се почеса замислено по носа.

— Значи не ще да е някой от чичовците ти. Апториан?

Маппо кимна умислено.

— Още няколко месеца остават до сбирането. Допускам, че Сенкотрон е надушил какво се задава и е пратил съгледвачи…

— А тоя?

Маппо се ухили и дългите му кучешки зъби лъснаха.

— Доста се е поотдалечил. Паленце на Ша’ик ще да е. — Дояде кактуса, отри дебелите си длани и се надигна. Разкърши гръб и изохка. Предната нощ под пясъка под постелята му гъмжеше от чворести корени и сега мускулите му от двете страни на гръбнака се бяха стегнали също като ония неизброими дървесни кокали. Разтърка очи, огледа дрипавите си прашасали дрехи и въздъхна. — Разправят, че тука имало някъде водна яма…

— Само дето ордата на Ша’ик лагерува около нея.

Маппо изсумтя.

Икариум също се надигна, впечатлен за кой ли път от грамадното туловище на спътника си — едро дори за трелл — от широките рамене и гривестата черна коса, от жилавите мускули по дългите му ръце и хилядата години, рипащи като палаво козле зад очите на Маппо.

— Можеш ли да го проследиш?

— Стига да искаш.

Икариум се навъси.

— От колко време се познаваме, приятелю?

Маппо го изгледа рязко, след което сви рамене.

— От много. Защо питаш?

— Чуя ли неохотата в гласеца ти, веднага я познавам. Притеснява ли те възможността?

— Всяко възможно търкане с демони ме притеснява, Икариум. Аз съм боязлив като зайче.

— Мен пък ме влече любопитството.

— Знам.

Двамата невероятни спътници се обърнаха към малкия си бивак, сбутан между две високи проядени от вятъра скали. Не бързаха. Икариум седна на един плосък камък и почна да лъска дългия си лък, за да придаде още повече гладкост на извитото като рог сухо дърво. След като състоянието на оръжието го задоволи, се захвана с дългия меч — измъкна древното оръжие от обкованата с бронз кожена ножница и почна да точи острието му с намазнения брус.

Маппо бутна кожената шатра, сгъна я надве-натри и я натика в голямата кожена торба. Последваха я котлето, купите и лъжиците, след тях — одеялото. Затегна каишките и метна торбата през рамо. Икариум вече го чакаше, с прибрания в калъфа и метнат на гърба му лък.

Икариум кимна и двамата, метисът джагът и чистокръвният трелл, поеха по пътеката, водеща надолу в падината.

 

 

Звездите в небето грееха ярко и обагряха със сребристата си светлина напуканото дъно на котловината. Кръвничетата се бяха скрили с дневната горещина — бяха оставили въздуха само на рояците ситни мушици и на подобните на прилепи гущерчета ризани, които се хранеха с тях.

Маппо и Икариум се спряха за отдих сред някакви древни руини. Тухлите от спечена кал почти се бяха изронили от високите до кръста проядени зидове, подредени геометрично около отдавна пресъхнал кладенец. Пясъкът, покрил дворните плочи, беше фин, навят от вятъра, и сякаш леко сияеше в очите на Маппо. Криви сухи храсти се бяха впили с жилавите си корени в напечената земя около някогашния двор.

Пан’поцун Одан и Свещената пустиня Рараку западно от нея бяха приютили безброй подобни останки от отдавна мъртви цивилизации. В своите пътешествия Маппо и Икариум се бяха натъквали на такива високи селищни могили — хълмове с плоски била, натрупали се пласт по пласт през дългия живот на града — разположени в грубо протежение на разстояние от петдесетина левги между хълмовете и пустинята, ясно доказателство, че в сегашната пресъхнала, обрулена от ветровете пустош някога е живял богат и процъфтяващ народ. От Свещената пустиня се бе появила легендата за Апокалипсиса на Дрижна. Маппо се чудеше дали бедствието, стоварило се върху обитателите на тези градове, е допринесло по някакъв начин за този мит за времето на разруха и смърт. Освен редките изоставени имения като това, в което двамата си отдъхваха сега, много други руини показваха признаци на жесток и внезапен край.

Мислите му поеха по познатите си коловози и Маппо се смръщи. „Не за всички отминали времена можем да бъдем винени, пък и тук и сега едва ли сме по-близо от когато и където и да било. А нямам и основание да не вярвам на собствените си думи.“ След което обърна гръб и на тези мисли.

По средата на двора се издигаше самотна колона от розов мрамор, напукана и изронена от едната страна, откъдето ветровете, надигащи се откъм Рараку, духаха неспирно към хълмовете на Пан’поцун. Другата страна на мраморния стълб все още бе съхранила спиралните шарки, изваяни от някогашния каменоделец.

Щом пристъпиха в двора, Икариум се запъти направо към високата шест стъпки колона и взе да оглежда страните й. Сега сумтенето му подсказа на Маппо, че е намерил каквото е търсел.

— А тази? — попита треллът и остави кожената торба на пясъка.

Икариум дойде при него и изтупа ситната прах от дланите си.

— Долу при основата шават ноктестите лапички — търсачите са тръгнали по Дирята.

— Плъхове ли? Повече от едно котило?

— Д’айвърси — каза Икариум.

— Чудно, това пък кой ли може да е?

— Грилън сигурно.

— Хм. Неприятно.

Икариум впери поглед над низината, проснала се на запад.

— Ще има и други. Соултейкън, както и д’айвърс. Онези, които се чувстват близо до асцендентство, както и онези, които не са, но все пак търсят Пътя.

Маппо въздъхна и загледа мълчаливо стария си приятел. В душата му се прокрадна смътен страх. „Д’айвърс и соултейкън, двойното проклятие на превъплъщението, треската, от която лек няма. Сбиране… тук, на това място.“

— Все пак разумно ли е, Икариум? — тихо попита той. — В това търсене на вечната ти цел ето, че навлизаме в най-противоречивото средоточие на сили. Ако се разтворят Дверите, преминаването ни ще бъде осуетено от цяла орда зажаднели за кръв индивиди, тласкани от непреодолимата им вяра, че Дверите предлагат асцендентство.

— Ако такъв път съществува — отвърна Икариум, без да откъсва очи от хоризонта, — то може би и аз ще намеря по него отговорите си.

„Отговорите не са благодат, приятелю. Повярвай ми поне в това. Моля те.“

— Все още не си ми обяснил какво ще правиш, като ги намериш.

Икариум се извърна към него с лека усмивка.

— Проклятие съм за самия себе си, Маппо. Живях толкова много столетия, а какво знам за собственото си минало? Къде са спомените ми? Как мога да оценя собствения си живот без такова знание?

— Някои биха сметнали, че проклятието ти е дар — отвърна Маппо и сянка на тъга премина по лицето му.

— Но не и аз. На това сбиране гледам като на една възможност. Напълно е възможно то да ми предложи отговори. За да ги получа, надявам се да избегна ваденето на оръжия, но ще го направя, ако се наложи.

Треллът отново въздъхна и се надигна.

— Може скоро да бъдеш подложен на такова изпитание, приятелю. — Извърна се на югозапад. — Шест пустинни вълка идат по дирите ни.

Икариум разви роговия си лък и го изпъна само с едно бързо и плавно движение.

— Пустинните вълци никога не нападат хора.

— Така е — съгласи се Маппо. Изгледа как Икариум извади шест дълги, увенчани с каменни остриета стрели, след което примижа в тъмното. И по врата му полазиха студени тръпки. Вълците все още не се виждаха, но все пак ги усещаше. — Шест са, но са един. Д’айвърс. — „По-добре да беше соултейкън. Въплъщението в един звяр е достатъчно неприятно, но в повече…“ Икариум се намръщи.

— Силен ще да е, да се въплъти в шест вълка. Знаеш ли кой може да е?

— Подозирам едного — отвърна тихо Маппо.

Двамата замълчаха в очакване.

На по-малко от трийсетина крачки от тях от сумрака изневиделица се появиха шест жълто-кафяви фигури. На двайсет крачки вълците се развърнаха в полукръг, точно срещу Маппо и Икариум. Лютивата миризма на д’айвърс изпълни замрелия нощен въздух. Един от гъвкавите зверове пристъпи напред, после спря и Икариум повдигна вежди.

— Не са шест — промърмори той. — Един е.

— Познавам го — каза Маппо. — Срам, че той не може да каже същото за нас. Колеблив е, но е взел тяло на кръвожаден звяр. Риландарас е излязъл тази нощ на лов в пустинята. Чудно, за нас ли е тръгнал, или за някой друг?

Икариум сви рамене.

— Кой ще го заговори пръв, Маппо?

— Аз — отвърна треллът и пристъпи крачка напред. Щеше да е нужна хитрост и лукавство. Една грешка можеше да се окаже гибелна. Той сниши глас и заговори шеговито: — Далече сме от дома, а? Брат ти Трийч си беше втълпил, че те е убил. Къде беше оная пропаст? Дал Хон? Или беше Ли Хенг? Тогава бяхте чакали д’айвърс май.

Риландарас заговори в умовете им с пращящ и прекъсващ от дългото отвикване глас. „Изкушавам се да премеря ума си с теб, Н’Трелл, преди да те убия.“

— Май не си струва — отвърна безгрижно Маппо. — С тоя мой спътник съм отвикнал не по-малко от теб, Риландарас.

Светлосините очи на водача на глутницата пробягаха към Икариум.

— Нямам много ум за премерване — тихо отвърна полуджагът. — Търпението ми се изчерпва.

„Глупак. Чарът е единственото, което може да те спаси. Кажи ми, стрелецо, нима обричаш живота си на хитрините на своя спътник?“

Икариум поклати глава.

— Не, разбира се. Споделям мнението му за него.

Риландарас като че ли се обърка. „Въпрос на взаимна изгода значи, да пътешествате двамата. Спътници без взаимно доверие, без вяра един в друг. Залогът трябва да е доста висок.“

— Взе да ми омръзва, Маппо — каза Икариум.

Шестте вълка се вкочаниха като един и козината им потръпна. „Маппо Рънт и Икариум. Аха. Разбираме. Знайте, че не сме във вражда с вас.“

— Е, преборихме си умовете — каза Маппо и усмивката му се разшири за миг, преди да се стопи. — Ловувай другаде, Риландарас, преди Икариум да направи услуга на Трийч. — „Преди да си развихрил всичко онова, което съм се заклел да спра.“ — Ясен ли съм?

„Пътищата ни се… сливат — отвърна д’айвърсът. — По дирята на един демон на Сянката.“

— Няма вече Сянка — отвърна Маппо. — Демонът е на Ша’ик. Свещената пустиня вече не спи.

„Така изглежда. Нима ни забранявате тоя лов?“

Маппо погледна към Икариум, а той сниши лъка си и сви рамене.

— Щом толкова държите да се счепкате с апториан, изборът си е ваш. Ние само минаваме оттук.

„Тогаз челюстите ни наистина ще се впият в шията на демона.“

— Нима ще превърнете Ша’ик в свой враг? — попита Маппо.

Вълкът водач килна глава. „Това име не ми говори нищо.“

Двамата пътници гледаха как глутницата се скрива в магическия сумрак. Маппо се озъби, после въздъхна, а Икариум кимна и изрече на глас мисълта, споходила и двамата:

— Скоро ще му заговори.

 

 

Уикските конници крещяха възбудено и подкарваха конете си по подвижните мостчета. На пристана на Имперския щаб на Хисар цареше хаос, предизвикан от гъстата навалица буйни туземци — мъже и жени — с бляскащи железни острия на пиките, щръкнали над черните перчеми и островърхите шлемове. От мястото си на парапета на входната кула на пристанището Дюйкър следеше с немалък скептицизъм и с нарастваща тревога дивашката чуждоземска част.

До Имперския историк стоеше представителят на Върховния юмрук Малик Рел — беше отпуснал тлъстите си меки длани на дебелия си корем, кожата му бе мазна, жълто-кафява. И ухаеше на ейрънски благовония. Външността на Малик Рел с нищо не подсказваше, че е главният съветник на командира на малазанските армии на Седемте града. Той бе джисталски жрец на Древния бог на моретата Маел и присъствието му тук, за да предаде официалните благопожелания за „добре дошли“ на новия Юмрук на Седма армия, бе точно това, което изглеждаше: добре премерена обида. Въпреки че, призна си мълчаливо Дюйкър, този човек за много кратък срок се беше издигнал до влиятелно положение сред имперските играчи на този континент. Хиляди слухове се носеха сред войниците за загладения благоречив жрец и каквото там оръжие държеше надвиснало над главата на Върховния юмрук Пормквал — всички тези слухове до един се мълвяха само на шепот, защото пътят на Малик Рел до Пормквал беше разказ за беда, загадъчно сполетяла всеки, който му се е изпречил, и фатална беда при това.

Политическото тресавище, в което затъваха малазанските окупатори в Седемте града, беше толкова мътно, колкото и пагубно. Дюйкър подозираше, че новият Юмрук поне малко разбира от забулените жестове на презрение, колкото и да му убягваха по-цивилизованите маниери на опитомените от империята граждани. Въпросът, който оставаше за историка, следователно, бе колко дълго ще оцелее Колтейн от клана на Враната на новото си назначение.

Малик Рел присви пълничките си устни и бавно издиша.

— Историко — тихо заговори той на шипящия си джедорийско-фаларски говор. — Присъствието ви ме радва. И ме изпълва с любопитство. Толкова далече от Ейрънския двор… — Усмихна се, без да оголва позеленелите си зъби. — Предпазливост, подхранвана от някоя отдавнашна чистка?

„Думи като плясък на вълни, престореното безразличие на бог Маел и лукавата му търпеливост. И това е четвъртият ми разговор с Рел. О, колко ненавиждам това същество!“ Дюйкър се окашля.

— Императрицата не ми обръща много внимание, джистал.

Тихият смях на Малик Рел прозвуча като шумолене на змийска опашка.

— Неудостоен с внимание историк или неудостоена с внимание история? Намек за горчивина от отхвърлен съвет или по-лошо — пренебрегнат. Бъдете спокоен, престъпленията няма да долетят от кулите на Унта.

— Радвам се да го чуя — промърмори Дюйкър, учуден що за източници може да има жрецът. — В Хисар оставам за проучване — обясни той след малко. — Прецедентът с докарването на каторжници за мините на Отатарал датира още от времето на императора, макар че той, общо взето, удостояваше с тази съдба магове.

— Магове? Ах, ах.

Дюйкър кимна.

— Ефективно, да, макар и непредсказуемо. Особените свойства на Отатарал като убиваща магията руда си остават общо взето загадъчни. Все пак безумието е обземало повечето от тези чародеи, макар да не е ясно дали е резултат от излагането им на рудната прах, или от това, че са били отрязани от техните Лабиринти.

— А срещат ли се магове в следващия робски товар?

— Намират се.

— Е, тогава и въпросът скоро ще намери отговора си.

— Да, скоро — съгласи се Дюйкър.

Кеят вече се бе превърнал във водовъртеж от войнствени уикци, наплашени докери и изнервени бойни коне. Стражата на Хисар запушваше като тапа гърлото на пристанището и не позволяваше на никой да излезе на покрития с чакъл полукръг. Стражите — всичките родом от Седемте града, — бяха с кръгли шлемове. Бяха извадили ятаганите си и ги размахваха заплашително към уикците, които им отвръщаха с ръмжащи закани.

На парапета дойдоха още двама души. Дюйкър им кимна за поздрав. Малик Рел изобщо не ги удостои с внимание: някакъв си грубоват капитан и единственият оцелял кадрови маг на Седма — и двамата явно бяха с твърде нисък ранг, за да си заслужат вежливостта на жреца.

— Е, Кълп — обърна се Дюйкър към набития белокос чародей, — вашето пристигане може би ще се окаже навременно.

Слабото, опалено от слънцето лице на Кълп се изкриви в кисела усмивка.

— Дойдох тук, за да си опазя кожата и кокалите, Дюйкър. Не държа особено да стана поредната жертва по пътя на Колтейн към високия пост. Това са неговите хора, в края на краищата. А фактът, че не предприема нищо, за да потуши зараждащия се бунт, не предвещава нищо добро, бих казал.

Капитанът до него изсумтя съгласен.

— Гърлата ни затъкнаха — изръмжа той. — Половината офицери тук проляха кръвта си, опълчвайки се срещу тоя Колтейн, а сега той ще поема командването. Кълна се в кокалчетата на Гуглата, една сълза няма да се пролее, ако стражата на Хисар посече проклетия Колтейн и всичките му уикски диваци тук и на място, в това пристанище. Седма няма нужда от тях.

— Истина е — зашепна с премрежени очи Малик Рел на Дюйкър. — Тоя континент е като гнездо на усойници. Колтейн е странен избор…

— Не е толкова странен — отвърна Дюйкър и сви рамене. И отново насочи вниманието си към сцената долу. Уикците най-близо до стражата на Хисар бяха започнали да се блъскат пред бронирания кордон. Положението изглеждаше на ръба на кърваво сражение. Историкът усети как някаква ледена ръка сви стомаха му, щом видя няколкото изпънати лъка сред уикските конници. От булеварда вдясно от главната колонада се изсипа нова рота стражи с наведени пики.

— Това можете ли да го обясните? — попита Кълп.

Дюйкър се обърна и се изненада, като видя, че и тримата са се вторачили в него. Сети се за последните си думи и отново сви рамене.

— Колтейн обедини клановете на Уик за въстание срещу Империята. Императорът се озори доста, докато го принуди да се подчини — както би трябвало да знаят някои от вас от първа ръка. Верен на стила си, той си спечели клетвата за вярност на Колтейн.

— Как? — изръмжа Кълп.

— Никой не знае — усмихна се Дюйкър. — Императорът рядко обясняваше успехите си. Все едно, след като императрица Ласийн не прояви особено благоразположение към избраните от предшественика й командири, Колтейн беше оставен да гние в някаква дупка в Кюон Тали. Но след това положението се промени. Адюнкта Лорн бе убита в Даруджистан, Върховен юмрук Дужек и армията му се оказаха ренегати, предадоха цялата Дженабакъзка кампания, а тук в Седемте града наближава годината на Дрижна, предречена като година на бунта. Ласийн има нужда от способни пълководци, преди всичко да се е изсипало от ръцете й. Новата адюнкта Тавори все още не е изпитана. Така че…

— Колтейн. — Капитанът се намръщи. — Пратен е тук да поеме командването на Седма и да потуши бунта…

— В края на краищата — прекъсна го сухо Дюйкър, — кой би се справил по-добре с един метеж от воин, който сам е предвождал такъв?

— Стане ли метеж, шансовете му са доста рехави — промълви Малик Рел, приковал очи към сцената долу.

Дюйкър видя как блеснаха ятагани, видя как уикците се присвиха и заизваждаха дългите си ножове. Изглежда, си бяха намерили водач, някакъв свиреп на вид воин с окичени с талисмани дълги плитки, който им изрева окуражително и заразмахва ножа си над главата.

— Кълна се в Гуглата! — изруга историкът. — Къде е Колтейн, по дяволите?

Капитанът се изсмя.

— Ей го там. Високият, с дългия нож.

Дюйкър се облещи. „Онзи луд там е Колтейн? Новият Юмрук на Седма?“

— Изобщо не се е променил, както виждам — продължи капитанът. — Ако искаш да си опазиш главата като водач на всички кланове, най-добре е да си най-гадният от всички, взети заедно. Защо според вас старият император го е харесвал толкова?

— Беру да не дава дано! — прошепна стъписано Дюйкър.

В следващия миг пронизителният вик на Колтейн предизвика пълна тишина сред уикската част. Ножовете бяха прибрани в каниите, лъковете се снишиха, стрелите се върнаха в колчаните. Дори подскачащите нервно и цвилещи коне се усмириха, вдигнали глави и с присвити назад уши. Пространството около Колтейн, който бе обърнал гръб на стражата, се разчисти. Високият воин махна с ръка и четиримата мъже на парапета смълчано загледаха как конете за миг бяха оседлани в абсолютен синхрон. След по-малко от минута конниците ги бяха яхнали и ги поведоха в бавно и тържествено шествие, което можеше да съперничи на парадите на елитната имперска гвардия.

— Е, това вече беше върхът — каза Дюйкър.

От устата на Малик Рел се изтръгна лека въздишка.

— Дивашка хитрост, зверски усет за предизвикателство и пълно презрение. Това беше предназначено за стражата. А дали не и за нас?

— Колтейн е пепелянка — каза капитанът, — ако питате за това. Ако Върховното командване в Ейрън си въобразява, че може да си играе с него, чакат ги гадни изненади.

— Щедър съвет — подхвърли Рел.

Капитанът имаше вид на глътнал нещо остро и Дюйкър разбра, че бе заговорил, без да помисли за положението на жреца във Върховното командване.

Кълп се окашля.

— Повел ги е във военен строй — предполагам, че ще се приберат кротко в казармата, в края на краищата.

— Признавам си — каза сухо Дюйкър, — че очаквам с нетърпение запознанството си с новия Юмрук на Седма.

Рел кимна, присвил очи под тежките си клепачи.

— Прав сте.

 

 

Рибарската лодка остави зад себе си островите Скейра в курса си право на юг, навлезе в морето Кансу и триъгълното й платно се изпъна и запращя. Ако напорът на попътния вятър се задържеше така, щяха да стигнат крайбрежието на Ерлитан до четири часа. Фидлър се намръщи. „Крайбрежието на Ерлитан, Седемте града. Мразя го този проклет континент. Намразих го още от първия път, а сега го мразя още повече.“ Наведе се над планшира и изплю горчивата жлъч в топлите зелени вълни.

— По-добре ли сме вече? — попита Крокъс откъм носа. Потъмнялото му от слънцето младежко лице бе свито от искрена тревога.

На стария сапьор му се искаше да зашлеви това лице; вместо това обаче се присви още по-плътно до борда.

Смехът на Калам прогърмя откъм кърмата.

— Фидлър и вода не се мешат, момче. Само го погледни, по-зелен е и от проклетата ти зелена маймунка.

Нещо подсмръкна съчувствено до бузата на Фидлър, той отвори едното си кървясало око и видя пред себе си малкото сбръчкано личице.

— Разкарай се, Моби — изхриптя унило Фидлър. Любимецът и някогашният домашен прислужник на чичо Мамът, изглежда, беше осиновил сапьора, както често правеха уличните псета и котки. Калам би казал, че е обратното, разбира се. — Лъжа — прошепна си Фидлър. — Калам го бива за тия… — „Например да се мотае из Руту Джелба цяла проклета седмица заради нищожния шанс да се появи някой търговски кораб от Скрей. «Пък ще си купим един удобен превоз, а, Фид?» Не било като да прекосиш целия океан, о, не — а и това уж щеше да мине в удобства. Цяла седмица в Руту Джелба, онази гъмжаща от гущери клоака с оранжеви тухли, наречена град, и после какво? Цели осем джаката за това очукано буре за ейл.“

Часовете се точеха безкрай и умът на Фидлър се унасяше от постоянното издигане и пропадане. Мислите му се отвяха назад към ужасно дългото пътуване, довело ги толкова далече, а сетне — напред, към ужасно дългото пътуване, което тепърва им предстоеше. „Никога не правим нещата по лесния начин, о, не.“

От него ако зависеше, всички морета щяха да са пресъхнали. „Хората имат крака все пак, не плавници. Ама сега и сушата ще трябва да прекосим — през гъмжаща от мухи безводна пустиня, където хората ти се усмихват само за да ти съобщят, че се канят да те претрепят.“

Денят се влачеше, зеленясал и треперлив.

Той се замисли за приятелите си, които беше оставил в Дженабакъз, и съжали, че не върви сега в поход редом с тях. „На религиозна война. Не го забравяй, Фид. Нищо забавно няма в религиозните войни.“ В тях способността да проявиш благоразумие и да се предадеш беше неприложима. Все пак взводът беше единственото, което бе познавал от толкова години. Сенките на приятелите му липсваха. „Само Калам ми остана от старата компания, а той нарича дом оная суша пред нас. И се усмихва, преди да убие. А и какво ли са намислили двамата с Бързия Бен, дето още не го знам?“

— Летящите риби пак се разхвърчаха — каза Апсалар и меката й длан се отпусна на рамото му. — Стотици са!

— Нещо едро ще да ги е подгонило от дълбокото — каза Калам.

Фидлър изпъшка и се надигна. Моби се възползва от възможността да разкрие мотивите си, стояли зад целодневното му гукане, припълзя в скута на сапьора, сви се на кълбо и затвори жълтите си очички. Фидлър се хвана здраво за планшира и заедно с тримата си спътници загледа ятото летящи риби на стотина разтега от левия борд на барката. Млечнобелите риби, дълги колкото човешка ръка, цепеха вълните, отскачаха на трийсетина стъпки напред и отново се гмуркаха. В морето Кансу летящите риби ловуваха като акули, ятата им можеха за няколко минути да оглозгат цял кит до костите. Използваха способността си да хвърчат, за да се хвърлят на гърба на кита, щом се покажеше отгоре да вдиша въздух.

— Какво, в името на Маел, ще гони пък тях?

Калам се беше намръщил.

— Тук в Кансу не би трябвало да има нищо. Виж, в Падината на Търсача се въди денрабъ, разбира се.

— Денрабъ! О, колко ме успокои, Калам. Ами да, как не!

— Някакво морско влечуго ли е това? — попита Крокъс.

— Представи си стоножка, дълга осемдесет разтега — отвърна Фидлър. — Увива се както около китове, така и около кораби, издишва всичкия си въздух през люспестата си кожа, потъва като камък и отнася плячката си на дъното.

— Те са рядкост — рече Калам — и в плитки води не са се мяркали никога.

— Досега — промълви с тревога Крокъс.

Денрабъ се показа изведнъж на повърхността сред летящите риби, замята глава наляво и надясно и огромната му уста залапа десетки от ятото. Ширината на главата на създанието беше огромна, поне десет разтега. Сегментираната му люспеста броня беше тъмнозелена и покрита с рапани. На всеки сегмент се открояваха по два дълги хитинови крайника.

— Осемдесет разтега, а? — изсъска Фидлър. — Освен ако не го срежеш на две.

Калам се надигна при кърмата.

— Бъди готов с платното, Крокъс. Ще бягаме. На запад.

Фидлър избута скимтящия Моби от скута си, отвори кожената си торба, измъкна арбалета и започна да го развива с разтреперани ръце.

— Ако реши, че изглеждаме вкусни, Калам…

— Знам — избоботи убиецът.

Фидлър бързо сглоби желязното оръжие, вдигна глава и срещна ококорения поглед на Апсалар. Лицето й беше пребледняло. Сапьорът й смигна.

— Имам една изненада, ако ни подгони, момиче.

Тя кимна.

— Помня…

Денрабъ ги беше видял. Свърна встрани от стадото летящи риби и зацепи през вълните право към тях.

— Това не е обикновен звяр — промълви Калам. — Надушваш ли каквото надушвам аз, Фидлър?

„Люто и горчиво.“

— Дъх на Гуглата! Това е соултейкън!

— Какво? — зяпна Крокъс.

— Превъплъщенец — обясни Калам.

Стържещ глас изпълни ума на Фидлър. Израженията на спътниците му подсказаха, че го чуват и те: „Смъртни, за жалост станахте свидетели на пътя ми.“

Сапьорът изсумтя. Създанието съвсем не изглеждаше да съжалява.

То продължи: „Заради това трябва всички да умрете, макар че няма да озлочестя плътта ви, като ви изям.“

— Колко мило — измърмори Фидлър и нагласи масивната стрела в жлеба на арбалета. Железният й връх бе заменен с голяма колкото ябълка глинена топка.

„Поредната загадъчно изгубила се рибарска барка — продължи с насмешка соултейкън. — Уви.“

Фидлър се добра до кърмата и се присви до Калам. Убиецът се извърна с лице към денрабъ, без да изпуска щурвала.

— Соултейкън! Върви си по пътя, минаването ти не ни интересува!

„Ще бъда милостив и ще ви убия бързо.“ Съществото се понесе към барката право откъм кърмата, цепеше водата като кораб с остър кил. Челюстите му бяха зейнали.

— Предупредиха те — каза Фидлър, надигна арбалета, прицели се и стреля. Стрелата полетя към зейналата паст на чудовището. Бърз като мълния, денрабъ я захапа, тънките му, остри като коси зъби се врязаха в металната дръжка, пръснаха глинената топка и освободиха прахообразната смес под глината. Контактът с въздуха доведе до оглушителен взрив, който пръсна главата на съществото.

Късчета череп и сива плът се разлетяха над водата. Възпламенителната прах подпалваше всичко, до което се докоснеше, и вдигаше със съсък горещи гейзери. Инерцията докара обезглавеното тяло на четири разтега зад кърмата, преди то да се обърне, да се хлъзне бавно надолу и да се скрие от погледите им. Над вълните се понесе пушилка.

— Нещо не улучи с рибарите — каза Фидлър, докато сваляше оръжието си.

Калам отново се настани при кърмата и насочи барката по стария курс на юг. Във въздуха надвисна непривична тишина. Фидлър разглоби арбалета и пак го уви в мазния плат. Върна се на мястото си по средата на барката, а Моби се присламчи в скута му. Той въздъхна и го почеса зад ухото.

— Е, Калам?

— Не съм сигурен — призна си убиецът. — Какво ли е довело един соултейкън в морето Кансу? И защо искаше минаването му да остане в тайна?

— Ако Бързия Бен беше тук…

— Ама не е, Фид. Загадка, с която ще трябва да се примирим и да се надяваме, че няма отново да се сблъскаме с нея.

— Смяташ ли, че е свързано с…?

Калам се навъси.

— Не. Едва ли.

— С какво да е свързано? — попита настойчиво Крокъс. — За какво си говорите двамата?

— Просто разсъждаваме — каза Фидлър. — Соултейкън се беше отправил на юг. Също като нас.

— Е, и?

Фидлър сви рамене.

— Е, и… нищо. Просто така. — Изплю се отново във водата и се смъкна на седалката. — От тая възбуда забравих за морската си болест. Сега възбудата мина и пак ми прилоша, проклятие!

Всички си замълчаха, макар навъсената физиономия на Крокъс да подсказваше на сапьора, че няма да остави темата задълго.

Вятърът ги тласкаше здраво на юг. След по-малко от три часа Апсалар каза, че вижда суша напред, а четиридесет минути по-късно Калам насочи барката успоредно на крайбрежието на Ерлитан, на половин левга от брега. Поеха на запад покрай обраслия с кедри стръмен рид. Денят бавно започна да гасне.

— Конници — каза Апсалар. — Ето там.

Фидлър вдигна ръка над очите си и загледа колоната ездачи по крайбрежния път.

— Аз ги броя шест — каза Калам. — Вторият…

— Носи имперски флаг — довърши вместо него Фидлър, сгърчил лице от неприятния вкус в устата си. — Вестоносец и охрана пиконосци…

— Тръгнали са за Ерлитан — добави Калам.

Фидлър се обърна и се вгледа в тъмните очи на ефрейтора. „Беда. Може би.“

Казаха си го мълчаливо, опит от дългите години воюване рамо до рамо.

— Нещо лошо ли? — попита Крокъс. — Калам? Фидлър?

„Рязко е момчето.“

— Трудно е да се каже — промърмори Фидлър. — Че са ни видели, видели са ни, но какво са видели? Четирима рибари в една барка, някое семейство от Скрей, запътило се към пристанището да вкуси малко цивилизация.

— Има едно селце, малко напред — обади се Калам. — Крокъс, отваряй си очите за едно тясно заливче и река, с плаж без донесени от прилива дървении — селцето е прилепено към рида, навътре в сушата. Какво ще кажеш за паметта ми, Фид?

— Като за туземец е добра, а ти си точно такъв. Колко далече е от града?

— Десет часа пеш.

— Толкова близо?

— Толкова.

Фидлър замълча. Имперският вестоносец и конната му стража се скриха от погледа — завиха на юг към Ерлитан. Замисълът им беше да влязат направо в претъпкания залив на Свещения град, безименни. Най-вероятно вестоносецът носеше сведения, които нямаха нищо общо с тях — с нищо не се бяха издали, откакто се добраха до имперското пристанище на Каракаранг от Дженабакъз, с един търговски кораб на Сините моранти — платиха превоза си с работа наравно с екипажа. Пътуването им от Каракаранг през планините на Талгай и сетне надолу към Руту Джелба беше по стария път на поклонниците на Танно — съвсем обикновено пътуване. А седмицата в Руту Джелба бяха изкарали, без да правят нищо, само Калам прескачаше нощем до крайбрежния квартал да потърси превоз през Отатаралското море до континента.

В най-лошия случай можеше да е стигнал донос някъде, до някой чиновник, че двама вероятни дезертьори, придружени от един дженабакъзец и една млада жена, са се появили на територията на Малазан — но това едва ли беше новина, която да разбуни имперското гнездо на оси чак до Ерлитан. Тъй че най-вероятно Калам просто проявяваше параноята си.

— Виждам устието на реката — каза Крокъс и посочи някъде към брега.

Фидлър се озърна към Калам. „Враждебна страна. Колко ниско трябва да пълзим?“

„Ще гледаме скакалците отдолу, Фид.“

„Дъх на Гуглата!“ Погледна през рамо към брега.

— Мразя Седемте града — прошепна Фид. Моби в скута му се прозя и острите му като игли зъбки блеснаха. Фидлър потръпна. — Гушкай ме, когато си поискаш, мило.

Калам изви кормилото. Крокъс се зае с платното — бе станал достатъчно ловък след двата месеца плаване през Падината на Търсача и насочи с лекота барката по посока на вятъра; опърпаното платно леко прошумоля. Апсалар помръдна на седалката, разкърши рамене и се усмихна на Фидлър. Сапьорът се навъси и извърна очи. „Бърн да ме тръсне дано, всеки път, когато направи така, трябва да внимавам да не ми увисне ченето. А беше друга жена преди. Убиец, нож на бог… А отгоре на всичко е с Крокъс, нали. Това момче извади всичкия късмет, а курвите в Каракаранг приличаха на пъпчиви сестри от някоя гигантска пъпчива фамилия с всичките пъпчиви бебета, чучнали се на бедрата им…“ Тръсна глава. „Ох, Фидлър, много дълго се задържа в морето, много!“

— Не виждам никакви лодки — каза Крокъс.

— Карай към залива — изломоти Фидлър и се почеса по четинестата брада да хване някоя гнида. Напипа една, отскубна я и я хвърли. „Десет часа пеш, после Ерлитан, баня, бръснене, някое кансуанско момиче да ми разчеше въшлясалата коса и после цялата нощ — свобода.“

Крокъс го сръга в ребрата.

— Възбуден ли си, Фидлър?

— Какво знаеш ти…

— Бил си тук по време на завоеванието, нали? Когато Калам се е бил на противната страна — за Седемте свети Фалах’дан — а Т’лан Имасс тръгнали за императора и…

— Стига — махна с ръка Фидлър. — Няма нужда да ми го напомняш, нито на Калам. Всички войни са гадни, но оная беше една от най-гадните.

— Вярно ли е, че си бил в ротата, която е гонила Бързия Бен през Свещената пустиня Рараку и че Калам бил водачът ви, само че той и Бързака се канели да ви измамят всички, ама Уискиджак се досетил и…

Фидлър се обърна и погледна ядосано Калам.

— Само една нощ в Руту Джелба с кана фаларски ром и това хлапе знае повече от всеки жив имперски историк. — Обърна се отново към Крокъс. — Слушай, момче, най-добре ще е да забравиш всичко, което ти е разправял оная нощ този пиян тъпак. Миналото вече ни гони опашките — няма смисъл да го улесняваш.

Крокъс прокара пръсти през дългата си черна коса.

— Добре де — промълви той, — щом Седемте града са толкова опасни, защо просто не продължихме направо за Кюон Тали, където живее Апсалар, и да намерим баща й? Защо беше цялото това промъкване — и то на друг континент, на всичко отгоре?

— Не е толкова просто — изръмжа Калам.

— Защо? Мислех, че това е причината за цялото това пътешествие. — Крокъс хвана ръката на Апсалар и я стисна нежно, но лицето му, обърнато към Калам и Фидлър, си остана навъсено. — И двамата казахте, че й го дължите. Това, което я е сполетяло, не беше редно и искахте да го поправите. Но вече си мисля, че е било само повод, мисля си, че двамата сте замислили нещо друго — че връщането на Апсалар у дома е било за вас само извинение да се върнете в империята си, въпреки че официално сте престъпници. И каквото и да сте намислили, включвало е да дойдем тук, в Седемте града, и също така е включвало да се промъкваме скришом и да се стряскаме от всичко, сякаш цялата армия на Малазан е тръгнала по петите ни. — Замълча, вдиша дълбоко и продължи: — Имаме правото да знаем истината, защото ни поставяте в опасност, а ние дори не знаем каква е тя, нито защо, нито нищо. Тъй че кажете. Още сега.

Фидлър се облегна на планшира, погледна Калам и вдигна вежда.

— Е, ефрейтор? Твой ред е.

— Подай ми списъка, Фидлър — отвърна Калам.

— Императрицата иска Даруджистан. — Сапьорът срещна навъсения поглед на Крокъс. — Така ли е?

Момчето се поколеба, после кимна.

Фидлър продължи:

— Това, което поиска, обикновено го получава, рано или късно. Наречи го прецедент. Значи, тя вече се опита веднъж да завземе града ви, нали, Крокъс? И това й струва адюнкта Лорн, два имперски демона и верността на Върховен юмрук Дужек, да не говорим за загубата на Мостоваците. Достатъчно, за да ужили всеки.

— Чудесно. Но какво общо има това с…

— Не ме прекъсвай. Ефрейторът каза да дам списъка. Това правя. Следиш ли ме дотук? Добре. Даруджистан веднъж й избяга — но следващия път тя ще се погрижи. Стига да има следващ път.

— Добре — каза навъсено Крокъс, — а защо да няма? Сам каза, че тя взима каквото си поиска.

— Ти верен ли си на своя град, Крокъс?

— Разбира се…

— Значи си готов да направиш всичко, на което си способен, за да попречиш на императрицата да го завладее?

— Ами да, но…

— Сър? — обърна се Фидлър към Калам.

Плещестият чернокож мъж зарея поглед над вълните, въздъхна и кимна мълчаливо. Обърна се към Крокъс.

— Това е, момче. Дойде му времето. За нея съм тръгнал.

Лицето на момчето от Дару остана безизразно, но очите на Апсалар се разшириха и лицето й пребледня. Изведнъж тя изправи гръб, после се усмихна леко и като видя това, Фидлър изстина.

— Не те разбирам — каза Крокъс. — За коя си тръгнал? За императрицата?

— Има предвид — намеси се Апсалар все още с онази усмивка, която се появяваше понякога на лицето й, преди време, докато беше… някой друг — че ще се опита да я убие.

— Какво? — Крокъс скочи и едва не се прекатури през борда. — Ти? Ти и този хванал морска болест сапьор с потрошената гусла, вързана на гърба му? Нима си въобразяваш, че ще тръгнем да ви помагаме в това безумно, самоубийствено…

— Помня — изведнъж заяви Апсалар и изгледа Калам с присвити очи.

Крокъс се извърна към нея.

— Какво помниш?

— Калам. Той беше Кама на Фалах’дан, а Нокътят му даде да командва Ръка. Калам е майстор убиец, Крокъс. А Бързия Бен…

— Бързия Бен е на три хиляди левги оттук! — викна Крокъс. — Той е взводен маг, Гуглата да ме вземе дано! Един жалък, дребен взводен магьосник!

— Не съвсем — каза Фидлър. — А това, че е толкова далече, нищо не означава, момче. Бързия Бен е нашето огладено ашиче в дупката.

— Вашето какво в кое?

— Огладеното кокалче, като в играта на кокалчета — добрият комарджия винаги си държи едно огладено кокалче, да мами при хвърлянията, ако ме разбираш добре. Колкото до „дупката“, това е Лабиринтът на Бързия Бен — това, което може да го докара до Калам, докато ти тупне сърцето веднъж, колкото и далече да е. Е, Крокъс, вече го знаеш — Калам ще направи опит, но ще трябва да се измисли как, подготовка трябва. А това започва оттук, в Седемте града. Искаш ли Даруджистан да си остане завинаги свободен, императрица Ласийн трябва да умре.

Крокъс бавно се смъкна на седалката.

— Но защо Седемте града? Императрицата не е ли в Кюон Тали?

— Защото — отвърна му Калам, докато насочваше барката към малкия залив, — защото, момко, Седемте града скоро ще се вдигнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Въстание — озъби му се убиецът.

Фидлър се обърна и огледа вонящата на тиня блатна растителност по брега. „А това — каза си наум и ледена ръка стисна стомаха му — е точно тази част от целия план, която най-много мразя. Да хукнем подир някоя дивашка идея на Бързия Бен и всичко да лумне в пожарища.“

След минута барката зави и селото се показа пред очите им — няколко пръснати колиби от плетени пръти и кал около извита пясъчна ивица и изтеглени на брега малки лодки. Щом килът заседна в пясъка, Фидлър скочи на брега. Събудилият се Моби се беше вкопчил с четирите си лапички отпред за ризата му. Без да обръща внимание на жалните му врясъци, Фидлър бавно се изправи и разкърши рамене.

— Е — въздъхна той, щом първите селски псета притичаха да известят пристигането им, — почна се.