Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (10)

7.

Смъртта ще бъде моят мост.

 

Поговорка на тоблакай

Изгорели фургони, трупове на коне, волове, мулета, на мъже, жени и деца, парчета потрошени мебели, дрехи и всякакви други домакински вещи се въргаляха пръснати из равнината на юг от Хисар, докъдето стигаха очите на Дюйкър. Тук-там се издигаха грамади трупове като непокрити с пръст могили — там, където воините се бяха укрепявали за последна, отчаяна бран. В избиванията не бе имало милост, пленници не бяха взимани.

Сержантът стоеше на няколко крачки пред историка, мълчалив като хората си, и оглеждаше падината Вън’тъл и полето на битката, която щеше да се запомни по името на селото едва на миля оттук — Бат’рол.

Дюйкър се наведе от седлото си и се изплю.

— Раненият звяр е имал нокти — каза той кисело. „О, добре си я свършил, Колтейн. Хубаво ще си помислят, преди да ти налетят отново.“ Труповете бяха хисарски — дори деца бяха хвърляли в битката. Черни, опърлени белези пресичаха бойното поле, сякаш ноктите на някой бог бяха раздрали отгоре, за да се включат в битката. Късове изгоряло месо бяха задръстили огнените дири — човешки или животински, не можеше да се разбере. Нощни пеперуди като смълчана лудост прелитаха над сцената. Въздухът вонеше на магия, сблъсъкът на Лабиринти бе засипал всичко с мазна пепел. Историкът беше надмогнал ужаса: сърцето му се бе вкочанило толкова, че изпитваше само облекчение.

Някъде на югозапад се намираше Седма, с остатъци от верните хисарски помощни части и уикците. „И десетки хиляди малазански бежанци, лишени от всякакво имущество… но живи.“ Опасността си оставаше. Армията на Апокалипсиса вече започваше да се прегрупира — пръснати останки се стичаха поединично и на малки групи към оазиса Мейла, където ги очакваха подкрепленията на Сиалк и късно дошлите пустинни племена. Когато подновяха преследването си, все още щяха многократно да превъзхождат по численост разбитата армия на Колтейн.

Един от хората на сержанта се върна от разузнаването си на запад и докладва:

— Камъст Релой е жив. Още един Върховен маг води нова армия от север. Следващия път грешка няма да има.

Думите му не прозвучаха толкова убедително за останалите, колкото щеше да е преди ден. Сержантът кимна, присвил устни.

— Тогава отиваме при останалите, в Мейла.

— Без мен — изръмжа Дюйкър.

Изгледаха го с присвити очи.

— По-късно — добави той и огледа бойното поле. — Сърцето ми подсказва, че ще намеря тялото на племенника ми… тук някъде.

— Потърси го първо при оцелелите — каза един от войниците.

— Не. Сърцето ми не изпитва страх. Само увереност. Вие продължете. Ще ви настигна до залез-слънце. — И изгледа твърдо сержанта.

Той само махна мълчаливо с ръка.

Дюйкър ги изчака, докато се отдалечат на запад. Знаеше, че ако ги види отново, ще е откъм редиците на малазанската армия. И тогава щяха да са някак по-малко хора. „Играта, която умът трябва да изиграе, за да нанася унищожение.“ Беше стоял сред бойните редици неведнъж, беше усещал как войниците около него търсят и намират онова място в ума, студеното и мълчаливо място, където съпрузи, бащи, жени и майки се превръщат в убийци. А практиката го правеше все по-лесно, всеки следващ път. „Докато накрая не се превърне в място, което не напускаш никога.“

Подкара коня през бойното поле, обзет от отчаяното желание час по-скоро да догони войската. Не му беше времето да е сам сред тази жестока касапница, където всяка потрошена вещ или изгоряла и разкъсана плът сякаш крещеше в безмълвна ярост. Бойните полета съдържаха в себе си някаква лудост, все едно че кръвта, попила в земята, е запаметила болката и ужаса и таи в себе си ехото на писъци и предсмъртни стонове.

Мародери нямаше, нямаше нищо освен мухи, хищни пеперуди, ризани и оси — безчетните духове на Гуглата, разперили криле и бръмчащи из въздуха около него. На половин миля нагоре по южния хребет на запад препускаха двама конници. Побеснелият вятър плющеше в издутите зад тях телаби.

Когато Дюйкър наближи ниската верига хълмове, двамата вече се бяха скрили от погледа му. Земята пред него беше разровена. Колоната, оставила бойното поле, бе потеглила в пълен ред, макар ширината й да предполагаше, че керванът е бил огромен. „По деветдесет фургона в редица. Добитък. Резервни коне… Кралице на сънищата! Как може Колтейн да се надява, че ще опази всичко това? Четиридесет хиляди бежанци, може би и повече, и за всички тях е нужна стена от войници, които да защитават драгоценния им живот — дори Дасем Ълтър щеше да се затрудни с това.“

Далече на югоизток небето бе станало ръждивокафяво. Също като Хисар, и Сиалк гореше в пламъци. Но в този град имаше само един малък гарнизон на морската пехота, укрепление и казарма до пристанището, със свой пристан и три патрулни съда. С късмета на Опонн, сигурно бяха успели да се оттеглят, макар Дюйкър да не се надяваше много на това. По-вероятно се бяха опитали да защитят малазанските граждани — „жертвайки телата си в клането“.

Беше съвсем лесно да се проследи дирята, оставена от войската на Колтейн и бежанците — на югозапад, навътре в сушата, към сиалкския Одан. Най-близкият град, в който можеха да намерят убежище, Кейрон Тепаси, се намираше на шейсет левги оттук, като околните степи се обитаваха от враждебните кланове на тайтан. „А отзад се приближава Камъст Релой.“ Дюйкър си даваше ясна сметка, че може би ще се присъедини към войската само за да загине с нея.

Все пак възможно беше въстанието да е потушено по другите места. В Кейрон Тепаси имаше Юмрук, също и в Гуран. Ако един от тях или и двамата бяха успели да смажат бунта в градовете си, това щеше да е приемлива цел за Колтейн. Такова едно пътуване през Одан обаче щеше да отнеме месеци. Макар да имаше достатъчно трева за добитъка, водоизточниците бяха оскъдни, а сухият сезон тепърва започваше. „Не, дори да се помисли за такова пътуване би било повече от отчаяние. Би било лудост.“

При което оставаше… контраатака. Бърз, смъртоносен удар и възвръщане на Хисар. Или Сиалк. Един унищожен град предлагаше по-добра възможност за отбрана от степта. Нещо повече, малазанският флот можеше да им се притече на помощ. „Пормквал може да е глупак, но адмирал Нок не е.“ Седма армия не можеше просто да бъде изоставена, защото без нея всяка надежда за бързо потушаване на въстанието беше изгубена.

Засега обаче беше ясно, че Колтейн е повел колоната си към извора Дриж и въпреки преднината им Дюйкър очакваше да ги настигне много преди това. Главната нужда за малазанците сега беше водата. Камъст Релой също сигурно го знаеше. Беше вкарал Колтейн в капана на предсказуемостта, положение, което не се нравеше на никой пълководец. С колкото по-малко възможности разполагаше Юмрукът, толкова по-бедствено беше положението.

Той продължи напред. Слънцето бавно се смъкваше на запад. Безумната пустота на посипания с чакъл път караше Дюйкър да се чувства дребен и незначителен, да мисли, че надеждите и страховете му са безсмислени. Тук-там покрай пътя лежеше тялото на бежанец или войник, умрял от раните си, захвърлен безцеремонно. Слънцето беше подуло труповете, кожата им се беше спекла, червена и мръсно черна. Бяха бързали толкова, че бяха оставили телата непогребани. Дюйкър вече усещаше в себе си отчаянието, обзело обкръжената войска.

Час преди да се стъмни, на половин левга навътре в пустинята се появи прашен облак. Конни воини на тайтан, предположи историкът — яздеха с все сила към извора Дриж. Нямаше да има покой за Колтейн и хората му. Мълниеносните конни набези щяха да изтощават лагерните патрули: внезапни нахлувания, за да отмъкнат добитък, запалени стрели, запратени към фургоните на бежанците… нощи, изпълнени с непрестанен ужас.

Загледа тайтанците и си помисли дали да не подкара коня си в галоп. Но те несъмнено разполагаха с резервни коне, а той щеше да убие животното си в усилието да стигне Колтейн преди тях. При което не можеше да направи нищо, освен да предупреди за неизбежното. „Освен това Колтейн би трябвало да знае какво предстои. Знае, защото някога е яздил като главатар на бунтовническа банда, самият той някога е измъчвал с набезите си оттегляща се имперска армия из равнините на Уик.“

Продължи в тръс: мислеше за предизвикателствата, които го очакваха в предстоящата нощ — ездата през вражеските редици, след това непредизвестеното приближаване към изнервените патрули на Седма. Колкото повече мислеше за това, толкова по-нищожна му се струваше вероятността да дочака жив утрото.

Червеното небе помръкна с пустинната внезапност, нагнетила въздуха с цвета на съхнеща кръв. Няколко мига, преди да изтлее и последната светлина, Дюйкър се озърна през рамо. Видя зад себе си облак, който видимо се уширяваше и се понасяше на юг. Сякаш проблясваше със стотици хиляди бледи отражения, като вятър, подгонил брезовите листа в края на огромен лес. Нощни пеперуди, милионен рояк, напуснали Хисар и полетели след миризмата на кръв.

Каза си, че сигурно ги е привлякъл безумен глад. Каза си, че петната, струпеите и раните в този издуващ се, изпълващ вечерното небе облак просто случайно добиват очертанията на лице. Гуглата в края на краищата нямаше нужда да демонстрира присъствието си. Не беше известен като мелодраматичен бог — за Господаря на Смъртта иронично се подмяташе, че е твърде скромен. Въображението му беше плод на страха, на твърде човешката нужда да се придава символичен смисъл и на най-безсмислени събития. „Нищо повече.“

Пришпори коня в галоп, приковал очи в сгъстяващата се тъма напред.

 

 

От билото на ниското възвишение Фелисин гледаше кипналото дъно на падината. Все едно безумна сила се бе изсипала от градовете и от умовете на мъже и жени, за да зацапа естествения свят. С наближаването на вечерта, докато се подготвяха да напуснат бивака за нощния преход, пясъкът в падината бе започнал да тръпне като при ромолене на дъжд по повърхността на езеро. Появиха се бръмбари, черни и големи колкото палеца на Баудин, допълзяха на лъскав прилив, който скоро покри цялата пустиня пред очите им. Хиляди, а сетне десетки хиляди, и се движеха като един, с една-едничка цел. Хеборик, непоправим учен, беше отишъл да определи посоката им. Видя го как притича до края на армията насекоми, след това се скри зад другия рид.

Оттогава бяха изтекли двайсет минути.

До нея беше приклекнал Баудин, отпуснал ръце на големия вързоп и примижал, за да прониже погледът му сгъстяващия се сумрак. Тя долавяше нарастващото му безпокойство, но беше решила, че няма първа да изрече на глас общата им тревога. Имаше моменти, в които се удивляваше как Хеборик успява да схване кое е важно и кое — не. Чудеше се дали в края на краищата на стареца може да се разчита.

Отоците бяха спаднали достатъчно, за да може да вижда и чува, но беше останала една по-дълбока болка, сякаш ларвите на кръвничетата бяха оставили след себе си нещо под плътта й, някакво гниене, което не само я обезобразяваше, но оставяше покварата си и върху душата й. Отрова се беше настанила в нея. Сънищата й бяха изпълнени с видения за кръв, несекваща пурпурна река, която я понасяше като плавей от изгрев до залез. Шест дни, откакто бяха избягали от Черепа, а част от нея копнееше за следващия сън.

Баудин изсумтя.

Хеборик се бе появил и подтичваше пъргаво по ръба на падината към тях. Трътлест и гърбав, той приличаше на огре, изтътрил се от някоя детска приказка. Чуканите му сякаш всеки момент щяха да се вдигнат и да разтворят зъбати усти. „Приказки, с които се плашат децата. И аз мога да напиша такива. Въображение не ми трябва, само това, което виждам около себе си. Хеборик, моят татуиран като глиган огре. Баудин, с червения белег на мястото на ухото, с четината, порасла като на животно от нацепената кожа. Двойка, която може да те смрази от ужас.“

Старецът стигна при тях, коленичи, напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа си и изломоти:

— Удивително!

Баудин отново изсумтя, после попита:

— Но можем ли да ги заобиколим? Не ща да газя в тях, Хеборик.

— О, да. Много лесно. Просто мигрират към следващата падина.

— И какво му е удивителното? — попита Фелисин.

— Наистина е удивително — отвърна той, докато Баудин затягаше презрамките на вързопа. — Утре вечер ще тръгнат към следващото петно дълбок пясък. Разбираш ли? Запътили са се като нас на запад, и като нас ще стигнат до морето.

— И после? — попита Баудин. — Ще плуват ли?

— Нямам представа. По-вероятно е да завият и да тръгнат на изток, към другия бряг.

Баудин затегна своя вързоп и се изправи.

— Като буболечка, пълзяща по ръба на чаша.

Фелисин го стрелна с очи — спомни си за последната си вечер с Бенет. Той седеше в гостилницата на Була и гледаше как мухите обикалят по ръба на чашата му. Един от малкото спомени, които можеше да възстанови. „Бенет, любовникът ми, Кралят на мухите, кръжащ около Чашата на черепа. Баудин го остави да изгние там, затова не смее да ме погледне. Главорезите не могат да лъжат добре. Ще си плати за това някой ден.“

— Хайде — каза Хеборик, тръгна и краката му затънаха в пясъка все едно, че вървеше на чукани също като тези на ръцете му. Винаги тръгваше свеж и показваше енергичност, което според Фелисин правеше съзнателно, сякаш искаше да опровергае, че е стар и че е най-слабият от тях. В последната третина на нощта щеше да е на четвърт миля зад тях, навел глава, краката му щяха да се влачат и щеше да залита под тежестта на товара си.

Баудин сякаш имаше карта в главата си. Източникът им на информация се бе оказал точен и подробен. Макар пустинята да изглеждаше безжизнена — левга след левга мъртвешка пустош, — вода все пак можеше да се намери. Подхранвани от извори локви под скални издатини, разкаляни дупки, заобиколени от следи на животни, които така и не виждаха, където човек можеше да изкопае надолу около разтег, понякога и по-малко, и да намери животворна вода.

Бяха тръгнали с достатъчно храна за дванадесет дни, с два повече, отколкото беше необходимо за прехода им до крайбрежието. Запасите им не бяха големи, но трябваше да стигнат. Въпреки това обаче се изтощаваха. Всяка нощ успяваха да преодолеят по-малко разстояние в часовете между заника на слънцето и изгрева му. Възвишенията при Черепа и минаването през високите проходи, където въздухът не достигаше, бяха изчерпали най-съществените им вътрешни резерви.

Осъзнаваха го ясно, но никой не искаше да го каже на глас. Времето — най-търпеливият слуга на Гуглата — вече ги дебнеше и всяка нощ те изоставаха все повече, все по-близо до онова място, където волята за живот отстъпва пред вечния покой. „Сладко обещание има в това да се предадеш, но за да го разбереш, е нужно пътуване. Пътуване на духа. Не можеш да отидеш до Портата на Гуглата, можеш да я намериш пред себе си, когато мъглата се разсее.“

— За какво се замисли, момиче? — попита я Хеборик. Бяха прехвърлили хребетите и се спускаха в попарената от зной низина. Звездите бяха като железни шипове в небето, луната още не беше изгряла.

— Живеем в облак — отвърна тя. — През целия си живот.

Баудин изпръхтя.

— Това мислене е от дъранга.

— Не знаех, че си такъв смешник — каза му Хеборик.

Баудин си замълча. Фелисин се усмихна вътрешно. Главорезът едва ли щеше да проговори повече през остатъка от нощта. Не понасяше да му се подиграват. „Трябва да запомня това за следващия път, когато се наложи да го отрежа.“

— Моля да ме извиниш, Баудин — промълви след малко Хеборик. — Подразних се от това, което каза Фелисин, и си го изкарах на теб. Нещо повече, шегата ти ми хареса, макар и да беше непреднамерена.

— Откажи се — въздъхна Фелисин. — Едно муле рано или късно престава да се сърди, но насила не можеш да го накараш.

— Значи — каза Хеборик — отокът ти на езика е спаднал, но отровата му си остава.

Тя трепна. „Ако знаеше само колко е вярно!“

Над напуканата повърхност на равната като тепсия земя прелитаха ризани, единствените им спътници, след като бяха оставили безумния наплив на бръмбарите зад себе си. Не бяха видели жива душа, откакто преминаха Езерото на удавника в нощта на метежа на доусийците. Вместо сигнали за тревога и бясно преследване, бягството им не бе предизвикало нищо. За Фелисин това правеше драмата им от онази нощ само по-жалка. При цялата значимост, която си придаваха, бяха само като пясъчни зрънца, понесени от буря с невъобразима мощ. Тази мисъл й допадна.

Все пак имаше и основания за тревога. Ако това въстание се беше разпростряло по целия континент, навярно щяха да стигнат до морския бряг, само за да загинат, докато чакат някакъв кораб, който така и нямаше да дойде.

Стигнаха до един нисък назъбен скален хребет, сребрист на звездната светлина и наподобяващ прешлените на гигантско влечуго. Отвъд него се простираха подобни на застинали морски вълни пясъци. Нещо се издигаше от пясъчните дюни на около петдесет крачки напред, килнато на една страна като съборено дърво или мраморна колона, макар че щом го наближиха, видяха, че е с тъп връх и извито.

Вятърът леко шумеше и се извиваше сред пясъците, тръгнал сякаш по дирите на ухапан от паяк танцьор. Крачеха напред и пелени от пясък галеха прасците им. Извитият стълб или каквото там представляваше, се оказа много по-далече, отколкото си бе помислила отначало Фелисин. Щом в главата й се оформи новото чувство за мащаб, дъхът й изсъска между зъбите.

— М-да — прошепна в отговор Хеборик.

Никакви петдесет крачки. По-скоро към петстотин. Замъглената от вятъра повърхност я бе заблудила. Падината представляваше не равна плоскост, а огромен нисък скат, издигащ се отново около онзи обект — когато го разбра, главата й се замая.

Когато стигнаха до монолита, лунният сърп се бе издигнал високо над хоризонта на юг. По мълчаливо съгласие Баудин и Хеборик смъкнаха вързопите си, главорезът седна и се облегна на своя, вече безразличен към мълчаливо издигащото се над тях творение.

Хеборик извади фенера и кутията за огън от вързопа си. Раздуха въгленчетата и запали свещ, с която подпали дебелия фитил на фенера. Фелисин не направи усилие да му помогне, загледана с интерес как ловко се справя със задачата въпреки привидната тромавост на нашарените си с белези чуканчета на китките.

Той пъхна ръка под дръжката на фенера, стана и пристъпи към тъмния монолит.

Петдесет души, хванати за ръце, нямаше да могат да обкръжат основата му. Извивката започваше на осем човешки боя нагоре, на около три пети от цялата височина. Камъкът приличаше едновременно на нащърбен и излъскан, тъмносив под безцветната лунна светлина.

Блясъкът на фенера показа, че камъкът е зелен. Фелисин видя как старецът отметна глава назад и започна да го оглежда нагоре. След това пристъпи и опря сакатата си ръка в повърхността. След миг се отдръпна.

Тя чу зад себе си плясък на вода — Баудин пиеше от меха си. Фелисин посегна и след малко той й го подаде. Пясъкът изшепна до тях — Хеборик се беше върнал. Бившият жрец клекна.

Фелисин му подаде меха, но старецът поклати глава. Жабешкото му лице се беше намръщило угрижено.

— Това ли е най-високият стълб, който си виждал, Хеборик? — попита Фелисин. — В Ейрън има една колона… поне така съм чувала… висока двайсет човешки боя и изваяна на спирала. Бенет ми я описа веднъж.

— Виждал съм я — изръмжа Баудин. — Не е толкова широка, но май е по-висока. Жрец, тая от какво е направена?

— От нефрит.

Баудин изсумтя, но тя забеляза, че очите му се разшириха.

— К’во пък, виждал съм по-високи. Виждал съм и по-широки…

— Млъкни, Баудин — сряза го Хеборик и сърдито го изгледа изпод гъстите си вежди. — Това не е колона. Това е пръст.

 

 

Утрото запълзя в небето и замята сенки над околността. Детайлите на изваяния от нефрит човешки пръст бавно започнаха да се открояват в сумрака. Издатини и сгъвки на кожа, кръговете на пръстовия отпечатък, всичко стана видимо. Както и каменната издутина в пясъка точно под него — друг пръст.

„Пръсти, към длан. Длан към ръка, ръка към тяло…“ Въпреки цялата логика на това продължение, беше невъзможно, реши Фелисин. Такова нещо не можеше да бъде създадено, такова нещо не можеше да стои изправено, нито да се запази толкова дълго в едно цяло. Длан, но не и ръка, нито тяло.

Хеборик не каза нищо, седеше присвит и неподвижен в стапящата се нощна тъма. Беше пъхнал под мишница китката, с която бе докоснал монолита, сякаш споменът за този контакт му причиняваше болка. Фелисин го зяпаше и отново бе поразена от татуировката му. Чертите като че ли бяха станали някак по-дълбоки и по-изпъкващи.

Най-сетне Баудин стана и започна да разпъва двете малки шатри близо до основата на пръста, където сенките щяха да се задържат най-дълго. Не обръщаше внимание на извисяващия се монолит, все едно че не беше нищо повече от дървесен ствол — започна да набива дълбоко в пясъка дългите тънки шипове през обкованите с месинг ъгли на първата шатра.

Щом слънцето се изкатери по-нависоко, въздухът се изпълни с оранжево. Макар Фелисин да беше виждала и преди този цвят на небето, никога не го беше виждала толкова наситен. Можеше едва ли не да го вкуси, горчив като желязо.

Когато Баудин се зае с втората шатра, Хеборик най-после се изправи, подуши въздуха, примижа към небето и изръмжа:

— Дъх на Гуглата! Не ни ли стигаше?

— Какво има? — попита Фелисин. — Какво става?

— Имало е буря — отвърна бившият жрец. — Това е отатаралска прах.

Баудин се обърна и го изгледа. Обърса рамото си с длан и я погледна намръщено.

— Това нещо уляга.

— По-добре да се скрием…

— С какво ще помогне това? — изсумтя Фелисин. — Тая гадост я копахме, ако сте забравили. Ако ни е навредила нещо, вече е станало отдавна.

— При Черепа можехме поне да се умиваме в края на работния ден — каза Хеборик, пъхна ръка в каишката на вързопа с храна и го повлече към шатрите.

Тя забеляза, че все още държи другото си чуканче — онова, с което беше пипнал паметника — под мишницата си.

— И смяташ, че има някаква разлика ли? — попита го. — Ако е така, защо всеки маг, който работи там, умира или полудява? Не мислиш трезво, Хеборик…

— Стой си отвън тогава — сопна й се старецът, шмугна се в първата шатра и пусна платнището зад себе си.

Фелисин погледна Баудин. Главорезът сви рамене и продължи с опъването на втората шатра, без много да бърза.

Тя въздъхна. Беше уморена, но не й се спеше. Ако влезеше в шатрата, сигурно щеше само да лежи с отворени очи и да гледа платнището над лицето си.

— По-добре влез — каза Баудин.

— Не ми се спи.

Той пристъпи към нея, плавно като котка.

— Пука ми дали ти се спи, или не. Седенето под слънцето само ще те изсуши, което значи, че ще пиеш повече вода, което значи по-малко за нас, което значи — влизай в тая проклета шатра, момиче, преди да съм те напляскал по задника.

— Ако Бенет беше тук, нямаше да смееш да…

— Тоя мръсник е мъртъв! — озъби се той. — И Гуглата дано да натика гнилата му душа в най-дълбоката яма!

— Смел си, ама сега — нямаше да посмееш да му излезеш насреща — изръмжа му тя.

Той я изгледа като кръвниче, попаднало в паяжина.

— Може пък и да съм посмял — отвърна той и на устата му се появи хитра усмивка. После й обърна гръб.

Изведнъж изстинала, Фелисин го изгледа как отива до другата шатра, навежда се и се вмъква вътре. „Не можеш да ме заблудиш, Баудин. Бил си само помияр, спотайващ се по мръсните улици, и единственото, което се е променило, е, че си ги оставил зад гърба си. Щеше да квичиш в пясъка в краката на Бенет, ако той беше тук.“

Влезе, разви си постелката и легна. Нетърпението да заспи й пречеше да го направи. Зяпна в несъвършенствата на тъканта на грубото платно и съжали, че си няма дъранг или вино. Пурпурната река на сънищата й се бе превърнала в прегръдка, грижовна и милостива. Извлече от паметта си ехо на този образ и на чувствата, които го съпровождаха. Реката течеше с определена цел и неумолимо; озовеше ли се в топлите й течения, тя почти разбираше целта. Знаеше, че скоро ще я открие и че с това откритие светът й ще се промени — щеше да стане нещо много повече от това, което беше сега. Не просто едно момиче, пълничко и вече безформено и похабено, с представа за бъдещето, сведена до дни, след като бъдещето трябваше да се измерва с десетилетия — момиче, което можеше да се нарече „младо“ само на подигравка.

Каквото и да обещаваше сънят й, в самопрезрението също имаше нещо ценно, контрапункт между будните й часове и часовете на сън, между това, което беше, и това, което можеше да е. Напрежение между реалното и въображаемото, или така поне щеше да го определи Хеборик с критичния си, язвителен поглед. Схолар на човешката природа като него не можеше да има високо мнение за хората. Щеше да се подиграе с представата й за предопределеност, а вярата й, че този сън предлага нещо осезаемо, щеше да го накара да изкаже презрението си. „Не че на него му е нужна кауза. Аз мразя себе си, но той мрази всички. Кой от нас е изгубил повече?“

 

 

Събуди се изнемощяла, с напукани устни и с вкус на ръжда в устата. Въздухът беше песъчлив и през платното се процеждаше сивкава светлина. Чу отвън шумолене — прибираха багажа. Хеборик промърмори нещо, Баудин му отвърна със сумтене. Фелисин притвори очи и се опита да върне течащата река, която да я понесе в съня, но вече я нямаше.

Надигна се и потръпна, всяка става по тялото й простена. Знаеше, че и двамата мъже изпитват същото. Хранителна недостатъчност, предполагаше Хеборик, въпреки че и той не знаеше със сигурност от какво може да е. Имаха сухи плодове, парчета пушено мулешко и някакъв доусийски хляб, корав като тухла и черен.

Тя изпълзя от шатрата. Двамата мъже се хранеха, разтворили вързопите с храна пред себе си. Почти нищо не беше останало освен хляба, който беше солен и ужасно усилваше жаждата им. Хеборик се беше опитал да ги убеди да изядат първо хляба — през първите няколко дни, — докато все още са силни, не са се обезводнили, но нито тя, нито Баудин го послушаха и по някаква причина още на следващото ядене той заряза идеята си. Фелисин си спомни, че му се беше подиграла за това. „Не искаш да изпълниш собствения си съвет, а, старче?“ Но ето, че съветът му се бе оказал добър. Сега щяха да стигнат до соления смъртоносен бряг без нищо освен още по-соления хляб и малко вода, с която да утолят жаждата си.

„Може би не се вслушахме, защото никой от нас не вярваше, че изобщо ще стигнем до брега. Може би Хеборик реши същото след първото ядене. Само че аз не мислех толкова напред, нали? Никакво мъдро примирение с безполезността на всичко това.“ Колкото до Баудин, какво пък, толкова умен престъпник беше рядкост, а той не изглеждаше чак такава рядкост.

Тя се включи в храненето, без да обръща внимание на физиономиите им, когато отпи една глътка повече от топлата вода от меха, за да прокара спеченото осолено месо.

Накрая Баудин прибра храната.

— Каква тройка сме само! — въздъхна Хеборик.

— Имаш предвид неприязънта ни един към друг, нали? — попита Фелисин. — Не би трябвало да се изненадваш, старче. Ако случайно не си забелязал, всички по някакъв начин сме прекършени. Нали? Боговете са ми свидетели колко често си ми изтъквал, че съм пропаднала. А Баудин е най-обикновен убиец — лишен е от всякакво чувство за братство и освен това е грубиян, което значи, че в сърцето си е страхливец… — Обърна се да го погледне, той я гледаше равнодушно, присвит над вързопите. Усмихна му се мило. — Нали, Баудин?

Гигантът не й отвърна нищо, само я изгледа намръщено.

Фелисин отново се обърна към Хеборик.

— Колкото до твоите слабости, те са съвсем явни — едва ли си струва да ги споменавам…

— Спести си думите, момиченце — измърмори бившият жрец. — Нямам нужда едно петнайсетгодишно дете да ми казва какви са ми слабостите.

— Защо все пак си изоставил жречеството, Хеборик? Обрал си ковчежетата с даренията на поклонниците, предполагам. Затова са ти отрязали ръцете, а после са те хвърлили на сметището зад храма, нали? Толкова е сигурно, че мога история да напиша.

— Време е да тръгваме — каза Баудин.

— Но той не отговори на въпроса ми…

— Според мен ти отговори. Хайде млъквай. Днес ти ще носиш другия вързоп, не старецът.

— Предложението е разумно, но не, благодаря.

Лицето на Баудин потъмня и той се надигна.

— Остави — каза Хеборик и напъха сакатите си ръце в презрамките на вързопа. В сумрака Фелисин успя да види, че чуканчето, с което беше докоснал нефритения пръст, се е подуло и почервеняло — набръчканата кожа по него се беше изпънала. Краят му беше покрит с черти от татуировката и това го правеше почти черно. Осъзна също така, че сините резки по цялото тяло на бившия жрец са станали по-дълбоки и издути като лози.

— Какво ти е?

Той я погледна през рамо.

— Де да знаех.

— Изгорил си си китката в онази статуя.

— Не е изгорена — отвърна старецът. — Но боли като целувка на Гуглата. Възможно ли е магия, заровена в отатаралския пясък, да избуи? Възможно ли е Отатарал да роди магия? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, момиче.

— Ами… — промърмори тя — беше глупаво да го пипаш това проклето нещо. Така ти се пада.

Баудин тръгна мълчаливо. Фелисин заряза Хеборик, догони го и попита:

— Има ли дупка с вода пред нас?

— Трябваше да попиташ преди да изгълташ повече от порцията си — изсумтя той.

— Да, ама не попитах. Е, има ли?

— Вчера изгубихме половин нощ.

— Тоест?

— Тоест никаква вода до утре вечер. — Погледна я през рамо, без да спира. — Ще съжалиш, че не спести оная глътка.

Тя си замълча. Нямаше намерение да се държи почтено, когато дойдеше време за следващото пиене. „Почтеността е за глупците. Честта е фатален недостатък. Няма да умра заради едната чест, Баудин. Хеборик вероятно бездруго ще умре. Да се хаби за него ще е чиста загуба.“

Бившият жрец се тътреше зад тях. Звукът от стъпките му заглъхваше и с отминаващите часове той изоставаше все по-назад. Най-накрая, заключи тя, щяха да са само тя и Баудин, само двамата, застанали срещу морската шир в западния край на този прокълнат от Кралицата остров. Слабите винаги падат край пътя. Така гласеше първият закон в Чашата на черепа; всъщност това бе първият урок, който бе научила — по улиците на Унта, по пътя към робските кораби.

Тогава, в своята наивност, тя бе осъдила убийството лейди Гейсен. Ако той направеше същото днес — „да сложи край на мъките му“, — окото й нямаше да мигне. „Дълго пътуване се оказа това. Дали изобщо ще свърши?“ Помисли си за реката от кръв и мисълта за нея я стопли.

 

 

Точно според предсказанието на Баудин този път нямаше дупка с вода, която да отбележи края на нощния им преход. За място на бивака им той избра едно пясъчно корито, заобиколено от изваян от вятъра варовик. Дъното беше покрито с избелели човешки кости, но Баудин просто ги разхвърли настрани, докато вдигаше шатрите.

Фелисин седна с гръб към скалата и зачака да види дали Хеборик изобщо ще се появи в края на плоската низина, която бяха прекосили. Досега не беше изоставал толкова много — низината беше широка повече от миля — и когато розовината на утрото освети хоризонта, тя започна да се чуди дали безжизненото му тяло не лежи вече някъде там.

Баудин приклекна до нея и изръмжа:

— Казах ти да носиш вързопа с храната. — И примижа на изток.

„Не е било от съчувствие към стареца значи.“

— Ще трябва просто да го намериш, нали?

Баудин се изправи и се загледа продължително на изток. Около него бръмчаха мухи.

Тя го загледа как се връща по стъпките им, леко задъхан; затича на широки крачки, след като прехвърли скалите. За първи път се почувства наистина изплашена от Баудин. „Крие храна… има скрит мях с вода… иначе не е възможно да е запазил толкова сили.“ Надигна се и затича да провери другия вързоп.

Шатрите бяха вдигнати, постелките в тях — опънати. Смален, вързопът лежеше до тях. В лявата му част имаше здраво стегната торбичка с принадлежности за първа помощ, очукан кремък и кутийка с прахан, които не беше виждала досега — „негови са си“, — а под плата, пришит към дъното — друг плосък вързоп от сърнешка кожа.

Никакъв мях с вода, никакви скрити джобове с храна. Странно защо страхът й от Баудин се усили.

Фелисин седна на мекия пясък. След малко развърза и разгъна малкия вързоп и видя комплект фино изработени сечива на крадец — всевъзможни шила, триончета, пили, бучки восък, торбичка с фино стрит прах и два стилета, чиито остри като игли върхове бяха тъмносини и издаваха горчива, люта миризма; костените им дръжки бяха излъскани и с тъмни петна, с кръстообразни предпазители, с жлебове и железни ефеси, увити в оловни жици за противотежест. „Оръжия за мятане. Оръжия на професионален убиец.“ Последният предмет във вързопчето беше увит в кожа: нокът от някаква едра котка, с цвят на кехлибар и гладък. Зачуди се дали няма отрова по него, намазана по повърхността. Изглеждаше зловещ и загадъчен.

Фелисин стегна отново пакета и го нагласи на мястото му. Чу да се приближават тежки стъпки и се изправи.

Баудин се появи — с вързопа на рамене и с Хеборик в ръцете му. Главорезът дори не се беше задъхал.

— Трябва му вода — каза Баудин, след като влезе в бивака и сложи изпадналия в несвяст старец на мекия пясък. — В тоя вързоп, момиче. Бързо…

Фелисин не помръдна.

— Защо? На нас ни трябва повече, Баудин.

Той я изгледа за миг, после смъкна вързопа и го развърза.

— Щеше ли да ти хареса, ако той кажеше същото, ако ти лежеше сега тук вместо него? Щом се измъкнем от този остров, всеки може да си тръгне сам по пътя, момиче. Но засега имаме нужда един от друг.

— Той издъхва. Признай го.

— Всички издъхваме. — Баудин отпуши меха и го наведе над напуканите устни на Хеборик. — Пий, старче. Пий.

— Това, дето му го даваш, са твоите порции — каза Фелисин. — Не са моите.

— Какво пък — отвърна й той с хладна усмивка, — никой не би и помислил, че си нещо друго освен благородничка. Между другото, това, че си отваряше краката за кого ли не в Черепа, беше достатъчно доказателство.

— Това ни опази живи и тримата, мръсник такъв.

— Теб те опази, дебела и мързелива, искаш да кажеш. Повечето от онова, което ядяхме с Хеборик, идваше от услугите, които правех на доусийските пазачи. Бенет ти даваше трохи, за да се държиш мило с него. Знаеше, че няма да ти го кажем. Често се подиграваше с „благородната“ ти кауза.

— Лъжеш.

— Както кажеш — отвърна й ухилено той.

Хеборик се закашля, отвори очи и примига под утринната светлина.

— Да можеш да се видиш само — каза му Баудин. — От пет стъпки приличаш на татуирано дърво, тъмно като магьосник на Дал Хон. А от толкова близо виждам всяка черта — всеки косъм от четината на Глигана. Чак чукана ти е покрила — не тоя, подутия, а другия. Хайде, пийни още.

— Кучи син! — изръмжа Фелисин. Пред очите й в устата на стареца изкапаха и последните глътки вода. „Той остави Бенет да умре. Сега се опитва да отрови и спомена за него. Няма да стане. Правех каквото правех, за да ги опазя живи, и те ме ненавиждат заради това — и двамата. Отвътре ги яде, гузни са заради цената, която платих. И точно това се опитва да отрече сега Баудин. Гледа да се отърве от съвестта си, та като ме прониже с един от ножовете си, да не изпита нищо. Просто още една мъртва благородничка. Поредната лейди Гейсен.“

Заговори високо, загледана в очите на Хеборик.

— Всяка нощ сънувам река от кръв. Нося се по нея. И вие двамата сте там, отначало, но само отначало, защото и двамата се удавяте в тази река. Вярвайте каквото си искате. Аз съм тази, която ще преживее всичко това. Аз. Само аз.

Остави ги зяпнали и се прибра в шатрата си.

 

 

Следващата вечер намериха извора час преди да изгрее луната. Разкри им се в основата на каменна падина — водата му идваше от някаква невидима пукнатина. Повърхността приличаше на сива кал. Баудин слезе и се доближи до ръба му, но не посегна да изрови дупка и да изпие водата, която щеше да се събере в нея. След малко, със замаяна от умора глава, Фелисин смъкна от раменете си вързопа с храна и се свлече на колене до него.

Сивото леко блещукаше. Бяха пустинни пеперуди, с разперени криле и накацали една върху друга така, че покриваха цялата повърхност. Фелисин посегна да избута пърхащия килим, но ръката на Баудин я стисна за китките.

— Замърсена е — каза той. — Пълна е с ларви на пеперуди. Хранят се с телата на родителите си.

„Гуглата да ме вземе дано, не искам повече ларви!“

— Да прецедим водата през парцал — предложи Фелисин.

Той поклати глава.

— Ларвите пикаят отрова, пълнят водата с нея. Така отстраняват всичко, което може да им я вземе. Ще мине цял месец, преди отново да стане годна за пиене.

— Но тя ни трябва, Баудин.

— Ще те убие.

Тя се взря в мътносивата локва с отчаяна жажда, с убийствен огън в гърлото и в ума. „Не може да бъде. Без нея ще умрем.“

Баудин се извърна. Хеборик се тътреше надолу по каменистия склон. Кожата му беше черна като нощта и в същото време проблясваше сребристо, щом татуираните косми на глиганската четина отразяха звездите. Покварата, поразила чукана на дясната му ръка, като че ли беше започнала да заглъхва — бе оставила след себе си само напукана паяжина от разцепена кожа. Старецът излъчваше странна миризма на стрит на прах камък.

Беше привидение и в отговор на кошмарната му поява Фелисин се разсмя, на ръба на истерията.

— Помниш ли онзи площад, Хеборик? В Унта? Онзи служител на Гуглата, дето беше покрит с мухи… дето го нямаше, бяха само мухите. Носеше послание за теб. А какво виждам сега? Пред очите ми залита човек-рояк — не от мухи, а от татуировки. Различни богове, но посланието е същото, това виждам. Хайде, нека Финир проговори през тия напукани устни, старче. Ще повторят ли думите на твоя бог онези на Гуглата? Дали този свят наистина е място на равновесия, безкрайно рушене на съдби? Глигане на Лятото, Сеячо озъбен на вражди, какво ще кажеш?

Старецът отвори уста, но от нея не излезе и дума.

— Какво беше това? — Фелисин сложи длан на ухото си. — Бръмчене на крилца? Едва ли.

— Глупачка — измърмори Баудин. — Хайде да намерим място за бивак. Не тук.

— Лоши поличби ли, убиецо? Така и не знаех, че те означават нещо за теб.

— Спести си приказките, момиче — отвърна Баудин.

— Все едно е — продължи тя. — Вече е без значение. Още танцуваме в окото на някой бог, но това е само за показ. Мъртви сме, колкото и да ритаме. Кой е символът на Гуглата в Седемте града? Тук го наричат Закачуления, нали? Хайде, изплюй го, Баудин, какво е изрязано в храма на Господаря на смъртта в Ейрън?

— Мисля, че вече знаеш — каза Баудин.

— Черни пеперуди. Предвестниците. Ядачите на гниеща плът. За тях развалата е нектар, надигат се подпухнали под слънцето. Гуглата ни обеща нещо на онзи площад в Унта и обещанието му вече се изпълни.

Баудин се изкачи до ръба на падината и там, обагрен в оранжево от изгряващото слънце, се обърна и я погледна.

— Толкова с твоята река от кръв — отвърна й с тиха насмешка.

Зави й се свят. Краката й се подкосиха и тя тупна болезнено на твърдия камък. Огледа се и видя легналия, присвит Хеборик на ръка разстояние. Подметките му се бяха изтъркали и се виждаше раздрана, лъскава от гнойта плът. Умрял ли беше? „Почти.“

— Направи нещо, Баудин.

Той не й отвърна нищо.

— Колко още има до брега?

— Съмнявам се, че има значение — промълви той след малко. — Лодката уж трябваше да чака около три нощи, не повече. Ние сме поне на четири дни от брега, а с всеки час ставаме все по-слаби.

— А следващата вода?

— След около седем часа вървене. По-скоро четиринайсет, на какъвто хал сме.

— Снощи изглеждаше доста чевръст! — сопна се тя. — Тичкаше да прибереш Хеборик. А и сега не изглеждаш толкова скапан като нас…

— Пия пикнята си.

— Какво?!

— Чу ме много добре — изсумтя той.

— Само че отговорът ти не беше точен — реши тя, след като помисли малко. — И не ми казвай, че си ядеш и говната освен това. Това все още не обяснява нещата. Да не би да си се спазарил с някой бог, Баудин?

— Да не мислиш, че това е проста работа? Ей, Кралице на сънищата, спаси ме и ще ти служа. Я ми кажи, на колко твои молитви е отвръщано? Освен това не вярвам на нищо и никого освен на себе си.

— Значи още не си се предал?

Смяташе, че няма да й отговори, но след дълго мълчание, в което тя беше започнала да се унася, той я сепна и я събуди с глухото:

— Не съм.

Смъкна вързопа си и заслиза по склона. Нещо в пестеливите му движения я изпълни с внезапен страх. „Нарича ме дебеличка, гледа ме като мръвка, като храна.“ С разтуптяно сърце тя се взря да види първото, което щеше да го издаде — гладния блясък в малките му животински очи.

Но той само клекна до Хеборик и обърна изпадналия в несвяст старец по гръб. Наведе се да чуе дъха му, после седна отпуснато на камъка и въздъхна.

— Умрял ли е? — попита Фелисин. — Ще му одереш кожата — няма да ям татуирана кожа, колкото и да съм гладна.

Баудин я изгледа за миг, не каза нищо и отново започна да преглежда бившия жрец.

— Какво правиш? — най-сетне промълви тя.

— Жив е, а само това може да ни спаси. — Помълча. — Колко ниско си паднала, момиче, не ме интересува. Само си пази мислите за себе си.

Засмъква бавно прогнилите дрипи по тялото на Хеборик и разкри смайващите сплитове на татуировката отдолу. След това се измести така, че сянката да остане зад гърба му, и се наведе, за да огледа тъмните шарки по гърдите на бившия жрец. Търсеше нещо.

— Наведен врат — глухо каза тя. — Нарисуван почти като кръг. И обкръжава бивни.

Той я изгледа с присвити очи.

— Знакът на самия Финир, свещения. Това търсиш, нали? Отлъчен е, но все пак Финир остава в него. Това поне е очевидно от тези живи татуировки.

— А знакът? — попита я той хладно. — Откъде си научила такива неща?

— Покрай лъжата, която извъртях на Бенет — заобяснява тя, след като той започна отново да оглежда гъсто нашарените гърди на бившия жрец. — Хеборик ми трябваше, за да я поддържам. Трябваха ми подробности за култа. Той ми го каза. Решил си да призовеш бога му.

— Намерих го — каза той.

— Сега какво? Как ще се добереш до чужд бог, Баудин? В този знак няма никаква ключалка, никакъв свещен ключ, който да завъртиш.

Той се дръпна рязко и блесналите му очи я пронизаха. Тя го изгледа равнодушно.

— Как според теб си е загубил ръцете? — попита невинно Фелисин.

— Бил е крадец някога.

— Да. Но са му ги отсекли при отлъчването. Виждаш ли, имало е ключ. Лабиринтът на Върховния жрец към неговия бог. Татуиран на дланта на дясната му ръка. Опряна до свещения знак — дланта до гърдите, толкова просто, като най-обикновен поздрав. Няколко дни лежах да се изцеря след побоя на Бенет и Хеборик ми говореше. Каза ми много неща — трябваше да съм забравила всичко това, знаеш ли. Изпих галони чай с дъранг, но питието разтваряше само повърхността, като филтър, който решава кое е важно и кое не е. Думите му се изливаха в мен, без нищо да ги спре, и оставаха. Не можеш да го направиш, Баудин.

Той хвана дясната ръка на Хеборик под лакътя, вдигна я и огледа лъскавия зачервен чукан на усилващата се светлина на слънцето.

— Няма да стане — рече тя. — Жречеството се е погрижило за това. Той не е каквото е бил, и толкова.

Озъбен, Баудин извърна ръката и натисна чуканчето в свещения знак.

Въздухът запищя. Звукът ги удари, блъсна ги и двамата долу и те задращиха, впиха обезумели нокти в камъка… далече… далече от болката. Далече! Толкова страдание имаше в този писък, той се спусна отгоре им като огън и небето помръкна, разпростря тънки като косъм цепнатини по скалата, пукнатините се разпръснаха като кървави струи под вцепененото тяло на Хеборик.

С кръв, швирнала от ушите й, Фелисин се помъчи да изпълзи, нагоре по тресящия се склон. Цепнатините — татуировките на Хеборик — бяха разцъфтели от тялото му, изригваха и прескачаха невъобразимото разстояние от кожата до камъка — потекоха под нея, превърнаха камъка в нещо хлъзгаво и мазно под дланите й.

Всичко се тресеше. Дори небето сякаш се заогъва, навряно навътре в себе си, все едно че десетки ръце се бяха протегнали през невидими портали, сграбчили тъканта на света с хладна, унищожителна ярост.

Писъкът беше несекващ. Гняв и непоносима болка се сплитаха като нишки на все по-неумолимо затягащо се въже. То се затягаше в клуп около шията й, звукът запушваше околния свят — въздуха му, светлината му.

Нещо удари земята, скалното корито под нея се разтресе и я отхвърли нагоре. Тя падна на лакът и костите на ръката й затрепериха като острие на отбит меч. Блясъкът на слънцето заглъхна и Фелисин се напрегна да вдиша. Оцъклените й очи успяха да зърнат нещо, отвъд ръба на падината — надигна се тромаво над низината сред облак прах. Двупръсто, обрасло с четина копито, толкова голямо, че погледът й не можа да го обхване… помръдна и се издигна към небето сред нощната тъма.

Татуировката беше скочила от камъка към въздуха, издраскана с мастило от сърпица паяжина, която се издуваше на побеснели, треперещи буци и се пръскаше във всички посоки.

Не можеше да вдиша. Дробовете й горяха. Умираше, всмукана без глътка въздух в пустотата на божия писък.

Внезапна тишина, далече някъде отвъд кънтящото ехо в черепа й. Въздухът я изпълни, студен и горчив, ала по-сладък от всичко, което бе познавала. Закашляна и плюеща жлъч, Фелисин се надигна на четири крака и вдигна разтреперано глава.

Копитото го нямаше. Като утаен в очите блясък, татуировката бе провиснала през цялото небе и бавно се стапяше пред очите й. Някакво движение привлече погледа й — беше Баудин. Той стоеше на колене, стиснал с ръце слепоочията си. После бавно се изправи и кървавите сълзи изпълниха бръчките на лицето му.

Фелисин също се надигна. Земната твърд бе станала странно податлива. Погледна надолу и примига замаяно, взряна в мозайката по камъка. Завихрените четинести черти на татуировката продължаваха да трептят, огъваха се на вълни под краката й. „Пукнатините, сините резки… спускат се надолу и надолу, все надолу. Все едно че стоя върху килим от дълбоки цяла миля пирони и всеки пирон се крепи прав само от околните. От Бездната ли излезе, Финир? Казват, че посветеният ти Лабиринт граничи със самия Хаос. Финир? Сред нас ли си сега?“ Обърна се и срещна очите на Баудин. Бяха замъглени от потреса, но тя долови и първите проблясъци на страх.

— Искахме да привлечем вниманието на бога — рече тя. — Но не самия бог. — Разтрепери се и с усилие продължи: — А той не искаше да дойде!

Баудин потръпна за миг, после сви рамене с привидно безразличие.

— Отиде си, нали?

— Сигурен ли си в това?

Той не й отговори, а погледна Хеборик. След малко каза:

— Вече диша по-добре. Не толкова накъсано и хрипливо. Нещо е станало с него.

— Наградата за това, че не го стъпкаха на косъм — изръмжа тя.

Изведнъж Баудин насочи вниманието си в друга посока и изръмжа.

Тя проследи погледа му. Локвата я нямаше, беше попила в земята и на мястото й бе останал само килим от мъртви пеперуди. Фелисин се изсмя горчиво.

— Голямо спасение получихме, няма що.

Хеборик бавно се надигна, присви се и прошепна:

— Той е тук.

— Знаем — каза Баудин.

— В царството на смъртните… — продължи след малко бившият жрец. — Уязвим.

— Грешиш — каза Фелисин. — Богът, когото вече не почиташ, взе ръцете ти. Сега ти го смъкна долу. Не се меси в работите на смъртните.

Дали от хладния й тон, или от жестоките й думи, но Хеборик за миг се вцепени, после й отвърна с усмивка, в която нямаше капка хумор:

— Казано от устата на дете.

— Значи е тук — изпъшка Баудин и се огледа. — Но как може един бог да се скрие?

Хеборик се надигна.

— Бих дал остатъка от едната си ръка, за да разгледам точно сега Колодата. Представи си въртопа между асцендентите. Това не ти е пришествие на рояк мухи, нито скубнати оттук-оттам струйки сила. — Вдигна ръце пред очите си и огледа намръщено чуканчетата си. — Толкова време, а призраците отново са тук.

— Призраци ли?

— Отсечените ми ръце — обясни Хеборик. — Ехото от тях. Достатъчно е, за да подлуди човек. — Тръсна глава и примижа към слънцето. — Чувствам се по-добре.

— И изглеждаш по-добре — каза Баудин.

Зноят се усилваше. След час земята щеше да заври.

Фелисин се намръщи.

— Изцерен от бога, когото е отхвърлил. Все едно. Ако останем днес в шатрите, ще сме толкова отслабнали, че вечерта няма да можем да направим нищо. Трябва да тръгнем веднага. До следващата водна яма. Ако не го направим, сме мъртви. — „Но аз ще те надживея, Баудин. Достатъчно, за да забия камата.“

Баудин нарами вързопа си. Ухилен, Хеборик напъха ръце в презрамките на вързопа, който беше носила Фелисин, и се надигна с лекота, макар че позалитна, след като се изправи.

Баудин поведе. Фелисин закрачи след него. „Богът се прокрадва в царството на смъртните, но е уплашен. Притежава невъобразима сила, но се крие.“ А Хеборик странно как беше намерил сили да устои на всичко, което ги сполетя. „И на това, че е виновен. Дори само то би трябвало да го съкруши, да разбие душата му. Но той се огъна и оцеля.“ Възможно ли бе неговата стена от цинизъм да устои толкова дълго на този натиск? Какво всъщност беше направил, та да изгуби ръцете си?

Трябваше да се справи със собственото си вълнение. Мислите й изпълваха всяко кътче на ума й. Продължаваше да си представя убийството, но я заливаше също така и някаква присмехулна вълна на чувство за приятелство към двамата й спътници. Искаше й се да избяга от тях, чувстваше присъствието им като въртоп, който я повлича към лудост и смърт, ала в същото време съзнаваше, че е зависима от тях.

Хеборик зад нея заговори.

— Ще стигнем до брега. Надушвам вода. Близо е. А стигнем ли, Фелисин, ще видиш, че нищо не се е променило. Нищичко. Разбираш ли за какво ти говоря?

Долавяше хиляда смисъла в думите му, но не разбираше нито един от тях.

Пред тях Баудин се спря и извика изненадано.

 

 

Мислите на Маппо блуждаеха на запад, на близо осемстотин левги оттук, към един вечерен сумрак също като този, но отпреди две столетия. Виждаше се как върви през равнина с висока до гърдите му трева, но тревата беше сплъстена, натежала бе от нещо като лой, и докато той вървеше, самата земя под ботушите му тръпнеше и се огъваше. Столетия вече бе преживял в брачен съюз с една война, превърнала се в непрестанно въртящ се кръг от набези, кръвни вражди и жертвоприношения пред бога на честта. Игра на младостта — отдавна му бе омръзнала. Все пак устояваше, прикован към едно самотно дърво, ала само защото бе привикнал с пейзажа наоколо. Стигнал беше до точката, от която всичко странно и непознато се превръщаше в повод за страх. Но за разлика от братята и сестрите си, Маппо не можеше да яхне този страх и да се понесе на него до края на дните си. При все това тъкмо ужасът, който го обземаше сега, го беше откъснал от дървото.

Млад беше, когато напусна тържището, в което се бе родил. Изритал беше с ярост — като толкова много негови връстници по онова време — от себе си покваряващата безметежност на треллските села, както и по-старите воини, които се бяха превърнали в търговци на бедерини, кози и овце и преживяваха бойния си път по кръчми и ханове. Вместо това беше прегърнал древното скиталчество, като се бе подложил драговолно на изтезанията на посвещаването в един от затънтените кланове, съхранил старите нрави.

Веригите на убежденията му, удържани непокътнати стотици години, най-сетне се бяха разкъсали по начин, който не бе могъл да предвиди.

Спомените му си оставаха ясни и в ума си той продължаваше да броди през равнината. Руините на родното му тържище вече се откроиха. Един месец беше изтекъл след разрушаването му. Труповете на петнадесетте хиляди посечени — онези, които бяха останали непогребани от разбушувалия се пожар — отдавна бяха разчистени от лешоядите в равнината. Връщаше се у дома, за да го срещнат само побелели кости, дрипи и натрошени от горещината тухли.

Стариците от клана, който го бе осиновил, бяха предрекли това по агнешките лопатки, които изгаряха в огньовете, тъй както Безименните го бяха предрекли месеци по-рано. Макар живеещите уседнало трелл да бяха чужди за всички тях, все пак им бяха роднини. Задачата, която остана пред него обаче не беше възмездие. Възвестяването й бе накарало многото приятели, които също като Маппо се бяха родили в това село, да се смълчат. Да, всякаква мисъл за мъст трябваше да бъде изкоренена у оногова, който бе избран за предстоящата задача. Такива бяха словата на Безименните, които провидяха този миг.

Маппо все още продължаваше да не разбира защо беше избран тъкмо той. С нищо не беше по-различен от съратниците си воини. Мъстта беше живителна. Повече от храната и водата. Тъкмо тя бе причината да ядеш и да пиеш. Ритуалът, който трябваше да го прочисти, щеше да унищожи всичко, което бе дотогава. „Ще се превърнеш в невапцана кожа, Маппо. Бъдещето ще изпише върху теб своето писмо, ще сътвори и оформи историята ти наново. Това, което бе причинено на селото на нашите близки, не бива никога повече да се случва. Разбираш ли?“

Слова, изпълнени с ужасна неизбежност. И все пак, ако не беше унищожаването на родното му село, Маппо щеше да ги отхвърли. Беше закрачил по запустялата улица, обрасла с трънаци и коренища, и бе видял лъскавината на избелелите от слънцето кости в краката си.

Близо до пазарния площад бе разбрал, че го очаква една от Безименните. Застанала бе в средата на трънясалата поляна, избелелият сив халат пърхаше на прерийния вятър, гуглата беше смъкната, за да открие сурово женско лице. Щом се приближи, го посрещнаха две светли очи. Тоягата, която Безименната държеше в едната си ръка, сякаш се гърчеше.

— Не се взираме в годините — изсъска тя.

— А във вековете — отвърна Маппо.

— И е добре. А ти, воине, трябва да се научиш да правиш същото. Стареите ти ще постановят така.

Треллът примижа към развалините.

— Прилича по-скоро на войска щурмоваци — казват, че такива сили има на юг от Нимил…

Ръмженето й го изненада с неприкритото си презрение.

— Един ден той ще се върне в родния си дом, както ти го стори, тук и сега. Но дотогава ще трябва да служиш…

— Защо точно аз, проклета да си!

Вместо отговор тя сви рамене.

— А ако ти се възпротивя?

— Дори това, воине, ще иска голямо търпение. — Тя вдигна тоягата си и жестът привлече погледа му. Чворестото дърво сякаш се протегна алчно към трелла, порасна и изпълни света.

— Странно как една земя, по която кракът ти не е стъпвал, може да изглежда толкова позната.

Маппо примига и спомените се пръснаха от звука на този толкова познат тих глас. Той вдигна очи към Икариум.

— Още по-странно е как вътрешното ти око може да отпътува толкова далече и толкова бързо, и все пак да се върне за миг.

Джагът се усмихна.

— С това око можеш да изучиш целия свят.

— С това око можеш да го избегнеш.

Икариум присви очи и огледа покритата с трошляк пустиня под себе си. Изкачили се бяха на една могила, за да видят по-добре пътя напред.

— Спомените ти винаги ме очароват, защото моите, изглежда, са доста оскъдни, и още повече, защото ги споделяш с такава неохота.

— Спомнях си за моя клан — сви рамене Маппо. — Смайващо е как толкова дребни неща започват да му липсват на човек. Сезонът на ражданията в стадата, как отсявахме слабите в мълчаливо съгласие с прерийните вълци. — Усмихна се. — Славата, която си спечелих, когато се промъкнах в стана на една банда щурмоваци и счупих върховете на ножовете на всички воини, а после се измъкнах, без никой да се събуди. — Въздъхна. — Години носих тези върхове в една кесия, вързана на бойния ми колан.

— И какво стана с тях?

— Отмъкна ми ги една по-хитра щурмовачка. — Маппо се ухили широко. — Представи си тя каква слава си спечели!

— Само това ли ти отмъкна?

— Ех, приятелю. Лични неща са това, нека си ги затая. — Треллът се надигна и отупа пясъка и прахта от крачолите си. — Между другото, тази пясъчна буря май се усили, откакто спряхме.

Икариум огледа тъмната стена, разполовила равнината, и каза:

— Освен това съм убеден, че идва насам. Родена от магия, може би от самия дъх на някоя богиня. Силата й продължава да расте. Усещам, че иде към нас.

— М-да. — Маппо кимна, потиснал трепета си. — Изненадващо, ако Ша’ик наистина е мъртва.

— Смъртта й може би се е оказала необходима — каза Икариум. — В края на краищата може ли една тленна плът да властва над тази сила? Може ли едно живо същество да остане живо, превръщайки се в портал между Дрижна и този свят?

— Смяташ, че се е превърнала в асцендент? И така е оставила плътта и костите си?

— Възможно е.

Маппо замълча. Възможностите се умножаваха всеки път, когато започнеха да обсъждат Ша’ик, Вихъра и пророчествата. Заедно двамата с Икариум само усилваха собственото си объркване. „А на кого ли би могло да служи това?“ Ухилената физиономия на Искарал Пъст се появи в ума му и дъхът излезе със съсък между зъбите му.

— Някой си играе с нас — изръмжа той. — Чувствам го. Надушвам го.

— Забелязах как настръхна — мрачно се усмихна Икариум. — Колкото до мен, изтръпнал съм за подобни усещания — цял живот са си играли с мен.

Треллът разкърши рамене, за да прикрие трепета си, и каза тихо:

— И кой ли би могъл да го прави?

Джагът сви рамене и го изгледа с вдигнати вежди.

— Отдавна съм престанал да си задавам този въпрос, приятелю. Дали да не похапнем? Поуката тук е, че овнешката яхния все пак е мъничко по-вкусна от сладкото любопитство.

Маппо изгледа гърба на Икариум, щом воинът закрачи надолу към бивака им. „А какво би казал за сладката мъст, приятелю?“

 

 

Яздеха по древния път, тласкани от жалния вой на пясъка, пришпорен от вятъра. Дори гралският кон залиташе от изтощение, но Фидлър нямаше избор. Нямаше отговор на това, което ставаше.

Някъде в непроницаемите повеи на пясъка вдясно от тях тътнеше битка. Беше близо — звучеше близо, но от сражаващите се не се виждаше нищо, нито пък Фидлър бе склонен да подкара натам, за да разбере какви са и кои са. В страха и умората си бе стигнал до трескавото, паническо заключение, че оставането им на пътя е единственото, което все още ги пази живи. Отбиеха ли се от него, щяха да бъдат разкъсани.

Звуците на битката не бяха кънтеж на стомана, нито смъртни викове на хора — бяха ревове, ръмжене и вой, пронизващи ушите песни на ужас и болка, и дива ярост. Нищо човешко. Вълци можеше да има в тази невидима борба, ала и някакви други, съвсем различни гърла прогласяха трескавото си участие в нея. Носовият рев на мечки, съсъкът на едри котки, а и още звукове — змийски, птичи, маймунски. „И демонски. Да не забравяме и онзи демонски лай — дори кошмарите на Гуглата едва ли са по-лоши.“

Яздеше без юзди, стиснал с две ръце приклада на арбалета. Беше зареден със запалителна стрела и си стоеше така, откакто бе започнала врявата, преди десет часа. Фидлър знаеше много добре, че тетивата от сухо черво вече се е отпуснала. Това, че стоманените ребра се бяха разтегнали повече от обичайното, му го подсказваше. Стрелата нямаше да излети надалече и полетът й щеше да е бавен. Но не му бяха нужни нито точност, нито дълъг обхват, за да задейства подпалвачката. Знанието, че ако изтърве оръжието, ще бъде погълнат заедно с коня си от разбушувалия се огън, му напомняше за нейната ефикасност всеки път, щом премалелите му потни длани пуснеха приклада да се хлъзне леко от хватката им.

Нямаше да може да продължи така още дълго. Погледна през рамо и се увери, че Апсалар и Крокъс все още са с него — конете им отдавна се бяха изтощили и сега препускаха със сетни сили. После щяха да паднат и да издъхнат. И този момент не беше далече.

Гралският кон изцвили и се обърна настрани. По Фидлър плисна някаква топла течност. Той примига, изруга и я избърса от очите си. „Кръв. Донесен от Финир, от Гуглата проклет рукнал фонтан от кръв.“ Беше изхвърчал от непроницаемия изпълнил въздуха пясък. „Нещо е дошло насам. Нещо друго го е спряло да не дойде още по-близо. Кралице мила, какво в името на Бездната става там?“

Крокъс извика и Фидлър се обърна в мига, в който момчето скочи от рухващия кон. Предните крака на животното се бяха подгънали. Брадичката на коня се удари силно в каменните плочи и остави петно от кръв и пяна. Животното вдигна глава в последно усилие да се съвземе, след което падна настрани и изрита във въздуха, преди да се отпусне.

Сапьорът стисна арбалета с една ръка, сграбчи юздите с другата и обърна залитащия си кон.

— Хвърляй шатрите! — изрева той на Крокъс, който вече се бе изправил. — Това е най-свежият от резервните коне! Бързо, проклет да си!

— Няма смисъл — промълви Апсалар с напуканите си устни. — Трябва да спрем.

Озъбен, Фидлър кръвнишки погледна хапещите навеи пясък. Битката се беше приближила. Онова, което задържаше зверовете, беше отстъпило. Появи се някакво огромно туловище и също толкова бързо изчезна. Два леопарда като че ли бяха яхнали раменете му. Отстрани изникнаха четири тромави фигури, ниско доземи — търкаляха се напред, черни и безмълвни.

Фидлър извъртя арбалета и стреля. Лумналите пламъци окъпаха черните твари и те заврещяха.

Без да губи време за гледане, той издърпа напосоки нова стрела от колчана, привързан за седлото. В началото разполагаше само с дванайсет морантски муниции, закрепени към стрели. Сега му бяха останали само девет, от които само една „проклетия“. Погледна за миг стрелата, докато я зареждаше — пак подпалвачка, — и продължи да се взира в стената от издуващ се пясък, оставил ръцете си да действат по памет.

Заизникваха още и още фигури, проблясваха като пясъчни призраци. Десетина големи колкото кучета влечуги запърхаха на двайсет стъпки във въздуха, заиздигаха се по въздушен стълб. „Есантан’ел… Дъх на Гуглата, това са д’айвърс и соултейкън!“ Над есантан’ел се понесе огромна пелерина и ги погълна.

Крокъс ровеше трескаво в един от вързопите за късия меч, който си беше купил в Ерлитан. Апсалар приклекна до него с две бляскави ками в ръцете.

Фидлър тъкмо се канеше да й изреве, че врагът е вляво от нея, когато видя онова, което гледаше тя. Трима гралски ловци препускаха към тях рамо до рамо в бесен галоп. Бяха снишили пиките си.

Обхватът бе твърде къс за безопасен изстрел. Нищо не му оставаше, освен да гледа приближаващите се воини. Времето сякаш запълзя пред очите му — той бе неспособен да се намеси, беше безпомощен. Встрани от пътя се появи и скочи напред грамадна мечка, и се блъсна в най-левия гралски конник. Соултейкън беше голям колкото коня, който събори. Челюстите му щракнаха около кръста на воина, между ребрата и бедрата, и го прехапаха сякаш без никакво усилие. Жлъчка и кръв швирнаха от устата на грала.

Апсалар скочи към другите двама, шмугна се като мълния под върховете на пиките. Никой от двамата грали не успя да парира. Като в огледално отражение, ножовете й блеснаха нагоре и се забиха под гръдните им кошове — левият в сърцето, десният — в белия дроб.

След което тя продължи напред, като заряза ножовете. Залягането и превъртането през рамо й помогна да избегне пиката на четвъртия ездач, когото Фидлър не беше видял досега. С плавно движение Апсалар стъпи отново на крака, скочи нагоре с изненадващ прилив на сила и изведнъж се озова на конския гръб зад грала; дясната й ръка стисна гърлото му, а лявата се стрелна и два пръста се забиха дълбоко в очите му, след което рязко се дръпнаха. В дясната й ръка изведнъж се появи малък нож, който се хлъзна и разпра гърлото на воина.

Фидлър беше онемял от възхита, но унесът му изведнъж бе прекъснат от нещо огромно и люспесто, което го шибна в лицето, събори го от седлото и арбалетът изхвърча от ръцете му. Той се удари в камъните и тялото му се взриви от болка. Изпращяха ребра, счупените им краища се забиха в плътта и той се превъртя по корем. Всякакви мисли да се опита да се изправи набързо бяха убити от жестоката битка, която се разигра точно над него. Скрил главата си с ръце, Фидлър се сви на кълбо, за да стане колкото се може по-малък. Заудряха го копита, ноктести лапи задращиха по ризницата му и закъсаха бедрата му. Нещо стъпи на левия му глезен и го премаза, после го извъртя.

Той чу как конят му изцвили, не от болка, а от ужас и гняв. Звукът от копитата, биещи в нещо твърдо, за миг му донесе удовлетворение, преди приливът на болката отново да залее ума му.

Нечие грамадно тяло се срина на земята до него, превъртя се и люспестият хълбок се притисна в него. Яките мускули отдолу потръпнаха и събудиха съчувствен трепет в собствените му пребити телеса.

Звуците на битката бяха секнали. Останал бе само воят на вятъра и съсъкът на пясъка. Той се опита да седне, но се оказа, че едва може да вдигне главата си. Истинска касапница. Точно пред него, на ръка разстояние, стояха четирите треперещи крака на коня му. Зад тях лежеше гралът с раздрания дроб и храчеше кръв. Над него стоеше умислената Апсалар, отпуснала ножа за рязане на гърла. На десетина крачки зад нея се виждаше тромавото черно туловище на мечката соултейкън — дереше от месото на падналия кон. Появи се Крокъс — беше намерил най-после късия си меч, но не бе успял да го извади от ножницата. Вълна на съчувствие обля Фидлър, щом видя физиономията на момъка.

Сапьорът изпружи ръка назад и простена от болка. Пръстите му напипаха люспестата кожа — тя вече не потръпваше.

Изведнъж мечокът изрева от ужас. Фидлър се обърна и видя как звярът побягна. „О, Гуглата да ме вземе дано, щом и той бяга…“

Краката на коня се разтрепериха още повече и почти се замъглиха в очите на Фидлър, но животното не побягна, само пристъпи и застана между сапьора и онова, което се приближаваше. Това вече разби сърцето му.

— По дяволите, животно тъпо! — изхриптя той. — Разкарай си задника оттам!

Апсалар отстъпваше към него. Крокъс стоеше като вкаменен, мечът увисна в ръката му.

Фидлър най-после успя да види приближаващия се. „Приближаващите се.“ Като гъмжащ, издут на гроздове черен килим, д’айвърсите пъплеха по плочите. „Плъхове, стотици плъхове. Стотици ли? Хиляди. О, Гуглата да ме лъхне дано, тоя го знам.“

— Апсалар!

Тя го погледна безизразно.

— В дисагите ми — рече сапьорът. — Проклетията…

— Няма да стигне — хладно отвърна тя. — Все едно, много е късно.

— Не за тях. За нас.

Тя примигна бавно и пристъпи към коня.

А над воя на вятъра изкънтя непознат глас:

— Грилън!

„Да, точно това беше името на д’айвърса. Грилън, известен като Прилива на безумието. Изригнал в огъня на Ю’гатан. О, ето го че иде, не е честно!“

— Грилън — изрева отново гласът. — Марш оттука, д’айвърс!

Пред очите му изникнаха увити в козина крака. Фидлър погледна нагоре и видя необичайно висок мъж, мършав и облечен в избеляла телаба на Танно. Кожата му беше някъде между сива и зелена, а в дългопръстите си ръце стискаше извит лък и изписана с руни стрела. В дългата му сива коса имаше кичури, боядисани в черно, от което тя изглеждаше някак петниста. Сапьорът забеляза и щърбавите върхове на бивни, щръкнали под тънката му долна устна. „Джаг. Не знаех, че идват чак толкова далече на изток. Но какво значение има това, в името на Гуглата! Не знам.“

Джагът отново пристъпи към надигащата се грамада от плъхове, които вече бяха покрили останките от убитите от мечката кон и ездач, и сложи ръка на врата на гралския кон. Той мигом спря да трепери. Апсалар отстъпи една крачка и изгледа настръхнала непознатия.

Грилън се разколеба — Фидлър не можеше да повярва на очите си. Отново се обърна към джага. До високия стрелец се появи още една фигура. Ниска и широка като обсадна машина, с тъмна топло кафява кожа, с черна коса, прибрана на плитка и отрупана с фетиши. Кучешките зъби на непознатия бяха по-големи от тези на спътника му и изглеждаха много по-остри. „Трелл. Един джаг и един трелл. Цяла камбанария кънти в главата ми от това, стига да можех да я затисна тая болка и да помисля малко.“

— Плячката ти избяга — каза джагът на Грилън. — Тези хора тук не са тръгнали по Пътя на Ръцете. Нещо повече, сега те са под моя закрила.

Плъховете засъскаха и зацвърчаха оглушително, прашливо-сиви очички лъснаха в кипналата черна гмеж.

— Не изпитвай търпението ми — процеди през зъби джагът.

Хилядите телца потръпнаха. Приливът се отдръпна — вълна от мазна козина. След миг плъховете вече ги нямаше.

Треллът клекна до Фидлър.

— Ще живеем ли, войниче?

— Май се налага — отвърна сапьорът, — макар и само за да мога да осмисля това, което стана току-що. Би трябвало да ви познавам вас двамата, нали?

Треллът сви рамене.

— Можеш ли да станеш?

— Чакай да пробвам.

Той опита да се надигне… и повече не помнеше нищо.