Стивън Ериксън
Дверите на Скръбния дом (26)

23.

Ласийн Тавори прати

през бурните морета

да стисне тя ръката на Колтейн;

но щом се свиха пръстите й,

държеше костите на врана.

 

„Бунтът на Ша’ик“

Ву

Калам се хвърли в сенките при основата на някаква ниска олющена стена и придърпа още топлия труп върху себе си. Сниши глава съвсем до земята и замря, затаил дъх.

След няколко мига по каменните плочи на улицата се чуха тихи стъпки и нечий глас изсъска да спрат.

— Гонили са го — прошепна друг от преследвачите му. — И ги е срещнал в засада — тук. Богове! Що за човек е той?

Заговори трети Нокът — този път гласът бе женски.

— Не може да е отишъл далече…

— Разбира се, че е наблизо — сопна се водачът им, който бе заповядал да спрат. — Все пак няма крила, нали? Нито е безсмъртен, нито е защитен от магията на оръжията ни — повече приказки не искам, чухте ли ме? Хайде пръснете се — ти натам, а ти — натам. — Хладният дъх на магия прониза въздуха. — Аз ще остана в средата — добави водачът им.

„Да бе. И невидим при това. Което значи, че ще си първият, кучи сине.“

Калам чу стъпките на двамата. Знаеше как ще вървят: двамата по фланговете щяха да тръгнат напред, водачът им — скрит от заклинанието — леко назад, с очи, шарещи между двамата, оглеждащи уличките, покривите, с по един арбалет във всяка ръка. Изчака още миг, след което бавно и много тихо се измъкна изпод трупа.

Застъпва съвсем безшумно с босите си крака и излезе на улицата. За човек, който знае какво да търси, появата на тъмното петно на двайсет крачки напред беше едва доловимо. Заклинанието не беше лесно за поддържане, а отзад неизбежно отслабваше и Калам успя смътно да различи очертанията на фигурата.

Запромъква се напред като готов да нападне леопард. Единият му лакът се натресе в основата на черепа на водача и го уби моментално. Успя да хване единия от арбалетите, преди да издрънчи върху камъните, но другият му се измъкна, изтрещя и се запързаля по влажните плочи. Убиецът изруга наум и продължи атаката си, като зави вдясно, на двайсет крачки зад фланговия от същата страна.

Скочи и залегна по очи, щом чу приглушеното изщракване на арбалета. Усети как стрелата раздра наметалото му. След това се претърколи в близката уличка, в някакво сметище. Побягнаха плъхове, той също побягна към по-дълбоките сенки навътре.

Вляво видя някаква ниша, вмъкна се в нея и смъкна и своя арбалет. И зачака с двете оръжия в ръце.

Жената се появи точно пред него, няма и на шест крачки разстояние.

В мига, в който Калам стреля, тя залегна и се превъртя — и той разбра, че не е улучил. Нейната кама обаче намери целта си. Острието, което блесна от ръката й, се заби с тъп звук под дясната му ключица. Второто метнато оръжие — желязна звезда — затрептя в дървената врата до лицето му.

Той натисна спусъка на втория арбалет. Стрелата улучи жената ниско в корема и тя издъхна от бързодействащия бял паралт още докато тялото й падаше.

Калам все още беше жив — оръжието, забило се в гърдите му, сигурно бе чисто. Той клекна долу, остави двата арбалета на земята и изтръгна ножа.

Другите си оръжия вече беше използвал, оставаха му клещите и торбата с пирони.

Последният преследвач беше близо, изчакваше Калам да се появи — и знаеше съвсем точно къде се е скрил. Тялото, лежащо отпред, го показваше съвсем ясно.

„А сега какво?“

Дясната половина на ризата му беше мокра и лепкава и той усещаше как топлата кръв се стича по тялото му. Беше третата му сравнително малка рана за тази нощ — една метателна звезда го беше улучила в гърба по време на предпоследната схватка. Такива оръжия никога не се мажеха с отрова — твърде рисковано беше за хвърлящия, дори да е с ръкавици. Дебелата ковашка риза беше поела по-голямата част от удара, а звездата беше смъкнал, като отърка гръб в стената.

Душевната му дисциплина в забавянето на изтичането на кръв от рани беше на път да рухне. Отслабваше, и то бързо.

Калам се огледа. Долнището на дървената тераса беше точно над него, двете боядисани железа, на които се държеше, бяха на седем стъпки над земята. С един скок можеше да се покатери горе, но щеше да е доста шумно, а и щеше да е безпомощен, докато се прехвърля.

Измъкна клещите, стисна окървавения нож между зъбите си, бавно се изправи и посегна нагоре. Челюстите на клещите стиснаха конзолата.

„Дали проклетото нещо ще издържи тежестта ми?“

Стиснал здраво дръжките, напрегна мишци и започна да се издърпва нагоре, сантиметър по сантиметър. Конзолата дори не изскърца — сигурно продължаваше дълбоко навътре в каменната стена. Той продължи да се издърпва нагоре.

Предизвикателството бе в това да запази пълна тишина, тъй като и най-малкият шум щеше да привлече вниманието на дебнещия го. Разтреперан, Калам започна да вдига краката си нагоре, малко по малко. Сви единия още по-нависоко, изви го със стъпалото напред, през триъгълния отвор над конзолата.

Сега можеше да отпусне ръце и рамене. Увисна на конзолата.

Ноктите обичаха играта на изчакване. Надпреварваха се в надиграването с търпение. Преследвачът му явно беше решил, че сегашното е точно такава игра, и смяташе да я спечели.

„Е, добре, но не играя по твоите правила.“

Вдигна клещите и опипа с тях терасата. В това беше най-големият риск, тъй като нямаше никаква представа какво може да има на нея. Заопипва с клещите, докъдето можеше да стигне ръката му, след това и пода.

Ножът все така бе стиснат между зъбите му и той усещаше в устата си вкуса на собствената си кръв. Хвана се за ръба на терасата, бавно издърпа тежестта си от скобата и се надигна. Преметна единия си крак горе и след миг вече се беше присвил на терасата.

Огледа се. Глинени грънци с най-различни билки, фурна за печене на хляб върху тухлена основа в единия край — лъхаше горещина в плувналото му в студена пот лице.

Имаше само една врата — единствения изход от терасата.

А после погледът му срещна очите на едно дребно куче, присвило се от другата страна, срещу фурната. С черна козина, мускулесто и с муцуна и уши като на лисица, то дъвчеше останките на един плъх и докато дъвчеше, следеше всяко движение на Калам със зорките си черни очи.

Калам много тихо въздъхна. „Поредният повод за съмнителна слава на град Малаз: малазкият плъхояд, гледан заради безумното си безстрашие.“ Човек не можеше да предскаже какво ще направи проклетото псе, след като реши, че е привършило с яденето. Можеше да ти оближе ръката. Можеше да ти отхапе носа.

Изгледа го как подуши разкъсаното месо между лапите си, после го нагълта и задъвка, без да изпуска Калам от очи. Накрая нагълта и опашката на плъха, задави се за миг и изкашля хрипливо — след която успя да я глътне наведнъж.

Плъхоядът облиза лапите си, клекна, облиза муцуната си и накрая се озъби срещу плувналия в кръв убиец.

Лаят избухна в нощта толкова свиреп, че плъхоядът чак се разтърси.

Калам се хвърли към перилото. Видя под себе си долу в уличката мълниеносно движение и се хвърли право към него, с ножа в лявата ръка.

Още докато падаше, разбра, че с него е свършено. Самотният му преследвач си беше намерил подкрепление — още цяла една Ръка.

Заклинанието изригна нагоре и го удари като огромен юмрук. Ножът излетя от изтръпналите му пръсти. Тялото му се изви и отхвърча настрана, променило траекторията си от атаката на мага, и се натресе в каменната настилка.

Безумният лай отгоре не спираше.

Онзи, върху когото Калам искаше да скочи, се хвърли напред и двата ножа блеснаха в ръцете му. Калам изпъна крака и изрита, но мъжът ловко се извъртя. Двете остриета забърсаха ребрата на Калам, а челото на нападателя се натресе в носа му и пред очите му засвяткаха звезди.

Миг след това, докато преследвачът му се отдръпваше, след като го бе проснал на земята, и вдигаше двата ножа, върху главата му се стовари озъбено и ръмжащо черно кълбо. Острите като бръснач кучешки зъби разпраха лицето му и той изкрещя.

Калам спипа едната му китка, счупи я и измъкна ножа.

Нападателят му отчаяно мушкаше с другия нож, за да се защити от плъхояда, но без особен успех. Накрая изтърва оръжието и посегна да махне от себе си псето с ръце. Калам заби ножа в сърцето му.

Избута настрани трупа, надигна се… и видя, че е обкръжен.

— Можеш да си укротиш псето, Калам — каза една жена, явно водачката на Ръката.

Той погледна надолу — побеснялото животно не беше се спряло и кръвта швиртеше по камъните около главата и шията на нападателя.

— Уви — изръмжа Калам. — Не е мое. Макар да ми се ще да имах стотина такива зверчета. — Болката от счупения нос замъгли очите му. Сълзите, които потекоха от тях, се смесиха с кръвта, капеща от устните и брадичката му.

— О, Гуглата да го вземе дано! — Жената се обърна към един от хората си. — Убий го това проклето животно…

— Няма нужда — каза Калам, наведе се, хвана кучето за врата и го метна обратно на терасата. Плъхоядът изджавка уплашено, докато прехвърчаше през перилото, после задращи с нокти — беше се приземил благополучно.

Откъм вратата на терасата извика треперлив глас:

— Хайде, успокой се, миличко.

Калам изгледа изпод вежди водачката на Ръката.

— Е, добре. Викам да свършваме.

— С удоволствие…

Стрелата, която я прониза, я хвърли в прегръдката му и едва не наниза и самия него на разяденото острие, щръкнало между гърдите й. Четиримата останали преследвачи залегнаха. По улицата изтътнаха конски копита.

Зяпнал, Калам видя собствения си жребец — препускаше право към него, а присвита на седлото и размахала пехотинския арбалет, го пришпорваше Майнала.

Убиецът отскочи встрани за част от секундата, преди да са го стъпкали, докопа края на седлото и се метна зад Майнала. Тя тикна арбалета в ръката му.

— Прикривай ни!

Той се обърна назад, видя четиримата, които ги гонеха, и стреля. Преследвачите им пак залегнаха. Стрелата отхвърча от стената и издрънча в тъмнината.

Излязоха на някаква широка улица. Майнала обърна рязко жребеца наляво. Копитата изчаткаха и замятаха искри. Конят се понесе напред.

Пристанищният квартал на град Малаз представляваше триъгълник от тесни криви улици и посред нощ изглеждаше невъзможно да се препуска в пълен галоп наред. Следващите няколко минути Калам преживя най-безумната езда в живота си. Умението на Майнала беше главозамайващо.

След малко Калам се приведе към нея.

— Къде, в името на Гуглата, отиваме? Целият град гъмжи от Нокти…

— Знам, проклет да си!

Подкара жребеца по някакъв дървен мост. Убиецът погледна нагоре и видя горния квартал, а зад него — извисяващия се тъмен силует: стръмнината… и Твърдината на Мок на билото й.

— Майнала!

— Искаше императрицата, нали? Е, кучи сине, тя е ей там — в Твърдината на Мок!

„О! В сянката на Гуглата да затъна дано!“

 

 

Плочките поддадоха без никакъв звук. Студеният мрак погълна четиримата пътници.

Пропадането свърши изведнъж, с разтърсващия кокалите сблъсък с гладки лъскави каменни плочи.

Фидлър се надигна със стон — торбата с муниции на гърба му обаче беше непокътната. При падането бе наранил едва зарасналия си глезен и болката беше непоносима. Стисна зъби и се огледа. Останалите като че ли си бяха още цели-целенички, пъшкаха и бавно се изправяха.

Намираха се в някакво кръгло помещение, също като онова, което бяха напуснали в Треморлор. За миг сапьорът се уплаши, че просто са се върнали там, но след това подуши солта във въздуха.

— Пристигнахме — промълви той. — Скръбният дом.

— Откъде си толкова сигурен? — попита недоверчиво Крокъс.

Фидлър опипа крака си и потръпна.

— Надуших Малазкия залив… вижте колко е влажен въздухът. Това не е Треморлор, момче.

— Но може да сме във всяка друга Къща, до всеки залив…

— Може — отстъпи сапьорът.

— Ами трябва просто да проверим — разумно предложи Апсалар. — Фидлър, ти май пак си счупи глезена.

— Да. Жалко, че го няма Маппо с неговите еликсири…

— Можеш ли да ходиш? — попита Крокъс.

— Нямам друг избор.

Бащата на Апсалар пристъпи до стъпалата и погледна надолу.

— Май има някой. Виждам запален фенер.

— Страхотно — измърмори Крокъс и извади ножовете си.

— Прибери ги — каза Фидлър. — Или сме гости тук, или сме мъртви. Я да се представим, а?

Слязоха надолу — Фидлър тежко се бе отпуснал на рамото на даруджистанеца, — минаха през една отворена врата и продължиха по коридора. В нишите от двете страни горяха фенери и от открехнатата врата отсреща струеше мигаща светлина.

Също като в Треморлор, в един алков по средата на коридора имаше броня, явно преживяла тежък бой.

Погледнаха я мълчаливо, после продължиха към отворената врата.

Влязоха в залата. Пламъците в каменната камина горяха като че ли без гориво, а странният мрак около краищата й показваше, че всъщност е малък портал, отварящ се към негаснещ огнен Лабиринт.

С гръб към тях и взрян в пламъците стоеше човек, облечен в халат с избелял охрен цвят. Беше едър, с широки рамене и поне седем стъпки на ръст. Между плешките му се полюшваше дълга и дебела прошарена плитка, стегната на тила със сива верижка.

Без да се обръща, стражът заговори с нисък гърлен глас.

— Това, че не успяхте да доведете Икариум, се отбеляза.

— Всъщност не зависеше от нас — изсумтя Фидлър. — Маппо…

— О, да, Маппо — прекъсна го стражът. — Треллът. Много дълго остана с Икариум, изглежда. Има дългове, които стоят над приятелството. Древните го нараниха дълбоко, когато унищожиха цялото поселение и прехвърлиха вината за това на Икариум. Въобразиха си, че това ще е достатъчно. Необходим беше Наблюдател, на всяка цена. Онзи, който бе поел тази отговорност преди, се лиши сам от живота си. Месеци наред Икариум бродеше съвсем сам по света и заплахата беше огромна.

Думите пронизаха душата на Фидлър и го разкъсаха отвътре. „Но Маппо е убеден, че Икариум е разрушил родния му дом, избил е близките му, всички, които е познавал. Как сте могли да направите това?“

— Азатът от много време подготвяше това приношение, смъртни. — Едва сега мъжът се обърна. От тънката му уста стърчаха огромни бивни. Зеленикавата сбръчкана кожа му придаваше призрачен вид въпреки топлата светлина от огнището. Изгледаха ги очи с цвета на мръсен лед.

Фидлър се стъписа, видял нещо, в което не можеше да повярва — приликата беше толкова безпогрешна, всяка черта на това лице бе като огледална на другото. Умът му се замая.

— Синът ми трябва да бъде спрян — неговият гняв е отрова — каза джагът. — Някои отговорности стоят над приятелството, над всякакво родство дори.

— Съжаляваме — тихо промълви Апсалар. — Но задачата бе непосилна за нас, за всички, които виждате тук.

Хладните нечовешки очи я изгледаха.

— Може би си права. Мой ред е да се извиня. Но хранех толкова… надежди.

— Защо? — прошепна Фидлър. — Защо е толкова прокълнат Икариум?

Джагът килна глава, после пак се обърна към огъня.

— Ранените Лабиринти са опасно нещо. Раняването на Лабиринт е много по-опасно. Синът ми се опита да ме освободи от Азата. Не успя. И беше… увреден. Не разбра — вече никога няма да го разбере, — че аз съм доволен да остана тук. Малко места могат да се намерят във всички селения, които да предложат мир за един джагът, или по-скоро такъв мир, какъвто можем да постигнем. За разлика от вашия вид, ние копнеем за самота, защото в нея е единственото ни спасение.

Отново се извърна към тях.

— За Икариум, разбира се, тъкмо в това се крие поредната ирония. Лишен от паметта си, той не може да разбере какво го е мотивирало някога. Нищо не знае за ранените Лабиринти, нито за тайните на Азата. — Усмивката, пробягала на нечовешкото лице на джага, беше изпълнена с болка. — Той и за мен нищо не знае.

Апсалар изведнъж вдигна глава.

— Вие сте Готос, нали?

Той не й отвърна.

Фидлър погледна пейката до близката стена, изкуцука до нея и седна. Отпусна глава на топлата каменна стена и притвори очи. „Богове, всичките ни усилия са едно нищо, раните в душите ни са жалки драскотини. Благословен да си, Гугло, за твоя дар на смъртността. Не бих могъл да живея като тези асценденти… не бих могъл да изтърпя това вечно терзание…“

— Време е да си тръгвате — избоботи джагът. — Ако имате рани, до входната врата ще намерите едно ведро с вода — водата е с целебни свойства. Тази нощ гъмжи от неприятности, тъй че бъдете внимателни.

Апсалар се обърна и видя, че очите на Фидлър са пълни със сълзи. „О, Маппо, Икариум… така сплели съдбата си…“

— Трябва да тръгваме.

Той кимна и се изправи с мъка.

— Глътка вода май няма да ми дойде зле.

Крокъс оглеждаше странното място: избелелите стенни пана, резбованата пейка, каменните лавици и дървените рафтове, най-сетне — купчината свитъци на масата до стената срещу двойната врата. Въздъхна и тръгна заднешком. Бащата на Апсалар го последва.

Върнаха се в коридора и тръгнаха към изхода. Наистина имаше ведро — и дървен черпак, окачен на кука над него.

Апсалар взе черпака, гребна и го подаде на Фидлър.

Той отпи и изръмжа от болка от ужасно бързия цяр, който чак го жегна в глезена. След миг болката отшумя. Той отпусна рамене, целият плувнал в пот, и изпъшка:

— Не пий от това, освен ако наистина не си закъсала.

Апсалар закачи черпака на куката му.

Вратата се открехна само от допира й и видяха нощно небе и занемарен двор. Каменната пътека се виеше до сводестата порта. Дворът беше обкръжен от ниска каменна стена, а зад нея се издигаха жилища с плътно затворени капаци на прозорците.

— Е? — попита Крокъс и се обърна към Фидлър.

— Да. Това е Малаз.

— Адски грозен град.

— Прав си.

След като опипа глезена си и се увери, че е съвсем здрав, Фидлър отиде до портата.

Никакво движение. Никакъв звук.

— Това не ми харесва.

— Този град е докоснат от магия — каза Апсалар. — И вкусът й ми е познат.

Фидлър я изгледа с присвити очи.

— Нокътят?

Тя кимна.

Сапьорът смъкна торбата си.

— Май ще си имаме проблеми.

— Ако не ни провърви.

Той извади два пробивача.

— Сега накъде? — прошепна Крокъс.

„Проклет да съм, ако знам.“

— Да пробваме първо при кръчмата на Смайли — двамата с Калам я познаваме много добре…

Пристъпиха тихо през открехнатата порта.

Пред очите им се разгърна огромна сянка и бавно се оформи в гигантско, страховито туловище.

Фидлър понечи да стреля, но ръката на Апсалар се изпъна пред него и го спря.

— Почакай.

Демонът килна към тях дългата си муцуна и ги изгледа със сребърното си око. От раменете му се наведе друга, по-малка фигура — човешкото й лице наподобяваше чертите на чудовището.

— Здравей, Апт — каза Апсалар.

Зъбатата уста на момчето се отвори и от гърлото му излезе хриплив глас.

— Търсите Калам Мекхар.

— Да — отвърна Апсалар.

— Изкачва се към крепостта на стръмнината…

Фидлър се стъписа.

— Твърдината на Мок? Но защо?

— Може би иска да види императрицата.

Сапьорът се обърна рязко и впери очи в надвисналия над града бастион. Над ветропоказателя плющеше черно знаме.

— Гуглата да ни вземе дано, тя е тук!

— Ще ви отведем — предложи ездачът със страховита усмивка. — През Сянка… там няма Нокът.

Апсалар се усмихна и каза:

— Е, водете тогава.

 

 

Стигнаха широките каменни стъпала, водещи нагоре по стръмния скалист склон, но конят не спря, нито забави.

Калам стисна ръката на Майнала.

— Забави малко, че…

— Просто се дръж здраво — изръмжа тя през рамо. — Не са толкова стръмни.

„Не са толкова стръмни? Копитата на Финир да…“

Жребецът се понесе напред. Преди копитата му да изчаткат в камъка обаче, светът се измести и се превърна в безформено сиво. Жребецът изцвили и се изправи на задните си крака, но беше късно. Лабиринтът ги погълна.

Копитата под тях изчаткаха дивашки, Калам изхвърча от седлото, натресе се в някаква стена и се смъкна като дрипа по нея. Лъскавият под се надигна да го посрещне и изби въздуха от дробовете му. Арбалетът изхвърча от ръцете му и изтропа някъде в тъмното. Той изохка и бавно се надигна.

Бяха се озовали в някакъв мухлясал коридор и жребецът изобщо не беше доволен. Таванът беше висок, с цял разтег над вдигналия се на задните си крака кон. Майнала беше успяла някак да се задържи на седлото. Мъчеше се да укроти животното и след няколко мига успя.

Калам изпъшка и се изправи.

— Къде сме? — изсъска Майнала, докато оглеждаше дългия пуст коридор.

— Ако не греша, в Твърдината на Мок — измърмори убиецът и си прибра арбалета. — Императрицата знае, че идваме — изглежда, я е обзело нетърпение…

— В такъв случай, Калам, все едно че сме мъртви.

Права беше, затова той не каза нищо, а само пристъпи покрай коня и огледа вратите в другия край.

— Мисля, че сме в Старата цитадела.

— Това поне обяснява прахта — макар че мирише на конюшня.

— Не е за чудене — половината от тази сграда е превърната точно в това. Главната зала си стои обаче. — Той кимна към двукрилата врата. — Там.

— Други подстъпи няма ли?

Той поклати глава.

— Нищо не е останало. Задната й врата ще е Лабиринт, тъй или иначе.

Майнала изсумтя и се смъкна от седлото.

— Мислиш ли, че ни наблюдава?

— С магия? Може би… Чудиш се дали знае за теб? — Поколеба се за миг и й подаде арбалета. — Да се направим, че не знае. Стой тук — аз ще вляза с жребеца.

Тя му кимна и зареди оръжието.

Калам я изгледа.

— Как, в името на Гуглата, се озова тук все пак?

— С най-бързия търговски кораб, един ден след „Рагстопър“. Този кон си беше съвсем на място между расовите на Пормквал. Единственото по-неприятно беше, че се наложи да преплуваме залива. Не искам да го повтарям. Никога.

Убиецът се облещи.

— Дъх на Гуглата! Но защо?

— Може ли да си толкова задръстен, Калам? — изръмжа тя. — Все едно, да не би да съм сбъркала нещо?

За някои прегради Калам така и не бе допускал, че могат да рухнат толкова бързо. Толкова бързото им разпадане го остави без дъх.

— Е, добре. Но държа да ти го кажа: може да съм всичко друго, но не и хитрец.

Тя вдигна вежда.

— Можеше и да ме излъжеш.

Калам отново се обърна към вратата. Беше въоръжен само с един нож и беше загубил твърде много кръв. „Едва ли съм в най-добрата форма за убийство на императрица, но трябва да опитам…“ Без повече думи хвана юздите на жребеца и го поведе към двукрилата врата. Копитата зачаткаха шумно по камъка.

Опря длан в дървото. Зацапаните дъски бяха запотени. „От другата страна има заклинание. Мощно заклинание.“ Погледна през рамо към Майнала, застанала на десет крачки от него, и бавно поклати глава.

Тя сви рамене и надигна арбалета.

Той отново се обърна към вратата и стисна дръжката на лявото крило.

Бутна напред и отвори.

Посрещна го леден мастилен мрак.

— Влез, Калам Мекхар — прикани го женски глас.

Нямаше кой знае какъв избор. Нали все пак беше дошъл точно за това, въпреки че нещата накрая се заформяха не точно така, както му се искаше. Пристъпи в тъмното, жребецът влезе след него.

— Толкова стига. За разлика от Топър й Нокътя му, аз не те подценявам.

Не можеше да види нищо, а гласът сякаш идваше от всички посоки едновременно. Вратата зад него — съвсем леко открехната — малко поразсейваше тъмнината, но това не бе достатъчно: мракът поглъщаше всичко.

— Дошъл си, за да ме убиеш, Подпалвачо на мостове — заговори императрица Ласийн с хладен сух глас. — Толкова път. Защо?

Въпросът го стъписа.

Тя продължи — в гласа й се прокрадваше лека насмешка:

— Не мога да повярвам, че ти е трудно да намериш отговора, Калам.

— Преднамереното убийство на Мостоваците — изръмжа той. — Обявяването на Дужек Едноръкия за изменник. Опитите за убийство на Уискиджак, на самия мен и на останалите от Девети взвод. Предишните изчезвания на хора. Възможно съучастие в смъртта на Дасем Ълтър. Убийството на Танцьора и Императора. Некомпетентност, невежество, предателство… — И спря, за да не изброява дългия си списък.

Императрица Ласийн дълго мълча, после каза тихо:

— И ти ще си моят съдия. И екзекутор.

— Точно така.

— Имам ли право на самозащита?

Калам се озъби. Гласът идваше отвсякъде — отвсякъде, освен от едно място, чак сега го забеляза: от ъгъла вляво от него, на не повече от четири крачки.

— Можеш да пробваш, императрице.

„Дъх на Гуглата, едва стоя на краката си, а тя почти сигурно си има прегради. Както казва Бързия Бен, когато нямаш нищо, блъфирай…“

Ласийн заговори по-твърдо:

— Усилията на Върховния маг Тайсхрен в Дженабакъз бяха в грешна посока. Избиването на Мостоваци не влизаше в намеренията ми. С твоя взвод беше една млада жена, обсебена от бог, който искаше да ме убие. Адюнкта Лорн беше изпратена, за да се справи с нея…

— Знам това, императрице. Губиш време.

— Не гледам на него като на изгубено, след като това време може да се окаже единственото ми удоволствие в смъртния свят. Но да продължа с отговорите на обвиненията ти. Осъждането на Дужек беше временна мярка, всъщност — заблуждаващ ход. Разбрахме каква заплаха е Панион Домин. Дужек обаче беше на мнение, че сам няма да може да се справи. Трябваше от своите врагове да направим съюзници, Калам. Трябваха ни ресурсите на Даруджистан, трябваше ни Каладън Бруд с неговите риви и баргасти, трябваха ни Аномандър Рейк и неговите Тайст Андий. Трябваше ни Пурпурната гвардия зад гърба ни. Е, на нито една от тези внушителни сили прагматизмът не й е чужд — всички успяха да разберат заплахата, която представлява за тях Панионският пророк и неговата въздигаща се Империя. Съгласих се с плана на Дужек да отхвърля него и армията му. Като „изменници“, те се отказват откъснати от Малазанската империя и нейните цели — нашият отговор, ако предпочиташ, на проблема с доверието.

Калам замислено присви очи.

— И кой друг знае за тази маневра?

— Само Дужек и Тайсхрен.

— А Върховният маг? — изсумтя той. — Каква е неговата роля във всичко това?

Долови усмивката й, когато му отвърна:

— Е, той остава зад кулисите, скрит, но е на разположение за Дужек, ако Едноръкия реши, че му е нужен. За Дужек Тайсхрен е… как го казват вашите войници… ашикът в дупката.

Калам помълча дълго. Единствените звуци в залата бяха от собствения му дъх и бавното, но неизменно капене на кръвта му по плочите. После каза:

— Остават и по-старите престъпления… — Убиецът се намръщи. „Единствените звуци…“

— Убийството на Келанвед и на Танцьора? Да, аз сложих край на тяхното управление на Малазанската империя. Узурпирах трона. Най-жестока измяна всъщност. Една империя е нещо по-голямо от който и да е смъртен.

— В това число и от теб.

— В това число и от мен. Една империя налага собствените си нужди, налага исканията си в името на дълга — и точно това бреме ти, като войник, със сигурност го разбираш. Познавах тези двама мъже много добре, Калам — нещо, което ти не можеш да твърдиш. Отвърнах на една необходимост, която не можех да избегна, с неохота и с болка. Оттогава съм допускала и други, тежки прегрешения… длъжна съм да живея с тях…

— Дасем Ълтър…

— Беше съперник. Амбициозен мъж, заклел се в Гуглата. Не можех да рискувам гражданска война, затова първа нанесох удара. Избягнах гражданската война и нямам угризения за това.

— Изглежда — промърмори сухо убиецът, — си се подготвила. — „О, и още как.“

След миг тя продължи.

— Така че, ако сега тук седеше Дасем Ълтър вместо мен… кажи ми, Калам, смяташ ли, че той щеше да ти позволи да се приближиш толкова? Смяташ ли, че той щеше да се опита да се разбере с теб? — Помълча няколко мига, преди да продължи: — Изглежда, усилията ми да скрия посоката на гласа ми се провалиха, защото стоиш с лице към мен. Три, може би четири крачки, Калам, и можеш да сложиш край на царуването на императрица Ласийн. Какво избираш?

Усмихнат, Калам намести дръжката на ножа в дясната си ръка. „Добре. Ще продължа играта.“

— Седемте града…

— Ще им се върне тъпкано — прекъсна го тя рязко.

Убиецът неволно вдигна вежди, доловил гнева в гласа й. „Какво пък. Човек никога не знае. Императрице, нямаш повече нужда от илюзиите си. Гонитбата свърши.“ Прибра ножа в канията.

И се усмихна доволно, щом я чу как ахна.

— Императрице.

— Аз… признавам, че съм малко смутена…

„Не допусках, че преструвките са едно от силните ти качества, Ласийн…“

— Можеше да помолиш да пощадя живота ти. Можеше да предложиш още основания, още оправдания. Но ти ми говори не със своя глас, а с гласа на империята. — Обърна й гръб. — Скривалището ти е в пълна безопасност. Тръгвам си…

— Почакай!

Той спря и пак вдигна вежди, изненадан от колебливостта, внезапно появила се в гласа й.

— Нокътят… Нищо не мога да направя… не мога да ги отзова.

— Знам. Те сами се оправят със своите.

— Къде ще отидеш?

Калам се усмихна в мрака.

— Увереността ти в мен ме ласкае, императрице. — Поведе жребеца към вратата, спря и се обърна за последен път. — Искаш да ме попиташ дали ще те потърся отново? Отговорът е „не“.

Майнала покриваше входа — стоеше на няколко крачки встрани. Насоченият към вратата арбалет не трепна.

— Е? — попита го тя настойчиво.

— Какво?

— Чух гласове и… мъртва ли е? Уби ли я?

„Убих… призрак може би. Не, плашило с облика на Ласийн. Един убиец не бива никога да вижда лицето зад маската на жертвата.“

— Нищо няма в оная зала освен измама и лъжа. Тук приключихме, Майнала.

Очите й блеснаха.

— След всичко това… измама и лъжа? Та ти премина през три континента, за да го направиш!

Той сви рамене.

— В природата ни е, нали? Непрекъснато се вкопчваме в глупавата вяра, че има прости решения. Да, очаквах драматичен, хубав сблъсък — блясък на чародейства, леене на кръв. Исках един заклет враг да загине от ръката ми. Но вместо него… — Избухна в смях. — Вместо това имах среща със смъртна жена, повече или по-малко… — Тръсна глава. — Все едно, железният юмрук на Нокътя е пред нас.

— Страхотно. И какво ще правим?

Калам се ухили.

— Много просто — чак до проклетото им от Гуглата гърло.

— Най-тъпата идиотщина, която съм чувала!

— Естествено. Хайде.

 

 

Неестественият мрак в старата Голяма зала бавно се разсея. И в един от ъглите се видя стол, на който седеше съсухрен труп. Оределите бели кичури коса леко се полюшваха от тихия полъх, устните се бяха изпънали назад, в очните кухини зееха две бездънни ями.

До задната стена се отвори Лабиринт и от него пристъпи висок слаб мъж, загърнат в тъмнозелено наметало. Спря по средата на залата, погледна към двойната врата отсреща, после се обърна към трупа на стола.

— Е?

Гласът на императрица Ласийн се изтръгна от мъртвешките устни.

— Вече не е заплаха.

— Сигурна ли сте, императрице?

— В един момент от разговора ни Калам разбра, че не съм тук в плът, че ще трябва да продължи лова си. Изглежда обаче думите ми му въздействаха. В края на краищата той не е лишен от разум. Сега бих те помолила да отзовеш преследвачите си.

— Това вече го обсъдихме — знаете, че е невъзможно.

— Не искам да го изгубя, Топър.

Той се изсмя дрезгаво.

— Казах, че не мога да отзова ловците си, императрице — да не би да го разбирате в смисъл, че очаквате наистина да успеят? Дъх на Гуглата, самият Танцьор би се поколебал, преди да нападне Калам Мекхар. По-добре погледнете на тази ужасна нощ като на отдавна очаквано разчистване на слабите елементи в братството…

— Много великодушно от твоя страна.

Той се усмихна кисело.

— Тази нощ получихме доста сериозни уроци, императрице. Има над какво да се замислим. Освен това си имам жертва, върху която да излея безсилието си.

— Перла. Твоят фаворит.

— Вече не ми е фаворит.

В тона на Ласийн се прокрадна предупреждение.

— Вярвам, че ще се оправи, след като му обясниш някои неща, Топър.

Той въздъхна.

— Да. Но засега ще го оставя да се поизпоти… и да смята Калам за най-тежкия урок. Известно унижение винаги е от полза, както съм казвал винаги. Не сте ли съгласна, императрице?

— Императрице?

„Говоря на труп. Ех, Ласийн, това най-много харесвам у теб — ненадминатата ти способност да накараш човек да се задави в собствените си думи…“

 

 

Капитанът на гвардията буквално се сблъска с тях, докато се промъкваха към външната стена на Старата крепост. Майнала вдигна арбалета и мъжът разпери ръце, за да покаже, че не държи оръжие. Калам пристъпи към него, издърпа го от сянката и набързо го обезоръжи.

— Е, капитане — изсъска убиецът. — Казвай къде се крият неканените гости в Твърдината.

— Доколкото схващам, нямате предвид себе си — отвърна мъжът. — Ами, стражът на портата спомена за някакви сенки по стълбите — той е почти сляп, разбира се. Но тук наоколо… нищо.

— Кариерата ти би могла да е и по-добра. Нали, капитане? Как се казваш?

— Араган. Остават ми само няколко дни до новия пост…

— И с малко съдействие това няма да се промени.

— Току-що направих обиколката — всичко е спокойно, доколкото мога да преценя. Все пак това не означава нищо, нали?

Майнала погледна многозначително към знамето, пърхащо над ветропоказателя над Твърдината.

— А официалният ви гост? Без охрана?

Капитан Араган се ухили.

— О, императрицата имате предвид. — В тона му се долавяше насмешка. — Не се е състарила, нали?

В двора изригна мастилен мрак. Майнала извика и натисна спусъка на арбалета. Някой в тъмното изкрещя от болка.

Калам блъсна капитана на земята и ножът блесна в ръката му.

Бяха се появили четири Ръце на Нокътя — двайсет убийци връхлитаха към тях. Метателните звезди изсъскаха в тъмното. Майнала извика, арбалетът излетя от ръката й и тя залитна назад. Вълна от магия се затъркаля към тях по камъните… и се стопи.

Сенки се завихриха между четирите Ръце и бъркотията стана още по-голяма. Огромно същество изникна пред тях и Калам се ококори. „Апт!“ Демонът замахна и се разхвърчаха тела. Нападателите най-отзад се обърнаха, за да посрещнат новата заплаха. Към тях полетя някакъв предмет с големината на камък. Петимата Нокти се пръснаха… но твърде късно — разбивачът се натресе в плочите.

Взрив — и железните късове ги пронизаха.

Един от нападателите скочи срещу Калам и двата му тънки ножа светнаха като мълнии. Единият порази убиеца в дясното рамо, другият изфуча на половин педя от лицето му. Калам изпусна ножа си и залитна. Нокътят скочи напред…

Торбата с пироните се стовари в главата му и той падна и се загърчи.

Наблизо изтрещя още един разбивач. В двора отекнаха още писъци.

Нечии ръце сграбчиха Калам и го повлякоха към сенките. Той зарита безпомощно.

— Майнала!

В ушите му прошепна познат глас:

— Измъкнахме я… а Крокъс спаси жребеца…

Калам примигна.

— Сори?

— Напоследък съм Апсалар, ефрейтор.

Сенките го загърнаха отвсякъде. Звуците заглъхнаха.

— Целият си надупчен — отбеляза Апсалар. — Тежка нощ, доколкото виждам.

Той изпъшка, докато изваждаха ножа от рамото му, и усети рукналата след острието кръв. После видя побеляла четина и нашарено от белези ухилено войнишко лице.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Калам. — Фид, на нищо не приличаш!

Устата над него се ухили още по-широко.

— Странно, тъкмо си мислех същото — и хич не можах да го вържа с темпераментната ти дама…

— Ранена ли е?

— Нищо сериозно — успокои го Апсалар.

— Намери ли я? — попита Фидлър. — Уби ли императрицата?

— Не. Отказах се.

— По дяволите! Можехме да… Какво?!

— Тя е само една торба кокали, Фид… ще ти разкажа цялата история някой ден, стига да почерпиш. Доколкото разбирам, вие сте успели да минете през портите на Азата.

— Е, да.

— Някакви проблеми?

— Нищо особено.

— Радвам се, че за някой от нас поне е минало лесно. — Калам се надигна. — Къде сме?

И проговори нов глас, съскащ и кисел:

— Ха, къде! В Селението на Сянка, къде… Моето селение!

Фидлър изпъшка и вдигна очи.

— Пак ли Сенкотрон бе? Келанвед по-скоро! Не можеш ни излъга, разбра ли? Може да се криеш колкото си щеш в шантавите си сенки, но все пак си скапаният ни император!

— Леле, разкриха ме и тръпна от страх! — Безтелесната фигура се изкиска и се отдръпна. — Ами ти бе, ти не си ли войник на Малазанската империя? Клетва не си ли полагал? Не си ли се заклел да бъдеш верен… на мен?

— На Империята искаш да кажеш!

— Е, защо да се дърлим сега за такива дреболии? Истината е, че апторианът ви донесе… при мен, при мен, при мен!

Изведнъж нещо зацъка, забръмча и накара бога рязко да се обърне към застаналия зад него демон. Когато странните звуци от устата на Апт спряха, Сенкотрон отново се обърна към тях.

— Умна кучка! Но ние си го знаехме, нали? Тя и онова гадно детенце на врата й, уф! Ефрейтор Калам от Подпалвачите на мостове, май сте си намерили жена по мярка — охо, я й виж очите само! Какъв плам! Впечатлен съм, изключително. И вече ви се ще да си отдъхнете, нали? Хм. Искам да възнаградя всички ви! — Разпери широко ръце, сякаш да ги благослови. — Верни поданици сте ми, признавам!

— Никаква награда не искам, баща ми също — хладно каза Апсалар. — Бихме искали само да, хм, се прекъснат връзките ни — с теб, с Котильон, с всички асценденти. Да напуснем този Лабиринт, Амманас, и да се върнем на канския бряг…

— И аз с тях, ако може — обади се Крокъс.

— О, чудесно! — изгука богът. — Каква съчетаемост и елегантност, каква завършеност на циклите! На канския бряг, естествено! На същия път, на който се срещнахме за първи път, о, да. Ами ходете си! Отпращам ви с възможно най-нежния си жест. — Вдигна ръка и погали въздуха с дългите си призрачни пръсти.

Над тримата се спуснаха сенки и когато се разсеяха, Апсалар, баща й и Крокъс ги нямаше.

Богът се изкиска пак.

— Котильон ще е много доволен, и с право. Е, а ти какво искаш, войниче? Малцина се радват на великодушието ми — голяма рядкост е! Побързай, преди да ми е омръзнала цялата тая веселба.

— Ефрейтор? — обади се Фидлър, присвил се до убиеца. — Не си падам много по божествените предложения, ако ме разбираш…

— Добре де, не сме ги чули все пак, нали? Келан… Сенкотрон, не бих имал нищо против малко отдих, ако това ти се върти в ума. — Обърна се и срещна погледа на Майнала. Тя кимна. — Някое по-кротко място…

— Кротко? По-кротко не може и да има! Апт ще е неотлъчно до вас, винаги нащрек! И уют, о, да, много уют…

— Уф! — изпухтя Фидлър. — Звучи ми скучно като смъртта. Бройте ме извън играта.

Богът като че ли килна глава.

— Всъщност на теб, сапьорче, нищо не ти дължа. Само Апт говори от твое име. Уви, тя се е докопала до някакъв… лост. И, о, да, ти все пак беше достатъчно верен войник. Искаш да се върнеш при Мостоваците ли?

— Не.

Калам го погледна изненадано и видя, че му се е намръщил.

— На път за Твърдината на Мок — обясни сапьорът — подслушахме една група стражи при смяната на поста — изглежда, в пристанището на Малаз е останала една част новобранци, на път да се присъедини към Тавори. — Изгледа твърдо Калам. — Съжалявам, ефрейтор, но мисля да се включа в потушаването на бунта в родината ти. Така че… пак съм войник.

Калам му подаде окървавената си ръка.

— Само гледай да оцелееш.

Сапьорът кимна.

Сенкотрон въздъхна.

— Е, нищо чудно, че с такива войници завладяхме половината свят… не, Фидлър, не се подигравам. Този път не се подигравам. Въпреки че Ласийн не заслужава такива като теб. Все едно, когато тези мъгли се разсеят, ще се озовеш в уличката зад кръчмата на Смайли.

— Ще е чудесно, Келанвед. Благодаря.

След миг сапьорът изчезна.

Убиецът извърна уморените си очи към Сенкотрон.

— Надявам се, че разбираш. Няма да се опитвам повече да убия Ласийн. Моят лов свърши. Всъщност изкушен съм да предупредя и теб, и Котильон да я оставите на мира — оставете Империята на императрицата. Получихте си своето…

— Изкушен си да ни предупредиш, а? — Богът пристъпи към него. — Помисли си, Калам, да не съжалиш. — Загърнатият в сянка силует отново се отдръпна. — Правим, каквото ние пожелаем. Никога не го забравяй, смъртни.

Майнала пристъпи до Калам, сложи треперещата си ръка на здравото му рамо и прошепна:

— Даровете на боговете ме изнервят. Особено на този.

Калам кимна — беше съгласен.

— Охо — каза Сенкотрон. — Моля ви, не така. Предложението ми си остава в сила. Убежище, истинска възможност да отдъхнете. Мъж и жена, хо-хо! Не — маменце и татенце! И най-хубавото: няма нужда да чакате за свои деца — Апт вече ви е намерила!

Мъглите, които ги бяха обкръжили, изведнъж се разнесоха и те видяха зад Апт и ездача й стан, проснал се по склона на нисък хълм. Между палатките щъкаха малки фигурки. От безбройните огнища се издигаше дим.

— Сами пожелахте да оживеят — изсъска им Сенкотрон. — Или така поне твърди Апт. На ви ги. Дечицата ви чакат, Калам Мекхар и Майнала Елтреб — цели хиляда и триста дечица!