Пол Дохърти
Храмът на Хор (18)

Шестнадесета глава

Текстовете по саркофазите — египетски заклинания за отвъдния живот

Далифа се опита да си отдръпне ръката, но Амеротке я държеше здраво. Тя изплашено облещи очи.

— Какво има, господарю? Нали вече направих всичко, което пожелахте? Благодаря ви — на вас и на слугата ви, защото Антеф получи смъртта, която заслужаваше.

Амеротке пусна ръката й.

— Чу ли какво казах? — попита той тихо. — Че е необходимо да знаем истината? — сграбчи я за ръката, бутна я в малката странична стаичка и я сложи да седне на нара. Придърпа един стол и се настани срещу нея. Младата жена трепереше и нервно гризеше устни. Избягваше погледа му и гледаше встрани от него, сякаш беше привлечена от рисунката на отсрещната стена, която изобразяваше пътя на душите към подземния свят. — Имах посетител — започна Амеротке. — Генерал Омендап. Дойде да ми благодари за една работа, макар че не беше необходимо. Освен това беше ходил до Некропола с някои от подчинените си. Там е бил отнесен трупът на Антеф — той се усмихна. — Каквото и да говорят хората за генерал Омендап, той е истински защитник на правдата и законите. Антеф беше войник в един от легионите му. Затова Омендап уреди да се изплатят от Дома на среброто необходимите средства за балсамирането и погребението му. Командирът на легиона на Анубис е бил с него. Трупът на Антеф вече бил на масата и балсаматорите били започнали работата си. Командирът на легиона се заел със своята част от обреда, но изведнъж заповядал на всички да спрат. Защото направил изненадващо изявление: трупът на масата не е бил Антеф!

— Какво? Да не би да са объркали трупа? — попита Далифа с непресторена изненада.

— Не. Повикали слугата ми и той го разпознал като мъжа, който дойде в съда. Командирът обяснил, че преди години Антеф е бил на лодка, нападната от хипопотам. Антеф бил един от малцината оцелели. Но получил ужасна рана ето тук — Амеротке прокара линия през бедрото си. — Дали е била от крокодил или от някакво друго животно, командирът не знаел, но много ясно си спомнял белега, защото бил посетил Антеф в болницата. Кажи ми Далифа… — замълча за момент и по-уверено продължи: — Всъщност ти се досещаш какво искам да те питам…

Тя се бе извърнала настрани с пребледняло лице и цялата трепереше.

— Да, да! — Далифа преглътна трудно. — Съпругът ми имаше такъв белег.

— Но трупът не. Командирът бил страшно озадачен. Мъртвецът определено приличал на Антеф, когото познавал — височината, тялото, чертите на лицето… Но нямал белег. Освен това изтъкнал други разлики. Антеф имал рана от нож на дясното рамо. А белегът отново липсвал… — младата жена сведе глава. — Можеш ли да си представиш изненадата на слугата ми Шуфой? Все пак един скитник по реката му бил казал, че Антеф бил дезертирал от войската и пътувал по Нил, докато не пристигнал в Мемфис. Там се установил и се оженил, но бил изгонен от града, защото дръзнал да открадне от тъста си! — върховният съдия замълча. — Усещах, че нещо не е наред, но не знаех какво. А командирът на легиона на Анубис ми го подсказа! Той ми обясни, че Антеф е бил нактуа, кален воин, ветеран. Имал е доста грехове, но страхливостта и крадливостта не са били сред тях… — Амеротке присви очи: — Може би ти знаеш как да разреша тази загадка? — Далифа го гледаше мълчаливо. — Генерал Омендап също се заинтересувал, защото разбрал, че Антеф има някаква връзка със Залата на подземния свят и със скорошното изчезване на двама офицери близнаци. Лабиринтът вече е разрушен и ямите са претърсени. Ужасно преживяване… Войниците са открили десетки трупове на мъже, жени и дори на няколко деца, да не споменаваме за животни. Някои са още от времето на хиксосите, други са по-скорошни жертви. Знаеш ли Залата на подземния свят? — Далифа кимна. — Била си омъжена за Антеф, когато безпътният му брат сключил облог да мине през лабиринта. Според разпространената история братът на Антеф изчезнал също като мнозина преди него. Но аз не вярвам в това. Подозирам, че Антеф е позволил на брат си да избяга. Как се казваше?

— Кембу — промълви Далифа.

— Е, налагало се е Кембу да изчезне. Двамата с Антеф сте били радостни да му видите гърба. Кембу се е криел, докато войната с митанийците не хвърли Тива в хаос. Антеф е потеглил на север с войската и Кембу се е появил отново. Двамата сте се видели. Сключили сте сделка. Кембу е тръгнал след войската — със сбирщината от джебчии, негодници, убийци и мошеници, които се влачат в обоза. Променил е външния си вид. Никой не го е разпознал и така не са му задавали никакви въпроси…

— Но той беше страхливец! — прекъсна го Далифа.

— Да, бил е. Кембу не е искал да се бие, но не е имал друг избор, нали? Митанийците нападнаха лагера на фараона. Кембу и останалите от неговата орда са били въвлечени в битката. Разбира се, когато божествената Хатусу удържа победа, те първи тръгнаха на лов за богата плячка.

— Сигурно точно това се е случило — съвзе се Далифа. — Сигурно Кембу е намерил трупа на брат си, откраднал е личните му знаци, избръснал се е, измил се е и се е престорил на него. Те бяха абсолютно еднакви, до най-малката подробност. Вероятно дори е нанесъл още рани по лицето на Антеф. След това е пътувал по Нил и накрая се е върнал в Тива с разказа си за изгубената памет…

— Иска ми се и аз да мислех така — въздъхна Амеротке. — Определено е логично и смислено. Самозванецът се е върнал в Тива. Държал се е далеч от легиона на Анубис. И въпреки това, ако някой е забележел нещо странно, Кембу е можел да твърди, че е от военния поход, от раните или от дългото му отсъствие. Но ти си била съпруга на Антеф. Той не е могъл да те заблуди, нали? А и връзката ти с младия писар от храма… Жалеенето ти е било кратко, омъжила си се…

— Но тогава мислех, че Антеф е мъртъв.

Съдията замълча, вслушваше се в шума отвън.

— Не ти вярвам — каза накрая той. — Далифа, ти ме лъжеш. Ето какво се е случило. Антеф е тръгнал на война. Веднага след това се е появил братът му близнак и е открил красивата Далифа сама и нещастна.

— Бях си много щастлива!

— Не, не си била. Антеф е бил груб войник и никога не е пестил ударите си. Кембу не е бил по стока от него. Но мен ме изненадва, че е тръгнал след войската. Подозирам, че двамата сте замислили смъртта на Антеф. Обещала си да платиш на Кембу. Вероятно е искал теб и богатството ти. И той е последвал войската, но се е озовал посред битката. Аз бях там, Далифа. Клането се разпростря на много итеру извън оазиса. Дали Кембу е открил брат си сам и го е убил? — Амеротке замълча. — Или пък се е престорил, че го обича и се разкайва за миналото? Антеф го е защитил преди, защо да не го направи отново? Можеш ли да си представиш какво се е случило, Далифа? Как Кембу се е скрил зад по-смелия си близнак? Само Маат знае какво се е случило в действителност. Но съм сигурен: Кембу е открил брат си неслучайно, а в резултат от тайния ви заговор. Сред всичкото насилие, сред кръвопролитията и клането той го е убил или просто го е довършил. Взел е личните знаци на Антеф, обезобразил е лицето му до неузнаваемост, но е оставил достатъчно доказателства, за да се предположи, че Антеф е бил убит. След това е изчезнал. За кратко е играл ролята на смел войник. Успял е да прелъсти дъщерята на някакъв търговец и го е ударил на лек живот. После е решил да се върне тук, за да получи наградата си, била тя сребро, или твоята топла прегръдка. Но негодникът си остава негодник. Леопардът никога не сменя петната по кожата си. Но каква е била изненадата му, когато е открил, че красивата Далифа се е омъжила и което е по-важно, е наследила голямо богатство. Кембу е искал теб и парите ти. И единственият начин да ги получи е било да рискува. Продължил е да се прави на Антеф, но се е държал настрани от легиона си, като се е надявал, че лесно може да намери обяснение за незначителните промени.

— Мога да твърдя, че ме е заблудил! — извика Далифа.

— Но няма да го направиш, нали? Никой няма да повярва, че си се излъгала толкова лесно. Вероятно Кембу първо е дошъл при теб. Може да е заплашил новия ти съпруг, поискал е да му платиш, за да мълчи, но Панеб щеше да започне да разпитва, нали? Защо новата му жена дава тези пари? Кембу, какъвто е бил комарджия, е решил да заложи всичко. И е подал жалба, че красивата му млада жена се е хвърлила в обятията на друг, докато той е защитавал страната си и фараона…

— Но вие не му повярвахте, нали?

— Да, не му повярвах. Имаше нещо странно в начина, по който и двамата бяхте коленичили пред мен в съда. Доказателството се появи случайно, а не по пътя на логиката и дедукцията — Амеротке се усмихна. — Е, в известен смисъл Кембу сам се издаде. Сигурно е очаквал лесна победа. Когато отложих решението си, Кембу като истински алчен злодей скочи срещу мен. Беше чул заплахите на Нехему и реши да си отмъсти, но Шуфой се намеси…

— Какво ще правите сега? — прошепна Далифа. — Ще ме обвините ли в убийство?

— Разкажи ми какво се случи — заповяда съдията. — Но говори истината!

— Майка ми умря, когато бях съвсем малка. Обичах баща си, той работеше много… — Далифа се поуспокои, притвори очи и се облегна на стената. — Баща ми ме разглези много. Един ден обикалях с бавачката си из пазара до храма на Амон Ра. Видях Антеф — напет красавец. Знаете как е в младостта, нали? Влюбих се. Баща ми се противопостави, но аз настоях и се оженихме.

— Знаеше ли, че има брат близнак?

Тя се изсмя нервно:

— Да ви кажа ли как разбрах за Кембу? Първите дни след сватбата забелязах, че понякога Антеф е различен, особено в леглото… — в очите й избиха сълзи. — След това разкрих жестоката им измама. Антеф е имал брат близнак. И двамата си приличаха толкова много, че чак с времето се научих да ги разпознавам. Те смятаха, че е страшно забавно. Бяха правили този номер и на други жени… — Далифа избърса сълзите си. — Седмици след това не бях на себе си, изпитвах страшна омраза. Не посмях да кажа на баща си. И мисля, че точно затова утробата ми се затвори. Така и не се сдобих с дете. Но с времето забелязвах повече разлики. Антеф беше жесток. Пиеше много, бързо пускаше в действие юмруците си, но имаше някаква чест. Кембу — тя направо изръмжа името — стоеше по-ниско и от кучешко лайно: комарджия, злобен и подъл. Дори Антеф се разтревожи по едно време. Кембу постоянно залагаше. Една вечер прие облог и загуби. За да плати, трябваше да мине през Залата на подземния свят. Но като се върна вкъщи, свали маската. Превърна се в хленчещ страхливец. Антеф каза, че ще стане негов гарант — все пак беше нактуа. Предложи му три решения: да си опита късмета в Залата на подземния свят, да се остави Антеф да го убие бързо и милостиво или да избяга завинаги от Тива.

— И Кембу е приел последното?

— Да, макар че беше бесен на Антеф. Обвини го, че нарочно го е въвлякъл в тази история, за да го прогони от Тива. Но Антеф само му се подиграваше. Отведе Кембу в Червените земи, даде му малко пари и храна, върна се в Тива и каза, че с проблемите ни е свършено завинаги. Всъщност женитбата ни вече беше свършила, но какво можех да направя? От време на време Антеф излизаше на походи с легиона си. Тогава срещнах Панеб… — тя протегна ръка: — Но връзката ни беше почтена. Понякога подозирах, че Кембу се е върнал преоблечен в Тива и ни шпионира. След това миналата година митанийците нападнаха неочаквано и Антеф се присъедини към легиона си. Аз го целунах просълзена, сбогувахме се, но вътре в себе си се помолих никога да не го видя повече!

— Но се е появил Кембу.

— Едва Антеф бе заминал, и дойде Кембу. Беше в отвратително настроение. Обвини мен и брат му, че сме се опитали да го прогоним. Опита се да ме изнасили. Трябваше да направя нещо. Кембу се закле, че ще го убие, за да си отмъсти. Живееше с крадците и злодеите извън града. Каза, че ще се присъедини към обоза и ще убие брат си. Бях ужасена. Обещах му всичко, което поиска, само за да се отърва от него. Исках да се махне от Тива. Помолих се на боговете и двамата да загинат… — тя задърпа подгъва на робата си. — Внимателно следях новините, които пристигаха в Тива. През месеците, когато мъжа ми го нямаше, въпреки смъртта на баща ми се чувствах истински щастлива. А когато узнах, че Антеф е мъртъв, не ме интересуваше кой го бе убил — митанийците или Кембу.

— Значи си знаела, че Кембу е жив?

— Не ме интересуваше. Антеф беше войник. Кембу беше обикновен плъх, който душеше по ъглите. Вече бях богата вдовица, споделено влюбена в Панеб. Внесох случая при жреците в храма на Озирис. Те обявиха, че съм вдовица и съм свободна да се омъжа за Панеб. Така и сторих. Женен ли сте, господарю Амеротке?

— Да, и то щастливо.

— И аз. За първи път в живота си! Свободна от Антеф и от отвратителния му брат! Но — въздъхна тя — един ден отидох на пазара край Нил и Кембу изскочи от сенките. Помислих, че виждам призрак — Далифа премига. — Беше облечен точно като брат си, вървеше по същия начин… — тя се изсмя. — Естествено, разполагал е с месеци да се упражнява… Искаше да живее с мен. Отвърнах, че по-скоро ще умра. След това той разбра, че съм богата. Опитах се да го задоволя с малко, но той искаше всичко. Заплаши, че ще разкрие цялата история — тя сви красивите си рамене. — Какво можех да направя? Щеше ли Панеб да ми повярва? Ако разкажех истината в съда, щяха да ме обвинят в убийство. Можех само да се моля и да се надявам, де всичко ще свърши добре.

— А какво всъщност искаше Кембу? — попита Амеротке. — Богатството?

— Така мисля. Аз определено влоших нещата. Когато ме пресрещна първия път, не се сдържах. Подиграх му се, че е страхливец, че се плаши от сянката на брат си. Казах му, че винаги съм ги различавала в леглото.

Съдията вдигна ръка:

— Кембу е искал теб, богатството ти и отмъщение?

Далифа кимна.

— Ако бяхте отсъдили, че съм жена на Панеб, Кембу вероятно щеше да обжалва.

— А ако бях решил, че си жена на самозвания Антеф?

— Тогава щяхте да ме осъдите на смърт — отвърна тя. — Кембу щеше да се гаври с мен, да ме пребива и да прахоса богатството ми. Някой ден щеше да ми се случи нещастие, вероятно щях да падна и да се пребия или да ме нападнат разбойници… — тя скри лицето си с ръце. — Когато узнах, че Кембу е убит, мислех, че това е краят на цялата история… — Далифа впери поглед в Амеротке: — Какво ще стане сега?

Съдията се вгледа в очите й. Далифа беше мила, красива, но дали не се преструваше? Дали тя и Кембу не бяха организирали смъртта на Антеф и след това Кембу просто се бе върнал да си иска възнаграждението? Но с какво доказателство разполагаше? А дори и да беше виновна, не бяха ли я обиждали, унижавали и подигравали двамата мъже? Амеротке отмести погледа си и каза:

— Направи приношение на богинята на истината! А ето каква е моята присъда: може да си участвала в заговор за убийство; може да носиш част от вината или да си напълно невинна. Само Маат знае. Мисля, че си страдала много, а боговете определят край на човешката болка. Що се отнася до мен, Антеф и Кембу са мъртви. Има кой да ги съди за греховете им… — той се усмихна. — Ти си жена на Панеб. Пожелавам ти здраве, дълъг и щастлив живот.

И съдията тръгна към вратата.

— Господарю Амеротке? — той се обърна. — Въздадохте истинска справедливост!

Амеротке сви рамене и излезе.

 

 

Вечерта на следващия ден Амеротке, облечен в официалната си съдийска роба и с всички отличителни знаци на поста си, седеше в килията на осъдените под храма на Маат. От другата страна на масата стоеше Вехлис. Тя поклащаше леко течността в чашата си и се усмихваше. Факлите пращяха и от сенките на пазачите и на палачите килията изглеждаше като преддверие на подземния свят.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — вдигна глава Вехлис. — Много мило от твоя страна, Амеротке. Това е повече, отколкото заслужавам. А за другото не съжалявам — в очите й проблесна омраза. — Нерия ме предаде. Той беше причината за всичко. Беше готов да се продаде за благоволението на царствената блудница. Обичах го, знаеш ли? Вероятно точно това ме принуди да го направя. Беше отвратително да гледам как цяла Тива е забила нос в нозете на Хатусу, но Нерия, ученият, мъжът, когото обичах… — Вехлис поклати глава: — Когато Хатусу се качи на престола, съпругът ми Хани беше един от малцината върховни жреци, които я подкрепиха. Нямах друг избор, освен да го последвам. Но тайно поддържах връзка с противниците й, водени от бившия везир Рахимере — тя остави чашата. — Ето че тя сглупи достатъчно, че да поиска съвет от жреците. Това е голямата слабост на Хатусу, нали? Иска да бъде обичана и възхвалявана от всички. Мислех си, че съветът няма да докаже нищо. Щяха да минат месеци и аз щях да вложа всички сили в разпалването на слухове. Как божествената Хатусу е такава и онакава, но няма подкрепата на върховните жреци на Тива. А Нерия провали всичко! Беше щастлив като дете с нова играчка. А аз плясках с ръце и се преструвах, че съм съгласна с него. О, той беше страшно доволен.

— Хани подозираше ли? — попита Амеротке.

— Ние не сме съпруг и съпруга от години — отвърна Вехлис. — Той си имаше своите малки радости. Моминското ми приятелство с Нерия разцъфтя. Е — тя вдигна вежди, — миналото винаги хвърля сянка върху днешния ден, нали господарю Амеротке? Дните на детството се простират през годините и те връщат обратно — тя се усмихна. — Мислех, че не ме заплашва нищо, особено след смъртта на Нерия. Знаеш ли за водния часовник?

— Да — кимна съдията. — Поиграла си си с него, изсипала си част от водата, за да изглежда така, сякаш около деветия час, времето на смъртта на Нерия, си била с Хани. Беше толкова сигурна къде си била в точно определен час на точно определен ден. Малцина са толкова уверени в спомените си.

— Да — тя огледа килията. — Съжалявам за нападението над теб, но беше необходимо. Да го забравим. Спомняш ли си, Амеротке, когато беше малко момче в двореца? Аз идвах да те извеждам на разходка в градините. Показвах ти различни птички и цветя и след това ти ме наблюдаваше как плувам… — погледна го с леко отметната назад глава и притворени очи. — Ти си синът, който винаги съм искала — въздъхна и взе чашата. — А сега се стигна до това. Чаша с отровно вино. Но е за предпочитане пред другата възможност — да бъдеш погребан жив в жарките пясъци и да усещаш как животът бавно се отцежда от тялото ти, а соколите и ястребите пируват с трупа ти под възгласите на тълпата.

Амеротке премига, за да сдържи сълзите си.

— Хани е мъртъв — прошепна той.

— Знам — Вехлис се втренчи в чашата. — Отишъл е да се изкъпе в свещеното езеро. Говори се, че получил удар, не издържало сърцето му. Но аз знам истината. Хани е искал да се пречисти отвън и отвътре. Удавил се е. Жреците ще се погрижат за тялото му — тя се приведе над масата: — Ще кажеш ли молитвите за мен, Амеротке? Ще се увериш ли, че тялото ми е балсамирано и отнесено в Града на мъртвите? — върховният съдия кимна. — Как успя да смекчиш сърцето на царствената блудница? Как успя да ми издействаш тази милостива смърт?

— Божествената Хатусу ми даде право сам да си избера наградата…

— Аха, разбирам! — Вехлис вдигна чашата. — За живота и за смъртта!

— Изпий го на един дъх — подкани я Амеротке.

— Разбира се — усмихна се тя.

Вехлис отметна глава и изпи отровното вино на една глътка. Стана, отиде до простия тръстиков нар в ъгъла, легна и скръсти ръце върху гърдите си. Амеротке затвори очи. Чу стон, тялото й потрепери и когато погледна отново, тя лежеше неподвижно, с отметната настрани глава и изцъклени очи.

Амеротке зашепна молитва, но не можа да се съсредоточи. Отново беше малко момче и вървеше ръка за ръка в градините на фараона с една висока елегантна жена.