Пол Дохърти
Храмът на Хор (6)

Четвърта глава

Ам Дуат: египетска книга за отвъдното и за подземния свят

В градинската кула при храма на Хор слугата Сато уморено се изкачваше по витата каменна стълба към площадката над най-горната монашеска килия. Беше страшно уморен. През деня бе изпил повече бира, отколкото бе разумно, а след това дълго лудува с млада куртизанка от Дома на удоволствията. Девойката беше неизтощима и обсебваща — Сато още усещаше парфюма й, виждаше пред себе си гладкото й лице и красивата й перука. Всъщност слугата сега се изкачваше за втори път, защото първия път бе забравил да вземе подноса с храната и бирата за отец Прем. Как му се искаше вече да си е в леглото и блажено да почива в хладните чаршафи. Но тази вечер старият жрец сигурно до късно щеше да наблюдава звездите, а Сато трябваше винаги да е на негово разположение, ако Прем поиска свитък папируси, кана пиво или наметка срещу нощния хлад. Всъщност отецът беше доста странен — на преклонна възраст, с беззъба уста и изпъкнали вени, но същинска съкровищница на знание и мъдрост. Беше може би най-добрият астролог в Дома на живота, а някои от другите слуги твърдяха, че на младини се е бил срещу последните хиксоси. Сато се спря на площадката и се взря в тъмнината. Високата кула беше стара, построена от шлифован камък, заобиколена от градини и дървета. Някои казваха, че е била издигната от хиксосите с магия, за да държи в подчинение народа на Деветте лъка. Сато остави на пода кожената си торба, почука на вратата на килията и попита:

— Господарю Прем? — не последва отговор и слугата реши, че сигурно старецът вече се е качил на покрива да се взира в небето. Продължи нагоре по стълбата. Вратата към покрива на кулата зееше отворена. Сато я бутна и надникна навън. Нощното небе беше отрупано със звезди. Жрецът наистина бе там, обърнат с гръб към него, затулен под плътната си сламена шапка и увит в дебел бял шал. — Тук съм, господарю…

Старецът само махна с ръка и тръсна глава. Сато въздъхна, затвори вратата и са спусна по стълбите. Напоследък Прем беше зает със съставяне на карта на небето, на която изписваше различните съзвездия и някои от големите звезди. Слугата седна на стола в ъгъла на площадката и се загледа в странните рисунки по стената на кулата. Грифони с блеснали очи и увиснали черни езици преследваха лъвове и други непознати създания сред кървавочервен пейзаж. Зад тях се носеха на колесници мъже със странни оръжия. Сато се питаше дали това не са хиксосите, жестоките опустошители. Чу някакъв звук и се изправи. Някакво животно ли се катереше по стълбите, или бе просто нощният вятър? Прислужникът се загърна в робата си и внимателно се огледа, претърсвайки с поглед тъмната площадка и стълбите към нея за змии, скорпиони или отровни гущери. Не видя нищо. Дали пък не бяха духове?

Бавачките и готвачките плашеха децата с разкази за миналото на храма, за тъмните пещери и проходи под него, в които според легендите били приковани духовете на избитите от хиксосите. Нали и той като дете бе слушал как хиксосите използвали пантери за лов на хора? Сато подсмръкна. Искаше му се старият Прем да слезе от наблюдателницата на покрива. Тук, в храма на Хор се бяха събрали върховните жреци от всички храмове — уж да си говорят за теология, но всички знаеха истинската причина. Съпругата на покойния Тутмос II се беше обявила за фараон и съветът на жреците трябваше да реши дали да й предостави одобрението и благословията си. Войската боготвореше Хатусу заради победите й на бойното поле. Търговците, банкерите и лихварите й се умилкваха, защото беше възобновила нормалния стокообмен и търговските пътища. Но царедворците, които бяха подкрепили изпадналия в немилост бивш везир Рахимере, все още се надяваха да я свалят от трона и непрестанно подлагаха на съмнение божествения произход на властта й.

Вратата горе се отвори, Сато чу хрипливото дишане на Прем и шума от стъпките му. Изправи се да го посрещне. В този миг нещо падна и се търколи надолу по стълбите. Слугата се спусна след него — беше пръстенът на жреца. Подскочи няколко пъти, претърколи се и спря. Сато го прибра и се заизкачва обратно. Жрецът вече беше прекрачил прага на килията.

— Остави го на масата — прошепна той и седна с гръб към вратата.

Слугата се подчини, а после мълчешком излезе от стаята и затвори вратата. Зад него се чу обичайното щракване на резето. Сато седна отново на своя стол в ъгъла на площадката. Отвори кожената си торба и си отчупи къшей от пшеничената питка, която си беше приготвил. Тъкмо захапа залъка лакомо, когато от килията на жреца долетя смразяващ кръвта вик. Слугата замалко не се задави. Никога не бе чувал такъв вик да се изтръгва от човешко гърло. Гласът изразяваше целия ужас на предсмъртна агония! Сато изпусна питката, скочи на крака и започна да удря по вратата на свещеника.

— Господарю! Отче! Господарю Прем!

Никакъв отговор. Сато се спусна надолу по стълбите, подхлъзна се и си изкълчи глезена. Изруга невъздържано, стигна долу, отвори рязко вратата и с викове за помощ се втурна в градината. Не се осмеляваше да напусне кулата, затова изтича обратно до вратата и остана там, крещейки с цяло гърло. От градината се зададоха пазачи с извадени мечове и разжарени факли. Скоро край кулата се насъбра тълпа.

— Отец Прем! Господарят… — викаше Сато. Пазачите се шмугнаха край него и хукнаха нагоре. Стълбите се изпълниха с хора. Слугата бутна вратата. Все още беше заключена и със спуснато резе. — Някой го нападна, аз го чух… Чух го да крещи…

— Прозорецът! — обади се един от пазачите.

— Невъзможно! — отвърна друг. — Той е на най-малко десет разтега от земята…

— Не сте ли чували за въже? — изсумтя капитанът на стражата.

Пазачите се втурнаха надолу. Изблъскаха Сато настрани, донесоха греда от здраво смокиново дърво и след няколко удара вратата беше разбита. Резето от вътрешната страна се счупи и вратата увисна на кожените си панти. Стражите влязоха и Сато ги последва.

В килията миришеше на розова вода, пергамент и… на прясна кръв. Прем лежеше на леглото, сламената му шапка беше паднала на пода, а главата му бе плувнала в кръв. Сато се извърна и повърна в медното легенче в ъгъла. Пристигнаха жреците, водени от Хани, върховния жрец на храма.

— В името на дъха на Хор! — изстена Хани. — Главата му е разбита!

Сато се върна до леглото. Върховният жрец бе прав — челото на стареца беше хлътнало навътре. Покрай слепоочията се виждаха дълги бразди, сякаш оставени от ноктите на огромна котка.

— Сякаш някакво животно е било тук… — обади се капитанът на стражата.

— Но как е могло да влезе? — попита върховният жрец на Хор.

Слугата се озърна през рамо. Дървените капаци на прозореца бяха плътно затворени. Той се приближи и ги отвори. Пое с наслада нощния въздух и погледна към земята. Отдолу го гледаха стражници с фенери.

— Няма никой, нито пък въжена стълба — извика един пазач и посочи към основата на кулата. — Кално е, но не се виждат никакви следи…

Сато затвори капаците и се осмели да се обади:

— Господарю Хани, който и да е убил господаря Прем, не си е отишъл през прозореца…

— Невъзможно! — извика капитанът. — Вратата беше залостена отвътре.

— Проверете покрива — заповяда Хани.

Стражите забързано излязоха и се втурнаха нагоре по стълбите. След малко се върнаха с обезсърчени лица.

— Няма никой, господарю, само малка масичка и две възглавнички.

В стаята настъпи тягостна тишина. Сато се досещаше какво си мислят стражите: че кулата се обитава от демони. Хани се приближи до леглото и нежно покри с чаршаф окървавеното лице на Прем.

— Занесете тялото в Дома на мъртвите — заповяда той. — Нека балсаматорите си свършат работата — после се приближи до вратата, обърна се и вдигна глава. Острият му нос сочеше към небето, очите му обиколиха стаята изпод натежалите клепачи. — Отивам в двореца — обяви той. — Това е второ убийство в храма. Божественият фараон трябва да бъде информиран!

 

 

Горната ти устна е Ирис,

а долната — Нефтис.

Плътта ти е Озирис,

а ръцете ти — божествената душа.

Пръстите ти са сини змии,

а страните ти — двете пера на луната.

Ти си хлябът за опечалените

и виното за жадните.

Ти си златният щит на Египет.

След като химнът приключи, Амеротке коленичи и опря чело о пода на тронната зала в Дома на вечността. От сребърни кадилници се надигаха бели облаци благовония и се смесваха с горчиво-сладкия аромат на билки и цветя от хилядите венци, подредени около стените. В далечния край на залата върху издигнат подиум с измазани колони седеше царицата фараон на Египет Хатусу. Тронът й беше от алабастър, украсен със златни кобри и щедро инкрустиран със скъпоценни камъни. Нозете на божествената почиваха върху ниско столче от слонова кост, с крака във формата на лъвове. Амеротке разбираше, че му е оказана голяма чест. Царицата го беше повикала пред събраните тук високопоставени особи, за да демонстрира недвусмислено колко много уважава върховния съдия в Залата на двете истини.

— Изправи се — долетя властният й глас.

Амеротке се подчини. Настани се върху пухените възглавнички и спря поглед върху царицата. Тя бе облечена от глава до пети в най-фин бял лен, а на раменете й беше наметнат скъпоценният ненес, божественият плащ на египетските фараони. Днес бе избрала да сложи на главата си обикновен шлем със златен диск и няколко щраусови пера. Амеротке впи поглед в красивото й, но безизразно лице. Едва двайсетгодишна, Хатусу вече държеше скиптъра и ветрилото на двете царства. Изрисуваните й с черен туш очи се взираха някъде в дъното на залата, а боядисаните в розово нокти се впиваха в подлакътниците на трона, изработени във формата на скачащи рисове. Вдясно от нея седеше везирът Сененмут, облечен в бяла къса роба. Едната му ръка нежно докосваше трона, а другата стискаше скъпоценната огърлица около врата. Сененмут се изкашля и впи поглед в Амеротке. Върховният съдия се изчерви от неудобство. Беше му оказана голяма чест и той трябваше да отвърне подобаващо.

— Виждам лицето ти, о, божествена, и сякаш дъхът на Ра докосва сърцето ми… — поклони се Амеротке.

Сененмут плесна леко с ръце — всички високопоставени особи в двора се поклониха и заднишком заизлизаха от залата. Последни останаха стражите със синьо-белите шлемове с емблемата на легиона на Ибис. Амеротке остана на мястото си. Появиха се двама слуги и дръпнаха плътна завеса през подиума, за да скрият божествения фараон от очите на простосмъртните. Последни от залата излязоха пазителят на благовонията, надзорникът на сандалите на фараона, носителят на царското ветрило, уредникът на двореца и личните лакеи на царицата. Амеротке се озърна през рамо. До обкованите със сребро врати бяха останали само по двамина пазачи. Сененмут тръгна между колоните към него. Протегна ръце и му помогна да се изправи.

— Малко е дразнещо — усмихна му се той приятелски, — но нейно величество настоя да покаже божествения си блясък и да демонстрира на всички в Тива колко те цени. Сега ще те приеме… — и го поведе през тясна галерия, чиито стенописи бяха съвсем нови и до един изобразяваха голямата победа на Хатусу над митанийците отпреди няколко месеца.

В преддверието ги очакваше Хани, върховният жрец на Хор. До него седеше съпругата му Вехлис, висока жена с изпито, силно гримирано лице. Амеротке я познаваше от дете. Той се спря и се поклони:

— Радвам се да ви видя, господарке.

Вехлис отвърна на поздрава с усмивка:

— И аз, Амеротке. Делата и думите ти се славят от цяла Тива… — тя пристъпи напред и закри лицето си с ръце. От очите й потекоха сълзи: — Сякаш беше вчера, Амеротке — прошепна тя, — когато те развеждах из градините на храма, за да ти покажа пойните птички. Ти беше толкова спокойно момче, но не изпускаше нищо от поглед. Имаме нужда от теб, Амеротке. Трябва да дойдеш с нас на срещата в храма на Хор. Присъствието ти ще внесе духа на спокойствието и здравия разум сред жреците…

Амеротке се поклони и последва Сененмут в личните покои на Хатусу. Стените бяха голи, от бял варовик. Хатусу беше свалила всичките си царски символи и седеше върху възглавничка на пода с гръб към стената. Прозорецът над нея беше отворен и тя си вееше с ветрило, за да усети нощния ветрец. Сененмут затвори вратата, а царицата протегна ръка за поздрав към Амеротке. После с жест го прикани да се настани на пода.

Върховният съдия се чувстваше леко притеснен. Сега Хатусу изглеждаше като обикновена млада жена, с блеснали очи и небрежни обноски.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита тя. — Бяло вино или студен шербет? — Амеротке поклати глава и тя продължи делово: — Разбрах за нападението в съда от онзи злодей Нехему. Заповядах трупът му да бъде изложен на стените на града — погледът й стана твърд: — Като предупреждение никой да не посмее да вдигне ръка срещу приближените на фараона — взе ветрило и започна да си вее пред лицето. — Значи синът на Омендап е обвинен в убийство?

— Така смята царският обвинител. Той предполага, че близнаците на Пешеду не са се изгубили в лабиринта, ами Рамос ги е убил и е заровил телата им в пустинята…

— И е взел конете им? Един убиец никога не би постъпил така — прекъсна го Хатусу. — При това не отрича, че е отишъл в Червените земи. Малко вероятно е истинският убиец да си го признае.

Амеротке поклати глава:

— Но според събраните доказателства, след като е взел конете, Рамос е тръгнал към Тива, където е трябвало да се върне по здрач, за да не го види никой. Само че колесницата му се е повредила и се е наложило да спре. Един от конете е избягал и е връхлетял право на конен патрул. Войниците са го уловили, проследили са следите му и са намерили Рамос, който тъкмо бил поправил колесницата и се готвел да тръгва. Според показанията на момчетата от конния патрул, щом ги видял, Рамос се опитал да избяга и препуснал така, сякаш всички демони на Дуат го следвали по петите. Все пак войниците успели да го настигнат и видели, че взетите от Рамос коне са дамгосани със знака на Пешеду.

— Колко души знаят тези подробности? — рязко попита царицата.

— Сигурно вече цяла Тива, господарке. Ще излезе, че синът на Омендап се е опитал да излъже.

— Така, така… — Сененмут се подпря с лакти на коленете и допря длани. — Разполагаме с разказа на Рамос и с обвиненията на Валу. Още отсега виждам накъде ще поведе съда този ловък многознайко. Ще се опита да изкара Рамос убиец…

— Но нали според следотърсачите дирите на близнаците водят към лабиринта? — подхвърли Хатусу.

Амеротке зяпаше през прозореца. Норфрет сигурно вече го чакаше да се прибере, а и къде ли беше изчезнал Шуфой? Пренхое беше подметнал, че според прислугата Шуфой бил видян да си приказва с куртизанката Майарх. Амеротке загриза нервно устни. Чудеше се дали Майарх беше предложила на джуджето същото както на него.

— Амеротке — наведе се напред Хатусу и впи боядисаните си нокти в коляното му, — със затаен дъх чакаме да ни отговорите…

— Следите към лабиринта не доказват нищо — измърмори съдията. — Ако това наистина са следите на изчезналите офицери, те означават само, че мъжете са стояли на входа.

— Но как би могъл Рамос да убие двама добре въоръжени войници? — попита Сененмут.

— Защо не? — Амеротке избърса устата си с опакото на ръката. — Да предположим, че е пристигнал там с колесницата си. Двамата му приятели са били уморени, дори може би леко пийнали, тъй като са носели със себе си мях вино. Когато младежът пристига, те са на входа на лабиринта. Излизат да го посрещнат, засипват го с подигравки и закачки. Рамос е умел стрелец. Той вади две стрели от колчана си и след миг двамата му приятели са мъртви. След това той взема телата и ги заравя. По същия начин се освобождава и от оръжията им. Спомнете си, че освен меха от вино и счупената чаша не е било намерено нищо друго…

— Значи — обобщи Хатусу — единственият начин синът на Омендап да избегне присъдата е да се намерят близнаците на Пешеду — живи или мъртви! Най-добре да са живи. Ако са мъртви, Рамос остава под подозрение, докато не бъде оневинен за убийството.

— Затова ли съм тук? — попита рязко Амеротке. — За да ме дари божественият фараон с безкрайната си мъдрост?

Хатусу рязко издиша и извика:

— Аз не влияя на съдиите!

„Да, бе“, помисли си Амеротке. Той опипа пръстена, знак за ранга му. Ако Хатусу се опиташе да му наложи какво решение да вземе по случая, той бе готов да се оттегли от поста си. И това щеше да бъде краят на кариерата му. И на благосъстоянието му. Но, от друга страна, не искаше да стане за посмешище като марионетка на Хатусу и продажен магистрат.

— Мир, Амеротке — прошепна Сененмут и го стисна за ръката. — Задай си един въпрос: убиец ли е Рамос?

— Виждал съм стотици негодници с усмихнати лица. Казват, че тихите води са най-дълбоки. Разбирам тревогата ви: ако Рамос се окаже виновен, ще изгубите приятелството и подкрепата на командващия войската Омендап. А ако бъде оправдан, ще се лишите от богатството и помощта на Пешеду…

— Не е ли възможно да се постигне някакъв компромис? — попита Сененмут.

— Нека почакаме да се съберат всички доказателства и тогава ще видя какво мога да направя!

— Ще отидеш ли там? — попита Хатусу. — До Залата на подземния свят, за да претърсиш сам мястото?

— Разбира се, господарке. Само боговете знаят какво се крие в лабиринта.

— Не бързай толкова — измърмори Хатусу и дърпайки робата си, откри изящната си гръд, напръскана със златна боя. Амеротке деликатно отклони погледа си и царицата се разсмя изкусително. — Норфрет все още владее ума ти! — после закри гърдите си и рече сериозно: — Не те повиках заради сина на Омендап. Имам друга задача за теб, Амеротке. Чу ли новината за върховните жреци?

— Да, те се срещат в храма на Хор…

— Решението им е много е важно за благоденствието на фараона — тържествено обяви Сененмут. — Знаеш какво е положението, Амеротке. Хатусу е фараон по божията воля. Тя наследи трона като дъщеря на Тутмос I, а и има божествената връзка с Амон още от майчината си утроба… — Амеротке с усилие запази лицето си безизразно. — Голямата победа на божествената господарка — продължи Сененмут, — унищожаването на враговете и любовта на народа потвърдиха истинския й произход!

— Сега остава само благословията на жреците — довърши Амеротке.

— Искам да присъстваш на срещата им утре! — тъмносините очи на Хатусу едва сдържаха напиращия смях. — Ще говориш вместо мен, Амеротке. Ти, върховният жрец на Хор и съпругата му Вехлис…

— Защо ли усещам, че има и още нещо…

— И не грешиш — усмихна се Хатусу. — Един твой стар познат реши да се намеси — Амеротке я изгледа озадачено. — Убийство — обясни тя. — В храма на Хор се усеща ръката на червенокосия бог Сет.