Пол Дохърти
Храмът на Хор (7)

Пета глава

Ка — египетска дума за душите на мъртвите

Амеротке трябваше да почака малко. Сененмут струпа възглавниците и подреди столове, за да изглежда обстановката по-официална.

— Външният вид е всичко — промърмори той дяволито.

Хатусу седна на трона, а Амеротке и Сененмут — от двете й страни на по-ниски столчета и чак тогава въведоха върховния жрец Хани и съпругата му Вехлис. Хатусу набързо прескочи формалностите, позволи на новодошлите да целунат обутите й в сандали крака и махна приканващо към столчетата пред нея.

— Божествена Хатусу, идваме право от храма — каза Вехлис. — Дълбоко уважаваният жрец Прем бе убит.

Тя описа накратко обстоятелствата около смъртта му. Съпругът й беше видимо разтревожен. Мършавото лице на Хани, известен официално като Хор, имаше известна прилика с бога сокол, на който служеше. Амеротке слушаше смаяно. Повечето убийства бяха импулсивни, от злоба, без никакво предварително обмисляне. Този случай беше различен. Щом Вехлис свърши с разказа си, Хатусу се обърна към Амеротке:

— От всичко това излиза, че кроткият старец е бил убит от дива котка. Но — тя погледна върховния жрец — имало ли е следи от такова животно в килията? — Хани поклати глава и царицата продължи с въпросите: — Кой би могъл да желае смъртта му?

— Всички го обичаха — намеси се Вехлис. — Той беше изключителен учен и сговорчив човек. Кой би поискал да убие един старец по толкова отвратителен начин?

— Да не забравяме и другото убийство — тихо се обади везирът.

— Да, господарю Сененмут, прав сте — кимна Хани.

— Нерия, нашият архивар и главен библиотекар. Бе убит в тайното подземие под храма, в лабиринта от проходи към саркофага на Менес. Стана в деня, когато нейно величество посети храма… — Хани замълча за момент и продължи: — Всички почиваха след пиршеството, но един слуга видял, че при стълбите откъм гробницата се издига дим, и вдигнал тревога… — замълча пак, поклати глава и прошепна: — Ужасна гледка. Нерия сигурно се е изкачвал по стълбите, когато някой го е залял с масло и го е запалил. От тялото му са останали само овъглени парчета.

— И вие смятате — намеси се Амеротке, — че убийствата са свързани по някакъв начин с утрешната среща на върховните жреци?

— Възможно е — отвърна Хани. — Но не мога да подозирам никого от тях… Нито Изида, нито Озирис, нито Амон, Анубис или Хатор. Всичко на всичко петима, а ако включите и мен, ставаме шестима.

— Но — настоя Амеротке — убийствата са започнали, след като те са пристигнали, нали? Откога са в храма?

— От два-три дни. Досега сме обсъдили обикновените въпроси — приходите, данъците, училищата в Дома на живота, обредите и ритуалите в различните храмове… — изглеждаше засрамен. — Всъщност започнахме с възкачването на престола на нейно величество, но досега не сме отбелязали голям напредък.

— И кой предложи да се отложи въпросът с претенциите към трона?

Хани сви рамене:

— Не знам, господарю Амеротке.

— О, я стига! — обади се нетърпеливо Сененмут.

— Всички знаят, че върховните жреци, с изключение на вас и съпругата ви, не са много ентусиазирани да приемат волята на боговете…

— Те са традиционалисти — възрази Хани. — Вярно, впечатлени са от победата ви над митанийците, но не разбират защо трябва да приемат една царица за фараон, когато съществува… — гласът му изтъня и замлъкна.

— Синът на съпруга ми — довърши Хатусу.

— И как ще свърши спорът? — попита Амеротке. — Какво може да убеди жреците, че Хатусу управлява по волята на боговете?

— Изучаване на миналото — отвърна бързо Хани. — Внимателен преглед на архивите и древните ръкописи.

— Аха — вдигна ръка върховният съдия. — Значи затова са били убити Нерия и Перм. Те са изучавали миналото на Египет, нали? — Хани кимна. — Готов съм да заложа стъкленица със скъпи благовония — каза Амеротке, — че симпатиите им са били добре известни…

— Те мислеха точно като нас — отвърна Вехлис. — Вярваха, че Хатусу е дарена с божията воля, че невероятната й победа срещу митанийците и триумфът й над враговете в двора са поличба за волята на боговете тя да управлява.

— Но нали всичко е формално. Хатусу контролира войската и владее народа — изтъкна Амеротке. — Какво толкова се дърпат жреците? Нима ще й отнемат жезъла и ветрилото, двойната корона и ненеса?

— Не, не — Вехлис си играеше с посребрените къдрици на перуката си. — Сигурна съм, че не са толкова смели, нито пък глупави. Но нейно величество знае какво може да се случи…

— Ще започнат слухове — подхвърли Сененмут.

— Да, господарю. Противниците ви няма да се изправят срещу вас като силен вятър, а като лек, но постоянен полъх, който ще подхване и ще раздуе всяко недоволство или несъгласие, търсейки в него знаци и знамение…

— И, разбира се — извика Хатусу, — тези убийства ще бъдат представени като знак, че боговете са недоволни от мен!

— Точно така, ваше величество — Хани се приведе напред: — Слезте на пазара, минете по пристана, край хранилището на лодките, в кръчмите или прекосете Нил и идете до Некропола и дори в Дома на вечността! Ще видите как бързо плъзват слуховете… Има хора, които само чакат да направите погрешен ход.

— И аз трябва да убедя жреците, така ли? — попита Амеротке. — Как ще успея? Не съм учен, нито пък теолог…

— Ти си символ на моята божествена воля — отвърна Хатусу. — Имаш остър ум, решителен и съобразителен си. Ще защитиш претенциите ми за трона и ще заловиш убийците. Повярвай ми — царицата стисна юмруци и се изправи на трона, очите й пламтяха, — аз ще видя този злодей, който и да е той, обесен на стените на Тива!

Амеротке извъртя леко столчето си и застана срещу Хани и съпругата му.

— Убийствата имат няколко общи неща. Жертвите са били служители в храма на Хор. И двамата са се интересували от миналото на Египет и са умрели при смущаващо тайнствени обстоятелства…

— Какво намеквате? — попита подозрително Хани.

— Че убиецът трябва да е някой, който познава доста добре храма на Хор.

— Но вие забравяте нещо — намеси се Вехлис. — Всеки жрец в Египет е учил в нашия Дом на живота и в училището за писари…

Върховният съдия кимна. Храмът на Хор беше известен с Академията си, а и заради саркофага на Менес бе почитан като истинско светилище.

— Кажете ми сега — Амеротке си играеше с пръстена на малкия си пръст — кои от жреците според вас са най-враждебно настроени към господарката Хатусу?

— Кой ли не… — врътна глава Хани.

— Всички, с изключение на нас двамата — намеси се Вехлис. — Дори и Сенги, главният писар в Дома на живота… — лицето на царицата се сгърчи гневно при споменаването на Сенги. Амеротке също знаеше, че главният писар, покровителстван приживе от покойния съпруг на Хатусу, не одобрява възкачването й на престола. Но напоследък Сенги откровено се беше присъединил към враговете на царицата и си позволяваше на всеослушание да изказва съмнения, че е възможно жена да седне на трона на Египет. — На Сенги помага — продължи Вехлис — един пътуващ учен, известен с ораторските си способности. Този стар приятел на главния писар е дошъл в Тива да предложи помощта си.

— Пепи! — възкликна Хатусу.

— Точно така, господарке. Пепи.

Амеротке присви очи. Спомни си прекараните дни в Дома на живота в храма на Маат. Да, Пепи. Пътуващ учен, който, за да се подиграе на модата на жреците, си бе пуснал дълга коса, брада и мустаци. Беше висок слаб мъж с присмехулни очи и стиснати устни. Учените разправяха, че Пепи не вярва в нищо. За него не съществуваха Далечният хоризонт, боговете на Египет, Благословените поля. Твърдеше, че мумифицирането на телата е загуба на време и пилеене на пари, че мъртвите се разпадат на парченца, разнасяни от вятъра в пустинята.

— Слушал съм много за Пепи — прошепна Сененмут. — Казват, че е безбожник!

— Съпругът ми трябваше да го изгори на клада — съгласи се Хатусу.

— Той е твърде умен, ваше величество — Сененмут се приведе и успокоително потупа Хатусу по дланта.

— Пепи е блестящ учен — съгласи се Хани. — Сенги му плати да дойде от Мемфис. Пепи би сторил всичко за злато, сребро и скъпоценни камъни.

— Но защо сте му позволили да се настани във вашия храм? — възкликна Хатусу.

— Какво можех да направя, господарке? — разпери ръце Хани. Амеротке забеляза колко сухи и сбръчкани са пръстите му, които приличаха на нокти на котка. — Пепи е известен майстор на спора. Вярно, срещу него бяха повдигнати обвинения, но нищо не беше доказано. Ако го бях отпратил, щяха да ме обвинят, че съм пристрастен.

— Сенги — изсумтя Вехлис — не е човек, който забравя лесно. Щеше да каже, че храмът на Хор се опитва да прикрие обсъждането на жреците по ваше тайно нареждане.

— Значи този Пепи — обади се Амеротке — сега изследва архивите на храма?

— Да, допреди един ден — отвърна Хани. — Сенги и Нерия му показаха библиотеката ни. В архивите ни има скъпи ръкописи, които датират отпреди стотици години. Освен това съхраняваме колекция от надписи към рисунки и текстове на езици, които дори не можем да разберем.

— Позволили ли сте на този негодник да влезе в толкова прочута библиотека?! — възкликна Сененмут. — Пепи може и да е прочут учен, но любовта му към златото и среброто е също добре известна. Има обвинения от други библиотеки, училища и домове на живота, че се е опитвал да отмъкне някои от ръкописите им!

— Да — отвърна разпалено жрецът. — Затова пускаме Пепи в библиотеката само придружен от двама пазачи. Те седят на масата с него и претърсват торбата и дрехите му, преди да излезе. Но днес той не е идвал.

— Какво искате да кажете? — попита Амеротке.

— Дадохме му отделна килия, но Пепи харесва… как да се изразя… по-разкошния живот. Преди два дни е наел стая в някаква пивница долу на пристана.

— Значи е човек на удоволствията — изсумтя Хатусу.

— Трябваше да дойде днес в храма — продължи Хани, изплашен от гнева на Хатусу, — но не се появи.

— И какво стана? — попита Амеротке.

— Изпратих един от пазачите долу на пристана да провери всичко ли е наред. Сенги настоя. Пепи бил там и според слуховете се забавлявал добре.

— Проверихте ли библиотеката? — попита Сененмут.

Хани изведнъж се сви изплашено и поклати глава.

— Да не искате да кажете, че може да е откраднал нещо?

— Възможно е — отвърна Сененмут. — При толкова много древни ръкописи сигурно са го загърбели пръстите. А по кейовете лесно е могъл да намери купувач — богати търговци, жреци от други храмове…

— Щях да организирам претърсване — измърмори Хани, — но смъртта на Прем промени нещата…

Хатусу леко плесна с ръце:

— Амеротке, вече чу достатъчно. Случаите, които те чакат в Залата на двете истини, могат да отлежат още малко. Утре сутринта се свиква отново срещата на жреците и ти трябва да си там. Освен това ще организираш издирването на Пепи. Намери го и може да се окаже, че си открил убиеца! — на лицето й разцъфна усмивка: — А вие, драги Хани и Вехлис… — тя протегна ръка и разтвори пръсти. Хани ахна. В дланта си Хатусу държеше две малки елипсовидни фигурки от чисто злато, върху които бяха отбелязани йероглифите на личния й печат. — Ваши са — меко каза тя. — Знак и символ на моята дружба. Ако доведете този случай до успешен край, ще бъдете провъзгласени за близки приятели на божествения фараон.

После махна с ръка в знак, че срещата е приключила. Хани, Вехлис и Амеротке бързо коленичиха и се поклониха.

Съдията прикри дълбокия си страх. Хатусу беше права. В храма на Хор сновеше Сет, червенокосият бог на убийството.

 

 

На Шуфой му се струваше, че е прекосил Далечния хоризонт и сега броди из Благословените поля. Майарх, царицата на куртизанките, го беше поканила в един от отбраните домове на удоволствието близо до хранилището на лодките. Не беше бордей, нито някой долнопробен публичен дом, а истински Дом на любовта с прохладни стаи и красиви големи вани, разположени между боядисаните в ярки цветове колони. Шуфой лежеше по гръб върху нара. Около него кръжаха смайващо красиви девойки: слабите им голи тела бяха внимателно обръснати и облени с благовонни масла, устните им бяха ярко обагрени, а очите — изрисувани с туш. Една му донесе делва, в която плуваха цветчета от лотос, за да прочисти ноздрите си с божествения им аромат; друга му предложи парченца изстуден пъпеш, за да утоли жаждата си. Зад него две куртизанки развяваха щраусови пера, потопени в благовония. Джуджето зяпаше ококорено. От съседните помещения се разнесе приглушена мелодия на арфа. Музиката стана по-силна, появиха се танцьорки — зърната на гърдите им бяха боядисани в синьо, а дебелите им перуки бяха вързани отзад на тила. Шуфой затвори очи. „Това е животът“, помисли си той.

— Шуфой!

— Познавам този глас! — джуджето отвори очи. Над него се беше надвесил Амеротке, а зад гърба му притеснено надничаше и кършеше дебели пръсти Майарх.

— Господарю съдия! — извика тя. — Щом не можем да задоволим вас, позволете ни поне да доставим удоволствие на слугата ви.

Шуфой се взря в Амеротке:

— Оставете ме, господарю. Оставете ме да се нося като лилия по огледалната повърхност на езеро…

— Ще ти дам аз една лилия! — извика Амеротке. — Майарх! Щом върховният съдия не приема подаръци, същото се отнася и за слугата му… — едва изрекъл тези думи, Амеротке разбра, че звучат глупаво и надуто. Обърна се към Шуфой и додаде: — Е, можеш да останеш, ако искаш… Но аз трябва да се прибирам вкъщи…

Джуджето спусна краката си от нара. Прибра слънчобрана и малката си торбичка и сърдито забърза след Амеротке. По улиците и алеите все още беше пълно с хора, които се наслаждаваха на прохладната вечер. Неколцина войници стояха пред една пивница и ревяха военна песен:

Ела да ти разкажа за похода до Сирия,

за боевете славни в далечните земи.

Да чуеш как помия ядяхме и се оригвахме,

пърдяхме като слонове и с бълвоч се поливахме.

Късмет ако извадиш в дома си да се върнеш,

ще струваш само колкото червясало дърво.

Затуй ще те разпънат, изкормят и убият

на градския площад — да станеш за резил.

Амеротке мина покрай тях. От време на време запушваше носа си заради различните лепкави миризми — на пържено масло, на риба, на тор. По тесните сокаци лаеха кучета, а голи деца тичаха наоколо и се гонеха с пръчки. Край тях преминаха група въоръжени стражи от храмовата полиция. Най-накрая Амеротке и Шуфой се измъкнаха от тълпата и тръгнаха към портите на града. Върховният съдия спря и виновно сведе поглед към Шуфой.

— Съжалявам — извини се той. — Наистина съжалявам, но бях уморен.

— И аз съжалявам — джуджето раздразнено изкриви лице. — Езикът трябва да говори истината, сърцето да говори със сърцето.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не ми казахте нищо за нападението в съда тази сутрин! — Шуфой свали слънчобрана и почти изтанцува танца на гнева. Замря на място и се взря в господаря си: — Мислех, че амеметите са мъртви. Избити в пустинните земи.

— Някои може и да са оцелели — отвърна Амеротке. — Шпионин на фараона от Дома на тайните ми съобщи, че пак правят опити да се организират и събират нови членове — той потупа Шуфой по главата. Джуджето отблъсна ръката му и нагласи шапчицата на темето си. — Ти знаеш за тях повече от мен — продължи Амеротке. — Чуваш слуховете и приказките по пазарите…

Шуфой кимна:

— Те почитат Мафдет, богинята с лице на котка. Ако решат да ви убият…

— Да, да, знам за питката със семена от рожков — прекъсна го Амеротке.

— Ще разпитам насам-натам. Амеметите може и да обичат да убиват, но със сигурност златото ги привлича повече.

Амеротке млъкна, наближаваха портите на града. Командирът на стражата позна върховния съдия и се поклони дълбоко. Те излязоха необезпокоявани на главния път.

— Наистина ли мислите, че Нехему е бил един от тях? — попита Шуфой.

— Може и да блъфираше — отвърна Амеротке. — Но не ни остава нищо, друго, освен да чакаме и да видим какво ще стане. Помоли ли приятелите си долу край реката да поразпитат внимателно за Антеф?

— А, да, тъкмо се връщах от там, когато Майарх ме срещна. А какво стана с оня случай със Залата на подземния свят?

— Ще видим, ще видим — Амеротке се взря в отсрещния бряг на реката, пълна с лодки и товарни салове, които бързаха към кейовете на града. — Хубаво е отново да си у дома — прошепна той.

Минаха покрай бедняшкия квартал и вече навлизаха в по-заможната част на града с просторните къщи на чиновниците. Скоро спряха пред дома на съдията и Шуфой яростно заудря със слънчобрана по вратата. Портата се отвори. Амеротке влезе в личния си рай, в своя малък оазис на спокойствието. Тук в голямо изобилие растяха ябълки, бадеми, смокини и круши. Изложени на припек лехи с лук, краставици, патладжани и други зеленчуци даряваха приятен аромат. Следван от Шуфой, Амеротке мина по пътеката и изкачи стълбите към входа на къщата.

Норфрет го чакаше. Свали сандалите му, донесе вода и изми ръцете и краката му. Извади каничка от алабастър с благовонни масла и разтри главата и врата му. Шуфой се огледа. Не се виждаше никой от останалите слуги. В помещението ухаеше прекрасно. Норфрет беше облечена в проста бяла роба и златни сандали. Джуджето се почувства неудобно. Господарката явно искаше да остане насаме със съпруга си, така че той измърмори някакво извинение и се измъкна да търси децата на съдията, чиито гласове ехтяха от другия край на къщата.

Амеротке целуна нежно жена си по челото. Очите на Норфрет грейнаха в усмивка.

— Чух за случилото се в съда — каза тя. — За нападението…

— Пренхое е минал оттук?

Тя кимна.

— Знаеш, че понякога се случват такива неща…

— Но не това ме плаши.

Той я хвана за ръцете, беше доловил дяволитостта в гласа й.

— Какво друго ти каза Пренхое?

— Че Майарх, царицата на куртизанките, те е поканила в Дома на любовта.

Амеротке се усмихна:

— И защо да ходя там? — подразни я той. — Аз съм в Дома на любовта.

Пръстите на Норфрет литнаха към устните й:

— Един пратеник донесе нещо…

Тя се изправи, отиде до малка ниша и се върна със завързана кутия от сандалово дърво. След като я отвори, Амеротке извади парче папирус, разгъна го и се взря стъписан в питката със семена от рожков.

 

 

Пепи, странстващият учен и писар, беше безкрайно доволен от себе си. Главата му беше замаяна от безбройните чаши бира и вино. Той залиташе по вонящата и пълна с мухи улица към стаичката си. Не можеше да повярва на късмета си. Вярно, че боговете… Той спря и подсмръкна. Ако съществуваха, боговете сигурно биха му се усмихнали. Мина през портата и се заизкачва по стълбите на Дома на удоволствията. Появиха се слуги с венци от цветя, сложиха на главата му лоена топка, напоена с благоухания. Гледаха го с отвращение и презрение: Пепи поддържаше собствена коса, брада и мустаци, а пък робата и шареното му късо наметало бяха доста омърляни. Но щом чуха дрънченето на кесията му и забелязаха скъпата огърлица около врата му, преглътнаха отвращението си. Въведоха го в просторна зала, за да си избере някое от голите момичета, грациозно изтегнати по наровете и изрисувани като пауни.

Пепи се разходи между тях и ги огледа. Кесията му беше пълна до пръсване и той се чувстваше като истински пустинен лъв. Хареса си едно девойче с гъвкаво бакърено тяло и блестяща от благовонните масла кожа. Хвана я за ръката и я дръпна да стане. Момичето се подчини, като леко се противеше, но Пепи знаеше правилата — на входа уговори цена със съдържателката и се ухили на мускулестия й роб от Куш, въоръжен с меч и боен кривак.

— Няма ли да се забавлявате тук, господарю? — попита жената.

Пепи поклати глава:

— Ще си доплатя — измърмори той.

Монетите се прехвърлиха от едната ръка в другата и странстващият учен повлече девойката след себе си. От време на време Пепи се спираше да я прегърне и да я целуне. Изрисуваните с черен туш очи на момичето блясваха и тя го отблъскваше. Той притискаше силно тялото й към себе си и малките звънчета по китките и глезените й звънтяха при престорената й борба. До тях спряха неколцина войници да предложат грубите си съвети. Момичето прошепна нещо в ухото на Пепи и той забърза напред.

Вече се бе стъмнило, на прозорците и вратите светеха лампи. Пепи стигна до кръчмата и се заизкачва по външното стълбище. Отвори тясната дървена врата и бутна момичето в стаята. То сбърчи нос от силната миризма. Пепи я удари по задника. Тя го изгледа, на лицето й се бе изписал гняв. Пепи бръкна в кесията си и извади два сребърни дебена^[1].

— Единият от тях е твой — каза той завалено.

Спомни си за еротичните папируси, които бе разглеждал в Мемфис. Щеше да образова тази кукла по начин, който тя ни най-малко не очакваше. Момичето понечи да напълни двете чаши с вино, но той я сграбчи за китката и я завлече до широкия нар под прозореца. Тя отново понечи да се съпротивлява, но Пепи знаеше как да я задържи на нара. Легна до нея и прокара ръка по тялото й. Беше толкова погълнат от заниманието си, че не чу отварянето на вратата. Пепи съзря в очите на момичето тревога. Извърна се и стреснато скочи от нара. Видя как дървеното ведро се отдръпва назад, и в следващия миг съдържанието му обля него и куртизанката. Пепи замаяно се изправи на крака, но пред вратата се разля второ ведро и в течността падна запалена лампа. Огънят се разпростря по разлялото масло и за миг превърна стаята в горящ ад.