Джеймс Джойс
Портрет на художника като млад (5)

V

Той изпи до капка и третата си чаша воднист чай и се захвана да гризе коричките пържена филия, разпилени по масата, вторачен в мътилката на дъното на буркана. Жълтеникавата мас бе изгребана като яма в торфище и тая мътилка сега му напомняше за тинестия цвят на водата в клонгоуската баня. Току-що бе направил тараш на кутията с разписките за заложени вещи, която стоеше досам лакътя му, и почна да вади с омазнени пръсти една по една покритите с драскулки, изцапани и смачкани, сини и бели квитанции с печат „Дейли“ или „Макивой“.

1 ч. обуща.

1 фрак.

3 бр. билйо.

1 м. панталони.

После ги сложи настрана, погледна унесено капака на кутията, целият покрит с петънца от размазани гниди, и разсеяно попита:

— С колко е напред часовникът?

Майка му изправи разнебитения будилник, кипнат на една страна върху кухненската етажерка — стрелките показваха дванайсет без четвърт, — и отново го положи на една страна.

— Час и двайсет и пет минути — рече тя. — Сега е точно десет и двайсет. Кога, от кумова срама, веднъж ще отидеш навреме на лекции?

— Налей ми да се измия — каза Стивън.

— Кейти, налей на Стивън да се измие.

— Буди, налей на Стивън да се измие.

— Не мога, отивам за синка. Маги, налей му ти.

Когато най-сетне закрепиха емайлирания леген в мивката и някой метна старата тривка на ръба му, той позволи на майка си да му изтрие врата и да изчисти гънките на ушите му и ноздрите.

— Срам и позор — рече тя, — коскоджамити студент да ходи толкова мръсен, че майка му да трябва да го мие.

— Щом ти доставя удоволствие… — спокойно отвърна Стивън.

Оглушително изсвирване разцепи въздуха; майка му бутна в ръцете му влажната хавлия и рече:

— Обърши се и, за бога, по-бързо да те няма.

Отгоре долетя второ пронизително, вече гневно изсвирване и едно от момичетата тутакси се озова до стълбата.

— Кажи, татко?

— Тая мързелива мърда, брат ви, още ли е тук?

— Не, татко.

— Да не лъжеш?

— Съвсем не, татко.

— Хм!

Сестра му се върна, правейки отчаяни знаци да побърза и да се измъкне тихо през задната врата. Стивън се засмя и каза:

— Малко странни са му представите за граматиката, щом си мисли, че мърда̀ е от мъжки род.

— Как не те е срам, Стивън — рече майка му. — Ще дойде ден да се каеш, че си пристъпил прага на това място^[1]. Човек не може да те познае!

— Довиждане на всички — каза Стивън, усмихна се и им прати въздушна целувка за сбогом.

Проходът зад дома им бе целият наводнен. Той бавно тръгна надолу по уличката, провирайки се сред подгизналите купчини смет, но изведнъж чу от манастира-лудница до тях неистови вопли:

— Исусе! О, Исусе, Исусе!

Той ядно тръсна глава, за да отърси от ушите си крясъците на безумната монахиня, и забърза надолу, препъвайки се в мокрите купчини гнилоч. Сърцето му се свиваше в горчива болка и отврата. Изсвирването на баща му, мърморенето на майка му и воплите на лудата отвъд стената се бяха слели в оскърбителен хор, който хвърляше унижение върху гордата му младост. С омерзение пъдеше дори отгласите им от сърцето си, но когато излезе на булеварда, погален от сивкавия утринен зрак, който се процеждаше през клоните на росните дървета, той вдъхна тайнствения опияняващ мирис на мокри листи и дървесна кора и душата му забрави горестта си.

Окъпани от дъжда, дърветата на булеварда както винаги събудиха в съзнанието му спомени за героините от драматургията на Герхарт Хауптман и сега споменът за тяхната печална бледност и благоуханието, което бликаше от мокрите клони, се сляха в тихо радостно чувство. Всяка сутрин той прекосяваше града по този път и отнапред знаеше, че когато мине покрай Феървюското мочурище, в мисълта му ще изплува монашески строгата среброткана проза на Нюман, а щом тръгне по Северния кей, поглеждайки разсеяно витрините на гастрономите, ще си спомни мрачния хумор на Гуидо Кавалканти^[2] и ще се усмихне; знаеше, че когато стигне до каменоделската работилница „Беърд“ на „Толбътска“, духът на Ибсен — дух на непокорна юношеска красота — ще прониже снагата му като остър вятър, а щом мине покрай мръсния склад за корабни припаси отвъд Лифи, ще замълви на себе си мадригала на Бен Джонсън:

Полегнах там, но не умора ме томеше…

Когато умът му се уморяваше да дири същността на красотата в мъглявите слова на Аристотел и Тома Аквински, той често намираше разтуха в грациозната елизабетинска лирика. Хвърлил расото като усъмнил се във вярата монах, умът му често скришом заставаше в сянка под прозорците на тоя век и се вслушваше в тъжните или насмешливи звуци на лютните и безсрамния смях на кокотките, но скоро някой прекалено вулгарен кикот, някое изтъркано от времето словце на похот и престорено целомъдрие жегваше монашеската му гордост и го прогонваше от тъмното, където се спотайваше.

Многоучените книги, над които се смяташе, че денем и нощем седи прехласнат, забравил приятели и връстници, бяха всичко на всичко едно постно сборниче извадки от поетиката и психологията на Аристотел и един Synopsis Philosophiae Scholasticae ad mentem divi Thomae^[3]. Мисълта му бе изтъкана от съмнения и неверие в самия него и само навремени нейният сумрак биваше озаряван от мълниите на интуицията, но те проблясваха с такова ослепително великолепие, че в подобни мигове земята сякаш пропадаше под нозете му, погълната от пламъци; подир това езикът му задебеляваше и той гледаше другите с невиждащи очи, защото чувстваше, че духът на красотата го обгръща в своята мантия и че поне в мечтанията си е успял да познае света на възвишеното. Но щом краткият миг на горделиво мълчание отлитнеше, той с радост забелязваше, че все още се намира всред кипежа на всекидневния живот и продължава да следва своя път сред мръсотата, пустославието и леността на града с дръзко и леко сърце.

Близо до таблото за афиши пред канала срещна охтичавия с лице на восъчна кукла, който ситнеше насреща му по дъгата на моста, нахлупил дрипавата си шапка, закопчал догоре шоколаденокафявото си палто и хванал сгънатия си чадър на педя-две пред себе си като пръчка за откриване на подземна вода. Сигурно има единайсет, помисли си той и надникна в една млекарница да види колко е часът. Часовникът в дюкяна показваше пет без пет, но едва се бе обърнал да продължи, и чу недалеч от себе си някакъв часовник, който удари единайсет часа. Напуши го смях: часовникът му напомняше за Маккан и той си го представи с трътлестата му фигура и руса козя брадичка — застанал на ветровития ъгъл пред „Хопкинс & Хопкинс“ в ловджийска куртка и бричове и говори:

— Вие сте антисоциално, самовлюбено същество, Дедалус. Но аз не съм. Аз съм демократ и затова ще отдам всичките си сили в борбата за социална свобода и равноправие на класите и половете в бъдещите Европейски съединени щати.

Единадесет! Значи закъсня и за тая лекция. Кой ден от седмицата беше? Той се спря до една будка да прочете афиша. Четвъртък: 10–11 английски; 11–12 френски; 12–13 физика. Представи си лекцията по английска литература и ако и да бе далеч, се почувства неспокоен и безсилен. Видя хрисимо сведените глави на колегите си, които прилежно записваха в своите тетрадки всичко, което лекторът им диктуваше — определения по име и по същество, примери, дати на раждане и смърт, основни произведения, положителни и отрицателни критически оценки. Той самият обаче не е преклонил глава, защото мислите му се реят нейде надалече, но независимо дали наблюдава малката група студенти около себе си, или гледа през прозореца запустелия парк на университета, в ноздрите му все лъхти някаква потискаща миризма на избена влага и гниене. Право пред него, над приведените студенти от първите банки, стърчи друга глава — на йерей, който без капка смирение се моли пред престола за своето смирено стадо. Защо, когато мислеше за Кранли, така и не успяваше да си го представи в цял ръст, а виждаше само главата и лицето му? Ето и сега на фона на сивата пелена на утрото пред очите му изплува като кошмарно съновидение отсечена глава^[4], посмъртна маска, чиято щръкнала черна четинеста коса стърчеше като железен венец. Той виждаше пред себе си лицето на свещеник — монашески бледо, с широки ноздри и със сенки под очите и покрай челюстите, — лице на свещеник с тънки, безкръвни, едва усмихнати устни. Стивън тутакси си припомни как дни и нощи наред надълго и нашироко бе разказвал на Кранли за бурите, безпокойството и копненията на своята душа, без да получи друг отговор освен мълчанието на своя приятел, и сега бе на път да си каже, че това може да бъде само лицето на терзан от вина свещеник, който изслушва изповеди, без да има право да опрощава, но отново почувства в паметта си внимателния поглед на неговите тъмни женствени очи.

Зад това видение зееше входът на тайнствен и тъмен лабиринт от размишления, но той мигновено се отвърна от него, защото усещаше, че още не бе ударил часът да прекрачи прага му. Ала равнодушието на приятеля му като отровно биле пръскаше край него неуловими смъртоносни изпарения и той изведнъж се усети, че погледът му шари наляво-надясно в тъпа почуда защо случайно попадналите пред него думи в миг безшумно се изпразват от смисъл; скоро пошлите фирми на магазинчетата замъглиха съзнанието му като заклинателни слова, душата му се спаружи; задъхан от старост, той крачеше по уличката сред купчини мъртъв език. Капка по капка собственото му езиково чувство изтичаше от мозъка, изливайки се в думи, които се сплитаха и разплитаха в произволни ритми:

Бръшлянът стене по стената

стене и се стеле по стената

бръшлянът стене по стената

бръшлянът се жълтее по стената

бръшлянът, ах, бръшлянът по стената.

Всемогъщи боже, каква бълвоч! Къде се е чуло бръшлян да стене по стената?! Бръшлян да се жълтее — това иди-дойди. Слонова кост да се жълтее — също. Ами слонова кост да се стеле?

В съзнанието му засияха думи, по-светли и по-ярки от изящните изделия, изработвани от пъстрите слонови бивни. Ivori, ivoire, avorio, ebur^[5]. Един от първите примери, които бе научил в час по латински, гласеше: India mittit ebur^[6], и сега той си спомни суровото северняшко лице на ректора, който ги учеше да превеждат Овидиевите „Метаморфози“ на изискан английски, макар че думи като шопар, чирен или джолан придаваха твърде чудато звучене на преводите. Малкото, което знаеше за законите на латинското стихосложение, го дължеше на парцаливата книжка, написана от някакъв португалски монах^[7].

Contrahit orator, variant in carmine vates^[8].

Кризите, победите и междуособните борби в римската история достигаха до него, предадени с баналните думи in tanto discrimine^[9], и той дълго се бе мъчил да надзърне в града на градовете и неговия обществен живот, скрит зад словата implere ollam denariorum, които ректорът с особено задоволство превеждаше — „пълнене на гърне с динарии“. Страниците на неговия овехтял „Хораций“ никога не бяха студени при допир, дори когато ги докосваше с вкочанени пръсти — човешки страници бяха те и човешки пръсти ги бяха прелиствали още преди петдесет години пръстите на Джон Дънкан Инверарити и неговия брат Уилям Малкъм Инверарити^[10]. Да, благородните им имена бяха останали на пожълтялата титулна страница и дори за посредствен латинист като него от избледнелите редове лъхаше благоухание, сякаш през тия години те бяха лежали сред мирта, лавандула и върбинка. И все пак болно му ставаше при мисълта, че завинаги ще си остане само стеснителен гост на пира на световната култура и че монашеската премъдрост, с помощта на чиито категории се опитваше да изкалъпи някаква естетическа философия, се ценеше от собствения му век не повече от хитроумната и причудлива словесна галиматия на хералдиката и соколарството.

Сивата грамада на колежа „Света Троица“ вляво от него, тежко побита в невежеството на града като голям опушен камък, вграден в масивен пръстен, отново потисна духа му и докато напрягаше сили да освободи нозете си от прангите на протестантизма, той изведнъж се озова пред нелепия паметник на националния поет на Ирландия^[11].

Погледна статуята без гняв, защото, макар че бе потънала в телесна и духовна лен, която като невидима гад пълзеше по тромавите нозе, по гънките на мантията и около раболепната глава, тя сякаш сама смирено съзнаваше своя позор. Това бе фирболг, взел на заем милезийска тога^[12]; и той си спомни своя приятел Дейвин, студента от село. Понякога Стивън на шега го наричаше „фирболг“, но младият селянин не се обиждаше.

— Давай, Стиви — отвръщаше той, — нали сам казваш, че съм дебелокож. Можеш да ми викаш, както ти скимне.

Това селско умалително от името му бе развълнувало Стивън, когато за пръв път го чу от устата на своя приятел, защото сам той никога не се обръщаше фамилиарно към другите студенти, нито те към него. Стивън често се застояваше в квартирата на Дейвин на улица „Грантъм“ и без да може да се начуди на неговите хубави яки обуща, наредени чифт по чифт до стената, облагородяваше слуха на своя приятел със стихове и напеви от различни поети, зад които се криеха собствените му копнения и горест. Простоватата фирболгска душевност на неговия слушател винаги събуждаше противоречиви чувства в сърцето му; Дейвин ту го привличаше със своята непринудена вродена вежливост и внимание, с причудливите старинни изрази в речта си, с възторженото си преклонение пред грубата физическа сила и ловкост — той бе страстен поклонник на Майкъл Кюсак, Гала^[13], — ту внезапно го отблъскваше с недодялания си ум, с примитивните си чувства, с оня тъп ужас, който навремени проблясваше в очите му — ужаса на гладното ирландско село, което всяка вечер тръпне от страх, щом удари комендантският час^[14].

Наред със спомена за доблестните дела на своя чичо, атлета Мат Дейвин, младият селянин въздигаше в култ и скръбните ирландски сказания. На другите студенти, които всячески се мъчеха да създават сензации от каквото и да е в сивия живот на колежа, им беше душа и свят да мислят Дейвин за таен фенианец. Неговата бавачка от малък го бе научила на ирландски език и бе закърмила примитивното му въображение със здрачните легенди на ирландската митология. Към тази митология, с всичките й първобитни и объркано разклонени цикли, от които никой поет не бе успял да извлече дори един красив стих^[15], Дейвин се отнасяше по същия начин, както към католическата вяра — с тъпо рабско преклонение. Неговият дух приемаше на нож всяка мисъл и настроение, които идеха от Англия или чрез посредничеството на английската култура, сякаш се подчиняваше на някаква парола; а що се отнася до света отвъд пределите на Англия, той бе чувал само за Френския чуждестранен легион и споменаваше, че се кани да постъпи на служба в него.

Стивън съпоставяше честолюбивите помисли на младежа с неговия характер и често му предсказваше, че ще си остане домашна гъска^[16]; това прозвище съдържаше дори нотка на раздразнение от думите и делата на Дейвин, чиято мудност толкова често се изпречваше като преграда между любознателния дух на Стивън и скритите пътечки на ирландския живот.

Една вечер, жегнат от пламенните и високопарни слова, с които Стивън се опитваше да избяга от хладното мълчание на своя метежен разум, младият селянин бе извикал в съзнанието му странно видение. Двамата бавно крачеха към квартирата на Дейвин по тъмните тесни улички на бедния еврейски квартал.

— Лани есента, Стиви, къде зимата, стана с мен такава една, дето на жив човек не съм казвал и на теб сега пръв ти я разправям. Не ти помня вече октомври ли беше или ноември, но комай октомври е било, щото стана тъкмо преди да дода тук да запиша първи курс.

Стивън усмихнато погледна в лицето приятеля си, който го бе поласкал със своето доверие и спечелил симпатията му с просторечния си говор.

— Него ден, значи, бях на мач в Бътивант, не знам дали го знаеш къде е; играеха „Кроукските момчета“ и „Безстрашните“ от Търлес. Ей богу, Стиви, яка игра беше! На братовчед ми Фонзи Дейвин направо му съдраха дрехите — той пазеше на Лимърик, но все тичаше напред и крещеше като луд! Тоя ден не мога го забрави! А по едно време един от „Кроукс“, като замахна с оная ми ти гега — бог ми е свидетел, Стиви, — на косъм от главата му. Да беше го докачил — бога ми, — просваше го на място!

— Много се радвам, че се е отървал — каза Стивън и се разсмя, — но не ми се вярва точно това да е твоята странна история.

— Е, теб за тия работи не те е еня, значи, но след мача стана такава дандания, че си изтървах влака, а не можах да намеря и някоя кола да ме качи накъм дома — пусти късмет, него ден в Каслтаунрош имаше голям събор и всичко се беше дигнало нататък. Та не ми оставаше друго, ами да карам нощта там или да го отпраша пешачката. Реших да тръгна и по мръкнало стигнах Балихауърските възвишения; оттам до Килмалок има поне десетина мили, ако не и повече — един глух път — мъртвило. Не се види християнска къща, ни нещо се чуе. Веднъж-дваж поспирах в храстите край пътя да си пална лулата на завет и да не беше такава роса, сигурно щях да се опъна и да поспя. Не щеш ли, подир един завой гледам — малка къщичка и прозорецът свети. Отидох и почуках на портата. Някакъв глас пита кой е, аз отговарям, че съм ходил в Бътивант на мача и сега се връщам у дома — ако може да ми даде чаша водица, че ожаднях. Не мина много, вратата се отваря и една млада жена ми подава голямо канче мляко. Съблечена беше — по риза, — сякаш се е тъкмяла да си легне, когато съм почукал, а косите й — разпуснати. Стори ми се — по косата и по очите й, — че беше трудна. Заприказва ме и дълго време останахме така на прага, а аз си мисля — колко странно, защото гърдите и раменете й бяха голи. Сигурно си уморен, казва, не искаш ли да пренощуваш тук? Сам-саменичка била — мъжът й сутринта отишъл да изпрати сестра си в Куинстаун. Говори ми, Стиви, а с очи — да ме изяде, и така близо стоеше, че усещах дъха й. Когато й върнах канчето, хвана ме за ръката да ме потегли вътре и вика: Влез да пренощуваш. От какво те е страх? Освен нас няма никой… Ама не влязох, Стиви. Поблагодарих и си продължих пътя, ама целият треперя като в треска. Обръщам се на първия завой, а тя още стои на прага.

Последните думи на Дейвин отново отекнаха в паметта му и жената от разказа изникна пред очите му в облика на селянките от Клейн, които като нея стоеха на прага на къщите в селцето, загледани в екипажите на колежа; образ, въплътил в себе си нейния и неговия народ; душа, подобна на прилеп, чието самосъзнание скришом се пробуждаше само под покрова на нощния мрак и самота и с невинния поглед, гласа и движенията на простодушна селянка мамеше пътника в леглото си.

Нечия ръка го хвана за ръкава и в ушите му долитна звънък глас:

— Ей, господине, брат да си ми! Сефте сте ми, господине! Виж к’во хубаво букетче! Вземи го бе, господине!

Сините цветя, протегнати към него, и сините детски очи за миг му се сториха олицетворение на самата невинност; той се спря, докато това впечатление се разнесе и пред него останаха само нейната одрипана рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице.

— Хайде, господине!

— Нямам пари — каза Стивън.

— Вижте ги, господине, колко са хубави! Само пени струва!

— Не чу ли какво ти казах? — попита Стивън, снишавайки глава над нея. — Казах ти, че нямам пари. И пак ти го повтарям.

— Е, какво пък, някой ден, дай боже, сигурно ще имате, сър — отвърна момичето след кратко мълчание.

— Възможно е — каза Стивън, — но не е много вероятно.

Той се отдалечи от нея бързешком, уплашен, че фамилиарността й може да се обърне на подигравка; искаше да се махне, преди тя да е предложила стоката си на друг минувач — някой английски турист или студент от „Света Троица“. Улица „Графтън“^[17], по която вървеше, още повече изостри болката му от безутешната бедност. В горния край, на самото платно, стоеше основният камък за паметника на Улф Тоун^[18] и той си спомни, че заедно с баща си бе присъствал на церемонията по полагането му. Споменът за тая пошла сцена на почит го изпълваше с горчивина. Четиримата френски делегати така и не слязоха от своята карета, а един от тях — дебел захилен младеж — държеше побит на върлина плакат, на който стояха думите: Vive l’Irlande!^[19]

Дърветата в парка на университета благоухаеха след падналия дъжд, а от подгизналата земя лъхаше мирис на тлен, който като неуловим аромат на тимиан струеше от безброй сърца, затрупани под гнилите листи. Нищо друго не бе останало от душата на някога храбрия и продажен град, за който му бяха разказвали възрастните, освен неуловимия мирис на тлен, излъчван от дъхавата земя, и той знаеше, че щом след миг влезе в мрачното здание на колежа, ще започне да усеща и друг дъх на загнило, което нямаше да иде от Бесния Игън и Уейли Палежа^[20].

Твърде късно беше вече за лекцията по френски. Той прекоси фоайето и свърна вляво по коридора, който водеше към аудиторията по физика. Коридорът беше тъмен и тих и все му се струваше, че в него се таи нещо. Защо изпитваше чувството, че го шпионират? Дали защото бе чувал, че по времето на Уейли тук някъде е имало тайна стълба? Или домът на ордена беше екстратериториален и той вървеше сред чужденци? Ирландия на Тоун и Парнел бе сякаш безвъзвратно изчезнала.

Той отвори вратата на аудиторията и се спря в студената сивкава светлина, която се процеждаше през прашните прозорци. Някакъв човек стоеше приклекнал пред широкото огнище и палеше камината. Стивън тутакси позна декана на колежа по неговото мършаво тяло и прошарени коси, затвори тихо вратата и се приближи към камината.

— Добро утро, сър! Мога ли да ви помогна?

Свещеникът бързо вдигна очи и каза:

— Само минутка търпение, господин Дедалус, и ще видите как става. Да запалиш камина е цяла наука. Има хуманитарни науки, но има и полезни науки. Ето това е една от полезните науки.

— Ще се постарая да я изуча — каза Стивън.

— Умерена доза въглища — каза деканът и продължи чевръсто да работи, — това е първата тайна.

Той извади четири вощени угарки от страничните джобове на сутана си и сръчно ги намести сред буците въглища и смачканите вестници. Стивън следеше действията му мълчешком. Коленичил на каменната плоча пред камината, за да натъкми хартията и угарките, преди да запали огъня, деканът повече от всякога имаше вид на смирен слуга, който приготвя жертвеника за всесъжение в безлюден храм — истински левит господен. Като дреха на левит от грубо платно беше и избелелият износен сутан, който обгръщаше коленичилата фигура; той би се чувствал тягостно и неудобно в одеянията на свещеник или в обшит със звънчета ефод. Плътта му се бе състарила в смирено служение господу — да поддържа огъня на олтара и предава секретни сведения, да се грижи за миряните и бързо да нанася удара, щом му се заповяда — но въпреки всичко това бе останал несподобен дори с капчица от красотата, която озарява светии и прелати. Нещо повече, самата му душа се бе състарила в своето служение, но не бе успяла нито да се приближи до светлината и красотата, нито да добие сладостния дъх на светостта; останала бе само умъртвената му воля, вече безчувствена дори към радостта от своето послушание, както бе безчувствено към радостите на любовта и борбата неговото старческо тяло, изпосталяло, жилесто и увенчано със сребрист мъх.

Приклекнал пред камината, деканът наблюдаваше разгарящите се подпалки. Стивън реши да наруши настъпилото мълчание и рече:

— Аз едва ли бих могъл да запаля такава камина…

— Вие, господин Дедалус, сте художник, нали така? — каза деканът и примигвайки, го погледна с безцветните си очи. — Целта на художника е да създава красиви предмети. Отделен въпрос е какво всъщност представлява красотата.

Той бавно и иронично потри ръце пред сложната проблема.

— Може би вече сте намерили отговора? — попита той.

— Тома Аквински казва: Pulcra sunt quae visa placent^[21] — отвърна Стивън.

— Добре. Да вземем например огъня, който гори пред нас — подзе деканът. — Не ще и съмнение, приятен е за зрението, но следва ли от това, че е красив?

— Доколкото го съзерцаваме посредством зрението си, а в дадения случай това означава естетическо възприятие, огънят е красив. Но Тома Аквински казва още: Вопит est in quod tendit appeti-tus^[22]. Следователно, доколкото огънят удовлетворява животинската ни потребност от топлина, той е благо. В ада обаче огънят е зло.

— Точно така — каза деканът. — Ударихте право в целта.

Той пъргаво стана, отиде до вратата, открехна я и рече:

— Казват, че течението помагало в тоя случай.

Когато деканът чевръсто, макар и с леко накуцване, се запъти назад, Стивън усети върху себе си безизразния студен поглед на непроницаемата йезуитска душа. Като Игнатий и той бе хром, но в очите му не гореше ни искрица от ентусиазма на основателя. Дори легендарното коварство на ордена, много по-тънко, тайно и непостижимо от мъдростта, която се съдържаше в прословутите им книги, не бе запалило в душата му апостолски плам. Той сякаш по задължение си служеше със светските хитрости, ученост и лукавство в името на по-голямата слава господня, без те да предизвикват у него радост или ненавист и без да се замисля над злото, което съдържат, с непреклонно послушание ги обръщаше против самите тях; но независимо от всичката си безгласна изпълнителност, сякаш не обичаше нито господаря, нито може би целите, на които служеше. Similiter atque senis baculus^[23] — бе точно такъв, какъвто го бе замислил основателят, като тояга в ръката на старец; тояга, която можеш да забравиш в някой ъгъл, но на която ще се опреш, когато падне мрак или в лошо време; бастун, който можеш да положиш на градинската пейка редом с букета на дамата, но също така заплашително да размахаш.

Деканът се върна при камината и започна да глади брадичката си.

— Кога бихме могли да чуем нещо от вас по въпросите на естетиката? — попита той.

— От мен ли?! — каза Стивън с удивление. — Аз само от дъжд на вятър имам щастието да се натъкна на някоя идея.

— Тези въпроси са истинска бездна, господин Дедалус — каза деканът. — Все едно че човек застава на Моърските скали и поглежда надолу към морето. Мнозина са дръзнали да се спуснат в тая бездна и вече не са се върнали. Само обученият гмуркач би могъл да навлезе в тези глъбини, да ги изследва и отново да изплува на повърхността.

— Ако имате предвид спекулативното мислене, сър — каза Стивън, — аз също съм убеден, че не съществува никакво свободно съждение дотолкова, доколкото всяко мислене трябва да бъде подчинено и ограничено от собствените си закони.

— Ха!

— Понастоящем на мен ми стига да работя в светлината на някои идеи, изказани от Аристотел и Тома Аквински.

— Разбирам. Напълно ви разбирам.

— Те са ми нужни само като помощно средство и ръководство в моята работа, докато сам не създам нещо свое в светлината на техните идеи. Ако лампата започне да дими или мирише, ще подрежа фитила. Ако не хвърля достатъчно светлина — ще я продам и ще си купя друга.

— И Епиктет е имал лампа — каза деканът, — която била продадена на баснословна цена след смъртта му^[24]. Под светлината на същата лампа бил написал философските си трактати. Чели ли сте Епиктет?

— Достолепен старец, който казва, че душата била като ведро вода — рязко отвърна Стивън.

— С присъщата си простота — продължи деканът — той ни разказва как веднъж сложил своята желязна лампа пред статуята на един от боговете, но не щеш ли, крадец откраднал лампата. И какво направил тогава философът? Разсъдил и заключил, че в природата на крадеца е да краде, затова на следващия ден отишъл и си купил не желязна, а глинена лампа.

Замириса на разтопена лой и в съзнанието на Стивън този мирис се сля със звънтежа на думите: ведро и лампа, лампа и ведро. В гласа на свещеника също звучеше рязък металически звън. Мисълта му инстинктивно се спря, сепната от странния тон, образите и лицето на свещеника, което напомняше незапалена лампа или разфокусиран рефлектор. Какво се таеше зад него? Или в него самото?

Дали мрачна душевна апатия или мрачината на буреносен облак, зареден с интелект и гняв господен?

— Аз имах предвид друг вид лампа, сър — каза Стивън.

— Несъмнено — каза деканът.

— Една от трудностите в областта на естетиката — каза Стивън — е да разберем какъв точно смисъл се влага в думите — литературен или пазарски. Спомням си една фраза на Нюман, която гласи, че светата Дева била задържана в многолюдния сонм на светците^[25]. Пазарският смисъл на тази дума е съвсем различен. Надявам се, че не ви задържам.

— Ни най-малко — любезно каза деканът.

— Не, не — каза Стивън, усмихвайки се, — аз имах предвид…

— Да, да; разбирам — бързо рече деканът. — Имахте предвид различните отсенки на глагола „задържам“.

Той издаде напред долната си челюст и сухо се прокашля.

— Да се върнем към лампата — каза той. — Нейното пълнене също не е лесна работа. Маслото трябва да бъде чисто и да наливаме внимателно, за да не прелее; не бива да се налива повече, отколкото побира фунията.

— Каква фуния? — попита Стивън.

— Фунията, през която се налива маслото в лампата.

— Но… Нима това се нарича фуния? — каза Стивън — Не е ли хинка?

— Какво е хинка?

— Ами, такова… фуния.

— Нима в Ирландия й казват хинка? — попита деканът. — За пръв път в живота си чувам тази дума.

— Хинка казват в Долна Дръмкондра — отвърна Стивън и се засмя, — а там говорят най-чист английски език^[26].

— Хинка… — замислено повтори деканът. — Много любопитна дума. Трябва да я погледна в речника. На всяка цена ще проверя.

Неговата любезност прозвуча малко пресилено и Стивън погледна английския конвертит със същите очи, с каквито по-старият син от притчата навярно бе изгледал блудния си брат. Смирен следовник, тръгнал по дирите на отдавна стихналото трактарианство^[27], този жалък англичанин в Ирландия сякаш бе излязъл на сцената на ордена в момент, когато странната историческа драма на интриги и страдания, на зависти, борби и безчестие вече бе навлязла в своя епилог: късен пришълец, закъснял муден дух. Какво го бе накарало да поеме този път? Може би бе роден и израснал в семейство на върли сектанти, уповавали се единствено на Исуса и презрели суетния церемониал на официалната църква? Дали бе почувствал вътрешна потребност от вселенската вяра всред бъркотията на сектантството и разноезичието на неговите размирни схизми, всевъзможните шестопринципници, собственонародници, баптисти, сеячи на семето, и баптисти, настъпващи на змии, или пък супралапсариански догматици? Дали не бе намерил правата църква съвсем ненадейно — когато е размотавал като макара някоя тънко сплетена нишка от разсъждения върху смисъла на вдъхването, ръкополагането или изхождането на светия дух^[28]? Или господ Исус го бе докоснал и му бе казал да върви подире му, когато е седял на входа на някоя църквица с поцинкован покрив и прозявайки се, е броял църковните грошове, както бе станало с ученика^[29], седящ на митницата?

Деканът повтори думата още веднъж.

— Хинка! Да, наистина е много интересно!

— Въпросът, който ми зададохте преди малко, според мен е по-интересен. Какво всъщност е красотата, която ваятелят се стреми да вдъхне на буците глина? — хладно каза Стивън.

Малката думичка сякаш бе насочила язвителното острие на неговата чувствителност срещу галантния и бдителен враг. С горест на сърцето той си спомни, че човекът, с когото беседва, е сънародник на Бен Джонсън, и си помисли:

— Езикът, на който говорим, е по-скоро негов, нежели мой. Колко различно звучат думите home, Christ, ale, master^[30] в неговите и в моите уста. Не мога спокойно да произнеса или напиша тези думи. Неговият език, толкова близък и толкова чужд, никога няма да бъде матерно слово за мен. Не аз съм създавал и не аз съм приемал неговите думи. Гласът ми се пази от тях. Душата ми се задушава в сянката на неговата реч.

— А освен това, какво е различието между прекрасното и възвишеното? — добави деканът. — Или какво е различието между моралната и материалната красота? Какъв вид красота е свойствена за всяко отделно изкуство? Ето цяла група от интересни въпроси, към които бихме могли да се върнем.

Обезкуражен от сухия и твърд тон на декана, Стивън мълчеше. Замълча и деканът; в настъпилата тишина откъм стълбата се дочу неясен шум от гласове и тропот на обуща.

— Но ако човек се отдаде на тези спекулативни разсъждения — заключи деканът, — съществува опасността да умре от глад. Най-напред трябва да си вземете изпитите. Поставете си това за първа цел. После лека-полека ще намерите своя път. Говоря ви в най-общ смисъл — свой път в живота, свой начин на мислене. В началото може би ще ви се види нанагорно, ще трябва да натискате педали. Вижте, да речем, господин Мунан. Доста време му трябваше, докато се изкачи на върха. И все пак успя.

— Може би не притежавам неговия талант — тихо каза Стивън.

— А, това не се знае — оживено добави деканът. — Човек трудно може да каже какво носи в себе си. Но винаги — горе главата! Per aspera ad astra.^[31]

Той бързо се отдръпна от камината и се запъти към стълбите, за да посрещне първокурсниците литератори.

Облегнат на камината, Стивън слушаше как той еднакво стегнато и еднакво безстрастно поздравява всеки поотделно и сякаш виждаше откровената насмешка в лицата на грубоватите студенти. Безутешна жал ороси и смекчи докачливото му сърце — мъчно му стана за този верен оръженосец на рицарствения Лойола, за този доведен брат на клира, който бе по-компромисен в слово, но по-непреклонен в дух, когото той никога нямаше да нарече свой духовен отец; спомни си как този човек и събратята му от ордена си бяха спечелили име на монаси със светска обхода не само сред отреклите се от светската суета, но и сред света за това, че в продължение на цялата си история се бяха застъпвали пред трона на божието правосъдие за неустойчивите, хладките и пресметливите.

Влизането на преподавателя бе възвестено с канонаден грохот от тежко подкованите обуща на студентите, седнали най-горе в унилата амфитеатрална аудитория, точно под потъналите в паяжини прозорци. Започна поименната проверка и отговорите звучаха във всички възможни тоналности, докато не дойде ред на Питър Бърн.

— Тук! — избоботи нисък басов глас от връхния ред и тутакси го последваха няколко недоволни прокашляния от другите банки.

Преподавателят изчака няколко секунди и извика следващото име.

— Кранли!

Мълчание.

— Господин Кранли!

По лицето на Стивън пробягна усмивка, когато си представи заниманията на своя приятел.

— Потърсете го на хиподрума! — разнесе се глас от задната банка.

Стивън бързо се обърна, но зурлестото лице на Мойнихан, което се открояваше в сивкавата светлина, бе невъзмутимо. Преподавателят продиктува една формула. Тетрадките наоколо зашумоляха. Стивън отново се обърна и каза:

— За бога, дай някаква хартия.

— Голяма нужда ли имаш? — попита Мойнихан широко ухилен.

Той откъсна един лист от тетрадката си и го подаде шепнешком:

— В случай на нужда всеки мирянин или жена има това право^[32].

Формулата, която послушно си записа на листа, забърканата плетеница от изчисления, призрачните символи на сила и скорост хипнотизираха и обезсилваха неговия дух. Чувал бе да казват, че старецът бил атеист и франкмасон. О, какъв скучен сив ден! Безболезнено, безропотно душата му като че ли потъваше в някакво преддверие на ада, населено от сонм математици, които проектират безкрайни паяжинни построения върху равнини от все по-дрезгава и сумрачна здрачевина и излъчват бързи вихрови токове към крайните предели на огромната и все по-необятна и неосезаема вселена.

— И така, господа, трябва да разграничаваме понятията елипсовиден и елипсоиден. Някои от вас сигурно познават творчеството на У Ш. Гилбърт^[33]. В една от своите песни той говори за мошеник, който бил осъден да играе билярд:

с крива щека

и елипсовидни топки

върху маса,

скрила всевъзможни клопки.

Той има предвид топки с формата на елипсоид, чиито главни оси току-що ви описах.

Мойнихан се надвеси над ухото на Стивън и прошепна:

— Добре ли си с елипсоидните топки? Погвайте ме, дамички, аз съм кавалерист!

Грубата шега премина като вихър през монашеските килии на неговото съзнание, раздруса весело свещеническите одеяния, които висяха оклюмали по стените, завъртя ги, разлюля ги в буен валпургиев танец. Един подир друг изпод издутите от вихъра одежди изплуваха братята от общината: деканът; едрият червендалест ковчежник с прошарената си коса, подобна на шапчица; ректорът; дребничкият свещеник с пухкава косица, който пишеше благочестива лирика; тантурестата селяшка фигура на преподавателя по икономика; длъгнестата снага на младия преподавател по етика, който обсъждаше на площадката на стълбището някакъв проблем на съвестта със своя клас, като жираф, който хрупа високия листак над стадо антилопи; важният, загрижен префект на братството; пълният кръглолик преподавател по италиански с дяволитите си очички. Те се друскаха и люшкаха, клатушкаха и чушкаха, пощурели, пощръклели, рипаха един през друг на прескочикобила, после се прегръщаха, разтресли се в необуздан гърлен смях, пляскаха се изотдире и се кискаха на буйните си лудории, викаха си на прякор и сегиз-тогиз, оскърбени от някоя грубост, тайнешком си шепнеха, потулили с ръце устата си.

Преподавателят се приближи към стъклените шкафове до стената, взе от рафта комплект бобини, духна оттук-оттам праха по тях, сложи ги внимателно на масата и продължи лекцията, сочейки ги с показалеца си. Той обясни, че в съвременните бобини жичката се правела от сплав, която се нарича платиноид, неотдавна изобретена от Ф. У. Мартино.

Той отчетливо произнесе инициалите и фамилното име на изобретателя. Мойнихан прошепна изотзад:

— Ех, Мартине, юдин сине!

— Я го попитай — прошепна Стивън с вяла насмешка — дали не му трябва доброволец за опити на електрическия стол. Аз съм на разположение.

Мойнихан, издебнал мига, когато преподавателят се наведе над бобините, стана от своята банка, щракна беззвучно с пръстите на дясната си ръка и захленчи като разплакан пакостник:

— Господин учителю! Господин учителю! Това момче говори лоши думи!

— Платиноидът — невъзмутимо каза преподавателят — е за предпочитане пред нойзилбера, защото има по-нисък коефициент на променливо съпротивление при колебания в температурата. За изолация на платиноидната жичка се използва копринено покритие, което се намотава върху ебонитовата макара ето тук, където сочи пръстът ми. Без тази изолация в намотките биха се индуктирали паразитни токове. Бобините се импрегнират с горещ парафин.

От по-долната банка се разнесе рязък глас с ълстърски акцент:

— Да не би и приложните науки да влизат в изпита?

Преподавателят дълбокомислено започна да жонглира с понятията „чиста“ и „приложна“ наука. Един широкоплещест студент със златни очила озадачено изгледа питащия. Мойнихан отново прошепна с нормален глас:

— Тоя дявол Макалистър жив ще те одере за своя фунт месо!

Стивън хладно погледна към продълговатия череп под себе си, обраснал със сплъстени коси с цвят на кълчища. Гласът, акцентът и манталитетът на ълстъреца го дразнеха и той даде воля на своето раздразнение, като си помисли със злонамерена неприязън, че бащата на тогова би постъпил по-разумно, ако изпратеше сина си да учи в Белфаст, спестявайки си по такъв начин цената на влаковия билет.

Продълговатият череп обаче не се обърна и вместо да порази целта, мислено пуснатата от Стивън стрела се върна обратно на своята тетива, защото за миг пред очите му се мярна тебеширенобледото лице на студента.

— Това не беше моя мисъл — тутакси си рече той. — Внуши ми я смешният ирландец от задната банка. Търпение. Мигар можеш със сигурност да кажеш кой продаде душата на твоя народ и предаде неговите избраници — този, който зададе въпроса, или онзи, който се глуми над него? Търпение. Спомни си Епиктет. Вероятно и в неговата природа е да зададе точно такъв въпрос, в точно такъв момент, с точно такъв тон и да изговори наука с ударение на първата сричка.

Монотонният глас на преподавателя продължаваше да се вие бавно и напевно около намотката, удвоявайки, утроявайки, учетворявайки сънотворната си енергия, докато бобината умножаваше омовете на своето съпротивление.

Гласът на Мойнихан отекна изотзад като ехо на далечен звънец:

— Заведението затваря, ще метем!

Фоайето на колежа бе претъпкано от шумно гъмжило. На масата до вратата стояха две фотографии^[34] в рамка, а между тях лежеше дълъг свитък хартия, покрит с неравна колонка подписи. Маккан пъргаво сновеше насам-натам из тълпата, говореше, увещаваше, възразяваше на отказите и един подир друг водеше студентите при масата. Застанал в дъното на фоайето, деканът разговаряше с един млад преподавател, гладеше замислено брадичката си и кимаше с глава.

Притиснат още на входа от тълпата, Стивън нерешително се спря. Изпод широката прихлупена периферия на една мека шапка зорко го гледаха тъмните очи на Кранли.

— Подписа ли? — попита Стивън.

Кранли присви тънките си устни, за миг потъна в размисъл, сетне отвърна:

— Ego habeo.^[35]

— За какво става въпрос?

— Quod?^[36]

— За какво става въпрос?

Кранли извърна бледото си лице към Стивън и каза снизходително и жлъчно:

— Per pax universalis.^[37]

Стивън посочи с пръст фотографията на руския цар и каза:

— Тоя има мутрата на видиотен Христос.

Прозрението и яростта, които прозвучаха в гласа му, принудиха Кранли да откъсне апатичния си поглед от стените на преддверието.

— Това дразни ли те?

— Не — отговори Стивън.

— Значи си в лошо настроение.

— Не.

— Credo ut vos excrementalis mendax esits — каза Кранли, — quia facies vostra monstrat ut vos in damno malo humore estis.^[38]

Мойнихан, който си пробиваше път към масата, прошепна на ухото на Стивън:

— Маккан е в стихията си: готов да даде и последната си капка кръв. Нов-новеничък свят. Край на възбудителните средства. Право на глас за кучките.

Стивън се усмихна на поверителния му тон и щом Мойнихан отмина, отново обърна глава и срещна погледа на Кранли.

— Може би ще ми обясниш защо тоя все гледа да си излее душата на ухото ми. Хайде, опитай се.

Мрачна бразда проряза челото на Кранли. Той погледна към масата, над която Мойнихан се бе навел, за да се подпише, и решително отсече:

— Диария!

— Quis est in malo humore — каза Стивън — ego aut vos?^[39]

Кранли не реагира на задявката. Остана начумерен, като че обмисляше своята присъда, сетне повтори със същия решителен глас:

— Вонлива рядка диария и нищо друго!

Това бе обичайната епитафия, с която той погребваше бившите си приятели, и Стивън се запита дали някога същите думи ще бъдат произнесени и в негова памет. Тежката груба фраза бавно потъна в слуха му и се изгуби като камък в блато. Стивън я изпроводи, тъй както бе сторил и с много други, но тежестта й остана да гнети сърцето му. За разлика от Дейвин Кранли не си служеше нито със старинни думи от елизабетинската епоха, нито със забавно преиначени на английски език ирландски изрази. Неговият провлачен говор бе ехо от дъблинските кейове, достигнало до родното му, тъжно и запустяло пристанищно градче, а патосът му — ехо от витиеватото свещенословие на Дъблин, преповтаряно от амвона в Уиклоу на местно наречие.

Дълбоката бразда изчезна от челото на Кранли, когато той съзря Маккан с бодра стъпка да подхожда към тях откъм другия край на преддверието.

— А, ето ви и вас — весело каза Маккан.

— Да, ето ме и мен — каза Стивън.

— Както винаги със закъснение. Защо не се опитате да съчетаете веянията на прогреса с известно уважение към точността?

— Този въпрос не влиза в дневния ред — отвърна Стивън. — Следващата точка, моля?

Засмените му очи бяха вторачени в малкото джобче на пропагандиста, откъдето се подаваше завито в станиол блокче млечен шоколад. Околовръст се събра малък кръг слушатели, жадни да чуят схватката между двамата словоборци. Мършав студент с мургава кожа и гладки черни коси, напъхал глава между тях, при всяка реплика поглеждаше ту към единия, ту към другия опонент, сякаш искаше да улови с отворената си влажна уста всяка прехвърчаща дума. Кранли извади от джоба си малка сива топка и взе внимателно да я разглежда, като я въртеше в ръцете си.

— Следващата точка, тъй ли? — каза Маккан. — Хм! Я виж ти!

Той шумно се изкашля на подбив, ухили се до уши и поподръпна своята сламеноруса козя брадичка.

— Следващата точка е да подпишете петицията.

— И какво ще ми заплатите в такъв случай? — попита Стивън.

— Аз ви мислех за идеалист — каза Маккан.

Смуглият като циганин студент огледа събралата се публика и изблея с неясен глас:

— По дяволите, какво странно гледище! Според мен това е чисто мер-кан-тил-но гледище.

Гласът му заглъхна, без някой да обърне внимание на неговите думи. Той извърна мургавото си конско лице към Стивън, сякаш го подканваше да отговори нещо.

Маккан с вдъхновено красноречие заговори за рескрипта на царя, за Стед^[40], за всеобщо разоръжаване, за арбитраж в случаи на международни конфликти, за знаменията на времето, за новия хуманизъм и новото евангелие на живота, което щяло да вмени в дълг на обществото, да обезпечи с минимален разход на средства най-голямото щастие за най-голям брой хора.

Студентът с циганското лице откликна на заключителните му думи с възгласа:

— Да живее всемирното братство! Хип-хип ура!

— Давай, Темпъл — каза румен здравеняк, застанал до него, — после имаш една халба от мене.

— Аз съм сторонник на всемирното братство — рече Темпъл, — поглеждайки около себе си с тъмните си продълговати очи. — А Маркс е мръсен мошеник.

Кранли здраво го сграбчи за ръката, за да го обуздае, и каза с пресилена усмивка:

— По-полека, по-полека!

Темпъл се помъчи да изтръгне ръката си, сетне продължи да крещи с пяна на устата:

— Социализмът е основан от един ирландец^[41] и първият човек, проповядвал свобода на мисълта в Европа, е Колинс^[42]. Още преди двеста години този мидълсекски философ разобличи попщината. Да живее Джон Антъни Колинс!

Тъничък гласец от задната редица отговори:

— Пиу-пиу!

Мойнихан прошепна в ухото на Стивън:

— А какво ще кажеш за горкичката сестричка на сър Джон?

Плаче Лоти Колинс —

пак е без гащенца.

Дайте й на заем

своите, момченца!

Стивън се разсмя и Мойнихан, доволен от себе си, отново прошепна:

— Да заложим по една петарка за победа или призово място на Джон Антъни Колинс!

— Чакам вашия отговор — лаконично каза Маккан.

— Тази история ни най-малко не ме интересува — уморено рече Стивън — и това ви е много добре известно. Кому е нужно да правите такива сцени?

— Добре! — каза Маккан и примляска. — Значи да ви смятаме за реакционер?

— Няма особено да ме впечатлите, като размахвате дървена сабя — рече Стивън.

— Метафори! — рязко каза Маккан. — Слезте при фактите.

Стивън поруменя и обърна гръб. Маккан не се помръдна.

— Е, какво да се прави — добави той с враждебна насмешка, — посредствените поети поставят себе си над нищожните въпроси, като въпроса за световния мир.

Кранли вдигна глава, протегна топката между двамата студенти като умиротворителна жертва и каза:

— Рах super totum excrementalem globum.^[43]

Стивън разбута навалицата и сърдито посочи с рамо фотографията на руския цар:

— Тази икона си я дръжте за себе си. Един Исус ни е предостатъчен.

— Чудесен отговор, дявол да го вземе! — каза мургавият студент. — Великолепен. Падна ми на сърцето.

Той преглътна слюнката, сякаш преглъщаше самата фраза, подръпна козирката на каскета си и се обърна към Стивън:

— Извинете ме, сър, какво точно искахте да кажете с тези думи?

Усетил лактите на студентите, той им каза:

— Любопитен съм да узная какво точно искаше да каже с тези думи.

После отново се обърна към Стивън и шепнешком добави:

— Вярвате ли в Исуса? Аз вярвам в човека. Естествено, не мога да знам дали вие вярвате в човека. Аз ви се възхищавам, сър. Възхищавам се на човешкия разум, независим от всяка религия. Кажете, вие така ли мислите за разума на Исуса?

— Давай, Темпъл — каза руменият здравеняк, който често повтаряше едно и също нещо по няколко пъти. — Бирата вече те чака на масата.

— Той ме смята за малоумен — поясни Темпъл на Стивън, — защото вярвам в могъществото на разума.

Кранли хвана под ръка Стивън и неговия поклонник и рече:

— Nos ad manum ballum jocabimus.^[44]

Миг преди Стивън да бъде изведен навън, той зърна почервенялото грубовато лице на Маккан.

— Моят подпис няма никакво значение — учтиво каза той. — Вие сте прав да вървите по своя път. Оставете ме да следвам моя.

— Дедалус — отривисто рече Маккан, — не се съмнявам, че вие сте свестен момък, но на вас ви липсва алтруизъм и високо чувство за лична отговорност.

— На движението не са нужни интелектуални маниаци — обади се нечий глас.

Стивън позна сипкавия глас на Макалистър, но не обърна глава към него. Кранли достолепно си пробиваше път през навалицата, хванал Стивън и Темпъл под ръка като свещеник, който върви към престола, съпровождан от двоица дякони.

Темпъл припряно се наклони пред Кранли и каза на Стивън:

— Чухте ли го какво каза Макалистър. Ще се пукне от завист тоя младок. Видяхте ли? Бас държа, че Кранли нищо не забелязва. Веднага го усетих, дявол да го вземе!

Минавайки през вътрешната зала на фоайето, те видяха декана, който тъкмо се опитваше да се отскубне от студента^[45], с когото бе завързал разговор. Застанал в подножието на стълбището и поставил крак върху първото стъпало, той кокетливо бе събрал полите на износения си сутан и кимайки с глава, повтаряше:

— Съвършено правилно, господин Хакет! Много добре! Съвършено правилно!

В средата на залата префектът на братството тихо, с недоволен наставнически тон разговаряше с някакъв студент от интерната. При всяка дума той леко бърчеше луничавото си чело, а в паузите между фразите си погризваше тънко костено моливче.

— Надявам се първокурсниците да дойдат до един. На първи хуманитарен можем да разчитаме. На втори — също. Трябва обаче да подсигурим новите.

На вратата Темпъл отново се наведе към Стивън и бързо зашепна:

— Знаете ли, че той е женен? Оженил се е още преди да приеме католицизма. И сега има някъде жена и деца. Дявол да го вземе, това е най-странното становище, което изобщо съм чувал! Мм?

Шепотът му премина в хитро кудкудякащо хихикане. Едва излезли навън, Кранли грубо го сграби за врата, разтърси го и процеди:

— Скапан смотан тъпак! Кълна се в последното си причастие, че в целия скапан дрислив свят, разбираш ли, в целия скапан дрислив свят няма втора такава досадна дрислива маймуна!

Гърчейки се в ръцете му, Темпъл продължаваше хитричко и самодоволно да си хихика, докато Кранли с всяка дума го разтърсваше още по-силно:

— Скапан досадлив дрислив кретен!

Тримата прекосиха заедно буренясалия парк. По една от пътечките, загърнат в тежка широка мантия, насреща им се зададе ректорът, който мълвеше ежедневната си молитва. Той се спря в края й и преди да се върне обратно, вдигна очи. Студентите го поздравиха, при което Темпъл както преди непохватно побара козирката на каскета си. Продължиха нататък мълчешком. Когато наближиха спортната площадка, Стивън дочу глухата бъхтаница на играчите, мокрия плюсък на топката, гласа на Дейвин, който разпалено крещеше при всеки удар.

Тримата се спряха до сандъчето, на което бе седнал погълнатият от играта Дейвин. След малко Темпъл боязливо се присламчи към Стивън и каза:

— Извинете, исках да ви попитам дали считате, че Жан-Жак Русо е бил искрен човек?

Стивън прихна да се смее. Кранли взе една счупена дъга от бъчва, която лежеше в тревата до крака му, обърна се бързо и заплашително изръмжа.

— Темпъл, кълна се во единаго бога, че ако още веднъж си отвориш устата, разбираш ли, ако само още веднъж си отвориш устата, ще те убия super spottum^[46].

— Струва ми се, че подобно на вас — каза Стивън — той е бил преди всичко човек на чувствата.

— Защо не му теглиш една майна, да се пръждосва! — отсече Кранли. — Какво си седнал да говориш с него. Все едно че говориш с посрано гърне, разбираш ли, с посрано пукало! Измитай се, Темпъл! За бога, измитай се на часа!

— И плюнката си не давам за тебе, Кранли — отговори Темпъл и като се отдръпна от вдигнатата дъска, посочи към Стивън, — но в този институт не познавам друг индивид освен него, който да мисли със собствената си глава.

— Институт! Индивид! — извика Кранли. — Измитай се, дявол да те вземе, защото аз пък не познавам по-безнадежден дрисльо от тебе!

— Може да съм човек на чувствата — каза Темпъл, — това беше съвсем точно казано. Но аз се гордея, че съм такъв.

Той заднишком се изтегли от игрището с лукава усмивчица. Кранли го съпроводи с празен безизразен поглед.

— Погледни го — каза той, — ако не си виждал стенен гущер!

Думите му бяха посрещнати със странен кикот от студента, който стоеше небрежно облегнат на стената, нахлупил ниско своя каскет. Пискливият смях, който излизаше от такова грамадно туловще, напомняше слонско скимуцане. Цялата му снага се тресеше и той с видимо удоволствие търкаше с ръце слабините си.

— Линч се събуди — рече Кранли.

В отговор Линч се изправи и изпъчи гърди.

— Изпъчените гърди на Линч — каза Стивън — изразяват критично отношение към живота.

Линч шумно се удари по гърдите и заяви:

— Кой ще премери гръдната ми обиколка?

Кранли прие предизвикателството и двамата се сборичкаха. Когато лицата им се зачервиха от схватката, те се разделиха задъхани. Стивън се наклони към Дейвин, който, захласнат в играта, не обръщаше внимание на разговора около себе си.

— Как е днес домашното ми гъсенце? — попита той. — Сложи ли си подписа?

Дейвин кимна и каза:

— А ти, Стиви?

Стивън поклати глава.

— Ужасен човек си ти, Стиви — каза Дейвин и извади луличката от устата си. — Все сам.

— Е, щом подписа петицията за всеобщ мир — каза Стивън, — предполагам, че ще хвърлиш в огъня оная малка тетрадка, която видях в стаята ти.

Дейвин мълчеше, затова Стивън започна да цитира:

— Фиана, хо-дом марш! Дясното рамо, Фиана! Фиана, за среща, преброй се по двама, първи втори!^[47]

— Това е съвсем друго — рече Дейвин. — Преди всичко аз съм ирландски патриот. А от теб друго не може да се очаква. Ти си роден подигравчия, Стиви.

— Когато вдигнете поредното си въстание, въоръжени с хокейни стикове — каза Стивън, — и ви липсва дежурният доносник, можете да ми се обадите. Веднага ще ви издиря неколцина, и то в този колеж.

— Не мога те разбра, Стиви — рече Дейвин. — Веднъж ти е крива английската литература, друг път — ирландските доносчици. И името ти е едно такова… и идеите… Какъв ирландец си ти?

— Ела с мен в хералдическия институт и ще ти покажа родословието на моето семейство — каза Стивън.

— Хубаво. Бъди с нас — рече Дейвин. — Що не учиш ирландски? Що напусна курса на лигата още след първия урок?

— Много добре знаеш причината — отвърна Стивън.

Дейвин тръсна глава и се засмя.

— Хайде, хайде — каза той. — В тази работа сигур имат пръст една млада дама^[48] и отец Моран, а? Въобразяваш си, Стиви. Та те чисто и просто си приказваха и се смееха.

Стивън помълча, сетне приятелски сложи ръка на рамото на Дейвин.

— Помниш ли — подзе той — как се запознахме? Онази сутрин, когато за пръв път те срещнах, ти ме попита къде е аудиторията на първи курс и силно натърти на петата сричка. Помниш ли? И все говореше на йезуитите — отче, отче. Помниш ли? Тогава си зададох въпроса: Нима наистина е простодушен като своя говор?

— Аз съм просто момче — рече Дейвин, — знаеш го. Оная вечер, като ми разказа на улица „Харкорт“ за своя… личен живот, честна дума, Стиви, после залъкът ми засядаше на гърлото. Като болен бях. Нея нощ не можах да мигна. Защо ми разказа всичко това?

— Благодаря за откровеността — каза Стивън. — Намекваш, че съм чудовище?

— Не — рече Дейвин, — но по-добре да не ми ги беше разказвал.

Зад приветливата външност на Стивън бавно започна да се надига буреносен облак.

— Аз съм продукт на този народ, на тази страна и на този живот — каза той. — И ще продължавам да изразявам себе си такъв, какъвто съм.

— Бъди с нас, помъчи се — повтори Дейвин. — Дълбоко в сърцето ти си ирландец, но си прекалено горделив.

— Предците ми са се отрекли от своя език и са приели друг — каза Стивън. — Позволили са на шепа чужденци да ги поробят. Не си въобразявай, че ще отдам своя живот и самия себе си, за да изплащам техните дългове. В името на какво?

— На нашата свобода — отвърна Дейвин.

— Всеки честен и искрен човек — каза Стивън, — отдал ви своя живот, своята младост и своята любов, от Улф Тоун до Парнел, е бил продаден на врага, изоставен в нужда, охулен или отритнат от вас заради някой друг. И ти ми предлагаш да бъда с вас. Проклети да сте всички!

— Те са загинали за своите идеали, Стиви — рече Дейвин. — Но нашият ден ще дойде, повярвай ми.

Погълнат от своите мисли, Стивън мълчеше.

— Душата се ражда — унесено подзе той — именно в онези мигове, за които ти говорих. Ражда се бавно, в мрак, и нейното раждане е много по-тайнствено от това на тялото. В тази страна, още щом се роди, върху душата на човека хвърлят мрежи, за да не й позволят да литне. Говориш ми за националност, език, религия. Аз ще сторя всичко, за да се изплъзна от тези мрежи.

Дейвин изтръска пепелта от лулата си.

— Много е сложно за мен всичко това, Стиви — каза той. — Но родината идва преди всичко. Преди всичко идва Ирландия, Стиви. А после си бъди поет или мистик.

— Ти знаеш ли какво е Ирландия? — попита Стивън с яростна студенина. — Стара свиня, която пояжда своето прасило.

Дейвин стана от сандъчето и тъжно клатейки глава, се запъти към площадката. Само след миг обаче тъгата го напусна и той вече разпалено спореше с Кранли и двамата играчи, които бяха завършили своята партия. Решиха да направят четворка, но Кранли настоя да използват неговата топка. Той я тупна два-три пъти в земята, сетне силно и ловко я запрати в дъното на площадката и възкликна в отговор на глухия удар:

— Твойта кожа!

Стивън остана до Линч, докато резултатът не започна да нараства, сетне го дръпна за ръкава да си вървят. Линч се съгласи и каза:

— Хайде, тръгнахме, както казва Кранли.

Стивън се усмихна на неговата насмешка. Върнаха се обратно през парка, прекосиха фоайето, където грохналият стар портиер тъкмо забождаше някаква обява на таблото, и се спряха в подножието на стълбите. Стивън извади от джоба си пакетче цигари и ги протегна към своя спътник.

— Знам, че нямаш пукнат грош — каза той.

— Я си затваряй нахалната жълта уста! — отговори Линч.

Това повторно доказателство за речевото богатство на Линч отново предизвика усмивката на Стивън.

— Европейската култура ще те запомни — каза той — като родоначалник на ругатните в жълта гама.

Запушиха и тръгнаха вдясно. Помълчаха известно време, сетне Стивън подхвана:

— Аристотел не е успял да даде определения на състраданието и страха. Аз успях. Според мен…

Линч се спря и грубо го прекъсна:

— Стига! Не ми се слуша! Лошо ми става! Нощеска с Хоран и Гогинс се натряскахме до жълто.

Стивън продължи:

— Състраданието е онова чувство, което приковава нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява със страдащия герой. Страхът е онова чувство, което задържа нашата мисъл върху всичко съдбовно и непреходно в човешките страдания и ни съединява с тяхната тайна причина.

— Я повтори — каза Линч.

Стивън бавно повтори определенията.

— Преди известно време в Лондон — продължи той — някакво момиче пътувало с фиакър. Отивало на среща със своята майка, която не било виждало дълги години. На едно кръстовище прозорецът на фиакъра бил разбит от стръката на минаваща товарна кола. Парче стъкло, дълго и изострено като игла, пронизало сърцето на момичето. То умряло на място. Репортерът нарича това трагична смърт. Но тя не е трагична. Инцидентът няма нищо общо с моите определения на състраданието и страха.

Трагическата емоция всъщност представлява лице, което гледа едновременно в две посоки — към страха и към състраданието; а те от своя страна са нейните две фази. Забележи, че използвам думата „приковава“. По такъв начин подчертавам, че трагическата емоция е статична. Или, още по-точно, драматическата емоция е статична. Истинското изкуство никога не възбужда в нас кинетични чувства — желание или отвращение. Желанието ни тласка да се приближим към нещо, да го обладаем; отвращението ни тласка да се отдалечим от нещо, да го отхвърлим. Това са кинетични емоции. Следователно в случаите, когато са налице — при порнографията и дидактиката, — не можем да говорим за истинско изкуство. Ето защо естетическата емоция (в общия смисъл на думата) е статична. Мисълта бива задържана и издигната високо над желанието или отвращението.

— Ти твърдиш, че изкуството не бивало да възбужда желание — каза Линч. — Веднъж, мисля, ти казах, че в музея се подписах с молив върху задника на Праксителовата Венера. Нима това не е било желание?

— Аз имам предвид нормалната човешка природа — отвърна Стивън. — Ти също си ми разказвал как като момче в твоето чудесно кармелитско училище си ял сухи кравешки лепешки.

Линч отново зацвили от смях и започна да търка слабините си, без да извади ръце от джобовете.

— О, да! Имаше такова нещо! — възкликна той.

Стивън се обърна към своя спътник и за миг изпитателно се взря в очите му. Линч престана да се кикоти и отвърна на погледа с унизени очи. Длъгнестата, тясна и сплескана глава под изострената козирка на каскета извикваше в съзнанието на Стивън образа на някакво качулато влечуго. Бляскавите и втренчени очи на Линч също напомняха влечуго. Само някаква едва забележима човешка искрица за миг озари този унизен и тревожен поглед — прозорчето на сгърчена, изтерзана и озлобена срещу самата себе си душа.

— Що се отнася до това — учтиво подметна Стивън, — всички ние сме животни. И аз също.

— То се знае — каза Линч.

— Сега обаче се намираме в света на духовното — продължи Стивън. — Желанието и отвращението, възбуждани от чужди на изкуството средства, не могат да бъдат наречени естетически емоции не само защото по природа са кинетични, но и защото не са нищо повече от прости физически усещания. Нашата плът се свива, когато нещо я заплашва, или отговаря на дразнителя, който възбужда в нея желание, посредством чисто рефлекторната дейност на нервната система. Клепачите ни сами се затварят още преди да осъзнаем, че в окото ни ще влети някоя мушица.

— Невинаги — критично забеляза Линч.

— По същия начин — каза Стивън — и твоята плът е отговорила на дразнението, дошло от голотата на статуята, но това, повтарям, е било чисто и просто рефлекторна реакция на организма. Красотата, изразена от художника, не може да възбуди в нас нито кинетични емоции, нито чисто физически усещания. Красотата възбужда или би следвало да възбуди, поражда или би следвало да породи естетически стазис — идеално състрадание или идеален страх, — стазис, който бива предизвикан, поддържан и в крайна сметка разтворен от това, което аз наричам ритъм на красотата.

— И какво по-точно е това? — попита Линч.

— Ритъмът — каза Стивън — е първото формално-естетическо съотношение между отделните части в рамките на естетическото цяло или отношението на естетическото цяло към една или повече от съставните му части, или отношението на всяка отделна съставка към естетическото цяло, част от която е самата тя.

— Ако това е твоето определение за ритъм — рече Линч, — нека чуем сега какво ти наричаш красота; но не забравяй, моля те, че макар веднъж да изядох цяла лепешка, все пак аз се прекланям само пред красотата.

Стивън вдигна каскета си в знак на поздрав, сетне леко се изчерви и хвана Линч за ръкава на неговото дебело карирано сако.

— Правото е на наша страна — каза той, — всички други грешат. Беседата за тези неща и опитът да проникнеш в тяхната природа, а веднъж успял да проникнеш, бавно, смирено и неотклонно да изтръгваш, да пресъздаваш от грубата земна материя или от онова, което тя поражда, от звуците, от формите и от багрите — тези тъмнични двери, зад които е заключена душата ни — образа на красотата, в чиято тайна си съумял да проникнеш — ето това е изкуството.

Достигнали до моста над канала, те свърнаха встрани и продължиха по крайбрежната алея. Мръсната сивкава светлина, която се отразяваше в неподвижната вода, и мирисът на мокри клони над главите им сякаш бяха обявили война на мислите в душата на Стивън.

— Но ти така и не отговори на въпроса ми — каза Линч. — Какво е изкуството? Какво представлява изразяваната от него красота?

— Това бе първото определение, което налях в сънливата ти тиква още когато започнах да размишлявам над тия въпроси — продължи Стивън. — Помниш ли онази вечер? Тогава Кранли се вбеси и започна да разказва каква сланина правели в Уиклоу.

— Спомням си — рече Линч. — Как бих могъл да ги забравя тия негови тлъсти дрисливи свине!

— Изкуството — каза Стивън — е подредба на сетивно възприемани или мисловно осъзнавани образи с естетическа цел.^[49] Свинете си запомнил, а това си забравил. Отчайваща двоица сте вие двамата с Кранли.

Вперил поглед в мътното сиво небе, Линч се намуси и каза:

— Ако ще продължаваш да ме занимаваш с естетическата си философия, дай поне още една цигара. Тия работи изобщо не ме интересуват. Вървете по дяволите и ти, и всичко останало. На мен ми е нужна служба за пет стотака годишно. Но ти не можеш да ми дадеш такава.

Стивън му подаде пакетчето. Линч взе последната цигара, която бе останала, и безразлично каза:

— Карай нататък!

— Тома Аквински — започна Стивън — казва: Красиво е това, което е приятно за зрението.

Линч кимна:

— Това го помня — каза той. — Pulchra sunt quae visa placent.

— Той си служи с думата visa — каза Стивън, — за да обхване всички типове естетическо възприятие, било то зрителното, слуховото или посредством някой друг канал. Тази дума, макар че е доста неопределена, все пак е достатъчно ясна и изключва благото и злото, които събуждат съответно желание и отвращение, и очевидно тя означава стазис, а не кинезис. Но нека вземем истината. Тя също така предизвиква стазис на съзнанието. Ти не би се подписал върху хипотенузата на един правоъгълен триъгълник, нали?

— Не — каза Линч, — ама кам да ми се охипотенузи Венера!

— Оттук следва, че истината е статична — продължи Стивън. — Платон, мисля, беше казал, че красотата е сияние на истината. Според мен това не може да означава нищо друго, освен че истината и красотата са сродни по характер. Истината е достояние на разума, който бива успокоен само от най-съвършените съотношения в сферата на мислимото; красотата е достояние на въображението, което бива успокоено само от най-съвършените съотношения в сферата на сетивното. Първата крачка по пътя към истината е да разберем границите и възможностите на самия разум, да схванем природата на самия познавателен акт. Цялата философска система на Аристотел почива върху неговия психологически трактат, а той от своя страна според мен почива върху твърдението, че един и същ атрибут не може едновременно и в едно и също отношение да принадлежи и да не принадлежи на даден субект. Първата крачка по пътя към красотата е да разберем границите и възможностите на въображението, да схванем природата на самото естетическо възприятие. Стана ли ти ясно?

— Но какво е красотата? — нетърпеливо попита Линч. — Я дай някое друго определение. Нещо, което било приятно за гледане! Нима нищо по-свястно не можахте да измислите двамцата с Томата?

— Да вземем жената — каза Стивън.

— Дадено! — въодушеви се Линч.

— Гърците, турците, китайците, коптите и хотентотите — каза Стивън, — всички те си имат свой идеал за женска красота. Това прилича на лабиринт, от който няма никакъв изход. Аз обаче виждам два възможни пътя. Първият от тях е следната хипотеза: всяко физическо качество на жената, което буди възхищение у мъжа, е пряко свързано с нейните многообразни функции при продължаването на рода. Това е напълно възможно. Светът, изглежда, е по-скучен, отколкото дори ти, Линч, можеш да си представиш. Лично на мен обаче този изход не ми се нрави. Той води по-скоро към евгениката, отколкото към естетиката. Извежда те от лабиринта право в една нова-новеничка и пошло украсена аудитория, където Маккан, положил една ръка върху „Произход на видовете“, а другата върху своето Ново евангелие, ще ти обясни, че възхищението ти от пищните бедра на Венера се дължи на чувството ти, че тя ще ти роди яки наследници, а възхищението ти от пищните й гърди — на чувството, че те ще дават хубаво мляко за вашите деца.

— Тогава тоя жълт гъз Маккан е проклет лъжец — решително заяви Линч.

— Остава ни вторият път — смеейки се, каза Стивън.

— А именно? — попита Линч.

— Следната хипотеза… — започна Стивън.

Дълга каруца, натоварена със старо желязо, зави иззад болницата на сър Патрик Дън и последните думи на Стивън се изгубиха сред оглушителния трясък на тракащите тенекии. Линч си запуши ушите и занарежда попържня след попържня, докато каруцата не отмина, сетне рязко се завъртя на токове. Стивън също се обърна и изчака няколко мига да премине раздразнението на спътника му.

— Следната хипотеза — повтори той — предлага втория възможен изход. Един и същ предмет може и да не изглежда красив на всички хора, но всеки, който изпитва възхищение от някакъв красив предмет, непременно намира в него известни удовлетворителни съотношения, тъждествени на самите стадии на естетическото възприятие. Оттук следва, че тези съотношения на сетивното, видими за теб в една форма, а за мен в някоя друга, са необходимо присъщите качества на красотата. А сега можем пак да се върнем при нашия стар приятел свети Тома за още някой драм мъдрост.

Линч се разсмя.

— Безкрайно ме забавлява, че на всяка крачка го цитираш като някое весело закръглено попче — каза той. — Ти на сериозно ли говориш?

— Макалистър — отговори Стивън — би нарекъл моята естетическа теория приложен томизъм. В пределите на този дял от естетическата философия аз изцяло следвам Тома Аквински. Когато обаче навлезем в проблемите на художествения замисъл и творческия процес или художественото зачатие, износване на плода и възпроизводството, тогава ще ми бъде нужна нова терминология и нов личен опит.

— Разбира се — каза Линч. — В края на краищата, независимо от своя изключителен интелект, Тома Аквински си остава едно благо закръглено попче. Но за новия личен опит и новата терминология ще ми разказваш друг път. А сега по-скоро свършвай с първата част.

— Кой знае? — каза Стивън и се усмихна. — Тома сигурно би ме разбрал по-добре от теб. Той самият е бил поет. Написал е един Химн на Велики четвъртък. Започва с думите Pange lingua glo-riosi.^[50] Казват, че този химн бил най-величественото славословие. Той е сложно построен и съдържа голяма утеха. Много ми харесва. И все пак никой химн не може да се сравни със скръбната тържествена песен от Великия вход — Vexilla Regis^[51], на Венаций Фортунат.

Линч тихичко и тържествено запя с дълбок басов глас!

Impleta sunt quae concinit

David fideli carmine

Dicendo nationibus

Regnavit a ligno Deus.^[52]

— Голяма работа! — със задоволство отбеляза той. — Голяма музика!

Свърнаха по „Лоуър маунт“. На няколко крачки от ъгъла пред тях се спря въздебел младеж с копринено шалче, поздрави ги и попита:

— Чухте ли резултатите от изпитите? Грифин е спукан. Холпин и О’Флин издържаха за вътрешно гражданското. Мунан е пети поред за индийското ведомство. О’Шонъси е четиринадесети. Снощи членовете на братството им дали банкет в магазина на Кларк и всички яли къри.^[53]

Бледото му подпухнало лице излъчваше добродушно ехидство и в края на този поменик от триумфални постижения неговите мънички, плувнали в лой очички и тънък хъхрещ гласец съвсем се изгубиха.

В отговор на въпроса, зададен от Стивън, очичките и гласът отново се показаха на бял свят.

— Да, Маккалъх и аз — каза той. — Маккалъх избра теоретична математика, а аз — естествена история. В програмата има двайсет предмета. Избрах още и ботаника. Нали знаете, че съм член на полевъдното дружество.

Той достопочтено отстъпи на крачка от своите събеседници и положи дебелата си, покрита с вълнена ръкавица ръка върху гърдите, откъдето се изтръгна сподавен хъхрещ смях.

— Следващия път, като се връщаш от полето, не забравяй да ни донесеш малко ряпа и лук — сухо рече Стивън, — да си сготвим яхния.

Дебелият студент снизходително се засмя и каза:

— В нашето дружество членуват само почтени хора. Миналата събота седмина ходихме на излет до Гленмалур.

— Имаше ли женски, Донован? — попита Линч.

Донован отново положи ръка на гърдите си и каза:

— Нашата цел е усвояването на знания.

Сетне бързо добави:

— Чух, че пишеш нещо по естетика.

Стивън направи неопределено отрицателен жест.

— Гьоте и Лесинг — каза Донован — много са писали по тази тема — класицизъм, романтизъм и така нататък. „Лаокоон“ ми се видя много интересен, като го четох. Разбира се, това е чист идеализъм, немска проба, свръхдълбокомислено.

Не последва отговор. Донован учтиво се сбогува с тях.

— Трябва да си вървя — каза той меко и благодушно. — Гризе ме съмнение, което граничи с увереност, че сестра ми е решила днес да украси масата на семейство Донован с палачинки.

— Довиждане — извика Стивън подир него. — И да не забравиш ряпата!

Загледан след него, Линч бавно и презрително изкриви устни и лицето му заприлича на дяволска маска.

— Като си помисля само, че това жълто палачинкоядно лайно може да си намери добра работа — най-сетне каза той, — а аз съм принуден да пуша най-скапаните цигари!

Те се насочиха към площад „Мериън“ и известно време повървяха мълчешком.

— За да завърша с разсъжденията за красотата — каза Стивън, — ще добавя, че най-удовлетворителните съотношения на сетивната материя трябва следователно да съответстват на необходимите фази на естетическото възприятие. Намерим ли ги, значи сме намерили свойствата на универсалната красота. Тома казва: ad pulchritudinem tria requiruntur: integritas, consonantia, claritas^[54]. Моят превод е следният: за красотата са нужни три условия — цялостност, хармония и сияние. Да видим сега дали те съответстват на фазите на възприятието. Следиш ли мисълта ми?

— Разбира се — каза Линч. — Ако мислиш, че главата ми е пълна с лайна, тичай след Донован и го хвани него за слушател.

Стивън посочи кошницата, която едно чираче от близката касапница бе нахлупило на главата си.

— Погледни тази кошница — каза той.

— Хубаво, погледнах я — рече Линч.

— За да можеш да видиш тази кошница — каза Стивън, — твоето съзнание най-напред трябва да я отдели от останалата видима вселена, от всичко, което не е кошница. Първата фаза на възприятието е една демаркационна линия, която отграничава възприемаемия обект. Естетическият образ съществува за нас или в пространството, или във времето, това, което се възприема посредством слуха, бива представено във времето, а онова, което се възприема посредством зрението, бива представено в пространството. Но бил той временен или пространствен, естетическият образ най-напред отчетливо се възприема като самоограничен и самостоен върху необятния фон на пространството или времето, които не са този образ. Ти го възприемаш като отделно нещо. Виждаш го като едно цяло. Възприемаш неговата цялостност. Ето това е integritas.

— Улучи! — смеейки се, каза Линч. — Карай нататък.

— След това — продължи Стивън — ти започваш да преминаваш от една точка към друга, следвайки очертанията на формата, и го възприемаш в равновесието на частите, заключени в неговите граници; усещаш ритъма на неговия строеж. С други думи, след синтеза на непосредствената перцепция идва анализът на аперцепцията. Почувствал първоначално, че това е нещо отделно, сега ти чувстваш, че това е нещо. И го възприемаш като сложно, многосъставно, делимо, дискретно единство от части, като резултат от неговите части и тяхната сума, като нещо хармонично. Това е consonantia-та.

— Пак улучи! — пошегува се Линч — Кажи сега какво е claritas и печелиш пура.

— Съдържанието на този термин — заяви Стивън — е твърде мъгляво. Тома Аквински използва понятие, което изглежда неточно. Доста дълго си блъсках главата над него. Този термин навежда на мисълта, че Тома е имал предвид някакъв символизъм или идеализъм, че най-висшето свойство на красотата е светлина, която иде от някакъв друг свят, че материята не е нищо друго освен сянка на неговия образ, нищо друго освен символ на неговата реалност. Мислех, че под думата claritas той може би разбира художественото откритие и изобразяване на божествения промисъл в нещата или че claritas е някаква обобщаваща сила, която придава универсалност на естетическия образ и му позволява да засияе далеч извън своите собствени предели. Но всичко това са книжни приказки. Дойдох до следния извод. Щом възприемеш кошницата като отделен предмет, а сетне я подложиш на анализ в съответствие с нейната форма и я познаеш като предмет, ти извършваш единствения допустим от логическа и естетическа гледна точка синтез: виждаш, че това е именно този предмет и никой друг. Сиянието, за което говори Тома, в схоластиката се нарича quidditas — същината на предмета. Художникът усеща това най-висше качество едва тогава, когато неговото въображение зачене естетическия образ. Шели прекрасно сравнява състоянието на съзнанието в този тайнствен миг с догарящ въглен. Мигът, когато това най-висше качество на красотата, ясното сияние на естетическия образ, отчетливо се възприема от съзнанието, пленено от неговата цялостност и очаровано от неговата хармония — това е лъчезарният ням стазис на естетическото удоволствие; състояние на духа, поразително сходство с онова състояние на сърдечния мускул, за което италианският физиолог Луиджи Галвани намери думи не по-малко прекрасни от сравнението на Шели^[55], като го нарече омая на сърцето.

Стивън замлъкна и макар че неговият спътник не каза нищо, усети как думите му ги обвиват в омагьосана от мисли тишина.

— Това, което казах — подзе отново той, — се отнася до красотата в широкия смисъл на думата, тоест този, който е залегнал в литературната традиция. На пазара в нея се влага друг смисъл. Когато говорим за красота във второто значение на термина, нашето съждение бива повлияно както от самото изкуство, така и от неговите формални особености. Очевидно е, че образът трябва да посредничи между съзнанието и сетивата на самия художник и съзнанието и сетивата на другите хора. Ако вземеш предвид това, неизбежно ще стигнеш до извода, че в изкуството съществува последователна градация от три жанрови форми. Те са следните: лирическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо самия себе си; епическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в опосредствано отношение спрямо себе си и спрямо другите; и драматическата форма или формата, при която художникът представя своя образ в непосредствено отношение спрямо другите.

— Това вече ми го обясни преди няколко вечери — каза Линч, — когато завързахме този знаменит спор.

— Вкъщи имам тетрадка — каза Стивън, — в която съм си записал въпроси далеч по-забавни, отколкото бяха твоите. Ето някои от тези въпроси: Трагичен ли е един изящно изработен стол или комичен? Благо ли е портретът на Мона Лиза, щом изпитвам желание да го гледам? Лиричен, епичен или трагичен е бюстът на сър Филип Крамптън^[56]? Може ли едно изпражнение, дете или втика да бъдат произведения на изкуството? Ако не, то защо не?

— Защо пък не наистина? — смеейки се, рече Линч.

— Ако един човек, който в пристъп на ярост цепи някакъв пън — продължи Стивън, — изсече в него изображението на крава^[57], ще бъде ли този образ произведение на изкуството? Ако не, то защо?

— Този си го бива — каза Линч и отново се разсмя. — Подушвам неподправена схоластична пръдня.

— Лесинг — продължи Стивън — не е трябвало да пише за някаква си скулптурна група. Скулптурата е по-низше изкуство, затова в нея жанровите форми, за които говорих, не са ясно разграничени една от друга. Дори в литературата — най-висшето и най-духовното изкуство — тези форми често са смесени и объркани. Лирическата форма е всъщност най-простото словесно одеяние на едно емоционално мигновение, ритмичен възклик, като онези, които още преди хилядолетия са насърчавали човека, когато теглел веслата или влачел камъни в планината. Този, от когото се изтръгва подобен вик, съзнава не толкова себе си като преживяващ субект, колкото самото емоционално мигновение. Най-простата епическа форма възниква на базата на лирическата литература, когато художникът по-продължително се вдълбочи в размисъл над самия себе си като средоточие на някакво епическо събитие; нейната еволюция трае, докато центърът на емоционалната тежест не се окаже равноотстоящ от самия художник и от другите. Тогава повествованието престава да бъде чисто лично. Личността на художника преминава в повествованието и се разлива в него като някакво живително море, което безспир клокочи около персонажите и действието. Именно такова развитие се забелязва в старинната английска балада „Търпин-Хероя“.^[58] В нея разказът в началото се води от първо лице, а в края — от трето. Драматическата форма се ражда тогава, когато стихията, в която е потопен всеки отделен персонаж, изпълни всички персонажи с такава жизнена сила, че те придобият свое собствено неприкосновено естетическо битие. Личността на художника — изпърво само вик, мелодия или настроение, а сетне широк искрометен поток — в края на краищата сублимира своето битие или, другояче казано, се импресонализира. Естетическият образ в драматичната жанрова форма — това е самият живот, пречистен и повторно обективиран от човешкото въображение. Тайнството на естетическото творчество, подобно на сътворяването на света, е осъществено. Художникът, като самия Бог-Творец, остава във, зад, отвъд или над творението на своите ръце и невидим, сублимирал извън битието, равнодушен — си почиства ноктите.^[59]

— И се опитва да сублимира и тяхното битие — каза Линч.

От високото заоблачено небе запръскаха ситни капчици и те свърнаха напряко през моравата пред двореца на херцог Линстър, за да се доберат до Националната библиотека, преди да е плиснал пороен дъжд.

— Как изобщо ти идва наум — троснато рече Линч — да дрънкаш за красота и за въображение на тоя нещастен, прокълнат от бога остров. Нищо чудно, че художникът се е оттеглил във или над творението на своите ръце, щом ни е оставил за вечно ползване тая гадост.

Дъждът се усили. Когато завиха покрай Ирландската кралска академия, видяха цяла група студенти, които се бяха подслонили от дъжда под аркадата на библиотеката. Облегнат на една колона, Кранли си човъркаше зъбите с подострена кибритка и слушаше разговора на съседите си. Няколко девойки стояха до входната врата. Линч прошепна на Стивън:

— Скив — твоята възлюблена.

Без да обръща внимание на поройния дъжд, Стивън мълком застана на стъпалото под младежите, сегиз-тогиз поглеждайки крадешком към нея. Тя също стоеше мълчалива сред своите другарки. Да видим сега с кого ще флиртува, като го няма нейния свещеник — смутено си помисли той, обзет от горчивина при спомена за последната им среща. Линч беше прав. Смелостта му бе секнала, когато напусна пределите на своите теории, и сега душата му отново потъна в морен унес.

До ушите му дойде разговорът на студентите. Те си приказваха за двамина свои приятели от медицинския факултет, които току-що изкарали последните изпити, за възможностите да постъпят на някой презокеански параход и за доходна или недоходна практика.

— Това са детинщини. Практиката в ирландското село е далеч по-доходна.

— Хайнс изкара две години в Ливърпул и твърди същото. Ужасна дупка, казва. Само акушерство. И нищо не пада.

— Да не би да искаш да кажеш, че е по-добре да работиш тук, на село, отколкото в такъв богат град? Един мой приятел…

— Хайнс няма капчица мозък. Избута само със зубрене, само зубрене и нищо друго.

— Него го остави. В един голям търговски град падат луди пари.

— Зависи от практиката.

— Ego credo ut vita pauperum est simpliciter at-rox, simpliciter excrementalis atrox, in Liverpoolio.^[60]

Гласовете им достигаха до ушите му сякаш издалеч и на пресекулки. Тя се готвеше да си върви със своите приятелки.

Краткотрайният проливен дъжд се бе разнесъл, обкичвайки живия плет край моравата с диамантени гирлянди, а от почернялата земя вече струеше пара. Токчетата им потракваха по стъпалата на колонадата, те си приказваха тихичко и весело, поглеждаха към облаците, чевръсто разтваряха чадъри, за да се бранят от последните косо падащи дъждовни капки, сетне пак ги затваряха и свенливо събираха полите на роклите си.

Не я ли съдеше прекалено строго? Ами ако животът й бе просто броеничка от часове и дни, прост и загадъчен като живота на птица — весела утром, палава през целия ден и уморена по заник-слънце? Ако сърцето й бе невинно и непокорно като сърцето на птица?

 

Събуди се призори.

Ах, каква сладостна музика! Душата му бе цяла окъпана в роса. Прохладна бледа светлина разливаше вълни по сънното му тяло. Лежеше неподвижен, сякаш душата му бе потънала в прохладни води, в тиха сладостна музика. Умът му бавно се пробуждаше в ранно утринно познание, в ранно вдъхновение. Изпълваше го дух, чист като пречиста вода, благ като роса, нежен като музика. О, как ефирно, безметежно преливаше в него този дух, сякаш самите серафими го осеняваха със своето дихание! Душата му бавно се пробуждаше, боеше се съвсем да се разсъни. Това бе оня стихнал час на съмване, когато се пробужда лудостта, когато странни цветове разтварят пъпки да посрещнат първите зари и от пашкула хвръква пеперуда.

Омая на сърцето! Нощта бе омагьосана. В своя сън или видение той бе познал небесното блаженство. Но мигар всичко бе един-едничък миг на омая? Или бе сънувал дълги часове, дни, години, столетия?

Мигът на вдъхновението сега сякаш изведнъж засия отвред, отразен от множеството смътни спомени за онова, което бе станало или би могло да стане. Този миг пламна в светла точка и през мъглявините на бледите спомени някакъв неясен ореол бавно обгърна нейното меко сияние. О! В девствената утроба на въображението словото стана плът.^[61] Архангел Гавриил бе влязъл в девичата горница. Сиянието на белия пламък, избликнал в неговия дух, постепенно потъмня и преля в розова и жарка светлина. Тя струеше от нейното загадъчно непокорно сърце, мъж непознало, от мъж непознаваемо, непостижимо-тайнствено и непокорно от предвечни времена. За ангелския сонм, запял осанна във висините, това жарко розово зарево бе съблазън и падение.

Не си ли морна от разблудна жар? —

И ангелския сонм отби от път.

Не ми мълви слова с омаен чар.

От глъбините на съзнанието стиховете напираха на устните му, той ги повтаряше шепнешком и усещаше в тях ритмичния строй на виланелата. Розовото зарево бликаше лъчи от рими: жар, чар, пожар, олтар, тропар. Те изгаряха света, изпепеляваха човешките и ангелски сърца: лъчи, избликнали от розата, нейното непокорно сърце.

Очите ти разпалват лих пожар

в безволно-запленена мъжка гръд.

Не си ли морна от разблудна жар?

А по-нататък? Ритъмът заглъхна, секна, сетне отново проигра и запулсира. А по-нататък? Дим, тамянен дим струеше от олтара на света.

Твърдта е осветен на теб олтар,

хвалебен дим моретата кадят!

Не ми мълви слова с омаен чар.

Тамянен дим се въздигаше от цялата земя, от замъглените морета: тамянен дим-хвала, кадение ней. Земята бе като разлюляна, разжарена, разлюшкана кадилница, като огромна топка тамян, елипсоидна топка. Внезапно ритъмът замря, сърдечният възклик секна. Устата му заповтаряха отново първите стихове, сетне той неуверено промълви още няколко полустишия и замлъкна, онемял и объркан. Сърдечният възклик бе секнал.

Тихият предутринен здрач се бе стопил и зад стъклата на голите прозорци настъпваше денят. Нейде далеч-далеч заби камбана. Изчурулика птица, втора… трета… Звънът и чуруликането стихнаха, а мътната белезникава светлина се разля на изток и на запад и застла с пелената си света и розовото зарево в сърцето му.

От страх да не забрави всичко, той се подигна на лакът и се огледа за лист и молив. Но на масата нямаше: видя само празната паница, от която бе ял ориз на вечеря, и свещника с лоените висулки и обгорената от последния пламък хартиена обвивка. Той уморено протегна ръка към таблата на кревата, където висеше куртката му, и затършува в джобовете й. Напипа молив, сетне кутия цигари. Легна отново, разкъса кутията, остави последната цигара на перваза и със ситен ясен почерк започна да записва тристишията на виланелата върху грапавата мукава.

Щом записа стиховете, той се отпусна върху твърдата неравна възглавка и отново започна да си ги мълви. Буците сплъстена дреб под главата му спомниха буците сплъстен конски косъм на дивана в нейната гостна. Колко често бе седял на него, усмихнат или умислен, без да знае защо е дошъл, ядосан и на нея, и на самия себе си и смутен от литографията на Светото Сърце над празния бюфет! Пред очите му се мярна стаята, притихналите за миг гости… Ето, тя се приближава към него и го моли да изпее някоя от забавните си песнички. Той сяда на старото пиано, пръстите му докосват пожълтелите клавиши и вземат няколко тихи акорда. Тя стои, облегната на камината, а той пее за нея всред гълчавата на подновения разговор, пее красива песен от елизабетинско време, песен прощална, пропита с тъга и нега, сетне баладата за победата при Азенкур и веселата мелодия „Грийнлийвс“. Докато пее тия старинни песни, а тя го слуша или се прави, че слуша, сърцето му е спокойно, но щом спре и гласовете в стаята отново достигнат до ушите му, той си спомня собствените си саркастични думи: в тоя дом комай твърде скоро се обръщат към младите мъже на малко име.

Понякога му се струваше, че очите й всеки миг ще му се доверят, но той бе чакал напразно. Сега тя се понесе през спомените му в лек танц, както онази нощ, когато я бе зърнал на карнавала с развята бяла рокля и цъфнала бяла клонка в косите. Тя играеше в кръг, танцът я носеше към него и щом приближи, той отново съзря леко извърнатите й очи и нежния руменец по бузите й. В края на танца, когато всички пуснаха ръце, в неговата за миг бе останала нейната ръка: драгоценен задморски дар.

— Напоследък сте станали същински отшелник.

— Да. Аз съм монах по природа.

— Боя се, че сте еретик.

— А много ли се боите?

Вместо отговор тя се бе отдалечила от него покрай хванатите за ръце танцьори, грациозна и свенлива, но без да отдаде ръката си в ничия друга. Бялата клонка потрепваше в косите й, а колчем попаднеше в сянка, по бузите й избиваше още по-гъст руменец.

Монах! Пред него изникна собственият му образ: осквернител на монашеския обет, еретик-францисканец, раздвоен между своето желание да служи, който плете, като Джерардино да Борго Сан Домино^[62], тънка паяжина от софизми и ги нашепва в нейното ухо.

Не, това не бе той. Това бе по-скоро образът на младия свещеник, на когото тя правеше мили очи, когато я видя за последен път, а пръстите й прехвърляха страниците на ирландския й лексикон.

— Да, да, и дамите вече се отзовават на нашето дело. Ежедневно забелязвам това. Дамите са с нас. Те са най-надеждната опора на нашия език.

— Ами църквата, отец Моран?

— Църквата също. И тя се отзовава. Сега и там работата бързо напредва. Изобщо не се безпокойте за църквата.

Пфу! Добре стори, че тогава презрително си излезе от стаята. Добре стори, че не я поздрави на стъпалата на библиотеката. Добре стори, че я остави да флиртува със своя свещеник, да кокетничи с една църква, станала фараш на християнския свят.

Див яростен бяс прогони и сетните блажени мигове от духа му, разби на парчета нейния прекрасен образ и запокити отломките на всички страни. И от всички страни в паметта му сега заизникваха разкривените отражения на този прекрасен образ: цветарката с одрипаната рокля, влажни сплъстени коси и нагло лице, която го бе замолила брат да й е, да купи за сефте; слугинята на съседите, която по селски извиваше глас, когато тракаше с чиниите в кухнята и пееше „Хълми и езера в Киларни“; девойката, която прихна да се смее, когато скъсаната му подметка се закачи на желязната решетка на тротоара недалеч от Корк Хил и той се препъна пред очите й; работничката, която бе позагледал, привлечен от малката й сочна уста, когато я зърна да излиза от сладкарската фабрика „Джейкъбс“ и която му викна през рамо:

— Как е, рошльо? Очи пълни, ръце празни!

И все пак, с каквито хули и подигравки да обсипваше образа й, той усещаше, че яростта му е същевременно израз на преклонение пред нея. Тогава си бе излязъл от класната стая изпълнен с презрение, но то не бе съвсем искрено, защото сам чувстваше, че зад тъмните й очи, премрежени от дълги мигли, може би се крие тайната на нейния народ. Вървеше по улиците и си казваше, че тя е въплъщение на женската природа в страната им, душа, чието самосъзнание, подобно на прилеп, се пробужда скришом само под покрова на нощния мрак и самотата, която за миг поспира, безстрастна и безгрешна, при своя смирен поклонник и скоро го напуска, за да нашепне невинните си прегрешения в скритото зад решетката на изповеднята свещеническо ухо. Яростта му се изля в груба насмешка над нейния възлюблен, чието име, глас и лице оскърбяваха ранената му гордост: един запопен селяк, брат на дъблински полицай и кръчмарски слуга в Мойкалън! И пред този човек тя щеше да разбули свенливата голота на своята душа, пред едного, обучен само да изпълнява предписани обреди, а не пред него, жреца на безсмъртното въображение, чиито ръце превръщат насъщния хляб на опита в сияйно присносъщо битие!

Сияйният образ на причастието мигом съедини скръбните му и отчаяни мисли с неговото преклонение и те се изляха в празничен тропар.

И в горък плач, и в радостен тропар,

причастен е със страстите светът.

Не си ли морна от разблудна жар?

 

Когато тръпни пръсти жъртвен дар

възливат от преливащия съд,

не ми мълви слова с омаен чар.

Той започна да си мълви стиховете от самото начало и скоро тяхната мелодия и ритъм омаяха духа му и го изпълниха с кротка благост; сетне старателно ги записа, за да може още по-добре да ги почувства, като ги прочете, и отново се отпусна на възглавката.

Вече бе съвсем светло. Не се чуваше никакъв звук, но той знаеше, че всеки миг животът край него ще се пробуди с привичния шум, грубите гласове, сънните молитви. Отвратен от този живот, той се обърна с лице към стената, закачули се с одеялото и се загледа в големите избледнели алени цветя по опърпаните тапети. Опита се да съживи гаснещата си радост и си представи пътека от рози, която води до самите небеса, цялата обсипана с алени цветя. Морен! И той бе морен от разблудна жар.

Омотал глава в одеялото, почувства как топлината бавно се разлива надолу по гръбначния му стълб и го унася в сладостна премала. Представи си своята поза и се усмихна. Унасяше го на сън.

Отново бе прописал стихове за нея след цели десет години. А преди десет години тя бе наметнала шала връз главата си като качулка, топлият й дъх се кълбеше в нощния въздух и токчетата й потракваха по заледената като стъкло улица. Беше последният трамвай; мършавите кафяви коне знаеха това и предупредително похлопваха звънчетата си в ясната нощ. Кондукторът и кочияшът си бъбреха и кимаха с глави под зелената светлина на фенера. Те стояха на стъпалата на трамвая: той на горното, тя на долното. Тя неведнъж се покачваше на неговото стъпало, сетне, когато млъкваха, слизаше на своето, а един-два пъти забрави да го стори и за миг-два остана съвсем близо до него и после слезе. Стига! Стига спомени!

Цели десет години от тогавашната детинска мъдрост до сегашното му безумие. Ами ако й изпрати стиховете? Ще бъдат прочетени на всеослушание, на закуска, посред шума от чупенето на яйцата. Боже мой, какво безумие! Братята й ще се смеят и ще дърпат един от друг листа със силните си груби пръсти. А оня мазен поп, чичо й, ще се разположи в своето кресло и хванал листа с протегната ръка, ще ги прочете усмихнат и ще похвали литературната форма.

Не, не, глупости. Дори да й изпрати стиховете, тя никому не би ги показала.

Започна да му се струва, че е несправедлив към нея, и му стана мъчно, защото почувства нейната невинност; невинност, за която сам не бе имал никаква представа, преди да я познае по пътя на греха; невинност, за която и тя не бе имала представа, преди да я загуби или преди за пръв път да познае странната унизителна слабост на своя пол. Едва тогава душата й се бе пробудила за нов живот, подобно на неговата, когато за пръв път бе съгрешил; и сърцето му се изпълни с нежно състрадание, като си спомни нейната крехка бледина и очите й, унизени и натъжени от тъмния срам на женската природа.

Къде ли е била тя, докато душата му преминаваше от екстаз към сънна премала? Може би, следвайки неведомите пътища на духовния живот, в същите тия мигове душата й бе чувствала неговото преклонение? Може би.

Огънят на желанието отново обхвана душата му, запламтя и забушува в цялото му тяло. Усетила неговото желание, тя се събуждаше от своя дъхав сън: тя, изкусителката от неговата виланела. Очите й се отваряха и го посрещаха с притомен тъмен поглед. Сияйна, топла, дъхава, примамна, тя му отдаваше наготата си, обгръщаше го като светлозарен облак, обгръщаше го като жива вода: и като из бухлат дъждовен облак, като водите кръготечни над твърдта небесна в ума му рукна порой от плавни звуци^[63], символи на тайнствени стихии:

Не си ли морна от разблудна жар?

И ангелския сонм отби от път.

Не ми мълви слова с омаен чар!

 

Очите ти запалват лих пожар

в безволно запленена мъжка гръд.

Не си ли морна от разблудна жар?

 

Твърдта е осветен на теб олтар,

хвалебен дим моретата кадят.

Не ми мълви слова с омаен чар!

 

И в горък плач, и в радостен тропар

причастен е със страстите светът.

Не си ли морна от разблудна жар?

 

Когато тръпни пръсти жъртвен дар

възливат от преливащия съд,

не ми мълви слова с омаен чар.

 

Недей лъсти копнежа ни прастар

с притомен поглед и примамна плът.

Не си ли морна от разблудна жар?

Не ми мълви слова с омаен чар!^[64]

Какви бяха тия птици? Той се спря на стъпалата пред библиотеката, за да ги погледа, и морно се подпря на ясеновия си бастун. Те непрекъснато кръжеха около издадения над улица „Молзуърт“ еркер на една къща. Тъмни, тръпни, поривисти, телцата им се стрелкаха стремглаво и се открояваха върху ясното небе на късната мартенска вечер като върху леките дипли на някакъв ефирен опушеносин воал.

Той се загледа в летежа им: птица след птица, мерне се черна, извие, изпърха, стрелне се, свие и отново изпляска с криле. Опита се да ги преброи, преди целият рояк тъмни поривисти телца да се изгуби от очи: шест, десет, единайсет, четно или нечетно бе числото им? Дванайсет, тринайсет: защото нови две плавно се спускаха от висините. Летяха ниско и високо, но все околовръст, ту чертаеха прави линии, ту описваха дъги, и все от ляво на дясно, сякаш се въртяха около въздушен храм.

Той се заслуша в крясъците им: като писукането на мишките зад ламперията — остър, пресеклив тон. Но за разлика от мишето писукане тия тонове бяха дълги и остри, свистяха, падаха в терца или кварта и се разливаха в кръшни трели, когато човките пореха въздуха. Остър, ясен, звънък крясък припадаше от висините, както нишки свилена светлина се размотават от свистящи макари.

Птичата врява успокояваше ушите му, в които настойчиво звучаха риданията и укорите на майка му, а тия тъмни крехки поривисти телца, виещи се, пърхащи и стрелкащи се край въздушния храм от ефирни небеса, успокояваха очите му, пред които все още стоеше образът на майка му.

Защо се взираше във висините от стъпалата на портика? Защо се вслушваше в острите пресекливи крясъци? Защо гледаше летежа им? Какво знамение очакваше, за добро или за зло? В ума му се стрелна една фраза на Корнелий Агрипа^[65], а подир нея се разхвърчаха насам-натам рояк откъслечни мисли на Сведенборг за съответствието между птиците и духовния мир и за мъдростта на небесните създания, които знаят своя час и своето време, защото за разлика от човека спазват ред в живота си и не са извратили тоя ред с разума си.^[66]

Векове наред човекът се е взирал във висините, както той сега се взираше в птичия летеж. Колонадата над него смътно му напомняше древен храм, а ясеновият бастун, на който морно се подпираше — извит птицегадателски жезъл. Някакъв страх от неизвестното потрепна в дълбините на неговата умора, страх от символи и поличби, от човека-ястреб, чието име носеше, дръзнал да избяга от пленничеството си с криле от сплетени върбови клонки, от бога на писмената Тот с тясната, увенчана с двурог полумесец глава и плочица, върху която пише с тръст.

Той се усмихна при мисълта за изображението на древния бог, защото си представи съдия с месест нос и перука, който държи на метър от очите си някакъв документ и поставя в него запетайки: знаеше, че името не би му дошло наум, ако не звучеше като ирландска ругатня. Каква щуротия! И заради тая щуротия ли се готвеше завинаги да напусне дома на молитва и благоразумие и средата, в която бе израсъл?

Те се върнаха и прелетяха с остри крясъци над еркера на къщата, черни на фона на бледнеещото небе. Какви бяха тия птици? Вероятно ластовици, завърнали се от юг. Тогава време му бе да замине и той, като тия птици, които цял живот прелитат и отлитат, цял живот строят недълговечен дом под стрехите на човешките къщи, а после го напускат, за да странстват по света.

Лица склонете, Уна и Алил,

да ви погледна за последен път:

тъй ластовицата гнездото си

поглежда, после литва надалеч

над шумните вълни…^[67]

Мека плавка радост, като глас на много води, заля паметта му, а смълчаните, бледи и ефирни надморски простори, мълчанието на океана и ластовиците, полетели по здрач над пенливата шир, изпълниха сърцето му с мир и покой.

Мека плавка радост се лееше от тия слова и беззвучно нежни дълги гласни се надигаха и падаха, плискаха се и прииждаха, разлюлели белите звънчета на вълните си в безмълвен звън, в безмълвен екот и безсилен тихоглъхнещ вик; и той почувства, че знамението, което бе дирил във виещите се, стрелкащи птици и бледите небеса над него, бе излитнало от собственото му сърце като птица, изхвръкнала тихо и устремно от висока кула.

Символ на раздяла или на самота? Стиховете, зазвучали в паметта му, бавно извикаха пред душевния му взор залата на Националния театър при откриването му. Той стоеше сам на страничния балкон и унило гледаше дъблинския културен елит в партера, просташката украса и живите чучела, озарени от ярките светлини на рампата. Зад гърба му се потеше набит полицай, готов всеки миг да пристъпи към действие. Пръснати из залата, състудентите му дюдюкаха, свиркаха и обсипваха сцената с подигравателни възгласи:

— Клевета!

— Гавра с Ирландия!

— Никога не сме продавали вярата си!

— Ирландка не би извършила това!

— Дилетанти! Атеисти!^[68]

— Вън будистките присадки!

Изведнъж от прозорците над него се разнесе кратко свистене: значи в читалнята бяха запалили лампите. Той свърна покрай колоните във фоайето, потънало вече в мека светлина, качи се по стълбата и мина през въртележката, която щракна зад гърба му.

Кранли седеше до рафтовете с речниците. На дървената поставка пред него лежеше дебела книга, отворена на титулната страница. Облегнат на стола си, той бе наклонил ухо на изповедник към лицето на студента медик, който му четеше някаква задача от шахматната колона на вестника. Стивън седна от дясната му страна, а свещеникът в другия край на масата шумно затвори своя брой на „Таблит“^[69] и ядно се изправи.

Кранли го сподири с нехаен снизходителен поглед. Медикът продължи, снишил глас:

— Пешка на е4.

— По-добре да си ходим, Диксън — предупредително рече Стивън. — Тоя отиде да се оплаква.

Диксън сгъна вестника, изправи се достолепно и заяви:

— Нашите части се изтеглиха в пълен боен ред.

— Ведно с оръдията и обозните волове — добави Стивън, сочейки заглавието на книгата пред Кранли: „Болести по воловете“.

Докато се промъкваха през редицата от маси, Стивън каза:

— Искам да говоря с тебе, Кранли.

Кранли не отговори, дори не се обърна. Остави книгата на гишето и излезе от читалнята: яките му обуща глухо кънтяха по пода. При стълбата той се спря и вперил разсеян поглед в Диксън, повтори:

— Пешка на ц5.

— Щом си рекъл! — отвърна Диксън.

Той имаше тих безизразен глас, изискани обноски и сегиз-тогиз излагаше на показ пръстена с печат върху един от пръстите на пълничката си чиста ръка.

Във фоайето към тях се приближи човече с пигмейски ръст и мъничко бомбе. По небръснатото му лице заигра доволна усмивка, устата му замълмоли. Очите му бяха тъжни като на маймуна.

— Добър вечер, капитане — каза Кранли и се спря.

— Добър вечер, господа — отвърна четинестата маймунска муцунка.

— Доста топло за март — подзе Кранли. — Горе са отворили прозорците.

Диксън се усмихна и превъртя пръстена си. Смуглото маймунско сбръчкано личице присви човешките си устица с кротко задоволство, а гласът му измърка:

— За март е разкошно време! Действително разкошно!

— Две очарователни млади дами вече се умориха да ви чакат горе, капитане — каза Диксън.

Кранли се усмихна и любезно каза:

— Капитанът има само една любов: сър Уолтър Скот. Нали така, капитане?

— Какво четете сега, капитане? — попита Диксън. — „Ламермурската невеста“?

— Аз съм влюбен в Уолтър Скот — подзеха подвижните устица. — Очарователен писател! Никой не може да се мери с него!

Той леко размахваше тънката си съсухрена кафява ръка в такт с хвалебствията, а тънките му клепачи бързичко примигваха и скриваха тъжните му очи.

Но по-тъжно му бе на Стивън, като го слушаше как предвзето и неясно изговаря думите, пръска слюнки и прави грешка след грешка: и той се питаше вярна ли е мълвата, че слабата кръв, която тече в това съсухрено тяло, е благородна и плод на кръвосмесителна любов.

Дърветата в парка са вече подгизнали, а дъждът все тъй тихо и неспирно се сипеше над езерото, кръгло и сиво като щит. Прелетяха ято лебеди и омърсиха водата и брега под себе си с белезникавозелени курешки. Те нежно се прегърнаха, възбудени от сивия дъждовен зрак, безмълвните мокри дървеса, лебедите и езерото, което ги закриляше и следеше. Прегърнаха се безрадостно, безстрастно, ръка на брат обви сестринската шия. Сив вълнен шал, небрежно заметнат връз раменете й, я загръщаше до кръста, а русокосата й глава бе склонена в срамежлива охота. Той имаше разпилени рижо-кестеняви коси и нежни изваяни силни луничави ръце. Лице. Лицето не се виждаше. Лицето на брата бе склонено над русите й, уханни от дъжда коси, а ръката — луничава, силна, изваяна, гальовна — бе ръката на Дейвин.

Той гневно се навъси на видението си и на спаружения пигмей, който го бе извикал. В паметта му изскочиха подигравките на баща му над кликата от Бантри^[70]. Той ги отпъди от себе си и отново угнетено се вглъби в собствените си мисли. А защо не ръцете на Кранли? Нима простодушието и невинността на Дейвин го бяха жегнали по-надълбоко?

Двамата с Диксън тръгнаха към входа, оставяйки на Кранли сам да се измъкне от джуджето.

Под колонадата стоеше Темпъл, обграден от групичка студенти. Един от тях извика:

— Ей, Диксън, ела и слушай! Темпъл е в страшна форма.

Темпъл извърна към него тъмните си цигански очи.

— Ти си лицемер, О’Кийф, а Диксън е дяволичник — каза той. — Майка му стара, какво поетично прозвище измислих!

Той се изсмя лукаво, погледна Стивън в лицето и повтори:

— Майка му стара, това прозвище дяволичник ми обира точките.

Едрият набит студент, застанал на по-долното стъпало, рече:

— Доразправи за любовницата, Темпъл. Това е по-интересно.

— Имал е, кълна се — подзе Темпъл, — на туй отгоре е бил и женен. И всичките попчета ходели да вечерят у него. Дявол ги взел, май всички са топнали!

— Яхай крантата, кобилката за лов пази! — добави Диксън.

— Я си кажи, колко халби обърна днес, Темпъл? — обади се О’Кийф.

— В тая фраза е цялата ти интелектуална душица,^[71] О’Кийф — отвърна Темпъл с нескрито презрение.

Той тромаво се потътри покрай групата и се обърна към Стивън.

— Знаеш ли, че Фостъровци са крале на Белгия? — попита той.

Килнал шапка назад, Кранли излезе през вратата на фоайето, старателно човъркайки с клечка зъбите си.

— Ето го нашия всезнайко — каза Темпъл. — Кажи, знаеш ли това нещо за Фостъровците?

Той почака за отговор. С подострената си кибритка Кранли извади от зъбите си едно смокиново семенце и се вторачи в него.

— Родът Фостър води началото си от Балдуин I Фландърски, наречен Форестие, сиреч Горски^[72] — каза Темпъл. — Форестие и Фостър е едно и също име. Капитан Франсис Фостър, потомък на Балдуин I, се заселил в Ирландия и се оженил за дъщерята на последния вожд на клана Брасил. А освен това има и Блейк-Фостъровци, но те са друг клон.

— От Балдуин Плешиви, крал Фландърски — повтори Кранли и отново настървено зачовърка ослепително белите си зъби.

— Откъде я изрови тая история? — попита О’Кийф.

— Аз знам историята и на вашия род — каза Темпъл, обръщайки се към Стивън. — Знаеш ли какво казва за него Гиралд Камбрийски?

— И той ли е потомък на Балдуин? — попита висок охтичав студент с тъмни очи.

— Да, на Балдуин Плешиви — повтори Кранли и смукна слюнка през зъби.

— Pernobilis et pervetusta familia^[73], — каза Темпъл на Стивън.

Набитият студент на долното стъпало пръдна. Диксън се обърна към него и меко рече:

— Ангел небесен ли чух?

Кранли също се обърна и поривисто, но без гняв отсъди:

— Слушай, Гогинс, ти си най-гнусното изчадие в целия свят, от мен да го знаеш!

— Не можех повече да сдържам мнението си за себе си — спокойно отвърна Гогинс. — Потърпевши няма, нали?

— Да се надяваме, че то не принадлежи към разреда paolo post futurum^[74] — благовъзпитано добави Диксън.

— Казах ли ви, че е дяволичник? — рече Темпъл и се заобръща наляво-надясно. — Нали аз го нарекох така!

— Чухме де, не сме глухи! — отвърна охтичавият дългун.

Кранли продължаваше да се въси на набития студент под него. После изсумтя с отвращение и грубо го блъсна надолу по стъпалата.

— Веднага се разкарвай, вонящ цукал такъв! — изруга той. — Пръдльо с пръдльо!

Гогинс отскочи на пътечката, но тутакси се върна на мястото си, захилен до уши. Темпъл пак се извърна към Стивън и попита:

— Вярваш ли в теорията за наследствеността?

— Ти какво, пиян ли си, що ли? — запита Кранли и слисано го изгледа.

— Няма по-дълбока мисъл от оная, с която завършва учебникът по зоология — разпалено продължи Темпъл. — Размножаването е началото на смъртта.

Той плахо докосна Стивън за лакътя и припряно добави:

— Ти като поет усещаш ли колко е дълбока?

Кранли посочи с дългия си показалец.

— Вижте го! Вижте надеждата на Ирландия! — презрително процеди той.

Думите и жестът му предизвикаха всеобщ смях. Темпъл храбро се извърна към него и каза:

— Ти винаги се подиграваш с мене, Кранли, добре го виждам. Но аз с нищо не падам по-долу от тебе. И знаеш ли какво си мисля сега, като те сравнявам със себе си?

— Любезни мой — галантно отвърна Кранли, — ти си неспособен, разбираш ли, напълно неспособен да мислиш.

— Но знаеш ли какво си мисля за теб и мен, когато сравнявам нас двамата?

— Изплюй камъчето, Темпъл — провикна се набитият студен от стъпалата, — хайде, изплюй го де!

Темпъл взе да се върти насам-натам, ръкомахайки безпомощно.

— Аз съм дупендер — каза той, съкрушено клатейки глава. — Такъв съм, знам си го и си го признавам.

Диксън леко го потупа по рамото и кротко рече:

— Това ти прави голяма чест, Темпъл.

— А тоя — подзе Темпъл и посочи Кранли, — той е също такъв дупендер като мен. Само че не го знае. Това е единствената разлика между нас.

Взрив от смях заглуши думите му. Но той отново се извърна към Стивън и припряно добави:

— Това е много любопитна дума, знаеш ли й етимологията?

— А? — разсеяно отвърна Стивън.

Той наблюдаваше мъжественото страдалческо лице на Кранли, по което сега играеше престорено-търпелива усмивка. Грубата дума бе преминала по него като мръсна вода, плисната връз обръгнал на оскърбления древен истукан; и както го наблюдаваше, той видя, че Кранли поздрави някого с повдигане на шапка и откри черната си коса, стърчаща над челото му като железен венец^[75].

Тя излезе от портика на библиотеката и подминавайки Стивън, отвърна на поздрава на Кранли. Нима и той? Какво, май леко се изчерви! Защо? От думите на Темпъл? Мръкваше. Не можеше да види.

На това ли се дължеше мълчаливото безразличие на приятеля, острите му забележки и неочаквани груби нападки, с които така често прекъсваше жарките своенравни изповеди на Стивън? Стивън великодушно му бе прощавал, защото сам проявяваше същата грубост към себе си. Спомни си как една вечер слезе от взетото на заем раздрънкано колело в горичката край Малахайд, за да се помоли. Вдигнал ръце, се бе молил в екстаз пред тъмния олтар от дървеса с мисълта, че се намира на свята земя и в свят час. Но когато иззад завоя на смрачения път се показаха двама полицаи, прекъсна молитвата и започна да си свирука мелодия от модна тогава пантомима.

Взе да почуква по цокъла на колоната с разнищения край на бастуна си. Може би Кранли не бе го чул? Нищо, ще почака. За миг разговорът край него стихна: от горния прозорец отново се разнесе тихо свистене. Не се чуваше никакъв друг звук, а ластовиците, чийто полет бе следил с празен поглед, вече спяха.

Тя отмина в здрача. И затова наоколо бе пълна тишина, само тихичко отгоре се разнасяше свистене. И затова замлъкнаха бъбривите езици. Над земята се спускаше мрак.

Мрак се спуска от небето.

Тръпна радост, засияла като плах светлик, се изви край него във фееричен танец. Но защо? Дали защото тя отмина в сумрака или от тъмните гласни и пищния начален тон на тоя стих, звучен като звън на лютня?

Той бавно тръгна към потъналия в пълна сянка край на колонадата, като леко почукваше с бастуна си по каменните плочи, за да скрие от студентите, останали назад, мечтателния си унес, и даде воля на въображението си да възкреси епохата на Даулънд, Бърд и Наш.^[76]

Очи: очи, разтворили се от сумрака на страстта, затъмняваха зарите на деня. Какво друго бе притомната им прелест освен нега на плътта? Какво друго бе блясъкът им, ако не отблясък от мръсната вода в отходната яма при двора на оня мочко Стюарт^[77]? С езика на паметта той вкусваше вина с аромат на амбра, глъхнещи откъслеци от сладостни мелодии, гордата павана, а очите на паметта му виждаха благосклонни дворянки, чиито сладострастни уста мамят от ложите на „Ковънт Гардън“, сипаничави проститутки от кръчмите и млади невести, които радостно се отдават на своите похитители и ги обнемат до премала.

Тия образи, извикани от миналото, не му доставиха никакво удоволствие. Бяха тайнствени и възпламеняващи, но сред тях не бе вплетен нейният образ. Не, не биваше да мисли така за нея, а той и не мислеше така. Нима умът му не се доверяваше на самия себе си? Стари изрази, които услаждат с разтленна сладост, като смокиновите семенца, които Кранли вади от ослепително белите си зъби.

Не бе ни мисъл, ни видение, макар той смътно да съзнаваше, че в този миг тя върви през града накъм къщи. Отпърво смътно, после все по-силно той започна да усеща мириса на тялото й. Кръвта му кипна от познатото вълнение. Да, той подушваше тялото й: влудяващ томителен мирис, топлото тяло, облъхано от страстната музика на стиховете, и недостъпното нежно бельо, наситено с благоуханията и росата на плътта й.

Въшка пропълзя по тила му, но той ловко пъхна палец и показалец под отворената си яка и я хвана. Превъртя за миг нежното и все пак твърдо като оризово зрънце телце между пръстите си, после я пусна да падне и се почуди ще живее ли или не. Спомни си една забавна фраза на Корнелий а Лапид, според когото въшките, завъдени от човешката пот, не били създадени от бога заедно с другите твари в шестия ден.^[78] Но от сърбежа по врата сякаш умът му се възпали. Мисълта за тялото му — бедно облечено, недохранено, въшливо — изведнъж го накара да затвори очи в пристъп на отчаяние и в мрака той видя как твърдите светли телца на въшките падат и се премятат във въздуха. Ами да: не мрак се спускаше от небето. А зрак.

Зрак се спуска от небето.

Не бе могъл да си спомни правилно дори стиха на Наш! Всички образи, събудени от него, бяха лъжливи. Умът му бе завъдил гниди. Мислите му бяха въшки, наплодени от потта на леността.

Той се обърна и бързо закрачи обратно към групата. Добре, много й здраве и да върви по дяволите! Нека се влюби в някой чистоплътен атлет с черни власести гърди, който всяка сутрин се мие до кръста. Прав й път!

Кранли бе извадил друга сушена смокиня от джоба си и бавно я жвакаше. Темпъл седеше, облегнат на една от колоните, нахлупил каскет връз сънените си очи. От портика излезе шишкав младеж с кожена папка под мишница и се запъти към компанията. Налчетата на обувките и железният шип на тежкия му чадър гръмко чаткаха по плочите. Той вдигна чадъра за поздрав и каза на всички:

— Добър ден, господа.

Чукна отново с чадъра по плочите и захихика, а главата му леко се затресе. Охтичавият дългун, Диксън и О’Кийф си говореха на ирландски и не му отвърнаха. Тогава той се обърна към Кранли и каза:

— Добър ден специално на теб!

Посочи го с чадъра и отново захихика. Кранли, който все още си дъвчеше смокинята, отвърна с шумен млясък:

— Добър ли? Да, денят е добър.

Шишкото го погледна сериозно и укорно поклати чадъра си.

— Виждам, че си решил да оригиналничиш — каза той.

— Мммм! — отвърна Кранли и размаха остатъка от полусдъвканата смокиня под носа на шишкото, сякаш му даваше да си хапне.

Шишкото не я лапна, но все в същия дух важно запита, като продължаваше да хихика и почуква с чадъра:

— Трябва ли да разбирам, че искаш да ми я…

Той замлъкна, посочи сдъвканата огризка от смокинята и високо добави:

— Имам предвид нея.

— Мммм — отново измуча Кранли.

— Как да те разбирам, ipso facto или иносказателно? — попита шишкото.

Диксън се отдели от събеседниците си и рече:

— Гогинс те чакаше, Глин. Отиде в „Аделфи“ да ви търси с Мойнихан. Какво носиш тука? — попита той и потупа папката под мишницата на Глин.

— Контролни — отвърна Глин. — Всеки месец им давам контролни, за да видя плодовете от своя педагогически метод.

Той също потупа папката, прокашля се леко и се усмихна.

— Педагог! — грубо се намеси Кранли. — Клетите босоноги дечица, щом им преподава такава дрислива маймуна като теб! Бог да им е на помощ!

Той отхапа от смокинята и хвърли огризката.

— Аз оставям децата да дойдат при мене — ласкаво рече Глин.

— Дрислива маймуна! — натъртено повтори Кранли. — Дрислива богохулна маймуна!

Темпъл стана, избута Кранли встрани и се обърна към Глин:

— Думите, които изрекохте, са на Христос от Евангелието: Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене.^[79]

— Я си върви да спиш, Темпъл — обади се О’Кийф.

— Ето какво искам да попитам — продължи Темпъл, — щом Исус е оставял децата да дохождат при него, защо църквата ги праща всички в ада, ако умрат некръстени? Защо, а?

— Ти самият кръстен ли си бе, Темпъл? — попита охтичавият дългун.

— Защо, питам, ги праща всичките в ада, щом Исус е рекъл всички да дойдат при него? — повтори Темпъл и изпитателно погледна Глин в очите.

Глин се изкашля и тихо заговори, като с мъка удържаше нервното хихикане и при всяка дума размахваше чадъра си:

— Ако е така, както казваш, то аз настоятелно питам, защо е така?

— Защото църквата е жестока като всички стари грешници — отвърна Темпъл.

— Придържаш ли се към ортодоксалния възглед по въпроса, Темпъл? — лукаво запита Диксън.

— Свети Августин казва, че некръстените деца отиват в ада, защото и самият той е би жесток стар грешник — отвърна Темпъл.

— Свалям ти шапка — каза Диксън, — но доколкото си спомням, за подобни случаи съществуваше преддверието на ада!

— Какво си седнал да спориш с него, Диксън — грубо се намеси Кранли. — Хич не му говори и не го гледай, ами му надени въжето на шията и го отведи в кошарата тоя разблеял се козел!

— Преддверието! — възкликна Темпъл. — Забележително изобретение! Не отстъпва на ада.

— Но е без неговите неудобства — добави Диксън.

Той се обърна усмихнат към другите и каза:

— Надявам се, че изразих мнението на всички присъстващи.

— Разбира се — решително потвърди Глин. — По този въпрос Ирландия е единодушна.

Той чукна с върха на чадъра си по каменния под на колонадата.

— Аз уважавам ада, изобретен от сивокосата съпруга на сатаната.^[80] Адът е римска работа, як и грозен като римските стени — продължи Темпъл. — Но какво е преддверието му?

— Я сложи бебето в количката му, Кранли — подвикна О’Кийф.

Кранли се спусна към Темпъл, тропна с крак и викна като на кокошка:

— Къш!

Темпъл пъргаво отскочи.

— Знаете ли какво е преддверието? — извика той. — Да ви кажа ли как им викаме на тия работи у нас в Роскомън?

— Къш! Мамицата ти! — изруга Кранли, пляскайки с ръце.

— Ни задник, ни предник! — презрително извика Темпъл. — Ето какво е вашето преддверие!

— Я дай бастуна — каза Кранли.

Той грубо изтръгна бастуна от ръцете на Стивън и се спусна надолу по стъпалата; но чул, че го гонят, Темпъл се стрелна в тъмното, пъргав и бързоног като диво животно. Тежките обуща на Кранли затопуркаха из двора, после, претърпял поражение, той тежко се потътри обратно, като разпръсваше чакъла на всяка крачка.

Крачката му беше ядна и той ядно тикна бастуна обратно в ръцете на Стивън. Стивън чувстваше, че зад тоя яд има друга причина, но прикрил нетърпението си, леко го докосна за ръката и тихо рече:

— Казах ти, че искам да говоря с тебе, Кранли. Ела с мен.

Кранли го гледа миг-два, после попита:

— Сега ли?

— Да — отвърна Стивън. — Тук не можем да говорим. Хайде, ела с мен.

Двамата мълчаливо тръгнаха през двора. От стъпалата тихо ги сподири мотивът на горската птица от „Зигфрид“^[81]. Кранли се обърна, Диксън престана да свирука и подвикна:

— Накъде се запътихте? Какво става с нашата партия, Кранли?

Те започнаха да се уговарят за партия билярд в хотел „Аделфи“, като си подвикваха в тихия здрач. Стивън продължи сам, излезе на тихата улица „Килдеърска“, спря се пред хотел „Клен“ и отново търпеливо зачака. Хотелът с името на безцветното лъскаво дърво и неговата безцветна фасада го жегнаха като презрително-любезен поглед. Той ядосано се загледа в меко осветеното фоайе и си представи мирния и охолен живот на ирландските патриции в него. Те мислеха само за военни чинове и за управителите на своите имения; селяните им се кланяха по кръстопътищата; знаеха названията на няколко френски ястия и даваха заповеди на кочияшите си с кресливия надменен глас на лустросани провинциалисти.

Как да събуди съвестта им? Как да оплоди въображението на дъщерите им, преди да са заченали от дворянското семе, че да родят потомство недотам жалко като тях самите? И в сгъстилия се сумрак той почувства как мислите и въжделенията на народа, към който принадлежеше, прехвърчат като прилепи над тъмните селца, над клоните на дърветата край потоците, над езерцата и блатата. Една жена чака Дейвин на прага в тъмната нощ. Предлага му чаша мляко и почти го приласкава в леглото си; защото Дейвин има кротките очи на човек, който умее да пази тайна. А него самия женски очи още не са приласкавали.

Някой здраво го хвана под ръка и гласът на Кранли каза:

— Хайде, тръгнахме.

Двамата мълчаливо се запътиха в южна посока. По едно време Кранли каза:

— Тоя проклет идиот Темпъл! Кълна се в Моисея, ще го убия, разбираш ли, ще го убия!

Но гласът му вече не беше яден и Стивън се запита дали той не мисли за нейния поздрав пред портала.

Свърнаха вляво и пак продължиха мълчешком. След известно време Стивън рече:

— Днес следобед имах много неприятна разправия, Кранли.

— С вашите ли? — попита Кранли.

— С майка ми.

— На религиозна тема ли?

— Да — отвърна Стивън.

Кранли помълча, после попита:

— Колко годишна е майка ти?

— Не е много стара — каза Стивън. — Иска да се причестя за Великден.

— А ти?

— Аз не искам — рече Стивън.

— Защо? — попита Кранли.

— Non serviam — отвърна Стивън.

— Това го е казал и друг — спокойно забеляза Кранли.

— Но сега го казвам аз — избухна Стивън.

Кранли сложи ръка на рамото му и рече:

— Спокойно, мой човек. Ама че си нервозен, дявол да го вземе.

Той се изсмя пресилено, после погледна Стивън съчувствено и сърдечно и добави:

— Знаеш ли, че си много нервозен?

— Предполагам, че знам — отвърна Стивън и също се засмя.

Отчуждени напоследък, сега двамата сякаш изведнъж отново се бяха сближили.

— Ти вярваш ли в причастието? — попита Кранли.

— Не — отвърна Стивън.

— Значи го отричаш.

— Нито вярвам, нито го отричам — отвърна Стивън.

— Много хора, дори вярващи, имат религиозни съмнения, но или ги преодоляват, или чисто и просто не им обръщат внимание — каза Кранли. — Може би съмненията ти са прекалено силни?

— Аз не искам да ги преодолявам — отвърна Стивън.

Смутен за миг, Кранли извади от джоба си една смокиня и тъкмо се готвеше да я лапне, когато Стивън каза:

— Недей, моля ти се. Как разговаряш по тоя въпрос с пълна уста?

Кранли взе да разглежда смокинята под светлината на фенера, до който се бе спрял. После я подуши с всяка ноздра поотделно, отхапа малко парченце, изплю го, захвърли смокинята в канавката и я изпрати с думите:

— Иди си от мене, проклета, в огъня вечний!

Хвана отново Стивън под ръка и двамата продължиха.

— Не те ли е страх, че може да чуеш тия слова в деня на Страшния съд? — каза той.

— А какво ми се предлага в замяна? — попита Стивън. — Вечно блаженство в компанията на нашия декан?

— Не забравяй, той ще се спаси — рече Кранли.

— Е, да — горчиво подхвърли Стивън, — нали е буден, бърз, безчувствен и най-вече изкусен.

— Знаеш ли, любопитно е, че мозъкът ти е до дъно пропит от религията, която казваш, че отричаш — спокойно забеляза Кранли. — Добре, а когато беше в колежа, вярваше ли? Бас държа, че да.

— Да — отвърна Стивън.

— И беше ли щастлив тогава? — меко попита Кранли. — По-щастлив, да речем, отколкото си сега?

— Често пъти да, често не — каза Стивън. — Тогава аз бях друг човек.

— Как така друг човек? Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не бях такъв, какъвто съм сега и какъвто трябваше да стана.

— Не такъв, какъвто си сега и какъвто трябвало да станеш — повтори Кранли. — Ще ти задам още един въпрос. Обичаш ли майка си?

Стивън бавно поклати глава.

— Не разбирам какво означават думите ти — просто рече той.

— Ти никога никого ли не си обичал? — попита Кранли.

— Имаш предвид жени ли?

— Не, не тях — по-хладно каза Кранли. — Питам те, изпитвал ли си някога любов към някого или нещо?

Стивън вървеше до приятеля си, мрачно забил поглед в земята.

— Опитах се да обичам бога — рече той най-сетне. — Сега ми се струва, че не успях. Много е трудно. Миг по миг се мъчех да сливам волята си с волята божия. Понякога ми се удаваше. Може би и сега бих могъл…

Кранли рязко го прекъсна:

— Щастлив ли е бил животът на майка ти?

— Откъде да знам? — отвърна Стивън.

— Колко деца е имала?

— Девет или десет — каза Стивън. — Няколко умряха.^[82]

— А баща ти… — За миг Кранли млъкна, после добави: — Не че искам да се меся в семейните ти работи, но баща ти беше ли, както се казва, заможен човек? Имам предвид, когато си бил малък.

— Да — отговори Стивън.

— А какъв е бивал? — попита Кранли след малко. Стивън бързо започна да изброява заниманията на баща си:

— Студент медик, гребец, тенор, любител актьор, върл политикан, дребен чифликчия, дребен акционер, пияница, наше момче, вицаджия, нечий секретар, нещо в спиртоварната, бирник, фалирал длъжник, а понастоящем венцехвалител на собственото си минало.^[83]

Кранли се разсмя, стисна още по-здраво ръката на Стивън и каза:

— В спиртоварната е много гот.

— Още нещо да искаш да знаеш? — попита Стивън.

— Сега как сте с парите?

— Като ме гледаш, не личи ли? — рязко каза Стивън.

— Е, значи в златна люлка си бил роден — замислено продължи Кранли.

Той произнесе тия думи високо и натъртено, както често произнасяше технически термини, ако искаше да покаже на слушателя си, че не е напълно убеден в тях.

— Майка ти сигурно много е претеглила — прибави той. — Защо не се помъчиш да й спестиш излишните огорчения, дори ако… Или не искаш?

— Стига да можех — отвърна Стивън. — Нищо нямаше да ми струва.

— Ами че направи го де — каза Кранли. — Направи каквото иска. Нищо няма да ти струва. Не вярваш. Добре, но това е чиста формалност, нищо повече. Така ще я успокоиш.

Той млъкна и тъй като Стивън не отговори, продължи да мълчи. После подзе, сякаш продължаваше да мисли на глас:

— Тоя свят е една воняща купчина тор и всичко в него е несигурно, само не и майчината любов. Майката те ражда на света, а преди това те носи в утробата си. Какво знаеш ти за майчините чувства? Каквито и да са те, поне трябва да са истински. Трябва. Какво са нашите идеи и амбиции? Игра. Идеи! Ами че и тоя блеещ дрислив козел Темпъл също има идеи. Маккан и той има идеи. Всяко магаре на улицата си мисли, че има идеи.

Стивън, който се мъчеше да отгатне какво се крие зад изречените от Кранли думи, подхвърли с престорено безразличие:

— Паскал, ако не се лъжа, толкова се боял от допира на жена, че не позволявал на майка си да го целува.

— Паскал е бил свиня — каза Кранли.

— И Алойзий Гонзага, доколкото си спомням, е мислел като него — продължи Стивън.

— Значи и той е бил свиня — рече Кранли.

— Църквата го има за светец — възрази Стивън.

— Много ми дреме за какъв го имат! — грубо каза Кранли. — За мене той е свиня.

Внимателно обмислил думите си, Стивън продължи:

— По всичко изглежда, че Исус също не е бил особено учтив към майка си пред хората^[84], но Суарес, йезуитът богослов и испански благородник, го оправдава.

— Минавало ли ти е през ум, че Исус не е бил такъв, за какъвто се е представял? — попита Кранли.

— Първият човек, на когото това е минало през ума, е самият Исус — отвърна Стивън.

— Искам да кажа — продължи Кранли, повишил тон, — минавало ли ти е през ум, че той е бил съзнателен лицемер, варосана гробница, както сам е наричал юдеите, или по-просто казано, мошеник?

— Признавам, никога не ми е идвало наум — отвърна Стивън. — Но много ми е интересно какво целиш: мене да спасиш или себе си да оскотиш?

Той го погледна в лицето и видя, че приятелят му се мъчи да придаде тънка многозначителност на дебелашката си усмивка.

Внезапно Кранли го попита просто и делово:

— Кажи ми истината, много ли те смутиха думите ми?

— Донякъде — рече Стивън.

— А защо те смутиха — продължи Кранли със същия тон, — щом си сигурен, че нашата религия е лъжлива и Исус не е син божи?

— Та аз съвсем не съм сигурен — отвърна Стивън. — Той по̀ прилича на син божи, отколкото на син Мариин.

— Значи затова не искаш да се причестиш? — попита Кранли. — Защото и в това не си сигурен. Защото чувстваш, че хостията може наистина да е тяло и кръв на сина божи, а не обикновена просфора? Защото се боиш, че може и така да е, а?

— Да — тихо отвърна Стивън. — Чувствам това и се боя.

— Ясно — заключи Кранли.

Учуден от тона му, Стивън поднови разговора:

— Аз се боя от много неща: от кучета, коне, пушки, от морето, от гръмотевици, от машини и от тъмни селски пътища.

— Но защо се боиш от едно парченце хляб?

— Струва ми се, че зад нещата, от които се боя, се таи някаква злонамерена сила — отвърна Стивън.

— Следователно ти се боиш, че богът на римокатолическата църква би те погубил и прокълнал, ако кощунствено приемеш причастието? — попита Кранли.

— Богът на римокатолиците би могъл да го стори още сега — отвърна Стивън. — Но аз повече се боя от химическата реакция, която ще настъпи в душата ми от лъжливото преклонение пред един символ, зад който са струпани двайсет века могъщество и почит.

— А би ли извършил това светотатство, ако се намираше в смъртна опасност? — попита Кранли. — Ако живееше, да речем, по време на наказателните закони?^[85]

— Не мога да отговарям за миналото — рече Стивън. — Вероятно не.

— Значи все пак нямаш намерение да ставаш протестант? — каза Кранли.

— Казах, че съм загубил вярата, но не и самоуважението си — отвърна Стивън. — Що за освобождение би било да отхвърля една логична и последователна безсмислица заради друга, която не е нито логична, нито последователна?

Стигнали Пемброук, те забавиха крачки, а дърветата и редките светлинки във вилите успокоиха духовете им. Тоя кът на разкош и спокойствие сякаш ги поразтуши за тяхната бедност. В кухненския прозорец зад един жив плет блещукаше светлинка и оттам се носеше отривистият глас на слугиня, която, точейки ножове, пееше „Роузи О’Трейди“.

Кранли се спря да послуша и каза:

— Mulier cantat.^[86]

Нежната красота на латинското слово докосна с магическа пръчка вечерния мрак, докосна го по-леко и по-властно от музика или женска ръка. Бурята в умовете им бе стихнала. В мрака мълчешком се мярна фигурата на жена както при литургията: облечена в бяло, малка и стройна като момче, с развързан пояс. Гласът й се открои от далечния хор, по момчешки висок и трепетлив, запял първите слова на жената, които пронизват мрака и виковете при първия плач от Страстите господни:

— Et tu cum Jesu Galilaeo eras.^[87]

Развълнувани, всички сърца се устремиха към тоя глас, сияен като млада звезда, която се разискря, щом гласът подеме пропарокситона, и отслабва в края на мелодията.

Песента секна. Те продължиха пътя си. Кранли запя края на припева, като силно натъртваше ударените срички:

Колко сладко, колко мило

ще живеем под венчило.

Аз я любя, Роузи — мен,

тъй ще бъде всеки ден.

— Ето ти истинска поезия — каза той. — И истинска любов.

Той погледна Стивън изкосо със странна усмивка и добави:

— Поезия ли е това според теб? Изобщо знаеш ли какво значат тия думи?

— Първо трябва да я видя тая Роузи — отвърна Стивън.

— Не е трудно да я намериш — каза Кранли.

Шапката му бе паднала връз челото. Той я бутна назад и под сянката на дърветата Стивън зърна бледото му, обрамчено от тъмнината лице и големите му тъмни очи. Да, лицето му бе красиво, а тялото — силно и мъжествено. Той говореше за майчина любов. Значи разбираше страданията на жените, телесните и духовните им слабости: и щеше да ги закриля със силна и решителна ръка, да преклони разума си пред тях.

Е, тогава сбогом, време е да си върви. Някакъв глас тихо замълви в самото сърце на Стивън: нареждаше му да си иде, внушаваше му, че приятелството им е вече свършило. Да, ще се махне. Неспособен бе да се бори с другиго. Знаеше съдбата си.

— Вероятно аз ще се махам — рече той.

— Къде? — попита Кранли.

— Където мога — отвърна Стивън.

— Да, може би ще ти бъде вече трудно да живееш тук — каза Кранли. — Но нима затова искаш да се махнеш?

— Трябва — отговори Стивън.

— Разбери, че ако сам не искаш да заминеш, никой не те гони — продължи Кранли. — И не се прави на еретик или изгнаник. Мнозина вярващи католици мислят като теб. Учудваш ли се? Църквата не е само каменното здание, нито дори духовенството с неговите догми, а всички хора, родени в нея. Не знам какво искаш от живота. Може би онова, за което ми говореше през нощта, когато стояхме на спирката на улица „Харкорт“?

— Да — отвърна Стивън и неволно се усмихна на неговата склонност да си спомня думи във връзка с определени места. — Нея вечер половин час се карахте с Дохърти кой е най-прекият път от Салигап до Ларас.

— Сламена глава! Какво знае той за пътя от Салигап за Ларас! — каза Кранли със сдържано презрение. — Какво изобщо може да знае тоя попикан тюфлек.

Той се разсмя гръмогласно.

— Е? — рече Стивън. — Помниш ли останалото?

— Онова, което каза ти ли? — попита Кранли. — Да, помня. Че се стремиш към такъв живот и творчество, които биха дали на духа ти неограничена свобода.

Стивън повдигна каскета си в знак на признателност.

— Свобода! — повтори Кранли. — Къде е свободата ти, щом едно светотатство не смееш да извършиш? Кажи, би ли откраднал?

— Първо бих тръгнал да прося — рече Стивън.

— А ако не получиш нищо, би ли откраднал?

— Държиш да кажа, че правото на собственост е условно и че при известни обстоятелства кражбата не е престъпление — отговори Стивън. — Тогава всички биха станали крадци, затова няма да ти отговоря. Обърни се към йезуитския богослов Хуан Марина де Талавера, който ще ти обясни при какви обстоятелства е законно да убиеш своя крал и как: като му сипеш отрова в чашата или му намажеш с отрова дрехата или седлото.^[88] По-добре ме питай, бих ли търпял да ме ограбват и бих ли предал крадеца в ръцете на правосъдието?

— Би ли го сторил?

— Мисля, че ако го сторя, ще ме заболи, също както и ако ме ограбеха — отвърна Стивън.

— Разбирам — рече Кранли.

Той извади кибритка и започна да си чопли зъбите. После небрежно попита:

— Кажи, би ли могъл, да речем, да обезчестиш девственица?

— Прощавай — вежливо каза Стивън, — но не е ли това скромната амбиция на болшинството младежи?

— Чудесно, но ти на какво мнение си?

Като тягостен възкисел мирис на дървени въглища тези думи удариха Стивън в главата и той не издържа, сякаш замаян от отровата:

— Слушай, Кранли. Питаш ме какво бих и какво не бих сторил. Ще ти кажа. Аз не желая да служа на нещо, в което вече не вярвам, било то семейство, родина или църква; ще се мъча да изразя себе си в живота или изкуството по най-свободния и пълноценен начин и единствените оръжия, които ще си позволя да използвам за самозащита, са мълчанието, изгнанието и хитростта.

Кранли го хвана за ръка и го поведе обратно към Лийсънпарк. После се засмя лукаво и стисна ръката на Стивън с покровителствена топлота.

— Хитрост, а? У теб? Горкото ми поетче! — каза той — И ме накара да ти се изповядам, както вече за толкова други неща! — рече Стивън, трогнат от жеста му.

— Да, чадо мое — все още шеговито отвърна Кранли.

— Накара ме да ти изповядам страховете си. Но сега ще ти кажа и от какво не се боя. Не се боя да остана сам, да ме отритнат заради другиго, да напусна всичко, което съм принуден да напусна. И не се боя, че мога да направя грешка, дори страшна грешка, за цял живот, а може би за цяла вечност.

Кранли забави крачки и вече сериозен каза:

— Сам, съвсем сам… И не се боиш? А знаеш ли какво значи тая дума? Не само да си откъснат от всички, но да нямаш ни един приятел.

— Готов съм и на това — отвърна Стивън.

— И да си нямаш никого, който би бил повече от приятел — продължи Кранли, — повече от най-благородния и най-верния приятел на света?

Думите му сякаш бяха докоснали някаква съкровена струна в собственото му сърце. Себе си ли имаше предвид, какъвто бе или какъвто искаше да бъде? Няколко мига Стивън мълчаливо гледа лицето му, по което се четеше само студена печал. Имал бе предвид себе си и собствената си самота, от която се боеше.

— Кого имаш предвид? — попита накрая Стивън.

Кранли не отговори.

20 март. Дълъг разговор с Кранли относно моя бунт. Пак беше самата важност. Аз, гъвкав и любезен. Подбра ме на тема синовна обич. Помъчих се да си представя майка му: не мога. Изпусна се, без да иска, че баща му бил на 61, като се родил. Него си представям. Здравеняк фермер. Сако рибена кост. Четвъртити лопатари. Чорлава сива брада. Сигурно си пада по кучешки надбягвания. Редовно се черкува при отец Дуайър от Ларас, но не е от щедрите. От време на време позанася момите след мръкнало. А майка му? Много млада или много стара? Едва ли първото. Иначе Кранли не би ги наговорил такива. Значи стара. Вероятно. И самотна. Оттук и отчаяният дух: син на изсъхнали чресла.

21 март, сутринта. Това ми хрумна снощи, преди да заспя, но ме домързя да го добавя. Чувствах се така свободен. Да, свободен. Изсъхналите чресла — Елисавета и Захария. Значи Кранли е Предтеча. Item: храни се главно с пушена сланина и сушени смокини, разбирай акриди и див мед.^[89] Още: когато е в ума ми, непрекъснато виждам очертанията на строга отсечена глава или посмъртна маска върху някаква сива завеса или обрус господен. Посичане на св. Йоан Кръстител — сиреч обезглавяване. В недоумение от св. Йоан пред Латинските врата. Какво виждам? Обезглавеният Предтеча опитва ключалката с шперц?!^[90]

21 март, вечерта. Свобода! Със свободна душа и свободна фантазия. Остави мъртвите да погребват своите мъртви.^[91] Тъй! И остави мъртвите да се женят за мъртви.

22 март. Заедно с Линч подгонихме една цоца. Болногледачка. На него му скимна. Нищо особено. Юница с два мършави изгладнели хръта подире й.

23 март. Не съм я виждал от онази нощ. Болна? Може би сега седи пред камината, наметнала майчиния си шал. Поне не е някоя цупла. Попарка един път! Ще я опиташ ли?

24 март. Първо спор с мама. Тема: B. V. M.^[92] Аз натясно поради своя пол и младост. За да се измъкна, противопоставих отношенията между Исус и неговото тате на тези между Мария & син. Казах, че религията не е родилен дом. Мама снизходителна. Вита глава си ми ти — рече — и си се помлял от четене. Съвсем не. Малко съм чел и още по-малко разбирам. Сетне добави, че ще се върна към вярата, защото съм имал безпокоен ум. Виж ти, напускаш църквата през черния вход на греха и се завръщаш през капандурата на покаянието! Аз да се покая?! Невъзможно. Рекох й го и си поисках шест пенса. Даде три.

После отидох в университета. Пак се спречках с Геци: какви лукави оченца има тоя кръглоглав шушук! Поводът този път — Джордано Бруно. Почнахме на италиански, свършихме на просташки жаргон. Той го нарече чудовищен еретик. Отвърнах, че чудовища са тия, дето го сложиха на кладата. От немай-къде се посъгласи, горкият. После ми даде рецептата на неговия risotto alla bergamasca^[93]. Когато произнася мекото о, той издава напред месестите си бърни, сякаш целува гласната. Защо пък не? А би ли могъл да се покае? И още как: дори ще пусне две кръгли крокодилски сълзи, по една от оче.

Като пресичах парка, моя парк^[94], ми дойде наум, че не моите, а неговите сънародници са изнамерили нашата вяра, както я нарече Кранли оная вечер. Четворица солдати от 97-и пехотен, седнали в подножието на кръста, хвърлят зар за хитона на разпнатия.^[95]

Отидох в библиотеката. Помъчих се да прочета три рецензии. Тя още не се е показала. Нима се тревожа? За какво? Че никога вече няма да се покаже.

Блейк казва:

Дали Уилям Бонд ще живее, се чудя.

Момчето наистина много е болно.^[96]

Уви, бедни Уилям!^[97]

Веднъж ходих на диорама в Ротондата. Сеансът завърши с портрети на важни клечки, в това число Уилям Юарт Гладстон, присноусопши. Оркестърът свиреше: О, Уили, как ни липсваш, мили^[98].

Народ от лапнишарани.

25 март, сутринта. Цяла нощ кошмари. Как да се отърся?

Дълга извита галерия. От пода се вдигат стълбове тъмни пари. Околовръст множество каменни истукани на легендарни крале. Ръцете им са морно скръстени на коленете, погледът им е помътен, защото са принудени навеки да гледат човешките заблуждения, които се вдигат пред тях като тъмни пари.

Пещера. Отвътре излизат странни същества. Приближават. На ръст по-малки от хора. Изглеждат прилепени едно о друго. Фосфоресциращите им лица са набраздени от тъмни ивици. Взират се в мен и очите им сякаш ме питат нещо. Мълчат.

30 март. Надвечер среща с Кранли пред библиотеката. Постави задача на Диксън и брат й. Една майка (той още не мирясва на тая тема) изпуснала детето си в Нил. Някакъв крокодил сграбчил детето. Върни ми го, помолила се майката. Дадено, казал крокодилът, стига да отгатнеш ще го изям ли или не.

Наистина този манталитет, би казал Лепид, излюпва се в калта от топлината на нилското ви слънце под лъчите.^[99]

А моят? И той оттам. Да си върви тогава в нилската кал.

1 април. Не ми се нрави последната фраза.

2 април. Видях я: пиеше чай със сладки в „Джонстън, Муни & О’Брайън“. По-точно Линч с рисовите ириси я зърна през витрината. Каза ми, че брат й поканил Кранли на гости. Дали си е взел крокодила? Сега той ли е светлината на света? Какво пък, аз го открих. Истина ви казвам, аз. Той мирно и тихо си светликаше зад шиник уиклоуски трици.^[100]

3 април. Срещнах Дейвин пред магазина за пури срещу Финдлейтърската църква. Беше с черен пуловер, носеше хокеен стик. Попита вярно ли е, че заминавам и защо. Отговорих, че най-прекият път за Тара^[101] е през Холихед. Не щеш ли, баща ми. Представям ги. Баща ми учтив и внимателен. Покани го да си разквасят устата. Дейвин благодари, бързал за събрание. Щом се разделихме, татко каза, че имал открито и честно лице. Пита защо не се запиша в някой гребен клуб. Обещах да помисля.

После взе да разказва как разбил сърцето на Пенифедър. Иска да запиша право. Роден съм бил за адвокат. Пак кал и крокодили!

5 април. Луда пролет. Разпилени облаци. Какъв живот! Буен поток от тъмни блатисти води, обсипан с нежен ябълков цвят. Сред листака очи на девойки. Кокетки и лудетини. Само руси или кестеняви, ни една тъмнокоса. Руменецът по̀ отива на блондинките. Хоп-па-ла!

6 април. Несъмнено тя помни миналото. Като всички жени, както казва Линч. Значи помни и детството си, нашето детство. Нима и аз съм бил дете? Миналото се разтваря в настоящето, а настоящето живее само защото поражда бъдещето. Ако Линч има право, всички статуи на жени трябва винаги да бъдат покрити с драперия, а едната им ръка прискърбно да опипва задните части.

6 април, по-късно. Майкъл Робартес^[102] си припомня забравената красота, прегръща я и му се струва, че ръцете му притискат хубостта, изчезнала отдавна от света. Не, не и не. Аз искам да притисна в ръце хубостта, още неродена на тоя свят.

10 април. Глухо, изпод катрана на нощта, в тишината на града, потънал в безпаметен сън, като морен любовник вече безчувствен за ласки, тропот на копита. Усилва се: ето, вече са близо до моста: миг — пронасят се под тъмните прозорци, тишината е раздрана от тревога като от стрела, после се изгубват в далнината. Искрометни копита пръскат елмази всред катранения мрак и препускат, устремени отвъд заспалите поля — накъде, към чие сърце, с каква вест?

11 април. Прочетох снощните писания. Мъгляви слова за мъгляво чувство. А тя би ли ги харесала? Мисля, да. Тъй че и аз ще трябва да ги харесам.

13 април. Тая хинка все не може да ми излезе от главата. Проверих в речника: хубава стара безизкуствена дума. По дяволите деканът с неговата фуния! За какво всъщност е дошъл — да ни учи на езика си, или той да учи от нас? Все едно, да върви по дяволите!

14 април. Джон Алфонсус Мълренън^[103] току-що се завърна от Западна Ирландия. (До всички европейски и азиатски вестници: молим, дайте гласност.) Разказа ни, че срещнал там един старец, който живеел в планинска колиба. Старец със зачервени очи и къса луличка. Говорел ирландски. Мълренън също. После и двамата заговорили на английски. Мълренън му разказал за вселената и звездите. Старецът си поседял, послушал, попушил, па плюнал и рекъл:

— Бозна ’кви твари има на оня край на света.

Боя се от него. Боя се от тия зачервени оцъклени очи. Цяла нощ трябва да се боря с него, до съмване, докато един от нас не умре, ще стискам жилестата му шия, докато… докато какво?^[104] Докато не отстъпи? Не. Не му мисля злото.

15 април. Днес ненадейно я срещнах на „Графтън“. Тълпата просто ни сблъска. Спряхме. Пита ме защо никакъв не се вестявам, какво ли не била чувала за мен. Мъчеше се да печели време. Пита пиша ли стихове. За кого — попитах. Това съвсем я смути. Стана ми жал и се почувствах подъл. Тутакси спрях тоя кран и пуснах в действие духовно-героичния освежителен механизъм, изобретен и патентован във всички страни от Данте Алигиери. Заговорих бързо за себе си и плановете си. За нещастие насред разговора внезапно направих бунтарски жест. Сигурно съм имал вид на човек, който хвърля във въздуха шепа грах. Започнаха да ни гледат. В следващия миг тя подаде ръка и тръгвайки, изрази надежда, че ще постигна всичко, за което говорих.

Много мило, няма що!

Да, днес тя ми се хареса. Малко или много? Не знам. Хареса ми, а това чувство е някак ново за мен. Значи, в такъв случай всичко останало, всичко, което мислех, че мисля, и всичко, което чувствах, че чувствам, с една дума, всичко досега… Я се откажи, брат! Поспи си, да ти мине!

16 април. На път! На път!

Чародейство на ръце и гласове: бели пътища, разперили ръце с обет за пламенни прегръдки, и стройномачти платноходи, протегнали черни ръце към луната, с разказ за далечни земи. Протягат се към мен и искат да ми кажат: ние сме сами. Ела. А гласовете подемат след тях: ние сме твоя кръв. Те изпълват целия простор, зоват ме, мене, тяхната кръв, готвят се да литнат и размахват крилете на своята възторжена и страшна младост.

26 април. Мама привежда в ред моя нов битпазарски костюм. За едно се моля, казва — дано животът далеч от родния дом и приятелите те научи какво е сърцето и какво чувства то. Амин. Дай боже. Здравей, живот! За милионен път потеглям аз на среща с истинния опит и ще изкова в горнилото на душата си несътворената съвест на моя ирландски род.

27 април. Отче мой, древни майсторе, опора ми бъди, сега и сявга, вовеки веков.^[105]