Джеймс Джойс
Портрет на художника като млад (4)

IV

Неделя бе посветена на тайната на св. Троица, понеделник — на св. Дух, вторник — на ангелите-пазители, сряда — на св. Йосиф, четвъртък — на светото причастие, петък — на Страстите Господни, събота — на св. Дева Мария.

Всяка сутрин той изново освещаваше душата си с благодатта на различни светоизображения и тайнства. Денят му започваше със самоотвержено пожертвование на всички помисли и постъпки пред намеренията на върховния пастир и с ранна литургия. Мразовитият утринен въздух укрепваше ревностната му набожност и често, както стоеше на колене сред неколцината богомолци пред страничния олтар и следеше шепота на свещеника по своя молитвеник, между чиито страници бе вмъкнал и отделни листчета с молитви и прошения, той сегиз-тогиз за миг вдигаше очи към фигурата в свещенически одежди в полумрака между двете свещи, символи на Вехтия и Новия завет, и си представяше, че коленичи на служба в катакомбите.

Ежедневието му преминаваше в различни богоугодни дела.^[1] С молитвени възгласи и излияния той щедро трупаше — по дни, по четиридесетници и по години — цели столетия за душите в чистилището; ала духовният екстаз от лекотата, с която изпълняваше тия баснословни епитимии, не удовлетворяваше напълно ревностното му молитвословие, защото така и нямаше да узнае доколко застъпничеството му е могло да облекчи временното наказание на изтерзаните клетници; и обзет от страх, че всред пламъците на очистителния огън, различен от геената само по това, че не е вечен, и всичките му усилия може би не струват повече от капчица вода, от ден на ден той нудеше душата си за все по-усърдни покайни подвизи.

Разделил бе деня си на части в съответствие със задълженията, които според него прилягаха на възрастта и мястото му в живота, и всяка от тях кръжеше в своя собствена духовна орбита. Животът му сякаш се бе приближил до вечността: той можеше да заставя всичките си мисли, думи и дела, всички вътрешни трепети да бъдат такива, че веднага да срещнат лъчезарното одобрение на небесата; и навремени усещаше техния отклик толкова живо, че си представяше как душата му в своето усърдие сякаш натиска клавишите на огромна каса и виждаше бележката с цената на покупката му тутакси да възлиза на небето, но не във вид на цифри, а като тънка струйка тамянен дим или стрък нежно цвете.

Молеше се непрестанно: винаги носеше в джоба броеницата си, за да може, както си върви, да отмята едно по едно зърната й^[2], и думите му сякаш се превръщаха в цветни венчета с такава неземна нежност, че му се струваха безуханни и безцветни, както бяха и безименни. Всеки ден специално казваше и по три броенички, за да укрепне душата му в трите евангелски добродетели: вярата в Отца, неговия Създател, надеждата в Сина, неговия Изкупител, и любовта към Дух Свети, неговия Осветител; и тая трижди тройна молитва той възнасяше към Трите лица чрез св. Дева Мария в името на нейните радостни, скръбни и славни тайни.

Във всеки от седемте дни на седмицата той се молеше още да бъде низпослан на душата му един от седемте дара на светия Дух и да прогонва от нея, ден подир ден, седемте прежноосквернявали я смъртни гряха; молеше се поотделно за всеки дар в специално нарочен за него ден — и бе уверен, че гласът му ще бъде чут, макар навремени да недоумяваше защо мъдростта, знанието и разумът се смятат толкова различни по своята природа, че да трябва поотделно да се моли за тях. Но все пак вярваше, че в постепенното си духовно усъвършенстване ще съумее да се изкачи до стъпалото, когато греховната му душа ще бъде укрепена в слабостта си и просветена от Третото лице на пресветата Троица, и тогава ще преодолее и тая трудност. Упованието му се подсилваше от неговия благоговеен трепет пред божествения мрак и мълчание, обиталище на незримия Параклет^[3], чиито личби са гълъб и силен вятър, и за грях против Когото няма прошка^[4]; предвечното, тайнствено и непостижимо Същество, на което като на бог свещениците веднъж в годината отслужват литургия в огнепурпурни одеяния.

Загадъчните образи, чрез които богословските съчинения обясняваха природата и триличното битие на бога — предвечния Отец, който съзерцава като в огледало божественото си съвършенство, единородния му Син, който пребъдва и се ражда от недрата му, и св. Дух, който извечно изхожда от Отца и от Сина^[5], — благодарение на величествената си непостижимост бяха далеч по-достъпни за неговия разум в сравнение с простата истина, че Бог извечно люби душата му, векове преди сам той да се е бил родил на света, дори векове преди самият свят да е съществувал.

Чувал бе актьори и проповедници тържествено да говорят за любов и за омраза, срещал бе тия страсти тържествено описани в книгите, но недоумяваше защо неговата душа е неспособна да ги приюти дори за миг, защо е безсилна да застави устата му уверено да промълви техните имена. От време на време го овладяваха пристъпи на гняв, ала и тая страст не пускаше дълбок корен в него и щом настъпеше отливът им, той имаше чувството, че от тялото му с лекота се е свлякла някаква външна люспица или обвивка. Сегиз-тогиз усещаше как в жилите му шепнешком плъзва някакъв невнятен тъмен огън и мигом разпалва греховната му похот; но и това скоро стихваше и съзнанието му оставаше бистро и безразлично. Това сякаш бяха единствената любов и единствената омраза, които душата му бе способна да приюти.

Но да се съмнява в реалността на любовта, той вече не можеше: та нали сам Бог извечно бе възлюбил неговата душа. Постепенно душата му трупаше духовно познание и целият свят се разкриваше пред очите му като огромен хармоничен образ на всемогъществото и любовта господни. Животът се превърна в божи дар и за всеки негов миг, за всяко усещане, дори само за радостта да зърне един-едничък листец на някоя клонка, душата му бе длъжна да славослови Твореца и да му благодари. Независимо от цялата си вещественост и сложност светът сега съществуваше за душата му само като теорема на божието съвършенство, любов и всъдеприсъствие. Това чувство за божествения смисъл на цялата вселена, низпослано на душата му, бе толкова всеобхватно и безспорно, че той навремени недоумяваше защо изобщо е нужно да бъде все още жив. Но животът му също бе част от висшия промисъл и той не дръзваше да се усъмни в целесъобразността му; той, който повече от всички бе виновен в такива тежки и отвратителни грехове против божествения промисъл. Съкрушена и смирена от съзнанието за това единствено, вечно, вездесъщо и съвършено битие, душата му отново робко пое своето бреме от покайни подвизи, литургии, молитви, тайнства и самоизтезания за умъртвяване на плътта, и едва тогава, за пръв път, откакто бе започнал да размишлява над великата тайна на любовта, той усети дълбоко в себе си един топъл порив, сякаш в него проигра някакъв нов живот или самата му душа се бе обогатила с нова добродетел. Традиционната поза на религиозен екстаз в сакралното изкуство — молитвено вдигнатите ръце, устните и очите разтворени като пред припадък — се превърна за него в идеален образ на душата, която се моли благоговейна и плаха пред своя създател.

Но предупреден какви опасности крие духовната екзалтация, той не си позволяваше да занемари ни едно, дори най-дребното от задълженията на християнин и непрестанно се бореше с похотите на плътта, стремейки се по-скоро да заличи греховното си минало, нежели да се домогне до губително-измамливата безгрешност на светец. Всяко от петте си сетива той подчини на най-строга дисциплина. За да умъртвява зрението, си вмени в дълг да ходи по улицата със сведен поглед, да не поглежда встрани и никога да не извръща очи. Очите му всячески избягваха да срещат очите на жени. При четене той ги обуздаваше, като сегиз-тогиз с рязко усилие на волята откъсваше поглед от страницата насред някое недовършено изречение и затваряше книгата. За да умъртвява слуха, не полагаше ни най-малко усилие да контролира гласа си, който тъкмо тогава мутираше, не си разрешаваше да пее и да си подсвирква, не се опитваше да избягва шумовете, които до болка дразнеха нервите му: стърженето на точилото за ножове, чегъртането на лопатката за сгур по скарата на камината, изтупването на чергите. По-трудно му бе Да умъртвява обонянието си, тъй като установи, че не изпитва никакво инстинктивно отвращение от неприятни миризми, било миризми от външния свят, като смърдежа на тор или катран, или тези на собственото му тяло, с които правеше всевъзможни любопитни сравнения и експерименти. Все пак най-подир успя да изнамери една миризма, от която изпитваше погнуса: нещо средно между вонята на вмирисана риба и застояла пикоч, и оттогава не пропускаше сгоден случай да мъчи обонянието си с нея. За да умъртвява вкуса, стриктно съблюдаваше етикета за хранене, до буквата спазваше всички църковни пости и всякога се стараеше да отвлича вниманието си от вкуса на различните гозби. Но той направо надмина себе си по талант и изобретателност в умъртвяването на своето осезание: никога нарочно не променяше положението на тялото си в леглото, заемаше възможно най-неудобните пози, стоически понасяше всеки сърбеж или болка, странеше от топлика на огъня, прекарваше на колене цялата литургия, освен когато дойдеше ред да се чете Евангелието, след миене оставяше части от лицето и шията си неизбърсани, за да ги жули вятърът, а колчем ръцете му не бяха заети с броеницата, той ги изопваше надолу по шевовете на панталона като атлет и ходеше, без да ги пъха в джобовете или сключва на гърба си.

Съблазните на смъртния грях вече не го преследваха. И все пак в края на тоя сложен курс от покайни подвизи и най-строго себеобуздание той с недоумение забеляза, че постарому си остава лесна плячка на всевъзможни недостойни слабости и детинщини. Молитвословието и постите не му помагаха да надвие раздразнението, когато чуеше майка си да кихне или пък някой смутеше благочестивите му упражнения. Невероятни усилия на волята му бяха нужни, за да подави напиращия гняв. Забелязал бе признаците на същата дребнава сприхавост и у своите учители и постоянно подпрян от спомена за разкривените им от яд черти, присвити устни и зачервени лица, той се обезсърчаваше от приликата си с тях, ако и да полагаше старание да се държи смирено. Да влезе в руслото на пошлия житейски поток, който влачеше другите, бе за него далеч по-трудно, отколкото да спазва всички пости и молитви, и неудовлетворението от неизменната неудача да стори това накрая го накара да се почувства духовно опустошен и породи съмнения и угризения. Душата му се залута в униние, започна да му се струва, че дори светите тайнства са се превърнали в пресъхнал извор. Изповедите станаха отдушник на угризения и стаени слабости. Когато приемаше светото причастие, той не изпитваше същите разтапящи мигове на девствено себеотдаване, както при ония духовни причастявания, с които навремени завършваха посещенията му пред светите дарове. Книгата, която използваше в подобни случаи, бе едно старо, полузабравено съчинение на св. Алфонс Лигуори^[6] с избледнели букви и поръждавели жълтеникави страници. Четенето на тая книга, в която образите от Песен на песните се преплитаха с молитвословието на причастника, сякаш пробуждаше в душата му един помръкнал свят на жарка страст и отклика на пламенната девственост. Някакъв нечут глас сякаш милваше душата му, нашепваше й нежности и славословия, като своя невяста я зовеше на венчавка, зовеше я да стане и да слезе с него, да побърза от връх Амана и от леопардовите планини; а душата сякаш отвръщаше със същия нечут глас и се отдаваше: Inter ubera mea commora-bitur^[7].^[8]

Картината на това себеотдаване пленяваше душата му с губителния си чар, защото в него отново се бе пробудил настойчивият глас на плътта и шепотът му отново бе започнал да тревожи молитвите и себевглъбяването му. Той преливаше от чувство на сила при мисълта, че една-единствена отстъпка, една мимолетна мисъл биха могли в миг да разрушат всичко, което бе постигнал. Струваше му се, че някакъв потоп бавно се надигна към босите му нозе и ето, първата лека, плаха, нечута вълничка току ще докосне трескавата му кожа. Но тогава, почти в сетния миг, на косъм от греховната бездна, той се озоваваше на спасителния бряг, далеч от вълните, избавен чрез внезапното усилие на волята или внезапен молитвен възглас; после виждаше колко далече е отстъпила сребърната лента на надигащия се прилив, за да започне изново да се приближава към нозете му, и душата му потръпваше от чувството си на сила и от удовлетворението, че не се бе поддал и не бе разрушил постигнатото.

Това многократно бягство на косъм от прилива на съблазните обаче започна да го безпокои и той взе да се пита дали благодатта, с която за нищо на света не би искал да се раздели, лека-полека не му бива отнета. Ведрата увереност в собствената неуязвимост от грях помръкна, изместена от смътния страх, че неволно душата му може би наистина се бе изкушила. С мъчителни усилия той все пак смогна да си възвърне предишната увереност, че пребъдва в благодат, като убеждаваше себе си, че щом при всяко изкушение се е молил за благодат, то тя непременно ще го осени, тъй като бог е длъжен да я даде. Честите съблазни и силата им накрая нагледно го убедиха в истинността на всичко, което бе слушал за изкушенията на светиите. Честите и силни съблазни доказваха, че крепостта на душата му не е паднала и че дяволът беснее, за да я превземе.

Често, когато вече бе изповядал своите съмнения и угризения — мимолетно невнимание по време на молитва, изблик на дребнава гневливост или хитроумно своеволие на думи или на дело, — преди да му даде опрощение, изповедникът го караше да назове някой по-раншен грях.^[9] Унижен и засрамен, той го назоваваше и отново се разкайваше за стореното. Унижен и засрамен, съзнаваше, че колкото и праведно да живее, до каквито добродетели и съвършенства да се домогне, никога не ще бъде напълно освободен от своята греховност, никога няма да го напусне безпокойното чувство на вина: ще се изповядва и разкайва и ще бъде опростяван, подир отново ще се изповядва, отново ще се разкайва и отново ще бъде опростяван, ала, уви, всуе! Може би още оная първа прибързана изповед, изтръгната от него само под угрозата на ада, не е била добра? Може би, погълнат изцяло от мисълта за надвисналата погибел, грехът му не бе го докарал до искрено съкрушение на духа? Но най-сигурният знак, че изповедта му е била добра и че бе имал искрено съкрушение, бе — и той го знаеше — неговото старание да поправи стъпките си.

— Та нали поправих живота си, какво! — казваше си той.

 

Директорът стоеше в нишата на прозореца с гръб към светлината, опрял лакът о кафявия транспарант. Той говореше и се усмихваше, като бавно си подмахваше и сплиташе на примка шнура на съседния транспарант. Стивън стоеше пред него, приковал очи в бавните ловки движения на пръстите му, и сегиз-тогиз поглеждаше към заника на дългия летен ден над далечните покриви. Плътна сянка обгръщаше лицето на свещеника, но заревото на залеза докосваше изотзад дълбоко хлътналите му слепоочия и заобления череп. Наострил уши, Стивън следеше всяка извивка в гласа на свещеника, който достолепно, но сърдечно беседваше на всевъзможни теми: току-що завършилата ваканция, колежите на ордена в странство, промените в преподавателското тяло. Достолепният сърдечен глас се лееше непринудено, а щом замлъкнеше, Стивън се чувстваше задължен да възобнови беседата с някой почтителен въпрос. Ясно му бе, че всичките тия приказки са само пролог, и той изчакваше онова, което тепърва щеше да последва. Още щом бе получил нареждането да се яви при директора, той си бе заблъскал главата да отгатне целта на това повикване; и през време на дългото напрегнато очакване в приемната на колежа, докато блуждаещият му поглед бе обхождал благопристойните гравюри по стените, а умът му се бе лутал от догадка към догадка, смисълът на повикването почти му се бе прояснил. Ала тъкмо когато си бе пожелал някаква непредвидена причина да възпрепятства директора, той бе чул скръцването на вратата, прошумолялото расо.

Директорът бе подхванал беседа за ордените на доминиканците и францисканците и за дружбата между св. Тома и св. Бонавентура. Е, ако питали него, формата на капуцините била малко нещо…

Лицето на Стивън отрази снизходителната усмивка на директора, но тъй като не държеше особено да се произнася по този въпрос, той само леко присви устни в знак на съмнение.

— Чувам — продължи директорът, — че и сред самите капуцини вече се чували гласове за нейната отмяна — по примера на другите францисканци.

— Предполагам, че в манастирите все пак ще я запазят — каза Стивън.

— О, да, разбира се — каза директорът. — За манастирите тя е съвсем подходяща, но право да ви кажа, убеден съм, че за улицата най-добре би било да я отменят, не сте ли съгласен?

— Неудобна е, разбира се.

— Представяте ли си, като бях в Белгия, вървя си по улицата и току видя някой капуцин на колело — запретнал тая ми ти работа на коленете си човекът и в хубаво време, и в лошо! Да си умреш от смях! Белгийците са ги нарекли Les jupes^[10].

Гласната прозвуча така променена, че думата стана неразбираема.

— Простете, как са ги нарекли?

— Les jupes.

— О!

Стивън отново се усмихна в отговор на усмивката на свещеника, без да може да види скритото му в сянката лице, но представата или предчувствието за тази усмивка тутакси пробягнаха в съзнанието му, когато долови поверително снишения тон. Вперил поглед пред себе си, той спокойно съзерцаваше свечеряващия се небосвод и се радваше на вечерната прохлада и на жълтеникавата здрачевина, която скриваше леката руменина, избила по бузите му.

Названията на предмети от дамския тоалет и на техните меки нежни тъкани всякога облъхваха съзнанието му с някакъв неуловим греховен аромат. Като малък той си бе представял, че юздите на конския впряг са от тънка копринена панделка, и бе потресен до дън душа, когато веднъж в Страдбрук за пръв път докосна мазната груба кожа на сбруята. Същият потрес бе раздрусал душата му и когато разтрепераните му пръсти за пръв път се бяха докоснали до грапавата тъкан на дамския чорап, защото от всичко прочетено той бе съхранил само онова, което беше отклик или прорицание на собственото му състояние, и не смееше дори да си помисли за душата или тялото на жената, съкровен живодатен съсъд, инак освен всред мекострунни слова и розоцветна тъкан.

Но в тези думи, отронили се от устата на свещеника, се криеше коварство; той знаеше, че за един свещеник е недопустимо да се шегува с подобни въпроси. Директорът ги бе подхвърлил шеговито, ала с умисъл, и той усещаше как стаените в сянката очи внимателно изучават лицето му. Досега с чисто сърце бе отхвърлял всичко прочетено или дочуто за лукавството на йезуитите, защото то противоречеше на собствения му опит. Всички негови учители, дори онези, към които не хранеше никаква симпатия, изглеждаха в очите му умни и сериозни божи служители, наставници със здраво тяло и здрав дух, които сутрин живо обтриват тялото си със студена вода и обличат чистото хладно бельо. За всичките години, които бе прекарал сред тях в Клонгоус и Белведере, той бе получил за наказание само два удара с линия и макар да бяха незаслужени, си даваше сметка и че неведнъж се бе изплъзвал безнаказано. През всичките тези години той не бе чул от никой свой учител празна дума: та нали те го бяха напътствали в Христовото учение и подтиквали към праведен живот, нали пак те му бяха помогнали да се върне в благодатта, когато падна в смъртен грях. Още като първолак в Клонгоус в тяхно присъствие той винаги се бе чувствал плах и неуверен, както и по-сетне, в Белведере, когато изпълняваше фалшивата си длъжност. До края на престоя си в колежа не смогна да се освободи от това чувство. Ни веднъж не бе проявил своеволие и не бе позволил да бъде подведен от буйни другари да престъпи своя навик на мълчаливо послушание:^[11] дори когато в него възникваха съмнения в твърденията на учителя, той никога не се бе одързостил да ги изрази гласно. Напоследък все по-често бе започнал да открива нещо детински наивно в техните преценки и това събуждаше в него чувства на тъга и жалост, сякаш се прощаваше със своя свят и в ушите му за последен път звучеше познатата му реч. Веднъж, забелязал група ученици да беседват с един свещеник, скупчени край него под навеса до капелата, той чу свещеника да казва:

— Убеден съм, че през целия си живот лорд Маколи^[12] сигурно не е извършил и един смъртен грях, сиреч съзнателно не е извършвал смъртен грях.

После някой попита има ли по-велик френски писател от Виктор Юго. Свещеникът отвърна, че откакто Виктор Юго се обърнал срещу черквата, започнал да пише поне два пъти по-лошо в сравнение с преди, когато бил добър католик.

— Все пак редица изтъкнати френски критици смятат — добави свещеникът, — че дори един Виктор Юго, който несъмнено е велик писател, по чистотата на своя език и стил отстъпва на Луи Вейо^[13].

Леката руменина, избила по бузите на Стивън при намека на свещеника, угасна и той продължи спокойно да съзерцава бледото небе. Но някакво съмнение безпокойно закръжи и се заблъска в главата му, смътни спомени пробягнаха пред очите му; разпозна сцени, лица, ала усети, че в тях се таи някакъв съдбоносен смисъл, който упорито му се изплъзва. Ето го — върви край спортните площадки в Клонгоус, наблюдава игрите и смуче една от захарните пръчици, донесени в шапчицата за крикет; по алеята за велосипеди се разхождат група йезуити, придружени от няколко дами. В глъбините на съзнанието му отекна ехото на думите и изразите, които тогава бяха в устата на всички момчета.

Заслушан в това далечно ехо, зазвучало всред тишината на приемната, изведнъж той усети, че свещеникът се обръща към него със съвсем различен тон:

— Извиках те днес, Стивън, защото исках да поговорим по един много важен въпрос.

— Слушам ви, сър.

— Случвало ли ти се е някога да почувстваш в себе си истинско призвание?

Стивън отвори уста, за да каже „да“, но изведнъж сподави порива си. Свещеникът почака да чуе отговора и добави:

— Искам да кажа, почувствал ли си вътре в себе си, дълбоко в душата си, желание да встъпиш в ордена? Помисли.

— Минавало ми е през ум — каза Стивън.

Свещеникът пусна шнура на транспаранта, сбра ръце, опря брадичката си достолепно върху тях и потъна в размисъл.

— В колеж като нашия — рече той накрая — обикновено има по един младеж, а може би двама или трима, които Бог призовава към служене на вярата. Този младеж се откроява всред своите другари с благочестивостта си и с добрия пример, който дава на другите; той се ползва с всеобщото им уважение и другарите му по братство обикновено го избират за свой префект. И ти, Стивън, бе тъкмо такъв младеж в нашия колеж — префект на братството на нашата Света Дева. Може би тъкмо ти си младежът, когото Бог призовава при себе си.

Бурен прилив на гордост, подсилен от тържествения тон на свещеника, накара сърцето на Стивън да забие още по-силно.

— Да бъдеш такъв избраник, Стивън — продължи свещеникът, — е най-великата чест, с която всемогъщият Господ-Бог може да удостои човека. Ни един крал, ни един император на тая земя не притежава властта на божия служител. Ни един ангел или архангел на небесата и ни един светец, самата Света Дева дори не притежава властта на божия служител: властта на ключовете^[14], властта да свързва и да развързва грехове, властта да заклина, властта да прогонва от божиите създания овладелите ги зли духове, властта на наместник да призовава нашия велик небесен владика да слиза от небесния си престол и да се претворява в хляба и във виното. Каква страховита власт е това, Стивън!

Отново плам зааленя по бузите на Стивън: в тържествените слова на свещеника той чуваше отглас от собствените си горди мечти. Нима не виждаше често себе си като свещенослужител, смирено-мъдро да упражнява страхотната власт, пред която благоговеят и ангели, и светии! Душата му скришом лелееше този блян. Виждаше се как, ръкоположен — млад и мълчалив свещеник, — с бързи крачки влиза в изповеднята, възкачва се по стъпалата към престола, кади пред Господа, прегъва колене и извършва непостижимите за тленния ум свещенодействия, привлекли го и със символичното си подобие на действителността, и с отдалечеността си от нея. В мъглявия свят на своите мечтания той подражаваше на интонацията и жестовете, които бе забелязал у един или друг свещеник. Като едного прегъваше колене, леко извърнат встрани, като другиго едва-едва небрежно поклащаше кадилницата, а когато, благословил паството, отново се обръщаше към олтара, филонът му като у трети се разтваряше встрани. Но в тези мъгляви видения на фантазията най му допадаше да играе второстепенна роля. Смущаваше се от величието на свещенослужението и никак не го блазнеше мисълта да бъде средоточието на цялото пищно тайнство и да трябва да изпълнява толкова ясно и строго, предписанията на обреда. Мечтаеше си за по-низша богослужебна степен: искаше му се, одеян в стихара на иподякон, да стои по-далече от олтара по време на голямата литургия и забравен от народа, преметнал през рамо орар, да държи в диплите му дискоса^[15], а подир извършването на жертвоприношението да се изправи на стъпалото под свещеника в златоткана диаконска далматика и сключил ръце и обърнал лице към народа, да възглася Ite, missa est^[16]. А ако навремени все пак се виждаше и в ролята на свещеник, то всичко ставаше както на картинките в детския му молитвеник — в черква без никакви богомолци освен едничкия ангел на жертвоприношението, пред строг, неукрасен олтар, прислужван от млад анагност, почти още юноша като него самия. Единствено в непостижимите свещенодействия на преосъществяването и приобщаването към светите тайни неговата воля сякаш биваше обладана от порив да се изправи лице в лице с действителността; и може би тъкмо липсата на строго установен обред го обричаше на бездействие било когато скриваше гнева или гордостта си под маската на мълчанието, или само приемаше целувката, която сам копнееше да даде.

Сега той слушаше в благоговейно мълчание тържествената реч на свещеника, а през думите му чуваше и друг, дори още по-отчетлив глас, който го зовеше към себе си, обещаваше му тайно знание и тайна власт. Ще узнае в какво се състои грехът на Симон Влъхва и каква точно е хулата против свети Дух, за която няма прошка! Ще узнае тъмни тайни, скрити от другите, от заченатите и родените чада на гнева. Ще знае греховете, греховните желания, греховните помисли и греховните дела на другите: устни на жени и на девици ще нашепват срамните си тайни на ухото му в изповеднята на някоя смрачена църква! А душата му, предпазвана от тайнствената неприкосновеност на свещенството, дарувана му чрез ръкополагането, отново неопетнена ще се яви пред лъчезарния божи престол: По ръцете му не ще има и следа от грях, когато ги въздига за преломяването на хляба! Ни следа от грях не ще скверни устните му, когато се моли, та да изяде и изпие своето осъждение^[17], неразличил тялото господне! Не! Дадената му тайна власт и тайно знание ще съхрани в безгрешие като невинен младенец и ще бъде свещеник вовеки по чина Мелхиседеков.^[18]

— Утре сутрин — каза директорът — ще отслужа литургия, за да ти открие всемогъщият Господ-Бог своята света воля. А ти, Стивън, ще трябва да посветиш една новена^[19] на светия протомъченик, чието име носиш: велика власт обладава той на небесата и ще се застъпи за теб пред Бога да просветли ума ти. Но помни, Стивън, трябва наздраво да си уверен, че си с призвание, защото ужасно би било след време да откриеш, че не си го имал. Добре помни: станеш ли свещеник, за цял живот ставаш. Ти знаеш от катехизиса, че ръкополагането е едно от тайнствата, които могат да бъдат приети само веднъж, защото оставя духовна диря в душата, с нищо неизличима. Отнапред трябва да претеглиш всичко, отпосле ще е късно. Това е съдбовно решение, Стивън, невям от него зависи спасението на твоята безсмъртна душа. Нека наедно се помолим Богу.

Той отвори тежката врата към преддверието и протегна ръка, негли вече като към сподвижник в духовния живот. Стивън излезе на широката площадка над стълбището и усети милувката на мекия вечерен въздух. Четирима младежи, хванати под ръка, бодро крачеха по посока към Финдлейтър-чърч и клатеха глави в такт с живата мелодия, която един от тях свиреше на хармоника. В миг музиката прошумя, както биваше с първите звуци на всяка внезапно дочута мелодия, над причудливите построения на мисълта му, прошумя и ги срина безболезнено и безшумно, както внезапно плисналата вълна срива детските пясъчни кули. Усмихвайки се на пошлата песничка, той повдигна очи и погледна свещеника в лицето, но видял в него безрадостния заник на гаснещия ден, бавно отдръпна ръката си, която едва-едва бе потвърдила духовния им съюз.

Той заслиза по стълбите, но един образ бе разнесъл безпокойната му себеизпитваща размисъл: лицето, което от прага на колежа го сподиряше, безрадостната маска, отразила заника на гаснещия ден. Вместо нея над съзнанието му като мрачна сянка премина представата за живота в колежа. Мрачен, студен, уставен — ето какъв живот го очакваше в ордена; един живот без страсти и без грижи за материалното. Помъчи се да си представи как ще прекара първата нощ в семинарията за послушници и какъв ужас би било да се събуди на сутринта в дормитоара. Тежката миризма на дългите коридори в Клонгоус отново го лъхна и той чу приглушения съсък на горящия светилен газ. Тутакси някаква тревога овладя цялото му същество. Пулсът трескаво се учести и някакъв оглушителен безсмислен брътвеж пръсна в безпорядък стройния поток на мислите му. Дробовете му се разширяваха и свиваха, сякаш вдъхваха топли, влажни, душни изпарения, и в ноздрите му отново нахлу топлият влажен въздух, който тегнеше над тинестата мътилка в банята на Клонгоус.

Някакъв вроден усет, пробуден от тези спомени и по-силен от всичкото му възпитание и духовна ревност, се надигаше в него, колчем доловеше приближаването на този живот; един неуловим, настръхнал усет, който го въоръжаваше с непреклонност. Студенината и уставността на този живот го отблъскваха. Представи си как става в мразовития полумрак, как се изнизва заедно с другите на утринна и напусто се мъчи да надвие с молитви гаденето в стомаха си. Представи си как на обед седи на общата маса. Къде тогава бе останала оная дълбоко вкоренена срамежливост, която не му позволяваше да яде и пие под чужд покрив? Какво бе станало с оня горд дух, който го караше да смята себе си за единак, враждебен на всякакъв ред? Негово преподобие Стивън Дедалус, S.J^[20] Името, което занапред щеше да носи, изневиделица се изписа пред очите му, а подир него в съзнанието му изплува нещо като лице или по-скоро цветът на нечие лице. Този цвят избледня, сетне се засили и затрептя с мътнокеремидена червенина. Не бе ли това огънят, избил по ония зачервени, възпалени, бръснати свещенически гуши, които толкоз често беше виждал утром зиме? Лице безоко, кисело, набожно, осеяно с розовия обрив на сподавен яд. Не бе ли това лице призрачен спомен за оногова от йезуитите, комуто някои момчета викаха Вощеницата, а други — Камбъл Лисугера?

Тъкмо минаваше край дома на йезуитите на улица „Гарднър“, и нехайно се почуди кой ли би бил неговият прозорец, ако някога встъпи в ордена. Сетне тутакси се почуди и на нехайното си любопитство, и на отчуждеността на своята душа от това, което си бе втълпил, че е нейната светая светих; удиви го колко нищожна се бе оказала властта на всичките тези години, прекарани в ред и послушание, и то тъкмо в мига, когато една решителна и безвъзвратна крачка грозеше веднъж завинаги — и тук, на земята, и отвъд, във вечността — да го лиши от свобода. Гласът на директора и на неговите придумки за гордата мисия на църквата и тайните и властта на свещенството изново изплуваха в паметта му, ала душата му се бе отвърнала от всичко това и оставаше глуха. Сега той вече знаеше, че увещанията не са били нищо друго освен изтъркана, формална проповед. Той никога не ще кади с кадилница в олтара. Не е роден да се обвързва в светски и църковни мрежи. Не чува мъдрите съвети в словата на отеца. Не. Той бе орисан сам, независимо от другите, да намери своята собствена мъдрост и да опознае мъдростта на другите, като сам се скита по света сред поставените примки.

Примките напреде му бяха пътищата на греха. Нека пада! Часът не бе ударил още, но той знаеше, че ще падне — мълком, само в миг! Трудно, непосилно трудно бе да устоиш! И той усети неизбежното, безмълвно грехопадение на душата си в грядущето: надолу, надолу, надолу падаше тя… не, не, още не бе паднала, но всеки миг, аха-аха, ще се продъни в ада.

Прекоси моста над Толка и погледът му равнодушно спря на овехтелия син параклис на светата Дева, кацнал като петел на купище всред отрупалите хълма схлупени коптори. Сетне свърна вляво и продължи по уличката, която водеше към дома му. Слаба кисела воня на скапано зеле полъхна откъм зеленчуковите градини по височинката над реката и той се усмихна при мисълта, че тъкмо безпорядъкът, неразборията и суматохата в бащиния му дом, застоялото бездуховно вегетиране щяха да надделеят на полесражението в духа му. Наду го смях, като се сети за ратая, който работеше сам в зеленчуковите градини зад дома им и когото бяха кръстили на прякор Чичина с цилиндъра. Сетне се умълча, ала тутакси пак прихна неволно, като си спомни как Чичина с цилиндъра, преди да се залови за работа, оглеждаше посоките небесни и чак тогава неохотно забиваше лопатата в земята.

Бутна паянтовата портичка на чардака, прекоси голия пруст и влезе в кухнята. Братята и сестрите му седяха скупчени край масата. Те привършваха следобедния чай и на дъното на стъклата и бурканчетата, които служеха вместо чаени чашки, оставаха само последните глътки от втората водниста отвара. Кори и залци сладка питка, кафяви от пропилия ги чай, се валяха по масата в безреда. Дъската беше изкапана и един нож със строшена дръжка от слонова кост стърчеше изсред плънката на изтърбушения ябълков сладкиш.

Тъжното сивосинкаво сияние на гаснещия ден, което проникваше през прозореца и отворената врата, обгърна Стивън с меката си пелена и смекчи угризенията, внезапно бликнали в сърцето му. Всичко, от което те бяха лишени, бе щедро дадено на него, най-големия брат, а в лицата им, осветени от меката здрачевина, нямаше ни следа от озлобление.

Той седна до тях на масата и попита къде са татко и мама.

— Пе-опе-ти-пе-до-пе-ха пе-да пе-ви-пе-дят пе-ед-пе-дна пе-къ-пе-ща.

Пак местене! Един съученик от Белведере, на име Фалон, час по час го питаше, глупаво захилен, защо толкова често се местят. Спомнил си глупавото му хихикане, той гневно начумери вежди, сетне отново попита:

— И защо пак ще се местим, ако смея да попитам?

Същата сестричка отговори:

— Пе-за-пе-що-пе-то пе-ха-пе-зай-пе-нът пе-ще пе-ни пе-из-пе-хвър-пе-ли.

Гласът на най-малкия брат, седнал оттатък камината, поде „Често в тихата нощ“^[21]. Един подир друг останалите подхванаха мелодията и всички запяха в хор. Все така пееха, часове наред, редяха песен след песен, весели и тъжни, докато последните бледи лъчи потъваха зад хоризонта, на небето надвисваха първите тъмни нощни облаци и падаше мрак.

Той стоеше, заслушан в мелодията, сетне също поде. Остра болка пронизваше сърцето му от нотките на умора в техните трепетни звънливи невинни гласове. Преди още да поемат житейския си път, те вече изглеждаха уморени от живота.

Той слушаше този хор, чуваше как песента му непрестанно прелива и се усилва като безкрайно ехо от гласовете на безбройни поколения деца; и във всички тях звучеше същата неизменна нотка на умора и страдание. Всички сякаш бяха уморени от живота, преди още да са го започнали. Спомни си, че и Нюман бе чул тази неизменна нотка в прекършените стихове на Вергилий, които изразяват, като гласа на самата природа, и страданието, и умората, но и надеждата за по-добър живот, изпитвани от нейните деца във всички времена.

Не, повече не можеше да чака.

От входа на гостилница „Байрон“ до дверите на Клонтарфската черква, от дверите на Клонтарфската черква до входа на гостилница „Байрон“, сетне обратно до черковните двери и отново обратно до входа на гостилницата; изпърво вървеше бавно, като внимателно мереше крачките си по фугите на плочника, после взе да пристъпва в такта на различни стихотворни размери. Минал бе цял час, откакто баща му влезе в гостилницата с Дан Кросби, за да разпита преподавателя как стоят нещата с университета.^[22] Цял час вече крачеше така напред-назад в очакване: повече не можеше да чака.

Внезапно той тръгна към Бул^[23] и ускори крачки да не би острото изсвирване на баща му да го върне назад, но само след секунди, кривнал зад полицейския участък, беше в безопасност.

Да, майка му не искаше и да чуе за университета: усетил го бе по безучастното й мълчание. Нейното недоверие го бе жегнало по-остро и от бащиното му тщеславие и той хладно си мислеше как пред очите му вярата, която постепенно угасна в неговата душа, с годините укрепваше у майка му. Някаква смътна неприязън се надигна в него и като облак помрачи съзнанието му против нейната измяна, а когато този облак се разнесе и просветленото му съзнание отново се изпълни със синовна преданост, той смътно, ала без капчица съжаление почувства, че за пръв път в живота на двама им нещо безшумно се бе пропукало.

Университетът! Значи успял бе да се изплъзне от погледа на стражите, които охраняваха неговото детство и се мъчеха да го задържат при себе си, да го заставят покорно да служи на целите им. Гордост и удовлетворение бликнаха в сърцето му и като могъщи бавни вълни го понесоха на своя гребен. Целта, на която бе роден да служи, ала все още не виждаше, сама му бе показала тайната пътечка за бягство и ето, сега пак му даваше знак да се впусне в ново приключение. Стори му се, че дочува някаква буйна, накъсана мелодия, която ту скачаше цял тон нагоре, ту слизаше в умалена кварта, сетне пак се възземаше и пак слизаше в голяма терца: мелодия като буйни, триглави пламъци, лумнали в среднощен лес. Вълшебна бе прелюдията: безкрайна и безформена. Все по-буйна, все по-вихрена ставаше тя, огнените езици бълваха без ред, лудешки, и на него му се счу, че под клоните и тревите припкат безброй горски зверове и нозете им барабанят като едър дъжд по шумата. Те изтрополиха в галоп през съзнанието му: нозе на зайци и елени, нозе на кошути, сърни, антилопи, и когато бясното им тремоло накрая заглъхна, в паметта му остана да звучи само тържественият слог на Нюман: еленови са техните нозе и вековечна длан ги благославя^[24].

Възвишеният смътен образ върна мислите му към величието на сана, от който се бе отказал. Цялото му детство бе преминало в мечти по него, по онова, което толкова често бе считал за свое призвание, но когато удари часът да се подчини на божия зов, той се бе отвърнал, воден от своенравен подтик. Това бе минало: елеят на ръкополагането вече никога нямаше да освети тялото му. Отхвърлил го бе. Защо?

При Долимаунт той свърна от пътя по посока към морето и щом стъпи на лекия дървен мост, усети, че дъските се тресат от тропота на подковани чизми. Отряд Христови братя се връщаха под строй от Бул и двама по двама вървяха по моста. Скоро целият мост се заклати и заскърца. Двама по двама минаваха край него: низ от груби лица, жълти, зачервени или морави от морето, и в стремежа си да ги гледа непринудено и безразлично той леко се изчерви от срам и състрадание. Ядоса се на себе си, понечи да скрие лице от очите им, като извърна поглед и се вторачи във въртежа на водата из плитчините под моста, ала и там продължи да го преследва отражението на техните неугледни шапки, скромни тесни якички и провиснали монашески раса.

— Брат Хики.

Брат Куейд.

Брат Макардъл.

Брат Кьоу.

Благочестието им вероятно отговаряше на техните имена, лица и раса; безполезно бе да убеждава себе си, че смирените им и съкрушени сърца навярно принасят далеч по-висока боголюбива дан, отколкото той самият, дар десетократно по-богат от цялата му осмислена богобоязън. Безполезно бе да се мъчи да бъде великодушен спрямо тях, да убеждава себе си, че ако някога похлопа на вратата им, смирил гордостта си, унижен и в просяшки дрипи, те ще проявят великодушие към него и ще го възлюбят като себе си. Безполезно и тягостно бе най-сетне да се самопридумва, противно на непредубедената си увереност, че втората заповед — възлюби ближния си като себе си^[25] — повелява да го възлюбим не с равна по количество и сила любов, а със същата любов.

Той измъкна един цитат от Съкровищника си и тихом го промълви на себе си:

— Ден с пъстропери облаци се носи над морето.^[26]

Поетичната фраза, денят, пейзажът — всичко се сля в един акорд. Думи. А може би техните багри? Той им даде воля да засияят и угаснат краска по краска: златото на изгрев-слънце, ръждивината и злакът на ябълковите градини, лазурът на вълните, сивокъдрото облачно руно. Не, багрите нямаха нищо общо с това: магията бе в ритъма и равновесието на самия период. Но нима тогава мелодичният полет и пад на думите лягаше на сърцето му повече от сливането в тях на цвят и смисъл? Или какъвто си беше, слаб в зрение, свенлив по дух, ярките багри на видимото битие, пречупени през призмата на един живописен и пищен език, му доставяха по-малко наслада от съзерцанието на вътрешния свят на сърдечните емоции, отразен в обратите на ясна, гъвкава и благозвучна проза?^[27]

Той слезе от разклатения мост и отново стъпи на твърда земя. В същия миг — или поне тъй му се стори — въздухът захладня. Погледна встрани и видя как водната повърхност изведнъж потъмня и се набръчка, връхлетяна от порив на вятъра. Сърцето му трепна, нещо го стегна в гърлото: за сетен път неговата собствена плът му даваше да разбере каква боязън изпитва от предвечния леден лъх на морето. Въпреки това той не свърна наляво през дюните, а продължи направо по скалистата стръмнина срещу устието на реката.

Забуленото слънце смътно осветяваше сивкавата водна пелена при вливането на реката в залива. В далнината, нагоре по течението на ленивата Лифи, небето бе зарешетено от стройни корабни мачти, а още по-далеч се провиждаха неясните очертания на града, ничком проснат в маранята. Като избеляло изображение на някакъв древен гоблен, стар като умората човешка, седмият град на християнството се разстилаше пред очите му, недосегнат от времето, древен, морен, дълготърпелив в своята робия, какъвто е бил и в дните на викингските конунги^[28].

Обезсърчен, той вдигна очи към бавно плаващия купол пъстропери облаци, понесен над морето. Пътници в небесната пустиня, племе на чергари в поход, те се носеха високо над Ирландия, на запад, все на запад. От Европа идеха, от оная Европа, която лежеше нейде отвъд Ирландското море, земя на непонятни речи, долинна шир, опасана с гори, осеяна от крепости, земя окопна на племена, настръхнали за бой. Той дочу в сърцето си някаква неясна музика, някакъв звън на спомени и имена, които му се струваха почти познати, но бе безсилен да ги задържи в паметта си дори за миг; после музиката сякаш се изгуби някъде далеч, далеч, далеч… Но от всеки глъхнещ лъх на мъглявата мелодия неизменно се отделяше и един проточен призивен звук, прорязал като падаща звезда сумрака на тишината. Слушай! Слушай! Слушай! Някакъв неземен глас зовеше душата му.

— Привет, Stephanos!

— Я, самият Дедал се носи насам!

— Аа!… Стига, Дуайър, престани, като ти казвам, да не ти мацна един по мутрата! Аа!

— Давай, Таусър! Натопи му тиквата!

— Насам, Дедале! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!^[29]

— Дай да го топнем — да глътне водица!

— Помощ! Помощ!… Аа!

Той позна гласовете им в общата гълчава, преди да различи техните лица. Ледени тръпки го полазиха, като погледна тая мешавица от мокра голота. Телата им, мъртвешки-белезникави, облени в бледа златиста светлина или почервенели като раци от слънцето, лъщяха от морската влага. Трамплинът им, който криво-ляво бе закрепен с камъни и се разтрисаше при всеки скок, и грубо изсечените блокове на вълнолома, по които те се катереха и боричкаха — всичко лъщеше със студен мокър блясък. Пешкирите, които плющяха по телата им, бяха подгизнали от студената морска вода; просмукани от студената морска сол бяха и сплъстените им коси.

Той спря учтиво в отговор на приветствените викове и непринудено отби закачките. Колко еднакви и безлични изглеждаха всичките! Шюли — без своята широка, винаги разкопчана якичка; Енис — без яркочервения си колан със змиевидната тока; Конъли — без широкото си спортно сако с отрязаните капаци на джобовете! Тягостно му стана, като ги видя, до болка тягостно от признаците на възмъжалост, които правеха жалката им голота така отблъскваща. Може би в боричкането и врявата те бяха намерили убежище от страха, стаен в душите им? А в него, застанал встрани от тях, чужд и безмълвен, изново се пробуди вечният страх от тайната на собственото му тяло.

— Stephanos Dedalos! Bous Stephanoumenos! Bous Stefaneforos!

Той не за пръв път чуваше подобни закачки, но сега те ласкаеха неговото гордо и сдържано чувство на превъзходство и независимост. Сега, както никога преди, необикновеното чуждоземно име, което носеше, му прозвуча като някакво пророчество. Тъй извечен му се струваше топлият сивкав въздух, толкова менливо и безстрастно бе и собственото му настроение, че вековете сякаш се сливаха в един безкрай от време. Само преди миг изпод покрова на обвития в маранята град се бе показал призракът на древното датско кралство, а сега при името на легендарния майстор^[30] той сякаш дочу глух плясък на вълни, пред очите му се мярна някакъв крилат силует, който хвъркаше над вълните и бавно се възземаше във висините. Но какво бе това? Може би чудновата винетка от някаква средновековна книга с пророчества и символи или човек-ястреб, полетял на възбог към слънцето, знамение за целта, на която бе роден да служи и която бе следвал през мъглите на своето детство и юношество, символ на художника, призван да прекове^[31] в работилницата си мудната материя на естеството и да й вдъхне нов, неосезаем живот: възвишен, устремен, нетленен?

Сърцето му потрепери; дъхът се учести и бурен лъх облъхна цялото му същество, сякаш сам бе литнал на възбог към слънцето. Сърцето му трепереше, примряло в страх, душата хвръкнала във висините. Да, душата му се рееше в ефира на отвъдни светове, а тялото, познатото му тяло, мигом се очисти и отърси от своята неувереност, засия лъчезарно и се сля с порива на стихията. Примрял от радост, той летеше с лъчезарен взор, с дъх поривист и с поривисто, тръпно, лъчезарно и обвеяно от ветровете тяло.

— Раз! Два!… Вардаа!

— Господи, загинвам!

— Раз! Два! Триии!

— Нека аз сега! Нека аз сега!

— Раз!…Уф!

— Stephaneforos!

Гърлото го болеше от желание да изкрещи, да изкрещи като ястреб, като орел, зареян във висините, да изкрещи с всичка сила, възвестявайки на ветровете своето освобождение. Това бе зовът на живота: към него, към неговата душа, не оня тягостен груб глас от света на самоотвержение и отчаяние, не и оня нечовешки глас, позовал го към безлико свещеническо служение. Един миг на неудържим полет му бе дал свободата и възторженият крясък, едва сдържан от устните, се вряза в мисълта:

— Stephaneforos!

Та какво бяха те сега, ако не саван, отхвърлен от тленното тяло? Всички те: и страхът, който го преследваше денем и нощем, и сковаващата го неувереност, и срамът, който го терзаеше извътре и извън? Саван. Погребална плащаница.

Душата му, възкръснала от гроба на юношеството, се бе отърсила от погребалните повивки. Да!

Да! Да! Той гордо ще сътвори от силата и свободата на душата си, като великия майстор, чието име носеше, нещо живо, нещо ново, възвишено и красиво, неосезаемо и нетленно.

Той скочи възбудено от каменния блок, безсилен да обуздае пламъка в кръвта си. Почувства, че лицето му пламва, а в гърлото напира песен. Нозете му, обладани от скитническа страст, изгаряха от желание да се впуснат в път до края на света. Напред! Напред! — зовеше сякаш сърцето. Над морето ще припадне вечер, равнините ще потънат в мрака, зора ще зазори и пред странника ще се открият нови, непознати хълмове, поля, лица… Накъде?

Погледна на север към Хоут. Морето бе спаднало под линията на водораслите откъм полегатата стена на вълнолома и вече бързо отстъпваше по продължение на целия бряг. Сред вълничките вече се бе очертала дълга ивица пясък, суха и топла. Тук-там в ниската вода се показваха пясъчни островчета; около тях покрай дългата оголена плитчина и сред малките поточета на плажа газеха фигури, облечени в леки пъстри дрешки, газеха и се ровеха в пясъка.

Тутакси той се събу, напъха чорапите в джобовете си, върза платненките си за връзките и ги провеси през рамо; сетне измъкна от плавота между скалите островърха, проядена от сол пръчка и се спусна надолу по склона на вълнолома.

По оголеното от отлива дъно струеше дълго поточе; той бавно зацапа нагоре по течението, захласнат в плавея от водорасли: изумруден, чер, ръждив, маслинен, нескончаем низ се люшкаше и виеше в нозете му, понесен от потока. Водата тъмнееше и в нея се оглеждаха облаците, плаващи във висините. Облаците безмълвно плаваха над него, безмълвно плаваха и водораслите под него; притихнал бе и сивкавият топъл въздух, но в жилите му волно пееше развихрен нов живот.

Къде отлитнаха момчешките години? Душата му, която бягаше от своята съдба, за да се рови насаме в срамните си струпеи и да се кипри в своя дом на низост и притворство с прогнили плащаници и венци, които станаха на прах при първи допир? Къде най-сетне бе самият той? Къде?

Той стоеше сам, без надзор, щастлив, досами волното сърце на живота. Стоеше сам: млад, непокорен, волен, сам всред тая пустош, всред волните стихии и солените талази, купищата морски тор и раковини и забуления слънчев зрак, всред облечените в леки пъстри дрешки деца и девойки и звънките детски и девичи гласове.

Една девойка стоеше пред него посред поточето, сама и бездвижна, загледана в морето. Сякаш някаква вълшебна сила я бе превърнала в красива морска птица. Тънка, стройна, дългонога, нежна, жеравонога, с крака голи и девствено чисти, с едничка изумрудена лента водорасли около прасеца като някакъв знак. Бедрата й, закръглени и с нежния оттенък на слонова кост, бяха оголени почти до хълбоците и дантелите на гащичките й се провиждаха като пухкава бяла перушина. Полите на сивосинкавата й рокля бяха дръзко запретнати около кръста и се спускаха отзад като птича опашка. Гръдта й бе малка и мека като гръд на птичка, мека и малка гръд на тъмнопереста гугутка. Но Дългите й руси коси бяха на момиченце; момичешко бе и нейното лице, осенено от чудото на тленната красота.

Стоеше сама, бездвижна, загледана в морето; но щом усети неговото присъствие и благоговението в очите му, очите й се обърнаха към него и спокойно срещнаха погледа му, чисти и невинни. Дълго, много дълго изтрая тя на погледа му, сетне спокойно извърна очи, сведе ги и започна леко да разплисква с крак насам-натам водата на поточето. Лек плисък на вода заромоли нечуто в тишината: изтихо, леко, шепнешком, като камбанки, звъннали насън, плис-пляс, плис-пляс, и нежен руменец затрепка по лицето й.

— Милосърдни боже! — възкликна душата на Стивън в порив на земна радост.

Той рязко се извърна и бързо закрачи към морето. Лицето му пламтеше; огън обливаше тялото му; цял бе разтреперан. Напред, напред, напред и все напред го носеха нозете му, той неистово възпяваше морето, с възторжен вик приветстваше знамението на новия живот, чийто зов бе доловил.

Образът й навеки бе влязъл в душата му, без ни една дума да смути свещената тишина на неговия екстаз. Очите й го бяха позовали и тутакси душата му откликна. Живей, греши, падай, тържествувай! Пресъздай живота в нов живот! Волен ангел се бе явил пред него, ангелът на тленната красота и младост, и този пратеник от дивните чертози на живота в един възторжен миг бе разтворил пред него врати към пътя на заблуди и на слава. Напред! Напред! Напред и все напред!

Внезапно той се спря и чу в тишината биенето на собственото си сърце. Докъде бе стигнал? Колко ли бе часът?

Наоколо нямаше жива душа, не се чуваше никакъв звук. Денят угасваше и скоро щеше да настъпи прилив. Той се обърна и побягна обратно към брега, тичешком изкачи полегатия пясъчен склон, без да обръща внимание на острите камъчета, намери една падинка, скътана сред обраслите с трева дюни, и легна на пясъка с надежда, че вечерният мир и прохлада ще укротят кипежа на кръвта му.

Небосводът се разстилаше над него необятен и невъзмутим и той усещаше спокойния ход на небесните тела; усещаше и земята под себе си, майката земя, приласкала го в своите пазви.

В сънен унес затвори очи. Клепките му трепкаха, сякаш усещаха необятния кръговрат на земята и нейните стражи, трепкаха, сякаш усещаха странното сияние на някакъв нов свят. Душата му чезнеше, потънала в някакъв нов свят: призрачен, здрачен, мрачен като морска глъб, кръстосвана от смътни същества и сенки. Неведом свят, проблясък или цвете?^[32] Той блещукаше и трепкаше, трепкаше и се разпукваше като плах предутринен светлик, като отваряща се цветна пъпка, растеше безпределен, лумваше с карминен блясък и гаснеше в бледа розовина, разлистваше се лист по лист, избликваше вълна светлина след вълна светлина и меките му зари заливаха цялото небе, все по-тъмни и по-тъмни.

Когато се събуди, вече се свечеряваше и пясъкът и прежурените треви на ложето му не тлееха. Той бавно се надигна и като си спомни преживяното насън блаженство, въздъхна от радост.

Покатери се до гребена на дюната и се огледа. Свечеряваше. Младият месец делеше бледата небесна пустиня като сребрен обръч, забит в сивия пясък, а вълните на прилива бързо настъпваха към брега с глух шепот и ограждаха последните закъснели силуети на далечните пясъчни островчета.