Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (7)

* * *

Панаирният живот напредваше с тежки и равномерни стъпки, сезон след сезон, навързани един за друг като халки на верижка. За Хорти годините там означаваха три неща — принадлежност, Зена и едно слънце с черна луна за спътник.

След като Човекоядецът излекува неговата — „нейната“ — ръка и розовият белег зарастна, новото джудже беше прието. И остана. Това вероятно се дължеше на готовността, излъчваща се от него, на възторженото, страстно желание да намери мястото си и да бъде от истинска полза, а може би и заради някаква прищявка или небрежие от страна на Човекоядеца, но Хорти остана.

Всички в панаира — глупчовците и общите работници, викачите и лъжливите им клиенти, танцьорите и огнегълтачите, змиеукротителите и механиците на въртележките, художниците и рекламните помощници — всички имаха нещо общо, което стоеше над всякакви полови, расови, етнически и възрастови различия. Всички те бяха панаирджии, интересуващи се да събират бакшишите си и да ги влагат в едно нещо, едно единствено нещо, за което работеха — да съберат тълпа и да я убедят да се нареди на опашка пред проверителя на билетите. И Хорти беше част от всичко това.

Хорти пееше заедно със Зена в техния номер, който беше след Бетс и Берта, други две сестри с общо тегло над триста килограма. Обявявани като „Малките Сестри“, Зена и Дечко започваха с комичен фарс на предшестващия номер, а после преминаваха в свой собствен — обичайната остроумна песничка и танц, завършващи със зашеметяващ вокал — хармоничен фалцет. Гласът на Дечко беше чист и верен и си заедно с плътния контраалт на Зена двамата звучаха омайващо като църковен орган. Те работеха също и в Детския Град — миниатюрно градче със собствена пожарна, кметство и ресторанти, всичките с размери като за деца; възрастни не се допускаха. Дечко сервираше слаб чай и бисквити на ококорените, луничави дечица по провинциалните панаири и се чувстваше част от тяхното учудване и част от вярата им в този магически град. Част от… част от… това беше дълбоко вълнуваща тема във всичко, което правеше Дечко. Дечко беше част от Хорти, а Хорти беше част от света, за пръв път в живота си.

Техните четиресет камиона обикаляха из Скалистите планини и се движеха като керван по Пенсилвания Търнпайк, нахлуваха с оглушителен рев в Отава Феърграундс и се смесваха с тълпите във Форт Уърт Експъзишън. Веднъж, когато беше на десет години, Хорти помогна на гигантката Бетс да роди детето си на бял свят и това не му направи особено впечатление, тъй като си беше част от непредсказуемото и неочакваното, с което беше изпълнен живота на всеки панаирджия. Друг път един глупчо, едно щастливо, безмозъчно джудже, което седеше в дъното на сцената в шоуто на уродите, (Б.пр.: Странична атракция на панаир, увеселителен парк и пр., в която се излагат на показ ненормално развити хора — джуджета, гиганти, уроди и т.н.) умря в ръцете на Хорти, след като бе пил луга. Белегът, който оставиха в паметта на Хорти онази всяваща ужас кърваво-червена уста и разширените от болка и недоумение очи — този белег беше част от Дечко, който беше Хорти, който беше част от света.

 

Второто нещо беше Зена, която беше неговите ръце, неговите очи, неговия мозък, докато той свикне с новото положение, докато се научи да се държи абсолютно естествено като джудже-момиче. Зена бе тази, която го бе направила част от света и неговото измъчено его се вкопчи в този подарък. Тя му четеше — десетки книги, десетки видове книги — с нейния плътен, изразителен глас, който съвсем естествено играеше ролите на всички герои в разказа. Тя го въведе в музиката с китарата си и грамофонните си плочи. Нищо от това, което научи, не го промени, но и нищо научено не се забравяше. Тъй като Дечко имаше еидетична (Б.пр.: Отнасяща се до умствени представи, които са необикновено ярки и почти фотографически точни.) памет.

Хавана казваше, че е язък за осакатената му ръка. В номера си Зена и Дечко носеха черни ръкавици, което изглеждаше малко странно, а освен това щеше да бъде чудесно, ако и двамата свиреха на китара. Разбира се, за това и дума не можеше да става. Понякога вечер Хавана споделяше с Бъни опасенията си, че Зена съвсем ще си съсипе пръстите, ако свири по цял ден на сцената и по цяла нощ за забавление на Хорти — тъй като звънът на китарата се чуваше дълго след като отиваха да спят. Бъни сънено отговаряше, че Зена знае какво прави — което, разбира се, беше абсолютната истина.

Тя знаеше какво върши, когато направи така, че да изхвърлят Хъди от панаира. Известно време после се чувстваше много зле. Беше нарушила правилата на панаира, за да го направи, а тя ги спазваше много ревностно. Не беше лесно, най-вече защото Хъди не беше сторил нищо лошо. Той беше общ работник, имаше широк гръб и голяма, чувствителна уста. Боготвореше Зена и с радост включи и Дечко в мълчаливото си обожание. Носеше им бисквити и евтини малки захарни пръчки от градовете и клечеше скрит в подножието на тяхната сценична платформа, за да ги слуша унесено, докато репетираха.

Когато го уволниха, той дойде до фургона, за да се сбогува. Беше се избръснал, а фабричният му костюм не му беше съвсем по мярка. Той застана на стъпалото, на което се мъдреше измачкан сламен „свирач“, и започна усилено да размишлява над някакви недоизмислени думи, които не можеше да се насили да изрече. Накрая каза:

— Уволниха ме.

Зена го погали по лицто.

— Човекоядецът… обясни ли ти защо?

Хъди поклати глава.

— Просто ме извика вътре и ми плати за работата ми. Нищо не съм сторил, Зен. Аз… аз въпреки това не му казах нищо. Както изглеждаше, като че ли искаше да ме убие. Аз… ще ми се просто… — Той премигна, остави куфара си на земята и избърса очи с ръкава си. — Ето — каза той. Бръкна във вътрешния си джоб, бутна един малък пакет в ръцете на Зена, обърна се и избяга.

Хорти, който седеше на леглото си и слушаше с широко отворени очи, каза:

— Ау… Зен, какво е направил? Той е толкова свестен човек!

Зена затвори вратата и погледна пакета. Беше увит в златиста луксозна хартия и имаше червена панделка, завързана на стегната четворна фльонга. Големите ръце на Хъди сигурно се бяха занимавали цял час с него. Зена свали панделката. Вътре имаше кърпичка от шифон, безвкусна и евтина, точно лъскавия подарък, който Хъди би избрал след няколкочасово старателно търсене.

Хорти изведнъж осъзна, че Зена плаче.

— Какво има?

Тя седна до него и взе ръцете му в своите.

— Аз отидох и казах на Човекоядеца, че Хъди ме… ми досажда. Това е причината да го уволнят.

— Но… Хъди никога не ти е правил нищо! Нищо лошо.

— Знам — прошепна Зена. — Ох, знам. Излъгах. Хъди трябваше да се махне — незабавно.

Хорти се опули срещу нея.

— Това не го разбирам, Зен.

— Ще ти обясня — внимателно каза тя. — Болезнено е, Хорти, но така може би ще предотвратим нещо друго, което би било много по-болезнено. Ти вчера си говореше с Хъди, помниш ли?

— О, да. Наблюдавах ги как забиват колове заедно с Джими, Оул и Стинкър. Обичам да ги гледам. Застават в кръг около кола с техните големи, тежки ковашки чукове и всеки удря лекичко — туп, туп, туп, туп — а после всеки издига чука право над главата си и го стоварва с всичката си сила — бам, бам, бам, бам — толкова бързо! И оня мити кол, просто потъва в земята! — той млъкна, с блеснал поглед, целият погълнат от бързия като картечница ритъм на ковашките чукове, запечатани с всичките детайли в кинокамерата, която представляваше съзнанието му.

— Да, скъпи — търпеливо рече Зена. — И какво каза на Хъди?

— Отидох да пипна върха на кола вътре между железния обръч, където е целия на трески. Казах: „Божичко, съвсем е смазан!“ А Хъди каза: „Само си помисли колко смазана щеше да бъде ръката ти, ако я беше сложил там, докато го зачуквахме.“ А аз му се присмях и казах: „Нямаше да ме притеснява дълго време, Хъди. Щеше да порастне отново.“ Това е всичко, Зен.

— Никой друг ли не те чу?

— Никой. Занимаваха се със следващия кол.

— Добре, Хорти. Хъди трябваше да се махне, защото ти му каза това.

— Ама… ама той си помисли, че това е шега! Той просто се засмя… какво съм направил, Зен?

— Скъпи ми Хорти, казах ти, че никога и на никого не бива да споменаваш и думичка за ръката ти, или за неща, които порастват отново, след като са отрязани, или въобще за нещо подобно. Трябва ден и нощ да носиш ръкавица на лявата си ръка и никога да не правиш нещо със…

— …с моите три нови пръста?

Тя захлупи устата му с ръка.

— Никога не го споменавай — изсъска тя — пред някого, освен пред мен. Никой не бива да знае. Ето. — Тя стана и хвърли лъскавата кърпичка в скута му. — Задръж я. Гледай я и мисли за нея и… и ме остави на мира за известно време. Хъди беше… аз… не искам да те виждам известно време, Хорти. Съжалявам.

Тя се обърна и излезе, оставяйки го шокиран, наранен и дълбоко засрамен. И когато много късно същата нощ тя дойде при леглото му, подпъхна топлите си малки ръце около него и му каза, че вече всичко е наред, той спря да плаче, беше щастлив, че не може да говори. Той зарови лице в рамото и и, треперещ, си даде дума — тържествено си обеща, на себе си, а не на нея, че винаги, винаги ще прави каквото тя му каже. Те никога повече не отвориха дума за Хъди.

Гледките и миризмите бяха съкровища. Той съхраняваше книгите, които четяха заедно — фантастични като (???:) „Червеят Ороборо“, „Мечът в скалата“ и „Вятърът във върбите“; необикновени, чудати, дълбоко човешки книги, всяка единствена по рода си, като „Зелени замъци“, „Марсиански хроники“ на Рей Бредбъри, „Война с тритоните“ на Чапек и „Невинното пътешествие“.

Музиката беше съкровище — весела музика като полката от „Остров от злато“ и какофоничните откровения на Спайк Джоунс и Ред Ингълс; богатия романтизъм на Крозби (Б.пр.: Бинг Крозби — 1904–77 — известен американски певец и филмов актьор.), който пееше „Адесте фиделес“ или „Чучулига“ така, все едно всяка от тях му беше любимата, както и кристалните хармонии на Чайковски; също и създателите, Франк (Б.пр.: Френски композитор и органист, роден в Белгия. 1822–90.), изобилстващ с въображение, цветя и вяра, Бах, ахатов и кристален.

Ала съкровищата, които Хорти ценеше най-много, бяха сънливите разговори в тъмното, понякога дълго след като панаирния ден е преминал, друг път докато камионът ги друсаше по някой обсипан с лунна светлина път.

— Хорти…

(Единствено тя го наричаше Хорти. Никой друг не я чуваше. Беше нещо като лично галено име.)

— Ммм?

— Не можеш ли да заспиш?

— Мисля си…

— Мислиш си за своята детска любов?

— Откъде знаеш? Ъ… не ме ли поднасяш, Зен?

— О, извинявай, миличък.

Хорти се обади в тъмното:

— Кей беше единственият човек, който изобщо ми е казвал нещо хубаво, Зен. Единственият. Не само през оная нощ, когато избягах. Понякога в училище тя просто се усмихваше, ей така, без нищо друго. Аз… аз я чаках да се усмихне. Ти ми се подиграваш.

— Не, Дечко. Не ти се подигравам. Толкова си сладък.

— Е — той зае отбранителни позиции, — понякога обичам да си мисля за нея.

Той действително мислеше за Кей Халоуел, при това често, понеже това беше третото нещо, слънцето и луната. Черният спътник беше Армънд Блует. Той не можеше да мисли за Кей, без да се сети за Армънд, макар и да се опитваше. Ала понягога студените, влажни очи на някой проскубан мелез в някой селски двор, или пък премереният, възвестяващ звук от завъртане на ключ в секретна ключалка довеждаха право в стаята му Армънд заедно с плоския му сарказъм и тежките му, готови за удар ръце. Зена знаеше това, затова и винаги му се смееше, когато споменаваше Кей…

Толкова много научи той през тези сънливи диалози. Например за Човекоядеца.

— Как изобщо е станал панаирджия, Зен?

— Не мога да кажа точно. Понякога ми се струва, че той мрази панаира. Като че ли презира хората, които идват и предполагам, че се занимава с тази работа най-вече понеже това е единственият начин, по който може да запази своите… — Тя млъкна.

— Какви, Зен?

Тя помълча малко, после отново се обади:

— Той има някой хора, за които… много се грижи — обясни тя най-накрая. — Солум. Гогол, Момчето-Риба. Малкия Пени беше един от тях. — Малкият Пени беше глупчото, който бе пил луга. — И още няколко. Също и някои от животните. Двукраката котка, и Циклопите. Той… обича да е край тях. Някои от тях бяха негови още преди да влезе в шоубизнеса. Но сигурно са му стрували доста. По този начин той може да прави пари от тях.

— Защо ги обича, по-специално?

Тя неспокойто се завъртя.

— Той е от същия вид като тях — промълви тя, после каза:

— Хорти, недей никога да му показваш ръката си!

 

Една нощ в Уисконсин нещо събуди Хорти.

Ела тук.

Не беше звук. Не бяха и думи. Беше вик. Имаше нещо свирепо в него. Хорти остана да лежи неподвижно.

Ела тук, ела тук. Ела! Ела!

Хорти се изправи. Чуваше прерийния вятър и щурците.

Ела! Този път беше различно. Пробляснала беше искрица гняв. Беше овладяно и заповедническо и притежаваше нещо от удоволствието, което един Армънд Блует изпитва, когато хване момчето в неоспорим грях. Хорти се измъкна от леглото и се изправи, дишайки тежко.

— Хорти? Хорти, какво има? — Гола, Зена се заизмъква от неясната белота на чаршафите си, подобно на видение на тюлен в бялата пяна на прибоя.

— Трябва да… отида — с мъка каза той.

— Какво е? — напрегнато прошепна тя. — Като глас вътре в теб?

Той кимна. Яростната заповед го прониза отново и лицето му се изкриви.

— Не отивай — прошепна Зена. — Чуваш ли ме, Хорти? Да не си се помръднал. — Тя си навлече един халат. — Връщай се обратно в леглото. Дръж се здраво. Каквото и да правиш, не напускай този фургон. То… ще престане. Обещавам ти, че скоро ще спре. — Тя го избута обратно до леглото му. — Не отивай никъде, независимо какво се случи.

Заслепен, зашеметен от този настойчив, болезнен натиск, той се отпусна на леглото. Викът отново избухна в мозъка му; той подскочи.

— Зен…

Ала тя беше излязла. Той се изправи, хванал главата си в ръце, после си спомни голямата настоятелност на нарежданията и и отново седна.

Появи се отново и беше… непълно. Прекъсна.

Той остана съвсем неподвижен и го потърси „пипнешком“ със съзнанието си, плахо и внимателно, все едно докосваше с език болен зъб. Беше си отишло. Изтощен, той се отпусна назад и заспа.

На сутринта Зена беше във фургона. Той не я беше чул да влиза. Когато я попита къде е била, тя му хвърли загадъчен поглед и каза:

— Навън.

Тъй че той не я пита нищо повече. Когато обаче закусваха заедно с Бъни и Хавана, тя неочаквано го сграбчи за ръката, използвайки момента, че другите бяха отишли до печката и тостера.

— Хорти! Ако някога пак чуеш такъв вътрешен глас, ме събуди. Събуди ме веднага, чуваш ли?

Тя беше толкова разпалена, че той се изплаши. Едва успя да кимне и другите се върнаха. Той не забрави думите и. След това не бяха много случаите, когато той я събуждаше и тя безмълвно се измъкваше навън, за да се върне след няколко часа. И когато той разбра, че извикванията не бяха за него, те престанаха.

Сезоните се сменяха и панаирът се разрастна. Човекоядецът все така беше вездесъщ в него, като общите работници и гледачите на животни, каскадьорите и шофьорите той бичуваше със своето оръжие — презрението си, което открито развяваше като изваден от ножницата меч.

Карнавалът растеше — на големина. Бъни и Хавана растяха — на възраст, както и Зена, по неуловими начини. Хорти обаче изобщо не растеше.

Той — тя — вече беше постоянен участник, с чисто сопрано и черни ръкавици. Имаше одобрението на Човекоядеца, който сдържаше презрението си, като казваше „Добро утро“ — висока чест — и който рядко имаше какво повече да каже. Останалите обичаха Хорти-Дечко по непринудения, шумен начин, присъщ на панаирджиите.

Шоуто вече пътуваше с открити товарни вагони, имаше рекламни агенти и шеметно високи прожектори, шатра за танци и сложни, многокръгови влакчета въртележки. Едно известно списание беше публикувало снимки и дълга статия за панаира, в която се отделяше специално внимание на „Особените хора“ в него („Шоу на уродите“ беше неудобна фраза.) Вече имаше прес-център и мениджъри, а големи организации всяка година подновяваха поканите си към шоуто. Имаше аудиоуредби за сценичните платформи, както и обновени — не нови, а обновени — фургони за работещите.

Човекоядецът отдавна беше зарязал навика си да чете мислите на хората и освен онези, които работеха навън, почти никой не го виждаше. В статиите по списанията той беше „съдружник“, когато въобще го споменаваха. Рядко го интервюираха и никога не го снимаха. В работното си време той беше със своите служители, или обикаляше наоколо, а свободните си часове прекарваше със своите книги, със своята лаборатория на колела и със своите „Особени хора“. Разправяха как са го виждали да стои в тъмните часове на сутринта сред пълния с нощни звуци мрак, скръстил ръце зад гърба си, прегърбил мършавите си рамена, и да гледа Гогол в големия му аквариум, или да се взира в двуглавата змия или в заека без козина. В такива случаи нощните пазачи и гледачите на животни се бяха научили да стоят настрана. Те безшумно се отдалечаваха, клатейки глави, и го оставяха сам.

 

— Благодаря ти, Зена. — Тонът на Човекоядеца беше любезен и мек.

Зена уморено се усмихна, затвори вратата на фургона и нощният мрак остана навън. Тя отиде до хромно-сивия пластмасов „плетен“ стол до бюрото му и се сви там, затъкнала халата си под пръстите на краката си.

— Достатъчно спах — каза тя.

Той и наля вино — искрящо Мозел. (Б.пр.: Вид бяло вино, произвеждано в долината на река Мозел, североизточна Франция.)

— Малко необичаен час за това — предложи той, — но знам, че ти харесва.

Тя взе чашата и я остави в единия ъгъл на бюрото. Беше се научила да чака.

— Днес намерих още няколко — каза Човекоядецът. Той отвори една тежка махагонова кутия и извади оттам облицована с кадифе табла. — Предимно млади екземпляри.

— Това е добре — отбеляза Зена.

— Хем е добре, хем не е — сприхаво каза Човекоядецът. — По-лесно се борави с тях, но пък не могат да правят толкова много. Понякога се чудя защо изобщо се занимавам.

— Аз също — рече Зена.

Стори и се, че изпод дълбоките вдлъбнатини очите му я стрелнаха и се отместиха от нея, но не беше сигурна. Той каза:

— Виж тези.

Тя взе таблата и я остави в скута си. Върху кадифето лежаха осем кристала с матов блясък. Бяха прясно почистени от пласта мръсотия, подобна на засъхнала кал, с която винаги бяха покрити при намирането им и благодарение на която изглеждаха като буци пръст, или като камъни. Не бяха съвсем прозрачни, но някой, който знаеше за какъв точно колеблив и неясен облак да гледа, все пак можеше да види ядрото.

Зена вдигна един от кристалите и го задържа на светлината. Монетър изсумтя и погледите им се срещнаха.

— Чудех се кой първо ще вземеш — каза той. — Този е много жив. — Той го взе от нея и се втренчи в него, като присви очи. Зена изхленчи от мълнията от омраза, с която той го порази.

— Моля те, недей…

— Съжалявам… но то крещи много — меко каза той и го остави при другите. — Да можех само да разбера как мислят — рече той. — Мога да ги наранявам. Мога да им заповядвам. Но не мога да говоря с тях. Някой ден обаче ще открия…

— Разбира се — каза Зена, кто наблюдаваше лицето му. Дали щеше да получи поредния си пристъп на ярост? Беше време за това…

Той се отпусна на стола, притисна ръцете си между колената си и се протегна. Тя чу как рамената му изпукаха.

— Те сънуват — гласът му се беше понижил до напрегнат шепот. — Това е най-точната характеристика за тях, до която съм стигнал. Те сънуват.

Зена го изчака да продължи.

— Само че сънищата им живеят в нашия свят — в нашия вид реалност. Техните сънища не са мисли и видения, картини и звуци, каквито са нашите. Те сънуват в плът и кръв, в дървета, кости и жизнени сокове. А понякога сънищата им не са довършени и съответно аз имам котка с два крака, и плешива катерица, и Гогол, който би трябвало да бъде човек, но който няма ръце, нито потни жлези, нито мозък. Те не са завършени… на всичките им липсва мравчена киселина и ниацин (Б.пр.: Никотинова киселина.), а и не само това. Но… те са живи.

— А ти не знаеш — все още — как го правят кристалите.

Той вдигна поглед към нея, без да помръдне главата си, тъй че тя видя как очите му проблеснаха изпод гъстите му вежди.

— Мразя те — каза той и се ухили. — Мразя те, защото трябва да завися от теб — трябва да говоря с теб. Но понякога ми харесва какво правиш. Харесва ми това, което каза — все още. Не знам как сънуват кристалите — все още.

Той скочи на крака, при което столът се блъсна в стената.

— Кой може да разбере един сън докрай? — изкрещя той. После продължи равнодушно и тихо, като че ли нищо не го вълнуваше:

— Поговори с някоя птица и я накарай да разбере, че една триста-метрова кула е завършения сън на един човек, или че скицата на художника е част от сън. Обясни на гъсеницата структурата на една симфония и съня, който я е предизвикал. Проклета структура! Проклети начини и средства! — Юмрукът му се стовари на бюрото. Зена мълчаливо взе чашата си с вино. — Не е важно как става това. Не е важно защо става. То обаче действително става и аз мога да го контролирам. — Той седна и любезно я попита:

— Още вино?

— Не, благодаря. Аз още…

— Кристалите са живи — разговорливо каза Монетър. — Те мислят. Мислят по начини, които са съвсем чужди на нашите. На тази земя са от стотици, хиляди години… буци пръст, камъни, скални късове… и си мислят своите си мисли по своя си начин… не се борят за нищо, което човечеството иска, не взимат нищо, от което човечеството се нуждае… не пречат на никого, общуват само помежду си. Ала те притежават сила, за която никой човек не е и мечтал досега. И аз я искам. Искам я. Искам я и смятам да я имам.

Той отпи от виното си и се загледа в него.

— Те се размножават — каза той. — Умират. И правят нещо, което не мога да разбера. Умират по двойки, а аз ги изхвърлям. Някой ден обаче аз ще ги накарам да ми дадат това, което искам. Ще създам съвършено същество — мъж или жена… някой, който може да общува с кристалите… някой, който ще прави онова, което искам.

— Откъде си… откъде можеш да бъдеш сигурен? — внимателно попита Зена.

— От малкото, което получавам от тях, когато ги наранявам. Проблясъци, късчета от мисли. Тормозя ги от години и за всеки хиляда удара, които им нанеса, получавам по един фрагмент. Не мога да го изразя с думи — това е нещо, което просто знам. Не в детайли, не съвсем ясно… но има нещо специално в завършения сън. Не се получава нещо като Гогол, или като Солум — недовършено и грешно направено. По-скоро е като онова дърво, което открих. И това завършено същество вероятно ще бъде човек, или нещо подобно… и ако е такова, аз ще мога да го контролирам.

— Веднъж написах една статия за кристалите — каза той след малко и тръгна да отключва дълбокото долно чекмедже на бюрото. — Продадох я на едно списание — от ония литературните, дето излизат на всеки три месеца. Статията си беше чиста хипотеза, за да осуети всички чужди намерения и цели. Описах тези кристали във всяко едно отношение, като пропуснах само да спомена как изглеждат. Доказах, че на земята е възможно да съществуват други, чужди форми на живот, и че те могат да живеят и да се развиват навсякъде около нас, без нашето знание — при условие, че те не съперничат на другите. Мравките съперничат на хората, както и плевелите, и амебите. Тези кристали обаче не го правят — те просто си живеят техния собствен живот. Биха могли да имат и групово съзнание като хората — ако обаче имат такова, те не го използват с цел да оцелеят. И единственото свидетелство, което човечеството има за тях, са техните сънища — техните безцелни, недовършени опити да копират живите същества около тях. И какво, мислиш, беше научното опровержение, което статията ми предизвика?

Зена замълча.

— Някакъв — каза Монетър със злокобно тих глас, — ми излезе с категоричното твърдение, че в астероидния пояс между Марс и Юпитер имало тяло с размерите на баскетболна топка, направено от шоколадова торта. Това, каза той, било твърдение, което трябвало да се счита за истина, понеже не можело да намери научно опровержение. Майната му! — изрева той, а после продължи тихо като преди:

— Друг пък се опита да обясни всички случаи на уродливост с еклектичното си бръщолевене за плодови мухи, (Б.пр.: Семейство малки двукрили мухи, които снасят яйцата си в зараждащи се плодове; използвани в лабораторни експерименти за наследственост заради краткия им жизнен цикъл, гигантски хромозоми и голям репродуктивен капацитет.) рентгенови лъчи и мутация. Това е точно онзи сляп, ограничен, задръстен, проклет начин на мислене, осигурил такова изобилие от факти, които да докажат, че самолетите не могат да летят (защото ако корабите се нуждаеха от сила, която и да ги държи над водата, и да ги задвижва, нямаше да има кораби) или че влаковете са практически неизползваеми (понеже триенето на колелата на локомотива нямало да се справи с теглото на вагоните върху релсите и влакът нямало никога да успее да потегли.) Имало е куп логични, научно обосновани доказателства, че земята е плоска. Мутации? Естествено, че има естествени мутации. Но защо един отговор трябва да бъде единствения отговор? Мутации от радиационно облъчване — доказуеми. Чисто биохимични мутации — силно вероятни. А сънищата на кристалите…

Той извади един надписан кристал от дълбокото чекмедже. Взе сребърната си запалка от бюрото, запали я и прекара жълтия пламък през кристала.

Реакцията беше слаб, агонизиращ писък в мрака.

— Моля те, недей — каза Зена.

Той прониза с поглед изпитото и лице.

— Това е Мопет — каза той. — Да не би сега пък да си се влюбила в една двукрака котка, Зена?

— Не беше нужно да я нараняваш.

— Нужно ли? — Пламъкът отново облиза кристала и отново писъкът долетя до тях откъм шатрата на животните. — Трябваше да развия мисълта си. — Той щракна и затвори запалката и Зена видимо си отдъхна. Монетър остави запалката и кристала на бюрото и продължи спокойно:

— Доказателство. Оня глупак с неговия звездна шоколадова торта можех да го доведа тук, в този фургон, и да му демонстрирам това, което току-що показах на теб, и той щеше да ми каже, че котката има стомашни болки. Можех да му покажа електронна фотомикрография на гигантска молекула в червените кръвни телца на тази котка, която на практика видоизменя елементите — и той щеше да ме обвини, че съм фалшифицирал снимките. През цялата си история човечеството е било прокълнато заради настойчивото си схващане, че вярно е онова, което е вече познато, а всичко, което се различава от него, е погрешно. Аз съвсем чистосърдечно прибавям своето проклятие към това на историята. Зена…

— Да, Човекоядецо. — Внезапната смяна на тона му я изплаши — така и не беше успяла да свикне с това.

— Сложните организми — бозайниците, птиците, растенията — тях кристалите ги копират само ако пожелаят — или ако ги изтормозя почти до смърт. Някои неща обаче са лесни за изпълнение.

Той се изправи и дръпна завесите пред рафтовете зад и над него. Свали долу една поставка с цяла редица стъкленици върху нея. Като я остави под светлината на лампата, той нежно докосна капаците на стъклениците.

— Микроорганизми — каза той с умиление. — Прости и безвредни, засега. В този има бацили, а тук — спирили. (Б.пр.: Вид бактерии с форма на спираловидна нишка и с камшиче.) Коки-те (Б.пр.: Бактерия със сферична форма.) се развиват бавно, но и те ще станат. Ще засадя сап (Б.пр.: Заразно, хронично/акутно заболяване у коне, мулета и т.н., при което се появяват треска, подути лимфни възли, гнойни мехури по кожата, възпаление на носната лигавица и др.; причинява се от бактерии /Pseudomonas mallei/ и се предава на някои други животни и на хора.), Зена, ако пожелая, или пък чума. (Б.пр.: Причинява се от вид бактерии /Yersinia pestis/ и се предава чрез бълхи от заразени плъхове; предизвиква подуване на лимфните възли, треска, немощ и делириум.) Ще предизвиквам малки епидемийки из цялата страна, или пък ще изтребвам цели градове. Всичко, което ми е нужно, за да съм съвсем сигурен в това, е човека-посредник — онзи сбъднат сън на кристалите, който може да ме научи на тяхното мислене. Ще открия този посредник, Зен, или ще го създам. И когато това стане, аз ще правя каквото си поискам с хората, в моето време и по моя начин.

Тя вдигна очи към мрачната му физиономия и не каза нищо.

— Защо идваш тук и ме слушаш, Зена?

— Защото ти ме викаш. Защото ще ме нараниш, ако не дойда — открито му каза тя. После го попита:

— А ти защо ми говориш?

Той неочаквано се разсмя.

— Никога преди не си ме питала за това, през всичките тези години. Зена, мислите са закодирани, без измерения… безформени, нематериални и хаотични импулси — до момента, в който ги предадеш на някого. Тогава те придобиват форма и се превръщат в идеи, които можеш да сложиш на масата и да изследваш. Не знаеш какво мислиш, докато не го кажеш на някого. Това е причината да говоря с теб. Това е твоето предназначение. Не си изпи виното.

— Съжалявам. — Тя послушно го изпи, като го гледаше с широко отворени очи над ръба на чашата, прекалено голяма, за да е нейната чаша.

След това той я отпрати.

 

Сезоните се сменяха и настъпиха други промени. Зена вече съвсем рядко четеше на глас. Тя мълчаливо слушаше музика, свиреше на китарата си, или се занимаваше с костюми и реплики, докато Хорти се изтягаше на леглото си, подпрял с една ръка брадичката си, като с другата разлистваше страници. Очите му правеха може би по около четири движения за всяка от страниците, които шумоляха в монотонен ритъм при всяко обръщане. Зена избираше книгите, а те вече почти всичките далеч надвишаваха нейната компетенция. Хорти поглъщаше книгите и знанието, съдържащо се в тях, вдишваше го, складираше го, трупаше го. Понякога тя го поглеждаше с искрено удивление, изумена, че той е Хорти… че той е Дечко, едно момиченце, което след няколко минути ще се качи на сцената и ще пее „фалцетен джаз“ заедно с нея. Той беше Дечко, който се кикотеше на грубите шеги на Каджун Джак в готварската шатра и помагаше на Лорелай да си сменя многобройните ездачески костюми. И все пак, както се кикотеше, или бъбреше за сутиени и пайети, Дечко беше Хорти, който обичаше да вземе някой любовен роман с бюст на корицата и да се потопи в сложната материя, скрита в него — текстове, замаскирани с фалшиви корици — учебници по микробиология, генетика, тумори, диететика, морфология, ендокринология. Той никога не обсъждаше това, което е чел, и очевидно никога не го оценяваше. Той просто го складираше — всяка страница, всяка диаграма, всяка думичка от всяка книга, която тя му донесеше. Той помагаше на Зена да им сложи фалшивите корици, а после и тайно да се отърве от тях, след като ги прочетеше — той никога нямаше нужда от тях за справки; и никога, нито веднъж не я попита с каква цел той прави всичко това.

Човешките дела рядко са просто устроени… човешките цели рядко са съвсем понятни. Зена се бе посветила на мисията си, и все пак целите и бяха замъглени и осеяни с догадки и незнание, а бремето не беше леко…

Един ден в тъмните сутрешни часове преди изгрев слънце дъждът яростно барабанеше по покрива на фургона, а августовският въздух беше скован от октомврийски студ. Капките се плискаха и свистяха като разпененото вълнение, което тя така често долавяше да бушува в съзнанието на Човекоядеца. Панаирът я заобикаляше. Той обгръщаше и нейните спомени — спомените от годините, които все и се искаше да са по-малко, отколкото бяха в действителност. Панаирът беше един свят, добър свят, но той изискваше от нея горчива отплата за това, че и позволяваше да бъде част от него. Самият факт, че тя принадлежеше към него, означаваше дъжд от присмехулни погледи и сочещи пръсти: Ти си различна. Ти си различна.

Урод!

Тя неспокойно се въртеше в леглото. Филми и любовни песни, романи и пиеси… в тях беше жената — наричаха я също хубавица — която можеше да прекоси една стая с пет крачки, вместо с петнайсет, която можеше да обхване кръглата дръжка на вратата с една малка ръка. Тя се качваше на влаковете, вместо да се катери като малко животинче, и използваше вилиците в ресторантите без опасност да си разрани устата.

И тези жени бяха обичани. Бяха обичани и имаха избор. Проблемите им при избора бяха нищожни, лесни за решаване — различия между мъжете, толкова незначителни, че в действителност можеха изобщо да не са от значение. На тях не им се налагаше, когато погледнат един мъж, първо и преди всичко останало да си помислят: Какво ще означава за него това, че аз към урод?

Тя беше малка, малка в толкова много отношения. Малка и глупава.

Единственото същество, което бе способна да обича, тя беше изложила на смъртоносен риск. Бе направила каквото може, но нямаше начин да узнае дали това е правилно.

Тя тихичко се разплака.

Хорти не можеше да я е чул, но той бе там — шмугна се в леглото до нея. Тя ахна и за момент не можа да издиша въздуха от треперещото си от вълнение гърло. После тя хвана раменете му и го завъртя. Притисна гърдите си в топлия му гръб, кръстоса ръце през неговите гърди. Притисна го силно, силно, докато не чу дъха му. Те лежаха неподвижни, свити, сгушени един в друг като двама влюбени.

— Не мърдай, Хорти. Не казвай нищо.

Дълго време мълчаха.

Тя искаше да говори. Искаше да му каже за самотата си, за своите копнежи. Четири пъти отвори уста да заговори, но не можеше, и вместо думи, от нея капеха сълзи, които мокреха неговото рамо. Той лежеше мълчалив, топъл и свързан с нея — само едно дете, но така силно свързан с нея.

Тя избърса рамото му с чаршафа и отново обви ръце около него. И постепенно стихията на обзелото я чувство утихна и почти болезнено вкопчените и ръце се отпуснаха.

Най-накрая тя каза две неща, които като че ли изразяваха цялото напрежение, което чувстваше. Заради набъбналите си гърди, заради болящите я слабини, тя каза:

— Обичам те, Хорти. Обичам те.

А по-късно, заради копнежа си, тя каза:

— Ще ми се да бях голяма, Хорти. Искам да бъда голяма…

Тогава тя се почувства свободна да го пусне, да се обърне на другата страна, да заспи. Когато се събуди в дъждовния полумрак, тя беше сама.

Той не беше проговорил, не се бе помръднал. Ала през целия и живот никое човешко същество не и бе давало толкова много, колкото Хорти.