Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (10)

* * *

Когато тя пристигна, той вече я чакаше. Тя закъсня — само няколко минути, но те и струваха много. Това бяха минути, прибавени към часовете бясна омраза, отвращение и страх, които беше изтърпяла, след като собственикът на превзетата усмивка на съдията напусна кантората на Хартфорд тази сутрин.

Когато влезе вътре, тя за момент се подвоуми и спря да се огледа. Беше тихо — приглушени светлини, приглушени цветове, приглушена музика от джаз-трио. Посетителите бяха съвсем малко, а тя познаваше само един от тях. На една затъмнена маса в ъгъла зад издадения ръб на сцената тя зърна прошарена коса. Запъти се натам, не толкова защото го бе познала, а понеже беше сигурна, че той би избрал точно такова място.

Той се изправи и и придърпа един стол.

— Знаех, че ще дойдеш.

Че имам ли избор, влечуго такова?

— Естествено, че ще дойда — отвърна тя. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.

— Радвам се, че съжаляваш. В противен случай трябваше аз да те накарам да съжаляваш. — При тези думи той се разсмя, но само колкото да изтъкне какво удоволствие изпитва при тази мисъл. Той погали ръката и с обратната страна на дланта си и остави нова диря настръхнала кожа. — Кей. Сладката малка Кей — простена той. — Трябва да ти кажа нещо. Тази сутрин наистина малко те попритиснах.

Не думай!

— Така ли? — възкликна тя.

— Сигурно си разбрала това. Е, искам още сега, веднага, да те уверя, че не ти казах тези неща насериозно — с изключение на това колко съм самотен. Хората не разбират, че освен съдия аз съм и човек.

В такъв случай и аз се числя към хората. Тя му се усмихна. Това беше доста труден процес, който се усложняваше още повече от факта, че по време на тази убедителна, самосъжалителна тирада гласът му се бе превърнал в хленчене, а изражението му напомняше за продълговатата, източена надолу физиономия на кокер-шпаньол. Тя притвори очи, за да не го вижда ясно, и резултатът беше такова поразително копие на жална кучешка глава с колосана яка, че тя се сети за едно изказване, което беше чула отнякъде: „Станал е такъв, защото докато е бил малък, го е тормозил непрекъснатият лай на майка му.“ Оттам и усмивката. Той не я разбра правилно — нито нея, нито погледа, който вървеше с нея — и отново погали ръката и. Усмивката и се стопи, макар че зъбите и продължиха да проблясват на бледата светлина.

— Имам предвид — продължи да опява той, — просто искам да ме харесваш заради мен самия. Съжалявам, че изобщо трябваше да приложа натиск. Просто не исках да се проваля. Както и да е, нищо не остава скрито… нали знаеш.

— …в любовта и войната — услужливо довърши тя. А това означава война. Обичай ме заради мен — обичай си се сам или се гръмни.

— Няма искам много от теб — произнесоха влажните устни. — Само това, което всеки мъж желае — да се чувства обичан и ценен.

Тя затвори очи, за да не може той да ги види как призовават небесата на помощ. Нямало да иска много. Само да се крият и да заговорничат, за да запази той своето „положение“ в града. Само тази физиономия, този глас, тези ръце… тази свиня, този изнудвач, този изкуфял стар вълк с мазни пръсти! Боби, Боби — с болка си помисли тя, — стани добър лекар…

 

Но това далеч не беше всичко. Донесоха и питие. Неговият избор за едно сладко младо момиче. Флип (Б.пр.: Топло спиртно питие, примесено с мляко или яйце.) с шери. Беше прекалено сладко, а пяната отгоре излъчваше опасна решителност да се справи с червилото и. Тя отпи и остави съдията да излива сантименталната си помия върху нея, кимаше и се усмихваше и гледаше колкото може по-често да се абстрахира от гласа му и да слуша музиката. Оркестърът свиреше перфектно и чисто — Хамънд Соловокс, (Б.пр.: „Хамънд“ е една от първите марки електрически джаз-органи.) контрабас и китара — и известно време тази музика беше единственото нещо в целия гаден свят, което я крепеше.

Съдия Блует, както стана ясно, имаше малко тайно жилище над един магазин в покрайнините на града.

— Съдията работи в съда и в кабинета си — пропя той, — и притежава чудесна къща на Хълма. Ала човекът Блует също си има убежище, едно удобно местенце, диамант сред груби скали, място, където той може да захвърли черните мантии, титлите и званията си и отново да усети, че във вените му тече червена кръв.

— Сигурно е прекрасно — каза тя.

— Човек може да се скрие там — сърдечно каза той. — Бих казал, двама могат да се скрият там. Всички удобства. Цяла изба вино на една ръка разстояние, всичко за ядене на разположение. Вместо цивилизована пустиня — малко хляб, кана вино и… х-х-оууу. — Гласът му накрая представляваше дрезгав шепот, а Кей имаше безумното усещане, че ако очите му се изцъклят още малко, човек би могъл да седне върху едното и да отреже другото с трион.

Тя отново затвори очи и се замисли как да излезе от положението. Имаше чувството, че търпението и ще се изчерпа след около двайсетина секунди. Осемнайсет. Шестнайсет. О, чудесно тогава. След малко от кариерата на Боби ще остане само пушек — един облак с форма на гъба, над маса за двама.

Той събра стъпалата си под стола и се изправи.

— Би ли ме извинила за момент — каза той, като едва не си удари токовете, за да и отдаде почест. Пусна някаква шегичка по адрес на тоалетните и че явно и той е човек. Обърна се да тръгва, после се върна и отбеляза, че това била само първата от малките интимности, (Б.пр.: Игра на думи — употребената тук дума „intimacy“ означава също и „полови сношения“ като юридически термин.) които те щели да научат един за друг. Обърна се, пак се върна и каза:

— Помисли си за това. Вероятно още тази нощ бихме могли да избягаме в нашето малко царство на мечтите!

Той се обърна и ако се бе върнал за трети път, едно тънко високо токче щеше да се забие някъде в областта около джобчето на жилетката на сакото му.

Кей седеше на масата сама и видимо овесила нос. Гневът и презрението и бяха помогнали да издържи до този момент, ала сега на тяхно място се появиха страхът и умората. Раменете и увиснаха и се отпуснаха напред, брадичката и клюмна и по бузата и се търкулна една сълза. Тоест, с три деления по-зле от „ужасно“. Клиника „Мейо“, (Б.пр.: Чарлз Хорас Мейо /1865-1939/ и Уилям Джеимс Мейо /1861-1939/ — известни американски хирурзи, братя.) пълна с доктори, не заслужаваше тази твърде висока цена, кото Кей трябваше да плати. Тя искаше да се махне. Нещо трябваше да се случи, и то веднага.

И то се случи. На покривката пред нея се появиха две ръце.

Тя вдигна очи и срещна погледа на младия мъж, който стоеше там. Лицето му беше широко и не правеше впечатление с нищо. Беше рус почти колкото нея, макар че очите му бяха тъмни. Имаше красива уста. Той каза:

— Много хора не правят разлика между музикант и палма в саксия, когато тръгнат да си изливат душата на някого. Намирате се в трудна ситуация, госпожице.

Част от гнева и се възвърна, но бе удавен в дъжда от смущение, който я заля. Тя успя да каже само:

— Моля ви, оставете ме на мира.

— Не мога. Чувал съм ги тия формалности. — Той кимна с глава към тоалетните. — Има изход от това положение, ако ми се доверите.

— Предпочитам познатото зло — хладно отвърна тя.

— Изслушайте ме. Имам предвид, слушайте, докато довърша. После правете, каквото искате. Когато той се върне, го разкарайте за тази вечер. Обещайте му да се срещнете тук утре вечер. Изиграйте го наистина добре. После му кажете, че не бива да си тръгвате оттук заедно — може да ви видят. Той и сам ще се сети за това.

— И той си тръгва, а аз оставам във вашите нежни ръце и благоволение?

— Не бъдете такава глупачка! Извинете. Не, вие си тръгвате първа. Идете направо на гарата и хванете първия влак. В три часа има в северна посока, а в три и дванайсет — в южна. Вземете някой от тях. Отидете някъде другаде, укрийте се, намерете си друга работа и не се показвайте много-много.

— С какво? С три долара пари за такси?

Той измъкна дълъг портфейл от вътрешния джоб на сакото си.

— Тук има триста. Достатъчно сте умна, за да се оправите с тях.

— Вие сте луд! Не ме познавате, нито аз вас. Освен това нямам нищо за продан.

Той ядосано махна с ръка.

— Кой е споменал такова нещо? Казах да вземете влак — който и да е влак. Никой няма да ви проследи.

— Вие наистина сте луд. Как мога да ви ги върна?

— Не се притеснявайте за това. Аз работя тук. Отбийте се някой път — през деня, когато ме няма, ако желаете — и ги оставете за мен.

— Какво, за бога, ви кара да правите това?

Глсът му беше много тих:

— Да кажем, че същото нещо ме кара да нося сурова риба на уличните котки. О, стига сте спорила. Имате нужда от изход и той е пред вас.

— Не мога да направя такова нещо!

— Имате ли добро въображение? От онзи вид, който го имат художниците?

— Аз… предполагам, че да.

— Тогава, простете ми, ама ви трябва един ритник в зъбите. Ако не направите каквото току-що ви казах, оная гадина ще… — и с няколко прости, сбити изречения той и обясни какво точно ще направи оная гадина. После, с едно единствено ловко движение той пусна банкнотите в чантата и и се върна на сцената.

Тя остана да седи, отвратена и шокирана, докато Блует се върна от мъжката тоалетна. Тя имаше необикновено живо образно въображение.

— Докато бях там — каза той, като се настани на стола си и махна на келнера да му донесе сметката, — знаеш ли какво правих?

Това, помисли си тя, е точно типа въпрос, от който се нуждая в момента. Гласът и прозвуча кристално чисто:

— Какво?

— Мислих си за онова местенце и колко чудесно би било, ако мога да се измъкна след тежък ден в съда и ти ме чакаш там. — Той глупаво се усмихна. — И никой никога няма да разбере.

Кей отправи към небето едно „господи-прости-ми, не-знам-какво-върша“ и отчетливо каза:

— Мисля, че това е прекрасна идея. Просто прекрасна.

— И ти няма да… какво?

За миг тя почти го съжали. Дотук кордите му бяха все отпуснати, кукичките — наточени, макарите — смазани, ръката му държеше въдиците в желязна хватка, а тя бе „пресушила“ реката вместо него. Беше му доставила цял кораб с риба. Беше се предала.

— Добре — започна той. — Добре, аз, хм. Хм-м-м! Келнер!

— Само че — дяволито каза тя, — не тази вечер, Аа-рмънд.

— Хайде, Кей. Само се качи да го видиш. Не е далече.

Тя мислено си плю на ръцете, пое дълбоко въздух и се хвърли с главата напред, като смътно се чудеше в кой точно миг беше решила да поеме по този невероятен път. Клепачите и мигнаха два нежни пъти и тя промълви:

— Аа-рмънд, аз не съм човек с опит като теб, а… — тя се подвоуми и сведе очи — …искам всичко да бъде съвършено. А тази вечер всичко ми дойде така неочаквано и аз нямах време да обмисля нещата, ужасно късно стана, и двамата сме уморени, а аз трябва утре да отида на работа, но другиден съм свободна, и освен това… — и тук тя надмина себе си. Тук, на място, тя сътвори най-многословното и колоритно изречение в целия си живот — Освен това — каза тя, като кокетно галеше ръцете си, — не съм готова.

Тя го погледна с крайчеца на окото си и видя как през ръбестото му лице едно след друго се смениха четири отделни изражения. В нея отново се прояви онова, което я правеше способна да се учудва — тя беше успяла да се сети само за три възможни реакции на такова изявление. В същия момент китаристът зад нея насред едно плавно глисандо (Б.пр.: Ефект на преливане на тоновете в музиката, който се получава, когато с голяма бързина се изсвирят поредица от съседни тонове, напр. при прекарване на пръст през всички бели клавиши на пиано.) (P.S. Гледайте концерт на Джери Ли Луис.) си прищипа кутрето под петата струна.

Преди Армънд Блует да успее да си поеме отново въздух, тя каза:

— Утре, Аа-рмънд. Само че… — тя се изчерви. Още като дете, когато четеше „Айвънхоу“ и „Ловецът на елени“, тя се упражняваше пред огледалото да се изчервява. Всякога безуспешно. И все пак сега успя. — Само че по-рано — довърши тя.

Рефлексът и на учудване се активира отново, този път с мисълта: защо никога не съм опитвала това преди?

— Утре вечер? Ще дойдеш ли? — попита той. — Наистина ли ще дойдеш?

— В колко часа, Аа-рмънд? — смирено каза тя.

— Ами, я да видим. Хмм. Ами… да речем, в единайсет?

— О, тогава тук ще бъде претъпкано. В десет, преди да свършат представленията.

— Знаех си, че си умна — с възхищение каза той.

Тя сграбчи удобния момент и го изцеди докрай:

— Винаги има прекалено много хора наоколо — каза тя и се огледа. — Знаеш ли, не бива да излизаме оттук заедно. Просто за всеки случай.

Той удивено поклати глава и целият засия.

— Аз просто… — тя направи пауза, докато гледаше очите му, устата му. — Просто ще си тръгна, ей така. — Тя щракна с пръсти. — Без довиждане…

Тя скочи на крака и изхвърча навън, стиснала чантата си. И докато преминаваше покрай сцената, китаристът, почти без да мърда устните си и съвсем тихо, колкото само тя да го чуе, и каза:

— Момиче, доста бърбън ще ти трябва, за да си измиеш устата.