Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (14)

* * *

Хорти се засмя. Погледна лявата си ръка — три наченки на пръсти, поникнали от ставите му подобно на жадни за дъжд гъби. После докосна с другата си ръка оголената плът и се разсмя.

Стана от леглото в студиото, прекоси просторната стая и застана пред овалното огледало, за да хвърли критичен поглед на лицето, раменете и профила си. Изсумтя от удоволствие и отиде при телефона в спалнята.

— Три четири четири — каза той. Гласът му беше плътен и добре подхождаше на масивната му брадичка и широката му уста. — Ник? Обажда се Сам Хортън. О, чудесно. Разбира се, ще мога да свиря отново. Докторът каза, че съм късметлия. Счупена китка обикновено зараствала доста трудно, но моята щяла да се оправи. Не, не се безпокой. А? Около шест седмици. Несъмнено… Пари? Благодаря ти, Ник, но ще се оправя. Не, не се тревожи — ще ти свирна, ако ми потрябват. Благодаря все пак. Да, ще се отбивам често. Ходих там преди няколко дена. Откъде го изкопа оня три-акордов маниак на китарата? Той без да иска свири неща, които Спайк Джоунс свири нарочно. Не, не съм искал да го набия. Исках да го пребия. — Той се рязсмя. — Шегувам се. Той е здрав и читав. Е, благодаря ти, Ник. Чао.

Той се върна на леглото в студиото и се тръшна на него с увереността на добре нахранена котка, решена да си отпочине. С наслаждение се отпусна на дунапренения матрак, обърна се и се протегна да вземе една от четирите книги на нощната масичка.

Други книги в апартамента нямаше. Още отдавна той беше разбрал как те отнемат пространството ти и колко е трудно да се оправяш с претъпкани библиотеки. Той реши въпроса, като се отърва от всички книги и се споразумя продавачът да му изпраща по четири книги на ден — чисто нови, под наем. Той ги изчиташе всичките и винаги ги връщаше на следващия ден. Това положение напълно го задоволяваше. Той запомняше абсолютно всичко. Тогава каква бе ползата от библиотеките?

Притежаваше две картини — един Марке, ??? (Б.пр.: Албер Марке, 1875–1947 — фр. живописец.) със съвършено изпипани неправилни форми, вариращи в явната си диахромия, насложени една върху друга така, че нюансът на всяка от тях влияеше на останалите и съответно цветът на фона влияеше на всичко. Другата беше Мондриан, (Б.пр.: Пийт Мондриан /род. Пиетер Корнелис Мондриаан, /1872-1944/ — холандски художник.) прецизна и хармонична, намекваща за нещо, което никога не би могло да бъде съвсем точно обособено.

Той обаче притежаваше и километри магнитни ленти, в които бе събрана една великолепна музикална колекция. Невероятният мозък на Хорти можеше да съхрани цялостното настроение на дадена книга и да възпроизвежда всяка част от него. Същото беше и с музиката, но музика можеш да възпроизведеш само до някаква степен, а безспорно има разлика в „цветовия спектър“ на съзнанието между слушателя и създателя на музика. Хорти беше и слушател, и създател, а възможност да бъде и двете му даваше музикалната му библиотека.

Тя съдържаше класиците и романтиците — любимата музика на Зена, както и симфониите, много концерти, балади и виртуозни образци, които представляваха увертюрата в музикалното му развитие. Ала неговите вкусове се бяха разширили и задълбочили и вече включваха Онегер (Б.пр.: Артур Онегер /1892-1955 — френски композитор.) и Коуплънд, (Б.пр.: Аарон Коуплънд /1900-90/ — композитор от САЩ.) Шостакович (Б.пр.: Дмитри Шостакович /1906-75/ — руски композитор.) и Уолтън. (Б.пр.: Сър Уилям Търнър Уолтън /1902-83/ — английски композитор.) В областта на популярната музика той беше открил за себе си меланхоличните акорди на Тейтъм (Б.пр.: Артър Тейтъм /1910-56/ — американски джаз-пианист.) и фантастичния Телониъс Мънк. (Б.пр.: Телониъс Мънк /1920-82/ — американски джаз-пианист и композитор.) Имаше записи на рядко прочувствения тромпет на Дизи Гилеспи, (Б.пр.: Дизи Гилеспи, роден Джон Бъркс Гилеспи /1917-/ — американски джаз-музикант.) зашеметяващите каденци на Ела Фицджерълд (Б.пр.: Американска джаз-певица, родена 1918 г.) и съвършено поставения глас на Пърл Бейли. (Б.пр.: Американски джаз-певец.) Критерият му за всичко това беше човешката природа и нейните проекции в изкуството.

Независимо от всички тези съкровища обаче апартаментът на Хорти беше скромно обзаведен. Единственото по-необичайно нещо в интериора беше записващият магнетофон. Хорти се сдоби с това мощно съчетание на супер-прецизни компоненти заради едно ухо, критично към всеки нюанс, всеки обертон, от всяка инструментална или вокална партия. Иначе стаите му бяха като във всеки друг апартамент, обзаведен комфортно и с вкус. От време на време, рядко и не за дълго, му идваше на ум, че при неговите доходи той можеше да се заобиколи с луксозни автоматични уреди, като столове за масаж на гърба и сушилни камери с климатична инсталация за след къпане. Ала такива неща никога не го бяха привличали. Умът му ясно и неотклонно се стремеше към нови и нови придобивки. Аналитичните му способности бяха феноменални, но той рядко чувстваше нужда да ги използва в голям мащаб. Затова му стигаше да придобива знание — приложението му можеше да почака, докато се появи нужда за това, а при абсолютната му, очевидна вяра в собствените му сили почти не съществуваше такава необходимост.

Той спря да чете насред книгата си. В очите му се четеше объркване. Като че ли до него беше стигнал някакъв особен звук — макар че не бе чул нищо.

Той затвори книгата и я остави на масичката. Изправи се и застина, целият в слух, като леко завърташе глава, все едно се опитваше да засече причинителя на усещането си.

На вратата се позвъни.

Хорти замръзна. Не се закова на място като изплашено животно — неподвижността му по-скоро бе една частица от секундата, предназначена за овладян и спокоен размисъл. После той отново се раздвижи, леко и равномерно.

Пред вратата той спря и впери очи в долната и половина. Лицето му се изопна, той сви вежди, после рязко отвори вратата.

Тя стоеше в коридора в уродливата си поза, вдигнала очи към него. Беше отметнала глава встрани и леко назад. Трябваше да напряга очите си до болка, за да срещне неговите — тя беше само метър и двайсет висока.

Тя промълви едва-едва:

— Хорти?

Онемял от изумление, той коленичи и нежно я притисна в обятията си.

— Зен… Зен, какво е станало? Лицето ти, твоето…

Той я вдигна, затвори вратата с ритник и я пренесе до леглото в студиото. Седна на него и я взе на коленете си, прегърна я като малко дете, а главата и се отпусна в топличката вдлъбнатина на лакътя на силната му дясна ръка. Тя му се усмихна. Помръдна се само едната половина на устата и. После тя се разплака, а след нея и Хорти и сълзите му като със завеса скриха гледката на опустошеното и лице.

Тя скоро спря да хлипа — като че ли беше твърде изморена, за да продължи. Вдигна очи към него и огледа лицето му, цялото, сантиметър по сантиметър. Повдигна ръка и погали косата му.

— Хорти… — прошепна тя. — Обичах те толкова много какъвто си беше преди…

— Аз не съм се променил — каза той. — Вече съм голям зрял мъж. Имам апартамент и работа. Гласът ми и раменете ми са вече такива, освен това съм тежа с петдесет килограма повече, отколкото преди три години. — Той се наведе и леко я целуна. — Но не съм се променил, Зен. Не съм се променил. — Той погали лицето и — нежно, ефирно докосване. — Боли ли те?

— Малко. — Тя затвори очи и облиза устните си. Езикът и изглеждаше неспособен да достигне единия ъгъл на устата и. — Аз обаче съм се променила.

— Ти си била променена — поправи я той с треперещ глас. — Човекоядецът ли?

— Естествено. Ти знаеше, нали?

— Всъщност не. Веднъж ми се стори, че ме викаш. Или може би е бил той… много далеч беше. Но, тъй или иначе, никой друг не би могъл да… не би… какво се случи? Искаш ли да ми разкажеш?

— О, да. Той… разбра за теб. Нямам представа как е успял. Твоят — оня Армънд Блует — той вече е съдия или нещо подобно. Дойде да се срещне с Човекоядеца. Мислеше, че ти си момиче. Имам предвид, голямо момиче.

— Аз бях, за малко. — Той сковано се усмихна.

— Нима? А, разбирам. Наистина ли тогава в панаира беше ти?

— В панаира? Не. Кога, Зен? Имаш предвид, когато той е разбрал?

— Да. Преди четири — не, преди пет дни. Ти не си бил там. Не разби… — Тя сви рамене. — Все едно, едно момиче дойде да говори с Човекоядеца, а съдията я беше проследил и смяташе, че това си ти. Човекоядецът също мислеше така и изпрати Хавана да я потърси и да я доведе. Хавана не успя да я открие.

— А после Човекоядецът те е спипал.

— Аха. Нямах намерение да му казвам, Хорти. Наистина. Поне доста дълго време. Аз… забравям. — Тя отново затвори очи. Хорти внезапно се разтрепери, после успя си поеме дъх.

— Не си… спомням — с усилие прошепна тя.

— Не се тормози. Не говори повече — промълви той.

— Но аз искам да си спомня. Трябва. Той не бива да те открие! — каза тя. — Той е по следите ти, търси те дори сега, в този момент.

Хорти присви очи и отвърна:

— Хубаво.

Все така затворила очи, тя започна:

— Продължи много време. Той приказваше много тихо. Даде ми възглавници и някакво вино с аромат на есен. Говореше за панаира, за Солум и Гогол. Спомена за „Дечко“ и после за новите открити вагони, за столовата и за проблема с обединението на общите работници. Каза нещо за обединението на музикантите и за музиката, оттам за китарата и за нашия номер. После пак се отвлече за менажериите, за хазартаджиите и рекламните помощници, и пак се върна към темата. Разбираш ли? Просто съвсем бегло те споменаваше и се отвличаше и после пак те споменаваше и се отвличаше и така до безкрай. Цяла нощ, Хорти, цяла нощ!

— Шшшт, не се тормози.

— Той не искаше да ме попита! Докато говореше, беше извърнал глава встрани и ме наблюдаваше само с крайчеца на окото си. Аз седях и се опитвах да пия виното си, опитвах се да ям, когато Готвачко донасяше вечерята, после среднощния обяд и закуската, мъчех се да се усмихвам, когато той спираше да говори за малко. Той изобщо не ме докосна, нито ме удари, нито ме попита нещо!

— Направил го е по-късно — прошепна Хорти.

— Много по-късно. Не си спомням… един път лицето му беше надвиснало над мен като месечина. Болеше ме навсякъде. Той крещеше. Кой е Хорти, къде е Хорти, кой е Дечко, защо съм прикривала Дечко. …Аз се събуждах отново и отново. Не помня колко пъти заспивах, или припадах, или каквото там беше. Свестявах се с кървясали очи, умираща от жажда, а той говореше за механиците на въртележките и за захранването на прожекторите. Събуждах се в ръцете му, а той шепнеше в ухото ми за Бъни и Хавана, че те сигурно са знаели кой е Хорти. Свестих се на пода. Болеше ме коляното. В очите ми блестеше някаква ужасна светлина. От нея подскочих от болка. Побягнах през вратата и паднах, коляното ми не ме слушаше, беше през деня и той ме хвана и ме завлече обратно вътре и ме хвърли на пода и отново насочи светлината към мен. Имаше запалителна леща и ми даде да пия оцет. Езикът ми се поду, аз…

— Шшшт. Зена, миличка, замълчи. Не говори повече.

Равният, монотонен глас продължи:

— Аз лежах неподвижно, когато Бъни надникна вътре и Човекоядецът не разбра, че тя го видя какво прави и Бъни избяга и влезе Хавана и удари Човекоядеца с парче тръба и Човекоядецът му счупи врата той ще умре и аз…

Сълзите на Хорти бяха изсъхнали. Той внимателно замахна и леко я плесна по незасегнатата буза.

— Зена. Спри!

При удара тя нададе силен писък, изкрещя: „Не знам нищо повече, наистина не знам!“ и избухна в мъчителни, болезнени ридания. Хорти се опита да и каже нещо, ала не успя да я надвика. Той стана, обърна се, внимателно я положи на леглото, после изтича да намокри една кърпа със студена вода, изстиска я и избърса лицето и китките на Зена. Тя начаса спря да плаче и заспа.

Хорти не откъсна поглед от нея, докато дишането и не го убеди, че наистина се е успокоила. Той коленичи на пода до леглото и бавно отпусна глава до нейната. Косата и покриваше челото му. Полукръстосал ръце, той сграбчи лактите си и започна да ги дърпа един към друг. Продължи да ги тегли с всичка сила, докато раменете и гърдите му не се разтрепериха от болка. Той имаше нужда да е близо до нея и не искаше да помръдне, за да не я събуди, но от друга страна трябваше да се освободи от адското напрежение, което яростта му бе насъбрала в него. По този начин мускулите му изразходваха много енергия и предотвратяваха обезумяването му, при това без никакво, дори и най-леко движение да наруши покоя на спящото момиче. Той остана там дълго време.

 

Следващата заран на закуска тя отново бе способна да се смее. През нощта Хорти нито я премести, нито я докосна, единствено и събу обувките и я зави с един юрган. Някъде в малките часове на нощта той взе една възглавница от спалнята, сложи я на пода между леглото в студиото и вратата и се изтегна там, за да слуша дишането и и с котешка предпазливост да следи за всеки звук от стълбището и коридора отвън.

Когато тя отвори очи, той се бе надвесил над нея и веднага заговори:

— Аз съм Хорти и ти си в безопасност, Зен. — Паническият страх, който играеше в очите и, умря още в зародиш и тя се усмихна.

Когато тя се изкъпа, той занесе дрехите и в една квартална обществена пералня и след половин час ги върна изпрани и сухи. Оказа се, че храната, която беше купил пътьом, е излишна — Зена вече бе закусила добре „пътьом“ — яйца „по работнически“ (изпържени между две филийки хляб и разбити във водна чаша) и тънки резенчета пържен бекон. Тя взе от него покупките и му се скара:

— Сьомга… сок от папая… датско сирене. Хорти, това е ядене за цяла компания!

Той се усмихна — повече на нейния кураж и издържливост, отколкото на възраженията и. Облегна се на стената, скръсти ръце и мълчаливо се загледа в нея. Тя накуцваше напред-назад из кухнята, увита от глава до пети в това, което за него беше точна по размери хавлия за баня. Той се опитваше да не мисли за факта, че тя изобщо беше използвала хавлията, макар и да разбираше, като виждаше куцането и, като виждаше на какво беше заприличало лицето и…

Те закусиха в много весело настроение и с огромно удоволствие поиграха на „Помниш ли, когато…“ — която в крайна сметка е най-увлекателната игра на света. После настъпи часът на мълчанието, когато се разбираха само с поглед и тази форма на общуване им бе напълно достатъчна. Най-накрая Хорти попита:

— Как успя да избягаш?

Лицето и потъмня. Усилията, които полагаше, за да се овладее, бяха очевидни… и успешни. Хорти каза:

— Трябва да ми кажеш всичко, Зен. Трябва да ми кажеш… и за мен.

— Ти вече си разбрал много неща за себе си. — Това не беше въпрос.

Хорти махна с ръка и се върна към темата:

— Как се измъкна?

Подвижната половина на лицето и конвулсивно потръпна. Тя сведе очи към ръцете си, бавно повдигна едната, обви я около другата и ги притисна. Остана така през цялото време, докато говореше.

— Предполагам, че няколко дена съм била в кома. Вчера се събудих на леглото си във фургона. Знаех, че съм му казала всичко — освен че знам къде се намираш. Той все още си мисли, че ти си онова момиче.

— Чух гласа му. Той беше в другия край на фургона, в стаята на Бъни. Бъни беше там. Плачеше. Чух как Човекоядеца я отвежда някъде. Изчаках малко и се довлякох до вратата на Бъни. Влязох вътре. Хавана лежеше на леглото с нещо твърдо, увито около врата му. Изпитваше болка, докато говореше. Каза, че Човекоядецът се грижи за него и лекува врата му. Каза още, че Човекоядецът щял да накара Бъни да му свърши някаква работа. — Тя хвърли на Хорти бърз поглед. — Знаеш, че той е способен на това. Той е хипнотизатор. Може да накара Бъни да направи всичко.

— Знам. — Той замислено я погледна. После избухна:

— Защо, по дяволите, не го е приложил на теб?

Тя докосна лицето си.

— Не може. Той… на мен това не ми действа. Той може да достигне до съзнанието ми, но нищо не може да ме накара да направя. Прекалено съм…

— Каква?

— Човек — каза тя.

Той я погали по ръката и и се усмихна:

— Така е… Продължавай.

— Върнах се в моята половина от фургона, взех малко пари и някои други неща и избягах. Не знам какво ще направи Човекоядеца, когато разбере, че ме няма. Бях адски предпазлива, Хорти. Минах на стоп седемдесет мили, после взех автобус до Елтънвил — това е на четиристотин и петдесет километра оттук — и оттам дойдох с влак. Знам обаче, че той рано или късно ще ме открие по някакъв начин. Той не се отказва.

— Тук си на сигурно място — тихо каза той. Гласът му режеше като стомана.

— Остави ме мен! О, Хорти, не разбираш ли? Ти си този, когото той преследва!

— Че за какво съм му аз? Напуснах панаира преди три години и това едва ли го е притеснило особено много. — Той улови изумения и поглед. — Какво има?

— Хорти, изобщо ли не си любопитен да узнаеш някои неща за себе си?

— За себе си? Ами, разбира се. Всеки е така, предполагам. Но какво по-точно?

Тя се замисли за момент. После внезапно го попита:

— Какво прави, след като напусна панаира?

— Писах ти в писмата си.

— Да, в най-общи линии. Наел си обзаведена стая и известно време си живял там, четял си много и си се ориентирал в обстановката. После си решил да порастнеш. Колко време ти отне?

— Около осем месеца. Купих този апартамент с пощенски запис, нанесох се през нощта, така че никой да не ме види, и се промених. Трябваше да го направя. Като възрастен щях да успея да си намеря работа. Известно време се рових в мръсотията — нали знаеш, свирих по клубовете за трохичките, които ми подхвърляха клиентите. После си купих свястна китара и се хванах на работа в „Часовете на щастието“. Когато го закриха, отидох в Клуб „Немо“ и оттогава съм там. Чаках да настъпи моя час. Ти ми беше казала, че ще разбера, когато дойде време за нещо… и наистина винаги така е ставало.

— Разбира се — кимна тя. — Ти си разбрал кога да спреш да бъдеш джудже, кога да почнеш да работиш, кога да се заемеш с Армънд Блует — така и трябва да бъде.

— Да, разбира се — заключи той, като че ли този въпрос не заслужава повече обсъждане. — А когато ми трябваха пари, пишех разни работи… песни и аранжименти, статии и дори един-два разказа. Разказите не бяха нещо особено. Лесно е да сглобиш нещата, но е адски трудно да ги съчиниш. Ей, ама ти май не знаеш какво сторих на Армънд, а?

— Не. — Тя кимна към ръката му. — Има нещо общо с това, нали?

— Да, има. — Той огледа китката си и се усмихна. — Предишният път, когато видя ръката ми в това състояние, беше някъде една година след идването ми в панаира. Искаш ли да ти кажа нещо? Загубих тези пръсти само преди три седмици.

— И са порастнали толкова много?

— Сега растат много по-бързо от преди — каза той.

— Тогава започнаха много бавно — отбеляза тя.

Той я погледна, поколеба се дали да я попита нещо, после продължи:

— Една вечер той и тя дойдоха в Клуб „Немо“. Никога не съм си представял дори, че ще ги видя заедно — знам какво си мислиш! Винаги се сещах едновременно и за двамата! Е да, но това беше ????????????. Доброто и злото. И така… — Той отпи глътка кафе. — Те седнаха точно на масата, където можех да ги чуя какво си говорят. Той беше мазният коцкар, а тя — злочестата девица. Беше адски отблъскващо. И така, той отиде да си напудри носа, а аз постъпих като Локинвар. (Б.пр.: Герой от балада в „Мармиън“ на Уолтър Скот, който храбро отвлича своята любима точно преди тя да се омъжи за друг.) Намесих се веднага. Атакувах я с кратки изречения и пари за път и тя избяга от него, след като му обеща среща на следващата вечер.

— Имаш предвид, че го е разкарала за момента.

— О, не. Тя избяга завинаги, с влак. Не знам къде е отишла. И така, аз останах там да си свиря на китарата и да размишлявам. Ти каза, че винаги ще знам дали е дошло време за нещо. Аз знаех, че онази вечер беше дошло време да си отмъстя на Армънд Блует. Тоест, да започна да му отмъщавам. Навремето той ме тормози цели шест години. Най-малкото, което можех да направя, бе и аз да му удължа присъдата. Тъй че аз си направих сметките. Прекарах едно тежко денонощие. — Той горчиво се усмихна.

— Хорти…

— Ще го разкажа, Зен. Съвсем просто е. Срещата му не се провали. Той заведе мадамата в едно луксозно свърталище на разврата — неговата малка тайна в покрайнините на града. Стъпваше с лекота по алеята на удоволствията. И точно пред портите на рая неговото „завоевание“ каза няколко подходящи думи за насилието над децата и го остави да си блъска главата над тях при гледката на трите отрязани пръста, които тя му бе оставила за спомен.

Зена отново хвърли поглед към лявата му ръка.

— Уф! Какво отмъщение само! А, Хорти, нима си се приготвил само за едно денонощие?

— Ти нямаш представа какви неща мога да правя — каза той и нави ръкава си. — Гледай.

Тя се вторачи в мургавата, леко окосмена дясна ръка. На лицето на Хорти беше изписана крайна съсредоточеност. Въпреки това нямаше и следа от напрежение — очите му излъчваха спокойствие, а челото му беше гладко.

Известно време по ръката не се забелязваха никакви видими промени. После изведнъж космите по нея помръднаха — по-точно, свиха се. Едно косъмче се откъсна, след него второ, после всички се изсипаха като дъжд навред сред дребните карета на покривката. Ръката дори не трепна и — както челото му — остана напълно спокойна и неподвижна. Кожата вече бе съвсем гола и гладка, с кадифения кафеникав цвят, характерен за тях двамата със Зена. Но… беше ли наистина такава? Дали този ефект се дължеше на така съсредоточеното взиране в нея? Не. Тя всъщност беше по-бяла, по-бяла и също така по-нежна. Плътта по обратната страна на китката и между пръстите се сви и ръката стана слаба и източена, вместо продълговата и масивна като преди.

— Достатъчно — разговорливо каза Хорти и се усмихна. — За същото време мога да възстановя предишния и вид. С изключение на космите, разбира се. Те ще отнемат два или три дни.

— Знаех за това — прошепна тя. — Наистина знаех, но не мисля, че някога изобщо съм предполагала… съвсем пълен контрол ли имаш над това?

— Да. Е, има неща, които не мога да правя. Не можеш да създаваш или да унищожаваш материята. Предполагам, че мога да се смаля до твоите размери, но съм сигурен, че ще тежа до голяма степен колкото и преди. Също така не мога за една нощ да се превърна в четириметров гигант — няма как толкова бързо да се видоизмени достатъчно маса. Но онова с Армънд Блует беше проста работа. Трудоемка, но проста. Смалих по обем раменете, ръцете и долната половина на лицето си. Знаеш ли, че през цялото време зверски ме боляха двайсет и осем зъба? Направих кожата си по-бяла. Косата беше перука, разбира се, а колкото до божествените женски форми, е, за тях се погрижи това, което Елиът Спрингс нарича „търговията с възглавници за бюстове и задници.“

— Как може да се шегуваш в такъв момент?

Гласът му беше безизразен:

— А какво да правя? Да скърцам със зъби на всеки две секунди? Скъпа, при този вид вино се нуждаеш от глътка вода от време на време, иначе ти присяда. Виж, това, което сторих на Армънд Блует, беше само началото. Направих така, че той сам да се съсипва. Не му казах кой съм. Кей е извън играта. Той не знае нито коя е тя, нито кой съм аз и по тази причина не знае кой е той самият. — Смехът му прозвуча неприятно. — Всичко, което му оставих, беше една далечна, но завладяваща асоциация за три смазани пръста. Те ще оформят сънищата му. Следващото нещо, което ще му причиня, ще е също толкова ефектно, но съвсем различно от това.

— Ще ти се наложи малко да си промениш плановете.

— Защо?

— Кей не е извън играта. Сега започвам да разбирам. Тя дойде в панаира при Човекоядеца.

— Кей в панаира? Но защо?

— Не зная. Тъй или иначе, съдията я беше проследил дотам. Тя си тръгна, но Блует и Човекоядецът се срещнаха. Е, знам едно нещо, Хавана ми каза — съдията е уплашен до смърт от Кей Халоуел.

Хорти удари по масата.

— С нейната здрава ръка! Страхотно! Представяш ли си само каква гледка е бил?

— Хорти, миличък, никак не е смешно. Не виждаш ли, че точно заради това започна всичко? Че точно заради това Човекоядецът се усъмни дали „Дечко“ не е нещо повече от едно момиче-джудже? Не разбираш ли, че Човекоядецът ви смята вас двамата с Кей за един и същи човек, независимо какво мисли съдията?

— О, Господи.

— Ти запомняш всичко, което чуеш — каза Зена. — Само че малко бавничко го проумяваш, миличък.

— Но… но… да те пребие така… Зена, вината е моя! Все едно аз съм ти причинил това!

Тя заобиколи масата и го прегърна, притискайки главата му към гърдите си.

— Не, миличък. Това неминуемо щеше да ми се случи, очаквах го от години. Ако някой има вина, освен Човекоядеца, това съм аз. Моя беше грешката, че те взех с нас преди дванайсет години.

— Защо всъщност го направи? Никога не съм знаел.

— За да те държа далеч от Човекоядеца.

— Далеч от… но ти ме заведе право в бърлогата му!

— Последното място на света, където би се сетил да те търси.

— Казваш, че той още тогава ме е търсил.

— Той те издирва още откакто си бил на една годинка. И ще те намери. Той ще те намери, Хорти.

— Надявам се — изскърца със зъби Хорти. На вратата се позвъни.

Двамата замръзнаха на местата си. Позвъни се отново.

— Аз ще отида — каза Зена и тръгна да става.

— Как ли пък не — грубо се намеси Хорти. — Сядай си на мястото.

— Това е Човекоядецът — изхленчи тя и седна.

Хорти застана така, че да може да гледа към вратата през хола. Докато я изучаваше с поглед, той каза:

— Не е. Това е… това е… абе, какво знаеш ти! Това е седмица за приятелски посещения!

Той отиде и отвори вратата.

— Бъни!

— Ка… Извинете м… тук ли е… — Бъни не се беше променила особено. Беше леко понапълняла и може би малко по-плаха.

— О, Бъни… — Зена спонтанно се втурна към вратата, но се препъна в края на хавлията си. Хорти я хвана точно преди да падне. Момичетата се прегърнаха, обезумели от радост. Звучният, разтоварващ смях на Хорти се смесваше с трогателните им викове, изразяващи обичта им една към друга.

— Но миличка, как успя да намериш…

— Толкова е хубаво, че…

— Мислех, че си…

— Кукло такава! Не съм си и представяла, че ще…

— Стига! — изрева Хорти. — Бъни, влизай и ела да закусиш.

Тя се стресна и го погледна ококорено с албиноските си очи. Той тихо я попита:

— Как е Хавана?

Без да отмества поглед от лицето му, Бъни се долепи до Зена и се вкопчи в нея.

— Той познава ли Хавана?

— Миличката ми — каза Зена, — та това е Хорти!

Бъни хвърли на Зена уплашен, заешки поглед, надигна се на пръсти да погледне зад Хорти и после изведнъж осъзна какво точно бе казала Зена.

— Това? — посочи тя. — Той? — тя се облещи. — Той е… също и Дечко, така ли?

Хорти се ухили.

— Точно така.

— Той е пораснал — наивно отбеляза Бъни. Зена и Хорти избухнаха в луд смях и Бъни — точно както и Хорти преди толкова години — остана да зяпа ту него, ту Зена, но усети, че те се смеят не на нея, а заедно с нея, и скоро характерният и звънлив кикот се включи в общата врява. Хорти отиде в кухнята и извика през смях:

— Още го пиеш с кондензирано мляко и половин лъжичка захар, нали, Бъни?

Бъни се разплака от щастие на рамото на Зена и промълви през сълзи:

— Това е Дечко, той е, той е…

Хорти постави чашата с горещо кафе на малката масичка и се настани до момичетата.

— Бъни, как успя да ме откриеш след толкова време?

— Не открих теб. Открих Зен. Зен, Хавана може би ще умре.

— Аз… спомням си — прошепна Зен. — Сигурна ли си?

— Човекоядецът направи, каквото можа. Дори повика друг доктор.

— Нима? Откога е започнал да харесва докторите?

Бъни отпи от кафето си.

— Нямаш представа как се е променил, Зен. Аз самата не можах да повярвам, когато направи това. Имам предвид, когато извика лекар. Ти знаеш за м-мен и Хавана. Знаеш какво ми е заради това, което му стори Човекоядеца. Но… той все едно се е появил от някаква мъгла, в която е живял години наред. Наистина се е променил, Зен, и иска да се върнеш при него. Страшно съжалява за всичко, което се случи. Направо е сломен.

— Но не достатъчно — измърмори Хорти.

— Иска ли да се върне и Хорти?

— Хорти — аа, Дечко. — Бъни го погледна. — Той вече не става за представления. Не знам, Зен. Човекоядецът нищо не каза за него.

Хорти забеляза как Зена за миг сви вежди в недоумение. Тя хвана Бъни за ръката и я стисна нетърпеливо.

— Скъпа, започни от самото начало. Човекоядецът ли те изпрати?

— О, не. Е, не точно. Той е толкова променен, Зен. Ти не ми вярваш… Е, ще се увериш сама. Той има нужда от теб и аз по собствено желание дойдох да те върна при него.

— Защо?

— Заради Хавана! — извика Бъни. — Човекоядецът може да е в състояние да го спаси, не разбираш ли? Но не и сега, когато е съсипан заради това, което ти е сторил.

Зена тревожно погледна Хорти. Той се изправи.

— Ще ти приготвя нещо за хапване, Бъни — каза той и едва забележимо кимна на Зена. Тя му отвърна с леко намигане и се обърна към Бъни:

— Но, скъпа, как разбра къде се намирам?

Албиноската се наведе напред и докосна Зена по бузата.

— Бедничката ми. Много ли те боли?

Хорти извика от кухнята:

— Зен! Къде си сложила табаското? (Б.пр.: Много лютив сос, приготвен от червени люти чушки. На името на щата Табаско в югоизточно Мексико.)

— Ей сега се връщам, Бън — каза Зен и закуцука към кухнята. Трябва да е ей там, върху… да. Я, ти още не си приготвил сандвича! Остави на мен, Хорти.

Те застанаха един до друг пред печката и се засуетиха с приготовленията. Хорти прошепна:

— Това не ми харесва, Зен.

Тя кимна.

— Нещо не е наред… попитахме я два пъти, даже три пъти как е намерила квартирата ми, а тя не отговори. — После тя добави високо:

— Виждаш ли? Ето така се прави сандвич. Само че ти ще го затоплиш.

Малко по-късно:

— Хорти, как разбра кой звъни?

— Не знаех кой е. Наистина. Знаех кой не е. Познавам куп хора и разбрах, че не е никой от тях. — Той сви рамене. — Така се сетих, че е Бъни. Разбираш ли?

— Аз не мога да правя това. Никой не може, поне сред хората, които познавам. Освен може би Човекоядеца. — Тя отиде до мивката и енергично затрака със съдовете. — Можеш ли да четеш мислите на хората? — прошепна тя, когато се върна до него.

— Понякога, малко. Никога не съм пробвал, поне не насериозно.

— Опитай сега — каза тя и кимна към хола.

Лицето отново му придоби онова невъзмутимо, съсредоточено изражение. В същия миг нещо профуча покрай отворената кухненска врата. Хорти, който беше с гръб към нея, се обърна и влетя в хола.

— Бъни!

Розовите устни на Бъни оголиха зъбите и като на разярено животно. Тя се втурна към външната врата, блъсна я и побягна. Зена изкрещя:

— Чантата ми! Взела ми е чантата!

С два огромни скока Хорти се озова на площадката и се хвърли върху Бъни в началото на стълбите. Тя изпищя и заби зъбите си в китката му. Хорти я сграбчи за врата, заклещи главата и под мишницата си и притисна брадичката и към гърдите си. Тя упорито не пускаше ръката му, но така устата и беше запушена и тя скоро започна да се задушава.

Когато влязоха вътре, той затвори вратата с ритник и я тръшна на леглото като чувал с картофи. Челюстите и не искаха да се отпуснат и той трябваше да ги разчекне, за да освободи китката си. Тя лежеше неподвижно, очите и бяха червени и блестяха, а устата и беше в кръв.

— Така, според теб какво я накара да побегне така? — почти безгрижно попита той.

Зена коленичи до Бъни и сложи ръка на челото и.

— Бъни. Бъни, добре ли си?

Никакъв отговор. Тя изглеждаше в съзнание. Безумните и рубиненочервени очи бяха заковани в Хорти. Вдишваше и издишваше на равномерни, мощни тласъци, подобно на бавен товарен влак. Устата и беше широко отворена и като че замръзнала в това състояние.

— Изобщо не съм я наранил — каза Хорти. — Само я вдигнах и я пренесох дотук.

Зена чевръсто си вдигна чантата от пода и затършува в нея. После с явно удовлетворение я остави на масичката за кафе.

— Хорти, какво точно направи преди малко там в кухнята?

— Аз… нещо като… — Той се намръщи. — Представих си лицето и и го накарах един вид да се отвори като врата, или — ами, да се разпръсне като мъгла, за да мога да погледна зад него. Нищо не видях.

— Съвсем нищо ли?

— Тя се мръдна — простичко обясни той.

Зена потри ръце.

— Опитай пак.

Хорти се приближи до леглото. Очите на Бъни го проследиха. Тя повдигна едната си ръка и сви малкия си юмрук. Очите и се насълзиха и тя се отпусна. След няколко секунди започна да прави някакви неопределени, безцелни движения с тялото си, все едно невидими ръце проверяваха двигателните и центрове. Два пъти отвори и затвори очи. По едно време почти се изправи в леглото, след което отново се отпусна назад. Накрая изпусна една дълга, хрипкава въздишка, плътна почти като ниския тембър на Зена, и се унесе в сън.

— Заспа — каза Хорти. — Съпротивляваше ми се, но сега заспа. — Той се отпусна на един стол и за момент покри лицето си с ръце. Зена наблюдаваше как той се възстановява, по същия начин, както по-рано бе възстановил изсветлялата си ръка. Той рязко се изправи и гласът му прозвуча ясно като преди:

— Това не беше само нейната сила, Зен. Беше цялата изпълнена с нечие чуждо присъствие.

— То… още ли е в нея?

— Не, няма го вече. Събуди я и виж.

— Хорти, ти май никога не си правил такова нещо преди, а? А изглеждаш толкова сигурен в себе си, направо като стария Ивейжън. — Ивейжън беше фотографът на панаира. Той трябваше само да натисне копчето на фотоапарата си и вече бе убеден, че е направил най-добрата снимка. Никога не се усъмняваше в способностите си.

— Ти все пак продължаваш да говориш такива работи — каза Хорти леко изнервено. — Има неща, което човек може да прави, и такива, които не може. И когато направи нещо, какъв е смисълът да се чудиш дали всъщност го е направил, или не? Не мислиш ли, че той самият знае?

— Извинявай, Хорти. Пак те подценявам. — Тя седна до джуджето-албинос. — Бъни — изгука тя. — Бъни…

Бъни извърна глава, после отново се обърна към нея и отвори очи. Погледът и беше мътен, нефокусиран. Тя го насочи към Зена и като че ли я разпозна. Огледа се наоколо и изкрещя от страх. Зена я прегърна.

— Всичко е наред, скъпа — каза тя. — Това е Дечко, аз съм тук и ти вече си добре.

— Ама как… къде…

— Шшт. Разкажи ни какво се случи. Нали помниш панаира? Хавана?

— Хавана ще умре.

— Ще се постараем да му помогнем, Бъни. Помниш ли как дойде тук?

— Тук. — Тя се огледа, като че ли една частица от съзнанието и се опитваше да пасне на останалите. — Човекоядецът ми каза да дойда. Той целият беше две очи. След известно време спрях да виждам и очите му. Гласът му беше вътре в мозъка ми. Не помня — жално промълви тя. — Хавана ще умре. — Това прозвуча така, все едно го казваше за пръв път.

— По-добре да не и задаваме сега въпроси — обади се Зена.

— Напротив — каза Хорти. — Трябва да и задаваме, и то бързо. — Той се надвеси над Бъни. — Как откри това място?

— Не си спомням.

— След като Човекоядецът ти говори в съзнанието, какво направи след това?

— Бях на един влак. — Тя отговаряше съвсем неопределено, но нямаше вид да крие информация. По-скоро изглеждаше неспособна да я изкаже — човек трябваше да я измъква като с ченгел от нея.

— Къде отиде, когато слезе от влака?

— Бар. Ъ… Клуб… „Немо“. Попитах къде мога да намеря човека, който е наранил ръката си.

Зена и Хорти се спогледаха.

— Човекоядецът каза, че Зена ще бъде с този човек.

— Той каза ли ти, че този човек е Дечко? Или Хорти?

— Не. Не каза. Гладна съм.

— Добре, Бъни. След мъничко ще ти приготвим страхотна закуска. Какво трябваше да направиш, когато намериш Зена? Да я върнеш обратно?

— Не. Кристалите. Кристалите са в нея. Трябва да са два. Той ще ме подреди два пъти по-зле от Зена, ако се върна без тях. Но ако се върна само с единия, ще ме убие.

— Как се е променил само — презрително каза Зена с отвращение в гласа.

— Как е разбрал къде живея? — попита Хорти.

— Не знам. А! онова момиче!

— Кое момиче?

— Една блондинка. Тя написала писмо на някого. На брат си. Един човек взел писмото.

— Какъв човек?

— Блу. Съдия Блу.

— Блует?

— Да, Съдия Блует. Той взел писмото и в него пишело, че момичето работи в магазин за грамофонни плочи в града. Имало само един такъв магазин. Лесно я открили.

— Те са я открили? Кои те?

— Човекоядецът. И оня Блу. Блует.

Хорти сви юмрюци.

— Къде е тя?

— Човекоядецът я държи в панаира. Мога ли вече да си получа закуската?