Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (15)

* * *

Хорти тръгна.

Навлече си един шлифер, взе портфейла и ключовете си и тръгна. Зена извика след него. Напрежението придаваше дрезгавост на кадифения и глас. Тя го хвана за ръката. Той не се отскубна от нея, а просто продължи да върви — тя се влачеше след него като пушек, всмукван от вакуума, който се образуваше след всяка негова стъпка. Тя се обърна към масата, сграбчи чантата си и напипа два блестящи кристала.

— Хорти, чакай, чакай! — Тя извади кристалите. — Нима си забравил, Хорти? Очите на Боклучко, кристалите — това си ти, Хорти!

— Ако имаш нужда от нещо, независимо какво е, обади се на Ник в Клуб „Немо“. Той е свястно момче — каза Хорти и отвори вратата.

Тя закуцука след него, посегна да го хване за шлифера, не успя и залитна към стената.

— Чакай, чакай. Трябва да ти разкажа, ти не си готов, ти просто не знаеш! — Тя се разплака. — Хорти, Човекоядецът…

Той вече бе преполовил стълбището:

— Грижи се за Бъни, Зен. За нищо на света не излизай навън. Скоро ще се върна.

И той тръгна.

Като се подпираше на стената, Зена се затътри по коридора и влезе в апартамента. Бъни беше седнала на леглото и плачеше от страх. Ала когато видя изкривеното лице на Зена, тя се втурна към нея. Настани я в едно кресло, клекна на пода пред нея, прегърна краката и и сложи облата си брадичка на коленете на Зена. Здравият тен на Зена се бе отдръпнал от лицето и. Тя бе забила поглед в земята — две черни, сега безизразни очи сред безрадостно, унило лице.

Кристалите паднаха на килима и заблестяха в очите на Бъни. Тя ги взе. Бяха топли, вероятно защото Зена ги бе държала в ръката си. Ала малката и ръчичка беше толкова студена… Бяха твърди, но на Бъни и се струваше, че ако ги стисне, ще се окажат меки и гъвкави. Тя ги сложи в скута на Зена. Не каза нищо. По някакъв начин разбираше, че моментът не е за приказки.

Зена каза нещо. Беше неразбираемо — гласът и не представляваше нищо повече от дрезгав шум. Бъни каза едно въпросително „Мм?“ и Зена прочисти гърлото си и рече:

— Петнайсет години.

Бъни мълчаливо я зачака да продължи, недоумяваща защо Зена не изобщо не мига с очи. Сигурно това и причиняваше болка… След малко тя протегна ръка и докосна клепачите и. Зена мигна и неспокойно се размърда.

— От петнайсет години се опитвам да предотвратя това. Още в мига, в който видях тия кристали, разбрах какъв е Хорти. Че даже и преди това знаех… но се уверих, когато видях кристалите. — Тя затвори очи. Това като че ли придаваше повече жизненост на гласа и, все едно напрегнатият и поглед я изтощаваше. — Единствено аз знаех. Човекоядецът само се надяваше. Дори Хорти не знаеше. Единствено аз. Единствено аз. Петнайсет години…

Бъни я погали по коляното. Мина доста време. Тя вече беше сигурна, че Зена е заспала, и бе започнала да се занимава със собствените си мисли, когато плътният, уморен глас прозвуча отново:

— Те са живи. — Бъни вдигна очи. Зена беше покрила кристалите с ръка. — Те мислят и говорят. Те се чифтосват. Живи са. Тези двата са Хорти.

Тя се изправи в креслото и приглади косата си назад.

— Ще ти кажа как разбрах. Бяхме в оня ресторант, вечерта, когато намерихме Хорти. В камиона ни беше влязъл крадец, помниш ли? Тогава той си е сложил коляното върху тези кристали и на Хорти му прилоша. Хорти не можеше да види камиона, беше на голямо разстояние от него, но въпреки това разбра. Бъни, спомняш ли си?

— Мм-хм. Хавана често говореше за това, макар и не на теб. Винаги разбирахме, когато не ти се говори, Зен.

— Сега ми се говори — отегчено каза Зена и облиза устните си. — От колко време си в панаира, Бън?

— Някъде от осемнайсет години.

— Моите са двайсет. Там някъде, все едно. Бях с Братя Куел, когато Човекоядецът откупи панаира им. Той имаше менажерия. Имаше Гогол, един глупчо, една двуглава змия и една плешива катерица. Тогава изпълняваше номер с четене на мисли. Куел продадоха всичко на безценица. Две закъснели пролети и един ураган им стигаха, за да им дойде до гуша от панаира. Бяха гладни години. Аз останах с шоуто най-вече защото вече бях там. А и на другите места не беше по-добро положението. — Тя въздъхна при спомена за отминалите двайсет години, които се гонеха пред очите и. — Човекоядецът беше вманиачен в нещо, което той наричаше хоби. Онези същества са резултат от неговото хоби. — Тя взе кристалите в ръка и ги удари един в друг като зарове. — Ей тези неща са неговото хоби. Те понякога създават особени хора. Когато направеше нов урод, — (при тази дума и двете настръхнаха) — той го задържаше при себе си. Захванал се е с шоубизнеса, за да може хем да останат при него, хем да печели пари от тях. Това е всичко. Той ги задържаше, изследваше ги и създаваше още от тях.

— Значи всъщност това е произходът на особените хора?

— Не! Не на всички. Нали знаеш за жлезите, мутациите… Тези кристали също могат да създават такива същества, това е всичко. Те правят това — мисля, че го правят — нарочно.

— Нищо не разбирам, Зен.

— Благословена да си! И аз не го разбирам. Нито Човекоядецът го разбира, макар че знае адски много за тях. Той, така да се каже, може да говори с тях.

— Как?

— То е нещо като четене на мисли. Свързва съзнанието си с тях. Той… ги наранява психически, докато не направят, каквото иска.

— А какво иска той от тях?

— Много неща. Макар че всичко се свежда до едно. Той иска… посредник. Иска от тях да създадат същество, на което да може да говори и да му дава заповеди. Тогава посредникът ще може на свой ред да общува с кристалите и да ги накара да правят това, което иска Човекоядеца.

— Май съм глупавичка, Зен, не разбирам.

— Не, не си, скъпа… Ех, Бъни, Бъни, как се радвам, че си тук! — тя вдигна албиноската на стола и пламенно я прегърна. — Остави ме да говоря, Бън. Трябва да говоря! Толкова години не съм казала и една думичка за това…

— Обзалагам се, че няма да разбера и една от десет твои думи.

— Напротив, агънце. Настани ли се удобно? Добре… виж, тези кристали са нещо като животни. Те не приличат на никое животно, съществувало някога на земята. Не мисля, че произходът им е от нашата планета. Човекоядецът ми каза, че понякога вижда една картина — бели и жълти звезди на фона на черно небе, точно както би изглеждал космосът, ако не го гледаш от Земята. Той смята, че кристалите са пришълци тук.

— Той ти е казал това? Имаш предвид, че той ти е говорил за тях?

— Още малко и щеше да ми плаща на час, че го слушам. Май всеки има нужда да поприказва с някого от време на време. Той говореше с мен. Всеки път заплашваше, че ще ме убие, ако някога го издам. Но не беше това причината да пазя тайната му. Той се отнасяше добре с мен, Бъни. Той е зъл и смахнат, но винаги се е отнасял добре с мен.

— Знам. Ние се удивлявахме.

— Никога, нито в началото, нито по-нататък, не съм мислела, че на някого въобще му пука за това. Когато разбрах какво всъщност се стреми да направи, вече не можех да кажа на никого — никой нямаше да ми повярва. Всичко, което можех да направя, бе да науча колкото се може повече и да се надявам, че ще успея да му попреча, когато дойде моментът.

— Да му попречиш за какво, Зен?

— Ами, виж сега, ще ти разкажа още малко за кристалите. Тогава ще разбереш. Тези кристали копираха нещата. Имам предвид, ако един от тях се намира близо до някое цвете, прави друго, почти същото като оригинала. Или куче, или птица. Но в повечето случаи „копията“ не се получаваха правилно. Като Гогол. Като двуглавата змия.

— Гогол е един от тях?

Зена кимна.

— Момчето-риба. Мисля, че е трябвало да бъде човек. Няма ръце, няма крака, няма зъби и не може да се поти, тъй че трябва да седи в аквариум, иначе ще умре.

— Ама кристалите с каква цел правят това?

Тя поклати глава.

— Това е едно от нещата, които Човекоядецът се опитваше да разбере. Няма никаква закономерност в копията на кристалите, Бъни. Имам предвид, един изглежда досущ като оригинала, друг се пръква с куп аномалии, трети изобщо не оживява, въобще — абсолютна каша. Затова той искаше посредник — някой, който да може да общува с кристалите. Той самият не можеше — освен за отделни кратки мигове. Разбираше ги толкова, колкото аз и ти разбираме от висша химия или радари. Едно нещо обаче не стана ясно. Съществуват различни видове кристали — някои са по-сложно устроени от други и имат по-големи способности. Може и всички да са еднакви, но час от тях да са по-възрастни. Те никога не си съдействаха един на друг, като че ли нямаха нищо общо помежду си.

— Ала те се размножаваха. Човекоядецът не знаеше това. Беше му известно, че понякога някоя двойка кристали спираше да му отговаря, когато ги наранява. Отначало той мислеше, че са мъртви. Направи дисекция на една двойка. А веднъж даде една на стария Уорбъл.

— Помня го! Беше як мъж, но твърде стар. Обичаше да помага на готвача и на всички. Той умря.

— Умря — може и така да се каже. Помниш ли какви неща дялаше от дърво?

— О, да — кукли и играчки и всякакви такива работи.

— Точно така. Той направи едно човече-в-кутия и използва тези тук за очи. — Тя подхвърли кристалите и ги хвана. — Той все раздаваше разни неща на дечицата. Беше един добродушен старец. Знам каква е съдбата на това човече-в-кутия. Човекоядецът така и не разбра, но Хорти ми каза. По един или друг начин то е преминало от човек на човек и е попаднало в дом за сираци. Там е бил Хорти, още като мъничко бебе. В продължение на шест месеца кристалите са били част от Хорти — или той е бил част от тях.

— А какво е станало с Уорбъл?

— А, може би година по-късно Човекоядецът започна да се чуди дали кристалите са се размножили и какво е излязло от това. Страхуваше се, че се е разделил с два големи, добре развити кристала, които на всичко отгоре не бяха мъртви. Когато Уорбъл му каза, че ги е приложил към издялана от него играчка, която е дал на някакво дете, и че не знае къде са, Човекоядецът го удари. Свали го на земята с един удар. Старият Уорбъл така и не се събуди, въпреки че минаха цели две седмици, преди да умре. Никой освен мен не знае това. Случи се навън, зад готварската шатра. Аз видях.

— Не знаех за това — прошепна Бъни, опулила рубинените си очи срещу Зена.

— Никой не знае — повтори Зена. — Хайде да изпием по едно кафе… ей, слънчице! Ти така и не си изяде закуската, бедничката ми!

— О, по дяволите — отвърна Бъни, — остави това сега. Продължавай да разказваш.

— Ела в кухнята — каза Зена и решително се изправи. — Не, не се учудвай, когато забележиш в Човекоядеца нещо нечовешко. Той… не е човек.

— Тогава какъв е?

— Ще стигна и дотам. Сега за кристалите — Човекоядецът твърди, че най-подходящата дефиниция за начина, по който те създават живи същества — растения и животни и прочие, е да кажеш, че те ги сънуват. И ти понякога сънуваш. Нали знаеш как нещата, които сънуваш понякога са ясни и подробни, а друг път — мъгляви, или уродливи, или с изкривени пропорции?

— Да. Къде са яйцата?

— Ето ги, скъпа. И така, кристалите понякога сънуват. Когато сънуват ясно и подробно, създават доста сполучливи растения, и истински плъхове, паяци и птици. Макар че обикновено не успяват. Според Човекоядеца това са еротични сънища.

— Какво искаш да кажеш?

— Те сънуват, когато станат готови да се чифтосват. Ала някои са твърде… млади, или недоразвити, а други вероятно просто не намират правилния партньор в подходящия момент. Но когато сънуват по този начин, те видоизменят молекулите на дадено растение и го правят като друго растение, или превръщат купчина плесен в птица… никой не може да каже какво ще им хрумне да направят, нито пък защо.

— Но… за какво им е да създават разни неща, че да могат да се чифтосват?

— Човекоядецът не смята, че те го правят точно за да могат да се чифтосват — търпеливо каза Зена. Тя ловко чукна едно яйце в тигана. — Нарича го вторичен продукт. То е все едно си влюбена и не мислиш за нищо друго, освен за любимия си и така измисляш песен. В нея може изобщо да не се пее за любимия ти. Може да е за някое поточе, или цвете, или нещо друго. За вятъра. Дори може да не е цяла, завършена песен. Тази песен би била вторичен продукт. Разбираш ли?

— Ами, значи кристалите създават същества, даже завършени същества, така както Тин Пан Алей създава песни.

(Б.пр.: Тин Пан Алей — квартал в Ню Йорк, където живеят много композитори и издатели на джазова и поп-музика.)

— Нещо такова. — Зена се усмихна за пръв път от доста време насам. — Седни, скъпа, аз ще донеса сандвича. Сега, това е мое предположение — когато два кристала се чифтосат, се получава нещо различно. Те създават завършено същество, ала не го правят от каквото и да е, както действат единичните кристали. Отначало те като че ли умират заедно. Остават така със седмици. След това започват да сънуват общ сън. Откриват нещо живо близо до тях и го преобразяват. Заменят го цялото, клетка по клетка. Промяната не може да се забележи в самото същество. Да кажем, че е куче — то ще продължава да яде и да тича насам-натам, ще вие на луната и ще гони котките. Но един ден — не знам колко време отнема целият процес — един ден то ще бъде напълно заменено, всяко атомче от него.

— Тогава какво става?

— Тогава то може да променя себе си — ако изобщо някога си помисли да се променя. Може да се превърне в почти всичко, ако пожелае.

Бъни спря да дъвче, замисли се, преглътна и попита:

— Как се променя?

— Ами, може да става по-голямо или по-малко. Да му порастнат още ръце и крака. Може да приема смешни форми — слабо като върлина, или кръгло като топка. Може да възстановява крайниците си, в случай, че се нарани. И може да прави такива неща със съзнанието си, каквито ние не можем и да си представим. Бъни, чела ли си някога за върколаци?

— Ония отвратителни същества, дето се превръщат от вълци в хора и обратно?

Зена си сръбна от кафето.

— Ммм. Е, това в повечето случаи са митове и легенди, но те може да са се родили, когато някой наистина е видял такава промяна.

— Искаш да кажеш, че тия кристални същества не са нещо ново на земята?

— О, съвсем не! Според Човекоядеца те пристигат, живеят, размножават се и умират тук непрекъснато.

— И то само за да създават особени хора и върколаци — удивено прошепна Бъни.

— Не, миличка! Създаването на такива същества не означава нищо за тях! Те живеят свой собствен живот. Даже и Човекоядецът не знае какво правят, за какво мислят. Съществата, които създават, са несъществени неща за тях, като безмислени драсканици на лист хартия, който изхвърляш в коша за боклук. Човекоядецът обаче смята, че ще може да ги разбира, ако успее да си набави този посредник.

— Че защо му е да разбира нещо толкова налудничаво?

Дребното лице на Зена потъмня от гняв.

— Когато узнах защо, започнах да го слушам много внимателно — и да се надявам, че един ден ще успея да го спра. Бъни, Човекоядецът ненавижда хората. Той мрази и презира всички хора.

— О, да — каза Бъни.

— Дори и сега, при мизерния контрол, който успява да упражнява над кристалите, той е успял да накара някои от тях да изпълняват желанията му. Бъни, той е разпръснал кристали навсякъде в една блатиста местност, пълна с яйца на маларични комари. Наловил е коралови змии (Б.пр.: Вид дребни, отровни змии, разпространени в южните щати на САЩ и субтропиците на Америка, с коралово-червени, жълти и черни напречни ивици по тялото.) от Флорида и ги е заселил в Южна Калифорния. Такива работи. Това е една от причините да се занимава още с панаира — с него обикаля цялата страна, по един и същ маршрут година след година. Той се връща отново и отново, намира кристалите, които е оставил и следи колко вреда са причинили на хората. Непрекъснато открива още кристали. Намира ги навсякъде. Броди по горите и прериите и от време на време изпраща… нещо като мисловен сигнал, той си знае какъв точно. Той наранява кристалите. Когато те усетят болка, той го разбира. Души наоколо, дебне кристалите, докато болката им не го заведе право при тях. Но, тъй или иначе, има ги навсякъде, по много. Изглеждат като камъни или буци пръст, преди да се изчистят от мръсотията.

— О, колко… колко ужасно! — В очите на Бъни проблеснаха сълзи. — Той трябва да бъде… убит!

— Не знам дали е възможно да бъде убит.

— Смяташ, че той действително е едно от ония същества на кристалите?

— Мислиш ли, че едно човешко същество е способно на това, което той прави?

— Но… какво ще направи той, ако се сдобие с посредник?

— Ще му промие мозъка. Съществата, създадени от два кристала, представляват онова, което те мислят, че са. Човекоядецът ще каже на посредника, че той е слуга и трябва да изпълнява заповедите му. Посредникът ще му повярва и ще възприема себе си този начин. Чрез него Човекоядецът ще има истинска власт над кристалите. Вероятно би могъл да ги накара да се чифтосват и да „изсънуват“ заедно всяка ужасия, която пожелае. Би могъл да предизвика епидемии, болести по растенията и отрови, докато най-накрая не остане нито един човек на земята! А най-лошото в цялата работа е, че кристалите не показват и най-малко желание да правят такива неща! На тях им стига животът им да си продължава както досега — да създават от време на време по някоя котка или цвете, да се занимават с техните си мисли и изобщо да живеят по техния си начин, независимо колко странен ни изглежда на нас. Те нямат нищо против хората! Тях просто хората не ги интересуват.

— О, Зен! И ти си носила със себе си този товар толкова години! — Бъни заобиколи масата и я целуна. — О, миличка, защо не си го споделила с някого?

— Не смеех, слънчице. Хората щяха да си помислят, че не съм с всичкия си. А и Хорти…

— Какво „Хорти“?

— Хорти е бил бебе в дом за сираци, когато, неизвестно как, оная играчка с кристалните очи се е озовала там. Кристалите са избрали него. Всичко съвпада. Той ми каза, че когато Боклучко — така наричаше човечето-в-кутия — та когато Боклучко му бил отнет, той едва не умрял. Лекарите там смятали, че това се дължи на някакъв вид психоза. Грешна диагноза, разбира се — детето е било в някаква странна зависимост от семейството кристали и не е можело да съществува без тях. Изглежда е било по-лесно да му върнат играчката — тя била грозна, както ми каза Хорти — отколкото да опитат да излекуват психозата му. Във всеки случай Хорти взел Боклучко със себе си, когато бил осиновен. Познай от кого — от оня Армънд Блует, съдията.

— Той е отвратителен! Целият е разплут и… мазен.

— През тези двайсет, че и повече години Човекоядецът всъщност без да знае е търсил точно такова същество, създадено от двойка кристали. Когато е намерил първия си кристал, изобщо не му е хрумнало, че са на двойки, и затова не е потърсил другия. После разбра за Хорти. Преди това той само предполагаше за съществуването му, но тогава разбра със сигурност. Аз разбрах със сигурност през онази нощ, когато взехме Хорти. Човекоядецът би дал всичко на света, за да притежава Хорти — човекът. Не, Хорти е спрял да бъде човек още откакто е бил на една годинка. Казах го в друг смисъл, нали разбираш.

— И това ще бъде неговият посредник?

— Именно. Затова, когато разбрах кой е Хорти, аз се възползвах от възможността да го скрия в последното място на земята, където би се сетил да го търси Пиер Монетър — точно пред очите му.

— О, Зен! Какъв огромен риск си поела! Той непременно щеше да разбере за него!

— Не беше чак такъв риск. Човекоядецът не може да чете мислите ми. Може да ме вика по необичаен начин, може да се опитва да проникне в съзнанието ми, но никога не е успявал да го постигне. При това той не е способен на това, което Хорти направи с теб преди малко. Човекоядецът те е хипнотизирал, за да те накара да откраднеш кристалите и да му ги занесеш. Хорти проникна директно в съзнанието ти и премахна хипнозата от него.

— Аз… аз си спомням. Щях да се побъркам.

— Държах Хорти близо до себе си и непрекъснато се занимавах с него. Изчетох му всичко, което успях да докопам. Всичко, Бъни — и сравнителна анатомия, и история, и музика, и математика, и химия — всичко, което ми дойде на ума, че може да му осигури познание за хората и човешкия живот. Има една древна латинска сентенция, Бъни: Cogito ergo sum — „Мисля, следователно съществувам.“ Хорти е самото въплъщение на тази сентенция. Когато беше джудже, той вярваше, че е джудже. Не растеше. Никога не си помисли дали ще му се промени гласът. Никога не помисли да приложи знанията си върху себе си — оставяше на мен да взимам всички решения, засягащи него. Знанията си складираше в един таван без врати и прозорци и те не му влияеха по никакъв начин — до момента, в който реши, че е време да ги използва. Знаеш ли, той има еидетична памет.

— Какво значи това?

— Фотографическа памет. Запомня идеално всичко, което е види, прочете или чуе. Запазих в тайна това, че пръстите му започнаха да порастват отново, а те, както знаеш, бяха невъзвратимо смазани. Това бе единственото нещо, което можеше да издаде на Човекоядеца какъв е Хорти. Хората не могат да възстановяват пръстите си. Съществата, създадени от един кристал, също не могат. Човекоядецът често се застояваше в менажерията с часове — опитваше се да накара катерицата да си пусне козина, или пък с помощта на съзнанието си да предизвика появата на хриле у Гогол, момчето-риба. Ако бяха създадени от двойка кристали, те щяха да успеят да коригират физическите си дефекти.

— Мисля, че разбирам. И ти фактически си се старала да накараш Хорти да вярва, че е човек, нали?

— Точно така. Той трябваше да отъждествява себе си единствено и само с човечеството. По тази причина го научих да свири на китара, след като пръстите му се възстановиха, за да може бързо и комплексно да се образова музикално. За една година свирене на китара можеш да научиш повече за теорията на музиката, отколкото за три години на пиано, а музиката е най-човешкото от всичко човешко… Той ми вярваше безрезервно, тъй като аз никога не го оставях да се замисля за себе си.

— Аз… никога досега не съм те чувала да говориш така, Зен. Като в книгите.

— Аз също играх роля в тази пиеса, слънчице — тихо каза Зена. — Първо, налагаше се да крия Хорти, докато не го науча на всичко, което е във възможностите ми. Освен това трябваше да измисля някакъв начин да го накарам да попречи на Човекоядеца, и то без опасност Човекоядецът да го направи свой роб.

— Как би могъл да успее?

— Според мен Човекоядецът е „еднокристално“ същество. Мисля, че ако Хорти успее да се научи да използва онзи мисловен бич, с който си служи Човекоядеца, срещу него, ще може да го унищожи. Ако аз застрелям Човекоядеца, куршумът няма да убие кристала му. Възможно е после кристалът да се чифтоса и да го създаде отново, и то с цялата сила, която притежават „двукристалните“ създания.

— Зен, откъде си сигурна, че Човекоядецът не е създаден от два кристала?

— Не съм — мрачно отвърна Зен. — Ако случаят е такъв, тогава мога само да се моля вярата на Хорти в човешката му същност да е достатъчно непоклатима, за да устои на онова, в което иска да го превърне Човекоядецът. Омразата към Армънд Блует е човешко чувство. Любовта към Кей Халоуел също. Това са две чувства, които съм разпалвала у него, които съм му набивала в главата, за които съм се закачала с него, докато не се превърнаха в кръв в жилите на съзнанието му.

Бъни остана безмълвна пред този буреносен порой от думи. Тя знаеше, че Зена обича Хорти и че жената в нея усеща появата на Кей Халоуел на сцената като фатална заплаха за себе си. Знаеше, че тя се беше борила и преборила с изкушението да отклони Хорти от пътя му, водещ към Кей. Но повече от всичко Бъни знаеше, че сега, когато предстоеше решителната битка в дългогодишната и война, Зена се бе изправила очи в очи със страха и разкаянието.

Тя погледна гордото, пострадало лице на Зена — устните, леко отпуснати от едната страна, болезнено изкривената глава, прегъбените рамене под обемистата хавлия — и разбра, че никога няма да забрави тази гледка. Човечество е понятие, близко и скъпо на уродите — създанията, които стоят на прага му, изпълнени с копнеж, които ревностно заявяват и защитават своята принадлежност към хората, които нито за миг не спират жадно да протягат недоразвитите си ръце към света на нормалните. Бъни изсече в съзнанието си медалион — спомен и знак на почит — с лика на осакатената смела жена пред себе си.

Погледите им се срещнаха и Зена бавно се усмихна.

— Ей, Бъни…

Бъни отвори уста и се задави, или изхлипа. Обви ръце около Зена и притисна брадичката си в хладната трапчинка на мургавата шия. Стисна очи, за да изпъди сълзите навън. Когато ги отвори, можеше да вижда отново. Но не можа да проговори.

Над рамото на Зена, през вратата на кухнята тя видя огромна призрачна фигура в хола. Когато гигантът се надвеси над масичката за кафе, отпуснатата му долна устна увисна. Ръцете му старателно вдигнаха един, после втори кристал. Изправи се, сиво-зеленото му лице и хвърли мътен, състрадателен поглед, после безшумно излезе през вратата.

— Бъни, скъпа, причиняваш ми болка.

„Онези кристали са Хорти — помисли си Бъни. — Сега ще и кажа, че Солум ги е занесъл на Човекоядеца.“ Лицето и гласът и бяха бели и сухи като тебешир, когато каза:

— Ти още не знаеш какво е болка…