Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (13)

* * *

— Да, аз съм Пиер Монетър. Влезте. — Той се отмести от вратата и момичето влезе.

— Това е толкова мило от ваша страна, г-н Монетър. Знам, че сигурно сте ужасно зает. А и най-вероятно изобщо няма да сте в състояние да ми помогнете.

— Бих могъл да не ви помогна, дори и да съм в състояние — каза той. — Седнете.

Тя си избра един сгъваем шперплатов стол, който се намираше в единия край на полу-писалищната, полу-лабораторна пейка, заемаща почти цяла стена от фургона. Той я изгледа студено. Чуплива руса коса, очи, понякога сивосини, друг път с една идея по-тъмни от небесно-синьо. Престорено спокойствие, което той разшифрова съвсем лесно с неговите обучени сетива. Тя е разтревожена, помисли си той; изплашена и засрамена от това. Той почака.

Тя каза:

— Има едно нещо, което трябва да открия. Случи се отдавна. Почти го бях забравила, а после видях афишите ви и си спомних… може и да греша, но ако само… Тя притисна ръцете си една в друга. Монетър ги погледна и после отново насочи хладния си поглед към очите и.

— Извинете ме, г-н Монетър. Май не мога да стигна до същината на нещата. Всико е толкова неясно и толкова… ужасно важно. Въпросът е следният — когато бях малка, на седем или осем години, едно момче от моя клас в училище избяга от къщи. Беше някъде на моята възраст и май страхотно се бяха скарали с втория му баща. Мисля, че беше наранен. Ръката му. Не знам колко сериозно. Аз бях сигурно последният човек в града, който го видя. Оттогава никой не го е виждал.

Монетър взе някакви книжа, прегледа ги и ги върна на мястото им.

— Наистина не знам с какво мога да ви помогна, госпожице…

— Халоуел. Кей Халоуел. Моля ви да ме изслушате, г-н Монетър. Бих петдесет километра път, за да се срещна с вас, понеже не мога да си позволя да пропусна и най-незначителния шанс…

— Ако смятате да плачете, ще трябва да се разкарате оттук — изръмжа той. Гласът му беше толкова груб, че тя се сепна. След това той благо я подкани:

— Моля, продължете.

— Бл-лагодаря ви. Ще бъда кратка… Точно се беше стъмнило, една мъглива дъждовна вечер. Ние живеехме край магистралата и аз излязох в задния двор, за да свърша нещо… не помня точно… все едно, той беше там, стоеше до светофара. Говорих с него. Той ме помоли да не казвам на никого, че съм го видяла, и аз спазих обещанието си, до днес. След това — тя затвори очи, явно опитвайки се да възстанови всяка частичка от спомена, — май някой ме извика. Аз тръгнах да се прибирам и го оставих. След малко обаче отново надникнах навън и го видях да се качва в каросерията на един камион, който беше спрял на светофара. Беше един от вашите камиони. Сигурна съм, че беше от вашите. Както беше боядисан… и вчера, когато видях вашите афиши, се сетих за него.

Монетър мълчеше, а хлътналите му очи бяха безизразни. После той някак внезапно осъзна, че тя е свършила да говори.

— Това се е случило преди дванайсет години? И, предполагам, вие искате да знаете дали това момче е дошло в панаира.

— Да.

— Не е. Ако е идвал тук, аз със сигурност щях да разбера това.

— О… — Гласът и прозвуча немощно, съкрушено, и все пак с примирение. Явно не бе очаквала друг отговор. Тя видимо се съвзе и каза:

— Той беше дребен за възрастта си. Имаше много тъмна коса и очи и продълговато лице. Казваше се Хорти — Хортън.

— Хорти… — Монетър се помъчи да си спомни. Тези две срички му звучаха някак познато. Само че откъде… Той поклати глава:

— Не си спомням нищо за момче на име Хорти.

— Моля ви, опитайте се. Моля ви! Разбирате ли… — Тя го погледна изпитателно, с въпрос в очите.

Той му отговори, като каза:

— Можете да ми имате доверие.

Тя се усмихна.

— Благодаря ви. Ами, има един мъж, ужасен човек. Навремето той беше настойник на това момче. Той постъпва с мен отвратително — става въпрос за някакво старо съдебно дело и той може да успее да ми попречи да получа едни пари, които трябва да ми се изплатят, когато навърша пълнолетие. Те ми трябват. Не за мен — за брат ми. Той ще става лекар и…

— Не обичам лекарите — каза Монетър. Ако съществуваше боен вик, в който да тържествува омразата, вместо чувството за свобода, (???) той отекна в гласа му, докато изричаше тези думи. Той се изправи. — Не знам нищо за никакво момче на име Хорти, което е изчезнало преди дванайсет години. По никакъв начин не съм заинтересуван от откриването му, особено при положение, че то ще помогне на един човек да превърне себе си в паразит, а пациентите си — в глупаци. Не отвличам хора и не смятам да имам нищо общо с едно издирване, което направо вони на отвличане и изнудване. Сбогом.

Тя беше станала заедно с него. Очите и се бяха разширили.

— Аз… съжалявам. Наистина, аз…

— Сбогом. — Този път думите бяха меки като перушина, казани с внимание, за да и покажат, че любезността му беше кадифена ръкавица върху желязна ръка. Тя се обърна към вратата и я отвори. Спря и го погледна през рамо.

— Може ли да ви оставя адреса си, просто в случай, че някой ден…

— Не може — каза той. Обърна и гръб и седна. Чу как вратата се хлопна.

Той затвори очи, а извитите му, цепнати ноздри се разшириха до кръгли дупки. Човеци, човеци, и техните сложни, безмислени, дребни интриги. В човеците нямаше нищо неразбираемо, нищо загадъчно или озадачаващо. Всичко човешко можеше да бъде изяснено посредством простичкия въпрос: „Каква ти е ползата от това?“ …Какво можеха да знаят хората за една форма на живот, на която бе чужда идеята за извличане на полза от нещата? Какво би могъл да каже един човек за своя кристален събрат, живите кристали, които можеха да комуникират помежду си и не се осмеляваха да го правят, които можеха да си помагат един на друг и се отнасяха към това с презрение?

И какво — той си отпусна една усмивка — какво щяха да направят хората, когато им се наложеше да воюват с чуждоземците? Когато се изправеха срещу враг, който минава в настъпление и после се отказва от него, след което предприема различен вид настъпление, по различен начин, на друго място?

Той потъна в сложните си размисли, повел своите кристалоподобни войници срещу глупавата тълпа на човечеството, и постепенно забрави за безмислените тревоги на едно момиче, търсещо някакво отдавна изчезнало дете заради някаква нейна си користна причина.

— Хей, Човекоядецо.

— Проклятие! Сега пък какво?

Някой неуверено отвори вратата.

— Човекоядецо, има…

— Влизай, Хавана, и говори по-високо. Мразя някой да ми мънка.

Хавана стъпка пурата си на стъпалото и се вмъкна вътре.

— Отвън има един човек, който иска да говори с теб.

Монетър се навъси над рамото му.

— Косата ти е почнала да посивява. Поне каквото е останало от нея. Боядисай я.

— Добре, добре. Веднага, още днес. Съжалявам. — Той отчаяно пристъпи от крак на крак. — Колкото до този човек…

— За днес ми стига — каза Монетър. — Никому ненужни хора, които искат невъзможни и маловажни неща. Видя ли онова момиче, което излезе оттук?

— Да. Точно това се опитвам да ти кажа. Оня тип също я видя. Нали разбираш, той чакаше да се срещне с теб. Попита Джонуърд къде може да те намери и…

— Мисля, че ще уволня Джонуърд. Той е рекламен помощник, а не разпоредител. Какво му влиза в работата да ми праща досадници?

— Сигурно е преценил, че трябва да видите този човек. Важна клечка е — плахо каза Хавана. — Тъй че когато дойде при фургона ти, той ме попита дали може да влезе. Отговорих му, че си зает, говориш с някого. Той каза, че ще почака. Някъде по това време вратата се отваря и онова момиче излиза. Опира се с ръка на рамката и се обръща назад да ти каже нещо, а тоя тип, важната клечка, на него направо му изгарят бушоните. Няма майтап, Човекоядецо, никога не съм виждал такова нещо. Сграбчва ми рамото. Сигурно цяла седмица ще ми остане синьо там. Разправя ми: „Тя е! Тя е!“ и аз викам: „Коя?“, а той вика: „Не трябва да ме види! Тя е дявол! Отряза си пръстите и те пак и порастнаха.“

Монетър се изпъна като пружина на стола си и се завъртя с лице към джуджето.

— Говори, Хавана — каза той с благия си тон.

— Ами, това е всичко. Освен че той се сви под платформата на Гогол, за да се скрие, и си подаде носа да погледне момичето чак когато тя го отмина. Тя изобщо не го забеляза.

— Къде е той сега?

Хавана хвърли поглед към вратата.

— Още си е там. Изглежда доста зле. Май е получил нещо като истеричен припадък.

Монетър стана от стола и се втурна към вратата, оставяйки изцяло на Хавана да реши дали да се махне от пътя му, или не. Джуджето отскочи встрани от траекторията на Монетър, но не достатъчно далеч, за да избегне кокалестия ръб на таза му, който се заби с изумителна сила в охранената скула на Хавана.

Монетър с няколко скока се озова до свития зад платформата мъж, коленичи и успокоително сложи ръка на челото му, което бе хладно и влажно.

— Всичко е наред, сър — каза той с плътен, утешителен глас. — С мен ще бъдете в пълна безопасност. — Той наблегна на понятието „безопасност“, тъй като, каквато и да бе причината, човекът беше целия изпотен, разтреперан, направо обезумял от страх. Монетър не му зададе въпроси, а продължи да нарежда:

— Вече сте на сигурно място, сър. Съвсем сигурно. Нищо лошо не може да ви се случи. Елате с мен — ще изпием по едно питие. Ще се съвземете.

Бледите очи на мъжа бавно започнаха да се фокусират в него. Постепенно придобиха осъзнато и леко смутено изражение. Той каза:

— Мм. Ъ… лек пристъп на… хм… световъртеж, нали знаете. Извиненте, че съм… хм.

С любезната помощ на Монетър той се изправи, вдигна от земята една кафява мека шапка и я изтупа от праха.

— Кабинетът ми е ей тук. Моля, влезте и седнете.

Като държеше здраво мъжа за лакътя, Монетър го заведе до фургона, направи му път да изкачи двете стъпала, протегна се през него и отвори вратата.

— Желаете ли да си полегнете за няколко минути?

— Не, не. Благодаря ви, много сте любезен.

— Седнете тук, тогава. Мисля, че ще ви е удобно. Сега ще ви дам нещо, от което ще се почувствате по-добре. — Той отвори секретната брава на сейфа си и избра една светлокафява бутилка портвайн. (Б.пр.: Сладко, обикновено тъмночервено на цвят, подсилено вино.) Извади някакво шишенце от едно чекмедже на бюрото си, капна две капки от него в една чаша и я напълни с вино. — Изпийте това. Ще се почувствате по-добре. Малко натриев амитал (Б.пр.: Амитал е търговска марка за C11H18N2O3 — безцветно кристалинно съединение, използвано като успокоително и приспивателно средство.) — точно колкото да успокои нервите ви.

— Благодаря ви, благодаря… — той жадно го изпи — …ви. Вие ли сте г-н Монетър?

— На вашите услуги.

— Аз съм Съдия Блует. По наследствени дела, нали знаете. Хм.

— За мен е чест.

— Нищо подобно, нищо подобно. Аз съм този, който… изминах седемдесет километра, за да се срещна с вас, сър, и с удоволствие бих го направил отново. Вие сте прочут човек.

— Никога не съм знаел това — каза Монетър и си помисли, тая подла твар е неискрена също като мен. — С какво мога да ви помогна?

— Хм. Ами, вижте сега. Въпрос от — ами — научен интерес. Четох за вас в едно списание, нали знаете. Там пишеше, че няма жив човек, който да знае повече от вас за ур… ъ, за особените хора и за тия работи.

— Не бих твърдял такова нещо — каза Монетър. — Разбира се, работя с тях от много отдавна. Какво искате да знаете?

— Ами… това е от нещата, които не можеш да намериш в енциклопедиите. Нито пък можеш да попиташ за това някой от така наречените учени — те просто се изсмиват на онова, което не е написано някъде в някоя книга.

— Изпитал съм това на собствения си гръб, г-н съдия. Аз не се разсмивам лесно.

— Чудесно. Тогава ще ви попитам. А именно, знаете ли нещо за — аа — регенерацията?

Монетър притвори очи. Дали глупакът щеше някога да стигне до същественото?

— Какъв вид регенерация? На пръстените на кръглите червеи? Клетъчна регенерация? Или говорите за старовремските радиоприемници?

— Моля ви — каза съдията и немощно махна с ръка. — Аз съм доста невеж по тия въпроси, г-н Монетър. Ще трябва да използвате по-разбираем език. Това, което искам да знам, е следното — в каква степен е възможно възстановяване след сериозно порязване?

— Колко сериозно?

— Хм. Наречете го ампутация.

— Ами, вижте, г-н съдия, зависи. Връхче на пръст е възможно да се възстанови. Счупена кост може да порастне изненадващо много. Вие… вие може би знаете за случай, в който регенерацията е била, да кажем, малко повече от естествена?

Последва дълга пауза. Монетър забеляза, че съдията започна да пребледнява. Наля му още вино и напълни една чаша за себе си. Вълнението му растеше с всяка секунда.

— Действително знам такъв случай. Поне, имам предвид… хм. Поне на мен така ми се струва. Тоест, аз видях ампутацията.

— Ръка? А може би крак, или стъпало?

— Три пръста. Три здрави пръста — каза съдията. — И те, изглежда, ще да са порастнали отново. И то за четиресет и осем часа. Един известен специалист по остеология (Б.пр.: Наука за структурата и функциите на костите.) прие цялата работа за една голяма шега, когато го попитах за това. Отказа да повярва, че говоря сериозно. — Той внезапно се наведе напред така рязко, че отпуснатата кожа на ченето му се „развълнува“. — Кое беше това момиче, което преди малко излезе оттук?

— Ловец на автографи — отегчено отвърна Монетър. — Вече бях забравил за нея. Моля, продължавайте нататък.

Съдията с мъка преглътна.

— Името и е… Кей Халоуел.

— Сигурно е така. Сигурно е така. Темата ли сменихте? — нетърпеливо попита Монетър.

— Нищо подобно, сър — разпалено отвърна съдията. — Това момиче, това чудовище… на ярка светлина, пред очите ми, тя отряза три пръста от лявата си ръка! — той кимна, подпрял с език долната си устна, и се отново се облегна.

Ако бе очаквал бурна реакция, не би трябвало да е останал разочарован. Монетър скочи на крака и изрева:

— Хавана! — отиде до вратата и изкрещя отново. — Къде е тая дребна лоена топка — а, ето те и теб, Хавана. Тичай да доведеш онова момиче, което току-що си тръгна оттук. Разбра ли? Открий я и я доведи тук. Не ме интересува какво ще и кажеш — намери я и я доведи обратно тук. — Той нервно плесна с ръце. — Тичай!

Той се върна обратно на стола си, с изкривено от напрежение лице. Погледна ръцете си, после съдията.

— Доста сте убеден в това.

— Да, така е.

— Коя ръка?

— Лявата. — Съдията прокара пръст под яката си, за да я поотпусне. — А, г-н Монетър. Ако онова момче ще я води тук, защо, ъ… аз, тоест…

— Доколкото разбирам, вие се страхувате от нея.

— Ами, ъ… не бих се изразил така — каза съдията. — Поуплашен съм, да. Хм. Вие нямаше ли да бъдете?

— Не — отвърна Монетър. — Вие лъжете, сър.

— Аз? Да лъжа? — Блует изпъчи гърди и намръщено погледна шефа на панаира.

Монетър притвори очи и започна да изброява на пръсти:

— Би следвало, че онова, което ви е изплашило преди няколко минути, е бил вида на лявата ръка на момичето. Казал сте на джуджето, че пръстите са порастнали отново. Явно тогава сте видели възстановената ръка за пръв път. А в същото време вие ми казвате, че вече сте говорили с остеолог за това.

— Няма нищо невярно в това — категорично отсече Блует. — Аз действително видях възстановената и ръка, когато тя застана до тази врата, и я видях наистина за пръв път. Видях обаче и как тя си отрязва пръстите!

— Тогава защо — попита Монетър — извате при мен да ми задавате въпроси относно регенерацията? — Като видя, че съдията се затруднява да му отговори, той добави:

— Хайде сега, съдия Блует. Или не сте споменали истинската причина за идването ви тук, или… сте виждали случай на такава регенерация и преди. А. Виждам, че това е отговорът. — Очите му започнаха да хвърлят мълнии. — Мисля, че е по-добре да ми разкажете цялата история.

— Това не е вярно! — възрази съдията. — Наистина, сър, не ми харесва този кръстосан разпит. Не мога да разбера…

Монетър ловко протегна ръка да раздвижи малко страха, който изпълваше въздуха около този лигав хитрец.

— Намирате се в по-голяма опасност, отколкото подозирате — прекъсна го той. — Аз знам каква е тази опасност и вероятно съм единственият човек в света, който може да ви помогне. Или ще ми съдействате, сър, или ще си тръгнете оттук незабавно и ще си понесете последствията. — Той каза това с мекия си глас, настроен да звучи тихо и звучно, който явно изплаши съдията почти до смърт. Низът от въображаеми ужасии, които преминаха като на филм по пребледнялото лице на Блует, трябва да са били меко казано колоритни. Монетър с лека усмивка се облегна на стола си и зачака.

— М-мога ли… — Съдията си наля още вино. — Ох. Вижте, сър. Трябва да ви кажа отсега, че цялата тая работа се основава на… ъ… мои предположения. Тоест, беше така, докато не видях момичето преди малко. Между другото, аз не искам тя да ме види. Можете ли…

— Когато Хавана я доведе, ще ви скрия. Продължавайте.

— Добре. Благодаря ви, сър. Ами, преди години приютих едно дете в дома си. Едно грозно малко чудовище. Когато беше на седем или осем години, той избяга от къщи. Оттогава не съм чувал нищо за него. Предполагам, че сега трябва да е на деветнайсет или там някъде — ако е жив. А… а изглежда между него и това момиче има някаква връзка.

— Каква връзка? — попита Монетър.

— Ами, т-тя като че ли знаеше нещо за него. — Докато Монетър нервно преместваше единия си крак върху другия, съдията изтърси:

— Фактът е, че се случи малка неприятност. Момчето беше крайно непокорно. Аз го напердаших и го затворих в един килер. Ръката му — съвсем случайно, нали разбирате — ръката му попадна между пантите на вратата и беше смазана. Хм. Да — много неприятно.

— Продължавайте.

— Аз го… ъ… търсих, нали знаете — тоест, ако това момче е порастнало, може да е злопаметен, нали разбирате… освен това той беше изключително неуравновесено дете, а човек никога не знае какъв ефект могат да имат такива неща върху един слаб ум…

— Имате предвид, че се чувствате адски виновен и смъртно уплашен и внимавате за млад мъж с няколко липсващи пръста. Пръсти — да си дойдем на думата! Какво общо има това с момичето? — Гласът на Монетър свистеше като камшик.

— Не мога… да кажа точно — измънка съдията. — Тя изглежда знаеше нещо за момчето. Имам предвид, тя намекна нещо за него — каза, че ще ми напомни за начин, по който някога съм… наранил някого. И после взе една брадва и си отряза пръстите. Изчезна. Накарах един човек да я издири. Той разбрал, че тя се е запътила насам — така ми писа моя човек. Това е всичко.

 

Монетър затвори очи и дълбоко се замисли.

— Пръстите и си бяха съвсем наред, когато тя беше тук.

— По дяволите, знам това! Но, казвам ви, видях, със собствените си очи…

— Добре, добре. Тя ги е отрязала. Така, кога точно пристигнахте тук?

— Аз… това е всичко. Когато ти се случи нещо такова, забравяш всичко което знаеш и започваш от нищо. Това, което видях, беше невероятно и аз започнах да мисля по начин, който допускаше всичко да е възможно… всич…

— Изплюй камъчето! — изрева Човекоядеца.

— Няма такова! — на свой ред изрева Блует. За момент те останаха да се гледат свирепо. — Точно това се опитвам да ви кажа — не знам. Спомням си онова дете и смазаните му пръсти, а после момичето и това, което направи. Започнах да се питам дали тя и момчето не са един и същ човек… Казах ви, че за мен вече не съществуваше думата „невъзможно“. Е, ръката на момичето беше съвършено здрава, преди тя да си я осакати. Ако по някакъв начин тя беше онова момче, тогава неговите пръсти трябваше да са порастнали отново. Ако бе успял да го направи веднъж, можеше да успее и втори път. Ако знаеше, че може да го направи отново, не би се страхувал да си ги отреже. — Съдията разпери ръце във въздуха, вдигна рамене и тромавите му горни крайници се отпуснаха надолу. — Така че аз започнах да се чудя що за същество е това, което може по своя воля да възстановява пръстите си. Това е всичко.

Клепачите на Монетър заприличаха на широки навеси, а пламтящите му очи изучаваха съдията.

— Това… момче, което може да бъде момиче — промърмори той. — Какво е неговото име?

— Хортън. Викахме му Хорти. Проклет малък негодник.

— Сега помислете. Имаше ли нещо особено в него като дете?

— И още как! Мисля, че той не беше с всичкия си. Дълбока привързаност към бебешки играчки — неща от тоя тип. Освен това имаше отвратителни навици.

— Какви отвратителни навици?

— Изгониха го от училище, защото ядеше насекоми.

— Я гледай! Мравки ли?

— Откъде знаете?

Монетър се изправи и закрачи до вратата и обратно. Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение.

— Към какви бебешки играчки е бил привързан?

— О, не си спомням. Това не е важно.

— Дали е важно решавам аз — тросна се Монетър — Мисли, човече! Ако ти е мил животът…

— Не мога да се сетя! Не мога! — Блует вдигна очи към Човекоядеца, но не издържа изгарящия му поглед. — Беше нещо като човече-в-кутия. Злокобно нещо.

— Как изглеждаше? Говорете по-високо, по дяволите!

— Как из… а, добре. Беше ей толкова голямо и имаше глава като Пънч — нали се сещате, Пънч и Джуди. Големи нос и брадичка. Момчето през повечето време дори не сещаше да го погледне, но имаше нужда то да е близо до него. Веднъж го изхвърлих на боклука и докторът ме накара да го намеря и да му го върна. Хортън едва не умря.

— Едва не умря, а? — триумфиращо изръмжа Монетър. — Я ми кажете — тая играчка е била с него, откакто е бил роден, нали? И в нея е имало нещо по-особено — нещо като лъскаво копче, или нещо блестящо?

— Откъде знаете… — отново започна Блует, и отново се сви от страх под бурята от яростно, възбудено нетърпение, което се излъчваше от шефа на панаира. — Да. Очите.

Монетър се хвърли върху съдията. Сграбчи го за раменете и го разтърси.

— Каза „око“, нали? Имало е само един камък, нали? — задъхано каза той.

— Не… не… — изхриптя Блует, като немощно се опитваше да се откопчи от хищническите ръце на Монетър. — Казах „очи“. Две очи. Бяха едни и същи. Изглеждаха отвратително. Като че ли имаха своя собствена светлина.

Монетър бавно се изправи и се отдръпна.

— Две от тях — прошепна той. — Две…

 

Той затвори очи. Мозъкът му кипеше. Изчезнало момче, пръсти… смазани пръсти. Момиче, на същата възраст, също… Хортън, Хортън… Хорти. Съзнанието му летеше с бръснещ полет назад през годините. Дребно, мургаво личице, изпито от болка, което казва: „Нашите са ме кръстили Хортънс, но всички ми викат Дечко.“ Дечко, която беше пристигнала в панаира с осакатена ръка и бе избягала от него преди две години. Какво беше станало, когато тя изчезна? Той беше поискал нещо, бе поискал да прегледа ръката и, а тя избяга през нощта.

Онази ръка. Още първия ден, когато Дечко пристигна, той бе почистил ръката и, беше изрязал засегнатата тъкан и я бе зашил. Лекува я седмици наред, всеки ден, докато отворените рани зарастнаха и опасността от инфекция изчезна. А след това по една или друга причина той така и не я погледна отново. Защо? О, да — Зена. Винаги Зена го информираше как е ръката на Дечко.

Той отвори очи — вече цепки.

— Ще го открия — изръмжа той.

На вратата се почука и се чу глас:

— Човекоядецо…

— Това е джуджето — измърмори Блует и скочи на крака. — Заедно с момичето. Какво ще… къде ще…

Монетър му хвърли такъв убийствен поглед, че съдията се строполи обратно на стола си. Шефът на панаира стана, с огромни крачки се придвижи до вратата и я открехна.

— Доведе ли я?

— Проклятие, Човекоядецо, аз…

— Не желая да го чувам — шепотът на Монетър всяваше ужас. — Ти не я доведе обратно. Изпратих те да я доведеш и ти не го направи. — Той крайно внимателно затвори вратата и се обърна към съдията. — Махайте се.

— А? Хм. А по въпроса за…

— Махайте се! — Това беше крясък. Преди погледът му бе направил Блует инвалид, сега гласът му го направи спортист. Съдията беше станал и тръгнал към вратата още преди въздухът да спре да вибрира от звуковите вълни на крясъка. Той се опита да каже нещо и успя, но само донякъде — успя да помръдне влажните си устни.

— Аз съм единственият човек на земята, който може да ви помогне — каза Монетър, а изражението на съдията показа, че този тих и спокоен тон беше най-ужасяващото нещо, което можеше да съществува. Той стигна до вратата и се спря. Монетър каза:

— Ще направя, каквото мога, г-н Съдия. Ще ви потърся съвсем скоро, бъдете сигурен в това.

— Аха — отвърна съдията. — Мм. Обърнете се към мен за всичко, което мога да направя за вас, г-н Монетър. Абсолютно всичко.

— Благодаря. Със сигурност ще имам нужда от помощта ви. — Скулестата физиономия на Монетър се вкамени в момента, в който той спря да говори. Блует побягна.

Пиер Монетър остана да се взира в пространството, там, където току-що се бе намирало разплутото лице на съдията. Изведнъж той сви юмрюка си и с все сила го удари в дланта на другата си ръка. „Зена!“ — беззвучно се мърдаха устните му. Той побеля от ярост, премаля му от нея и отиде до бюрото си. Седна, опря лакти на попивателната хартия, подпря главата си с ръце и започна да излъчва вълни от тиранична омраза.

Зена!

Зена!

Тук! Ела тук!