Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (3)

* * *

Семейство Халоуел живееха накрая на града в къща, която имаше само една лоша характеристика — намираше се на кръстовището, където щатската магистрала образуваше остър ъгъл с края на Мейн Стрийт, тъй че тътенът от уличното движение не спираше ден и нощ, при това и откъм предната, и откъм задната порта.

Кей Халоуел, дъщерята с карамелено-кафява коса, беше така преизпълнена с чувство на обществен дълг, както може да бъде само едно седемгодишно дете. Бяха я помолили да изхвърли боклука и както обикновено тя открехна задната врата и надзърна към магистралата, за да види дали някой познат няма да я хване как върши такава черна работа.

— Хорти!

Той се притаи в обвитите в мъгла сенки, които хвърляше стълбът на уличната лампа.

— Хортън Блует, виждам те.

— Кей… — той се приближи към нея и застана плътно до оградата. — Слушай, не казвай на никого, че си ме видяла, а?

— Ама ка… о. Ти бягаш от къщи! — възкликна тя, като видя пакета под мишницата му. — Хорти, лошо ли ти е? — той беше пребледнял и трепереше. — Да не си си наранил ръката?

— Малко. — той стискаше лявата си китка с дясната си ръка. Лявата му ръка беше увита в две или три носни кърпички. — Искаха да викат полиция. Скочих през прозореца върху покрива на гаража и се крих там цял следобед. Те ме търсиха по цялата улица и навсякъде. Нали няма да ме издадеш?

— Няма. Какво има в пакета?

— Нищо.

Ако тя бе настояла, ако се бе опитала да му го отнеме, той най-вероятно никога нямаше да се върне при нея. Вместо това тя каза:

— Моля те, Хорти.

— Можеш да погледнеш.

Без да пуска китката си, той се обърна така, че тя да може да измъкне пакета изпод мишницата му. Беше книжна кесия. Тя я отвори и извади отблъскващата, разбита глава на Боклучко. Очите му заблестяха към нея и тя изпищя.

— Какво е това?

— Боклучко. Имам си го още откакто се помня. Армънд, той стъпи върху него.

— Затова ли си тръгнал да бягаш?

— Кей! Какво се бавиш там навън?

— Идвам, Майко! Хорти, трябва да се прибирам. Хорти, ще се върнеш ли?

— Никога.

— Ей… тоя господин Блует, толкова е подъл…

— Кей Халоуел! Прибирай се веднага. Вали дъжд!

— Да, Майко! Хорти, исках да ти кажа нещо. Не биваше да ти се смея днес. Хеки ти донесе червеите и аз си помислих, че е някаква шега, това е всичко. Не знаех, че наистина си ял мравки. Е… аз веднъж си хапнах малко вакса за обувки. Нищо лошо няма в това.

Хорти повдигна лакътя си и тя внимателно постави кесията под него. Като че ли току-що си го беше помислил — а то наистина беше така — той каза:

— Ще се върна, Кей. Някой ден.

— Кей!

— Чао, Хорти.

И тя изчезна — карамелена коса, жълта рокля и малко ширит за един миг се превърнаха в затворена порта на дъсчена ограда и звук от отдалечаващи се, забързани стъпки.

Хортън Блует остана под вечерния дъждец, замръзнал, но с огън в осакатената ръка и друг огън в гърлото. Той го преглътна с усилие и, като вдигна очи, видя широката, съблазнителна каросерия на някакъв камион, спрял на светофара. Той дотича до него, хвърли малкото си багаж вътре и се заизкачва нагоре, като се вкопчваше с дясната си ръка и се опитваше да не използва лявата. Камионът рязко потегли. Хорти яростно задращи с ръце, за да се задържи. Пакетът с Боклучко се плъзна назад към него и го отмина. Той посегна да го хване, не можа да се задържи и на свой ред тръгна да се свлича назад.

Внезапно откъм вътрешността на камиона нещо неясно се размърда и сред сенките на движенията блесна ослепителната, разкъсваща болка, когато някой улови смазаната му ръка в мощна хватка. Той едва не припадна. Когато се свести, видя, че лежи по гръб на подскачащия под на каросерията, стиснал отново китката си, като даваше израз на болката си със сподавени сълзи и тихи, задъхани хленчове.

— Ей, хлапе, тебе май не ти е особено скъп живота, а? — беше някакво дебело момче, явно на неговата възраст, което се бе надвесило над него и наведена, главата му се подпираше на тройна брадичка. — Какво ти има на ръката?

Хорти не каза нищо. За момента беше напълно изгубил дар-слово. Дебеланкото с изненадващо внимание отмести от носните кърпи здравата ръка на Хорти и се зае да развива импровизирания бинт. Когато стигна до последния слой плат, той видя кръвта на моментната ивица светлина от една улична лампа, покрай която минаваха, и каза:

— Господи.

Когато спряха на друг светофар на едно осветено кръстовище, той внимателно погледна ръката и възкликна „О, Боже“ с цялото съчувствие, на което бе способен, и очите му се свиха в две изпълнени със състрадание набръчкани точици. Хорти разбра, че дебеланкото го съжалява и чак тогава се разплака с глас. Искаше му се да спре, но не можеше и продължи да плаче дълго след като момчето отново превърза ръката му.

Дебеланкото се облегна на един топ чисто нов брезент и зачака Хорти да се успокои. Ала в мига, в който Хорти утихнеше малко и момчето му намигнеше, и Хорти, изцяло податлив и на най-малката проява на симпатия, се разреваваше отново. Момчето вдигна книжната кесия, надзърна в нея, изсумтя, внимателно я затвори и я остави настрана върху брезента. После за изумление на Хорти той извади от пазвата на палтото си голяма сребърна кутия за пури, от онези с по пет закачени един за друг метални цилиндъра, извади една пура, сложи я цялата в устата си и я завъртя да я навлажни, след което я запали и потъна в облак сладникаво-стипчив синкав дим. Той не направи опит да го заговори и след известно време Хорти реши, че е бил задрямал, понеже отвори очи и откри, че якето на дебеланкото е сгънато вместо възглавница под главата му, а нямаше спомен да е било там преди. Тогава беше тъмно. Той се изправи и гласът на дебеланкото моментално прозвуча от мрака.

— Не се притеснявай, хлапе. — Една малка топчеста ръка потупа Хорти по гърба. — Как се чувстваш?

Хорти се опита да каже нещо, задави се, преглътна и опита отново.

— Май съм добре. Гладен съм… я виж! Та ние сме сред природата!

Той усети как дебеланкото прикляка до него. Ръката изчезна от гърба му. След малко той се стресна от пламъка на клечка кибрит и за миг в променливата светлина пред него се мярна лицето на момчето, кръгло като луна, с нежни розови устни около черната пура. След това с обиграно движение на пръстите той изстреля клечката заедно с блясъка и далеч в прегръдката на нощта.

— Пушиш ли?

— Никога не съм пушил като хората — каза Хорти. — Само веднъж малко царевична коса. — той погледна с възхищение червения, мъждукащ скъпоценен камък в края на пурата. — Ти май пушиш много, а?

— Спира ми растежа — отвърна другият и избухна в силен, писклив смях. — Как е ръката?

— Боли малко. Не е толкова зле.

— Ти си голям куражлия, хлапе. Ако аз бях на твое място, щях да крещя за морфин. Как е станала тая работа с ръката ти?

Хорти му разправи. Разказът му беше разпокъсан, непоследователен, ала дебеланкото схвана всичко. Питаше го енергично и съвсем на място и не коментира абсолютно нищо. След като му зададе въпросите, които очевидно го интересуваха, разговорът замря и известно време Хорти си мислеше, че събеседникът му е задрямал. Пурата тлееше и мъждукаше, от време на време пепелта се отделяше от края и, а когато някой любопитен порив на вятъра я застигнеше откъм задната част на каросерията, тя колебливо проблясваше.

Внезапно и без следа от сънливост дебеланкото го попита:

— Търсиш ли работа?

— Работа? Ами… може би да.

— Как ти хрумна да ги ядеш ония мравки? — бе следващият въпрос.

— Ами, аз… не знам. Предполагам, че просто… ами, исках.

— Често ли ядеш?

— Не много.

Този начин на питане се различаваше от въпросите на Армънд. Момчето го питаше за мравките без отвращение, на практика без повече любопитство, отколкото ако бе поискал да узнае на колко е години или кой клас е в училище.

— Можеш ли да пееш?

— Ами… да. Мога малко.

— Изпей нещо. Имам предвид, ако ти се иска. Не се напрягай. Хм… знаеш ли „Звезден прах“?

Хорти се загледа в огряната от звездите магистрала, препускаща под ревящите колела, обезпокоявана понякога от ярка бяло-жълта светлина и отдалечаващи се червени очи, когато някоя кола профучеше по насрещното платно. Мъглата ги бе напуснала, голяма част от болката бе напуснала ръката му и, което беше най-важно, той бе напуснал Армънд и Тонта. Кей го бе погалила с перцето на нежността си, а това странно момче, което говореше така, все едно никога преди не е чувало как говорят момчетата, го беше дарило с друг вид нежност. Една чудесна, сгряваща топлинка изпълни сърцето му — чувство, което беше изпитвал само веднъж-два пъти през целия си живот — когато спечели надбягването с чували и спечели една сивокафява носна кърпичка, и когато заедно с още три деца бяха свирнали на едно бездомно куче и то дойде право при него, пренебрегвайки останалите. Той запя, но тъй като камионът ревеше оглушително, той трябваше да пее с всичка сила, за да бъде чут; а тъй като трябваше да пее с всичка сила, той се вживя в песента, давайки и нещо от себе си, така, както ковачът дава на вятъра в мяха си част от своята сила.

Той свърши да пее. Дебеланкото каза: „Хей.“ Тази неадресирана сричка изразяваше сърдечна похвала. Без повече коментари той отиде до предната част на каросерията, до кабината, и почука на квадратното стъклено прозорче там. Камионът незабавно намали, отби се от пътя и спря. Дебеланкото отиде до края на каросерията, седна и се плъзна долу на пътя.

— Ти не мърдай оттук — каза той на Хорти. — Ще се повозя малко отпред. Нали ме разбра — не си тръгвай.

— Няма — отвърна Хорти.

— Как, по дяволите, можеш да пееш така с тая премазана ръка?

— Не знам. Вече не ме боли толкова много.

— Ядеш ли и скакалци? Червеи?

— Не! — ужасено извика Хорти.

— Добре — каза момчето. То отиде до кабината на камиона. Вратата се затръшна и камионът потегли отново.

Хорти внимателно запълзя напред, докато не приклекна до предната стена на каросерията, откъдето можеше да гледа през квадратното прозорче.

Шофьорът беше висок мъж с необикновена кожа — грапава и сивкаво-зелена. Имаше нос като на Боклучко, но почти нямаше брадичка, тъй че приличаше на възрастен папагал. Беше толкова висок, че трябваше да се извива над волана като папратово листо.

До него седяха две малки момичета. Едната имаше гъста, вълниста бяла коса — не, беше с цвят на платина — а другата беше с две дебели като въжета плитки, с гривни и красиви зъби. Дебеланкото седеше до нея и говореше разпалено. Шофьорът изглежда въобще не обръщаше внимание на разговора.

Хорти беше малко замаян, но не можеше и да се каже, че се чувстваше зле. Всичко беше вълнуващо, като в сън. Той се върна назад в каросерията на камиона и си легна с глава върху якето на дебеланкото. Веднага се изправи и порови сред наредените в камиона стоки, докато ръката му не напипа дълъг топ брезент. Той се придвижи по протежението му и накрая откри своята книжна кесия. После отново си легна; беше отпуснал свободно лявата си ръка върху корема си, а дясната държеше в кесията, с показалеца и кутрето сложени между носа и брадичката на Боклучко. Той заспа.