Теодор Стърджън
Сънуващи кристали (16)

* * *

Хорти изкачи стълбите тичешком и влетя в апартамента си.

— ???????? — изпъшка той. — Всяко проклето нещо, към което посегна, се изплъзва от ръцете ми. Всичко, което правя, където и да отида, или е твърде рано, или твърде късно, или… — В този момент той видя Зена, отпусната във фотьойла, с широко отворени, втренчени очи, и Бъни, свита в краката и. — Какво става тук?

Бъни каза:

— Солум влезе тук, докато бяхме в кухнята и взе кристалите и не можехме да направим нищо и Зена оттогава не е проговорила и мен ме е страх и не знам какво да правяяяя… — и се разплака.

— О, Господи. — Той с две крачки се озова при тях. Вдигна Бъни във въздуха, прегърна я бързо и я свали долу, после коленичи пред Зена. — Зен…

Тя не помръдна. Очите и представляваха две огромни зеници, два прозореца към непрогледна нощ. Той повдигна брадичката и и впери очи в нея. Тя потрепери, после изкрещя така, все едно я бе изгорил, и почна да се гърчи в ръцете му.

— Недей, недей…

— О, съжалявам, Зен. Не знаех, че от това ще те заболи.

Тя се облегна назад и вдигна очи към него — най-сетне успя да го познае.

— Хорти, ти си жив и здрав…

— Да, разбира се. Каква е тая работа със Солум?

— Той взе кристалите, очите на Боклучко.

Бъни прошепна:

— Тя ги е крила от Човекоядеца цели дванайсет години, Хорти. А сега…

— Смяташ, че Човекоядецът го е пратил да ги вземе?

— Със сигурност. Предполагам, че ме е проследил и е чакал, докато те е видял да излизаш. Той влезе и излезе оттук толкова бързо, че едва успяхме да го видим.

— Очите на Боклучко… — Веднъж, като малък, той едва не бе умрял, когато Армънд бе изхвърлил играчката. Също и тогава, когато крадецът ги беше притиснал под коляното си, Хорти бе усетил това в ресторанта, на шейсет метра разстояние. А сега Човекоядецът можеше… О, не. Това беше прекалено.

Бъни внезапно се плесна с ръка по устата.

— Хорти, току-що ми хрумна, че… Човекоядецът не би изпратил Солум да дойде съвсем сам. Той искаше кристалите… знаеш какъв става, когато иска нещо. Не понася да чака. Сигурно в момента е в града.

— Не. — Зена се изправи с усилие. — Не, Бън. Или съм в тотална грешка, или той е бил тук и вече пътува към панаира. Ако вярва, че Кей Халоуел е Хорти, ще иска да занесе кристалите там, където може едновременно да работи по тях и да я наблюдава. Обзалагам се, че в този момент асфалтът пуши под краката му на път за панаира.

Хорти изстена.

— Как ми се иска да не бях излизал! Вероятно щях да успея да спра Солум, а може би дори да стигна до Човекоядеца и… Проклятие! Колата на Ник беше в гаража. Първо трябваше да открия Ник и да му я поискам назаем, после трябваше да разкарам един камион, паркиран пред гаража, после пък се оказа, че в радиатора няма вода и… ох, не ми се говори. Все едно, колата е на мое разположение. Долу е. Тръгвам още сега. За петстотин километра би трябвало да успея да настигна… преди колко време беше тук Солум?

— Преди около час. Просто е невъзможно, Хорти. А не ми се мисли какво ще се случи с теб, когато той се захване с ония кристали.

Хорти извади някакви ключове, подхвърли ги във въздуха и ги хвана.

— Може би — неочаквано каза той, — просто може би ще успеем… — Той се втурна към телефона.

Зена го послуша малко припряния му говор в слушалката, после се обърна към Бъни:

— Самолет. Ами разбира се!

Хорти затвори и погледна часовника си.

— Ако успея да стигна до летището за дванайсет минути, мога да хвана заобиколния полет.

— Искаш да кажеш „да хванем“.

— Вие оставате тук. Това е моя война, оттук нататък. Вие вече направихте достатъчно.

Бъни тръгна да си облича шлифера.

— Аз се връщам при Хавана — сурово каза тя и независимо от бебешките и черти лицето и изразяваше твърда решителност.

— Аз сама тук не оставам — категорично отсече Зена и се запъти да вземе палтото си. — Не спори с мен, Хорти. Много неща имам да ти казвам, а може би и да направя.

— Ама…

— Мисля, че тя е права — каза Бъни. — Има доста да ти разказва.

 

Когато стигнаха до летището, самолетът вече пълзеше към пистата. Хорти насочи колата право натам, излезе на черната настилка на пистата с надут клаксон и самолетът спря да ги изчака. Когато се настаниха на местата си, равномерният глас на Зена започна да разказва. Когато свърши, им оставаха десет минути до кацането.

Хорти остана замислен дълго време, после каза:

— Такъв съм значи.

— Голяма работа е да бъдеш такъв — отблеляза Зена.

— Защо не си ми казала това през всичките тия години?

— Защото имаше прекалено много неща, които не знаех. И все още не знам… Не знаех доколко може Човекоядецът да проникне в съзнанието ти, ако опита. Не знаех доколко трябва да се задълбочат убежденията ти относно теб самия, преди да улегнат. Целта на всичките ми усилия ми бе ти да вярваш безрезервно и докрай, че си човешко същество, част от човечеството, и да растеш съобразно тази вяра.

Той неочаквано я нападна с въпроса:

— Защо съм ял мравки?

Тя сви рамене.

— Не зная. Вероятно дори два кристала не могат да създадат съвършено същество. Тъй или иначе, страдаш от недостиг на мравчена киселина. (А мравките я имат в изобилие, както можеш да се досетиш.) Някои деца ядат мазилка, понеже се нуждаят от калций. Други обичат прегорял кейк заради въглерода. Ако си имал нарушен баланс, бъди сигурен, че е било за нещо важно.

Задкрилките на самолета се завъртяха надолу и те усетиха как скоростта намалява.

— Пристигаме. Колко път има оттук до панаира?

— Около шест километра. Можем да вземем такси.

— Зен, теб ще те оставя някъде на сигурно място извън района на панаира. Достатъчно вече си пострадала.

— Аз идвам с теб — твърдо каза Бъни. — Но, Зен — мисля, че той е прав. Моля те да стоиш настрана, докато… докато всичко свърши.

— Какво възнамеряваш да направиш?

Той разпери ръце.

— Каквото мога. Да измъкна Кей оттам. Да осуетя всички гнусни планове на Армънд Блует за нея и наследството и. А Човекоядеца… Не знам, Зен. Просто ще се наложи да импровизирам. Само че аз, а не ти. Ти си направила всичко, което си могла. Нека да си го признаем — точно сега не си особено добра в тичането. Ако дойдеш, ще трябва да се безпокоя и за теб.

— Прав е, Зен. Моля те… — каза Бъни.

— О, Хорти, внимавай — моля те, внимавай!

 

Това надминава и най-ужасния кошмар на света, мислеше си Кей. Да стои заключена в някакъв фургон заедно с уплашен до смърт стар коцкар и умиращо джудже, в очакване всеки момент да се върнат един луд и едно чудовище. Безумни приказки за липсващи пръсти, за живи кристали и — върхът на всички безумства — за Кей, която не била Кей, а някой или нещо друго.

Хавана изстена. Тя за пореден път изстиска един парцал и избърса челото му. И за пореден път видя как устните му потрепват и се мърдат, ала думите засядат в гърлото му, задушени и задавени там.

— Той иска нещо — каза тя. — Ох, да знаех само какво иска! Ще ми се да знам и да му го дам бързо…

Армънд Блует се бе облегнал на стената до прозореца, провесил през него единия си лакът, приличен на торба, пълна с кожа и отпусната плът. Кей знаеше, че там хич не му е удобно и че вероятно му бяха изтръпнали краката. Ала той не смееше да седне. Не смееше да се отлепи от прозореца. О, не. Може би му се искаше да крещи за помощ. Старият Похотливец необяснимо защо изпитваше панически страх от нея. Гледаше я все така с влажен поглед и лиги по устата, но беше уплашен до смърт. Е, това не беше никак зле. Никой не обича да отричат самоличността му, но в този случай тя нямаше нищо против. Нали това и осигуряваше една стая разстояние между нея и Армънд Блует.

— Бих се радвал, ако престанеш да се занимаваш с тоя малък изрод — натърти той. — И без това ще умре.

Тя му хвърли съкрушителен поглед вместо отговор. Последва дълга и мъчителна тишина, оформяна единствено от лекия шум, когато от време на време съдията преместваше тежестта си от единия на другия си схванат крак. Най-накрая той се обади:

— Когато г-н Монетър се върне с кристалите, веднага ще разберем коя си ти всъщност. И недей отново да ми казваш, че не знаеш за какво говоря — озъби се той.

Тя въздъхна.

— Определено не знам. Ще ви бъда благодарна, ако престанете да крещите така. Не можете да измъкнете от мен информация, която нямам. Освен това това малко приятелче е болно.

Съдията изсумтя и се долепи още по-плътно до прозореца. Тя изпита импулсивно желание да отиде до него и да му изръмжи. Сигурно щеше да избяга направо през стената. Ала Хавана отново изстена.

— Какво има, приятелче? Какво има?

В този момент тя настръхна. Дълбоко в съзнанието си тя усети нечие присъствие, асоциация, някак свързана с нежна, лееща се музика, с широко симпатично лице и хубава усмивка. Беше все едно и бе зададен въпрос, на който тя безмълвно отковори: Тук съм. Добре съм — все още.

Тя се обърна да погледне съдията, да види дали и той бе усетил странното присъствие. Той имаше напрегнат вид. Стоеше с лакът на перваза и нервно търкаше нокти в ревера си.

И тогава през прозореца бръкна една ръка.

Осакатена ръка. Тя се извиси във фургона подобно на шията на лебед, който се оглежда за храна, после премина над рамото на Армънд и се разпери пред лицето му. Палецът и показалецът бяха цели. Средният пръст бе израстък с форма на бухалка. Останалите бяха просто две пъпки от оголена плът.

Веждите на Армънд Блует станаха две дълги четинести дъги, настръхнали над изпъкналите му очи — те пък бяха по-кръгли от зейналата му уста. Горната му устна се обърна почти наопаки и малко и остана да покрие ноздрите му. Той немощно простена, насмалко не повърна, после нададе пронизителен, зловещ писък и се строполи на пода.

Ръката изчезна от прозореца. Нечии бързи стъпки изминаха пътя до вратата. Почукване. Глас:

— Кей. Кей Халоуел. Отвори.

Тя разтреперано зададе нелепия въпрос:

— Кк-кой е?

— Хорти. — Топката на вратата бясно се завъртя. — Бързо. Човекоядецът ще се върне всеки момент.

— Хорти. Аз… вратата е заключена.

— Ключът сигурно е в джоба на съдията. Побързай.

Тя с неохотна бързина се приближи до проснатото туловище на съдията. Той лежеше по гръб, с попряна на стената глава. Беше стиснал очите си с всичка сила в отчаян, подсъзнателен опит да затвори и залости портите към света. В левия джоб на сакото имаше ключове — цяла връзка и един отделен. Тя взе отделния. Той стана.

Кей застана на прага, премигваща на слънчевата светлина.

— Хорти.

— Точно така. — Той влезе, докосна ръката и, усмихна се. — Не биваше да пишеш писма. Хайде, Бъни.

Кей каза:

— Те мислеха, че знам къде си.

— Сега знаеш. — Той се обърна и огледа простряния възнак Армънд Блует. — Каква гледка. Да не би да го е заболял стомахът?

Бъни още от вратата се бе втурнала като стрела към леглото и сега бе коленичила до него.

— Хавана… О, Хавана…

Хавана лежеше неподвижно по гръб. Очите му бяха изцъклени, а устните му — сухи и изопнати от болка. Кей каза:

— Той… дали… Направих, каквото можах. Той иска нещо. Страхувам се, че… — Тя отиде до леглото.

Хорти я последва. Обезкървените, пълни устни на Хавана бавно се отпуснаха, после се свиха. Чу се слаб стон. Кей рече:

— Всичко бих дала, за да разбера какво иска!

Бъни не каза нищо. Сложи ръцете си върху пламналите му бузи — докосна ги нежно, но все едно искаше с груба сила да изтръгне нещо от него.

Хорти се намръщи.

— Може би аз ще успея да разбера — каза той.

Кей видя как бръчките по лицето му се стопиха заедно с навъсената му гримаса. На нейно място се появи изражение на вглъбено спокойствие. Той се надвеси над Хавана. Изведнъж стана толкова тихо, че те имаха чувството, че звуците от панаира навън ще ги удавят в оглушителния си прилив.

Когато миг по-късно Хорти се обърна към Кей, лицето му беше изкривено от мъка.

— Знам какво иска. Може и да не успеем, преди Човекоядецът да се върне тук… но не — трябва да успеем — решително каза той и се обърна към Кей:

— Трябва да отида до другия край на фургона. Ако се размърда — и той посочи съдията, — фрасни го с обувката си, за предпочитане с токчето. — Той излезе, като странно разтриваше гърлото си с ръка.

— Какво смята да прави?

Без да отмества очи от застиналото лице на Хавана, Бъни отговори:

— Не знам. Нещо за Хавана. Видя ли изражението му, когато излизаше от стаята? Не мисля, че Хавана ще… ще…

От другото отделение долетя звън на китара — китаристът нежно докосна шестте празни струни. Вдигна малко тона на пета струна, свали малко шеста… После прозвуча цял акорд…

 

Някъде запя момиче заедно с китарата. „Звезден прах“. Тембърът беше богат звучен, лирично сопрано, чисто като момчешки глас. Може би наистина пееше момче. Накрая на фразите се долавяше леко вибрато. Гласът се придържаше към текста, като едва забележимо следваше ритъма — донякъде импровизирано, донякъде традиционно, песента се лееше леко и волно като пролетно поточе. Китарата не свиреше сложни акорди, а предимно кратки и нежни пасажи в унисон или в хармония с мелодията.

Очите на Хавана бяха все така отворени и той все така не помръдваше. Ала очите му вече не бяха изцъклени, а насълзени и той бавно започна да се усмихна. Кей коленичи до Бъни. Вероятно го направи единствено за да е по-близо… Хавана усмихнат прошепна:

— Дечко.

Когато песента свърши, лицето му придоби спокойно изражение. Той каза съвсем ясно:

— Хей.

В тази единствена сричка се съдържаше най-сърдечната похвала на земята. След това, и преди Хорти да се върне, той издъхна.

Когато влезе, Хорти дори не погледна към късия креват. Като че ли имаше проблеми с гърлото си.

— Хайде — дрезгаво каза той. — Трябва да се махаме оттук.

Те извикаха Бъни и отидоха до вратата. Ала Бъни остана до леглото, притиснала дланите си в бузите на Хавана. Нежното и кръгло лице беше застинало в каменно изражение.

— Бъни, хайде. Ако Човекоядецът се върне…

Отвън се чуха стъпки, някой удари по стената на фургона. Кей рязко се обърна и погледна към внезапно затъмнения прозорец. Запълваше го голямото, тъжно лице на Солум. В този момент Хорти пронизително изкрещя и се свлече на земята в гърчове. Кей се обърна с лице към отварящата се врата.

— Много мило, че ме изчака — каза Пиер Монетър и се огледа.