Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waxman Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Корабът на смъртта

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-51-4

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Postquam Primus homo Paradiseum liquerat…

Gravi peonas cum prole luebat.

Загуби човекът Райската градина…

И горко загубата й оплака.

 

„За убийството в Линдисфарн“

Анонимен автор

Корбет съсредоточено разглеждаше пожълтялото и изпоцапано с пръсти парче пергамент. Можеше да е откъснато от който и да е ръкопис или книга, но редовете бяха изписани неумело и трудно се разчитаха. При по-внимателния оглед забеляза, че подобно на изпратеното до Касълдийн предупреждение, всяка дума е изписана грижливо, сякаш пишещият се е старал да наподоби писането на невръстен ученик. Не се съмняваше, че тайнственият убиец в гората го е последвал дотук и отново е нанесъл удара си. Остави парчето пергамент на масата и протегна ръце към топлината на пращящия огън в мангала. За миг и безпокойството му, и натрапчивият, сковаващ страх се върнаха. Ненавиждаше несигурността. Извикваше у него спомени за битките в Уелс, за внезапните засади: най-много се страхуваше от тях. Представи си как носителят на вестта галопира през покритите със сняг пътища до Лейтън, за да съобщи на Мейв, че е вдовица, а децата им сираци.

Корбет пое дълбоко дъх, прошепна една молитва и за да се успокои и да разсее мрачните мисли, затананика Salve Regina[1]. Времето отминаваше. Подремна за кратко и се събуди от камбанния звън на абатството, който призоваваше монасите отново да се съберат.

— Изглежда, е време — прошепна той на себе си. — Като го знам мастър Грискин, той по-скоро ще подрани, отколкото да закъснее.

Корбет стана, примъкна ботушите по-близо до себе си и ги обу, подскачайки от крак на крак. Отвори един сандък и извади от него бойния си колан, в чиито ножници бяха затъкнати меч и нож. Извади още малък арбалет и колчан стрели. Взе плаща си, загаси свещта и отиде в съседната стая. Ранулф беше зает да дразни Чансън заради крака му. Корбет набързо му разказа случилото се. Ранулф поиска да разгледа парчето пергамент, но Корбет поклати глава.

— Засега няма да се занимаваме с него. Ако убиецът искаше да ме убие, щеше да се постарае повече. Опитва се да ме сплаши.

— Успява ли?

Корбет се усмихна иронично.

— Донякъде успява, но подозирам, че цели само да ме сплаши. Няма да посмее да убие пазителя на Тайния печат тук, в Кентърбъри, това би навлякло кралския гняв върху града. Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, е наясно какво би станало. Не, той иска да ме отдалечи от онова, което счита за свои дела, иска да не се меся, което, Ранулф, иде да подскаже, че той има неразчистени сметки с този град.

— В кметството ли отиваме, господарю?

— Не, Ранулф. Отиваме в параклиса „Сейнт Лазаръс“, тук, в абатството. Трябва да се срещна със стар приятел.

Корбет се завъртя на пети. Ранулф направи гримаса към Чансън, вдигна рамене, грабна колана и плаща си и забърза след него.

Тръгнаха по ледените сводести галерии, пресякоха отрупаните със сняг градини и през западната порта влязоха в църквата на абатството. Корбет поспря, за да се възхити на великолепието на нефа, чудо от въздушни сводове, възвисяващи се арки, масивни колони, трансепти, пасажи, параклиси, каменни статуи, ухилени чудовища по водоливниците и мрачни каменни саркофази. Прозорците от цветно стъкло бяха толкова дебели, че светлината едва-едва се процеждаше през тях, така нефът се превръщаше в пространство, изпълнено с танцуващи сенки, истинско преддверие между живота и смъртта — царство на душите, където духовете на мъртвите се носеха над свещите, които грееха като светлини от самия рай. Струйки дим от горящ тамян се извиваха и разнасяха благоуханието си. Шумът от ботушите им отекна необичайно силно по каменните плочи на пода.

Тръпки побиха Ранулф. Втренчи поглед през нефа към високата преграда пред мястото за хора, на която имаше кръст, лишен от всякакви украси, с разпнатия Спасител. През вратата в преградата се виждаха скамейките на хора и позлатеният край на високия олтар. Корбет нагласи колана, на който носеше меча и тръгна в полумрака. Ранулф го последва, мисълта за редящите се от двете му страни гробове, почти скрити в тъмнината, не напускаше съзнанието му. Въпреки усилията си да се образова, да се промени и да стане като господаря си, да разчита на фактите и сигурните доказателства, все още го тормозеха кошмарите и преживяното в детството. Измъчваха го описанията на пълчища демони, спотайващи се и дебнещи за плячка в мрака, разказите за чудовищата от водоливниците, които понякога оживявали, готови да се нахвърлят върху нищо неподозиращите жертви.

— Господарю — попита той, — какво търсим?

— Грискин[2] — отвърна през рамо Корбет.

— Грискин? — засмя се Ранулф. — Грискин ли? Кой е пък той? Защо?

Корбет вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Пресякоха нефа и влязоха в потънал в мрак параклис. Вляво над няколко стъпала имаше малък олтар, пред него стояха две молитвени столчета, зад тях имаше пейка. Тесният прозорец на отсрещната стена беше остъклен, но светлината, която влизаше през него, беше съвсем недостатъчна. Ранулф заразглежда стенописите, изобразяващи излизането на Лазар от гроба, Христос, изцеляващ прокажени, Нееман, военачалникът на сирийския цар, който се къпе във водите на Йордан по съвета на пророк Елисей.

— Грискин? — Корбет отдръпна меча си и седна на пейката. — Познавам го от времето, когато учех в Оксфорд. Наричахме го Грискин, защото много обичаше свинско, а ако трябва да съм честен — Корбет се позасмя, — и заради външния му вид.

Хвърли поглед към Ранулф.

— Не можеш ли да се сетиш кой е? Веднъж го срещнахме в Хазната в Уестминстър.

Ранулф кимна, макар че и животът му да зависеше от това, не можеше да се сети кой е Грискин.

— Няма значение — продължи Корбет. — Грискин не го влечаха много университетските науки. Лошото беше там — усмивката му се стопи, — че родителите му се разболяха от проказа. Напусна университета, за да се грижи за тях. Така и не завърши образованието си. Добър човек, Ранулф, с приятен глас, малко по-висок от моя, но когато пеехме Christus Vincit… — Корбет поклати глава и Ранулф едва не изпъшка. Изобщо не разбираше защо господарят му толкова се прехласва по пеенето. — Както и да е, родителите на Грискин починаха в болницата „Бетлехем“ в покрайнините на Лондон, а Грискин помоли да го назначат в канцеларията. Стана куриер. Грискин притежава невероятен талант: той е изключителен следотърсач — Корбет потупа с крак по каменните плочи от настилката и впери поглед в разпятието на малкия олтар. — Няма друг като Грискин, той може да открие когото и да било. Когато се прибрахме от югозападните територии и негово величество кралят — Корбет положи усилия, за да не проличи сарказмът в гласа му — поиска от мен да заминем за Кентърбъри, той ми даде някои факти за случилото се тук. За Блексток и неговия полубрат, Хюбърт. Преди да тръгна от Уестминстър, изпратих писмо до Грискин, в което му разказвах каквото знам и го молех да претърси земите северно от Оруел, както и околностите на Кентърбъри, за следи от Хюбърт Монаха. Накратко, Ранулф, писах му, че ще се срещнем тук на този ден, между единайсет и дванайсет, в параклиса „Сейнт Лазаръс“ в абатството „Сейнт Огъстин“. Грискин би оценил този жест. Храни особена почит към този светец, заради паметта на родителите си.[3]

— Сега е между единайсет и дванайсет — заяви Ранулф, — а той още не се е появил. Дали пък не закъснява заради снега?

— Не — поклати глава Корбет. — Получих съобщение от Грискин, че ще дойде. Той винаги спазва дадената дума. Щеше да ме предупреди, ако не може.

Корбет се канеше да се изправи, когато изведнъж дъхът му секна и той посочи олтара.

— Ранулф!

Отначало Ранулф не виждаше какво сочи. После го съгледа, на поръбената с бяла дантела покривка на олтара лежеше малък златен кръст на сребърна верижка.

— Господи помилуй! — Корбет пое дъх и се изправи. Втурна се между молитвените столчета, изкачи стъпалата и сграбчи кръстчето и верижката. Когато го завъртя, то заблестя в полумрака.

— Какво има, господарю?

— Този кръст! Майката на Грискин му го е дала, когато е напуснал селото си в Норфолк, за да иде в Оксфорд. Пазеше го като свое най-голямо съкровище. Пръстите му непрестанно си играеха с него, никога не го сваляше, дори когато се къпеше, бръснеше или преобличаше.

— Дали не го е оставил като знак, господарю?

— Не — Корбет отвори кесията си и сложи верижката в нея. — Кръстът може да означава само едно, Ранулф: Грискин няма да…

Гласът му потрепери. Корбет се върна при пейката, седна и скри лицето си в ръце, за да уталожи собствените си страхове. За миг си припомни как заедно с Грискин залитаха по Търл Стрийт в Оксфорд и пееха с пълно гърло. И двамата се бяха присъединили към хора на църквата „Сейнт Мери“, за да пеят, колкото им душа иска. Спомените заприиждаха: как Грискин винаги беше готов да се пошегува и да се разсмее, как обичаше чашата с кларет и препечена свинска пържола. Корбет усети как сълзи изпълват очите му. В сърцето си знаеше, че Грискин никога, никога не би свалил и оставил верижката. Само ако е бил нападнат…

— Кой го е убил? — попита хрипливо Ранулф.

Корбет криеше лицето си в ръце и чакаше сълзите да пресъхнат, после погледна към него.

Facile dictum, лесно е да се каже, Ранулф. Щом Грискин е издирвал Хюбърт Монаха, рано или късно това се е разчуло. Някъде, дали тук или в Съфолк, Грискин е бил убит. Трябва да е носил със себе си моите писма с подробностите за срещата ни тук. Убиецът му — а аз подозирам, че това е Хюбърт Монаха — е оставил верижката едновременно като насмешка и предупреждение.

Корбет с усилие овладя треперенето си. Изведнъж му стана студено. Беше навлязъл дълбоко в този мрачен случай. Често беше усещал границата, която минаваше между него и онези, които преследваше, в името на Короната — престъпниците, разбойниците, главорезите, но този път беше различно.

— Защо? — попита Ранулф, сякаш се досещаше какво минава през ума на Корбет. — Защо му е било да убива Грискин?

— Защо ли? — Корбет впери поглед в разпятието на стената. — Адам Блексток е бил убит от Паулентс и Касълдийн, които са имали подкрепата на негово величество краля. Кралят им е осигурил отряд уелски стрелци, стрелци с арбалет, позволил им е да използват карти, пристанищни съоръжения в Лондон, Дувър и Петте пристанища. Хюбърт води война за отмъщение. Тук не става дума само за изгубеното съкровище, а за мъст! Отмъщение към Паулентс, което вече е извършено. Срещу Касълдийн…

— И срещу Короната ли? — попита Ранулф.

— Да, Ранулф — обърна се Корбет. — Срещу краля. Предупредих Касълдийн да внимава, макар че самите ние сме не по-малко уязвими от него.

Корбет обходи с поглед параклиса, после стана и си тръгна. Поспря се в нефа, загледан в преградата към хора. Устните му се движеха, сякаш се молеше. Участта на Грискин стана негов кошмар: беше въвлечен в тайно, тъмно дело и някой ден от мрака и него можеше да застигне кама или стрела. Полагаше усилия да овладее страховете си. Зад него Ранулф зорко наблюдаваше господаря си.

— Щом ще ни преследва, да го преследваме и ние — прошепна той.

Корбет кимна, прекръсти се, коленичи пред олтара и излезе от църквата.

Малко по-късно вече бяха оседлали конете си и се готвеха да излязат от покрития с мокър сняг двор, когато забързан се появи икономът.

— Сър Хю — задъхано рече той, — има едни хора, които се наричат „Веселяците“…

Корбет се наведе и стисна рамото на иконома с облечената си в ръкавица ръка.

— Ти си брат Улфстън, нали?

— Да, сър Хю.

— Къде са „Веселяците“?

— Лагеруват в гробището близо до Лангпорт Роуд…

— Дошли са за подслон — заяви Корбет. — Моля, братко…

— Тук не могат да останат — промърмори брат Улфстън, потупвайки тънките си устни с пръсти. Изразът на костеливото му, бледо лице непрекъснато се менеше, изведнъж във воднистите му сини очи изгря усмивка. — Сетих се. Разполагаме със старата къща на свещеника близо до църквата „Сейнт Панкрас“. Сигурен съм, че ще могат да се настанят там. Абатът ще даде съгласието си. Къщата се намира на югоизток оттук. Ще видя какво мога да сторя, но, сър Хю — избърбори той, — има още нещо.

Корбет потисна въздишката си.

— Един прокажен — възкликна брат Улфстън, дъхът му излизаше като гъста пара в мразовития въздух. — Нарича се Търговецът на души и Пазителят на съкровището Христово. Остави следното съобщение при стражата на портата: „Предайте на сър Хю да мине през къщата ни на пътя за Куенингейт. Предайте му, че имам за него съобщение — брат Улфстън отвори очи и се намръщи. — Да, точно така. Кажете му, че имам да му кажа нещо за Грискин.“

Корбет не се нуждаеше от втора покана. Благодари на иконома и излезе от абатството. Заобиколи високата защитна стена и продължи по главния път към Куенингейт, голямата източна порта на Кентърбъри. Широкият път бе все още заледен и обкованите с желязо каруци бавно проскърцваха надолу към градските пазари. Тъкмо минаваше пладне и градските камбани зазвъняха в мъгливия въздух, за да отбележат часа за почивка на работниците, време да кажат няколко молитви, а после за хапване. Ранулф се сети, че е време за ядене и потри къркорещия си корем. Само че старият господар Кисела физиономия имаше работа, затова първо щяха да свършат работата, а после да ядат и пият. Преминаха през кръстопът. Под широките рамене на бесилката на ръчна количка бе стъпил монах. От двете му страни стоеше по едно зъзнещо момче със запален фенер в ръка. Скрил мършавото си лице в голямата си качулка, монахът редеше заупокойна молитва, знак на милост към умрелите на бесилката през изминалия месец. Думите му се нижеха, страховити и смразяващи кръвта:

Той изнури силите ми в пътя, съкрати дните ми.

Корбет си припомни за горкия Грискин и щом отминаха тихо довърши стиховете на псалма.

Аз рекох: Боже мой! Не ме грабвай в половината на дните ми.

Придърпа диплите на плаща си над устата и носа и внимателно се озърна наляво и надясно, където се простираха потъналите в сняг поля, чак до обвитите в скреж дървета.

Малко по-късно, мърморейки срещу снега, той попита за пътя тътрещ се към града амбулантен търговец. Свърнаха от главния път и хванаха страничен път надолу към болницата за прокажени. Ранулф изобщо не беше съгласен с действията на господаря си. Корбет свали краищата на плаща си, наведе се и потупа спътника си по рамото.

— Не се притеснявай, Ранулф, смъртта няма да те настигне тук. Заразата се разпространява при допир и при продължителна близост, така че ние сме в безопасност.

Пред погледите им се изправиха сивите варовикови стени на болницата. Портата беше заключена и залостена, макар да имаше направена пъртина до нея. Корбет слезе от коня и похлопа на вратата. Веднага прозвъня камбана и Ранулф чу страховитото подрънкване на звънчетата на прокажените. Вратата изтрака при свалянето на резетата. Корбет се върна и отново се качи на коня. Три облечени в тъмни дрехи фигури се измъкнаха през полуотворената странична врата, докато и Ранулф, и Корбет се мъчеха да успокоят конете си. И тримата бяха облечени в пъстри дрипи под тъмните плащове, лицата и ръцете им бяха увити с парцали, оставени бяха пролуки само за очите и устата. Краката им бяха защитени от дървени обувки.

— Какво има? — фигурата в средата пристъпи напред.

— Аз съм сър Хю Корбет, кралски пратеник в Кентърбъри…

— Е, сър Хю, кралски пратенико — заяви мъжът с мек и мелодичен глас, — аз съм Търговецът на души и държа — протегна напред ръка — ключа към съкровището Христово, а именно Неговите окаяни души.

Корбет отвори кожената торба, пристегната за седлото му и извади кесийка с подрънкващи в нея монети. Подкара коня си да пристъпи по-близо, пусна кесията в протегнатата ръка на мъжа и се вгледа в засмените му очи.

— Защо се наричаш Търговец на души?

— Защото, сър Хю, обещавам на онези, които се грижат за нас, също като в добра търговска сделка, че ще продам душите им на Бог — повдигна кесията. — Благодаря ти за нея. Това — той посочи с ръка застаналите малко зад него свои спътници — са окаяните души на Христос. Напълни стомасите им, сър Хю, и ще напълниш Христовото съкровище. Защото дадеш ли чаша вода на някои от тези хора, дал си я на Него.

— Ами Грискин? — попита Корбет. — Казал си, че имаш съобщение за мен.

— Познавам Грискин — отвърна Търговецът на души. — Срещал съм го.

— Срещал си го — Корбет затвори очи и се усмихна. Ама разбира се — прошепна той.

— Родителите на Грискин бяха прокажени — продължи Търговецът на души. — Грижеше се за тях и не се зарази, не пострада. Не се страхуваше от нас.

Корбет кимна. Беше забравил за пълната липса на страх от прокажените у някогашния си приятел.

— Ето така обикаляше наоколо — продължи Търговецът на души. — Кой ще доближи един прокажен? Стояхме пред градските порти, просехме милостиня. Ушите ни може и да гният, но чувахме едно друго за този-онзи. Мога да ти кажа всичко за Кентърбъри, сър Хю. Как лейди Аделиша Деконте е задържана в подземието на кметството по обвинение, че е убила съпруга си, както и за смразяващото кръвта престъпление, извършено в имението Мобисон. Виждаш, сър Хю, че всичко стига до нас. Хората си въобразяват, че не съществуваме. Ние сме като дърветата, покрай които минават, без да им обръщат внимание, но ние сме тук и слушаме. Мастър Грискин обикаляше насам-натам. Посети нашите братя в Съфолк, обиколи градовете и селата там, после се върна в Кентърбъри. По онова време се правеше на невъздържан в нравите писар, но когато решеше, се обличаше като прокажен — Търговецът на души потупа жълтата звезда, извезана на лявото му рамо. — Тогава идваше тук. Добър човек беше той, сър Хю.

Търговецът на души сграбчи юздите на коня на Корбет.

— И какво каза? — попита Корбет.

— Според него беше открил истината за някакъв случай, свързан с отшелническо убежище близо до Оруел — прокаженият сведе поглед към земята. — А, да, казваше, че ще се види със свой добър приятел, макар и да не спомена името ти, сър Хю. Научих го по-късно. Казваше, че тайната била свързана с отшелническото убежище и неговия параклис, „Свети Симон от Скалите“, така казваше.

— Какво се случи после? — попита Корбет.

— Напусна ни. Каза, че се връща обратно в Съфолк. Защо, сър Хю? Ще се върне ли пак?

— Не — отвърна Корбет. — Грискин е мъртъв.

Търговецът на души се прекръсти припряно.

— Бог да го прости — прошепна той. — Как е станало, сър Хю, злополука ли е?

— Убийство! — отвърна Корбет. — Но аз ще бъда ръката на Божието възмездие — наведе се и потупа прокажения по рамото. — Обещавам ти, Търговецо на души. Споменавайте ме в молитвите си и вземете — Корбет отвори отново кожената си торба и притисна още една малка кесия към ръката на мъжа. — Прибавете това към Христовото съкровище.

Тъкмо щеше да обърне коня си, когато прокаженият заговори.

— Не забрави ли нещо, сър Хю?

Корбет укроти коня си.

— Какво? Какво да съм забравил?

— Грискин издирваше Хюбърт Монаха, мъж, който преследва престъпници срещу заплащане, полубрата на пирата Блексток.

— Знаеш ли нещо за него? — попита Корбет. — Впрочем как да съм сигурен, че това не си ти?

Търговецът на души се засмя, а смехът беше весел.

— Повярвай ми, сър Хю, не съм Хюбърт Монаха. Грискин говореше за него и каза, че бил мъж с велика дарба да се преструва и с много проницателен ум. Казват, че и той е от малцината, които не се страхуват от нас.

— Някой от твоите братя срещал ли го е? — попита Корбет.

— Преди много, много години. Един от нашите събратя, вече покойник, ходел заедно с него в манастирското училище, магистър Фулберт преподавал и на двама им. Това е всичко. Но както казах, ние седим край градските порти и входове, слушаме какво си говорят другите. Ти го преследваш, сър Хю, нали? Пожелавам ти всичко най-добро. А сега, Бог да бъде с теб. Казах ти всичко, което знам.

Корбет поблагодари и отново се присъедини към Ранулф. Тръгнаха обратно по пътя към Куенингейт. Минаха през отворената сводеста градска порта и Ранулф се заозърта. Вече беше посещавал Кентърбъри с Корбет, но тогава бяха видели само покрайнините, не самия град. Той нямаше нищо общо със смълчаното поле. Въпреки снега и леда, мястото беше оживено като разбунен кошер. Широките главни и странични улици бяха претъпкани с хора, вълнуващо се, пъстро море, защото тълпата се местеше от един към друг пазар. Наложи се Корбет и Ранулф да слязат от конете и да ги водят за юздите, докато си пробиваха път покрай старата градска стена, надолу към величествената каменна катедрала и после по Бъргейт Стрийт, която водеше до самия център на Кентърбъри.

От двете страни на главната улица се редяха големи красиви къщи и величествени домове на търговци и видни граждани. Имаше богати къщи, измазани с розов и бял хоросан и с кръстосани по фасадите черни греди, всеки етаж се издаваше над другия и стоеше на здрава каменна основа. Гравираните, украсени с позлата и изрисувани входове и фронтони на къщите се извисяваха над шумотевицата по Бъргейт Стрийт. Домашни прислужници, коняри, момчета от кухнята и други слуги се блъскаха, за да купят провизии за господарите си. Билкарки и млекарки разгорещено хвалеха стоката си. Чирачета подскачаха, за да привлекат вниманието им, като ги ловяха за ръкавите, а после се връщаха зад широките сергии, издигнати пред къщите под грамадни опънати чергила. Бедняците просеха за милостиня, докато богатите, с блеснали очи, румени страни и бяла кожа вървяха достолепно, облечени в коприна и златоткан брокат. На главите си носеха качулки, завързани с шнурчета около вратовете им. На раменете си носеха мантии от вълна, украсени със злато и сребро пояси пристягаха кръстовете им. Покрити със сажди ковачи с грамадни престилки стояха пред ковачниците и приканваха клиенти, а зад гърбовете им водата във ведрата вреше от потапяното в тях нажежено до червено желязо. Жените на търговците, в скъпи рокли, обточени с хермелин, пъстри и подплатени с пухкави кожи, оглеждаха сергиите и пазаруваха. Шут обикаляше из навалицата и предлагаше да се преметне през глава. Напълно обръснатата му глава беше покрита с налепени пачи пера. Старица с поднос пискливо викаше, че нейните билки щели да изцелят всяко страдание. До нея певец, разказвач на истории, обясняваше как в Ефес Седмината спящи[4] се обърнали на лявата си страна, мрачно предзнаменование, че идат още по-опасни времена. Каруцари се мъчеха да си проправят път, докато по-предприемчивите граждани бутаха ръчни колички, пълни с продукти. Кучета лаеха, група деца изпусна угоено прасенце, което хукна през главната улица, следвано от цяла тълпа невръстни мъчители.

Подминаха главния вход на катедралата. На Ранулф му се искаше да я видят отвътре, но Корбет каза, че ще я посетят по-късно. Продължиха пътя си нагоре и навътре, към огромния двор на кметството — измазана триетажна кирпичена сграда, облицована с дърво, издигната върху основа от медножълт камък. Разтичаха се слуги, за да ги питат по какви дела са там, но щом видяха кралската заповед на Корбет, начаса станаха раболепни, предложиха да се погрижат за конете им. След като Ранулф приключи с тази задача, влязоха в кметството, завиха вдясно към главната зала — дълго, ветровито помещение, чиито прозорци и врати бяха покрити с тежки завеси.

Поседяха малко на една пейка, докато служителят изчете на висок глас опис на собствеността на някакъв покоен гражданин:

— … три парчета канава, дванайсет бъчви, две бъчонки, четири бутилки, шест кожени съда…

Корбет слушаше как звънкият глас на мъжа се извисява и затихва. Можеше да се възползва от властта си, да покаже печата, да изиска незабавна среща с кмета, но искаше да посъбере мислите си, а като наблюдаваше Ранулф, разбра, че и за спътника му важеше същото. Поне скованите му от студ ръце започнаха да се посгряват на огъня от мангалите, пълни с въглища, които пращяха и блещукаха във всеки ъгъл. Тъкмо щеше да се изправи, когато през вратата влетя вратарят и развълнувано замаха към него.

— Сър Хю, мастър Ранулф! — задъхваше се той. — Негова милост се извинява, моля, последвайте ме.

Поведе ги нагоре по стълбите към богато обзаведена стая, украсена с дебели гоблени и затоплена от ниски горящи мангали, наредени около голяма маса, поставена в средата. Корбет и Ранулф едва бяха пристигнали и свалили плащовете си, когато сър Уолтър Касълдийн влезе. Носеше дълга тъмноморава мантия, пристегната на кръста със сребрист шнур. На врата си имаше златна верига — знак за заемания от него пост. Краката му бяха обути в меки полуботуши. Беше избръснат, а косата му — току-що пригладена. Изглеждаше по-спокоен и овладян в сравнение с предишната им среща сутринта. Поздрави Корбет и Ранулф и с жест посочи столовете с високи облегалки пред гравирания мангал, похлупен с островръх капак със ситни дупчици, през които из стаята се разнасяше уханието на билките, поръсени върху въглищата. Щом седнаха, слугите поднесоха бисквити, подсладени с шафран и вино с подправки, от което се носеше силен мирис на канела. След като слугите си тръгнаха и затвориха вратите след тях, сър Уолтър обясни, че се намират в личната му приемна. Посочи различни скъпоценни предмети, които украсяваха отворения шкаф на отсрещната стена: позлатената по краищата солница от яспис, лъжиците, чиниите, подносите, каните, купите, бокалите и гърнетата, всичките от благороден метал и инкрустирани със скъпоценни камъни. После им разказа за произхода на диптихите по масите и раклите, както и на изображенията по бродираните гоблени, изобразяващи градски гербове, този на Касълдийн, както и страховитите сцени от мъченичеството на Бекет.

След като тези обяснения приключиха, Корбет учтиво отхвърли предположенията на Касълдийн за станалото в Мобисон и накратко осведоми кмета за събитията след напускането на зловещата къща по-рано през деня: нападението в гората, стрелата от арбалет, забита в един от капаците на стаята му в къщата за гости, изчезването на Грискин и голямата вероятност да е убит. Касълдийн се разтревожи, закърши пръсти, от време на време се привеждаше към мангала за малко топлина.

— Получавал ли си нова заплаха? — припряно попита Корбет.

Касълдийн кимна.

— Да, звучеше като тази на Паулентс — притвори очи. — „… Претеглен си на къпоните и си намерен твърде лек.“[5] Наказанието ми ще е заради смъртта на брат му — отвори очи и впери поглед в Корбет. — Под мантията, сър Хю, нося лека ризница. Нося кама, където и да ида. Уендовър или някои от моите стражи ме придружава. Дошло е съдно време — Касълдийн се опита да потисне отчаянието си. — Хюбърт се е завърнал, за да откъсне плодовете на своето отмъщение срещу Паулентс, мен и Короната. Иска да накара всички нас да страдаме.

Замълча при влизането на някакъв слуга, който обяви, че лекарят Питър Дерош чакал долу.

Касълдийн вдигна ръка.

— Помоли го да изчака — извика той през рамо. — После може да се присъедини към нас.

— Паулентс не е бил заплашван в Германия, нали?

— Не — Касълдийн потвърди. — Чак когато пристигна в Дувър.

— Ами ти?

— Вчера и тази сутрин пак — отвърна Касълдийн. — Начинът е един и същ: малък свитък пергамент лежеше в залата сред други обикновени тъжби. На бележка, привързана към него с връв, бе написано моето име. Донесъл го някакъв писар. Искаш ли да го видиш?

Без да дочака отговор, стана и се запъти към малка странична маса, отключи едно ковчеже и донесе онова, което Корбет очакваше: пожълтяло парче пергамент, което може да е откъснато отвсякъде. Думите бяха написани дебело с мастило, сякаш от дете, и повтаряха по-ранните заплахи.

— Всеки — нечуто рече Касълдийн — може да го е написал.

— Имаш ли описание на Хюбърт Монаха? — попита Корбет. — Роден е в Кентърбъри, хората трябва да го знаят.

— Като млад мъж в бенедиктинския орден — Касълдийн седна, — го описваха като симпатичен, винаги представителен, учтив, блестящ учен. По-късно се присъединил към монасите от Уестминстър, но напуснал, за да стане venator hominum. Поне доколкото ни е известно, Хюбърт много рядко е идвал в Кентърбъри. Опитвал се да гони плячката си около земите между Петте пристанища на южното крайбрежие и на север, към Съфолк, около град Ипсуич. Това е добър ловен район за такива като него. Залавял престъпниците и ги водел в града. Естествено, когато го правел, лицето му винаги било старателно прикрито с качулка, което не е противозаконно. Винаги е можел да се оправдае с факта, че се налага да крие външния си вид, та да може по-лесно да залавя онези, които се таят в мрака извън закона.

— Следователно нямаш истинско негово описание?

— Никакво — съгласи се Касълдийн. — Не открихме нищо и за навиците му, къде яде, пие и спи. Притежава ли някакъв имот? В кой град или графство живее? Той е истински скитник, сър Хю, идва и си отива като морски бриз.

— Как обаче може да е на две места едновременно? — попита Ранулф. — В понеделник в Дувър е донесено съобщението на Паулентс, и по същото време и на теб в Кентърбъри — сви рамене. — Разбира се, възможно е някой — въпреки снега — да е изминал пътя от Дувър до Кентърбъри и да е доставил и двете съобщения.

— Или пък да е уредил да ги предадат — заяви Корбет. — Мога да ида на улицата и да наема дузина дечурлига и в замяна на пени да изпратя съобщение на този или онзи.

— Но абатството? — попита Касълдийн. — Как е могъл да влезе в църквата на абатството „Сейнт Огъстин“?

— Пак е много лесно — отвърна Корбет. — Предполагам, че мастър Хюбърт е бил умело предрешен. Може да е бил облечен като послушник и така да е влязъл отвъд защитната стена. Не би било трудно. Хората влизат и излизат, Кентърбъри е оживено място и „Сейнт Огъстин“ не прави изключение.

Касълдийн кимна и впери поглед в разпятието на стената.

— Мислиш, че е убил твоя човек, Грискин, така ли?

— Да — отвърна Корбет, — но само Бог знае къде, как и защо. Грискин е разпитвал за него, рано или късно е стигнало до Хюбърт. Подозирам, че плаща на съдържателите на кръчми да го осведомяват. Налага му се, щом преследва някой разбойник. Грискин е мъртъв — заяви Корбет. — Никога не би свалил от врата си този златен кръст! Не и докато е жив.

Корбет стана и протегна ръце над мангала. Порадва се на топлината, после погледна към прозореца. От пристигането му в Кентърбъри бе минало немалко време. Трябваше да помисли, да поразсъждава, да открие къде наистина се крие врагът и после да замисли клопка.

— Сър Хю? Какво мислиш?

— Въпросът с Мобисон ще трябва да почака. Какво ще стане с лейди Аделиша Деконте?

— Ще бъде изправена на съд — заяви Касълдийн. — Кралят ме помоли да го отложа, за да може вие да разследвате случая. Въпреки това, след Нова година и Богоявление, ще изтекат дванайсетте дни коледни празници и тогава ще проведем съдебното заседание. Няма да е по-късно от празника на свети Хилари.

Касълдийн се изправи. Беше изплашен. Непрестанно придърпваше обточената с кожа мантия и не изпускаше от очи вратата.

— Поканих мастър Дерош и Лечлейд — продължи Касълдийн припряно.

Забеляза учудването на Корбет.

— Това е слугата на сър Рауф Деконте, но се опасявам, че няма да ни е много от полза. Той е непоправим пияница. Ще доведат лейди Аделиша. Наредих да й изпратят чисти дрехи, ще й позволят да се измие и преоблече. Прислужницата й Беренгария ще й помага — Касълдийн отиде и погледна часовата свещ, закрепена на метален шип. — Денят е към края си — промърмори той, сякаш на себе си. — Сър Хю, най-добре да започваме.

Бележки

[1] Един от най-известните антифони, посветени ни Дева Мария. — Бел.прев.

[2] Griskin (англ.) — прасенце, свинска пържола. — Бел.ред.

[3] Тъй като в притчата за богаташа и бедния Лазар (Евангелие от Лука 16:20-31), Иисус говори за прокажен, през XII век болни от проказа рицари-хоспиталиери основават ордена „Свети Лазар“, вземайки Лазар за свой покровител, и създават болница за прокажени в Йерусалим. — Бел.ред.

[4] Според преданието това са седмина млади християни, които император Деций се опитал да накара да се откажат от вярата си. Те намерили убежище в една пещера, а императорът наредил да бъдат зазидани живи. Младежите останали в пещерата в продължение на 177 години, докато тя не била отворена отново. За изненада на всички, те не били мъртви, а просто се събудили от съня, който Господ им дарил, за да ги запази живи. По-късно биват провъзгласени за светци. — Бел.ред.

[5] Книга на пророк Даниил, 5:27. — Бел.ред.