Пол Дохърти
Корабът на страха (2)

Глава първа

Quis sait, si veniat.

Дали ще се завърне, не знам.

 

Средновековна елегия

Кентърбъри, декември 1303 г.

Трима конници яздеха по стария римски път към Харбълдаун Хил. Щяха да се подслонят в къщата на свещеника от църквата „Сейнт Никълъс“. Кралският печат щеше да им осигури топлина и храна, преди да продължат пътя си. Вече приближаваха билото на хълма, който се издигаше над Кентърбъри и великолепната му катедрала. Беше паднал сняг. Натежалото, оловносиво небе заплашваше с нов снеговалеж. Когато отминаха кръстопътя с празните бесилки и позорни стълбове, яздещият най-отпред конник дръпна юздите на коня си. Сър Хю Корбет, пазител на Тайния кралски печат на Едуард I Английски, зауспокоява уплашения си кон. Дръпна назад качулката на плаща си и откри продълговатото си, мургаво лице. Някои го оприличаваха на ястреб, заради хлътналите му очи, острия нос над пълните устни и волевата брадичка: беше човек, вглъбен в себе си, чийто поглед не изпускаше нищо — така поне се твърдеше — също като кацнала на високо хищна птица. Приликата се подсилваше от гарвановочерната коса на Корбет, прошарена тук-там със сребърни нишки, която той носеше опъната назад и пристегната здраво на опашка на тила. Корбет беше висок и строен, разумен и умерен с яденето и пиенето. Обикновено се шегуваше, казвайки, че вижда по-скоро себе си като аскет. Истината беше, че вследствие на дългите и изтощителни походи в Уелс и Шотландия, където като всеки войник на Едуард беше пил възсолена вода, беше се хранил с гнило месо и трошил зъбите си с твърд като камък ръжен хляб, имаше чувствителен стомах. Носеше дрехи в тъмночервено и черно, коженият му елек беше здраво закопчан над бяла ленена риза, тъмносиният му плащ се спускаше плътно над червените панталони и ботуши с високи токове — най-фина изработка от Кордова, а сребърните му шпори прозвънваха. Корбет свали дългата кожена ръкавица от лявата си ръка и пръстенът с печата на кралската канцелария — символ на службата му, заблестя на светлината на отиващия си ден. После охлаби около кръста си широкия боен колан, на който висяха меч и нож.

— И така — приведе се той напред, здраво хванал предната част на седлото, — изкачим ли се на билото на хълма, ще видим Кентърбъри и неговата катедрала, в която е гробницата на свети Томас Бекет. После ще изпеем поклоннически химн или нещо подобно, подходящо за този период на годината — Корбет очакваше това с нетърпение. Нищо не му се нравеше повече от църковните песнопения, издигането и затихването на музиката, подчертаваща величавите слова и мелодичните латински фрази, които придаваха дълбок, духовен смисъл на мястото на човека пред Бога. Спътниците му не бяха така въодушевени като него.

— Господарю, налага ли се? — попита червенокосият и зеленоок Ранулф-ат-Нюгейт. От студа лицето му бе станало дори още по-бяло от обикновено. Дръпна назад качулката си и погледна към Корбет. — На път сме — простена той — от утринната молитва досега.

Ранулф, старши писар в канцеларията на Зеления печат, искаше само да се отърве от седлото, да събуе ботушите си и, както отбеляза пред третия от пътниците — чорлавия и кръглолик Чансън, коняр от кралските конюшни, да вдигне наздравица за себе си пред пращящ огън. Сега Ранулф разкопча кожения си елек отгоре и посочи Чансън.

— Нищо, че прякорът му е такъв, той не може да пее^[1]. По-скоро реве като седнал в нагорещен тиган дявол, който си е изгорил задника.

— Мен поне не ме е страх от полето — не му остана длъжен Чансън. — Него го е страх, господарю. Мисли си, че всякакви страхотии дебнат в храсталаците.

Чансън разтри вътрешната страна на десния си крак.

— Боли ме тук — простена той. — Имам нужда по-скоро от лекар, отколкото от химн.

— Първо ще изпеем химн — настоя Корбет. — Можеш да се включиш съвсем тихо. Това е част от традициите на поклонниците. Да изразим благодарността си, щом съгледаме Кентърбъри.

Отново сложи ръкавицата си и покри главата си с качулката.

Ранулф тихо изруга, а Чансън шепнешком замърмори, когато продължиха нагоре по Харбълдаун Хил. Отново заваля сняг. Отначало слабо, после снежинките станаха големи като пера, които плавно се спускаха от небето. Щом стигнаха билото, през сгъстяващия се мрак съгледаха кралския град Кентърбъри и назъбените стени, четвъртития замък, зловещата Западна порта, високите църковни кули и издигащата се стремително над целия град катедрала. Грижливо издяланите каменни зидове се въздигаха като молитва към вечерното небе. Светлините на града проблясваха като звезди. Димът от домашните огнища и работилниците беше надвиснал като стелещо се благоухание над тази най-свята от всички гробници в Англия.

За кратко, въпреки падащия мрак, Корбет направи опит да посочи по-важните места в града, после слезе от коня, чу шум и рязко се извърна. Приближаваше друга група, водачът им носеше огромен фенер с грамадна запалена свещ в него. Странниците минаха покрай Корбет и хората му и продължиха пътя си. Когато носачът заби пръта на фенера в дълбока снежна пряспа до пътеката, сенките затанцуваха. Странниците отминаха, без да си дадат сметка за предизвиканата от тях суматоха. Конят на Ранулф зацвили, вирнал предните си крака във въздуха, а воденото от Чансън товарно конче внезапно тръгна заднешком. Ядосан, Ранулф издърпа меча си, смразяващият стържещ звук пресече разговора на странниците. Те се заозъртаха, а водачът им се затътри обратно през снега. Главата му беше покрита с качулка, а долната част на лицето му беше скрита в широка ивица плат. Очите му проблясваха в здрача. Дръпна парчетата плат, с които се беше увил и дъхът му ясно се видя в зимния въздух.

— Gaudium et spes — поздрави ги той с обичайния за Коледа израз. — Радост и надежда.

— Gaudium et spes — отвърна Корбет и показа на Ранулф, че трябва да прибере меча в ножницата си.

— Ние сме Les Hommes Joyeux — „Веселяците“ — продължи мъжът, — пътуващи артисти. Каруците ни са някъде след нас. Дойдохме да изкажем благодарността си на нашия покровител Томас-а-Бекет и Светата Божия майка.

— Тогава, приятелю — Корбет скри усмивката си, — ще пеем заедно. Но защо идвате в Кентърбъри посред зима?

— От благодарност — отвърна водачът на „Веселяците“, като продължаваше да се прави, че не познава Корбет. — За да изпеем коледна песен на Благословената Христова майка. Миналия месец се подслонихме в Съфолк.

Мъжът, един от шпионите на Корбет, продължаваше да говори сладкодумно. Корбет чакаше истинското съобщение.

— О, да, радвам се, че се махнахме от Съфолк — заради търсачите на съкровища, прокажените и ужасяващите смъртни случаи. Всякакви новини носим. Добре де — потропа с крака той, — ще стоим тук и ще мръзнем, така ли?

На трепкащия пламък от свещта „Веселяците“ добиха погребални изражения, в които нямаше и следа от рождественско настроение.

— Как те наричат? — попита водачът им.

Искаше Корбет да успокои тревогата на хората му.

— Сър Хю Корбет, кралски пратеник в Кентърбъри, пазител на Тайния печат.

„Веселяците“ пристъпиха напред, унилият им вид се изпари, изпод плащовете се показаха ръце. Корбет долови стърженето на остриетата, които се вмъкват в ножниците, качулките бяха отметнати назад.

— Прости — чистосърдечно рече водачът, примигвайки бързо към Корбет, — помислихме ви за други хора, може би разбойници или главорези. — Протегна ръка. — Аз съм Робърт Ормсби, някогашен писар в Тонтън, Съмърсет, сега известен като Ликуващия — поет, актьор и шут.

Корбет се засмя, сграбчи ръката на Ликуващия и сърдечно я стисна.

— Щом е така, да възпеем весело Коледа! Коя ще е песента?

— Коледните пости приключват — отвърна Ликуващия присвил устни. — Защо да не е някой от антифоните^[2], „Ключ Давилов“ или „Издънко на Исая“^[3]?

Най-вече за да подразни Ранулф, Корбет се съгласи сърдечно и с двете песнопения и те с усилие си запроправяха път към другата страна на Харбълдаун Хил. Снегът валеше все по-силен и едър. Придумаха Ранулф и той неохотно се присъедини към тях. Затананикаха мелодии. Корбет отстъпи на Ликуващия правото да бъде солист и неговият мощен глас се извиси в красив антифон: „Издънко на Исая, за знак дадена ни, ела и ни спаси…“

Корбет и останалите се присъединиха на припева: „И не се бави, и не се бави вече…“

Пеенето с цяло гърло се възвиси към оловносивото небе и възпя идването на Емануил^[4], миролюбивия цар, младенеца Христос. Думите от антифона прорязаха мразовития въздух, полетяха към Кентърбъри, кралския град, в който се пазеха светите мощи на убития Бекет и където старателно бяха замисляни и извършвани свирепи убийства.

Когато песнопението свърши, Корбет се чувстваше по-добре и отново сграбчи ръката на Ликуващия.

— Къде ще отседнете? Нали няма да е в някой обор? — пошегува се той и покри глава с качулката си.

— И това не е изключено — отвърна Ликуващия. — Може би в някоя от постройките на странноприемницата „Игра на дама“, но ако не успеем там…

Той сви рамене.

Корбет пристъпи, вперил поглед в мъжа. Ликуващия беше широколик, с раздалечени очи, тънки устни, чип нос и пълни бузи, изглеждаше веселяк, в чиято природа има и малко безочие. Светлата му коса беше съвсем ниско остригана. Скоро беше обръснал и горната устна и брадичката си.

— Не сполучите ли там — прошепна Корбет, — идете в абатството „Сейнт Огъстин“ до Куенингейт. Кажете името ми и ще видя какво мога да сторя…

Корбет се сбогува и се запъти към мястото, където Ранулф — тежко отпуснат — държеше юздите на коня му.

— Ранулф — тихо рече Корбет, стъпил с един крак на стремето, — Коледа е време на дружелюбие, отзивчивост и добро настроение. Поклонниците, тръгнали към Кентърбъри, спират тук, за да се помолят или да изпеят някой химн — Корбет се намести на седлото. — Сега да побързаме.

Корбет пришпори коня си напред. Ранулф го последва, а Чансън, яхнал дребния си кон, се бореше с товарното конче, което показваше проклетия си нрав. Зад тях с отдалечаването си по пътя виковете за сбогом на „Веселяците“ постепенно заглъхваха.

— Самотно е тук — отбеляза Ранулф.

— Зимата превръща всички ни в отшелници — отвърна Корбет. Приведе се ниско на седлото и сведе глава срещу безмилостния вятър. Щеше да е доволен, когато стигнеха абатството „Сейнт Огъстин“. Дотегнали му бяха ледените висулки, провиснали навсякъде, мразовитата мъгла, сипещите се бързо и нагъсто снежинки, подобни на бели райски пчели, скованата от студ земя, сякаш стегната в желязна ризница, и надвисналото над тях като плащ от олово небе. Поне, утешаваше се сам, кралят беше дал дума на главния си писар да го пусне да се прибере у дома за Богоявление. Корбет очакваше празника с нетърпение, жадуваше да остане насаме със златокосата Мейв и двете си деца, Едуард и Елинор. Миг покой, пращящ огън, посет^[5], печени кестени и ябълки, греяно вино с подправки и мускатово орехче, задушено говеждо и най-вече — лейди Мейв. Щеше да легне до нея, а после да съчини поема. Всъщност началото на поемата вече беше готово:

Любов моя, заздрави крепостта на сърцето ми.

С наслада дай му сили…

— Господарю, каква е тази работа в Кентърбъри?

— Краски дела, Ранулф! — Корбет се събуди от унеса си. — Преди три години на Адам Блексток, собственик на „Ярост“, капер, устроили клопка. Бил убит при Оруел. Човекът, който е давал заповедите тогава, бил кентърбърийски търговец на име Уолтър Касълдийн.

— Който сега е кмет.

— Същият — потвърди Корбет. — Касълдийн имал и все още има близък приятел, търговец от Ханзейския съюз, Вилхелм фон Паулентс.

— Който пристига в Англия със семейството си.

— Точно така. Ще гостуват на сър Уолтър и краля, ще отседнат в имението Мобисон в покрайнините на града, недалеч от пътя за Дувър — Корбет навъсено изгледа небето. — Паулентс идва заедно със съпругата и сина си, с една прислужница и телохранител — наемник на име Сервин. Носят нещо, което Паулентс до скоро считал за изгубено: Манастирската карта, която показва къде в Съфолк лежи заровено несметно съкровище. Картата е шифрована. Преди пет години Паулентс изпратил картата на Касълдийн, но Блексток я заграбил от „Девойката от Любек“, който пресрещнал и потопил. Възнамерявал да занесе картата на своя полубрат Хюбърт, умен и образован мъж, който можел да разчете тайнописа, за да заграбят съкровището. Блексток плавал към Оруел за среща с брат си, когато сам попаднал в клопка и бил убит. Истинската карта така и не била намерена, а Хюбърт, който дори сред най-изкусните в превъплъщенията измамници е признат за майстор на предрешаването, чисто и просто изчезнал.

— И никой ли не оцелял от „Ярост“?

Внезапно над пътя, като изгубена в тъмнината душа, прелетя бухал и конят на Корбет трепна. Той погали успокоително коня си по шията, после дръпна юздите, за да го остави да се съвземе. Зад тях Чансън ругаеше и се мъчеше да се справи с товарното конче, което също се беше изплашило.

— Никой — Корбет преметна юздите през ръка и с копнеж загледа в далечината към светлините на града. — Избесили хората от екипажа до един. „Ярост“ бил претършуван от върха на мачтата до корпуса, но от Манастирската карта нямало и следа. Вероятно Блексток я е унищожил. Както и да е, Паулентс не спрял да търси и най-накрая намерил копие на хрониката, от която била взета оригиналната карта. Сега я носи със себе си в Англия, а двамата с Касълдийн ще осигурят средствата за намирането на съкровището.

— Ами кралят? Ами ние?

— В този случай ние представляваме краля — Корбет избърса снега от лицето си. — Ние сме волята на краля. Трябва да си чул какво говорят Дрокенсфорд, Лангтън и другите служители на Хазната: кралската хазна е празна. Едуард тръгва на война срещу Уолъс и Шотландия.

— А по-голямата част от всяко намерено съкровище принадлежи на краля, нали така?

— Tu dixisti — ти го каза! — рече Корбет.

Той пришпори коня си по изровения път. Полето вече не беше така пусто: от двете им страни се появиха къщи със залостени порти и плътно затворени врати срещу нощния мраз. Мирисът на дим от дърва, въглища и уханието на готвени ястия ги караше да бързат. Някъде, зад някоя порта, залая куче. Тъмнината ги обгърна. Изгряваше луната, а над тях трептеше бледата светлина на звездите.

— С една дума, Ранулф — продължи Корбет, — ние сме тук, за да помогнем при разшифроването на картата, макар да си мисля, че това вече е сторено. Трябва да се уверим, че Касълдийн и Паулентс няма да ощетят краля, да пазим Паулентс и да разрешим въпроса с…

— Лейди Аделиша ли?

— Аделиша Деконте — потвърди Корбет. — Скоро ще я призоват на съд пред сър Уолтър Касълдийн и други съдии в кметството с обвинение, че е убила съпруга си — сър Рауф Деконте. Кралят е бил настойник на Аделиша. Ако Едуард Английски има слабост към някого, то това е Аделиша, „La Delicieuse“^[6]. Но съпругът й също беше приятел на краля. Заел му пари за походите в Гаскония.

— Та ще се намеси ли кралят в случая?

— Не — Корбет се размърда на седлото, заслонявайки лице срещу гъсто падащия сняг. — Тук сме, за да се убедим, че ще бъде въздадена справедливост. Ако тя наистина е разбила главата на съпруга си, както ти би разбил черупка, тогава не я чака бесилото, Ранулф, чака я кладата пред градските порти.

— Защо ще отсядаме в абатството „Сейнт Огъстин“?

— За удобство и защото Хюбърт е учил някога там. Може да научим нещо и…

— И какво?

— Ще почакаме и ще видим. Хайде.

Корбет пришпори коня си в лек галоп, а Ранулф и Чансън го последваха, без да знаят, че вървят по следите на двете рожби на Каин: ужасната разплата и кървавото убийство също се промъкваха към кралския град Кентърбъри.

 

 

Уендовър, капитан и началник на стражата в град Кентърбъри, също имаше грижи, свързани с убийство. Толкова беше притеснен, че неистово му се дощя да се вмъкне в изповедалнята на църквата „Сейнт Алфидж“ и да изповяда до един греховете си пред отец Уорфелд. А дали пък се разкайваше толкова, колкото ритуалът по опрощаването на греховете изискваше? Впрочем, макар че душата му се гърчеше в адски страхове, привлекателността на нежното бяло тяло на лейди Аделиша, копринено гладко и уханно, разпуснатата й златиста коса, ония нейни сини очи, мекият й говор и елегантни жестове издигаха непреодолима преграда между него и Божията милост. Лейди Аделиша беше преобърнала целия свят на Уендовър. Той си спомняше стенописа в „Сейнт Алфидж“, на който три мишки държаха една котка, а на заден план антилопа преследваше лисица, яздена от заек: притча за обърнатия с главата надолу свят, в който самият той вече живееше. Нали все пак се предполагаше, че той има грижата да поддържа мира в името на краля, а не да се отдава на разврат със съпругата на влиятелен гражданин, най-малко пък онази, която в този момент беше затворена в подземията на кметството.

Лейди Аделиша беше обвинена в убийството на оня скъперник — съпруга си, че е размазала черепа му с ръжен. Работната му стая била цялата в кръв и мозък. Но как би успяла да го извърши? Уендовър знаеше, че тя е невинна. В следобеда на зловещото престъпление, Аделиша беше с него, в неговата стая в „Игра на дама“, сочна и пищна, тръпнеща и извиваща се под неговото тяло. Както винаги, беше дошла преоблечена. Толкова много хора имаше в кръчмата, че не й е било трудно да се промъкне като сянка нагоре по стълбището. Предпазливостта обаче не я беше спасила от нещастието. Сега бе затворена и обвинена в убийство. До този момент не беше казала нищо, но скоро съдиите, водени от коравосърдечния кучи син Касълдийн, щяха да я принудят да признае всяко обвинение с peine forte et dure^[7] — щяха да я проснат на каменната настилка в двора на кметството и да я пристегнат с дърво и тежести, докато проговори.

Душата на Уендовър се гърчеше в агония, почти не го беше грижа какво става около него и какво се случва със задълженията му. Не забелязваше нито хапещия студ, нито напълно замръзналото, пусто, покрито с бяла пелена оградено имение, извисяващата се защитна стена, на която се бе облегнал, и в далечината — зловещата господарска къща Мобисон. Бездната на неговите тревоги го беше погълнала. Не само трябваше да реши как да се справи със задържането на лейди Аделиша и обвиненията, които можеха да повдигнат срещу него, ами се налагаше да се занимава с Манастирската карта и, разбира се — Уендовър се отърси от унеса си, — с охраната на Мобисон. Напусна прикритието на защитната стена и се загледа към покритата със сняг господарска къща — куп мрачни сгради, наредени по билото на хълма. Успяваше да различи проблясъци през капаците на тесните прозорци. Приближи се, взирайки се с все сили. Различаваше очертанията на централната постройка с фронтони в двата края. Различаваше още вратата и стъпалата, осветени от трепкащите пламъци на факлите, поставени от двете страни на подобния на пещера главен вход. Странно място беше имението Мобисон. Френското име му беше дадено от някакъв фанатично религиозен търговец, решил да построи църква в стария английски стил, който е съществувал още преди идването на Уилям Завоевателя. Издигнали дълъг кораб — само една голяма зала, възнамерявали да добавят и кула, но търговецът се отправил към небесата, преди идеята му да добие плът. Така и не осветили сградите и Мобисон станал притежание на Короната и градската управа. През годините добавяли още крила: двуетажни сгради от хоросан и дърво с каменни основи, които образували четириъгълник с двоен сводест вход отзад. Този вход и дворът към него бяха зорко пазени от хората на Уендовър, както се охраняваха и всички части на сградата и предната врата.

Уендовър вдигна поглед към небето. Нощта беше към края си, скоро щеше да се зазори. Продължи по-нататък. Цареше покой. Бухалът от близките дървета беше отлетял. Лисицата, която джавкаше в студа, докато ловуваше из храсталака по протежение на защитната стена, беше млъкнала. Уендовър заобхожда периметъра. Провери постовете, доколкото можа, но валеше твърде силно, за да се мъчи да се катери по хълма до портата. Вместо това се върна при главния вход и въздъхна с облекчение, щом намери подслон и завет под навеса. Зачуди се как ли се чувстват чужденците вътре в къщата. Дали са се посъвзели от неразположението, сполетяло ги по пътя. Касълдийн, а също и досадният градски лекар Дерош, бяха настоявали изрично Паулентс и семейството му да бъдат на сигурно място и в безопасност. Уендовър подозираше, че рицарят го е грижа най-много не за друго, а за безценните вещи, притежавани от търговеца.

Уендовър се запъти към лагерния огън, приклекна до другите постове, за да си постопли ръцете и взе своя дял от доста препеченото месо, приготвено на намазан с лой тиган на открития огън. Пи разредено вино и зачака. Най-накрая забиха камбаните на катедралата, на „Сейнт Огъстин“ и другите градски черкви, които възвестяваха часа за утринната служба и Христовата литургия^[8]. Изправи се, затегна колана си, наметна се с плаща и се отправи към главния вход. Беше уморен и пътят нагоре по хълма, по който снегът беше образувал големи преспи, сякаш продължи цяла вечност. Провикна се към един от стражите на главното стълбище да дойде и да му помогне. Понесъл фенер, мъжът нагази в преспите и тръгна надолу да го пресрещне.

— Слава Богу — извика пазачът, протегнал прът, за който Уендовър да се хване. — Поне снегът спря.

Уендовър изръмжа в отговор, сграбчи пръта и се измъкна от преспата. Изкачи стъпалата, където останалите постове се бяха скупчили около огъня на билото на хълма. Повдигна солидното месингово чукче, изковано във формата на облечен в ризница юмрук и го пусна. Чу как трясъкът отекна вътре, но отговор не последва…

 

 

Подземията на кметството в Кентърбъри бяха зловонни, смрадливи дупки, но лейди Аделиша Деконте разполагаше с най-доброто: разположена в края на плесенясал ходник малка, тясна килия, затворена с тежка врата, завършваща с решетка отгоре. Тъмничарят обичаше да се шегува, че това е най-приятното жилище, запазено за затворници, които очакват или съд, или последното си пътуване с каруцата на палача към бесилките пред градските порти. В този момент лейди Аделиша седеше в ъгъла на килията, топлеше се над поднос с жарава и разглеждаше обстановката около себе си на светлината от дебела, воняща лоена свещ. Беше платила на тъмничаря да я постави на желязна кука, забита в стената. Беше прочела и разгледала до един издълбаните надписи и рисунки по стените: имена, инициали, тук-там молитви — „Господи помилуй, Майко Божия“ — но повечето бяха ругатни или мръсни и развратни рисунки. Носеше окови като останалите затворници, но дължината на веригите й позволяваше да стига до масичката и храната в желязната чиния: късове солено говеждо, ръжен хляб и твърдо сирене, които също беше купила от тъмничаря. Взираше се в грамадните паяжини в ъглите на мръсния таван и в сламата на пода, която не беше сменена, въпреки молбите й. Сламата беше влажна, воняща и плесенясала. Добре поне, че стените на килията бяха дебели и пазеха донякъде от студа, а и подносът с жаравата беше щедро напълнен. Мирисът на горящи въглища беше добре дошло облекчение от противните миризми, които се носеха отвсякъде. Опита се да запуши уши, за да не чува виковете и крясъците на останалите затворници и ругатните на тъмничарите. Имаше достатъчно сребро и щедро беше подкупила пазачите си. Поне можеше да яде, да се движи донякъде, имаше нощно гърне и на всеки три дни й носеха съд с вода и парцал, за да се измие. Върху сламеника имаше постелка и две вълнени завивки, решеше ли да поспи.

Друга жена би била ужасена от участта, която я очакваше, но лейди Аделиша беше невъзмутима и равнодушна. В главата й гъмжаха безброй мисли. Знаеше, че не е убила никого. Изпитваше омраза към съпруга си — така беше — и кой можеше да не изпитва омраза към него? — с неговото долно лукавство, отблъскващо лице, уста и хитри очички, напомнящи на дупки от пикаене в снега! Стара лисица беше той, със злобно лице, рядка червена коса и изпъкнали очи. Имаше достатъчно пари, за да си купи каквото поиска, а се хранеше, живееше и вонеше като последен селски бедняк. Скъперник до мозъка на костите си, с безизразно лице и безчувствено сърце, отвратителен нрав и отровен като на пепелянка език. Аделиша, кралската повереница, беше омъжена за този човек, комуто кралят дължеше пари. Тя така и не забрави това, не го забрави и сър Рауф.

Аделиша потрепери, не толкова от студ, колкото от мисълта за ръцете на покойния й съпруг, които я принуждаваха да върши какви ли не противни гнусотии. В пълно отчаяние се беше молила. Ходи дори в обителта на братята августинци, седна на скамейката в изповедалнята и прошепна изповедта си, но каква утеха можеха да й предложат те? Отиде при олтара на Божията майка, запали свещи, каза молитвите си, но спасение и покой намери чак когато дойде Беренгария. Тя беше подхвърлено дете, отгледано от енориаш, служил вярно на един от клиентите на сър Рауф. Когато мъжът се разорил, верен на себе си, сър Рауф прибрал цялото му имущество и Беренгария — шестнайсетгодишната хитра хубостница с безсрамен поглед и дръзка уста — стана част от тяхното домакинство. С Аделиша скоро станаха съюзници, макар и не точно приятелки. Проявяваха разбиране една към друга. Аделиша даваше по някоя и друга пара на Беренгария, беше благосклонна към нея и й позволяваше свобода като на никоя друга прислужница, а когато срещна Уендовър, за момичето се намери още работа.

Аделиша притвори очи. Онзи монах от августинците, който я беше изповядал, се оказа прав! Пътят към ада беше широк, лесен и хлъзгав. Един грях водеше до друг, по-голям. Подаръци, нежни погледи, тайни срещи и откраднати целувки: накрая станаха любовници. Уендовър показа, че е вещ любовник, добре дошла утеха от сър Рауф, макар напоследък на Аделиша да й беше дотегнала хлапашката бъбривост, криеща се зад позата на опитен воин, която Уендовър заемаше. Как само обичаше да говори, най-вече за себе си и за миналите си подвизи като наемен войник! Как щели да намерят Манастирската карта, ключ към богатство и благосъстояние! Какви златни перспективи криеше според него бъдещето! Аделиша го слушаше и в оня декемврийски следобед пак го беше слушала, преди да заспи. Когато се събуди, Уендовър го нямаше. Често правеше така. Понякога тя откриваше, че й липсват пари и дребни дрънкулки. Отначало не й се вярваше, че е такъв дребен мошеник и то когато се предполагаше, че са съучастници в издирването на голямо съкровище, но доказателството беше налице. Дали беше и убиец? Аделиша се чудеше. Дали в онзи съдбоносен следобед Уендовър не се е промъкнал в дома й и не е убил сър Рауф? Той често й говореше какво щеше да е, ако тя беше вдовица, какво щяла да прави, ако сър Рауф умре. Така беше, проповедниците говореха за Божията воля, но дали човек като Уендовър имаше нагласата да помогне в осъществяването й? Уендовър ли беше убил сър Рауф?

Аделиша рязко се обърна и изпищя, когато видя как някакъв плъх пробягва през масата. Раздрънка веригите си и гадината изчезна. Мислите й отново се насочиха към онзи следобед. Обвиняваха я, че е убила съпруга си след свирепа кавга. Отхвърли обвиненията, обяви ги за безсмислени, но те останаха и застрашаваха живота й като надвиснала примка на бесило. Лейди Аделиша не беше глупава. Беше високопоставена дама от аристокрацията, обвинена, че е размазала черепа на съпруга си. Плащът й се оказа опръскан с кръв, в покоите й бяха открити изпоцапани с кръв кърпи. Каква надежда й оставаше тогава пред дванайсет уважавани граждани, чиито уши ще са запушени от отровата, прошепната като медени приказки от съпругите им?

Засега Аделиша се придържаше към съвета, който сама си беше дала. И дума не беше казала за Уендовър и любовните им срещи в „Игра на дама“. Кой щеше да й повярва? Достатъчно умна и схватлива беше, за да си даде сметка, че думите й ще се обърнат срещу нея. Щяха да я осъдят и за прелюбодейство, и за убийство. Не, плановете на Аделиша бяха други. Тя поназнайваше нещо от законите. Щеше да поиска кралско опрощение. Ако Касълдийн я обвинеше в убийството на съпруга й, тя щеше да обвини сър Рауф в убийство. Нали й беше известно какво бе сторил съпругът й, доказателството беше налице и всеки можеше да го види — разлагащият се труп в запустялата градина на имението Суитмийд. Щеше да обвини сър Рауф и нямаше и дума да спомене за Манастирската карта или пък как неуморно я беше издирвала. Имаше ли друго, от което да се бои? Беренгария? Малката хубостница сега живееше у отец Уорфелд и явно беше останала невъзмутима пред случилите се страхотии. Беренгария изглеждаше доволна като котка, излочила млякото и облизала паничката, сякаш се наслаждаваше на някакви тайни, известни само на нея. Парливи спомени нахлуха в съзнанието на Аделиша, понякога бе забелязвала как сър Рауф гали косата на Беренгария. Дали момичето щеше да й остане вярно? Ами Уендовър, който си беше безсрамник и крадец? Какво щеше да каже той?

Лейди Аделиша притисна ръце към гърдите си. На кого можеше да има вяра? Накрая взе решение, което считаше за правилно. На Касълдийн му беше известно, че кралят е бил неин настойник и беше препратил молбата й до него. Сега Едуард изпращаше свой човек в града. Аделиша кимна на себе си и тръгна към масата, зажадняла за глътка разреден с вода ейл. Щеше да говори с човека на краля и с никой друг.