— Няма да си ида! — каза Корбет. — Няма да бягам! Кълна се, Ранулф, Чансън, че ще видя Хюбърт Фицърс увиснал на бесилото! Имам необходимата ми власт — засмя се горчиво. — Трябва ми само доказателство, което да свали маската му, искам да разкрия измамите му и да видя истинското му лице.

Върна се и седна на стола, протегна крака и се помъчи да се отпусне. След малко каза на Ранулф да отвори чантата с писарските му принадлежности и набързо продиктува кратка бележка на парче пергамент. Сложи й печат от восък, размекнат на пламъка на свещта и силно притисна към него пръстена си.

— Чансън, отнеси го на писарите в кметството. Искам от тях някои записи.

— Относно какво? — попита Ранулф.

— Ти спомена causa omnis — причината за всичко — рече Корбет. — Аз го наричам radix malorum omnium — коренът на всяко зло. Историята започва с ужасното нападение над малко имение в лето Господне 1272-ро. Искам да науча повече за хората, живели там.

— Защо, господарю?

— Няма особена причина — Корбет се надвеси над масата и се загледа в Ранулф. — Само предчувствие, подозрение.

— Ами Уендовър? — попита Ранулф. — Възможно ли е той да е убиецът?

— Уендовър — Корбет поклати глава. — Уендовър може да държи Манастирската карта. Може и да поназнайва нещо. Но дълбоко в себе си подозирам, че е просто грубиян, самохвалко, дребен крадец. Няма да се изненадам…

— От какво? — попита Ранулф.

— Няма да се изненадам, ако мастър Уендовър реши да избяга! По всичко личи, че здраво се е уплашил. Пък и нали все пак някой се опита да го убие в Суитмийд манър, или поне аз мисля така. Няма значение — Корбет се изправи. — Ранулф, уреди сметките с кръчмаря. Чансън, занеси бележката в кметството. Ще се срещнем в абатството „Сейнт Огъстин“.

Корбет събра вещите си и слезе в калдъръмения двор. Конярите изведоха конете им, двамата с Ранулф напуснаха „Райските порти“, и поеха по тесните улички, обгърнати в мрак. Хлопваха се врати, от прозорците долиташе смях. Стигнаха до главния път и спряха, за да направят път на погребална процесия, обкръжена от пламъчетата на свещите и струйки дим от тамян. Носеха се песнопения и молитви. Корбет беше нащрек. Видя проститутка с крив нос, боядисани в червено устни и мрачни, тъмни очи. Беше се нагласила в рокля, обточена с кожа, воал забулваше лицето й. Стоеше на прага на една кръчма до сводника си, който се представяше за мастър Пудинг. Корбет бавно продължи да язди. Тълпите оредяваха, из магазините се правеха последните покупки. Управителите на пазарите и стражите имаха много работа. Поклонници, някои накичени с медальони от всички посетени от тях гробници, бързаха отчаяно да стигнат до катедралата, преди вратите й да хлопнат за вечерната служба. Корбет се почувства поуспокоен. Трескавото безпокойство и острото усещане за опасност го бяха напуснали. Трябваше да открие и улови хлабавата нишка от изтъканото от лъжи платно пред него, защото при толкова много лъжи беше неизбежно да няма и някой пропуск. Трябваше да го открие, да нанесе там удара си, да измъкне нишката и останалото щеше само да се разплете.

Пристигнаха до абатството и Корбет и Ранулф се оттеглиха в къщата за гости. И двамата внимателно я огледаха, извикаха иконома и се увериха, че всичко е както трябва. Ранулф усърдно се зае с други задачи, като се мъчеше да овладее парещото усещане в стомаха си. От години познаваше господаря си. Корбет винаги му напомняше на ловджийска хрътка, която се лута напосоки, а неспокойствието й нараства, ала улови ли веднъж следата, за нищо на света не я изпуска и я преследва до смърт. Ранулф предусещаше, че тъкмо това предстои.

Корбет слезе на двора, повика един послушник и го изпрати със съобщение до „Веселяците“, които лагеруваха край „Сейнт Панкрас“. Накара младежа да повтори съобщението няколко пъти, преди да пъхне малка кесия в ръката му.

— Увери се, че актьорът, който се нарича Поклонника, ще научи съобщението, братко, нали ще го направиш?

Послушникът се усмихна и вдигна ръка, сякаш се кълнеше.

— А това е за усилията ти — Корбет притисна сребърна монета в ръката му. — Братко, умолявам те, кажи на Поклонника да тръгне — писарят се взря в небето — преди мръкване.

Корбет тъкмо щеше да се обърне, когато през портата влязоха две фигури, с прикрити от качулките лица. Вървяха трудно през кишата и носеха скована носилка. Изпод хвърленото на нея зебло се поклащаше сгърчена бяла ръка. В горната й част се показваше кичур черна коса. Корбет се приближи. Двамата монаси спряха.

— Просяк — изпревари единият въпроса на писаря. — Бедният, измръзнал е до смърт в ябълковата градина. Носим го в параклиса за погребения.

Корбет тихо произнесе една заупокойна молитва, прекръсти се и се оттегли в стаята си. Подготви писалището си, постави отгоре му листа велен, пачи пера и мастилници. Чансън се върна с кожена торба документи. Корбет ги постави на масата и внимателно ги огледа: приходите от данъци за Кентърбъри и околностите в годините от 1258 до 1272. Напълни мангалите, приближи ги до масата, настани се удобно и започна да ги проучва. Около два часа по-късно Ранулф и Чансън, които се излежаваха в своята стая, чуха Корбет да вика от радост. Писарят ги отпрати.

— Извинете ме, господа — каза той, полуизвърнат в стола си, — но се случва понякога, когато се ровите из необичайни места, да се натъкнете на истинска находка, както ни казва и притчата от Евангелието за жената, която търсела изгубената драхма — Корбет замълча. — Назарет, Назарет — повтори той. — Ранулф, потърси иконома. Попитай го дали може да ми заеме требника с проповедите от изминалата седмица, апостолските послания и Евангелието. Кажи му, че ще ми се наложи известно време да го задържа. Спомних си нещо, което Беренгария спомена, колко внимателно слушала, когато четат Светото писание.

Не след дълго Ранулф се върна с кожена торба, в която беше требника. Икономът го бе определил като „едно от най-безценните притежания на абатството“, затова Корбет трябвало да прояви най-голяма грижа към него. Сър Хю кимна, отвори требника, махна използваните за отбелязване панделки и внимателно прегледа проповедите. Най-накрая откри откъса, в който се описваше как Иисус се връща в родния си град Назарет и как Спасителят не извършил нито едно чудо в града, заради липсата на вяра у жителите му.

— Липса на вяра — прошепна Корбет. — Свети Боже! Господи, помилуй! Вярвам, Господи, помогни на неверието ми. Открих го!

Вече знаеше защо Беренгария е надраскала думата на стената в стаята си в къщата на отец Уорфелд. Беше чула нещо от Евангелието, прочетено на латински, но преведено от отец Уорфелд в кратката му проповед след това. С острия си ум Беренгария беше запомнила думите. Възнамерявала е да ги използва, а може би дори ги е използвала.

Корбет затвори требника, върна го на Ранулф и седна в стола. Обмисляше как да хване в клопка убиеца. Мислите му се насочиха към Уендовър. Вероятно трябваше да го предупредят, но какво можеше да се стори? Камбаните за начало на службата зазвъняха, но Корбет не им обърна внимание, решен напълно да се съсредоточи в изграждането на предположенията си, преди да ги развие и да потърси доказателствата. Прекъсна заниманията си само веднъж — сложи ботушите и плаща си и слезе в мразовитата нощ, за да се присъедини към добрите братя в песнопенията от вечернята. Ранулф и Чансън вече спяха. Корбет се върна и продължи да работи през нощта. Накрая постопли ръцете си на един мангал. Очите му бяха натежали за сън, но беше решен да намери разрешение на проблема и да изведе логическите си заключения. Понякога се държеше като съдия, изправен срещу убиец, комуто представяше уличаващите доказателства. Случаят беше особен. Всичко беше така неуловимо. Строеше къща върху пясък. Дали тя щеше да устои на връхлитащата я буря от възражения и контраобвинения? Защото провалеше ли се сега, вероятно втора възможност нямаше да получи никога.

Корбет отблъсна стола назад, взе плаща си, уви се в него и легна на леглото. Взираше се в стената и се питаше как да постъпи. Спомни си трупа на замръзналия просяк, а след него стих от псалм, който беше пял по време на вечернята, за Бог, който призовал всички човеци, светци и грешници, на вечеря. Може би и той трябваше да стори така? Прошепна кратка молитва и унесен в мисли за Мейв, заспа дълбоко.

Капитанът на градската стража на Кентърбъри Уендовър беше твърдо решен да се отдалечи колкото може повече от родния си град. Беше завладян от ужас. Съзнаваше, че връзката му с лейди Аделиша ще му струва службата, щом онзи любопитен писар приключеше със задачата си. Сър Уолтър Касълдийн му даде ясно да разбере. Щяха да му зададат няколко въпроса, ако отговорите му не бяха задоволителни, щяха в крайна сметка да го освободят. Тогава щеше да се превърне в поредния бедняк без земя, който се скита из улиците на Кентърбъри и отчаяно търси как да си изкара прехраната. Паднеше ли, какво падане щеше да е само! Какъвто беше скандалджия, Уендовър си беше създал много врагове из града. Разчуеше ли се, че е в немилост, всички щяха да се нахвърлят върху него и не можеше да очаква почти никаква милост или съчувствие. Лейди Аделиша нямаше да иска да има нищо общо с него. Беше го използвала и после край! Къде другаде му оставаше да иде? Пък и явно лейди Аделиша бе разбрала, че е крадец, че задига това-онова, по някоя и друга монета от кесията й, докато спи, след като са се любили в „Игра на дама“. Дали щяха да го задържат и разпитват? Безименен ужас разкъсваше Уендовър, всеобхватен страх, който го накара да пие повече от обикновено. При всяко излизане от „Игра на дама“ поглеждаше през рамо, убеден, че го наблюдават. Реши да бяга. Предишната вечер опакова вещите си и прибра кесиите с дребни монети от тайните им скривалища. На съмване, след отварянето на градските порти, взе коня си от конюшнята и се запъти към Западната порта. Щеше да иде в Лондон. Имаше там роднини, които може би щяха да го приютят, докато си намери нова служба.

Като излезе на Уитстейбъл Роуд, Уендовър се поуспокои. Присъедини се към двамина, които въпреки времето, бяха решили да пътуват. Спътниците прекосиха река Стур и тръгнаха към църквата „Сейнт Дънкан“. На това място Уендовър реши да излезе от главния път и да поеме по обградените от дървета селски пътища, които накрая щяха да го изведат на пътя за Лондон и сигурността. Изненада се колко бързо и лесно успя да се измъкне и увереността му порасна. Камата и мечът му бяха пристегнати на бойния колан. Кесията му с монетите беше скрита, а дисагите му — пълни. Успокояваше се, че скоро ще си намери нова служба. Остави коня си да върви спокойно по горския път, понеже от изпитите вино и ейл предишната вечер беше махмурлия. Изведнъж конят му спря и зацвили, заудря с копита по леда. Уендовър погледна разтревожен, но се оказа късно. Мрачен, облечен в черно силует му беше препречил пътя с вдигнат и насочен вече арбалет. Перестата стрела изсвистя във въздуха и удари Уендовър в рамото. Той изкрещя от ужасната болка, под него конят му риташе, после Уендовър припадна и се свлече от седлото.

Когато дойде в съзнание, Уендовър реши не просто че се е запътил към ада, а че вече е в самия ад. Болката в лявото му рамо беше изгаряща. Погледна с ужас към тъмночервената рана, от която все още стърчаха перата на стрелата. Усети слабост и вкуса на кръв в устата си. Замръзваше. Беше съвсем гол, възседнал коня си, ръцете му бяха вързани на гърба. Някой държеше юздите. Уендовър примигна и загледа дебелата, груба примка около врата си. Силуетът се обърна. Уендовър простена невярващо при гледката на черната качулка, маската, прорезите за очите, носа и устата. Прокле собствената си глупост. Сигурно са го проследили от Кентърбъри. Прехапал устни от пристъпите на болка, които го връхлитаха, Уендовър се огледа. Дисагите му бяха изпразнени, а дрехите му — нарязани на парчета.

— Милост! — прошепна той.

Силуетът остана безразличен, потупваше леко коня по врата.

— Милост, мастър Уендовър, за теб ли милост? Бил си там, когато са обесили брат ми. Няма да бъда милостив. Можеш обаче да си откупиш живота. Ще срежа въжетата и ще те оставя да си вървиш, ако ми дадеш Манастирската карта, открадната от сър Рауф.

— Не е у мен! — простена умолително Уендовър. Примигна при движението на коня. Болката в лявото му рамо беше непоносима. Вече усещаше режещия студ, снегът, който падаше от клоните над него, зимният вятър, който хапеше плътта му.

— Манастирската карта! — настоя гласът.

Уендовър преглътна кръвта, насъбрала се в гърлото му.

— Не е у мен, Господ ми е свидетел, не е у мен. Мога…

— Не, не можеш — прекъсна го гласът. — Ти си подлец, Уендовър. Е, добре — силуетът отстъпи. Уендовър беше сигурен, че е познал гласа. — Аз трябва да вървя по моя път, а ти по своя.

Зловещият силует задмина Уендовър, удари коня по задницата и спря, загледан как капитанът рита и се съпротивлява, докато голото тяло продължаваше да виси и слабо да се гърчи на края на грубото кълчищено въже. Чак тогава Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, тихо изчезна, загърбил ужасната сцена с обесения.

Корбет седеше в трапезарията на къщата за гости. Стана рано, изми се, преоблече се, отиде на утренята, последвана от Светата литургия. После се разходи из абатството, сякаш изучаваше различните му архитектурни стилове. В действителност слагаше в ред мислите си и потвърждаваше заключенията, до които беше стигнал предишната вечер. Върна се в трапезарията за закуска, а Чансън и Ранулф се присъединиха към него. Тъкмо щеше да тръгва, когато пристигна сър Уолтър Касълдийн със свита от градски стражи. Кметът влезе в трапезарията, свали ръкавиците си и отметна назад плаща си, докато разказваше на Корбет новините. Група дървари, излезли за подпалки, бяха открили голия труп на Уендовър да виси на един бряст на горски път, който водел за Лондон. Вещите му били разхвърляни наоколо, дисагите разпорени, дрехите нарязани, а конят му търсел трева под снега.

Корбет покани с жест Касълдийн да седне, но кметът поклати глава и направи знак на Корбет да излезе от трапезарията.

— Който и да е убиецът — Касълдийн се приведе, впил очи в Корбет, докато бършеше лицето си от потта, — той преследва и нас, сър Хю. Какво да правим?

— Какво да правим ли? — Корбет сложи ръка на рамото на сър Уолтър и го поведе по калдъръмения двор. Шумът от разговорите на градските стражи, виковете на послушниците и цвиленето на конете заглушаваше разговора им. — Сър Уолтър, дойдох, за да намеря истината, но ти не ми я каза.

— Какво искаш да кажеш, сър Хю?

— През 1272 година — отвърна Корбет, — годината, в която се е поминал покойният ни крал, тук, в Кентърбъри, както и в други градове избухнали размирици. Имението на Хюбърт Фицърс и неговия полубрат Адам при Мезон Дийо е било нападнато и плячкосано. Избили са всички в къщата. Кажи ми, сър Уолтър — Корбет приближи лице, — както ще отговаряш пред Бог, а и пред краля, за живота си: беше ли сред нападателите на имението?

— Сър Хю, как смееш?

Корбет сграбчи ръката на мъжа.

— Със стражи или без, сър Уолтър, ще те завлека до църквата на абатството, чак горе на стъпалата пред олтара. Ще взема и някои от добрите монаси, за да свали дарохранителницата и Библия. Ще сложа ръката ти на тях и ще те накарам да се закълнеш, че не носиш никаква вина за това престъпление.

Лицето на Касълдийн пребледня. Прехапа горната си устна, погледът му шареше безцелно, горко се каеше, че е дошъл дотук и се е срещнал с този непреклонен и проницателен писар.

— Ще ти кажа — Корбет продължи с дрезгав шепот, — че не си бил сам, сър Уолтър. Рауф Деконте също е бил замесен. Така е, нали?

Касълдийн понечи да отговори. Корбет го спря, притиснал с пръсти устата му. Този път Касълдийн не трепна.

— Не ме лъжи, сър Уолтър. По отношение на теб имам много за казване, а имам и за какво да те съдя. Извършил си престъпления, за които трябва да отговаряш и така ще бъде! Кажи ми сега, истината ли казах?

Касълдийн се олюля. Лицето му беше бяло като сняг, изглеждаше състарен и измъчен. Корбет разбра, че този скрит грях трябва да е тормозил търговеца от години.

— Бях там — сър Уолтър се извърна, сякаш не можеше да понесе погледа на Корбет. — Двамата с Рауф Деконте бяхме млади. Законът и редът не се зачитаха. Из полето вилнееха шайки разбойници. С Деконте бяхме толкова настървени да намерим и да си проправим собствен път, че се присъединихме към такава шайка. Повечето от онези хора сега са мъртви. Отидохме до имението на Фицърс. Отидохме, за да плячкосваме, да отмъкнем добитъка и толкова. Но на път за там, Боже прости ни, се отбихме в една кръчма и всички бяхме мъртво пияни. Стигнахме имението по тъмно. Мислех си, че ще влезем, скрили лицата си, и ще вземем, каквото ни трябва. Но от ейла кръвта ни беше кипнала. Втората жена на Фицърс беше много хубава. Кълна се, сър Хю, и съм готов да положа клетва за думите си, опитах се да се намеся, но не ме послушаха. Качих се на коня си и се махнах. Скрих се сред дърветата и видях какво се случи: писъците, пламъците. Мислех, че всички са избити. Повече не се събрах с тази шайка, и Бог ми е свидетел, никога повече не съм проговорил на Деконте — Касълдийн сви рамене. — Поне не и като негов приятел.

— Деконте припомнил ли ти е страшната ви тайна, когато е помолил краля за ръката на лейди Аделиша? Помоли ли те за услуга, както си направил ти, когато си изпратил пияницата Лечлейд на служба при него? Били сте двама души, които взаимно могат да се пратят в затвора, нали?

Касълдийн мрачно отвръщаше на погледа му.

— Колцина изгубиха живота си онази нощ? — попита Корбет.

— Сър Хю, не знам. Някои от труповете напълно изгоряха в пламъците на пожара. Откриха Фицърс и жена му и ги погребаха в гробището на „Сейнт Милдред“. Знаех, че имат синове. С облекчение научих, че единият е бил в „Сейнт Огъстин“ по време на нападението, а другият се скрил. Промених се. Поръчах да се отслужи литургия. Ходих на поклонение в Сантяго де Компостела и гробницата на светите Влъхви в Кьолн. Готов съм на всичко, само да изкупя вината си, да изчистя ръцете си от кръвта им.

— Това зависи единствено от Бог, сър Уолтър, и не забравяй, че Бог забавя, но не забравя. Божията справедливост ще възтържествува. Прогизналата ни от кръв земя вика към Бога. Да оставим богословието настрана, но Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, възприема себе си като Божи отмъстител. Ти, сър Уолтър, ако не си предпазлив и нащрек, ще се простиш с живота по същия начин, както и Уендовър.

— Сър Хю, какво да правя? — гласът на Касълдийн стана умолителен. — Как да се сложи край на тази кървава касапница?

Корбет беше на път да му отвърне, но вече нямаше вяра на този мъж. Все още му предстоеше да открие доказателство, да изправи убиеца пред съд, а и Касълдийн имаше да отговаря за много неща.

— Ще ти кажа какво ще сторя аз, сър Уолтър, довечера в тази трапезария — Корбет посочи назад към къщата за гости. — Ще дам угощение. Пращам Ранулф и Корбет в Лондон да потърсят някои сведения. По моя заръка ще повикате лейди Аделиша, Лечлейд, отец Уорфелд и лекаря Дерош на прощален пир, за да се сбогувам с тях.

Касълдийн беше озадачен.

— Но, сър Хю…

— Сър Уолтър — отвърна му Корбет, — не ме е грижа дали и с какво си зает. Няма да ти кажа цялата истина, нито пък трябва ти да разказваш някому за разговора ни тази сутрин. Доведи ги тук. Щом зазвънят камбаните за вечерната служба, ще прозвънят и Божиите камбани, възвестяващи правдата. А да, твоето присъствие, сър Уолтър, несъмнено е задължително.

Корбет се завъртя на токовете си и се върна в трапезарията. Повика Ранулф и Чансън в стаята си, където им даде стриктни указания. Ранулф се обезпокои.

— Сър Хю, но ти ще останеш сам тук.

— Не за дълго — усмихна се Корбет, — и ще съм в безопасност. Да, Ранулф, Чансън, поемете по пътя към Лондон. Сега няма сняг. Разбираш ли, Ранулф, някои злодеи, убийци, крадци и разбойници биват изправяни пред кралския съд с помощта на доказателства, но сега няма да е така. Нашият убиец е твърде хитър, трябва да му заложим клопка и това смятам да сторя. Няма друг начин. Най-накрая ще бъде въздадена справедливост в името на краля, както и в името Божие. Сега, господа — Корбет се отдръпна, — тръгнете в ранния следобед, минете през града, нека хората видят как заминавате. Предстоят ми други приготовления.

Корбет излезе и потърси иконома, който се съгласи да уреди необходимото, но дъхът му секна, когато научи какво още иска Корбет.

— Душата му вече е при Бога — отвърна Корбет. — Направи каквото те помолих, братко. И между другото, започне ли угощението и храната вече е поднесена, нека никой от вас, монасите, да не се приближава до къщата за гости. Дай ми дума.

Икономът понечи да възрази. Корбет вдигна ръката си и му показа пръстена на канцеларията.

— В името на своята вярност към краля, братко, стори каквото те помолих.

Монахът затвори очи, въздъхна, прекръсти се и кимна.

— Както кажеш, сър Хю, както пожелаеш.

Останалата част от деня Корбет прекара, като наглеждаше готвачите в кухнята на абатството, искаше да се увери, че трапезарията ще бъде подготвена за случая. Стъкнаха огъня. Внесоха мангали, напълнени скоро с въглища, поръсени с билки. По стените провесиха цветни тъкани. На масата в трапезарията разстлаха снежнобяла покривка, на нея поставиха голям свещник, с нови свещи по него. Ликуващия дойде, за да се види с Корбет. Представяше се за амбулантен търговец и носеше дъска, отрупана с таблички за писане, стъклени молитвени броеници, джобни ножчета, пръстени с янтар, цветни панделки, дантели, връзки, коприна, стоманени карфици, евтини накити — истински търговец на дрънкулки, от ония, които продават всичко. Корбет се видя с него в двора, преструваше се, че разглежда стоката му, докато Ликуващия разказваше, че Поклонника вече е напуснал лагера им.

— Сякаш здраво му пареше под краката — прошепна Ликуващия, — хвана по лондонския път.

Корбет се разсмя, потупа Ликуващия по рамото и се прибра в стаята си. Взе арбалет и постави в жлеба стрела, опъна тетивата, обезопаси я и го постави на стол близо до вратата. Измъкна меча си и камата, обърна ги, остави ги така, че остриетата им да проблясват на светлината. Заключи и залости вратата и поспа. Рано следобед излезе, за да се сбогува с Ранулф и Чансън.

По-късно през деня, когато камбаните възвестяваха времето за вечерната служба, гостите на Корбет започнаха да се събират в настлания с плочи двор. Той посрещна всеки на вратата и го съпроводи до помещението, което беше преобразено в малка, уютна приемна с цветни тъкани и пъстри килими, грубо скована маса стоеше в средата, покрита с блестящо бяла ленена покривка, запален свещник гореше ярко и разпръскваше мрака. Въглищата в мангалите пламтяха, а в огнището огънят пращеше весело. Корбет се държеше ведро, на всеки от гостите предложи малка чаша вино с подправки, преди да ги заведе до местата им на масата. Готвачите бяха дали най-доброто от себе си. Корбет следеше каната с вино да стигне до всеки. В началото атмосферата беше студена, дори враждебна. Когато обаче поднесоха зелената супа с бадеми, следвана от задушени в ейл стриди, раци, свинско с яйца, кълцано месо, печен петел в тъмен сос, еленско в сок от пиперки и каните с вино бяха повторно напълнени, гостите се отпуснаха. Само Касълдийн оставаше нащрек, лицето му все още беше бяло като платно, а той — притеснен и тревожен след краткия, но прям разговор с Корбет по-рано през деня.

— Сър Хю — отец Уорфелд вдигна чашата си за тост, — това е изключително любезно от твоя страна. Какъв е поводът?

— Ами, отче… — Корбет се отпусна в стола си начело на масата и стрелна с поглед лейди Аделиша, която изглеждаше прекрасно в синята си рокля, обшита с кожи. Великолепната й коса беше прибрана със скъпоценен накит и почти изцяло, но не съвсем скрита под изящен бял воал. — Защото си тръгвам.

— Тръгваш ли? — Дерош побутна настрана сребърния поднос и изпитателно погледна сър Хю. — Приключи ли с поставената ти от краля задача в Кентърбъри?

— Да, сър, приключих със задачата на краля, благодарение на един човек на име Едмънд Гроскот! Или поне това име са му дали в кръщелния купел — Корбет се разсмя. — Подвизава се под прякора Поклонника и общува с трубадури, артисти и скитници. Някога Поклонника бил престъпник, преследван от един venator hominum на име Хюбърт Фицърс. По свой хитър начин успял да открие как изглежда Хюбърт.

— И? — попита лейди Аделиша.

— В този миг Поклонника вече е получил убежище в църквата „Сейнт Майкъл“ в Корнхил, Лондон. Ще говори само с мен. Изпратих Чансън и Ранулф по заледените пътища, да го вземат със себе си и да го отведат в Тауър или Нюгейт, или да го доведат тук. Подозирам, че ще бъде Тауър. Ако времето се задържи такова и утре, със сигурност ще си тръгна от Кентърбъри. Разбираш ли, Поклонника е сменял много занаяти. За мен работят и мъже, и жени. В известен смисъл те са тайно общество, аз ги наричам ordinaires^[1]. Събират истински дреболии, парченца от сведения, късчета и отрязъци. Поклонника е един от тях и си заслужи защитата.

— Кой според теб… — изломоти Лечлейд от мястото си в края на масата. — Кой според теб е Фицърс?

— Мастър Лечлейд, той е това, за което и сам се представя — убиец, който дебне в мрака.

— Ами отвратителните убийства — попита Дерош — в Мобисон и на другите места?

— Все още не съм ги разрешил — излъга Корбет. — Нито защо е убит онзи беден страж в Суитмийд, нито убийствата на сър Рауф и Беренгария. Разбира се, чули сте новините за Уендовър, нали?

Всички отвърнаха, че са ги научили. Корбет стрелна с поглед лейди Аделиша, която само сведе глава, взе ножа си и се заигра с парче месо в чинията си. Притеснена, тя се закашля и вдигна чашата си, за да прикрие своето смущение.

— Когато заловим Хюбърт — продължи Корбет, — не се съмнявам, че разпитващите ще изкопчат истината, но най-важното — той се усмихна, — че открих Манастирската карта!

След думите му се възцари пълна тишина, даже Лечлейд сякаш изтрезня.

— Да — заяви Корбет, — знаем, че Стоункроп, който е предал Адам Блексток, е оцелял при морската битка близо до крайбрежието на Есекс. Откраднал е картата преди завземането на „Ярост“. Известно време се е крил, после е тръгнал по суша. Стоункроп се е нуждаел от доста пари, за да открие съкровището. Затова се е свързал със сър Рауф Деконте и му донесъл картата. Сър Рауф обаче убил Стоункроп, взел картата и я скрил.

— Къде? — попита лейди Аделиша.

Корбет разбра, че тя зададе въпроса, който занимаваше всички и изразяваше огромното им желание да сложат ръка на заровеното древно несметно богатство.

— Лейди Аделиша — попита той, — къде прекарваше съпругът ти по-голямата част от времето си?

— В работната си стая.

— И? — попита Корбет.

— Седеше на писалището си, но аз…

— О, не се съмнявам, че си търсила там картата — намеси се Корбет. — Но си търсила не където трябва, лейди Аделиша, както и всички останали. Помниш, че и аз седях в стола на покойния ти съпруг, нали? Правех го при всяко свое посещение.

Лицето на лейди Аделиша се сгърчи от разочарование.

— Намерих я — заяви Корбет — в тайник в седалката, под подплатената възглавница. Когато се върнеш довечера у дома си, ще намериш там дупка, цепнатината, през която я измъкнах.

— Знаех, че си претърсил стаята… — объркано промърмори Аделиша — и че сядаше в стола на сър Рауф.

— Разбира се, че така направих — бързо потвърди Корбет. — Отначало не можах нищо да разбера от картата, но всъщност тя е много ясна. Още утре заминавам. Скоро картата ще е в ръцете на министрите на краля. Когато дойде пролетта, изпратените от краля хора ще започнат издирването в Съфолк. Наистина — Корбет вдигна чашата си, — убийствата на Паулентс и семейството му, Уендовър и сър Рауф не намират обяснение, но с времето кралските съдии ще разкрият извършителя и той ще иде на бесилката. Дами и господа, благодаря ви за съдействието. Вдигам тост…

Корбет добави, че няма да отговаря повече на въпроси и ловко прехвърли разговора към други теми. Оглеждаше присъстващите на масата, разбра какво впечатление е предизвикал и се престори, че пие без задръжки. Вечерята приближаваше края си. Гостите набързо се сбогуваха и си тръгнаха. Касълдийн се забави малко, но сър Хю отказа да отговори на въпросите му или да се срещне с него насаме. Най-после къщата за гости и калдъръмения двор отвън утихнаха, обвити в тъмнина и — както Корбет беше прошепнал на Ранулф, тъкмо преди той да тръгне — дойде смъртта, за да бъде свидетел как ще се въздаде Божията правда…

Бележки

[1] Ordinaire (фр.) — обикновен, често срещан, всекидневен. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Пол Дохърти Корабът на страха (14)

Метаданни

Данни

Корабът на страха

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава тринадесета

Пол Дохърти
Корабът на страха (14)