Пол Дохърти
Корабът на страха (4)

Глава трета

Quod non vertat iniquia dies.

И черният ден настъпва неотменно.

 

Рабан Мавър^[1]

 

Корбет потри брадичка. Полагаше усилия да не обръща внимание на хапещия студ, от който стомахът му се свиваше. Спеше му се, потискаше го заплахата, витаеща в тази запустяла господарска къща, всяка педя от която в този миг излъчваше стаено зло.

— Остава въпросът със Сервин — каза Касълдийн, — телохранителя. Беше висок, едър мъж, с напълно обръсната глава, облечен в черни кожи и въоръжен до зъби.

— Паулентс доверяваше ли му се?

— Да. Сервин поне от година е работел за него. Родом от Бранденбург, наемник, сражавал се срещу рицарите от тевтонския орден. Сервин е въздържан и мълчалив, гледа човек право в очите, но рядко отваря уста — като сянка, която си знае мястото. И на него тежкото пътуване по море не му беше понесло. Оплакваше се на развален английски от солената вода, която била навсякъде. По всичко личеше, че е доволен да е тук, хареса къщата, наричаше я „крепост“ — безопасно място.

— И къде е сега? — на висок глас се учуди Корбет. — Той ли е убиецът? Избягал ли е? Как? Защо? На някой, който е родом от Бранденбург и е пришълец в Кентърбъри, ще му бъде трудно да се скрие тук, и то посред зима — Корбет се размърда неспокойно. — И как би могъл да убие четирима и да се измъкне толкова незабелязано от къща, която сам той е наричал „крепост“.

— Бях им я описал… — каза полугласно Касълдийн с несигурен глас.

— Да се върнем на очевидните факти — настоятелно рече Корбет. — Знаем, че Блексток има полубрат. Знаем, че си плавал по Оруел към убежището на отшелника с трупа на Блексток, провесен от кърмата на „Калтроп“. Случилото се трябва да е отмъщение на Хюбърт. Паулентс е обесил брат му, затова на свой ред той е избесил цялото семейство на Паулентс.

— Но защо? Искам да кажа, защо сега?

Корбет поклати глава, взе Манастирската карта и съсредоточено я заразглежда.

— Ще се опитам да разчета шифъра, да открия каква е истината. А сега отново ще слезем долу.

Излязоха от стаята, спуснаха се по разнебитеното дървено стълбище, минаха през кухнята и килера и се върнаха в голямата зала. Отец Уорфелд, червендалест мъж с гладко лице, изпълняваше задълженията си към покойниците. Беше довел със себе си едно момче, което държеше свещ, а той помазваше с миро телата, докосваше главите, очите, устните, гърдите, ръцете и краката и в същото време шепнеше свещените слова, молейки се за душите на мъртвите при срещата им с ангелите. На подобния на трон стол зад подиума седеше друг мъж. Касълдийн съпроводи Корбет до мястото и му представи Питър Дерош, градски лекар, учил някога в Салерно и Монпелие. Дерош беше среден на ръст, набит, с ниско остригана коса, и приятно, приветливо лице. Носеше туника от тъмносин вълнен плат, пристегната в кръста от сребрист шнур, пръстени и гривна със скъпоценни камъни проблясваха по ръцете му. Беше гладко избръснат, а очите му светнаха весело, когато стисна ръката на Корбет.

— Чувал съм за теб, сър Хю. Твоята слава те изпревари.

— Каква слава, сър?

— О, за разни неща — усмихна се Дерош. — Най-внимателно следя делата в кралския двор. Надявам се един ден да постъпя там на служба. Но да се върнем на този зловещ и смразяващ кръвта случай — Дерош отдръпна стола и се изправи. — Сър Хю, и четиримата са били обесени. Нито един от тях не е оказал съпротива, няма следи от охлузване, нито от насилие. Ще ти покажа нещо.

Дерош поведе Корбет вън от залата към малък портик. Двамина от градската стража седяха на каменна пейка, точно на прага и съсредоточено наблюдаваха ситнещ насам-натам плъх в метална решетка. Малките му остри нокти шареха по празен дървен поднос.

— Щом пристигнах — обясни Дерош, — поисках един от постовете да улови плъх. Сложих го в клетка и на поднос смесих по малко от всички ястия, полях ги с вино и вода. Паулентс и семейството му са яли и пили същото, каквото и плъха. Погледни, нищо му няма.

— Следователно не са били отровени или упоени.

— Точно така — съгласи се лекарят. — Не са били нито отровени, нито упоени.

Той приклекна, без да откъсва поглед от плъха — тлъст кафяв гризач с извита опашка и стръвна муцуна.

— Засега няма и най-малък признак за отравяне — Дерош се изправи на крака. — И преди съм използвал този метод. Ако в храната има упойващо или отровно вещество, плъхът скоро започва да показва съответните симптоми, но в този случай няма такова нещо. Впрочем — той вдигна назидателно пръст — има хора, които твърдят, че с обонянието си плъхът може да подуши отровената храна и да не я докосне. Очевидно е, че тук няма никаква отрова.

Корбет се върна в залата. Застана на самия праг, с ръце на кръста и впери поглед в четирите трупа, които лежаха вече покрити на пода. Нищо не проумяваше.

— Уендовър — извика той през рамо. Капитанът на стражата дойде забързано. — Ти ли беше натоварен с подготовката на Мобисон?

— Да — отвърна отривисто Уендовър. — Започнахме вчера сутринта. Всичко беше приготвено така, както го виждаш: провизии за кухнята, запаси за килера, обзаведохме стаите, окачихме гоблени и тъкани по стените, напълнихме мангалите, за да са готови да бъдат запалени, огнището беше почистено, направихме всичко, което пожела сър Уолтър.

— После какво? — попита Корбет.

— Вчера си тръгнахме рано — отговори Уендовър. — Всички се оттеглиха. Лично проверих всяка стая. Нямаше никой. Всички се събрахме на входа и зачакахме да пристигнат гостите на сър Уолтър. Дойдоха около пладне. Сър Уолтър сам ги доведе.

— После?

— Мосю Дерош дойде да ги посети.

— Мастър лекарю — извика Корбет, — би ли дошъл насам?

Дерош се приближи към тях.

— Тук ли се срещна с Паулентс и семейството му?

— Да, точно така, в ранния следобед. Оплакваха се от неразположение и треска. Не разбрах дали се дължи на суровите условия в морето или страдат от някаква зараза. Реших, че ще е най-добре да останат тук. Е — уточни той, — сър Уолтър и Паулентс настояха да останат, но състоянието на всички изглеждаше добро.

— Несъмнено са възвърнали апетита си — Корбет посочи масата. — Добре са си похапнали и пийнали.

— Както вече казах — усмихна се Дерош, — неразположението им може да се е дължало на тежките условия при пътуване по море. Бяха в добро настроение.

— Нищо необичайно ли не забеляза?

— Съвсем нищо — потвърди Дерош. — Тръгнах си малко след прегледа.

Корбет отиде до огнището и загледа тлеещия огън. Имаме едно зорко охранявано имение, размишляваше той. Входът му, портите в защитната стена, дори тези на вътрешния двор са затворени и залостени. И ето ни малко чудо: Паулентс си е давал сметка, че е в опасност, бил е предупреден и заплашен. Въпреки всичко една вечер той и семейството му са избити.

— Сър Уолтър — извика през рамо Корбет, — сигурен ли си, че нищо не липсва?

— Съвсем нищо — отвърна търговецът.

Корбет се обърна към застаналия до стената Ранулф и го повика с жест.

— Да огледаме къщата — каза му тихо той. — Трябва да има все някаква следа.

Оставиха останалите и се качиха по стълбището до стаите, които се редяха една след друга по мрачната, леденостудена галерия. Корбет внимателно и грижливо огледа всяка стая, провери прозорците и вратите, но скоро осъзна, че претърсването е безполезно. Всичко беше на мястото си и във вида, в който трябваше да бъде. Отново слезе долу, отиде в двора и огледа постовете, скупчени около огъня, за да се постоплят. Каква бе причината да бъде убит Паулентс? Отмъщение? Ясно беше, че не е било заради ръкописа. Хюбърт явно нямаше нужда от него, ако той беше убиецът. Корбет се върна в залата, където Касълдийн и Дерош съсредоточено разговаряха.

— Сър Уолтър?

Богатият търговец се запъти към него.

— Ако Хюбърт е разчел шифъра на ръкописа — заразпитва Корбет, — защо не е изровил съкровището? Ако го е направил, Хюбърт отдавна вече е далеч оттук.

— Не знаем дали разполага с картата — отвърна Касълдийн. — Знаем със сигурност само, че тя е изчезнала от „Ярост“.

— Мислиш ли, че убийствата са неговото отмъщение?

— Убеден съм, че е така.

— Което означава — Корбет внимателно сложи ръка на рамото на Касълдийн, — че възнамерява да си отмъсти и на теб. Не забравяй това, сър Уолтър.

Корбет се сбогува, обеща на Касълдийн да се присъедини към него в сградата на кметството по-късно през деня, за да проучат въпроса с лейди Аделиша Деконте. Лекарят Дерош също заяви, че е приключил с работата си и предложи да придружи Корбет чак до абатството „Сейнт Огъстин“, а после да продължи към града. Корбет му благодари и отвърна, че би желал Дерош да се погрижи за Чансън, който страдаше от появила се от вътрешната страна на крака му язва.

Дерош заяви, че може би Мобисон не е най-доброто място за медицински прегледи или лечение. Можел да извърши прегледа в къщата за гости при абатството „Сейнт Огъстин“. Корбет се съгласи и предложи да му плати, но Дерош завъртя отрицателно глава.

— Само предай желанието ми на негово величество краля — лекарят се усмихна. — Похвали уменията ми и кой знае чие покровителство може да спечеля? Само не си създавай грешна представа за мен, сър Хю — засмя се той, — не съм като някои от онези лекари, които обичат златото повече от медицината, но не отказвам никога любезна покана или отворена врата.

Корбет погледна пак към труповете и се прекръсти.

— Сър Уолтър — извика той, — искам да направя свое собствено претърсване още веднъж!

Касълдийн сви рамене.

— Направи го, сър Хю.

Придружен от Ранулф, Чансън и градския лекар, Корбет отново направи оглед на тавана, отделните стаи и коридори над голямата зала. Обходи и другите крила на къщата. Така и не откри следа. С помощта на своите спътници огледа най-внимателно прозорците, вратите и капаците, като най-вече следеше за белези от насилствено влизане, но такива нямаше. Багажът на Паулентс и семейството му стоеше в стаите им. Леглата бяха готови, в легените за миене имаше вода, на масите чакаха бокали и чаши. Съпругата на Паулентс беше започнала да разопакова багажа. Беше извадила триптих, изобразяващ живота на света Ана и поднос с мазила, кремове, масла и парфюми. Корбет почувства, че в тази сумрачна галерия се намира между живота и смъртта. Потънали в безмълвие стаи, пълни с реликви, принадлежали на жестоко лишени от живота хора. Думите, казвани от свещеника, преди Евангелската проповед: Media vitae in morte sumus — в живота живеем сред смърт — отекнаха като погребален звън в мислите му. Какъв ли ужас е бродил из тези коридори? Какъв ли зловещ заговор е бил замислян и приведен в действие?

Корбет и спътниците му, придружени от Дерош, наметнаха плащовете си и излязоха навън. Прекосиха вътрешния двор, където градските стражи бяха стъкнали огъня си. По каменната настилка имаше пепел и останки от храна. Заобиколиха имението от външната страна. Всеки момент отново щеше да завали сняг. Небето беше сиво и прихлупено. Студеният вятър режеше и дори гарваните и враните бяха прекратили мародерските си набези, за да се прислонят в клоните на близките дървета. На места снегът стигаше до колене. Корбет прецени, че това е от полза, така ставаше ясно, че никой неканен не е влизал или излизал през прозорците. Единствените забележими следи бяха по пътеката, която водеше към предния вход и задните врати. По време на огледа Дерош се прояви като приятен събеседник. От разказа му Корбет научи подробности за някои загадъчни смъртни случаи от практиката му в Кентърбъри, както и от времето, когато служел под командването на лорд Биърн в Гаскония.

— От Кентърбъри ли си родом? — попита Корбет, когато се върнаха обратно в конюшните.

— И да, и не — отвърна Дерош. — Коренът на семейството ми е от Оспринг, но са се установили тук. Баща ми беше търговец на вино, затова всички се преместихме в Бордо. След години родителите ми се върнаха в Кентърбъри, където и починаха. Не ме биваше много в учението, но ме приеха да уча в медицинските училища в Монпелие и Салерно. Пътувах из Европа, преди около десетина години се върнах в Гаскония, по времето, когато Филип Френски вече заплашваше херцогството. Изпълних войнишкия си дълг и наистина виждах себе си като войник, но — той поклати глава, сви рамене и прошепна — видях и толкова много смърт. Случващото ми се стори толкова безсмислено!

Замълча, зареял поглед над покритите със сняг поля на Мобисон.

— Тук не е идвал никой — рече с въздишка. — Ако беше се вмъкнал някой, Паулентс и синът му щяха да окажат съпротива, щеше да се вдигне тревога. А ако убиецът се е криел вътре, рано или късно е щяло да се наложи да се покаже. Тревогата отново е била неизбежна — обърна се и заразтрива лицето си, за да се постопли. — Съгласен ли си с мен, сър Хю?

Корбет кимна.

— Не намирам нищо — призна той. — Никаква следа.

— Ами Касълдийн? — попита Дерош.

— И той е озадачен като мен. Мисля, че ми каза истината. Паулентс е носел със себе си изключително ценен предмет, който въпреки всичко не е откраднат. Следователно мотивът за убийството е чисто отмъщение. Ти си лекар, мастър Дерош, какво знаеш за Блексток, капера?

Лекарят се намръщи и поклати глава.

— Чувал съм едно друго за него и неговия полубрат Хюбърт, нарушил обета си бенедиктинец. Хората твърдят, че Хюбърт бил наистина зъл човек, който обича смъртта. Касълдийн ми е разказвал за заплахите, които е получил. Знаеш, че онзи — Всевиждащия го е заплашвал, нали?

— Чудно ми е защо? — полугласно рече Корбет. Замълча и впери поглед в лекаря. — Дали ни е известна цялата истина?

Дерош повдигна рамене. Върнаха се обратно към конюшните. Дерош поведе коня си и товарното си конче, което, както шеговито каза, било неговият помощник, понеже мъкнело кош и малки сандъчета, пълни с всякакви лекове.

— Не носиш ли оръжие? — попита Корбет.

— Никога — с едно движение Дерош се метна на седлото. — Навремето носех, но вече не го правя. Най-доброто лечение за болестта, мастър Корбет, е доброто здраве. Ако няма рани, няма и нужда от лекове. Нагледал съм се на насилие, но в случай, че ме нападнат — Дерош погали коня си по врата, — аз съм добър ездач, а конят ми препуска бързо — засмя се той. — Всичко друго оставям на късмета. Пък и съм добре познат в Кентърбъри. Лекувам бедните така, както и богатите, и никой не ме закача.

Свършиха, каквото беше необходимо, и се отправиха по пътеката между дърветата надолу към главния изход, минаха покрай постовете и поеха обратно към „Сейнт Огъстин“. По пътя вече имаше много каруци, натоварени с продукти за градските пазари. Напредваха бавно, тъй като каруците затъваха и трябваше да теглят конете, чиито ниско остригани гриви бяха покрити със скреж. Животните непрекъснато се плъзгаха и пързаляха по леда. Не можеха да разговарят. Вледеняващият студ ги обгръщаше като воал. Ушите на Корбет станаха като късчета лед, лицето му се покри със скреж, студът режеше носа и устните му. Мислите му се понесоха към Лейтън Хол, към пращящия огън, чашите с посет и седналата до него Мейв сред мир и покой. Опита се да посмекчи несгодите, като си припомни стиховете на някоя коледна песен, но стигна едва до втората строфа и се отказа. Съсредоточи вниманието си върху пътя. Наблюдаваше как главата на коня му се издига и снишава равномерно и се вслушваше във всички шумове, които се носеха около него.

Свърнаха от главния път и поеха по онзи, който водеше към широката порта на „Сейнт Огъстин“. За да повдигне настроението, Дерош започна да описва с чувство за хумор амбициите на настоящия абат, Томас де Финдън, но мъглата и студът го накараха да замълчи и духовитите му забележки секнаха. Мълчеше, направляваше коня си и водеше товарното си конче. От време на време се обръщаше на седлото и поглеждаше назад. Изглежда нещо го притесняваше. На Ранулф и толкова му трябваше. Потъналото в сняг поле, голите дървета с черни, протегнати като костеливи пръсти клони, над потъналите в преспи прещип и къпини, от които идеха странни шумове, го караха съвсем да изгуби присъствие на духа.

— Какво има, човече? — попита Корбет.

— Извинете — несигурно продума Дерош, — следят ли ни? Аз…

Корбет дръпна юздите на коня си, когато камбаните на абатството забиха, за да отбележат часа за утринната молитва. Огледа се на двете си страни: видя само сковани от лед дървета, потънали в сняг храсти и носеща се на талази мъгла. Идеално място за засада, рече си той. Имаше чувството, че вече е бил на подобно място: припомни си покритите с лед долини на Уелс, когато чакаха врагът да се приближи още малко, за да изскочат и да сеят внезапна смърт. Камбаните на абатството продължаваха да бият. Корбет си припомни думите от псалма: „Ето, нечестивците изопнаха лък, туриха стрелата си на тетивата“. Дерош имаше право: имаше нещо странно. От дясната му страна излетя врана, след нея изсвистя стрела от арбалет. Профуча в мъглата и се заби в дървото зад тях. Корбет измъкна меча си и направи опит да успокои уплашения си кон. Чансън ругаеше. Ранулф се беше смъкнал от коня. Дерош си говореше полугласно. Корбет зачака втора стрела, но после се сепна от изненада.

— Сега ме чуйте! — от дясната им страна в мъглата прозвуча силен глас. — Сега чуй, кралски пратенико, предупреждението на Хюбърт, син на Фицърс, Всевиждащия. Не се меси, където не ти е работа.

— За Бога — извика Корбет, — покажи се!

— Показвал съм се и отново ще се покажа, кралски пратенико.

Ранулф понечи да излезе от пътя с измъкнат меч да се втурне в снега към мястото, откъдето идваше гласът.

— Спри! — заповяда Корбет. — В името на Бога, спри!

Конят на Корбет се размърда неспокойно. С измъкнат меч писарят се взираше в бялата мъгла. Ясно беше, че от търсене няма да има полза. Врана заграчи подигравателно и после се възцари тишина.

— Който и да е бил — заяви Корбет, — вече си е отишъл. Ако искаше да ни навреди, вече да сме разбрали.

Продължиха пътя си. Корбет с облекчение съзря стремително издигащите се стени на абатството. Грамадните му порти се разтвориха, щом наближиха, и докато влизаха с тропот в обширния двор, към тях забързаха послушници, за да се погрижат за конете им. Корбет бавно слезе от коня си и отпусна напрежението в гърба и краката си. Каза на Ранулф да заведе Дерош и Чансън в къщата за гости.

— А ти, господарю?

— Ами, Ранулф — Корбет смъкна дебелите си кожени ръкавици и потупа с тях по бедрото си, — смятам да целуна пръстена на абата, да връча препоръчителните си писма, да го полаская, да похваля както абатството му, така и къщата му за гости и да му благодаря надълго и нашироко.

Тръгна през сводестия портик към манастира и главните сгради на абатството.

Ранулф помогна на Чансън да настанят конете в конюшнята и после заведе Дерош в къщата за гости. Щом се настаниха по стаите, Ранулф донесе кошовете и сандъчетата на Дерош и лекарят се погрижи за язвата върху крака на Чансън. Почисти раната с вино и сложи билкова лапа, намаза я с мехлем и леко превърза отворената рана. Докато работеше, даде ясни наставления кога и как да се смени превръзката. За да разсее Чансън, бъбреше за болестите, които лекувал, най-вече за един случай на болестта на свети Антоний, при която кожата почервенява, изсушава се и се пука.

— Странно — измърмори Дерош, — според мен, цялата работа е в храната, която пациентите ми ядат: овес и царевица, които не са полезни, когато залежат.

— Ти лекува ли Паулентс? — попита Ранулф.

— Не — отвърна лекарят през рамо, — не съм го лекувал. С Касълдийн излязохме, за да ги посрещнем в Мобисон. Те само се чувстваха неразположени. Ако питаш мен, неразположението им се дължеше на пътуването по море, което може да извади от строя и вол. Когато пристигнаха в Мобисон, бяха потънали в пот и им се повдигаше. Посъветвах ги да полежат и толкова — Дерош сви рамене. — Стражите и множеството постове бяха идея на Касълдийн.

— Бяха ли изплашени? — Корбет влезе през вратата. — Имам предвид Касълдийн и Паулентс?

— О, да — Дерош потупа коляното на Чансън, изправи се и отиде до легена, за да измие ръцете си. — Често се усамотяваха, говореха си шепнешком. Синът на Паулентс, прислужницата и съпругата му бяха много приятни, спокойни, малко притеснени от пребиваването си в чужда страна. Не казаха нищо необичайно. Подозирам, че са забелязвали угрижеността на сър Паулентс, а разбира се, тя си е имала причина, нали? И двамата с Касълдийн са получили заплахи.

— Но заплахите са започнали, когато Паулентс е пристигнал в страната.

— Да — потвърди Дерош. — Тогава вече е било късно да се върнат обратно у дома.

— Предупреждението е дошло в Дувър, нали?

— От това, което научих — Дерош разтри очи и се загледа в тавана, — излиза, че е така. Паулентс пристигнал в понеделник. Получил заплахата, когато влязъл в кръчмата, където щял да пренощува, преди да потегли за Кентърбъри. С него се срещнахме вчера следобед, вторник. Мисля, че сър Уолтър също е получил предупреждение в кметството. И в двата случая предупреждението е било на парче пергамент. На Паулентс пъхнали пергамента в ръцете. Касълдийн го открил сред куп молби, отправени до кмета от разни граждани. Разбира се, не можело да се разбере кой или къде ги е написал. Е — той посочи към кошовете, — мастър Ранулф, би ли ми помогнал с тях, ще съм ти много благодарен.

— Мосю Дерош?

Лекарят се обърна.

— Нека ти платя — каза Корбет и посочи с жест към Чансън.

Дерош само се усмихна и махна с ръка.

— За мен беше удоволствие — отвърна той с усмивка, — не забравяй да споменеш името ми в двора. Раната не е сериозна, малко е възпалена, но я почистих. Чансън вече ще може сам да се погрижи за себе си. Сигурен съм, че братята от лечебницата също биха ви помогнали. Сър Хю, може би по-късно днес отново ще се срещнем, нали?

Лекарят си тръгна. Корбет чу шума от стъпките му надолу по каменните стъпала. Тихо ругаещият Ранулф тръгна след него, натоварен с кошове и сандъчета. Корбет се приближи към Чансън, който се бе проснал на леглото като недъгав и полагаше грижи за крака си. Корбет се засмя и го потупа по рамото.

— Скоро ще се оправиш, Чансън. Постарай се да не се подиграваш на Ранулф за страха му от горите.

Корбет се прибра в стаята си. Влезе и веднага заключи и залости вратата, огледа се внимателно. Радваше се, че дойде тук, макар да се безпокоеше от нещата, които му предстоеше да направи. Отсядаше неизменно в абатства и приорати и тази стая показваше защо го прави. Беше чиста, пометена и ухаеше приятно. Обзавеждането не беше пищно, но бе уютно. Цветни тъкани с изобразени на тях Страстите Христови украсяваха стените, както и дървено разпятие и позлатен по края диптих. Постелките на леглото изглеждаха чисти и колосани. Под прозореца със стъкла в оловни рамки имаше маса. Стаята можеше да се похвали още със стол, ракла и шкаф. Корбет погледна към своите собствени сандъци, ковчежета и кожените дисаги, взети от канцеларията, струпани на купчина в отсрещния ъгъл. Налагаше се да почакат. Отметна завесите на леглото и приседна на края. Събу ботушите си. Запита се какво ли прави Мейв в имението Лейтън. Сигурно е станала рано, както обикновено, заета с едно или друго, влиза в работната му стая, после излиза на двора. Затвори очи, дори в тази удобна стая на богатото абатство го обзе силен копнеж по дома.

Корбет седеше и се опитваше да събере мислите си. Чу как долу Ранулф влезе обратно в къщата. Дерош се сбогуваше на висок глас. Тъкмо щеше да стане и да отключи един от сандъците на канцеларията, когато чу глух удар по капака на един от отсрещните прозорци. Бързо се запъти към мястото на удара и внимателно бутна дебелите дървени дъски. Вътре нахлу силна струя студен въздух. На този прозорец нямаше нито стъкло, нито плътен пергамент. Чудеше се какво ли е причинило шума, когато съгледа дълбоко забита в дървото стрела от арбалет. Веднага се отдръпна встрани и се огледа. Отдолу беше дворът, а малко по-нататък имаше храсталаци, отрупани със сняг. Вероятно тайнственият стрелец се бе скрил тъкмо там, макар Корбет да не виждаше никакво движение или следи. Нападателят трябва да беше дошъл през защитната стена на абатството или да се е промъкнал през странична врата. Вероятно знаеше и къде е настанен Корбет. Писарят загледа стрелата от арбалет и забеляза парче пергамент, закачено на нея. Приклекна, леко приведе глава срещу студения вятър, разви връвта и взе пергамента. Бързо затвори дървените капаци, отиде до прозореца със стъкло и разгъна пергамента. На него бе написано следното предупреждение:

Така казва Хюбърт, син на Фицърс, Всевиждащия. Веднъж те предупредих, кралски пратенико! Сега те предупреждавам повторно. Не се меси в дела, които не те засягат. Кажи на Едуард Английски, че с него все още нямам сметки за разчистване.