Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековни загадки (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Waxman Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Корабът на смъртта

Английска, първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев, 2009

ИК „Еднорог“, 2009

ISBN: 978-954-365-51-4

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Ecce, nocturno tempore orto brumali turbine.

Ето, бурята връхлита нощем.

 

Свети Колумба[1]

 

Недоспал послушник събуди грубо сър Хю Корбет в спалнята на къщата за гости към абатството „Сейнт Огъстин“. Послушникът размахваше ръце и със запъване изрече монашеската благословия, преди припряно да добави, че е дошъл сър Уолтър Касълдийн. Кметът на Кентърбъри бил изключително разтревожен — заяви послушникът — и чакал със свитата си долу в трапезарията. Касълдийн настоявал пратеникът на краля незабавно да го придружи до Мобисон.

Корбет се зае да събуди Ранулф и Чансън в другата стая. Влизаше и излизаше, риташе леглото на Чансън, надвесваше се над Ранулф и викаше на сънения писар да се приготви. Корбет нахлузи ботушите си с шпори, закопча военния си колан, закопча и плаща, и забърза по осветеното от факли стълбище. Сър Уолтър беше излязъл от трапезарията и нетърпеливо чакаше пред голямата зала. Хората му се въртяха из настлания с камък двор, а конете им пръхтяха и удряха с копита по камъните. Носените от ездачите факли хвърляха искри в мразовития въздух и от тях конете ставаха още по-неспокойни. Писарят и кметът се поздравиха набързо, но дружелюбно. Корбет отдавна се знаеше с Касълдийн. Пет години по-рано заедно, като част от конния отряд на Сийгрейв, бяха участвали в битката при Фолкърк[2]. Корбет нямаше да забрави тази битка. Английските стрелци бяха разкъсали редиците на копиеносците на Уолъс и тежката кавалерия на лорд Сийгрейв се вряза в шотландските редици. Биещи се рамо до рамо, рицарите в пълно бойно снаряжение се хвърлиха срещу остатъците от шотландската армия в ръкопашна схватка: боздуган срещу сопа, меч срещу нож. Истински кървав бяс, който продължаваше да вилнее в кошмарите на Корбет.

— Сър Уолтър — отстъпи крачка назад Корбет. — Какво се е случило?

Макар да беше състоятелен човек и влиятелен гражданин, Касълдийн изглеждаше запуснат и изтощен. Жилавата му фигура беше облечена в проста туника, подплатен елек, панталони и овехтели ботуши. По лицето му не бе останала и капка кръв.

— Най-добре е да дойдеш в Мобисон, сър Хю. Новините са ужасни — Касълдийн погледна със страх към свитата си. Облечени с ризници войници стояха скупчени при входа, други стояха навън, смесени с конниците. Кметът дори не погледна втори път иконома на къщата за гости, който забързано слезе по стълбите. Рязко кимна към Ранулф и посочи вратата.

— Сър Хю, в името на Бога, тръгвай! Трябва да идем в Мобисон! Паулентс и цялото му семейство са мъртви!

— Мъртви ли?

— Избесени като шайка престъпници! Разбираш ли какво ти говоря, сър Хю? Обесили са ги тук, в мирно време и докато са под нашата закрила.

— Как?

Касълдийн не отговори, вече се беше запътил към вратата. Намеренията на сър Хю да се присъедини към добрите монаси в църквата и да вземе участие в хвалебствените им песнопения се стопиха за миг. Набързо се извини на иконома и тръгна след Касълдийн. Конете припряно бяха изведени и оседлани, дворът се огласяше от ударите на конските копита по каменната настилка. Ранулф викаше на конярите да проверят подпругите и стремената. Сънен и премръзнал, Корбет се качи на коня, събра поводите и се отправиха на път. В лек галоп излязоха от двора на абатството и тръгнаха по тясна заледена пътека, която водеше към пътя за Дувър. До Корбет достигаше дрънченето на сбруите, пръхтенето на конете и тихите ругатни на мъжете, които галопираха в сивото, мразовито утро. Подминаваха каруци, които трополяха на път за града. Корбет съгледа светлини от фенери, трептящи пламъци, самотна лампа, светеща в сводест прозорец, но после тъмнината ги обгърна. По пътя имаше отъпкана пъртина. Каруците бяха прокарали коловози в натрупалия се сняг, но пътят си оставаше опасен. Два от конете паднаха и групата не дочака ездачите им. Най-после въоръженият отряд стигна до широкия път, който се спускаше към Мобисон. Снегът беше толкова дълбок, че се наложи да слязат от конете и да ги преведат през обкованата с желязо порта на защитната стена на имението. Самото имение беше цялото осветено от запалените факли по стените или прикрепени на забити в земята пръти. Тук постовете бяха още по-начесто. Под плащовете си с качулки носеха ливреи с герба на града: три гарвана на фон в златно и синьо.

Началникът на стражата Уендовър припряно се представи и ги поведе по една тясна пъртина, после нагоре по стълбите, и ги въведе в голямата зала на имението. Останалата част от свитата се поотдръпна назад. Касълдийн излезе напред, следваха го Уендовър, Ранулф и Чансън. Когато Корбет влезе и се огледа, дъхът му секна. Беше виждал всякакви страхотии: беше газил из бойни полета, където смъртта беше толкова вездесъща, че сякаш минаваше по кърваво платно, проснато над земята Божия; беше се препъвал в съсечени и нарязани трупове; минавал беше покрай полюляващи се на клони мъртъвци, красноречиви свидетелства за жестокостта, с която човекът се отнасяше към ближните си; яздил беше през села, изравнени със земята като печалните старозаветни градове, в които от къщите и постройките бяха останали почернели греди, а сред стените се трупаха тъмноморавите останки от разлагащи се трупове.

В голямата зала на Мобисон обаче цареше смразяващ кръвта ужас, несрещан другаде. На пръв поглед помещението излъчваше уют със своя подиум, маси, пейки и столове. По стените висяха гоблени и цветни колосани завеси. Светлината от свещите се отразяваше в скъпите съдове. В покритото огнище тлееше огън и из въздуха се носеха едва доловимите ухания на готвени ястия. Всичко това само подсилваше въздействието на вледеняващата гледка на труповете: безмълвни, полюляващи се сенки, провесени за вратовете със здрави клупове от дебело насмолено въже. Окачени на грозни, зазидани в стената железни скоби, труповете висяха като полупразни торби. Ръцете и краката им бяха безжизнени, главите поизвърнати, сякаш се мъчеха да видят нещо в тъмнината.

Корбет не обърна внимание на надигналите се възклицания и се приближи. Внимателно заоглежда яките скоби — парчета желязо, забити в стената от двете страни на прозорците с капаци. На тях можеха да се провесват фенери. До всеки от труповете имаше обърнат стол. Толкова обесени мъже и жени беше видял Корбет, че щяха да му стигнат не за един, ами за хиляди животи. С почернели като въглен трупове, с издълбани от гарваните очни кухини, с изкълвани и раздрани от грабливите кани лица и потракващи кухи кости под дрипите. За разлика от тях, ако не бяха изцъклените полуотворени очи, зиналите уста и изплезените езици, труповете в Мобисон щяха да изглеждат като живи.

— Цялото семейство — полугласно рече той.

— Къде е Сервин? — възкликна Касълдийн. — Телохранителят им? Тук го няма!

С вперен в тъмнината поглед, Корбет го слушаше с половин ухо. Искаше да запамети израженията по лицата на мъртъвците, да запечата в паметта си мъртвешката им призрачност и да не ги забрави, за да няма в сърцето му място ни за милост, ни за пощада, тръгне ли по дирите на убиеца им.

Отдръпна се.

— Срежете въжетата! — махна той с ръка към Ранулф. Поклати глава в опит да прогони от съзнанието си представата за своето собствено семейство в подобно смразяващо кръвта положение.

— За Бога! — обърна се той към Касълдийн. — Какво гнусно дело! Накарай да срежат въжетата!

Всички се втурнаха да помагат. Прибутаха маси, столове, кресла, измъкнаха ножовете си. Корбет си наложи да не обръща внимание на съсъка, с който излизаше въздухът от труповете, щом срязаха примките около вратовете им. Положиха ги на пода един до друг: Паулентс, съпругата му, сина и младата светлокоса прислужница.

— Изпратих да повикат отец Уорфелд от „Сейнт Алфидж“ — заяви Касълдийн, — както и градския лекар Питър Дерош. И двамата скоро ще са тук.

Корбет приклекна над редицата трупове. Чертите на лицето на Паулентс бяха леко разкривени, съпругата му, сина му и прислужницата изглеждаха така, сякаш спяха. Бяха толкова млади! Отблъскващият моравосин кръг около шиите им ги загрозяваше, както и странният цвят на кожата им и подпухналите устни. Корбет положи усилие да не обръща внимание на лицата на мъртвите, докато оглеждаше китките и ноктите, дланите и главите им, подуши полуразтворените им устни. Притисна ръка до лицето на Паулентс, после опипа мускулите на раменете, гърдите и стомаха.

— Трябва да са мъртви от няколко часа — заяви той. — Доколкото мога да преценя, труповете започват да се вкочанясват.

— Дерош ще извърши огледа — рече твърдо Касълдийн.

— Да, какъвто ще направя и аз, сър Уолтър — Корбет продължи щателния си оглед. — Mirabile dictu! — възкликна той и скочи на крака.

— Какво има, господарю? — притече се Ранулф. По челото му се стичаха капки пот, всеки път реагираше така, когато ставаше свидетел на обесване. Много години по-рано единствено намесата на Корбет го беше спасила от същата участ.

Mirabile dictu — повтори Корбет. — Изумително! Огледах труповете, поне бегло, но не открих никаква следа от белег или удар, нито от насилие или отрова — той сви рамене. — Поне на пръв поглед — Корбет тръгна към подиума, без да изпуска от очи онези, които в този момент бяха в голямата зала. Касълдийн стоеше приведен над труповете. Уендовър и Чансън пазеха при вратата, свитата беше зад тях и поглъщаше с очи ужасяващата гледка.

— Никой нищо не е докосвал, нали? — Корбет се обърна към Уендовър.

— Никой, сър — отвърна отривисто капитанът. — Кълна се. Аз влязох — посочи той труповете — и ги видях. Веднага излязох и изпратих съобщение на сър Уолтър. Всички трябваше да чакат отвън, докато не дойде господарят ми.

За Корбет не остана незабелязано раболепието на Уендовър към Касълдийн. Качи се на подиума и заоглежда изискано подредената маса.

— Всичко си е на мястото — извика Уендовър. — Не липсва нито една купичка, нито чаша или поднос.

Корбет изсумтя и се приближи към масата: пет стола, шести нямаше. Вероятно Паулентс е седял на подобния на трон стол в средата на масата, съпругата му е била от дясно, синът му е седял от ляво, после прислужницата и наетият телохранител Сервин. Виждаше се, че добре са си похапнали: в основните блюда имаше остатъци от сладкиши, пиле, парчета говеждо и някакъв сос, вече засъхнал. Покривката на масата беше от снежнобял лен. Корбет съгледа петна, няколко съвсем мънички черни точици. Приведе се и заразглежда едно от блюдата. Очевидно на мишките и другите гризачи им се беше отворила работа. Внимателно огледа бокалите, каните и чашите за вода. Не откри нито следа от мирис, нито нещо друго. Липсваше какъвто и да било обезпокоителен знак. Столовете бяха прибрани към масата, а по пода и тръстиката, с която беше застлан, не личеше телата да са били измъкнати от масата и да са влачени до подиума и ужасяващите куки над него.

— Господарю?

— Да, Ранулф — обърна се Корбет.

— Не мислиш ли, че може да е било самоубийство?

Корбет поклати глава в знак на несъгласие.

— Не. Било е отвратително убийство.

Посочи към труповете.

— Убиецът не се опитва да ни поведе по погрешна следа, а да ни внуши страх. Така — казва ни той или тя — сея смърт.

— Тя? — приближи се към тях Касълдийн.

— Не — Корбет поклати глава. — Изразих се зле. За стореното е отговорен мъж, силен и лукав, който убива безогледно.

— Как? — просъска Касълдийн.

— Сър Уолтър, спешно трябва да поговоря с теб насаме. Ранулф, наблюдавай голямата зала. Да не влиза друг освен свещеника и лекаря — Корбет протегна ръка — Сър Уолтър, над стълбите трябва да има стая, нали? Заповядай да отнесат в нея мангали с горящи въглища, но никакво вино или храна, да не се взема нищо от тук.

Приближи се към Уендовър.

— Претърсихте ли останалата част от господарската къща?

— Веднага щом изпратих пратениците със съобщенията. Да, сър, от тавана до избата, конюшните и пристройката. Нищо необичайно не открихме, нищо зловещо, нито пък следа от влизане с взлом.

— А когато вие сте влезли, не е ли било възможно някой да се е измъкнал?

— Сър Хю — Уендовър посочи към скупчените зад него мъже, — всички до един са градски стражи, носят ливреята на градската управа.

— Е, и?

— Имахме парола.

— Каква беше?

— Мобисон — отвърна Уендовър. — Постовете задължително казваха паролата един на друг. Никакви непознати или натрапници не са били видени да влизат или излизат от къщата.

— Къде е Сервин, телохранителят на Паулентс?

— Един Господ знае, сър Хю! — изпелтечи Уендовър. — Търсихме го навсякъде. Няма и следа от него.

Корбет кимна. Докато Касълдийн, без да се помайва, приготвяше стая на горния етаж, Корбет се върна при труповете. Истината беше, че колкото повече наблюдаваше обстановката, колкото по-дълго обхождаше мрачната стая с ужасяващите трупове, положени направо на пода, толкова повече се озадачаваше. Не беше самоубийство със сигурност, макар да липсваха следи от насилие, от неканено присъствие или следа от убиеца. Единствените факти около случая бяха четирите трупа и изчезването на Сервин. Обърна се. На прага стоеше Уендовър и говореше с един от постовете.

— Ела тук — извика го Корбет. — Защо Паулентс и семейството са били пазени толкова зорко?

— Бяха болни.

— Какво искаш да кажеш?

— Страдаха от някакво заболяване. Затова сър Уолтър ги беше настанил тук, на сигурно място.

— Но те така или иначе е трябвало да отседнат тук.

— Да — Уендовър сви рамене. — Сър Хю, за това трябва да попиташ лично сър Уолтър.

Корбет изгледа капитана, сякаш го виждаше за първи път. Уендовър размърда обутите си в ботуши крака, издърпа измъкнала се нишка от вълнените си панталони и нагласи износения боен колан на кръста си. Корбет приклекна до един от труповете и продължи подробния си оглед. Уендовър, каза си той, е изключително притеснен. Имаше младежки вид, чуплива кестенява коса, беше светлолик и със светли очи, но му се струваше, че най-вероятно този човек ползва ливреята за прикритие. Оръжията, кожената ризница, дори старателно подстриганите тъмни мустаци и брада на Уендовър издаваха мъж, влюбен в себе си. Корбет отмести поглед. Забеляза евтините пръстени на дебелите му пръсти, кожената гривна около лявата му китка, блясъка на косата и брадата му. Любимец на жените, заключи Корбет, самохвалко, който се опияняваше от собствената си особа и положение.

— Сър Хю, какво мислиш? — попита Уендовър, за да наруши тишината.

— Убийство — отвърна Корбет. — Ужасно убийство. И както се казва, рано или късно, истината за едно убийство винаги излиза наяве. Казват и друго, мастър Уендовър — Корбет наблюдаваше как капитанът преглъща нервно. — Злото си получава заслуженото.

Корбет се изправи.

Уендовър направи усилие да обуздае страха си. В началото не гледаше сериозно на кралския писар, но сега, когато той стоеше пред него загърнат в плаща си, подобен на гарван, с прибрана назад черна коса, насочил към него проницателните си очи на навъсеното, напрегнато лице, Корбет го плашеше, както го плашеше и онзи, другият, облечен в подобни дрехи, с червена коса и неумолими зелени очи. Уендовър чу шум и погледна през рамо. Близо зад него стоеше Ранулф.

— Е, сър — Корбет пристъпи към него и подръпна влакънце от кожения елек на Уендовър, — видя ли нещо необичайно тук? Каквото и да било, в името на краля. Все пак — Корбет додаде студено — бил си на пост.

— Нищо не съм видял — изломоти Уендовър, отстъпи назад, но Ранулф го побутна напред.

— Сър Хю? — на вратата към кухнята стоеше Касълдийн. — Няма нужда от хитрините ти, сър Хю. Нито от твоите, мастър Ранулф.

— Никакви хитрини — Корбет се върна при трупа на богатия търговец.

Поклати глава.

— Никакви хитрини, сър Уолтър, уверявам те. За това дело някой ще увисне на бесилото!

Малко по-късно Корбет се настани удобно в стол с висока облегалка в една от стаите на горния етаж. Касълдийн се разположи на срещуположната страна на дългата, тясна маса. Зад всеки стол имаше мангал с горящи въглища. Свещите от чист пчелен восък, закрепени на шестораменния свещник, хвърляха ярка светлина. В студения въздух на стаята пламъците им трептяха като танцуващи ангели. На стената зад сър Уолтър имаше триптих, изобразяващ Симеон и Анна, които приветстват Божия син в храма на Йерусалим. Корбет го разгледа, като умишлено удължаваше проточилата се тишина. После се озърна, разгледа масата с надраскана повърхност, прозореца, разделен с вертикални колони и разположен високо на стената, скъпите килими на пода, раклите, ковчежетата, струпани около обкован с желязо сандък в долния край на леглото.

— Сър Хю, въпроси ли имаш?

— Имам и още как, сър Уолтър. Удобна стая — отбеляза Корбет. — Всякакви удобства си осигурил за приятеля си.

— Такава беше заповедта на краля.

— Такава беше заповедта на краля — като ехо повтори Корбет. — Направил си оглед на сандъците и раклите с ценностите на Паулентс, така ли е?

— Аз…

— Сър Уолтър — Корбет се приведе напред, — ти си кмет на Кентърбъри. Паулентс е бил твой приятел и аз скърбя както за него, така и за съпругата, сина и прислужницата му. Също както аз в моите, така и ти в твоите действия се водиш от името на краля — протегна лявата си ръка и показа пръстена на канцеларията. — Аз не съм твой приятел, сър Уолтър. Независимо от това — той направи широк жест с ръка над масата — сме се били заедно за живота си из бойните полета на Шотландия и Уелс, затова нека не се правим на умния представител на закона и хитрия търговец. Кажи ми честно: след пристигането си Паулентс показа ли ти тайното ковчеже, тук, в своята стая? — той удари с ръка по масата. — Моля те, сър Уолтър, истината.

— Не съм ти някой обвиняем пред кралския съд.

— Може да станеш — сви рамене Корбет. — Мога и да те обвиня, че отказваш да отговаряш на въпросите ми. Сър Уолтър — Корбет се надвеси над масата, — долу лежат четири Божии създания, убити безмилостно. Сервин, телохранителят им, е изчезнал. Всички те са били гости на краля, чужденци, които са влезли в това кралство с позволението и одобрението на краля. Ползвали са се с кралска защита. Та кажи, ще си играем ли с теб на котка и мишка? Или на криеница? На гоненица? На гатанки? Ако ще си играем, сър Уолтър, да те отведа в Лондон и да оставя Беринджър, Стаунтън и другите кралски съдии да се разправят с теб. Ще те разкъсат като мастифи.

— Сър Хю? — вдигна ръка Касълдийн.

— От самото начало — предупреди Корбет. — Истината, с прости думи и от душа, без извъртания и без премълчаване.

— Така е, както казваш, сър Хю — заговори бавно Касълдийн. — Воювали сме по едни и същи бойни полета. Аз съм верен на краля, но съм верен и на Кентърбъри. Дядото на баща ми е роден тук. Тук съм израсъл. Ходех на училище в манастира Крайстчърч. Обичам града. Да съм втори по ред син — въздъхна той — не беше кой знае какво предимство, затова постъпих в кралската войска и, както ти е известно, показах смелост, или поне не дадох външен израз на страха си, в Уелс и Шотландия. Спечелих благоволението на краля и той на няколко пъти ме възнагради щедро, върнах се в Кентърбъри, където се ожених. Горката ми съпруга се помина, погребана е в гробището на църквата „Сейнт Дънстан“. Вложих всичките си усилия и умения да стана добър търговец. Посочи ми някоя стока, която да не мога да изтъргувам. Най-вече търгувам с вълна, сър Хю. Пазарите във Франция, Брабант, Ено и Италия са ненаситни за нашата вълна. Купих земя. Отглеждам овце. Продавах вълна и купувах овце. Търговци от различни страни, сър Хю, се сработват добре. Говорим един и същи език — той размаха ръка. — Срещаме се и си говорим. Щом става дума за търговия, няма значение дали става въпрос за Германия, Брабант, Кастилия или Арагон. Говорят парите, а те премахват бариери. Парите — подсмихна се той — имат власт, почти равна на Божията.

— Срещнах се с Паулентс в Лондон. Паулентс беше търговец от Ханзата. Допадна ми, гостувах му, той ми гостува. Започнахме търговски преговори, нищо особено. Паулентс беше образован мъж, който проявяваше интерес към историята на Англия, най-вече към гробници по източното крайбрежие. Прехласваше се по сказанията за неговите предци, англите, саксите и ютите, които завладели тази земя. Както и да е, преди пет-шест години Паулентс се натъкнал на някаква история от хроника, вероятно писана от избягал от Англия в Германия войник, където по-късно се замонашил. Докато бил в Англия, този някогашен войник присъствал на погребението на велик саксонски крал, което било отбелязано с приказно разточителство. Говорел за кораб със злато, натоварен със скъпоценности и заровен из полята на Източна Англия. Написаната от него хроника — Касълдийн вдигна ръка — съдържала карта, на която се виждали подобни на манастир очертания: четириъгълник с колони сред пусти поля. Според Паулентс, тази карта показва точно къде из пущинаците на южен Съфолк, близо до река Денам, е заровено съкровището. Паулентс ми имаше доверие. Направи копие на картата и ми я изпрати, но аз така и не я получих. Разбираш ли, сър Хю, колкото по-богат ставах, толкова повече се набивах в очите на останалите. В годината на войната в Гаскония, 1296, един дързък капер се беше появил из южните морски пътища, някой си Адам Блексток, някогашен гражданин на Кентърбъри, полубрат на Хюбърт Монаха. Известна ти е в подробности историята им. Канцеларията в Уестминстър трябва да те е осведомила. Е, Блексток доказа, че е безжалостен, непреклонен боец, каквито са повечето добри моряци. Той имаше свой собствен кораб, наречен „Ярост“. И тук идваме до проблема, сър Хю… — Касълдийн замълча.

— Какъв проблем? — попита Корбет.

— Няма съмнение, че Блексток и „Ярост“ са имали влиятелни търговци за покровители. Дори тукашни, от Кентърбъри. Винаги съм подозирал, че сър Рауф Деконте тайно го поддържа.

— Имаше ли лична вражда — попита Корбет — между теб и Блексток?

Сър Уолтър сви рамене.

— Блексток беше гражданин на Кентърбъри, също като мен, но не сме се срещали. Станал е пират и е живял извън закона. Потопи мои кораби. Нападаше и въоръжени търговски кораби на Ханзата — Касълдийн криво се усмихна. — Враждата стана лична, когато нападна и плячкоса „Девойката от Любек“, която принадлежеше на Паулентс и на която се намираше безценната Манастирска карта. Паулентс, аз и Едуард Английски решихме да вземем нещата в свои ръце.

— Нещо обаче се е объркало.

— Не — въздъхна в отговор Касълдийн, — това, което се случи, бе в реда на нещата. В едно пристанище на Брабант, Паулентс се натъкнал на помощника на Блексток — хитър, зловещ мъж на име Стоункроп. Блексток го бил пратил с някаква поръчка. Паулентс можел да обеси Стоункроп начаса, но вместо това Стоункроп се превърна в предател и ни каза какво се е случило. Първо, че Блексток е взел Манастирската карта. Второ, че е известил за ценната находка своя полубрат. Трето, че планира да отплава обратно към Оруел, за да се види с Хюбърт и да изровят съкровището. Лесно беше да се предвидят часа и деня, когато щеше да хвърли котва на сушата.

Някакъв шум прекъсна думите на Касълдийн.

— Отец Уорфелд и Дерош, лекарят, дойдоха — заяви той.

Корбет сви рамене.

— Те имат едни задължения, ние имаме други. Продължавай, моля те.

— Устроихме клопка, пленихме „Ярост“ и подчинихме екипажа му. Блексток отказа да се предаде…

— Обесихте ли го? — прекъсна го Корбет.

— Не, убихме го и провесихме трупа му.

— Ами Стоункроп? — попита Корбет.

— Хвърлих го през борда — заяви Касълдийн. — Беше безполезен. Можех да го обеся, но си беше заслужил последна, макар и нищожна възможност да остане жив. Повече нито съм го виждал, нито чувал. По всяка вероятност е загинал в бурните, ледени морски води. Претърсихме каютата на Блексток, но не открихме нищо. Манастирската карта беше изчезнала. Намерихме само празно ковчеже, изработено от китова кост.

— После какво се случи? — попита Корбет. — Кажи ми, сър Уолтър! Кажи ми всичко до най-малките подробности, защото мисля, че цялата тази работа има връзка със случилото се тази нощ.

— Не бях на себе си от яд — призна Касълдийн. — Взехме „Ярост“ на буксир и се отправихме нагоре по Оруел, но когато стигнахме до убежището на отшелника, от Хюбърт нямаше и следа — Касълдийн сви рамене и разпери ръце. — Тогава за последно чухме за него или за съкровището.

— Оставихте ли някого жив — попита Корбет — освен Стоункроп?

— Не — Касълдийн поклати глава. — Оцелелите при битката бяха обесени. Към никого не проявихме милост.

— А после?

— Паулентс се върна в Германия и започна да издирва друго копие на Манастирската карта. Намерената от него първа хроника била много стара. Когато се озовала в неговите ръце, той направил копие на картата. Знаеш сър Хю, че древните ръкописи ревниво се пазят в скрипториите, библиотеките и канцелариите на манастирите. Паулентс мислел, че никога повече няма да я открие, но въпреки всичко настървено я издирвал. Проблемът бил там, че никога не казвал защо му трябва. Най-после открил копие в библиотеката на катедралата с гробницата на тримата влъхви[3]. Прерисувал картата отново, после ми писа и ми предложи да дойде в Англия и с моя помощ и с помощта на краля да издири съкровището.

— Бяха ли болни Паулентс и спътниците му, когато слязоха на суша в Дувър? — попита Корбет. — Уендовър твърдеше, че са страдали от някакво заболяване.

Касълдийн сви рамене.

— Няма съмнение, че не се чувстваха добре, но не знам защо. Приех мнението на градския лекар, Дерош. Семейство Паулентс, рече той, са отпаднали и изтощени. Исках да са на сигурно място, не се съмнявай.

Корбет изпитателно изгледа хитрия търговец.

— Това не е всичко — заяви той, — има и още нещо, нали?

За миг сякаш Касълдийн се подвоуми дали да отрече, но после отвори джоба на колана си, извади две парчета пергамент и ги съедини на масата пред Корбет.

— Прочети.

Корбет взе двете парчета на ръкописа. Думите бяха грижливо изписани от ръката на писар.

Тъй казва Хюбърт, син на Фицърс, Всевиждащия. Претеглени бяхте на везните. Дните ви са преброени. Не издържахте проверката.

Същото съобщение беше изписано и на другото парче пергамент. Корбет вдигна поглед.

— Кога ги получи?

— Паулентс е получил едното в кръчмата в Дувър, другото ми беше предадено в Кентърбъри. Трябва да е дело на Хюбърт Фицърс, полубрата на Блексток.

— Не ми ли каза, че изчезнал?

— Беше, явно отново се е появил. Наистина, Паулентс и семейството му се чувстваха неразположени, но постовете из Мобисон не бяха там заради заболяването — Касълдийн посочи към пергамента, — а заради тези заплахи. Както и за да опазят безценния ръкопис, който Паулентс носеше.

Касълдийн се извини, стана, отдръпна със скърцане назад стола си и излезе от стаята. Върна се с изящно изработено ковчеже от китова кост и дърво, с отлята ключалка отпред. Измъкна от мантията си връзка ключове, отключи и отвори ковчежето.

— Това ключовете на Паулентс ли са? — попита Корбет.

— Да — призна Касълдийн. — Намерих ги в джоба на мантията му.

— Трябваше да ми кажеш — предупреди Корбет. — Не съм те видял да ги вземаш.

— Сър Хю, не мога никому да имам вяра. Докато оглеждахме труповете, останалите се навъртаха наоколо. Трябваше да съм сигурен. Взех ключовете и претърсих стаята на Паулентс. Можеш сам да се увериш в думите ми. Нищо не беше пипнато, дори и това ковчеже — той отвори капака му и извади два пергаментови свитъка. Първият беше списък с парите на Паулентс в Англия. От втория документ Корбет не разбра нищо — разни букви и символи, пръснати из някакъв чертеж, който доста наподобяваше отделни постройки на манастир.

— Манастирската карта — измърмори Касълдийн.

— Ще я задържа — рязко рече Корбет. — Ранулф ще й направи точно копие и ще ти го даде, но трябва да задържа оригинала.

Касълдийн се съгласи с неохота. Корбет пусна ръкописа в собствения си джоб.

— И ти, и Паулентс — Корбет се надвеси над масата — сте получили предупреждения?

Касълдийн кимна.

— И така… — Корбет докосна някакво восъчно петно на повърхността на масата — Паулентс пристига в Англия, разболява се. В Дувър получава заплашително писмо, в Кентърбъри ти получаваш също такова заплашително писмо, което означава, че този Хюбърт, полубрата на Блексток, преследва и двама ви.

— Тъкмо затова трябваше да осигуря безопасността на гостите си. С Паулентс обсъдихме заплахите. Стигнахме до извода, че ако сложим постове в залата и из двора, най-сигурното място е Мобисон. Никой не би могъл да им причини зло тук.

— Не би ли могъл да ги настаниш, да речем, в замъка?

— Не, не! — Касълдийн поклати глава. — Паулентс беше напълно убеден по този въпрос. Вярваше, че под моя закрила е в безопасност. Мобисон е на пътя за Дувър, близо е до Кентърбъри и охраната му е лесна.

— И как уреди всичко?

— Докарахме мебели — Касълдийн посочи с жест. — Храна и провизии. През цялото време пазеха постове. Не се случи нищо необичайно. Паулентс и семейството му пристигнаха вчера преди обяд. Двамата с лекаря Дерош ги посрещнахме. Доведохме ги тук и ги настанихме на сигурно място. Разведох Паулентс из имението, показах му кое къде се намира. После Дерош си тръгна, а скоро след него си тръгнах и аз.

— И въпреки това — заяви Корбет — след няколко часа Паулентс и семейството му са били безжалостно избити. Но как? Загадката се задълбочава. Паулентс не е старец, а мъж в разцвета на силите си, същото важи и за съпругата и сина му, дори за прислужницата и все пак никой не е оказал съпротива. Никой не е вдигнал тревога. Как може някой да се промъкне тук вътре и да обеси четирима души, без да го усетят!

Бележки

[1] Свети Колумба (521–597), известен още като Колумба от Айона, или Колум Силе („гълъб на църквата“) — един от дванайсетте апостоли на Ирландия, мисионер, според множество източници именно той покръства пиктите през ранното Средновековие. — Бел.ред.

[2] Битка, състояла се на 22 юли 1298 г., в която крал Едуард I разбива Уилям Уолъс. — Бел.прев.

[3] От 1164 година в катедралата в Кьолн се съхраняват мощите на светите влъхви. — Бел.прев.