Пол Дохърти
Корабът на страха (13)

Глава дванадесета

Conserva requiem mihis ab hoste mem.

Пази съня ми от моя враг.

 

Аратор^[1]

 

Напуснаха Мобисон. Взеха един от градските стражи, за да им покаже най-бързия път покрай градските стени и да ги отведе до портата на църквата „Сейнт Алфидж“. Касълдийн и членове на въоръжения отряд вече бяха пристигнали. Слизаха от седлата, а конете им вече ги спъваха. Корбет извика Касълдийн по име и кметът забърза към него. Кралският писар слезе от коня и набързо му разказа какво са открили в Мобисон, без да обръща внимание на онемяването, после възклицанията и редицата въпроси на кмета.

— Не, не, сър Уолтър — Корбет поклати глава. — Тъкмо там се корени проблемът. Четирима души са обесени в зловещото имение, а Сервин е убит с арбалет. Защо?

Сър Уолтър потри ръце и посочи към входа на църквата.

— Тук ни чака друга задача.

— Да, чака ни друга задача, но те моля да се съсредоточиш върху следното: има ли нещо, което да ти е известно за Сервин и да ни бъде от полза? Защо той е убит по един начин, а останалите — по друг? Моля те, помисли!

Корбет потупа сър Уолтър по рамото и забързано изкачи стъпалата пред църквата.

Дерош стоеше облегнат на една колона, вперил поглед в отец Уорфелд, който помазваше трупа с миро. Беренгария беше изгубила цялата си хубост. Примката беше пристегната около врата й, очите й гледаха безжизнено, лицето й беше на петна, а езикът й висеше навън. Тялото й лежеше грозно разкривено. Корбет, заслушан в тихия шепот на свещеника, коленичи и сряза с камата си въжето, разхлаби го и го подаде на Ранулф. Тялото на мъртвата се сгърчи странно. Корбет изправи краката и ръцете, преди още отец Уорфелд да е дал на покойната последна благословия и опрощение. Свещеникът имаше измъчен вид, очите му бяха зачервени.

— Няма я вече! — промърмори той. — Такова мило момиче. Нека Бог да прости множеството й прегрешения, както и моите.

На Корбет му се дощя да поиска от отец Уорфелд да разясни последните си думи, но реши да почака. Изправи се, махна с ръка на останалите да го последват навътре в нефа, близо до олтарната преграда.

— Е? — обърна се Корбет рязко и попита: — Какво се е случило тук?

Отец Уорфелд обясни, че Беренгария се чувствала добре в жилището, което й осигурил. Тази сутрин слязъл и отслужил сутрешната литургия, после възнамерявали да закусят в някоя гостилница, когато пристигнал лекарят Дерош и поискал да се видят. Отец Уорфелд казал на Беренгария да почака в църквата и завел Дерош в къщата на свещеника. Върнали се в църквата, щом приключили. Мислели, че Беренгария още ги чака вътре.

— Сър Хю, ти видя — скръбно добави свещеникът — това, което заварихме.

Корбет погледна Дерош.

— Плътта все още не е съвсем изстинала — каза Дерош. — Била е здрава и читава, когато излязохме. Убиецът трябва да се е промъкнал в църквата и да я е убил. Само Бог знае защо е трябвало да бъде убита горката девойка.

— Според мен не е била чак толкова невинна, колкото си мислите — заяви Корбет. — Беренгария имаше по-зорки очи и по-остър ум, отколкото мнозина допускат. Но и аз се питам защо е убита — Корбет си пое дълбоко дъх. — Мастър Дерош?

Лекарят вдигна поглед.

— Сър Хю?

— Открихме трупа на Сервин, телохранителя на Паулентс. Убит е със стрела от арбалет в гърдите, коремът му е разпорен, а после е бил скрит в бъчва ейл дълбоко в избата. Зададох въпрос на сър Уолтър. Задавам го и на теб. Четирима души са убити в тази зала, обесени са. Смъртта им е много подобна на тази на горката Беренгария. Защо е трябвало Сервин да бъде убит по друг начин?

Дерош се намръщи.

— Сър Хю, познавах много бегло този човек. Разменихме само няколко думи за поздрав и толкова.

— А защо си дошъл тук тази сутрин? — попита Ранулф.

— За да се срещна с отец Уорфелд. Сър Хю, казах ти вече, а отец Уорфелд ще потвърди. Не съм роден в Кентърбъри, но родителите ми са погребани в гробището. И двамата починаха преди Коледа, така че сега се пада годишнина от смъртта им. Дойдох, за да помоля отец Уорфелд да отслужи литургия за душите им.

— Така е — потвърди с тъничък гласец отец Уорфелд. — Не сме отсъствали дълго, сър Хю. В църквата е студено. Беренгария каза, че ще постопли ръцете си на пламъка на свещите — посочи трансепта, където под забулената статуя на светеца в тъмнината горяха свещи. — Не мислех, че нещо лошо… — той се отдалечи с несигурни стъпки, раменете му потреперваха.

Корбет тръгна след него.

— Отец Уорфелд — прошепна той. Свещеникът се обърна. — Какво те свързваше с Беренгария?

— Сър Хю, намираме се в Божия храм — продължи свещеникът и прикани с жест Корбет да го последва. — Сър Хю… — отец Уорфелд замълча, после зашепна — трябва да изповядам прегрешенията си. Ще ти кажа истината. Беренгария умееше да върти мъжете на малкия си пръст. Дадох й хубав дом, тя ми доставяше радост.

Погледът му се плъзна встрани.

— Знаеш какво искам да кажа, нали?

— Каза ли ти, че е правила същото и за сър Рауф?

Уорфелд гледаше в каменните плочи на пода.

— Да ти е казала нещо — настояваше Корбет, — което да обяснява жестоката й смърт?

— Сър Хю — едва чуто рече Уорфелд, — ти много точно описа Беренгария. Мозъкът й сечеше. Знаеш, че тя никому нищо не доверяваше.

Корбет кимна.

— Може ли да огледам стаята й?

— Разбира се. Господа — извика отец Уорфелд, — моля ви да останете тук. Ние със сър Хю имаме малко работа.

Преведе Корбет през странична врата и през замръзналата градина стигнаха до удобната му двуетажна къща. Изкачиха външното дървено стълбище, което водеше до ниша с още стъпала и завършваше с врата. Уорфелд натисна дръжката и я отвори. Корбет пристъпи в стаята. Беше чиста. В ъгъла имаше удобно ниско легло, скрито със завеси. На масата имаше подноси и ниски мангали за огрев, а до нея стояха ниско столче и един голям стол. На стената имаше полици и гвоздеи за дрехи и плащове.

— Подредено момиче — отбеляза Корбет.

Отвори едно ковчеже на малка поставка до леглото. То беше пълно с дребни, евтини украшения и дреболийки, пръстени, гривни и парче брокат. До леглото имаше чифт кожени пантофи. На гвоздеи в стената висяха плащ, дрехи за смяна, фусти, ленени долни дрехи и рокля. Под тях имаше малка кутия с бои за разкрасяване и евтин парфюм. Корбет отметна завесите на леглото, без да обръща внимание на протестите на отец Уорфелд за „личните вещи на жената, която наскоро е била убита“. Не откри нищо. Леглото беше грижливо оправено, избеляла златиста завивка покриваше и валчестите възглавници. Тъкмо щеше да си тръгва, когато забеляза неясни следи по варосаната стена под тесния прозорец. Приведе се към тях. Драсканиците бяха направени с въглен. Корбет различи думата: „Назарет“.

— Назарет ли? — писарят се обърна към Уорфелд, като сочеше надрасканата дума. — Не го е имало преди, нали?

Уорфелд се приближи.

— Със сигурност го нямаше — надвеси се и обърса с пръст стената, после огледа следата от въглен на върха на пръста си.

— Трябва да го е написала Беренгария. Точно така, вчера вечерта, когато се прибрахме, тя попита за името на града, от който е Иисус. Казах Витлеем. Тя се засмя и поклати глава: „Не, другото място“, затова написах на парче пергамент „Назарет“. Трябва да го е преписала от там. Казваше, че познава азбуката, че може да чете и да пише повечето букви.

— Защо? — попита Корбет. — Защо й е било да знае името на града? И по-важното е, защо го е написала тук?

— Сър Хю, Бог ми е свидетел, не знам. Намирах Беренгария за привлекателна. Както сам каза, умът й сечеше. Съжалявам, че вече я няма.

Корбет приключи с огледа, но не откри нищо друго освен още няколко евтини вещи. Последва свещеника надолу по стълбите и се върна в църквата. Касълдийн беше дал нареждания на някои от стражите.

Трупът на Беренгария, покрит с плащ, беше поставен на набързо скована носилка, за да го занесат в погребалното помещение на гробището. Корбет гледаше към пламъците на свещите и му се щеше статуята да можеше да говори. Кой се беше промъкнал в църквата и убил безпомощната девойка? Отец Уорфелд и лекарят Дерош са излезли заедно…

— Сър Хю — Касълдийн идваше към него и дърпаше ръкава на плаща си. — Трябва да говоря с теб.

Тръгнаха към вратата на църквата.

— Сервин — прошепна Касълдийн. — Знам, че не пиеше нито вино, нито ейл. Спомням си, че го спомена. Говорехме как се чувстват Паулентс и семейството му. Сервин също не се чувстваше много добре, но заяви, че не е от пиене, понеже дал обет на някакво поклонение или нещо подобно, че повече няма да се докосва до вино или ейл. Сър Хю, друго не знам.

Корбет му благодари, после отиде и съобщи на отец Уорфелд, че са докарали трупа на Сервин и помоли да бъде отслужена заупокойна литургия и за неговата душа, както и за душата на Беренгария. После посочи към олтара.

— Оставете ги там през нощта — каза писарят. — Поставете около тях свещи от чист восък, утре отслужете литургиите и нека ги погребат преди мръкване.

Уорфелд припряно се съгласи. Вече беше много притеснен и от душа му се искаше да се отърве от този любопитен писар. Корбет и Ранулф излязоха от църквата, взеха конете си и ги поведоха надолу към покритата порта. Корбет се обърна и погледна назад. Касълдийн, Дерош и отец Уорфелд стояха скупчени на стъпалата, потънали в разговор.

— От тях няма никога да научим истината — заяви Корбет.

— Коя истина, господарю?

— Именно, Ранулф, коя истина? — Събра юздите на коня си и мина през покритата порта. — В този случай времето е по-съществено от доказателствата. Мисли за мен и за противниците ни като за ловджийски кучета, две хрътки, които тичат от двете страни на една ограда. Ако противникът ми ме надбяга, ще се измъкне. Ако аз го надбягам, ще го хвана! Нашият убиец иска да е бърз. Иска да приключи с отмъщението си, да намери съкровището и да изчезне — Корбет вдигна очи. Небето беше ясно. — Студът е вледеняващ, но не мисля, че ще вали пак — посочи към пустото поле. — Трябва да посетим лейди Аделиша, да се убедим в сигурността и безопасността й и най-вече — Корбет смигна на Ранулф — да научим излизала ли е тази сутрин.

Тръгнаха през скованата в лед общинска мера. Вятърът жулеше лицата им, щипеше носовете, ушите и страните им. Когато стигнаха Суитмийд, излежаващите се под колоните и в нишите стражи станаха и ги поздравиха. Увериха Корбет, че никой не е напускал имението, макар той да не беше много сигурен доколко съвестно е било наблюдението. По всичко изглеждаше, че лейди Аделиша не е напускала къщата. Тя носеше обточена с кожи домашна роба, босите й крака бяха обути в ниски обувки, косата й беше невчесана. Посрещна ги в малка приемна и ги поздрави студено. Извини се за слабия огън и горчиво се оплака от Беренгария, която трябвало да е там и да се грижи за нея.

— Мистрес — Корбет сграбчи ръкава й, — нося ти тъжни новини.

Подробно й разказа случилото се в „Сейнт Алфидж“ и как Беренгария е била удушена. Лейди Аделиша го изслуша без да трепне, от време на време кимаше, вдигаше ръка, мърдаше пръсти. С нищо друго не издаваше чувствата си.

— Лейди Аделиша — продължи Корбет, — трябва да съм откровен с теб. Знаеш, че когато си се срещала с Уендовър в „Игра на дама“, Беренгария не е ходила на покупки или из пазара, а е бързала да се върне тук, в Суитмийд. Мисля, че — как да се изразя — е извършвала някои плътски услуги за съпруга ти.

Лейди Аделиша изправи гръб, както седеше на стола. Не извърна лице от слабия огън.

— Беренгария беше като улична котка — лейди Аделиша дори не обърна глава. Говореше сякаш на себе си. — Живееше според собствените си разбирания и имаше набито око за всичко. Дадох си сметка, че сър Рауф е знаел за мен и Уендовър, но всъщност никак не го е било грижа! Предположих, че е било заради Беренгария. Когато ходехме на пазар, ми се струваше, че тя разполагаше с повече пари, отколкото би трябвало. Сега е мъртва. Защо, сър Хю?

Корбет сви рамене.

— Мистрес, преди да продължа, ще ми кажеш ли къде е Лечлейд?

Лейди Аделиша посочи тавана.

— Предполагам, че е горе и както винаги спи пиян.

Корбет се извини, каза на Ранулф да остане с лейди Аделиша и тръгна по коридора, после нагоре по стълбите. Мина по галерията, където бяха разположени стаите на лейди Аделиша и сър Рауф, и продължи нагоре по малко стълбище. Вратата на предната стая беше със свалено резе. Корбет я блъсна. Таванската стая на Лечлейд беше мръсна като кочина, в пълен безпорядък, почти без никакви мебели. Проснат на сламено легло в другия ъгъл на стаята, сграбчил в едната си ръка празна чаша, Лечлейд хъркаше като прасе. Корбет се огледа отвратен: в ъгъла имаше куп мръсни дрехи, по пода се валяха счупен нож, чифт овехтели ботуши, няколко строшени гърнета и пукната кана. Тихо се приближи до леглото и впери поглед. По валчестата възглавница се виждаха петна, чаршафите бяха мръсни. Одеялото, което Лечлейд беше увил около себе си, беше надупчено от молци. Излезе и отново се присъедини към лейди Аделиша и Ранулф в приемната.

— Лейди Аделиша — каза Корбет, — трябва да те предупредя, че твоят живот може би също е в опасност.

Изплашена, тя вдигна очи към него.

— Моят живот ли? — каза. — Защо някой ще иска да ме убива?

— Може би вече са направили опит — отвърна Корбет и приближи стола, без да откъсва погледа си от този на младата жена. — Лейди Аделиша, ти не си убила съпруга си и въпреки това някой е изцапал плаща ти с кръв. Станало е или докато си била в „Игра на дама“, или когато си се прибрала вкъщи. Някой друг е сложил онези окървавени кърпи в твоята стая. Как? Не знам. Каква е причината? — Корбет наблюдаваше как по лицето й не остана капка кръв. — О, да, някой иска да те изпрати или на кладата, или на бесилката. Не те искат в тази къща. Защо, лейди Аделиша? Какво търсят? — Корбет протегна ръка и докосна нейната, която се оказа студена като лед. — Лейди Аделиша, трябва да си дадеш сметка, че животът ти е в голяма опасност, не заради Уендовър, а заради нещо, което ти знаеш, или може би си открила. Разказа ми как си видяла съпруга си посред нощ да влачи вързоп, който си взела за труп, за да го зарови в градината, нали?

Лейди Аделиша кимна.

— Но все пак, аз бях в градината, цялата беше обрасла и напълно запустяла. Било е съвсем тъмно, когато съпругът ти е изнесъл онзи труп. Как разбра, че копае? И ако съпругът ти, когото си ненавиждала така силно, е извършил такова страшно дело, защо тогава не си го използвала срещу него? Сигурен съм, че си изгаряла от любопитство, нали? Защо тогава не си отишла в онази част на градината, когато съпругът ти е бил погълнат от работа, за да откриеш какво именно е заровил там? Вместо това, ти ми разказваш някаква измислица — как по чиста случайност си стояла до прозореца посред нощ и си видяла съпруга си да влачи труп. Дори знаеше къде е заровен. Лейди Аделиша — Корбет остро повиши глас, — не съм глупак. Това представление трябва да приключи! Искам да ми кажеш истината.

Ранулф, облегнат на вратата със скръстени ръце, й се усмихна престорено.

— Господарю, можеш да заведеш лейди Аделиша в Лондон. Един престой в подземията на Тауър, Флийт или Нюгейт може да поразвърже езика й.

— Не ме заплашвайте! — ядно им рече тя. — Нито един от вас не знае какво е да си сама жена в свят на мъже.

— Ами разкажи ни — рече Ранулф. — Иначе, мистрес, ще бъдеш уличена в убийство. Или пък знае ли човек, убиецът на Беренгария може да се промъкне и тук. Търсят нещо, нали? Какво е то?

Лейди Аделиша се изправи и пристегна робата около себе си.

— Преди единайсет месеца, на празника на свети Йоан Кръстител, седях тук в приемната. Както обикновено, сър Рауф беше в работната си стая и пресмяташе състоянието си. На вратата се почука. Лечлейд беше приключил задълженията си още преди залез. Нали видяхте Лечлейд? Беше се наквасил с ейл и заспал, като свиня в кочина или куче в своята бълвоч. Отидох и отворих вратата. На прага стоеше някакъв мъж. Не ми хареса. Беше загърнат с плащ, под който видях мръсен елек. Кожата на ботушите му беше протрита. Имаше слабо лице, а едното му око беше кривогледо. Канех се да го отпратя като просяк, но той поиска да се срещне със сър Рауф. „Кажи му, че Стоункроп е тук.“ Така и направих. Съпругът ми бързо-бързо дойде, когато му казах защо го викам. После усърдно забута Стоункроп към стаята си. Съпругът ми и преди беше приемал посетители посред нощ, но припряността, с която посрещна Стоункроп, събуди любопитството ми. Затова реших, както много пъти преди това, да ги подслушам. Обух си меки обувки и внимателно заслушах. Гласът на сър Рауф притихваше и не се чуваше, но понякога и двата гласа се засилваха. Накратко, сър Хю: Стоункроп беше моряк, съвсем ясно чух, че е бил на „Ярост“ по времето на превземането на кораба. Хвърлили го през борда, доплувал до брега и намерил подслон. После му се наложило да скита по пътищата. Оплакваше се, че изгорял от лятното слънце, прогизнал от пролетните дъждове и замръзвал в зимните утрини. Обясни как до гуша му дошло да лежи на влажната шума в гората есенно време, досадила му лошата храна в селските кръчми и съмнителните ханове. Сър Рауф го попита какво иска. Стоункроп отвърна, че сър Рауф е богат човек, който живее нашироко. Знаят ли властите в Кентърбъри истинските му занимания? Че е платил добри пари на Адам Блексток и „Ярост“? Сър Рауф се изсмя на думите му. Стоункроп поиска пари. Сър Рауф пак му се присмя и отказа. Стоункроп се обърна към вратата. Тогава заяви как тъкмо преди „Грифон“ и „Калтроп“ да нападнат, той се промъкнал в каютата на Блексток и взел от някакво ковчеже карта, показваща местонахождението на огромно съкровище в Съфолк. Запазил я невредима в кожена кесия. Ако сър Рауф бил съгласен, можели да си поделят съкровището.

Не чух какво друго си казаха, но сър Рауф отново го повика. Започнаха да се пазарят за картата. Най-накрая Стоункроп заяви, че ще иде при сър Уолтър Касълдийн, който ще му даде повече за нея. Щял също да каже на кмета за тайните занимания на сър Рауф Деконте. Съпругът ми стана груб, но Стоункроп се изсмя и тръгна към вратата. Чух шум, сякаш изплющя камшик и нещо падна. Дори през вратата чувах тежкото дишане на съпруга си. Не знам точно защо го направих, но почуках на вратата и я отворих. Съпругът ми стоеше прав. В едната си ръка държеше дървен чук за стриване на злато. Стоункроп лежеше проснат на пода, от тила му шуртеше кръв. Беше мъртъв, със строшен череп. Сър Рауф имаше сила. Коленичих, докоснах шията на Стоункроп и погледнах нагоре. Сър Рауф започна да ме ругае. Нарече ме любопитна кучка, която се вре навсякъде и която вероятно ще използва случилото се срещу него. Преди да успея да го спра, той ми хвърли чука в ръцете. „Ако обесят мен“ каза той, „ще висим един до друг.“ После, ами… — лейди Аделиша изящно повдигна рамене. — Намерих чували на тавана. Съблякохме трупа, увихме го в чаршафи, завлякохме го в градината и го заровихме.

— Лечлейд научи ли?

— Не. Беше в едно от своите безпаметни пиянски състояния, макар по-късно да му разказах за картата. В деня, след като ме задържаха, бях отведена в подземията на кметството. Лечлейд ме посети. Подкупих го да претърси стаята на сър Рауф за карта, която да показва къде е скрито съкровището в Съфолк. Той само ме гледаше отнесено. Казах му, че ако я намери, може да стане богат.

— Помолила си Лечлейд за помощ, така ли? — попита Ранулф. — А не Беренгария?

— Вече бях предпазлива с Беренгария, а тя дори още повече с мен. Подозирам, че се е страхувала да не я нарочат за моя съучастница — остро се изсмя лейди Аделиша. — Беренгария винаги се грижеше за себе си. Имах някои подозрения за нея. Бях толкова отчаяна — призна тя. — Нуждаех се от някои неща, от удобства, някои дреболии. Исках и да напиша писмо до краля. Лечлейд щеше да стори всичко само да има с какво да си купи ейл. Нае писар и го доведе в подземието. Донесе ми и други необходими вещи: дрехи, наметала, сапун и пари. Поне това беше позволил Касълдийн. Щом си затворник, мастър Ранулф, нямаш никакви права. Среброто и златото са единственият език, който хората разбират.

— Но ти си търсила картата и преди това?

— Разбира се, сър Хю. След онази нощ бях като обсебена от нея. Знаех, че Стоункроп е донесъл нещо безценно. Когато влязох в стаята, видях сър Рауф да държи малък, пожълтял от времето свитък. Повече обаче не го видях. Не забравяй, сър Хю, че сър Рауф рядко излизаше от къщи. Когато го правеше, търсех навсякъде, но така и не го открих.

— Разказа ли на Уендовър за картата?

— Разбира се, разказах му — лейди Аделиша примигна, — когато страстта ни още беше пламенна, крояхме планове заедно. Как ще намерим картата, ще открием съкровището и ще се махнем от Кентърбъри, за да започнем нов живот. Уендовър беше много увлечен по тази идея.

— Според теб дали Уендовър е идвал тук, за да я търси? — попита Ранулф.

Лейди Аделиша леко се усмихна.

— Сър Рауф никога не би позволил на мъж като Уендовър да влезе в къщата или да го остави сам, за да тършува из вещите му. Освен това, мастър Ранулф, Уендовър е крадец.

Корбет погледна лейди Аделиша, чиито очи отвърнаха студено на погледа му.

— Да оставим за малко настрана Уендовър. Знаеш, лейди Аделиша — Корбет внимателно подбираше думите си, — че смъртта на съпруга ти е истинска загадка. Намерен е в работната си стая. Черепът му е бил смазан, но вратата на стаята е била заключена и залостена. Ключалката е особена и втора като нея няма, видях по изработката. На практика е невъзможно да се направи втори ключ към нея. Още повече, че ключът за нея е открит на колана на съпруга ти, където е бил и ключа за твоята стая, другият е бил у теб и все пак…

— Какво искаш да кажеш, сър Хю? — гласът на лейди Аделиша стана остър.

— Ами, мистрес, защо са убили съпруга ти? Нищо не е откраднато, нищо не е пипнато, тогава защо са го убили? И защо са го направили така загадъчно?

— Сър Хю, аз не мога да отговоря на този въпрос.

— Да, мистрес, и аз не мога.

Корбет се изправи, излезе от приемната, отиде в работната стая на сър Рауф и седна във високия му кожен стол. Сграбчи подлакътниците. Отново напипа вдлъбнатините под тях. Любопитен, приклекна и внимателно ги огледа. Вдлъбнатините бяха разположени симетрично на всеки подлакътник и бяха направени скоро. Корбет поклати глава. Тук имаше някаква загадка, но каква? Седна и погледът му заобхожда лавиците с натъпканите по тях ръкописи: свитъци велен, пристегнати с метални пръстени, счетоводни книги, бележки, всичките бяха грижливо подредени. Не се съмняваше, че в един момент сър Рауф е притежавал Манастирската карта. Възможно ли е да я е научил наизуст и после да я е унищожил? Защо тогава не е предприел нищо, за да открие съкровището? Какво е чакал?

— Разбира се! — възкликна Корбет и удари с юмруци по подлакътниците. — Изчаквал е…

— Какво е изчаквал, господарю? — на прага стоеше Ранулф. Плащът му беше наметнат на раменете, палците му бяха втъкнати в бойния колан.

— Влез — Корбет посочи на Ранулф стол. Ранулф седна. — Според мен Манастирската карта е била у сър Рауф. Подозирам, че я е научил наизуст и я е унищожил, но е изчаквал. Умен човек е бил сър Рауф! Знаел е, че Касълдийн и Паулентс също издирват съкровището, да не споменаваме Хюбърт Монаха. Бил е много предпазлив и с любопитната си съпруга. Позволил й е да върти любов с Уендовър и си е отмъстил, като е приел плътските услуги на Беренгария. Най-накрая е щял да се обърне към Църковния съд и да прати молба до архиепископа на Кентърбъри бракът му да бъде анулиран. Мислел е, че щом веднъж се отърве от лейди Аделиша, ще бъде в безопасност и ще може да се възползва необезпокояван от голямото си богатство, уменията си и тайната, която знаел, за да обходи Съфолк и да намери съкровището. Сър Рауф е бил хладнокръвен човек и е бил в състояние да изчака подходящото време за действие.

— Друго?

— Засега не знам, Ранулф. Наистина не знам. Тази сутрин научихме два нови факта. Първо, Сервин не се е докосвал до вино или друга силна напитка. Трябва да поразмисля над това. Второ, Беренгария, една жена, прибягвала до всякакви хитрини, за да оцелее, не особено вярваща, взема парче въглен и надрасква думата „Назарет“ на стената в стаята си. Защо?

Ранулф поклати глава.

— Дали според теб Уендовър — попита Ранулф — няма пръст в смъртта на сър Рауф? Тръгнал си е преди лейди Аделиша в онзи ден.

— Да, недовършеният ни разговор — Корбет се изправи на крака. Върна се обратно в приемната, където лейди Аделиша продължаваше да се взира в огъня. — Ти каза, че Уендовър бил крадец, нали?

— Да, сър Хю, а у крадците няма чест. Когато посещавах Уендовър в „Игра на дама“, винаги вземах пари. Имах свой незначителен източник на доходи, съпругът ми пое грижата за останалото. Често откривах липси. Уендовър и аз лежахме заедно. Той задоволяваше своята страст, аз моята. Заспивах. Винаги си тръгваше първи, твърдеше, че дългът го зове.

— И винаги ли крадеше? — попита Корбет.

— Да, сър Хю. Унизително е, нали? Вземаше монета или гривна, някоя дреболия и си мислеше, че няма да забележа.

— Защо? — попита Корбет.

— Не знам, сър Хю. Може би такава му е природата. Може да е бил като Беренгария и да е спестявал пари — бели пари за черни дни.

— Затова ли си е тръгвал първи?

— Именно затова, сър Хю. Крадеше и се измъкваше. Когато се събуждах, вече нямаше кого да обвинявам. Всеки път ми се искаше да го обвиня, но така и не го направих. Може би е било от гордост. Страстта ни, сър Хю, беше като огъня: пламна силно, после пламъците угаснаха и след тях не остана друго освен студена пепел — лейди Аделиша замълча. — Сър Хю, какво ще стане с мен?

— Мистрес, случаят така се обърка, че никой съдия няма да седне и да го изслуша. Но тук има зло, което аз трябва да изтръгна от корен.

Корбет се сбогува, все така потънал в собствените си размисли. С Ранулф се облякоха добре срещу студа и зачакаха Чансън, който дойде от Мобисон и каза, че не са открили нищо ново. Възседнаха конете и поеха през полето към града. Поради разведряването на времето всичко живо бе наизлязло на открито. Всички зловредни твари, всички измамници и мошеници, нароили се из кралския град Кентърбъри, бяха плъзнали навсякъде за лесна плячка. Смесваха се с богатите, облечени във вълнени мантии, плътно обвити около издутите им шкембета. Из улиците се тълпяха поклонници, бледи и посърнали от дните въздържание, изгарящи от желание коледните пости да приключат, за да оставят сухия хляб и възсолената вода и да празнуват с вино, топъл хляб и сочни късове месо. Наскоро освободен от подземието на замъка, пиян затворник стърчеше в каруца, размахваше веригите на ръцете си, просеше милостиня и подигравателно даваше наставления за последната си воля и завещание.

— На ония в дупката — спомена той другарите си от затвора, — оставям огледалото си и ласките на жената на тъмничаря. На замъка оставям завесите си, изтъкани от паяжини. На другарите си, които зъзнат нощем, приковани към стените, завещавам удар по окото. На бръснаря си оставям кичури от косата си. На обущаря си — дупките в обущата си. На шивача — овехтелите си гащи…

Дрезгавият глас беше насъбрал кръчмарските гуляйджии, които не изпускаха от ръка греяното си вино и печените кестени. Скупчиха се около него и го засипаха с ругатни, докато окаяникът просеше и умоляваше за дребни монети, та като се върне заедно с приятелите си в затвора и те да отпразнуват раждането на Христа с малко топлина. Корбет му даде няколко монети и отмина. Стигна до кръстопът и видя „Веселяците“, които минаваха тържествено през Кентърбъри, за да известят за предстоящото си грандиозно представление. Ликуващия беше наел група предрешени като дяволи актьори, до един натъкмени във вълчи, еленски и овчи кожи и разкрасени с овчи глави и пера, под които се люлееха кравешки и овчи хлопатари, издаващи оглушителен шум. В облечените си с дълги ръкавици ръце държаха горящи цепеници, от които се издигаше дим и пръскаха искри. Народът се скупчи около тях. Ликуващия поспираше коня си и разясняваше как актьорите щели да дават представление тук и там и как щели да представят историята на Христос и неговото въплъщение сред човеците.

Корбет пришпори коня си. Ушите му бяха проглушени от кресливата суматоха, грубия кикот, дрънченето на желязо, камбанния звън, фалшивото скрибуцане на цигуларите, подвикванията на уличниците, които си търсеха клиенти. Продавачите на висок глас хвалеха стоките си, а в същото време из улиците отекваше гръмовният глас на прегърбен, облечен в черно доминиканец, който произнасяше проповедта си. Проповедникът стоеше, вдигнал пръст към небето, на острото му лице очите горяха, носът му сечеше въздуха. Двамина комарджии спореха пред вратата на една кръчма и виковете им отекваха навсякъде. Скитник ругаеше колкото му глас държи, докато буташе дресираната си мечка в ръчна количка и търсеше място, където животното да потанцува. Помощник-шерифите разблъскваха тълпата с тоягите си, завършващи с железни накрайници. Корбет имаше чувството, че участва в чудноват карнавал. Главата му се замая, почувства се объркан. Изруга, когато някакъв поклонник пресече внезапно пътя му, за да се присъедини към кавгата между съдържател на публичен дом и негов клиент, който твърдеше, че са го измамили. Нестабилен на седлото си, Корбет дръпна юздите и слезе от коня. Беше му дошло до гуша, трябваше му почивка. Изведе коня от улицата към спокойния двор на кръчмата „Райските порти“. Конярите се втурнаха да се погрижат за конете. Корбет ги остави и влезе в ароматния, мек полумрак на голямата зала. Умишлено пренебрегна блесналия, приканващ поглед на куртизанката, застанала на входа с малка китка зимни билки в облечената си с ръкавица ръка. Веднага след вратата знак указваше посоката към „Изписаната изба“. Пред стълбите двама мъже, всеки с по една невестулка в ръце, подвикваха към куртизанката да се присъедини към тях долу.

Замаян, Корбет вървеше като насън. Съдържателят на кръчмата забърза към него с грижовен и предразполагащ вид и кана вино в ръка. Корбет му показа кралската заповед и поиска отделна стая за себе си. Кръчмарят се поклони и го поведе през помещението, нагоре по широки, здрави стъпала към дълга, добре обзаведена стая. По стените висяха пъстри тъкани, а в зиданото огнище весело пращеше огън. Над него висяха образите на почитани светци, изрисувани върху дърво: Христофор, който предпазваше от внезапна и жестока смърт; Лаврентий, покровителят на готвачите, Юлиан, покровителят на съдържателите на странноприемници. Кръчмарят покани с жест Корбет и другарите му към столовете около огъня, а в същото време изреждаше ястията, които можеха да се поръчат: пилета и угоени петли в масло, златисти и хрупкави сладкиши с ароматни сосове, печена яребица, хрупкаво свинско със сос от гъби и лук, млечни и яйчени супи и всичко това съпроводено с най-добрите вина от Беарн. Корбет слушаше с половин ухо, докато потъваше в стола с висока облегалка. Измърмори, че иска вино. Силно притеснен, Ранулф седеше до него. Разтревожило го беше изпитото лице на Корбет, измъченият вид, който добиваше, когато — както господарят му беше доверил — мислите му ставаха натрапчиви и безбройни като снежинки в снежна виелица. Независимо от всичко, Ранулф реши да не задава въпроси. След малко една прислужница донесе виното. Корбет отпи и се отпусна.

— Господарю — попита най-после Ранулф, — какво има?

Корбет притисна чашата до гърдите си.

— Какво да има, Ранулф? — примигна писарят. — Замаян съм. Сякаш съм трескав и се лутам между съня и деня. Връхлитат ме въпроси и бодат съзнанието ми с остри шипове. Кой? Какво? Защо и как?

— И, господарю? — на Ранулф му се искаше да разтърси Корбет и да го изтръгне от това състояние.

Сър Хю погледна към изрисуваните светци.

— Защо? — Корбет сви рамене. — Защо е изчезнала Манастирската карта? Няма съмнение, че Стоункроп я е взел от „Ярост“ и я е отнесъл при сър Рауф, но какво е станало с нея после? От това, което разбрах досега, къщата е била претърсвана. Ти сам го забеляза, Ранулф, а Манастирската карта не беше открита никъде. Дали Деконте наистина не я е унищожил? Второ, защо донесената от Паулентс карта се оказа фалшива? Но да оставим настрана тези въпроси и да минем към ужасното убийство. Защо сър Рауф е бил убит по този начин? Само отмъщение ли е било или е имало още нещо? Как е извършено убийството? Кой го е сторил? Защо лейди Аделиша е била обвинена за убийството на своя съпруг? Как са го нагласили? — Корбет отпи от виното. — Кой е извършил онези смразяващи кръвта убийства в Мобисон? Как е съумял да го направи така ловко, така тайнствено? Защо е убил Сервин по начин, различен от останалите, а после е разпорил корема му и е скрил трупа? Как така всичко това се е случило в господарска къща, която е така зорко охранявана?

Корбет замълча, когато от помещението под тях се разнесе музика и тропотът на танцуващи. За миг в трескавото му съзнание се промъкна мисълта, че демоните танцуват от радост поради неговата безпомощност. Поклати глава, за да се отърси от мрачното видение, обърна се и впери поглед в другарите си.

— Ранулф, какво знаем още?

Писарят от канцеларията на Зеления печат неспокойно се размърда на стола. Необичайно беше сър Хю да е объркан.

— Ами — Ранулф завъртя пръстената чаша в ръцете си — ти питаш кой, защо, какво и как. Господарю, със сигурност причината за едно или друго, основанието за всичко случващо се трябва да е някой, с когото сме се сблъскали. Някой, когото познаваме, който убива и пак ще убие. Горката Беренгария, удушена в самотната църква, тя трябва да е познавала убиеца си.

— Ами думата, която Беренгария е надраскала на стената в стаята си в къщата на отец Уорфелд? — добави Корбет. — „Назарет“? Написала я е, за да й напомня нещо, но какво?

— Ами нападението над Грискин — допълни Ранулф. — Кой го е убил?

Корбет кимна. Не му се щеше да говори за това. „Веселяците“ бяха негова тайна.

— Да не споменаваме нападенията над нас — замисли се той — на връщане от Мобисон с Дерош. Стрелата от арбалет, забита в капаците на прозорците, другите в манастирския двор — Корбет замълча. — После онова вино.

— Какво вино, господарю?

Корбет им разказа накратко за каните с вино, оставени пред стаята му. Ранулф тихо изруга, побиха го тръпки и той настръхна, цял скован от страх. Хвърли загрижен поглед през рамо към Чансън, който пазеше при вратата. В действителност Ранулф гореше от желание да се махне оттук. Искаше да е далеч от ширналите се, пусти и засипани със сняг поля, от покритите с лед, изровени горски пътища, пустеещите, призрачни равнини, абатството и каменните му галерии с танцуващи светлини и мержелеещи се сенки. Погледна към отпусналия се на стола си и загледан в огъня Корбет.

— Господарю — надвеси се Ранулф, — винаги си ме предупреждавал за времето, изгубено за взиране в пламъците на огъня.

Корбет се изправи и засмя.

— Този път няма, Ранулф, само… — на вратата се почука и той замълча.

Влезе кръчмарят с подноси, отрупани с хляб, парчета свинско и горещ сос с подправки. Корбет и другарите му се настаниха около масата. Нахраниха се мълчаливо. Чансън предложи да попеят, но Ранулф не му отговори и шегата на служителя от кралските конюшни увисна във въздуха. Корбет понечи да се върне обратно на високия си стол, но на вратата отново се почука и отново влезе кръчмарят.

— Имам съобщение за теб, сър. Дойде един амбулантен търговец долу в кръчмата, пита за мен, пъхна това в ръката ми и изчезна.

Корбет взе стегнато завързаното парче мръсен пергамент. Предусети заплахата, която то криеше. Приближи свещта, разви пергамента и зачете разкривения почерк.

Хюбърт Фицърс, Всевиждащия, изпраща официално предупреждение: кралски пратенико, върви си.