Пол Дохърти
Корабът на страха (10)

Глава девета

Aspice quam breve sit quod vivimus.

Колко кратък е животът ни.

 

Марбод от Рен^[1]

 

След Уендовър положи клетва Беренгария. Не личеше да е дори малко притеснена. Бързо произнесе думите на клетвата, водена от все така притеснения отец Уорфелд. Седна — въплъщение на скромност, с ръце в скута и блеснали очи, сякаш я бяха поканили на коледно представление. Набързо разказа, че е израсла в сиропиталище, че била настанена на служба преди около година и половина, как започнала работа при лейди Аделиша, която била най-благата от всички господарки. В деня, в който сър Рауф бил убит, двете с лейди Аделиша обикаляли пазара на Кентърбъри. Докато бъбреше, Корбет удари с ръка по масата. Стресната, Беренгария подскочи, после се засмя насила, попрегърби се, пръстите й заусукваха кичури от косата й.

— На колко години си?

— Ами на седемнайсет-осемнайсет, сър Хю — отвърна тя на мига.

Корбет се извърна към Ранулф.

— Според теб, дали ще я обесят?

— Няма никакво съмнение, щом е на толкова години.

— Да ме обесят ли? — гласът на Беренгария се извиси до писък, от усмивката й нямаше и следа. — Да ме обесят ли, сър Хю, не съм направила…

— Ти лъжесвидетелстваш — наведе се над масата Корбет. Приближи свещника, сякаш за да разгледа по-добре лицето й. — Ти си лъжкиня, Беренгария. По очите ти познавам. Без съмнение лъжесвидетелстваш. Знаем, че лейди Аделиша е посещавала капитан Уендовър в стаята му в „Игра на дама“. И мисля — Корбет се изсмя, — че половината Кентърбъри го знае! А ти, малка Беренгария, си тичала насам-натам за покупки, така ли е? Като че ли не. Според свидетел, когато през онези следобеди лейди Аделиша е ходила в Кентърбъри и се е усамотявала с любовника си, случвало се е ти да се връщаш в къщата на сър Рауф. Защо? Онзи следобед върна ли се?

Ръката на Корбет отново се стовари на масата.

— Ти си под клетва, жено, и това не ти е някакво забавление. Ще ми кажеш истината иначе или ще те обесят, или ще бъдеш пребита до смърт!

С пребледняло лице, Беренгария понечи да скочи от стола, но Ранулф се понадигна от своя, затова тя бързо седна отново на мястото си, мрачно вперила поглед в Корбет, който потисна всяка жалост заради ужаса, който бе предизвикал у нея. Девойката знаеше повече, отколкото признаваше. Не се бяха събрали в тая мрачна зала, за да слушат лъжите й. Бяха го нападнали и заплашвали, приятелят му Грискин беше убит, защо му беше да й съчувства?

— И така, Беренгария, в следобеда, когато сър Рауф беше убит, ти върна ли се в Суитмийд манър? Дойде ли дотук?

Беренгария кимна.

— Защо? Кажи ми истината.

Беренгария притвори очи и сведе глава.

— Знаех, че работите между сър Рауф и лейди Аделиша не вървят добре, но сър Рауф си имаше своите нужди. Един ден го срещнах ей там в градината. Каза ми какво е поискал да направи лейди Аделиша в леглото и че тя отказала. Предложи ми сребърна монета, затова по-късно същия ден аз отидох при него в работната му стая.

— Какво се случи? — попита Корбет, прикрил удивлението си от това, как тази млада, хубавичка прислужница може да направи подобно признание.

Беренгария вдигна глава.

— Ти не си беден, сър Хю. Не знаеш какво е да просиш, да те подмятат насам-натам. Сър Рауф беше мил или поне с мен беше такъв. Коленичих пред него и задоволих нуждите му.

— А лейди Аделиша не е знаела как да го направи, така ли?

— О, не! Не и тя! Господарката на имението, как ли пък не! — гласът на Беренгария беше пълен със злост.

— Сър Рауф знаеше ли какви ги върши лейди Аделиша? Знаел е, нали? Казал ти го е.

— Знаеше — Беренгария вече говореше спокойно и явно обмисляше думите си. — Веднъж ми каза, че ще се обърне към църковния съд и ще анулира брака си. Каза, че е говорил за това с отец Уорфелд. Че бракът не бил консумиран в пълния смисъл на думата. Сър Рауф казваше, че ако стана негов свидетел и кажа на съда за стореното от лейди Аделиша, не се знае коя ще бъде неговата нова съпруга. Затова, когато лейди Аделиша ходеше в Кентърбъри, тя си мислеше, че се разхождам из пазара, ходя от сергия на сергия или седя в църквата, но понякога не правех така. Връщах се веднага по най-бързия начин при сър Рауф, разказвах му какво точно се случва и удовлетворявах нуждите му. Даваше ми по някоя монета, галеше ме по косата и ми казваше да почакам, да бъда търпелива.

— Лейди Аделиша нищо ли не разбра за твоето предателство?

— Предателство ли, сър Хю? Че какво й дължа на нея? Сър Рауф ми плащаше. Той ми даде покрив над главата. Той се грижеше за мен и ми обеща, че ще го прави и в бъдеще.

— Значи сър Рауф се е канел да се обърне към съда на архиепископа за анулиране на брака?

— Да, сър Хю. Бракът не бил консумиран. Лейди Аделиша отказала да изпълни съпружеските си задължения към сър Рауф.

Корбет с изумление се взираше в студените като мрамор очи и спокойното, решително изражение на девойката. Даде си сметка каква грешка е допуснал. Беренгария беше изключително умна, родена интригантка, истински заговорник.

— А какво се случи в следобеда, в който сър Рауф беше убит?

— Върнах се тук — отвърна Беренгария. — Влязох през предния вход, минах по пътеката и през дърветата. Сър Рауф често даваше нареждане да оставят предната врата отключена и със свалено резе. Никога не ни безпокояха. Лечлейд непрекъснато беше пиян. Чувахме го да си пее или да крещи. Този ден обаче и двете врати — предната и задната, бяха заключени и залостени. Чуках, но никой не отговори. Разбрах, че има нещо нередно, но не можех да се бавя, затова забързах обратно. Отидох до един магазин в Пазара за платове и купих някакви панделки и малко конци за господарката, които ми беше поръчала. По-късно се срещнах с нея както се бяхме разбрали, при каменния кръст пред катедралата. Като се върнахме в Суитмийд, намерихме… — за първи път Беренгария прояви истинско вълнение. — Открихме, че сър Рауф е убит.

— Според теб — попита Ранулф, — дали лейди Аделиша е могла да се върне незабелязано в къщата и да извърши такова злодеяние?

Беренгария присви очи.

— И аз го премислях — рече тя едва чуто. — Тя искаше той да умре, но не! Според мен не е имала време, силата или волята да го стори. Страхлива е. Ако искаше да го убие, щеше да плати на оня бик, любовника си Уендовър, да го направи вместо нея.

— На влизане или на излизане от имението — попита Корбет — забеляза ли нещо необичайно?

Беренгария поклати глава.

— Не, сър, беше мразовит зимен ден. По пътя вървяха търговци, трополяха каруци, но никого не разпознах.

— След като сър Рауф — попита Корбет — понякога е оставял вратата отворена, а тъкмо в онзи ден си я намерила заключена, няма как да не си станала подозрителна, нали?

— Разбрах, че има нещо — развълнува се Беренгария, — но през ум не ми мина за такова нещастие! Казах, че сър Рауф често оставяше резето вдигнато, но не винаги. Ако вратата се окажеше заключена, това беше знак, че не може или че не иска да ме приеме — усмихна се тя насила. — Имаше си и други дела.

— Тогава си била целия път напразно, нали? — попита Ранулф.

— Не съвсем — намуси се Беренгария. — Сър Рауф все пак ми даваше монета. Разбирате ли — Беренгария си пое дълбоко дъх, — той бе избрал да се забавлява с мен, защото бях благоразумна.

— Значи и преди това се е случвало вратата да е затворена?

— Разбира се — Беренгария се обърна към Ранулф. — При сър Рауф идваха посетители или пък Лечлейд отиваше или се връщаше от кръчмата.

— Чу ли за намерения в градината скелет? — попита Корбет.

Беренгария поклати глава.

— За него не знам нищо. Господарката не е споделила с мен и дума за него. При сър Рауф идваха разни посетители посред нощ. Хората пристигаха и си отиваха. Веднъж го попитах, но той рече, че това си е негова работа и че не трябвало да се тревожа.

Корбет зарея поглед из притъмнялата зала. Една от запалените факли запращя, пламъците в светилниците се бяха смалили. Почувства се уморен, дощя му се да е някъде много далеч.

— Беренгария, как мислиш, дали бременната ти господарка е узнала за плановете на сър Рауф да обяви брака им за неконсумиран и е решила с тази бременност да докаже обратното?

— Възможно е, сър Хю. Тя не обичаше сър Рауф, но понякога говореше какво би правила, ако той беше мъртъв и цялото му богатство стане нейно.

— А сега? — попита Корбет. — Няма ли да се върнеш на служба при господарката си? Рано или късно казаното от теб пред мен, ще стане достояние на всички.

— Е, сър Хю, аз слушам много внимателно Писанието. Там се казва да бъдем подготвени за изпитания. Сър Рауф беше щедър към мен. Имам заделени пари, а когато всичко това приключи, ще напусна службата при лейди Аделиша. Тя ще трябва да ми даде добри препоръки. Ако тя знае какво съм вършила и реши да ми отмъсти, то и аз знам някои неща за нея.

— Изнудване? — попита Ранулф. — Ще изнудваш господарката си, така ли?

— Мастър Ранулф — отвърна му тя на мига, — ако си седял на ъгъла на някоя воняща уличка, треперейки в дрипите си, изобщо няма и да се двоумиш дали е редно да се изнудва или не! Приключи ли с мен, сър Хю?

— Да, да, засега.

Беренгария стана от стола, поклони се насмешливо на сър Хю, махна с ръка на Ранулф и наперено излезе от стаята. Корбет гледаше към вратата след нея и не вярваше на очите си.

— Не се изненадвай, господарю — Ранулф дори не беше вдигнал глава. — Мога да ти намеря момичета на половината от възрастта й, които ще направят същото за половин пени. Тя каза истината. Беден ли си, готов си на всичко!

Корбет поклати глава. Въпреки всичко нещо го гризеше. Беренгария не му беше казала истината. Криеше още нещо, дали не беше решила да му пробута куп полуистини? Какво не беше наред? Въздъхна и викна на Чансън да въведе Касълдийн.

Сър Уолтър влезе. Лицето му беше изпито и бледо. Беше позагубил част от високомерието си, но от начина, по който хапеше долната си устна, Корбет разбра, че на кмета му е трудно да приеме върху него да бъде упражнено кралското правосъдие. Корбет не искаше да го отблъсне. Изправи се учтиво, но не показа съпричастност. Веднага след като Касълдийн положи клетва и отец Уорфелд беше освободен, сър Хю увери кмета, че няма никакво намерение да се намесва в свободите, установения ред, правата и привилегиите на кралския град Кентърбъри, но въпросите са належащи и се нуждаят от спешно разрешение, затова на Корбет му трябват задоволителни отговори на някои въпроси. Касълдийн беше проницателен и с достатъчно опит, за да разбере, че Корбет просто използва обичайните дипломатически изрази и протокол, затова седна на стола, кимайки леко, докато Корбет произнасяше служебната си реч.

— Сър Хю — Касълдийн протегна ръце в пищните ръкави на мантията си, — ти си зает човек, такъв съм и аз. Това е един от многото въпроси, които чакат. Тук съм, за да отговоря на въпросите ти. Под клетва съм. Ще бъда искрен.

— Много добре — Корбет нареди да приближат един мангал и един свещник от по-отдалечените части на залата, за да го сложи на масата.

— Разкажи ми за Адам Блексток и Хюбърт Монаха, нашите двама престъпници. Кои са родителите им? — започна Корбет. — Научих някои неща за начина, по който са загинали. Сър Уолтър, ти си от Кентърбъри, иска ми се да чуя историята от теб. Разкажи ми я с възможно най-големи подробности — посочи кожената торба в краката си. — Прегледах документите, изпратени от кметството, но казаното там е крайно недостатъчно. Може би ти ще запълниш пролуките в историята?

— Сър Хю, не забравяй, че говорим за събития, станали преди трийсет години, когато бях млад, безгрижен и слаб като върбова вейка. Хора като мен и Деконте тепърва прохождаха в търговията, числяхме се сред дребните търговци в града. Не сме имали кой знае каква роля в случилото се тогава или по-късно.

— Казваш „ние“, защо? — попита Корбет.

— Имаше време, сър Хю — въздъхна Касълдийн, — когато ние с Деконте бяхме близки, почти като братя. Но животът е като нож, който се забива дълбоко и се завърта. Деконте стана Деконте, а аз поех по собствения си път.

— А началото на трагедията? — попита Корбет.

— Е, сър Хю, щом имаш нужда от урок по история…

— Не, нямам, сър Уолтър.

— Това, което ще ти разкажа — Касълдийн разпери ръце, — е широко известно. През 1272 г. старият крал умря в Уестминстър. А, както и ти знаеш, наследникът му Едуард беше на кръстоносен поход в Светите земи. Настана размирно време. Из цялото кралство въоръжени банди извършваха нападения. Търговците се страхуваха да не ги нападнат. Така се случи и тук, из земите на Кент. В Кентърбъри беше относително спокойно, но имаше нападения от банда разбойници. Не знаехме кои са, защото действаха с маски и с прикрити с качулки лица. Нападаха стопанствата. Общо взето, заграбваха неща, които лесно могат да се пренасят: добитък, запаси, ценности, всичко, до което успееха да се докопат. В онази нощ, обаче, в лето господне 1272, празника на Честния кръст, нападнали имението на Блексток близо до Мезон Дийо. За да не ставам многословен, сър Хю, имението било разграбено и изравнено със земята. Бащата на Блексток и втората му съпруга — забравил съм името на жената, май беше Изабела — били убити заедно с прислужниците си. Адам, по-малкият им син, се измъкнал невредим, както и неговият полубрат Хюбърт, който учел в абатството „Сейнт Огъстин“.

— „Сейнт Огъстин“ ли? — попита Корбет. — Сигурен ли си?

— Да, „Сейнт Огъстин“. Разбира се, представителите на кралското правосъдие пристигнаха в графството. Определиха нарочен съдебен състав, който да заседава, но така и никой не разкри виновника за кървавото нападение. Настаниха Адам като чирак при един търговец в града. Господарят му от онова време отдавна е покойник. Хюбърт, както знаеш, продължи образованието си и се премести при черните монаси в обителта в Уестминстър, която после внезапно напуснал, за да стане venator hominum. Сигурен съм в едно: не е стъпвал повече в Кентърбъри. От своя страна Адам напуснал работа и заминал нанякъде. После чухме, че бил в Брабант и Ено, събрал се с капери и пирати, после станал един от най-прочутите им капитани.

— Нападал ли е твои кораби? — попита Корбет. — Бил ли си набелязан от него?

— И да, и не — отвърна с въздишка Касълдийн. — Нали разбираш, сър Хю, аз съм един от малцината търговци в Кентърбъри, който притежава кораби. Другите като Деконте — сър Уолтър си позволи да се поусмихне — биха предплатили за едно или друго плаване.

— Но ти не си като тях, така ли?

— Не, не съм. Притежавах кораби, притежавам кораби и сега. Блексток нападна мой плавателен съд, не поради някаква лична ненавист към мен — аз едва го познавам, — а заради ненавистта си към Кентърбъри. Вероятно държи града отговорен за трагедията.

— А така ли е?

— Разбира се, че не! В крайна сметка се наложи да организирам заговор за унищожаването на Блексток — Касълдийн махна с ръка. — Останалото ти е известно.

— После? — попита Корбет.

— После, сър Хю, не чух повече нищо за Хюбърт Монаха или който и да било от екипажа на „Ярост“.

Корбет забарабани с пръсти по масата.

— И така стигаме до Мобисон, сър Уолтър. Знам, че семейство Паулентс са слезли в Дувър в понеделник. Какво се случи след това?

— Подготвях Мобисон. Исках да се уверя, че е напълно безопасен и всичко е наред. Заповядах на Уендовър да отнесе там каквото е необходимо.

— От кога Уендовър служи при теб? — попита Корбет. — Служил е и по море, нали?

— Да — потвърди Касълдийн. — Той е родом от Кентърбъри, добър войник е и е прекарал много години в служба на корабите на английската корона или на други владетели. Не мога да го виня за нищо.

— Освен че е допуснал четирима души да умрат в Мобисон и телохранителят Сервин да изчезне.

Касълдийн вдигна рамене.

— Не мога да отговоря на думите ти, сър Хю, не и сега.

— Да се върнем към Дувър — продължи неотклонно Корбет. — Паулентс е слязъл на брега, после какво стана?

— Изпрати ми съобщение, че той и семейството му са болни, затова му казах, че в Мобисон ще му доведа лекар. Така и направих: Дерош ме придружи. Реши, че няма нищо тревожно. Даде им малко лайка, за да се успокоят стомасите им. Съпругата на Паулентс бе много впечатлена от Дерош и го молеше да остане, но той отклони молбата й. После си тръгнахме, бяха поставени стражи, останалото го знаете.

— А убийството на Деконте? — попита Корбет. — Какво стана през онзи следобед, когато ти донесоха вестта за него?

— Бях в кметството — отвърна Касълдийн. — Без да се бавя, излязох с неколцина от градските стражи. Видях, каквото чу, поне чу повечето от него. Сър Рауф лежеше в стаята си, с разбит череп, до него лежеше окървавен ръжен. Плащът на съпругата му беше изцапан с кръв, напоени с кръв кърпи бяха открити в стаята й. Нямах избор, сър Хю, трябваше да я арестувам.

— Проведе ли старателно разследване, сър Уолтър, по въпроса с ключовете? Как така един мъж се е оказал с разбит череп в заключена стая, а ключът все още е бил у него? И как са се озовали онези окървавени кърпи в стаята на съпругата на мъртвия, която също била заключена, а само лейди Аделиша и мъртвият й съпруг са имали ключове?

— Сър Хю — Касълдийн махна с ръка пред лицето си. — Умът ми беше зает с други грижи, очаквах пристигането на семейство Паулентс. Между лейди Аделиша и сър Рауф нямаше кой знае каква любов, но това си беше тяхна работа. Казах ти истината.

Корбет не беше убеден, имаше още въпроси, но засега беше приключил. Сър Уолтър беше изтощен. Лицето му сивееше, а очите му бяха зачервени. Щом го освободи, влезе лейди Аделиша. Въпреки надменните обноски и високомерния й вид, тя се оказа забележително отзивчива. Призна, че съпругът й е бил безсилен, поне що се отнася до обичайните съпружески отношения. Спомена „мръсните“ му навици, с които отказала да се примири и открито призна, че била любовница на Уендовър, че отивала при него и си тръгвала според капризите си. Говореше безстрастно и студено, устните й се изкривяваха, споменеше ли името на съпруга си, а сините й като метличина очи заприличваха на твърди диаманти. Корбет чувстваше ненавистта на младата жена към мъртвия й съпруг. В същото време го обзе дълбоко съжаление за грубия начин, по който илюзиите и мечтите на едно младо момиче са били внезапно и безжалостно разбити. Тя заяви, че не знае нищо за търговските интереси на съпруга си или за тайните му дела. Нито пък можа да допълни нещо към разказа си за лятната вечер, в която е видяла сър Рауф да влачи нещо, което взела за увит в чувал труп, от къщата към градината. Сви рамене с красив жест и добави, че покойният й съпруг е бил потаен човек, който никому нищо не доверявал. Допълни, че той приемал посетители по всяко време и незабавно ги водел в стаята си.

Докато я слушаше, Корбет заключи, че сър Рауф далеч не е бил почтен гражданин, а по-скоро е бил замесен и се е занимавал с тъмни дела, и то в пълна тайна, далеч от очите дори на съпругата си. За Лечлейд лейди Аделиша говореше пренебрежително. Заяви, че е просмукан с ейл грубиян, затъпял от пиянство, който изобщо не знаел какво се случва около него. Лечлейд бил слуга на съпруга й, който го изпращал с разни поръчки насам-натам, нямал собствен живот. Може би бе доловила съчувствието на писаря към положението й, защото стана по-свенлива и кокетна. Затова Корбет реши да смени поведението си.

— Ти ли уби съпруга си, лейди Аделиша?

— Не. Не бих могла. Бил е открит с разбит череп в заключена стая, за която само той имаше ключ, а ключът е открит у него.

— А откъде са дошли окървавените кърпи в стаята ти? Само вие двамата със съпруга ти сте имали ключове от тази стая. Твоят беше ли у теб, когато се усамотявахте с Уендовър в „Игра на дама“? Може ли твоята прислужница Беренгария да го е вземала?

— Сър Хю, не съм чак толкова глупава, колкото си мислиш или както впрочем Беренгария си мисли. Подозирах какви ги върши, докато съм с Уендовър. Дочух слухове, че се е връщала в Суитмийд манър, а и забелязах известна близост между нея и сър Рауф, но какво ме беше грижа? Какво ме засягаше? Беренгария е хубостница, която живее както намери за добре и като знам какъв е бил животът й, трудно ми е да я упреквам. Най-важното беше, че тя не се месеше в делата ми, нито се занимаваше с мен. Не е взела ключа ми.

— Лейди Аделиша, знаеш ли нещо за кораба „Ярост“?

— Чух за него, сър Хю, и научих какво се е случило с капитана му, Блексток, но това е всичко, което знам.

— А за кървавите събития в Мобисон? — попита Корбет.

— И за тях само съм чувала.

— И твърдиш, че си напълно невинна за смъртта на съпруга си, така ли?

— Разбира се, сър Хю. Трябва да ме освободиш. Възразявам срещу задържането ми в килия в подземието на кметството. Несъмнено на това трябва да се сложи край, нали?

Корбет цъкна с език.

— Лейди Аделиша, ти си бременна. Кралят е бил твой настойник. Ще те оставя тук под клетва. При условие, че приемеш да живееш в тази къща под стража, можеш да останеш.

В очите на жената се четеше облекчение. Долната й устна затрепери, тя сведе глава, раменете й потръпнаха.

— Невинна съм, сър Хю. Мразех съпруга си, но далеч не съм единствената съпруга, която ненавижда мъжа си. Не съм го убила, кълна се.

Следващият беше Лечлейд. Беше толкова пиян, че с мъка повтаряше думите, които отец Уорфелд произнасяше и непрестанно се свличаше от стола. Ранулф се забавляваше, раменете му се затресоха, но Корбет го стрелна с поглед. Чансън се приближи и накара мъжа да седне като хората. Лечлейд се наведе над масата, по небръснатата му брадичка се застича слюнка. Загледа Корбет с мътен поглед.

— Какво искаш от нещастния Лечлейд? — заломоти той. — Нищо лошо не съм направил! Не съм бил винаги слуга, нали знаеш. Някога и аз бях писар, имах планове, но… — сви рамене. — Работих за кратко при сър Уолтър Касълдийн. Изгониха ме, защото пиех и сър Рауф ме нае. Плащаше ми малко, позволяваше ми да спя на тавана и ме пращаше насам-натам. Сър Хю, прекарвам по-голямата част от дните си, гледайки в дъното на чашата с желанието да я видя отново пълна.

— Знаеш ли нещо за кораба „Ярост“, Хюбърт Монаха и неговия полубрат Адам?

Лечлейд облиза устни и с копнеж погледна през рамо към вратата, сякаш очакваше Чансън да му донесе чаша пенлив ейл.

— Мастър Лечлейд, зададох ти въпрос.

Лечлейд се приведе над масата, дъхът му лъхаше на телешкото, приготвено от Ранулф.

— Сър Хю — изломоти с натежали очи, — разбира се, чувал съм за Блексток и Хюбърт, но не са ме интересували изобщо. Бяха просто слухове, които се носеха из пазара — хвърчаща на вятъра перушина, днес се носи насам, утре натам.

— Но господарят ти, сър Рауф Деконте, не е ли оказвал парична подкрепа на „Ярост“?

— Може и да е така, може и да не е, не знам. Никога не обсъждаше делата си с мен.

— А какви са били онези хора, които са идвали посред нощ, промъквали са се през пустото поле, тропали са тайно на вратата?

— Сър Хю, пак ти казвам, аз бях слуга на сър Рауф. Чистех масите, бършех пода, но щом си свършех работата…

— Знам! — ядоса се Корбет. — Търсел си нова чаша ейл. Значи нищо не знаеш за заровения в градината труп?

— Нищо, сър Хю. И аз, като всички останали, бях много изненадан.

— Ами отношенията на господарката ти с Уендовър?

— Лейди Аделиша не ме харесва, сър Хю, нищо че се опитвах да й помагам, както мога. Когато можеше, се криеше от мен, затова се държах по-настрана от нея! Къде е ходила, какво е правила, не ме засяга. Истина е, че никак не се разбираха с господаря, всички го виждаха, дори пияница като мен. Може и обноските ми да са грубиянски, да съм затъпял, ама те сядаха на една маса и почти не си продумваха. Тя се затваряше в стаята си, той се затваряше в неговата. Тя най-вече се интересуваше от накитите и роклите си, и да си бърбори с оная безсрамница слугинята си.

— А следобеда, в който беше убит сър Рауф?

— О, спомням си го. Лейди Аделиша и Беренгария се качиха на конете си и излязоха. Наблюдавах ги как тръгват. Ще съм честен, сър Хю, чух слуховете, но — сви рамене — няма къде другаде да ида. Държах си устата затворена. Не исках Деконте да ме изгони от служба. Е, аз винаги използвам случая да удавя грижите си. Нали разбираш, когато лейди Аделиша излизаше от къщи, сър Рауф се заключваше в работната си стая. Само един Господ знае — неясно избърбори той — какви ги е вършил.

— Държеше ли пари в къщата?

— Много малко, сър Хю. Повечето от тях са у златарите — или тук, или в Лондон.

— Какво стана онзи следобед?

— Както ти казах, купих си кана ейл, качих се на тавана, пих и спах. Разбрах, че има нещо, чак когато чух тропането и виковете на Дерош.

— Какво мислиш за Дерош?

— Ами той е тук, в Кентърбъри, от близо три години. Според мен като всички лекари и той обича златото и среброто. Бива го. Привлече вниманието на съвета и купи къщата на Отмил Лейн. Не е голяма господарска къща, но живее в нея според възможностите си. Сър Рауф го харесваше.

— Той ли лекуваше сър Рауф?

— От разни дребни неразположения. Сър Рауф беше здрав като бик. Както и да е, в онзи ден слязох и отворих вратата на Дерош, останалото вече знаеш.

— Знаеше ли — попита Корбет, — че Беренгария понякога се е връщала и усамотявала със сър Рауф?

В очите на Лечлейд проблесна изненада.

— Невъзможно! — избърбори той.

— Напротив, така е.

Лечлейд избърса уста с опакото на ръката си и потисна едно оригване.

— Преди сър Рауф да се ожени, се случваше да излиза нощем. Посещаваше проститутките и куртизанките в града, така поне предполагам. Беренгария има палаво око. Тя е точно такова момиче, което би привлякло вниманието на сър Рауф. Щом не се е търкалял в леглото с лейди Аделиша, предполагам, че в замяна на някоя пара или услуга Беренгария може би е била по-отзивчива.

Думите на Лечлейд вече едва се разбираха. Очите му се затваряха за сън.

— Пияница — скастри го Ранулф. — Събери си мислите, проветри главата си от изпития ейл, в името Божие!

Лечлейд се разшава. Махна към Ранулф, поклони се насмешливо на Корбет и се изниза през вратата.

Дерош се появи като дългоочаквано облекчение. Ясен и проницателен, погледът му премина от Ранулф обратно към Корбет. Отговори на въпросите на писаря прямо. Обяви, че от три години е лекар в Кентърбъри. Спечелил доверието на сър Уолтър Касълдийн и сър Рауф. Призна открито, че изгледите за добра печалба са били една от причините да се грижи за здравето на сър Рауф. Потвърди и че мъртвият скъперник е имал желязно здраве и е страдал от незначителен брой неразположения. Дерош със сигурност бил чувал за „Ярост“, Хюбърт Фицърс и неговия полубрат Адам Блексток, но нищо конкретно или от значение. Призна, че сър Рауф е разговарял с него за своето безсилие да изпълни съпружеските си задължения, но заяви и че положението не било чак толкова лошо.

— Разбираш, сър Хю, при такива условия проблемът може да не е у мъжа.

— Лейди Аделиша ли имаш предвид?

— Ами да, сър Хю. Според мен, въпреки че кесията с парите беше у него, сър Рауф изпитваше неясен страх пред лейди Аделиша, от красотата й, от привлекателността й. За други мъже това щеше да е стимул, но сковаваше Деконте. Подозирам, че е намирал другаде удовлетворение, но как и с кого — поклати глава — не знам. Лейди Аделиша се държи много студено и отчуждено. Ще бъда откровен. Чух слуховете около нея. Кентърбъри може и да е град, но не се различава от селото: хората наблюдават, слушат, рано или късно сър Рауф щеше да открие истината.

— Какво стана в следобеда на убийството?

— Сър Рауф поиска да го посетя. Изпрати ми писмо предишната неделя. Не отговорих. Както и да е, точно в този ден наминах към дома му в средата на следобеда. Останалото вече знаеш.

— Разкажи ми го отново — пожела Корбет.

— Тропах упорито. Най-накрая Лечлейд слезе. Опитите ни да събудим сър Рауф пропаднаха. Виждаш ли — Дерош сви рамене, — имах лошото предчувствие, че нещо не е наред. Реших да не предприемам нищо, още по-малко пък само в присъствието на Лечлейд. Затова, както казах, отидох и намерих едно ратайче. Изпратих по него съобщение до отец Уорфелд да дойде. После разбихме вратата. Сър Рауф лежеше по очи в локва кръв. Очевидно беше, че е мъртъв от известно време. Отец Уорфелд се погрижи за него. Изпратих второ съобщение до Касълдийн и зачаках да се появи. Лейди Аделиша се върна. Разпитаха я, по плаща й беше открита кръв и претърсиха стаята й.

— Мислиш ли, че тя е убила съпруга си? — попита Корбет.

— Не — отсече Дерош.

— Защо мислиш така?

— Няма съмнение, че тя ненавиждаше сър Рауф, това беше известно на всички. Изобщо не се разбираше с него, но — Дерош разпери ръце — тя не би могла да го направи. Тя е преди всичко дама и е твърде нежна, а остава и загадката: как може някой да се вмъкне в стаята, да извърши убийство, после да се измъкне през заключената врата?

— А прозорците? — попита Ранулф.

— Невъзможно — Дерош се размърда в стола си. — Видял си ги, сър Хю: прекалено са малки. Касата на прозореца е тясна, а капаците бяха затворени и залостени. Лечлейд и Уорфелд ще го потвърдят — лекарят поклати глава и повтори, — невъзможно е. Истинска мистерия.

— Много прилича на случая в Мобисон — отбеляза Корбет. — После какво стана?

— Сър Хю, отново започвам от онова, което съм научил. Паулентс слезли в Дувър. Той и семейството му страдали от неразположение и изпратили съобщение на Касълдийн. Касълдийн се срещнал с тях в Мобисон на пътя за Дувър. Помоли ме да се присъединя към тях.

— Защо? — попита Корбет. — Защо ти?

— Нает съм от градския съвет, сър Хю. Касълдийн щеше да посреща важни гости. Бях част от грижата му за добрия им престой — Дерош се усмихна. — Може би съм малко по-отговорен от останалите лекари.

— А гостите на Касълдийн?

— Не мисля, че страдаха от някаква болест. Само им беше прилошало. Бяха се посъвзели, когато ги видях. Малко ми е известно за тайнствените отношения, които съществуваха между Паулентс и Касълдийн. Знам само, че гостите бяха в добро здраве. Научих и че сър Уолтър и неговият гост са били заплашвани и това май е всичко. Съпругата на Паулентс ме помоли да остана с тях в Мобисон, но отказах. Трябваше да се върна в Кентърбъри.

— Даде ли им някакво лекарство?

— Смесих малко лайка в една кана с вино, по време на срещата — Дерош се усмихна. — И двамата с Касълдийн пихме от същата кана.

— Какво мислиш, че е станало с телохранителя Сервин? — продължи Корбет.

Дерош вдигна ръце.

— Какво бих могъл аз да ти кажа, сър Хю? Беше облечен в черни кожи, затворен, с вид на професионален войник, с грубо лице и плешива глава. Много прилича на Уендовър: мъж, който е навикнал на лагерен живот и дрънкане на оръжия. Съпругата на Паулентс изглеждаше много привързана към него. Със сигурност играеше ролята на безстрашен воин.

— Мислиш, че е бил боец ли? — попита Корбет.

— Добре се е отличавал в битка, не ще и дума.

— Според теб може ли той да е отговорен за убийствата?

— Сър Хю, не мога да отговоря на въпроса. Искам да кажа — Дерош се канеше да продължи, когато изведнъж се разнесоха хрипливи викове. Вратата се отвори и Касълдийн се втурна в стаята.

— Сър Хю, ела! Някакъв човек е бил убит!