Дейвид Морел
Изгубеният брат (64)

4

Докато вървях към колата си, полагах усилие да не издам пред госпожа Гарнър обзелото ме обезсърчение. „Когато го намерите“ — бе казала тя. Но аз вече не вярвах, че ще го открия. Без информация къде бе отишъл Лестър Дант през онази нощ, нямах никаква представа какво да правя по-нататък. Нещо по-лошо, не виждах смисъл да се опитвам. Лестър бе далеч по-побъркан, отколкото бе разкрила информацията на ФБР. Не можех да си представя, че е оставил Кейт и Джейсън живи.

Седнах зад волана с натежало от скръб сърце. Омразата се бореше с мъката ми. „Наранете го!“ — бе помолила госпожа Гарнър. „Да, ще го сторя“ — казах си аз. Профучах бясно покрай добре поддържаните морави и безупречно подрязаните живи плетове. Стигнах до едно кръстовище и завих надясно. На следващия светофар завих наляво. Без никаква причина. Без определена посока.

Известно време продължих да карам напосоки през цветущото провинциално градче, докато в един момент осъзнах, че минавам за пети или шести път край едни и същи къщи и магазини. Най-накрая умората ме надви и аз спрях пред един мотел, наречен „Оазис за пътника“, в покрайнините на града.

Беше едва пет, но на мен ми се струваше, че е полунощ, когато внесох куфара и раницата си в стаята, която гледаше към паркинга. Твърде изтощен, за да разглеждам спартански обзаведеното помещение, аз се върнах до колата за принтера и лаптопа си. Запитах се защо въобще ги носех. Те заемаха място, а досега не ги бях използвал.

„Може би е време да се прибирам вкъщи“ — помислих си аз.

В Денвър сега беше три часът. Вдигнах телефона.

— Детективска агенция „Пейн“ — каза отсреща познатият мъжки глас.

— Вече сам ли отговаряте на телефона?

Пейн помълча за миг.

— Ан отиде на лекар. — Секретарката му Ан беше и негова съпруга. — Как сте, Брад?

— Толкова лесно ли се разпознава гласът ми? — Представих си едрия мъж до аквариума със златните рибки.

— Мислех си за вас. Когато се обадихте последния път, бяхте в Южна Дакота. Казахте, че ще ми звъннете пак, но не го направихте. Притесних се. Какво правите в… — Чух почукването от пръстите на Пейн по компютърната клавиатура. — „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо?

— Намирисва ми на нова компютърна програма.

— Помага ми да не скучая. Какво правите там?

— Отказвам се.

— Съжалявам да го чуя. Докато бяхте на път, поне не се страхувах, че ще направите нещо безразсъдно. Предполагам, не сте научили нищо ново.

Отпуснах се уморено на леглото.

— Напротив. Научих твърде много. Но то не ме отведе доникъде.

— Освен до „Оазис за пътника“ в Логанвил, Охайо.

Пейн се помъчи репликата му да прозвучи шеговито, но не се получи.

— Надявах се да открия следа — отвърнах аз.

— Понякога следата е пред нас. Ние просто не я виждаме.

— Да, но моята следа не ме отведе никъде. — Бях доловил нещо в думите на Пейн — мрачния тон, с който ги бе изрекъл. — Ан е на лекар? Всичко наред ли е?

— Ще видим.

— О…

Той се поколеба.

— Някаква бучка в гърдата й, но може да е само киста. Докторът ще й направи биопсия^[1].

Поех дълбоко въздух.

— Ще се моля за нея.

— Благодаря.

— Преди да се случи всичко това, никога не бих казал подобно нещо — казах му аз.

— Че ще се молите за някого?

— През последните два дни говорих с двама отци и с една много религиозна и благопристойна дама. Предполагам, че съм се повлиял от тях. Проблемът е, че научих нещо и за един мъж, превърнат от родителите му в чудовище. Лестър Дант.

— Сега вярвате ли, че е бил той?

— О, да, вярвам. И бог да ми е на помощ.

— Още една молитва — подхвърли Пейн.

— Утре си тръгвам за вкъщи. Ще ви се обадя веднага, щом се прибера. Може би дотогава ще са излезли резултатите от биопсията.

— Може би. — Гласът на Пейн заглъхна. — Лек път.

— Благодаря — прошепнах аз и затворих.

„Моля те, Господи, запази здравето на жена му!“ — помолих се наум.

Изтегнах се на леглото и затворих очи. Пердетата не пропускаха светлината на късното следобедно слънце. Исках да заспя навеки.

„Господи, надявам се, че не си оставил Кейт и Джейсън да страдат.“

Не спирах да мисля за добрите и лошите неща, към които религията можеше да подтикне хората. Не можех да прогоня от съзнанието си образа на Лестър Дант, който бе избягал от една църква, за да се появи пред друга и…