Дейвид Морел
Изгубеният брат (43)

6

Магистралата се раздвояваше. Трябваше да избера — да продължа по шосе 94 на североизток през Монтана до Северна Дакота или по шосе 90 на юг към Уайоминг. Избрах второто. Не се заблуждавах, че повтарям интуитивно избора на Пити. Решението ми беше съвсем произволно.

Но бях толкова уморен, че ако не откриех скоро място, където бих могъл да поспя, сигурно щях да катастрофирам. Пити трябва да се е чувствал по същия начин. Въпреки че е бил напомпан с адреналин, той едва ли е имал сили да шофира още дълго. А и със сигурност не е искал да се излага на риска да катастрофира. Брат ми не е имал шофьорска книжка, пък и колата не е била регистрирана на негово име. Той е знаел, че при едно пътно произшествие разпитващят го полицай би могъл да се усъмни, че има нещо нередно и да поиска да провери багажника.

С напредването на деня слънцето се издигаше все по-високо в небето, напичайки купето на волвото и аз се запитах колко ли горещо трябва да е станало в багажника на колата, която е карал Пити. Колкото и многобройни да са били вентилационните дупки, които е пробил брат ми, Кейт и Джейсън сигурно са имали чувството, че се пекат живи, защото слънчевите лъчи са превръщали багажника в същинска пещ и въздухът в него е ставал все по-сгъстен и по-задушен. Ако е искал да ги запази живи, Пити е трябвало да почива през деня и да шофира само нощем.

Денвърските детективи ми бяха казали, че устата на астматичката е била залепена с лейкопласт и аз предполагах, че брат ми е постъпил по същия начин и с устите на Кейт и Джейсън. Махнах дясната си ръка от волана и я притиснах към устата си, като се постарах да дишам само през носа. Ноздрите ми бяха частично запушени заради някаква пролетна алергия. Гърдите започнаха да ме стягат. Не ми достигаше въздух. Трябваше да контролирам сърдечния си ритъм, като вдишвах дълбоко и бовно издишвах. Скоро ми се струваше, че дишам с усилие в тясното затворено пространство на колата от цяла вечност.

Без съмнение Кейт и Джейсън не биха оживели, ако Пити не е шофирал само по по-хладното, тоест през нощта. Но къде се е подслонявал денем? В мотел някой би могъл да види как изважда жена и момче от багажника на автомобила и ги занася в стаята си. Тогава в някой къмпинг? Туристическият сезон тъкмо е започвал. Пити е могъл да намери горист район без посетители. Като се е ослушвал за шума от приближаваща кола, той е могъл да рискува и да извади Кейт и Джейсън от багажника. Ако наблизо е имало поток, където да се измият, толкова по-добре.

Той е трябвало да закупи още храна. На следващата отбивка видях ресторант на „Макдоналдс“, вкарах волвото в алеята за автомобили и си поръчах един Макмъфин с яйце, кафе и портокалов сок. Докато чаках реда си зад другите коли, се намръщих при вида на брадясалото си лице в огледалото за задно виждане. Това, което ме разтревожи, не беше наболата ми брада. В стремежа си да мисля като Пити, бях забравил нещо много важно — белега на брадичката му. Нещо, което се набиваше на очи. Извадих химикал от джоба на ризата си и си драснах една черта на мястото, където се намираше белегът на брат ми. Исках да разбера как се чувства човек, когато хората зяпат брадичката му.

Докато плащах поръчката си, жената зад касата посочи към следата от химикала.

— Господине, имате…

— Да, знам. Изглежда не съм успял да изтрия проклетата драскулка.

Бях възнамерявал да питам жената дали наблизо има места за къмпинг, но реших, че й изглеждам подозрително, така че просто се качих в колата си и потеглих. Присвих очи заради блясъка на слънцето и реших да оставя брадата си да порасте, така че да скрие чертата на брадичката ми.

Подходящите за къмпинг места обикновено се намират край река, затова, щом пресякох Бигхорн, завих в първата отбивка от пътя. И се зачудих дали да следвам реката на север или на юг. От една табела разбрах, че наляво се намираше резерват на индианците от племето Кроу. Там едва ли щях да остана незабелязан, затова поех на север.

Не срещнах много коли. Земята беше парцелирана и оградена. След малко стигнах до черен път, който ме отведе наляво към реката. Скоро той зави надясно и продължи успоредно на речното корито, въпреки че храстите и дърветата по брега ми пречеха да видя водата. Съзрях обрасла с бурени пътека, която навлизаше между дърветата. Поех по нея, паркирах волвото зад един храсталак, върнах се назад до пътя и отбелязах със задоволство, че колата не се виждаше.

Не хранех илюзии, че Пити беше спирал точно тук, но логиката ми подсказваше, че е избрал подобно място. После по всяка вероятност брат ми се е опитал отново да успокои Кейт и Джейсън, като им е казал, че няма да ги нарани, освен ако не го принудят, че ако правят това, което им се казва, няма да пострадат. Сигурно е оставил единия от пленниците си в багажника, докато другият се изкъпе, предварително завързан с въже през кръста, за да не избяга, а после е повторил същата операция и с втория. Навярно им е позволил и да се преоблекат. А след това ги е наблюдавал как изяждат хамбургерите си.

„Ще се грижа за вас.“

Те не са знаели как да тълкуват думите му.

Макар и много изплашена, Кейт е имала на разположение цяла нощ да анализира опасността, в която са попаднали с Джейсън. По всяка вероятност вече е била решила, че единственият им шанс е тя да използва уменията си като психиатър, за да се опита да предразположи Пити.

— Благодаря за храната.

— Харесва ли ти?

Въпреки страха си, Кейт и Джейсън трябва да са били толкова гладни, че са погълнали за нула време хамбургерите си.

— Попитах дали ти харесва?

— Да — отговорила е бързо Кейт.

— Не е много, но е по-добре от нищо.

Дали в думите му се е криела заплаха, че ако му създават неприятности, той ще се погрижи да получават именно това — нищо? Кейт сигурно е отпила още една голяма глътка безалкохолно, като е знаела много добре, че тя е напълно недостатъчна за обезводнения й организъм. Навярно е отметнала разрошената коса от лицето си, осъзнавайки, че трябва да изглежда колкото се може по-представително. Накарай Пити да мисли за теб като за човешко същество, а не като за предмет. Благодари му за загрижеността, която е показал. Дръж се така, сякаш ситуацията е нормална. Накарай го да положи усилия, за да изпита задоволство, че е бил оценен.

Ами Джейсън? Като се имаше предвид колко бе малък и че не притежаваше опитността на Кейт, той сигурно е бил обезумял от ужас. Кейт не е имала възможност да го успокоява с думи в багажника, защото устата й е била запушена. Не е могла и да го инструктира как да се държи. Можела е само да му хвърля скришни погледи и да се надява, че ще разбере мотивите й, че ще последва нейния пример.

— Какво ще правиш с нас? — навярно го е попитала тя, когато времето й се е сторило подходящо.

— Нали ви казах, ще се грижа за вас.

— Но защо трябваше да…

— Ние сме семейство.

— Семейство? — Не показвай емоциите си. Дръж се така, сякаш и нелепото изглежда нормално.

— С Брад се случи нещастие.

— Какво?

— Падна от една скала. Аз ще заема неговото място.

Стомахът на Кейт се е преобърнал, сякаш тя е паднала от скалата.

— Сега аз съм твой съпруг. Джейсън, ти си мой син.

Като се е борела, да удържи сълзите, които са напирали в очите й, Кейт вероятно е повторила предишните думи на Пити, наблягайки на важността им:

— И ще се грижиш за нас.

Пити сигурно не бе запознат с така наречения „стокхолмски принцип“, но бе достатъчно умел манипулатор, за да се досети сам за същността му. Като мине известно време, пленниците се изтощават от силните емоции и стават апатични. Благодарни и за най-малката проява на внимание, те се примиряват с участта си и се привързват към похитителите си.

Вероятно именно на това се е надявал Пити. Но той, разбира се, не бе свикнал да се грижи за жена и дете. Закуската е свършила бързо и пред него е изникнал проблемът какво ще ядат за обяд и вечеря. Едва ли е бил помислил за това предварително, но дори и да го е бил направил, как биха могли да се запазят хамбургерите и картофките толкова дълго годни за ядене, пък и по какъв начин биха могли да ги претоплят? Трябвало е да купи хладилна чанта, газов котлон, тенджери, тигани и… Идеята да заеме моето място вече не му се е струвала толкова добра. Всичко е започнало да става прекалено сложно. Ами ако е признал пред себе си, че е допуснал грешка и се е захванал с работа, която не е по силите му? Ами ако е осъществил мераците си спрямо Кейт и Джейсън, после ги е убил заедно със затворения в багажника шофьор, скрил е труповете им, отишъл е в най-близкия голям град, зарязал е там крадената кола, купил си билет за автобуса и е изчезнал нанякъде?

Тази мисъл ме накара да изтръпна. Не, това бе начинът, по който би постъпил Лестър Дант. Той щеше да убие Джейсън още в планината, после щеше да закара Кейт на някое пусто място и да се гаври с нея, докато му омръзне, а след това щеше да захвърли трупа й в някоя пропаст. Лестър Дант със сигурност нямаше да си направи труда да оставя фалшиви следи по целия път до Монтана, като се излага излишно на риска да бъде заловен. В това имаше логика само в случай че похитителят на Кейт и Джейсън бе Пити, който е искал да си присвои моя живот и да направи моето семейство свое.

Но неговото търпение трябва да е било подложено на ужасно изпитание. Единственият начин, по който е можел да заспи спокойно, без да се страхува, че Кейт и Джейсън ще се опитат да избягат по време на дрямката му, е бил да ги върне в багажника на колата. Сянката на дърветата е щяла да го предпази да не се нагрее прекалено много. Обаче е съществувал още един проблем — Пити не е знаел колко дълго е можел да си позволи да спи. Искало му се е сънят му да продължи поне осем часа. Но въпреки многобройните вентилационни дупки, Кейт, Джейсън и собственикът на колата едва ли биха оцелели толкова дълго в багажника, без да се отваря периодично капакът му, така че да излиза насъбралият се въглероден двуокис. Докато двама души биха имали по-голям шанс. Те биха разполагали с една трета въздух в повече, ако…

Тогава разбрах, че за разлика от шофьора на първия откраднат автомобил, чиято смърт е била случайна, Пити бе убил напълно преднамерено шофьора на втория.

Умирах за сън. Едва държах очите си отворени. Но щом отворих задната врата на волвото и видях куфара, раницата, лаптопа и принтера си, осъзнах, че за да мога да си легна, ще трябва да ги преместя на предната седалка. Брат ми навярно се бе подразнил по същия начин, защото и на него му се е наложило да премести за тази цел четирите си куфара. Още едно усложнение. Още едно неприятно задължение. Освен това трябваше да изключа светлината в купето на колата, за да не се изтощи акумулаторът и да оставя отворена задната врата, за да мога да изпъна краката си. Още проклети задължения.

Не, когато е планирал да отвлече семейството ми, Пити изобщо не си е представял нещата така.