Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Long Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

ИК „Хермес“, 2002

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Янка К.)

2

— Отдавна изчезнал брат?

— Бог да ми е на помощ, да.

— Но защо сте му повярвали, че наистина е вашият брат?

— Разказа ми неща, които само брат ми би могъл да знае.

Детективите се спогледаха отново.

— Какво не е наред?

— Просто хрумване — отвърна Уебър. — Може би сте чули това, което сте искали да чуете. Някои мошеници могат да накарат общите приказки да звучат специфично. И хората, които се опитват да измамят, сами запълват пропуските.

Не. Аз го изпитах. Знаеше всяка подробност.

— Те могат да бъдат ужасно хитри.

— Но това звучи безсмислено. Ако е мошеник, значи целта му е била да ме обере. В такъв случай е трябвало само да изчака двамата с Кейт да отидем на работа, а Джейсън — на училище. И е щял да разполага с цял ден да плячкоса къщата. Нямаше да се опитва да ме убие. Не, това беше нещо лично. Пити е искал да ми отмъсти!

Пендълтън направи успокояващ жест.

— Просто се опитваме да разберем нещо повече за мъжа, който издирваме.

— За бога, един мошеник не би рискувал да утежни с убийство и отвличане присъдата си за обир.

— Освен ако не обича насилието.

Думите на Уебър ме потресоха. През цялото време се бях самозалъгвал, че Джейсън и Кейт са живи. Сега за първи път допуснах, че Джейсън може да е бил убит в планината, а тялото на Кейт да лежи в някоя канавка.

Едва се сдържах да не повърна.

Пендълтън, изглежда, усети паниката ми. По тона му си пролича, че се опитваше да разсее мрачните ми мисли:

— Случайно да сте го снимали?

— Не.

— Били сте развълнуван от завръщането му и не сте си направили снимки?

Не. — Искаше ми се да изкрещя. Ако не бях пуснал един непознат в къщата си…

Но той не беше непознат, или поне така си мислех.

„Какво ти става, по дяволите? След двадесет и пет години отсъствие Пити е просто един непознат!“

— Господин Денинг?

Погледнах Пендълтън и осъзнах, че е произнесъл името ми няколко пъти, докато се е опитвал да ми привлече вниманието.

— Ако се чувствате добре, бихте ли се поразходили из къщата, за да ни кажете дали нещо липсва?

— Готов съм да направя всичко необходимо.

Те ми подадоха чифт гумени ръкавици, после сложиха такива и на своите ръце. Започнах да оглеждам стаите на долния етаж и веднага забелязах, че сребърните съдове, които Кейт бе наследила от баба си, ги нямаше в бюфета на трапезарията. Липсваше и един сребърен сервиз за чай. От телевизионната стая бяха изчезнали DVD-то и видеото.

— Сигурно е щял да отнесе и телевизора — казах с горчивина, — само че той е с четиридесет и шест инчов екран и не може да мине през вратата на волвото. Обаче не разбирам защо не е взел форда. Той е по-просторен. Можел е да натовари в него повече крадени вещи.

Уебър явно се почувства неловко.

— Ще поговорим за това по-късно. Довършете огледа на къщата.

От кухнята липсваха микровълновата печка и кухненският комбайн, марка „Куизънарт“. От гаража бяха изчезнали куп преносими електрически инструменти. Лаптопът не беше в кабинета ми.

— А огнестрелни оръжия? — попита ме Пендълтън. — Държите ли в дома си огнестрелни оръжия? Той взел ли ги е?

— Нямам оръжия.

— Дори ловна карабина?

— Не. Не съм ловец.

Качих се по стълбите на горния етаж и замръзнах на прага на стаята на Джейсън при вида на отворените чекмеджета и разхвърляните по пода дрехи. Трябваше да използвам цялата си воля, за да вляза вътре и да се огледам.

— Синът ми държи спестяванията си в един буркан на бюрото си.

Бурканът го нямаше.

Почувствах се още по-зле, когато видях хаоса в собствената си спалня. Като стъпвах по роклите на Кейт, които се въргаляха по пода, приближих до стенния гардероб.

— Липсват четири куфара.

Значението на собствените ми думи се стовари върху мен, краката ми се подкосиха и се наложи да се облегна на касата на вратата.

До този момент смятах, че Пити е преровил набързо шкафовете и гардеробите, търсейки нещо за крадене. Но сега, като се вгледах по-внимателно, почувствах нов прилив на надежда, защото разбрах, че дрехите на Кейт и Джейсън не са били разхвърляни с тази цел — някои от тях липсваха.

— Ако ги е убил, нямаше да им опакова дрехи за из път — казах на детективите. — Те са живи. Трябва да са живи.

Замаян от тази перспектива, продължих с огледа, както ме беше инструктирал Уебър. Някои от моите дрехи също липсваха. Спестяванията ми за черни дни, които възлизаха на пет хиляди долара, бяха изчезнали от дъното на чекмеджето с бельото ми. Пити не беше пропуснал да вземе и кутията с бижута на Кейт, както и златния ми „Ролекс“, който носех само в специални случаи. Ала всички тези неща бяха без значение за мен; интересуваха ме само Кейт и Джейсън.

Междувременно оперативните работници продължаваха да фотографират хаоса в спалните и да снемат отпечатъци. За да не им пречим, детективите ме отведоха на долния етаж. Отново изпитах чувството, че къщата вече не ми принадлежи.

— Защо волвото? — попитах ги аз. Гласът ми сякаш идваше от някъде далеч. — Казахте, че ще поговорим защо е взел него вместо форда, при положение че той може да побере повече крадени неща.

— Да — отговори неохотно Пендълтън. — Но волвото има едно предимство пред форда.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Голям багажник.

— Голям…? — Прозрението ме накара да седна.

— Може би не е добра идея да се впускам в детайли.

— Кажете ми. — Превързаните ми ръце ме заболяха, когато впих пръстите си в тапицираната с кожа седалка на стола. — Трябва да знам.

Уебър отмести поглед встрани, сякаш не смееше да ме погледне в очите.

— По всичко изглежда, че той се е върнал тук със сина ви и после се е справил с жена ви. Допускаме, че ги е вързал и е запушил устите им.

Изпитах чувството, че в китките ми се впива въже.

— Не е можел да поеме риска да шофира през града с жена ви и сина ви, овързани на задната седалка. Рано или късно някой е щял да ги забележи — намеси се Пендълтън.

— Така че ги е сложил в…?

— При положение, че вратата на гаража е била затворена, никой нямало да види какво прави.

— Исусе. — Представих си вонята на бензин и изгорели газове в багажника на волвото и ми се повдигна. — Как ли са дишали?

Внезапно си спомних с какво измъчено изражение Пити ми бе разказал как похитителите му го бяха наврели в багажника на колата си.

Стресна ме пронизителен звън. Уебър пъхна ръка под спортното си сако и откачи от колана си клетъчен телефон. После ми обърна гръб, закрачи към пианото, на което Кейт обичаше да свири, и заговори приглушено.

Разговорът приключи и той прибра телефона си.

— Нещо ново? — попитах напрегнато, изпълнен с надежда.

— Открили са волвото. На една отбивка край междущатско шосе двадесет и пет.

— А Кейт и Джейсън? Били ли са…

— Нямало ги е в колата. Той е напуснал щата. Уайомингската полиция е открила волвото северно от Каспър.

— В Уайоминг?

— Той е смятал, че разполага с достатъчно време и че липсата на волвото ще бъде открита най-рано след няколко дена — каза Уебър. — Но не е бил сигурен дали жена ви няма уговорка да отиде някъде в съботната вечер или някои приятели да дойдат тогава на гости, за която тя не му е казала, независимо какво е направил, за да го изкопчи от нея.

Усетих студ при мисълта за страданията, които може би е изтърпяла Кейт.

— Най-доброто решение за него е било да отведе жена ви и сина ви надалеч, преди някой да е заподозрял, че нещо не е наред. Най-близкият банков автомат е записал, че в шест часа и двадесет и една минути от вашата сметка са били изтеглени петстотин долара — най-голямата сума, която може да бъде взета от автомата в рамките на един ден от един и същи човек. На видеозаписа на тегленето се вижда някакъв мъж, но той е с наведна глава и лицето му остава скрито.

Обля ме студена пот, понеже разбрах, че Пити е принудил Кейт да му каже номера на сметката ни.

— По всичко изглежда, че той е карал до падането на нощта, после се е възползвал от прикритието на мрака, за да отнеме нечий чужд автомобил на отбивката от магистралата след град Каспър. Най-лесна мишена би бил някой самотен шофьор, но понеже в близост до отбивката не е бил открит труп, можем да предположим, че той или тя е в колата заедна със сина ви и жена ви. А докато шофьорът не бъде обявен за изчезнал, няма да знаем какъв автомобил да търсим.

— Трима души да дишат в един багажник? Исусе!

Изражението в очите на детективите ми подсказа какво си мислеха. Като се имаше предвид колко опасен бе Пити, може би в багажника се опитваха да дишат само двама души. Шофьорът навярно вече не бе между живите.

— Уайоминг? По дяволите, защо ще ходи в Уайоминг? — Изведнъж си спомних един от разговорите ми с Пити. — Монтана.

— Произнесохте името на този щат доста натъртено — каза Пендълтън. — Защо?

Монтана се намира на север от Уайоминг.

Те ме изгледаха неразбиращо.

— Не, чуйте ме. Брат ми каза, че когато ме видял в шоуто на Си Би Ес „Неделно утро“, е закусвал в Монтана. В едно крайпътно ресторантче в Бют. Може би затова отива на север. Може би нещо го тегли обратно към Монтана.

Уебър за първи път се оживи.

— Добре. — Той припряно извади телефона си. — Ще изпратя на щатската полиция в Монтана описанието на този тип, на жена ви и на сина ви.

— Ще се свържем с полицейския участък в Бют — добави Пендълтън. — Може би те ще знаят нещо за нашия човек. Ако някога е бил арестуван, ще имат негова снимка, която ще можем да разпратим до всички полицейски участъци.

— Ако изобщо се е представял там с името Питър Денинг — казах аз, като гледах унило в пода.

— Ще проверим това. Отвличането на хора от един щат в друг е случай, от който ще се заинтересува и ФБР. Федералните ще сравнят отпечатъците, които открихме, с тези от картотеката им. Ако този тип някога се е подвизавал под фалшиво име, ще имаме доста голям шанс да разберем какво е било то.

Отчаяно се опитах да повярвам на думите им.

— Имате ли скорошна снимка на жена ви и сина ви?

— Върху камината. — Погледнах натам. Лъчезарните лица на Кейт и Джейсън накараха сърцето ми да се свие. Снимките бяха мое дело. По принцип знанията ми за фотографията се изчерпваха с това кой бутон на фотоапарата да натисна, но през онзи ден бях извадил късмет. Карахме ски в Медните планини или по-скоро се опитвахме да караме, защото двамата с Кейт непрекъснато падахме. За разлика от нас, Джейсън се справяше отлично. Той не спря да се смее през целия ден. Ние с Кейт също, въпреки синините си. На снимките Кейт беше облечена в червено скиорско яке, а Джейсън в зелено, и двамата държаха плетените си скиорски шапки в ръце, пясъчнорусата коса на сина ми и златистата коса на жена ми проблясваха на слънцето, бузите им бяха румени.

— Ще ви върнем фотографиите веднага, щом направим копия — каза Пендълтън.

— Задръжте ги, колкото е нужно. — Но истината бе, че не исках да се разделям с тях. Празните места върху камината засилиха чувството ми за самота. — Ако ви трябва още нещо — каквото и да е то, — просто питайте.

„А това, от което те се нуждаят най-много — помислих си аз, — е молитвите ми да бъдат чути от Бог.“