Дейвид Морел
Изгубеният брат (53)

5

— И неговите родители — добави отецът. — Трябва да разберете и родителите му.

Той се замисли за миг.

— Дант. — Слабият му глас укрепна. — Имало е шест семейства с това име. Живели са тук, откакто местните се помнят. Поне така ми каза моят предшественик, когато бях назначен в Броктън. Но те не са били истинска част от общината. Дори не може да се каже, че са били част от Съединените щати.

— Объркахте ме, преподобни.

— Били са сепаратисти. Трибалисти^[1]. Самотници. Някъде в миналото им… Моят предшественик си имаше цяла теория, смяташе, че нещата датират още от времето на Гражданската война… че тогава им се случило нещо ужасно. Дошли от място, което отчаяно искали да забравят, и се установили тук, твърдо решени да живеят в уединение.

Пред лицето ми избръмча пчела. Прогоних я и съсредоточих вниманието си върху отеца.

— Естествено, за да продължават рода си, те не можели да живеят напълно изолирани. Трябвало да поддържат контакт със съседните общини, търсейки млади хора, с които да встъпват в брак. Външно погледнато, имали много качества. Били вярващи. Притежавали имот. Не пиели, не пушели, не играели комар, не псували. За кратко време привлекли нови членове, обикновено от бедни семейства, които считали сватбата с някой Дант за издигане в обществото. Но постепенно се разнесла мълва, че хората от клана Дант били много сурови и те били принудени да си търсят невести и женихи по-надалеч, главно сред подобни на тях комуни. Изборът им се стеснил. По времето, когато пристигнал моят предшественик, от рода били останали само три семейства.

Поклатих озадачено глава.

— След като са искали да живеят изолирано, как се е случило така, че човек от техния род е отворил железарски магазин?

— Животът ги е принудил. Колкото и да се опитвали, те не можели да задоволяват сами всичките си нужди. Дори в годините с богата реколта имало стоки от първа необходимост, които не можели да си произведат. За тях Броктън бил като чужда страна. Железарският магазин бил тяхното посолство. Чрез него продавали излишната си продукция и купували дървен материал, сечива, облекло…

— Лекарства.

— Не — каза преподобният Бенедикт. — Никакви лекарства. Дант били толкова консервативни в религиозно отношение, колкото и в социално. Според тях болестта била знак за божие неодобрение. Смятали, че е грях с човешки средства да се месят в божиите намерения.

— Заради греховната ни природа?

— За която Дант смятали, че Бог ни наказва — отговори отецът.

— С такова саморазрушително поведение е чудно как изобщо е оцеляло някое от тези семейства.

— Там е работата — сега всички тях ги няма. — Преподобният Бенедикт посочи снимката със съсухрения си пръст. — Освен Лестър.

— Кога го видяхте за първи път?

— След пожара.

— Пожар?

— Ще стигна и до това. Трябва да знаете, че поради факта, че Дант избягвали лекарите, в градчето нямали представа колко души се раждат и умират в земите им. От време на време техни представители идвали да се снабдяват със стоки. Предимно мъже, но понякога жени и деца. Предполагам, че целта им е била да покажат на всички в рода колко покварен е външният свят. Вероятно ние сме им се стрували толкова странни, колкото и те на нас.

— Странни?

— Последиците от вътрешните им бракове започнали да си личат.

— И законът не се е намесил?

— От време на време някой полицейски служител отивал при тях на проверка, но в какво можел да ги обвини, освен че искали да живеят самостоятелно?

— В заплаха за децата им.

— Трудно доказуемо обвинение, защото децата им били хранени добре и можели да рецитират пасажи от Библията.

— Няма ли закон, който задължава децата да посещават училище?

— Дант наели адвокат, който доказал, че децата им получавали достатъчно образование вкъщи. Позовал се на свободата на вероизповеданията. В днешно време, предполагам, бихме ги нарекли привърженици на естествения подбор. Те не трупали оръжия и не заговорничели срещу правителството, така че властите решили, че е по-добре да ги оставят на мира, отколкото да се опитват да ги съдят. „Живей и остави другите да живеят“ — това било мотото им. До съботата, в която на покупки в града дошла майката на Лестър.

Заслушах се по-внимателно.

— Тя се казвала Юнис. Била в напреднала бременност, но съпругът й явно е смятал, че не е била дотам напреднала, та да не може да пътува. Излязла от железарския магазин. В следващия миг се свлякла на тротоара, крещейки от болка. Съпругът й Орвал решил да омаловажи случката и се опитал да я вдигне и занесе в колата. Но като видял кръвта по роклята й и локвата на тротоара, останал вцепенен от объркване достатъчно дълго, за да могат един лекар и един полицай (тогава имало няколко) да забележат какво става и да я откарат бързо в поликлиниката, която служела и за болница. Орвал се опитал да ги спре, но внезапно се разбрало, че Юнис не е пометнала, а е родила преждевременно.

— Гаднярът е възнамерявал да рискува живота й?

— Не му е било лесно. Орвал казал на лекаря и полицая, че за него бебето било по-скъпо от всичко друго на света, че двамата с Юнис вече имали три мъртвородени деца, че упорито се опитвали да се сдобит с друго детенце и най-накрая Господ ги бил благословил с тази бременност. Но да разчитат на помощта на лекар било все едно да кажат на Бог, че нямат вяра в него. Ако се намесели в божиите намерения, бебето щяло да бъде прокълнато. Орвал вярвал толкова силно в това, че се опитал да вземе жена си и да я отведе от клиниката. Докторът го предупредил, че ако не останат и не получат медицински грижи, жена му и детето му ще умрат. Полицаят бил по-груб. Той го заплашил, че ще го арестува за опит за убийство, ако се опита да отведе съпругата си. Междувременно бебето започнало да се ражда и дори Орвал си дал сметка, че иска или не, трябва да се съгласи Юнис да получи медицинска помощ. Тя едва не умряла от загуба на кръв. Бебето също едва не умряло, защото било твърде мъничко.

— Бебето е бил Лестър?

— Да. Вярата на Орвал и Юнис забранявала бебетата да се кръщават на християнски светци. Смятали това за идолопоклонничество. Така че за тях били немислими имена като Матю, Марк, Люк или Джон. А щом отхвърлиш Библията като източник на имена, не ти остава голям избор. Лестър било неутрално име, изход от положението.

— Какво станало после?

— Моят предшественик се пенсионира. Дойдох тук да заема мястото му. Преди да напусне, той ми разказа за енорията, както и историята, която току-що чухте от мен. Каза ми, че въпреки очакванията на лекаря бебето оживяло. В действителност седмица преди моето пристигане Орвал довел детето в града, за да покаже какво здраво момченце е то и да докаже на доктора, че от значение е единствено божията воля.

— Но… — Объркването ми нарастваше. — Каква връзка има това с… Казахте, че сте видели Лестър след някакъв пожар.

— Това стана години по-късно.

Наведох се напред.

— Димът събуди почти целия град. Спомням си, че беше денят на труда^[2]. Летните горещини току-що бяха отминали, така че повечето хора бяха изключили климатичните си инсталации и спяха на отворен прозорец, за да влиза нощният хлад. Двамата с жена ми изскочихме навън, като кашляхме и се питахме чия ли къща се е запалила. После си дадох сметка, че пожарът не е в Броктън. Въпреки дима по улиците, успях да видя отблясъка на хоризонта на юг, там, където беше фермата на Орвал и Юнис. Знаех, че не може да е домът на други Дант, защото по това време Орвал и Юнис бяха единствените живи представители на рода.

Камбаната в пожарната заби — сигнал за събиране на доброволците. Когато пристигнах там, хората вече бяха разбрали, че пожарът не е в града. Имаше много препирни дали да помогнем на Орвал и Юнис или да ги оставим да си платят, задето твърдяха, че нямат нужда от нас. Накрая решението на моите енориаши все пак ме накара да се гордея с тях. Противопожарната бригада тръгна с цистерната с вода, потеглиха и много хора с колите си. Но още преди да достигнем фермата, от големината на заревото на хоризонта стана ясно, че дори дузина цистерни с вода нямаше да бъдат от полза.

Не беше валяло от месец. Духаше силен вятър. От лявата страна на пътя огънят пълзеше през пасищата. Част от гората също гореше. И къщата, и оборът бяха в пламъци. Направихме каквото можахме, за да спрем разпространението на огъня от другата страна на пътя. За друго бяхме безсилни. Започна да се зазорява. Тогава чух някой да вика откъм горящото поле. Загледах се натам и видях един юноша да бяга, залитайки пред пламъците. Като удряше с ръце димящите си дрехи, той стигна до една ограда и се прекатури зад нея. Стигнах пръв до него. Младежът ридаеше. Никога не бях виждал толкова ококорени от страх очи, които явно не забелязваха нищо. Беше ослепял от истерия. Опитах се да го успокоя, но той скочи на крака и тръгна, олюлявайки се по пътя. Бяха необходими силите на трима души, за да го повалим на земята и да угасим тлеещите му дрехи.

— Това Лестър ли беше?

Преподобният кимна.

— Успя да ни разкаже какво се е случило чак след три дни. След като го съборихме на земята, сякаш нещо в него се скъса. Обхвана го вцепенение. Отведохме го в клиниката. Нямаше сериозни обгаряния или други видими наранявания, така че лекарят го лекуваше от шока. Когато го изписаха от болницата, с жена ми го доведохме тук. — Преподобният Бенедикт посочи къщичката зад църквата.

Очите му помръкнаха.

— Когато се посъвзе, Лестър ни разказа за пожара, как димът и лаят на кучетата го събудили. Той извикал да предупреди родителите си. Опитал се да изтича по коридора до тяхната стая, но пред вратата му бушували пламъци и трябвало да скочи през прозореца. От двора продължил да крещи, за да събуди майка си и баща си. Чул как пищят сред пращенето на огъня в спалнята им, но като се опитал да влезе през прозореца, за да ги измъкне, горещината била като нажежена стена, през която не могъл да премине. Нощният бриз пренесъл огъня извът къщата. Той обхванал обора и другите селскостопански постройки, полето и горичките — всичко било в пламъци. Единственият начин да избяга, бил да се хвърли в коритото за поене на добитъка, за да се намокри и после да тича през пасището пред настигащия го огън. През седмицата, която остана при нас, понякога се будеше с вик от кошмарите, в които чуваше писъците на родителите си.

Представих си агонията им и поклатих глава.

— Някой научи ли какво е причинило пожара?

— Лестър каза, че се бил повредил електрическият ключ в кухнята. Баща му смятал да го поправи на другия ден.

— Запознат съм със строителството. Това ми прилича на късо съединение — казах аз. — Огънят може да плъзне по проводниците и да се акумулира в стените. Когато си пробие път навън, отвсякъде едновременно избухват пламъци.

— Според Лестър е станало ужасно бързо.

— А после какво се случи? Казахте, че е останал у вас една седмица.

— Ние искахме да остане по-дълго, но една сутрин, като отиде да го извика, жена ми откри, че той беше избягал.

— Избягал?

— Бяхме му купили някой дрехи. Те липсваха. Нямаше я и калъфката на възглавницата. Сигурно я бе използвал вместо торба. От кухнята липсваха хляб, бисквити и колбаси.

— Напуснал ви е посред нощ? Защо?

— Мисля, че бе свързано с това, че съм свещеник, а къщата се намира зад църквата.

— Не разбирам. Лестър е израснал в религиозно семейство. Църквата не би трябвало да го притеснява.

— Тяхната вяра бе коренно различна от моята.

— Аз все още не…

— Дант вярваха, че Бог ни е обърнал гръб заради нашата греховна природа. А аз проповядвам, че Бог ни обича, защото сме негови чеда. И до днес подозирам, че вечерта, преди да избяга, той е чул неделната ми проповед. Сигурно си е помислил, че слуша думите на сатаната.

— И никога повече не сте го виждали?

— Не и допреди една година, когато агентът от ФБР ми показа тази снимка.

Отчаян, аз се взрях в нея — в Лестър Дант, а не в брат ми. Надеждата, върху която бях изградил моето разследване, вече не ме крепеше.

Лицето на преподобния Бенедикт стана още по-тъжно.

— С жена ми много искахме да имаме деца, но се оказа невъзможно. Докато Лестър се възстановяваше, обсъждахме с нея да му станем настойници. Когато избяга, се почувствахме така, сякаш бяхме загубили собственото си дете. — Той обърна поглед към гробището зад розовата градина. — Тя почина миналото лято.

— Съжалявам.

— Боже, как ми липсва! — Отецът погледна надолу към сбръчканите си ръце. — Последното, което чух за Лестър… — Вълнението го принуди да замълчи. — Месец след като избяга, той се появил в Логанвил. Това е градче на около сто и шейсет километра оттук. Мой приятел и колега спомена за безпомощен младеж, който един ден се появил незнайно откъде и за когото се грижели хора от неговото паство. Отидох там, за да видя дали не е Лестър и да се опитам да го убедя да се върне у дома, но той междувременно си бе отишъл. Ако го бях убедил някак си да остане с нас… — Преподобният си пое дълбоко дъх. — … може би нито една от трагедиите, които е причинил, нямаше да се случи.

— Вие сте направили всичко възможно. Вината е единствено на Лестър.

— Само Бог може да отсъди това.

Усилието да ми разкаже историята явно го бе изморило. Станах от пейката и му стиснах ръката.

— Благодаря ви, отче. Това бе мъчително за вас. Ценя усилието ви.

— Ще се моля за вас.

— Имам нужда от това. Казахте, че Орвал и Юнис са живели на юг от града, нали?

— На около дванайсет километра оттук.

— Предполагам, че сега всичко е различно.

— Аграрното стопанство ликвидира дребното земеделие. Но нещата не са се променили много. Ако поемете натам, ще видите останките от изгорялата ферма от шосето.