Дейвид Морел
Изгубеният брат (14)

14

Когато приключихме с палатката, бе станало почти един и половина. Кейт ни бе сложила обяд в хладилната чанта: сандвичи с пилешко, говеждо и с фъстъчено масло, безалкохолно, ябълки и малки пакетчета с чипс. Джейсън не се докосна до ябълките. За сметка на това нагъваше лакомо всичко останало, а и ние с Пити не останахме по-назад. Плясъците във водата ни подсказаха, че в езерото има риба, но решихме да извадим въдиците по-късно. Засега си имахме предостатъчно работа — да проучим района. Прибрахме отпадъците от обяда в найлонова торбичка, заключихме я в колата и тръгнахме наляво покрай брега на езерото.

— Спомням си, че там горе имаше пещера. — Посочих планинския склон над трепетликите. — И много места за катерене.

Пити извика на Джейсън, който тичаше пред нас:

— Искаш ли да се катериш?

— Не знам! — Джейсън се обърна да ни погледне, без да спира. — Никога не съм го правил!

— Ще останеш очарован!

Езерото бе дълго около стотина ярда^[1]. Открихме, че в далечния му край се влива поток. Той беше буен заради пролетното топене на снеговете и твърде широк, за да го пресечем, така че поехме нагоре между трепетликите покрай насеченото му с водопади корито, а ревът на водата понякога бе толкова силен, че не можехме да чуем гласовете си.

Въпреки че се намирахме на две хиляди и петстотин метра надморска височина, с хиляда метра повече от тази, на която бяхме свикнали в Денвър, редкият планински въздух не ни пречеше да вървим бързо. Даже ни действаше ободрително. Сякаш вдишвахме витамини. Докато прескачах повалени дървета или се катерех и спусках от валчести скали, изпитвах такова удоволствие, че се упрекнах, задето от работа не бях намерил време да дойда тук по-рано.

Над нас, от другата страна на потока, се мярна кафявият силует на елен, който се вцепени за миг при приближаването ни, после изчезна с грациозни скокове между белите стволове на трепетликите. „Не е могъл да чуе стъпките ни заради бученето на водата — помислих си аз. — Но сигурно ни е надушил.“ И ето че след него друг силует замръзна за миг, после избяга със скокове. И трети. Въпреки шума на потока, чух тропота на копитата им.

Скоро стигнахме до водопад, от който водата се спускаше стремително в дълбока и тясна клисура, преминаването през която щеше да бъде твърде опасно. Свихме наляво по стръмна, изкачваща се нагоре пътека, по която имаше следи от копита. Тя описваше плавен и толкова закономерен завой около гористия склон, че когато забелязахме над нас една осветена от слънцето скална тераса, решихме да се покатерим върху нея, без да се страхуваме, че ще се изгубим. Но това се оказа по-трудно, отколкото бяхме предполагали. От време на време аз или Пити се подхлъзвахме на ронещи се под краката ни камъни, рискувайки да се изтърколим чак в подножието на склона, като ожулим ръцете и краката си или дори си счупим нещо. Но всеки път успявахме да се хванем за щръкналите корени на някое дърво. За разлика от нас синът ми изприпка догоре, сякаш беше планински козел.

Двамата с Пити изпълзяхме задъхани върху скалната тераса и открихме, че Джейсън ни очакваше, застанал върху широка каменна плоча, от която се виждаше спускащият се в дълбоката пропаст поток. Понеже се намираше на шейсет метра под нас, ревът му беше достатъчно слаб и не се наложи да викам, за да предупредя сина си:

— Стой далеч от ръба.

— Добре — обеща той. — Но гледката оттук е страхотна.

— По-хубаво е, отколкото да гледаш телевизия, а? — закачи го Пити.

Джейсън се замисли. На лицето му се изписа изражение, което сякаш казваше: „Не бих отишъл толкова далеч в твърденията си.“

Брат ми избухна в смях.

— Къде се намира онази пещера, татко?

— Не мога да си спомня съвсем ясно. Сигурен съм само, че е някъде от тази страна на потока.

— Ще я потърсим ли?

— Разбира се. Веднага след като си починем.

Настаних се на каменната плоча, откачих манерката от колана си и отпих голяма глътка вода, която се бе позатоплила и имаше леко металически вкус, но на мен ми се стори прекрасна. Горският рейнджър, с когото бях разговарял по телефона, беше подчертал, че трябва да вземем със себе си манерки, а в раниците да сложим суха храна, компас и топографска карта (неща, с които не умеех да си служа), аптечка за първа помощ и дъждобран, в случай че времето се развали. „Облечете си няколко ката дрехи — беше ме посъветвал той. — Носете си и по едно резервно яке.“ Бях облякъл анорака си още преди да се отдалечим от колата. Но от изкачването така се бях сгорещил, че сега го съблякох и го натъпках в раницата си.

— Някой да иска фъстъци и стафиди? — обърнах се към спътниците си.

— Още ми е тежко от обяда — отвърна Пити.

Джейсън изглеждаше неспокоен.

— Какво има? — попитах го аз.

— Трябва да…

Минаха няколко секунди, докато съобразя какво имаше предвид.

— Да пуснеш една вода?

Синът ми кимна срамежливо.

— Отиди ей там, зад онзи голям камък.

Той се поколеба за миг, после изчезна зад камъка.

Изпълнил за момента родителските си задължения, пристъпих към ръба на каменната плоча, за да се полюбувам на бездната. Потокът на дъното й преминаваше стремглаво през серия от малки водопади. От него се вдигаше облак от водни капчици. Как бе описал гледката Джейсън? Като страхотна? Имаше право. Тя наистина беше страхотна.

Внезапно зад мен се разнесе викът му:

— Татко!

Нещо ме блъсна в гърба с такава сила, че ми изкара въздуха. Полетях в пропастта.