Дейвид Морел
Изгубеният брат (4)

4

Когато влязох в кухнята, привлекателното лице на Кейт изглеждаше изопнато. Тя крачеше из стаята, говореше по телефона и прокарваше нервно пръсти през дългата си руса коса. Щом ме видя, въздъхна с облекчение.

— Току-що се прибра. Ще ти се обадя по-късно.

Кейт затвори телефона, а аз й се усмихнах.

— Къде беше? Разтревожи всички.

— Така ли?

— Излязъл си от офиса си и повече не си се върнал, а следобяд е трябвало да присъстваш на няколко важни срещи. Служителите ти се притесняваха, че ти се е случило някакво произшествие…

— Всичко е наред. Просто се улисах и изгубих представа за времето.

— … че си бил нападнат…

— Чувствам се прекрасно.

— … че си получил сърдечен удар…

— Имам чудесна новина.

— … или бог знае какво. Ти си известен като господин Благонадеждност. Вече е почти шест часът, а ти дори не се обади да ми кажеш, че си добре и… Нима подушвам алкохол в дъха ти? Пил ли си?

— Можеш да се обзаложиш. — Усмихнах се още по-широко.

— През деня? Пренебрегвайки уговорените срещи с клиенти? Какво те е прихванало?

— Казах ти, че имам чудесна новина.

— Каква новина?

— Появи се Пити.

В сините очи на Кейт се изписа объркване.

— Кой…? — Изведнъж проумя всичко. — Мили боже, имаш предвид… твоя брат.

— Точно така.

— Но… но ти ми каза, че според теб е мъртъв.

— Не съм бил прав.

— Сигурен ли си, че наистина е той?

— Можеш да се обзаложиш. Разказа ми неща, които би могъл да знае само Пити. Трябва да е той.

— И действително е тук? В Денвър?

— Още по-наблизо. Чака ме на предната веранда.

— Какво? Оставил си го отвън?

— Не исках да те шокирам с появата му. Исках да те подготвя. — Описах й накратко срещата си с него. — Ще те запозная с подробностите, когато разполагам с повече време. Най-важното, което трябва да знаеш, е, че той е преживял ужасни неща.

— Значи не бива да мръзне отвън на верандата. За бога, покани го да влезе.

В този момент Джейсън влетя в стаята през задната врата на къщата. Въпреки че беше на единайсет, той бе нисък за възрастта си, така че изглеждаше горе-долу като Пити по времето, когато изчезна. Слаб, със скоби на зъбите, лунички и очила.

— За какво е целият този шум? Да не би да се карате?

— Нищо подобно — успокои го Кейт.

— Какво става?

Като видях очилата на Джейсън, си спомних, че навремето Пити също бе имал нужда от очила. Но мъжът на верандата не носеше такива. Внезапно изпитах усещането, че стомахът ми е пълен с игли. Нима ме бяха изиграли?

Кейт клекна пред Джейсън.

— Спомняш ли си какво сме ти казвали — че баща ти е имал брат?

— Разбира се. Татко говори за него в онова телевизионно шоу.

— Той е изчезнал, когато е бил малко момче.

Джейсън кимна неспокойно.

— Сънувах кошмар за изчезването му.

— Е, вече няма защо да сънуваш кошмари — каза му Кейт. — Знаеш ли какво? Днес той се завърна. Ще имаш възможност да се запознаеш с него.

— Сериозно? — Лицето на Джейсън грейна. — Кога?

— Веднага щом отворим входната врата.

Опитах се да кажа нещо на Кейт, да й разкрия внезапните си опасения, но тя вече бързаше по коридора към входната врата. След това я отвори и… не знам какво бе очаквала, но едва ли застаналият отвън дрипав мъж се покриваше с идеализираната й представа за отдавна изчезналия брат. Той се обърна към нея от мястото, където бе пушил, любувайки се на засаденото с дървета пространство пред къщата. Раницата лежеше до краката му.

— Пити? — попита Кейт.

Мъжът пристъпи неловко от крак на крак:

— Днес според мен Питър звучи малко по-зряло.

— Заповядай, влез!

— Благодаря. — Той погледна изпушената си наполовина цигара, после се взря във вътрешността на къщата, откъсна димящия край на цигарата и пъхна остатъка в джоба на ризата си.

— Надявам се, че ще останеш за вечеря — каза Кейт.

— Не искам да ви притеснявам излишно.

— Глупости. Ще се радваме, ако останеш.

— Да си призная, поканата ви ми се струва доста примамлива. Не мога да си спомня кога за последно съм ял домашно приготвена храна.

— Това е Джейсън — Кейт посочи гордо сина ни.

— Здрасти, Джес — мъжът се здрависа с него. — Обичаш ли бейзбола?

— Да, но не съм много добър играч.

— И аз не бях на твоите години. Знаеш ли, след вечерята можем да поиграем малко на бейзбол — ти ще си кечърът^[1]. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

— Е, стига си стоял на верандата — намеси се Кейт. — Влизай. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Бира, ако имате.

Мъжът, който твърдеше, че е Пити, се накани да влезе в къщата.

Но аз трябваше да го попитам нещо, преди да е прекрачил прага.

— С контактни лещи ли си?

— Не. — Той се намръщи объркано. — Защо питаш?

— Когато беше малък, носеше очила.

— Още нося. — Мъжът бръкна в раницата си, извади малък калъф, отвори го и ми показа чифт очила, едното стъкло на които бе счупено. — Случи се вчера сутринта. Но мога да се оправям и без тях. Нали знаеш, нося ги само за да виждам надалеч. Това нещо като тест ли беше?

Гърлото ми се сви от вълнение.

— Пити… добре дошъл у дома.