Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава VI
Брилянтовият мираж

Иполит Матвеевич свали омазнената си касторена шапка, разчеса мустаците си, от които при докосване на гребенчето излетя ято електрически искри, и след като се изкашля решително, разказа на Остап Бендер, първия срещнат мошеник, всичко, което знаеше за брилянтите от умиращата си тъща.

Докато той разказваше, Остап на няколко пъти подскача и обърнат към желязната печка, възторжено извикваше:

— Ледът се пука, господа съдебни заседатели! Ледът се пука!

А след час двамата седяха до разклатената масичка и опрели един до друг глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, украсявали някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.

Иполит Матвеевич произнасяше натъртено, като току наместваше на носа си пенснето, което се клатеше:

— Три наниза бисери… Много добре помня. Два по четиридесет зърна и един голям — сто и десет. Брилянтно колие… Клавдия Ивановна казваше, че струва четири хиляди, старинна работа…

Следваха пръстените: не венчални пръстени, груби, просташки и евтини, а фини, изящни, с чисти, прозрачни брилянти; тежки, ослепително блестящи обеци, отсеняващи върху нежното женско ухо разноцветни светлини; гривни във формата на змии с изумрудени люспички; огърлица-браслет, за която сигурно е отишла реколтата от пет хиляди декара; бисерно колие, достойно само за някоя знаменита оперетна примадона; венец на всичко бе диадемата за четиридесет хиляди рубли.

Иполит Матвеевич се огледа. По тъмните ъгли на молепсаната вратарска стая пламваше и трептеше изумрудена пролетна светлина. Брилянтен дим плуваше до тавана. Бисерни зърна се търкаляха по масата и скачаха по пода. Мираж от скъпоценности омагьосваше стаята.

Развълнуваният Иполит Матвеевич дойде на себе си едва от звука на Остаповия глас.

— Изборът не е лош. Виждам, камъните са подбрани с вкус. Колко струваше цялата тая музика?

— Около седемдесет — седемдесет и пет хиляди.

— М-да… Сега струва, значи, сто и петдесет хиляди.

— Нима толкова много? — запита зарадван Воробянинов.

— Не по-малко. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на всичко това.

— Как да плюя?

— Със слюнка — отвърна Остап, — както плюваха до епохата на историческия материализъм. Нищо няма да излезе.

— Как така?

— Ами тъй. Колко стола бяха?

— Една дузина. Цяла гарнитура за гостна.

— Отдавна май е изгоряла в печките вашата гарнитура.

Воробянинов така се изплаши, че дори скочи от мястото си.

— Спокойно, спокойно. За тая работа се залавям аз. Заседанието продължава. Впрочем ние с вас трябва да сключим малко договорче.

Задъхан, Иполит Матвеевич даде съгласието си с кимване на глава. Тогава Остап Бендер започна да оформя условията.

— В случай на реализиране на съкровището, аз, като непосредствен участник в концесията и технически ръководител на работата, получавам шестдесет процента, а вноските за обществено осигуряване за мене може да не плащате. Все едно ми е.

Иполит Матвеевич побледня.

— Това е пладнешки обир.

— А вие колко смятахте да ми предложите?

— Е-е-е, пет процента, хайде, да речем, десет. Ама разберете, петнадесет хиляди рубли са това!

— Повече нищо ли не искате?

— Н-не.

— А може би искате да работя без пари, а освен това да ви дам и ключа от квартирата, където държа парите си?

— В такъв случай прощавайте — каза Воробянинов под носа си. — Имам всички основания да мисля, че и сам ще мога да се справя с работата си.

— Аха! В такъв случай прощавайте — възрази великолепният Остап, — имам не по-малко основания, както казваше Ънди Такър, да предполагам, че и аз сам мога да се справя с вашата работа.

— Мошеник! — изкрещя Иполит Матвеевич, целият разтреперан. Остап остана равнодушен.

— Слушайте, господине от Париж, трябва да знаете, че вашите брилянти са почти в джоба ми! И вие ме интересувате само дотолкова, доколкото желая да осигуря старините ви.

Едва сега Иполит Матвеевич разбра какви железни лапи са го стиснали за гърлото.

— Двадесет процента — рече той навъсено.

— И моите разходи ли? — запита с насмешка Остап.

— Двадесет и пет.

— И ключът от квартирата?

— Та това са тридесет и седем хиляди и петстотин!

— Гледай ти, какви тънки сметки! Е, хайде, от мене да мине — петдесет процента. Половината — за вас, половината — за мене.

Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още. От уважение към личността на Воробянинов той се съгласяваше да работи за четиридесет процента.

— Шестдесет хиляди! — крещеше Воробянинов.

— Много долен човек сте вие — възразяваше Бендер, — обичате парите повече, отколкото трябва.

— А вие не ги ли обичате? — изви глас като флейта Иполит Матвеевич.

— Не ги обичам.

— Защо са ви тогава шестдесет хиляди?

— Заради принципа!

Иполит Матвеевич едва си пое дъх.

— Ледът се пука, а? — настояваше на своето Остап.

Воробянинов изпъшка и покорно рече:

— Пука се.

— Хайде, дайте си ръката, околийски предводителю на команчите! Ледът се пука! Пука се ледът, господа съдебни заседатели!

И след като Иполит Матвеевич, обиден от прякора „предводител на команчите“, поиска да му се извини и Остап, произнасяйки извинително слово, го нарече фелдмаршал — пристъпиха към изработването на диспозицията.

В полунощ вратарят Тихон, като се хващаше за всяко дръвче по пътя и дълго се подпираше о стълбовете, се домъкна до своята дупка. За негово нещастие бе новолуние.

— А! Пролетарий на умствения труд! Труженик на метлата! — възкликна Остап, когато съгледа свития на кълбо вратар.

Вратарят измуча с гърлен и възбуден глас, точно както понякога внезапно в среднощната тишина разпалено и настойчиво започва да боботи клозетът.

— Това е конгениално — каза Остап на Иполит Матвеевич, — а вашият вратар все пак е голям дръвник. Може ли да се напива така човек с една рубла?

— М-може — рече неочаквано вратарят.

— Слушай, Тихон — започна Иполит Матвеевич, — не знаеш ли ти, приятелю, какво стана с моите мебели?

Остап внимателно придържаше Тихон, за да може речта свободно да се лее от широко отворената му уста. Иполит Матвеевич чакаше напрегнато. Но от устата на вратаря, в която зъбите растяха не подред, а през един, се изтръгна оглушителен рев:

— Вевевеселиии дни бяяяяха…

Вратарската стая загърмя и закънтя. Вратарят изпълняваше прилежно и старателно песента, без да пропуска нито дума. Той ревеше и обикаляше стаята, като ту се пъхаше несъзнателно под масата, ту удряше с фуражката си медната цилиндрична гира на часовника, ту клякаше на едно коляно. Беше му страшно весело.

Иполит Матвеевич съвсем се обърка.

— Ще трябва да отложим разпита на свидетелите за сутринта — каза Остап. — А сега да спим.

Вратаря, тежък в съня си като скрин, пренесоха на скамейката.

Воробянинов и Остап решиха да легнат заедно на кревата на вратаря. Оказа се, че под сакото си Остап носи ковбойска риза на черни и червени квадрати. А под ковбойката нямаше нищо друго. Затова пък под известната на читателя бледожълта жилетка Иполит Матвеевич носеше още една — вълнена, светлосиня.

— Жилетка само за продан — със завист рече Бендер, — тъкмо за мене. Продайте ми я!

На Иполит Матвеевич му бе неудобно да отказва на новия си съдружник и непосредствен участник в концесията. Въсейки се, той се съгласи да продаде жилетката на костуема цена — осем рубли.

— Парите — след реализиране на нашето съкровище — заяви Бендер, като поемаше от Воробянинов още топлата жилетка.

— Не, така не мога — каза Иполит Матвеевич, изчервявайки се. — Дайте обратно жилетката.

Деликатната натура на Остап се възмути.

— Какви са тия сметки на дребно? — викна той. — Започвате работа за сто и петдесет хиляди рубли, а правите въпрос за някакви си осем! Научете се да живеете нашироко!

Иполит Матвеевич се изчерви още повече, извади малко бележниче и записа с красив почерк:

25/IV г. Дадени на др. Бендер. Р.-8

 

 

Остап надзърна в бележничето.

— Охо! Щом вече ми откривате лична сметка, то поне водете я правилно. Запишете дебит, запишете и кредит. Не забравяйте да впишете в дебита шестдесет хиляди рубли, които ми дължите, а в кредита — жилетката. Салдото е в моя полза — петдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и две рубли. Може още да си поживее човек.

След това Остап потъна в тих детски сън. А Иполит Матвеевич махна от ръцете си вълнените ръкавели, събу баронските ботуши и останал по закърпеното егерово бельо, сумтейки, се пъхна под юргана. Бе му много неудобно. Откъм външната му страна юрганът не стигаше и му беше студено, а от другата го пареше младото, пълно е трепетни идеи тяло на великия комбинатор.

И тримата сънуваха.

Сънищата на Воробянинов бяха страшни: микроби, агенти на криминалната милиция, кадифени дълги рубашки и майсторът на ковчези Безенчук в смокинг, но небръснат.

На Остап се присъни вулканът Фуджияма, завеждащият маслоцентъра и Тарас Булба, продаващ картички с изгледи от Днепрострой.

А вратарят сънуваше, че конят е излязъл от конюшнята. Насън той го търси до сутринта, но не го намери и се събуди съсипан и навъсен. Дълго се чуди на спящите в неговото легло хора и без да е проумял нещо, взе метлата и излезе на улицата да изпълнява преките си задължения: да подмита конските фъшкии и да вика подир питомките на старопиталището.