Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (24)

Глава XXIII
Авесалом Владимирович Изнуренков

За концесионерите настана усилно време. Остап поддържаше, че столовете трябва да се коват, додето са горещи. Иполит Матвеевич бе амнистиран, макар Остап от време на време да го подлагаше на разпит:

— И за какъв дявол съм се свързал с вас? Защо сте ми собствено? По-добре да бяхте се върнали в къщи, в отдела за гражданско състояние. Там ви чакат покойниците, новородените. Не измъчвайте младенците. Тръгвайте!

Но в душата си великият комбинатор се бе привързал към подивелия предводител. „Без него няма да е така весело“ — мислеше си Остап. И той попоглеждаше развеселен Воробянинов, по чиято глава вече бе поникнала сребриста тревица.

В плана за по-нататъшни действия на инициативата на Иполит Матвеевич бе отредено значително място. Още щом тихият Иванопуло излизаше, Бендер втълпяваше в главата на съдружника си най-късите пътища за търсене на съкровището:

Да се действува смело. Никой да не се разпитва. Повече цинизъм. Това се харесва на хората. Нищо да не се предприема чрез трети лица. Глупци вече няма. Никой няма заради вас да вади брилянти от чужд джоб. Но и без криминални престъпления. Трябва да тачим кодекса.

И въпреки това диренията протичаха без особен успех. Пречеха Наказателният кодекс и масата буржоазни предразсъдъци, вгнездили се в столичните жители. Те например не можеха да понасят нощни визити през прозореца. Трябваше да се работи само легално.

Същия ден, когато Остап посети Елочка Шчукина, в стаята на студента Иванопуло се появи мебел. Това беше столът, заменен срещу цедката за чай — третият поред трофей на експедицията. Отдавна бе минало времето, когато търсенето на брилянтите извикваше у съдружниците силни емоции, когато те разкъсваха столовете с нокти и прегризваха пружините им.

— Дори в столовете да няма нищо — казваше Остап, — смятайте, че ние сме спечелили най-малко десет хиляди. Всеки изтърбушен стол увеличава нашите шансове. Какво от това, че в стола на дамичката няма нищо? Не трябва заради това той да се чупи. Нека Иванопуло се обзаведе. За самите нас ще е по-приятно.

Същия ден концесионерите изхвръкнаха от розовата къщичка и се отправиха в разни посоки. На Иполит Матвеевич бе възложен блеещият непознат от улица Садовая-Спаска, бяха му дадени двадесет и пет рубли за разходи, заповядано му бе да не влиза в пивници и да не се връща без стол. Великият комбинатор пое мъжа на Елочка.

Иполит Матвеевич Пресече града с автобус №6. Подскачайки на коженото кресло и излитайки чак до лакирания таван на колата, той си мислеше само как да научи фамилното име на блеещия гражданин, под какъв предлог да влезе при него, какво да му каже с първата фраза и как да пристъпи към същността.

Когато слезе при Червените врати, той намери по написания му от Остап адрес дирената сграда и започна да обикаля наоколо. Не се решаваше да влезе. Това беше стар, мръсен московски хотел, превърнат в жилищен дом, натъпкан, ако се съди по изпокъртената мазилка на фасадата, от недобросъвестни наематели, които не си плащаха наема.

Иполит Матвеевич дълго стоя срещу входа, приближаваше се до него, научи наизуст написаната на ръка обява, заплашваща нехайните обитатели, и без да е измислил нещо, се качи на втория етаж. В коридора излизаха вратите на отделните стаи. Бавно, сякаш отиваше към черната дъска, за да докаже ненаучената от него теорема, Иполит Матвеевич се приближи до стая №41. На вратата бе прикачена с кабарче обърната надолу визитна картичка:

 

 

Съвсем занесен, Иполит Матвеевич забрави да почука, отвори вратата, направи три крачки като лунатик и се озова сред стаята.

— Извинете — каза той с глух глас, — мога ли да видя другаря Изнуренков?

Авесалом Владимирович не отговаряше. Воробянинов вдигна глава и едва сега забеляза, че в стаята няма никой.

По външния вид на стаята съвсем не можеха да се определят навиците на нейния обитател. Ясно бе само, че е ерген и че няма прислуга. На прозореца беше оставена хартийка с кожички от салам. Диванът до стената бе отрупан с вестници. От стените гледаха цветни снимки на котараци, котарачета и котенца. Сред стаята, до мръсните, обърнати настрани обуща стоеше ореховият стол. По всички предмети от мебелировката на стаята, включително и върху стола от старгородската къща, се мъдреха печати от червен восък. Но Иполит Матвеевич не обърна внимание на това. Той тутакси забрави за Наказателния кодекс, за наставленията на Остап и подскочи към стола.

В този момент вестниците върху дивана се размърдаха. Иполит Матвеевич се изплаши. Вестниците се плъзнаха и паднаха на пода. Изпод тях изскочи съвсем спокойно котенце. То погледна безстрастно Иполит Матвеевич и започна да се мие, като хващаше с лапичка ухото, бузичката и мустаците си.

— Пфу! — изрече Иполит Матвеевич.

И помъкна стола към вратата. Тя се разтвори сама. На прага се показа стопанинът на стаята — блеещият непознат. Той беше облечен с дълго палто, изпод което се виждаха лилави долни гащи. В ръката си държеше панталон.

За Авесалом Владимирович Изнуренков можеше да се каже, че втори човек като него няма в цялата република. Републиката го ценеше заради заслугите му. Той й беше много полезен. И въпреки всичко това оставаше неизвестен, макар в изкуството си да беше също такъв майстор, както Шаляпин — в пеенето, Горки — в литературата, Капабланка — в шахмата, Мелников — при бягането с кънки и както най-кафявият и с най-голям нос асириец, заемащ най-хубавото място на ъгъла на Тверска и булевард Камерхерски — в лъскането на обуща с жълта боя.

Шаляпин пееше. Горки пишеше голям роман. Капабланка се готвеше за мач с Альохин. Мелников чупеше рекорди. Асириецът докарваше чепиците на гражданите до огледален блясък. Авесалом Изнуренков остроумничеше.

Той никога не остроумничеше без цел, заради хубавата дума. Правеше това по поръка на хумористичните списания. На плещите си той изнасяше най-отговорните кампании, снабдяваше с теми за рисунки и фейлетони повечето от московските сатирични списания.

Великите хора остроумничат два пъти в живота си. Тези остроумия ги прославят и остават в историята. Изнуренков пускаше не по-малко от шестдесет първокласни остроумия на месец, които се повтаряха с усмивка от всички, и все пак си оставаше неизвестен. Ако с остроумието на Изнуренков се подписваше някоя рисунка, славата бе за сметка на художника. Над рисунката се поставяше името на художника. Името на Изнуренков то нямаше.

— Това е ужасно! — крещеше той. — Невъзможно е да се подпише човек. Под какво да се подпиша? Под двата реда ли?

И той продължаваше да се бори пламенно с враговете на обществото: с лошите кооператори, с прахосниците, с Чембърлейн, с бюрократите. С остротите си той жигосваше подлизурковците, домоуправителите, частниците, ръководителите, хулиганите, гражданите, тия, които не желаеха да намалят цените, и стопановедите, кръшкащи от режима за икономии.

След излизането на списанията от печат остроумията се казваха от цирковата арена, препечатваха се от вечерните вестници, без да се посочва източникът, и се поднасяха на публиката от естрадата от „авторите-куплетисти“.

Изнуренков съумяваше да остроумничи в ония области, където не би могло сякаш да се каже нищо смешно. От такава печална пустиня, като надутите надбавки върху себестойността, Изнуренков успяваше да измъдри стотина шедьоври на хумора. Хайне би бил безпомощен, ако му предложеха да каже нещо смешно и заедно с това обществено полезно във връзка с неправилните тарифни такси на пратките с малка бързина; Марк Твен би избягал от такава тема. Но Изнуренков оставаше на своя пост.

Той тичаше по редакционните стаи, блъскаше пепелници и плювалници и блееше. След десет минути темата биваше обработена, рисунката обмислена и заглавието натъкмено.

Когато видя в стаята си човека, който отнасяше подпечатания стол, Авесалом Владимирович замахна с току-що изгладените от шивача панталони, подскочи и заграчи:

— Вие сте си загубили ума! Протестирам! Нямате право! В края на краищата има закон! Макар той и да не е писан за глупците, но на вас може би ви е известно, че мебелите могат да стоят още две седмици! Ще се оплача на прокурора!… Ще заплатя най-сетне!

Иполит Матвеевич не мърдаше от мястото си, а Изнуренков свали палтото си и без да се отмести от вратата, навлече панталоните върху пълните си като на Чичиков крака. Изнуренков бе въздебеличък, но имаше слабо лице.

Воробянинов не се съмняваше, че тозчас ще го грабнат и замъкнат в милицията. Ето защо той бе много учуден, когато стопанинът на стаята, справил се с тоалета си, неочаквано се успокои.

— Но разберете най-сетне — започна домакинът с примирителен тон, — че аз не мога да се съглася с това.

На мястото на Изнуренков Иполит Матвеевич също в края на краищата не би могъл да се съгласи да му крадат сред бял ден столовете. Но той не знаеше какво да каже и поради това мълчеше.

— Не съм аз виновният. Виновен е Музпред. Да, съзнавам. Не бях платил цели осем месеца за наетото пиано, но нали не го продадох, макар да имах пълна възможност да направя това. Постъпих честно, а те по мошенически. Дигнаха инструмента, на всичко отгоре подадоха заявление в съда и описаха мебелите. На мене не бива нищо да ми се описва. Тия мебели са оръдие за производство. И столът — и той е оръдие за производство.

Иполит Матвеевич започна нещичко да долавя.

— Оставете стола! — изпищя неочаквано Авесалом Владимирович. — Чувате ли? Вие! Бюрократ такъв!

Иполит Матвеевич покорно остави стола и промърмори:

— Извинете, недоразумение, службата ми е такава.

Тогава Изнуренков страшно се развесели. Той се разтича из стаята и запя: „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги.“ Не знаеше какво да прави с ръцете си. Те просто летяха. Започна да връзва връзката си и я хвърли недовързана. После грабна вестник и без да прочете нито ред, го захвърли на пода.

— Та, значи, вие днес няма да вземете мебелите?… Много добре!… Ах! Ах!

Използувайки благоприятно стеклите се обстоятелства, Иполит Матвеевич тръгна към вратата.

— Почакайте! — викна изведнъж Изнуренков. — Виждали ли сте някога такъв котарак? Кажете, нали той наистина е необикновено рошав?

Котенцето се озова в треперещите ръце на Иполит Матвеевич.

— Висока класа!… — бърбореше Авесалом Владимирович и не знаеше какво да прави с излишъка от енергията си. — Ах!… Ах!…

Той се спусна към прозореца, плесна с ръце и се закланя често и ниско на двете момичета, които го гледаха от прозореца на отсрещната къща. Тъпчеше на едно място й щедро сипеше сладникави ах, ах.

— Момичета от Предградията! Прекрасен плод!… Висока класа!… Ах!… „А на сутринта тя отново се усмихваше пред своето прозорче както винаги…“

— И така аз си тръгвам, гражданино — каза някак глупаво директорът на концесията.

— Почакайте, почакайте! — започна да се вълнува изведнъж Изнуренков. — Една минутка!… Ах!… Ами котенцето? Нали наистина то е необикновено рошаво?… Почакайте!… Аз ей сегичка!…

Той се порови смутено из джобовете, изскочи от стаята, върна се, въздъхна, погледна през прозореца, отново изскочи и отново се върна.

— Извинете, душичке — обърна се той към Воробянинов, който през време на тия манипулации стоеше, опънал ръце по войнишки.

С тия думи той даде на предводителя половин рубла.

— Не, не, не отказвайте, моля. Всеки труд трябва да бъде заплатен.

— Крайно благодаря рече Иполит Матвеевич, възхищавайки се на ловкостта си.

— Благодаря ви, скъпи, благодаря ви, душичке!…

Вървейки по коридора, Иполит Матвеевич чуваше долитащите от стаята на Изнуренков блеене, пищене, пеене и страстни викове.

На улицата Воробянинов си спомни за Остап и потрепери от страх.

Ернест Павлович Шчукин обикаляше из празния апартамент, любезно отстъпен му за през лятото от неговия приятел, и не можеше да реши въпроса: да се окъпе ли, или да не се окъпе.

Тристайният апартамент се помещаваше под самия покрив на девететажна сграда. В него освен писалищната маса и Воробяниновия стол имаше още и едно стенно огледало. Нищо повече. Слънцето се отразяваше в огледалото и заслепяваше очите. Инженерът се облегна на бюрото, но тутакси скочи. Всичко беше нажежено.

„Ще отида да се изкъпя“ — реши той.

Съблече се, поразведри се, погледна се в огледалото и отиде в банята. Облъхна го прохлада. Влезе във ваната, обля се с вода от синята емайлирана кана и щедро се насапуниса. Целият се покри с парцали пяна и заприлича на Дядо Мраз.

— Ех, че приятно! — каза си Ернест Павлович.

Всичко бе много добре. Разхлади се. Жена му я нямаше. Занапред го очакваше пълна свобода. Инженерът приклекна и отвори крана, за да измие сапуна. Кранът захърка и започна бавно да бърбори нещо неприятно. Вода не течеше. Ернест Павлович пъхна плъзгавото си кутре в отвора на крана. Протече Тънка струйка — и толкоз. Ернест Павлович се навъси, излезе от ваната, като вдигна Най-напред единия си крак, след това другия, и се отправи към чешмата в кухнята. Но и там нищо не успя да издои.

Ернест Павлович зашляпа из стаите и се спря пред огледалото. Пяната му лютеше на очите, гърбът го сърбеше, парцали пяна падаха върху паркета. Ернест Павлович се ослуша да не би водата във ваната да е потекла и реши да повика портиера.

„Поне да донесе вода — каза си инженерът, като си търкаше очите, и чувствуваше, че почва бавно да кипва, — Иначе дявол знае какво ще правя.“

Той погледна през прозореца. На дъното на дворната шахта играеха деца.

— Портиер! — закрещя Ернест Павлович. — Портиер!

Никой не се обади.

Тогава Ернест Павлович си спомни, че портиерът живее при главния вход, под стълбището. Той стъпи върху студените плочи и придържайки вратата с ръка, се наведе надолу. На тоя етаж имаше само един апартамент и Ернест Павлович не се страхуваше, че могат да го видят в тази странна премяна от сапунена пяна.

— Портиер! — викна той надолу.

Думата изгърмя и шумно се търколи по стъпалата.

— Гу-гу! — отвърна стълбището.

— Портиер! Портиер!

— Гум-гум! Гум-гум!

Тогава, пристъпвайки неспокойно с босите си крака, инженерът се подхлъзна и за да запази равновесие, изпусна вратата. Медното езиче на американската секретна брава щракна и вратата се затвори. Стената затрепери. Неразбран още непоправимостта на случилото се, Ернест Павлович натисна дръжката. Вратата не се помръдна.

Слисан, инженерът дръпна дръжката още няколко пъти и се ослуша с разтуптяно сърце. Цареше здрачна църковна тишина. През разноцветните стъкла на високия прозорец едва се промъкваше светлина.

„Ама че се наредих!“ — помисли си Ернест Павлович.

— Виж я ти негодницата! — обърна се той към вратата.

Долу започнаха да тряскат и избухват като снаряди човешки гласове. После залая като високоговорител домашно куче.

По стълбището тикаха нагоре детска количка!

Ернест Павлович уплашено заситни по площадката.

— Човек може да полудее!

Стори му се, че всичко това е твърде нелепо, за да може наистина да се случи. Той отново се приближи до вратата и се ослуша. Чу някакви нови звуци. Отначало му се стори, че някой ходи из апартамента.

„Може би някой е влязъл през задния вход?“ — помисли си той, макар да знаеше, че вратата на задния вход беше затворена и в апартамента не можеше да влезе никой.

Еднообразният шум продължаваше. Инженерът затаи дъх. Тогава той разбра, че този шум идва от течащата вода. Явно, тя течеше от всички кранове в апартамента. Ернест Павлович едва не ревна.

Положението беше ужасно. В Москва, в центъра на града, на площадката на деветия етаж стоеше възрастен мустакат мъж с висше образование, абсолютно гол и покрит с шаваща още сапунена пяна. Нямаше къде да отиде. Той по-скоро би се съгласил да го хвърлят в затвора, отколкото да се покаже в такъв вид. Оставаше му едно — да загине. Пяната започваше да се спихва и пареше гърба му. По ръцете и лицето тя вече бе засъхнала, заприлича на кел и стягаше кожата като стипца след бръснене.

Така измина половин час. Инженерът се търкаше о варосаната стена, стенеше и на няколко пъти безуспешно се опита да строши вратата. Изпоцапа се и стана страшен.

Шчукин реши да слезе долу, при портиера, каквото и да му коства това.

„Не, друг изход няма, няма. Само да мога да се скрия при портиера!“

Задъхвайки се и като се прикриваше с ръка, както правят мъжете, когато влизат във водата, Ернест Павлович започна бавно да се промъква покрай перилата. Озова се на площадката между осмия и деветия етаж.

Фигурата му се освети от разноцветните ромбове и квадрати на прозорците. Той заприлича на Арлекин, който подслушва разговора между Коломбина и Палячо. Вече беше завил по стълбището, когато изведнъж бравата на вратата на долния апартамент изтрещя и от него излезе госпожица с балетно куфарче. Госпожицата не бе успяла да направи крачка, а Ернест Павлович вече се озова на своята площадка. Той почти оглуша от страшните удари на сърцето си.

Едва след половин час инженерът се поокопити и можа да предприеме нов опит. Този път той твърдо реши да се спусне стремително надолу и без да обръща внимание на нищо, да дотича до мечтаната стая на портиера.

Така и направи. Скачайки безшумно през четири стъпала, членът на бюрото на секцията на инженерите и техниците слизаше надолу и тихичко виеше. За момент той се спря на площадката на шестия етаж. Това го погуби. Отдолу някой се качваше.

— Невъзможно момче! — чу се женски глас, многократно подсилен от стълбищния репродуктор. — Колко пъти съм му казвала!

Подчинявайки се вече не на разума, а на инстинкта, както подгоненият от кучета котарак, Ернест Павлович излетя на деветия етаж.

Озовал се на своята изпоцапана от мокри следи площадка, той тихо заплака, като скубеше косите си и конвулсивно потреперваше. Горещите сълзи се врязаха в засъхналата пяна и прокараха през нея две криволичещи бразди.

— Господи! — простена инженерът. — Боже мой! Боже мой!

Живот нямаше. А при това Той съвсем ясно чу грохот от минаващ по улицата камион. Значи, някъде живееха!

Той направи още няколко пъти опити да слезе долу, но не можа — нервите му не издържаха. Бе попаднал в гробница.

— Измърсили като свине! — чу той старчески глас от долната площадка.

Инженерът изтича до стената и няколко пъти удари главата си в нея. Най-разумно би било, разбира се, да вика, докато дойде някой, и после да се предаде в плен на дошлия. Но Ернест Павлович бе загубил напълно способността да разсъждава и дишайки тежко, се въртеше по площадката.

Изход нямаше.