Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XX
От Севиля до Гренада

Извинете, ами къде е отец Фьодор? Къде е остриганият свещеник от църквата „Флор и Лавър“? Той май се канеше да отиде на улица Виноградна №34, при гражданина Брунс? Къде е този иманяр в образа на ангел и заклет враг на Иполит Матвеевич Воробянинов, който пък в момента дежуреше в тъмния коридор край огнеупорния шкаф?

Изчезна отец Фьодор. Понесоха го мътните. Казват, че го видели на гара Попасна, по донецката железопътна линия. Тичал по перона с пълен чайник гореща вода…

Полакоми се отец Фьодор. Прищя му се богатство. Понесе се из Русия за гарнитурата на генералшата Попова, от която, да си признаем, и помен няма.

Носи се отецът по Русия. Само писмо след писмо на жена си пише.

ПИСМО НА ОТЕЦ ФЬОДОР,
писано в Харков, на гарата,
до жена му в околийския град Н.

Гълъбице моя, Катерина Александровна!

Много съм виновен пред тебе. Оставих те, бедната, сама в никое време.

Трябва всичко да ти разкажа. Ти ще ме разбереш и мога да се надявам, ще се съгласиш с мене.

Никакъв обновенец не съм станал и не мисля да ставам, и пазил ме бог от такова нещо.

Сега чети внимателно. Скоро ние ще заживеем другояче. Помниш ли, аз ти говорих за свещоливница. Ще си имаме такава и още нещичко може би ще имаме. И ти не ще готвиш вече сама обеди, а и пансионери няма да държим. В Самара ще отидем и прислуга ще си вземем.

Работата е такава, но ти я пази в строга тайна, никому, дори на Мария Ивановна, не казвай. Търся съкровище. Помниш ли покойната Клавдия Ивановна Петухова, тъщата на Воробянинов? На смъртния си одър Клавдия Ивановна ми се изповяда, че в нейната къща в Старгород, в един от столовете в гостната (те били дванадесет) са скрити нейните брилянти.

Катенка, не мисли, че аз съм някакъв крадец. Брилянтите тя завеща на мене и ми заръча да ги пазя от Иполит Матвеевич, от нейния отколешен мъчител.

Ето защо те изоставих, тебе, бедничката, тъй неочаквано.

Ти не ме вини.

Пристигам аз в Старгород и представи си, тоя стар женкар също се бе озовал там. Научил е някак. Види се, терзал е старицата преди смъртта й. Ужасен човек! И с него се влачи някакъв криминален престъпник — наел си е той бандит. Те направо се нахвърлиха върху мене, от света искаха да ме затрият. Но аз не съм вчерашен, не се дадох.

Отначало попаднах на лъжливи следи. Само един стол намерих в дома на Воробянинов (там сега е старопиталище); нося аз моя стол към хотел „Сорбона“, където бях отседнал, и изведнъж зад ъгъла ръмжи човек, дебне ме като лъв, нахвърли се и се вкопчи за стола. Едва не стигна до бой. Искаха да ме посрамят. После се взрях, гледам — Воробянинов. Избръснал се, представи си, и главата си оголил, аферистът му с аферист, позорил се на стари години.

Строшихме стола — нищо нямаше в него. По-късно разбрах, че съм попаднал на лъжливи следи. Но тогава много се измъчвах.

Стана ми обидно и казах цялата истина в очите на тоя развратник.

„Какъв, казвам, срам на стари години, каква, казвам, диващина се шири сега в Русия: един предводител на дворянството да се нахвърля яко лъв върху свещенослужителя и да го укорява в безпартийност! Вие, казвам, сте долен човек, мъчител на Клавдия Ивановна и ламтите за чуждо богатство, което сега е държавно, а не ваше.“

Сконфузи се и ме остави, сигурно отиде в публичен дом.

А аз се прибрах в стаята си в „Сорбона“ и седнах да обмислям по-нататъшния план. И съобразих това, което на този бръснат глупак не би минало през ума: реших да намеря човека, който е разпределял реквизираните мебели. Представи си, Катенка, ненапразно съм учил в Юридически факултет — от полза е било. Намерих аз този човек. Още на другия ден го намерих. Вартоломеич — много честен старец. Живее си с бабичката, с тежък труд хляба си изкарва. Всички документи ми даде. Трябваше, то се знае, да го възнаградя за тая услуга. Останах без пари (но за това после). Излезе, че и дванадесетте стола от гостната на Воробяниновата къща са попаднали у инженер Брунс, на улица Виноградна №34. Забележи, всички столове у един човек, това аз никак не очаквах (страхувах се, че столовете ще попаднат на различни места). Много се зарадвах. И не щеш ли, в „Сорбона“ отново се срещнах с мерзавеца Воробянинов. Здравата го насолих, а и приятеля му, бандита, не пожалих. Много се страхувах да не разберат моята тайна, та останах в хотела дотогава, докато те си отидоха.

А пък Брунс напуснал Старгород през 1923 година и отишъл в Харков, където го назначили на служба. От вратаря научих, че е отнесъл със себе си всички мебели и че добре ги пази. Казват, че бил почтен човек, благовъзпитан.

Седя аз сега на гарата в Харков и ти пиша ето по какъв случай. Първо, много те обичам и си спомням за тебе и, второ, Брунс вече не е тук. Но ти не се тревожи. Брунс сега е на служба в Ростов, в „Новоросцимент“, както научих. Имам пари, колкото за път. Тръгвам след един час с товаропътнически влак. А ти, добричката ми, иди, моля те, при зетя, вземи от него петдесет рубли (той ми дължи и обеща да ги даде) и ги прати в Ростов: Централна поща, до поискване, Фьодор Йоанович Востриков. За по-евтино изпрати парите по пощата. Ще струва тридесет копейки.

Какво се чува из града? Какво ново?

Идвала ли е при тебе Кондратиевна? На отец Кирил кажи, че скоро ще се върна: заминал съм уж при умиращата си леля във Воронеж. Пести парите. Обядва ли още Евстигнеев? Поздрави го от мене. Кажи му, че съм отишъл при леля си.

Какво е времето при вас? Тук, в Харков, е истинско лято. Градът е шумен — център е на Украинската република. След провинцията ми се струва сякаш съм попаднал в чужбина.

Направи следното:

1) дай лятното ми расо за почистване (по-добре 3 рубли за чистене да се дадат, отколкото разходи за ново да се правят); 2) пази си здравето; 3) когато пишеш на Гуленка, спомени между другото, че съм заминал при леля във Воронеж.

Поздрави всички от мене. Кажи, че скоро ще си дойда.

Нежно те целувам, прегръщам и благославям.

Твой мъж Федя

Нота бене: къде ли гони вятъра сега Воробянинов?

Любовта изсушава човека. Бикът мучи от страст. Петелът не може да си намери място. Предводителят на дворянството губи апетит.

След като Остави Остап и студента Иванопуло в кръчмата, Иполит Матвеевич се промъкна в розовата къщичка и зае позиция край огнеупорния шкаф. Той чуваше грохота на заминаващите за Кастилия влакове и плясъка на отплуващите параходи.

Над далечна Алпухара

златен залез — в зноя.

Сърцето се мяташе като махало. В ушите му тиктакаше.

Звън призивен от китара

чуй, любима моя!

Из коридора витаеше тревога. Нищо не можеше да сгрее мраза на огнеупорния шкаф.

От Севиля до Гренада

в тоя мрак бленуван…

В кутийките стенеха грамофони. Чуваше се пчелното жужене на примусите.

се разнася серенада,

саблен звън се чува…

С една дума, Иполит Матвеевич беше влюбен до полуда в Лиза Калачова.

Много хора минаваха по коридора покрай Иполит Матвеевич, но от тях лъхаше на тютюн или водка, на аптека или вкисната супа. В мрака на коридора хората можеха да бъдат разпознати само по дъха, който издаваха, или по стъпките. Лиза не минаваше. Иполит Матвеевич беше сигурен в това. Тя не пушеше, не пиеше водка и не носеше ботуши, подковани с железа. Не можеше да мирише на йод или риба. Тя би издавала само най-нежен лъх на оризова кашица или вкусно приготвено сено, с което госпожа Нордман-Северова толкова дълго беше хранила известния художник Иля Репин.

Но ето че се чуха леки, несигурни стъпки. Някой вървеше по коридора, като се блъскаше в неговите еластични стени и нежно гугукаше.

— Вие ли сте, Елизавета Петровна? — запита Иполит Матвеевич с ефирно гласче.

Отзоваха се басово:

— Кажете ми, моля ви се, къде живеят тук Пфеферкорнови? В тая тъмница нищо не може да се види.

Иполит Матвеевич млъкна изплашен. Търсачът на Пфеферкорнови почака в недоумение отговор и като не получи такъв, запълзя по-нататък.

Лиза дойде чак към девет часа. Те излязоха на улицата под карамелено-зеленото вечерно небе.

— Къде ще се разхождаме? — попита Лиза.

Иполит Матвеевич погледна бялото й лъчезарно лице и вместо да каже направо: „Аз съм тук, Инезилия, под прозореца“, започна дълго и скучно да й говори, че отдавна не е идвал в Москва и че Париж е далеч по-хубав от Белокаменната, която, както и да я въртят, си остава безсистемно планирано голямо село.

— Помня Москва, Елизавета Петровна, не такава. Сега във всичко се чувствува стиснатост. А в наше време ние не жалехме парите. „Веднъж се сал живей…“ — има такава песенчица.

Минаха по целия Пречистенски булевард и излязоха на Крайбрежна, при храма на Христа-Спасителя.

Отвъд Москворецкия мост се влачеха тъмносиви лисичи опашки. Електрическите централи на Могес[1] димяха като ескадра. Трамваите се търкаляха по мостовете. По реката плуваха лодки. Тъжно ридаеше хармоника.

Хванала Иполит Матвеевич за ръка, Лиза му разказа всичките си огорчения — за скарването с мъжа си, за трудния живот сред подслушващите съседи — бивши химици — и за еднообразието на вегетарианската храна.

Иполит Матвеевич слушаше и съобразяваше. Демони се пробуждаха в него. Във въображението му се рисуваше прекрасна вечеря. И той дойде до заключението, че такова момиче трябва да се слиса с нещо.

— Да отидем на театър — предложи Иполит Матвеевич.

— По-добре на кино — каза Лиза, — киното е по-евтино.

— О! Какво значение имат тук парите! Такава нощ — и изведнъж някакви си пари!

Развилнелите се демони, без да се пазарят, качиха двойката във файтон и я откараха в кино „Арс“. Иполит Матвеевич бе великолепен. Взе от най-скъпите билети. Но те не изтраяха до края на представлението. Лиза, привикнала да седи на евтините места, по-близо до екрана, виждаше зле от скъпия тридесет и четвърти ред.

В джоба на Иполит Матвеевич бе скътана половината от сумата, която концесионерите получиха от старгородските заговорници. Това бяха много пари за отвикналия от разкош Воробянинов. Сега, развълнуван от възможността за леснодостъпна любов, той се канеше да смае Лиза с щедро пилеене. Смяташе се великолепно подготвен за това. С гордост си спомни как лесно бе покорил нявга сърцето на прекрасната Елена Боур. Навикът да пилее пари леко и с жест му бе присъщ. В Старгород той се славеше със своето възпитание и с умението си да води разговор с всяка дама. Стори му се смешно да изразходва цялото си старорежимно лустро за покоряване на малкото съветско момиче, което още нищо не знаеше и нищо не бе виждало.

След кратки увещания Иполит Матвеевич закара Лиза в „Прага“, образцов ресторант на МСПО — „най-доброто място в Москва“, както му бе казал Бендер.

„Прага“ смая Лиза с премногото си огледала, светлина и саксии с цветя. За Лиза това бе простимо: никога досега тя не бе посещавала големи образцово-показни ресторанти. Но огледалната зала съвсем неочаквано смая и Иполит Матвеевич. Той бе изостанал, бе забравил ресторантските порядки. Сега наистина се срамуваше от баронските си ботуши с квадратни бомбета, старомодните конфекция панталони и бледожълтата жилетка, обсипана със сребристи звезди.

И двамата се смутиха и замръзнаха пред погледите на пъстрата публика.

— Да минем там, в ъгъла — предложи Воробянинов, макар край самата естрада, където оркестърът стържеше поредното потпури от „Баядерка“, да имаше свободни маси.

Чувствувайки, че всички я гледат, Лиза бързо се съгласи. Светският лъв и покорител на жените Воробянинов смутено я последва. Изтърканите панталони на светския лъв висяха на отслабналите му задни части като торбичка. Покорителят на женските сърца се прегърби и за да надвие смущението си, започна да си бърше пенснето.

Никой не дойде на масата им. Иполит Матвеевич не очакваше това. И вместо да разговаря галантно със своята дама, той мълчеше, топеше се, почукваше плахо с пепелницата по масата и току покашляше. Лиза поглеждаше любопитно настрани, мълчанието ставаше неестествено. Но Иполит Матвеевич не можеше да промълви нито думичка. Бе забравил, че в такива случаи говореше именно той.

— Моля! — извикваше той на профучаващите покрай тях работници от Обществено хранене.

— Момент! — крещяха келнерите и подминаваха.

Най-сетне листът бе донесен. Иполит Матвеевич се задълбочи в него с чувство на облекчение.

— Я гледай — промърмори той, — телешки котлети — две рубли и двайсет и пет копейки, филе — две и двайсет и пет, водка — пет рубли.

— За пет рубли голямо шише — каза келнерът, който се озърташе нетърпеливо.

„Какво става с мене? — ужаси се Иполит Матвеевич. — Почвам да ставам смешен.“

— Моля — обърна се той към Лиза със закъсняла вежливост, — желаете ли да изберете нещо? Какво ще ядете?

Лиза се засрами. Тя виждаше как келнерът гледа отвисоко нейния компаньон и разбираше, че той върши нещо нередно.

— Никак не ми се яде — каза тя с треперещ глас. — Или пък вижте какво… Кажете, другарю, нямате ли нещо вегетарианско?

Келнерът започна да тъпче на едно място като кон.

— Вегетариански яденета не готвим. Само омлет с шунка.

— Тогава вижте какво — каза Иполит Матвеевич, решил се най-сетне, — донесете ни кренвирши. Ще хапнете кренвирши, нали, Елизавета Петровна?

— Да.

— Та, значи — кренвирши. От тия по рубла и двайсет и пет копейки. И бутилка водка.

— В шишенце ще бъде.

— Тогава голямо шише.

Работникът от Обществено хранене погледна съчувствено безпомощната Лиза.

— Какво ще вземете към водката? Пресен хайвер? Сьомга? Пирожки с месце?

В Иполит Матвеевич продължаваше да бушува книговодителят от Отдела за гражданско състояние.

— Няма нужда — каза той троснато. — Колко струват при вас киселите краставички? Е, добре, донесете две.

Келнерът изчезна и на масата отново настъпи мълчание. Първа заговори Лиза:

— Никога не съм идвала тук. Много е приятно.

— Да-а-а — проточи глас Иполит Матвеевич, който пресмяташе стойността на поръчката.

„Нищо — мислеше си той, — ще пийна водка и ще се поразвеселя. А то наистина е някак неудобно.“

Но и след като изпи водката и изяде киселите краставички, не само че не се развесели, но се навъси още повече. Лиза не пиеше. Натегнатото положение продължаваше. А на всичко отгоре към масата се приближи цветопродавач, който загледа любезно Лиза и й предложи цветя.

Иполит Матвеевич се престори, че не забелязва мустакатия цветопродавач, но той не си отиваше. Съвсем невъзможно бе да се говорят в негово присъствие любезности.

Навреме то избави концертната програма. На естрадата излезе пълничък мъж с жакет и лачени обуща.

— Ето че отново се виждаме — обърна се той непринудено към публиката. — Следващият номер от нашата концертна програма ще бъде изпълнен от световната изпълнителка на руски народни песни, добре познатата в Мариина горичка Варвара Ивановна Годлевска. Варвара Ивановна! Моля!

Иполит Матвеевич пиеше водка и мълчеше. Тъй като Лиза не пиеше и през всичкото време току припираше да си ходят, трябваше да се бърза, за да бъде изпразнено цялото шише.

Когато след певицата, известна в Мариина горичка, на сцената излезе куплетист с рипсена кадифена толстовка и запя:

                        Ходете!

Цял живот бродете!

Сякаш вашият апандисит

от ходене ще бъде сит!

                        Ходете!

Тра-ра-ра-ра —

Иполит Матвеевич беше вече порядъчно пиян и заедно с всички посетители на показния ресторант, които той само преди половин час смяташе за грубияни и алчни съветски бандити, запляска в такт ръце и почна да приглася:

                        Ходете!

Тра-ра-ра-ра…

Той час по час скачаше и без да се извинява, отиваше в тоалетната. От съседните маси вече го наричаха чичко и го канеха на чаша бира. Но той не отиваше. Изведнъж бе станал надменен и мнителен. Лиза скочи решително от масата:

— Тръгвам си. А вие останете. Сама ще си отида.

— Не, как така?! Аз съм дворянин и не мога да допусна това! Сеньор! Сметката! Проста-аци!…

Иполит Матвеевич дълго разглежда сметката, като се олюляваше на стола.

— Девет рубли и двадесет копейки? — мърмореше той. — Може би ще трябва да ви дам и ключа от жилището, където държа парите си?

Свърши се с това, че изведоха Иполит Матвееич навън, като го държаха внимателно под ръце. Лиза не можеше да избяга, защото номерчето от гардероба бе у великосветския лъв.

Още на първата пресечка Иполит Матвеевич цял се облегна върху Лиза и започна да я хваща с ръце. Лиза мълчаливо се отдръпваше.

— Моля ви се! — казваше тя. — Моля ви се! Моля ви се!

— Да отидем на хотел! — увещаваше я Воробянинов.

Лиза със сила се изтръгна и без да му мисли, удари покорителя на женските сърца с юмруче по носа. Пенснето със златната дъгичка тутакси се изхлузи, попадна под квадратното бомбе на баронските ботуши и с хрущене се натроши на парченца.

В нощта зефир

струи ефир.

Задавена от сълзи, Лиза хукна по улица Серебряна към къщи.

Шуми,

и пей

Гвадалквивир.

Ослепелият Иполит Матвеевич заситни в противоположната страна, като крещеше:

— Дръжте крадеца!

След това той дълго плака и все още хълцайки, купи от една старица всичките й гевреци заедно с кошницата. Излезе на Смоленския пазар, пуст и тъмен, и дълго се разхожда там нагоре-надолу, като разхвърляше гевреците, също както сеячът хвърля семената. При това крещеше дисхармонично:

                        Ходете!

Цял живот бродете!

Тра-ра-ра-ра…

По-нататък Иполит Матвеевич се сприятели с един файтонджия, разкри му цялата си душа и заплетено му разказа за брилянтите.

— Весел господин! — възкликна файтонджията.

Иполит Матвеевич наистина се развесели. Неговото веселие явно е било осъдително, защото към единадесет часа на другия ден той се събуди в милиционерския участък. От двестате рубли, с които така компрометиращо бе започнал нощта на насладите и удоволствията, у него бяха останали само дванадесет.

Струваше му се, че умира. Гръбнакът го болеше, обаждаше се черният му дроб, а освен това чувствуваше, като че ли на главата му са надянали оловен котел. Но най-страшното бе, че никак не помнеше къде и как е могъл да пропилее толкова много пари. По пътя за в къщи трябваше да се отбие при оптик, за да постави на пенснето нови стъкла.

Остап дълго и с учудване разглежда изтерзаната фигура на Иполит Матвеевич, но не каза нищо. Той бе студен и готов за борба.

Бележки

[1] Московско обединение на хидроелектростанциите. — Б.пр.