Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (28)

Глава XXVII
Забележителната арестантска кошница

Старгородският клон на ефимерния съюз на „Меча и ралото“ се бе наредил заедно с юначагите от „Бързоопак“ в дълга опашка край брашнарския магазин на „Хлебопродукт“.

Минувачите се спираха.

— Къде е краят на опашката? — питаха гражданите.

Във всяка досадна опашка, образувала се пред някой магазин, винаги има един човек, чиято словоохотливост е толкова по-голяма, колкото по-далеч се намира той от вратата на магазина. А най-далеч тук беше Полесов.

— Доживяхме и това — казваше пожарният командир, — скоро ще преминем на кюспе. През деветнадесета година пак бе добре. В града има брашно за четири дни.

Гражданите засукаха недоверчиво мустаци, влизаха в спор с Полесов и се позоваваха на „Старгородская правда“.

Доказали на Полесов, като две и две четири, че в града има брашно, колкото искаш, и че няма защо да се създава паника, гражданите източваха до вкъщи, вземаха всички налични пари и се нареждаха на опашката за брашно.

След като закупиха всичкото брашно от магазина, юначагите от „Бързоопак“ преминаха към бакалницата и образуваха чайно-захарна опашка.

След три дни Старгород бе обхванат от продоволствена и стокова криза. Представителите на кооперацията и държавната търговия предложиха до пристигането на намиращите се по път продоволствени стоки да ограничат продажбата на продукти на лице по четиристотин грама захар и по два килограма брашно.

На другия ден бе намерена противоотрова.

Пръв на опашката за захар стоеше Алхен, зад него — жена му Сашхен, Паша Емилиевич, четиримата Яковлевичи и петнадесетте бабички от старопиталището със сивите си дочени премени. След като измъкна от магазина на Старгико осем килограма захар, Алхен поведе своята опашка към друга кооперация, като ругаеше по пътя Паша Емилиевич, който беше успял да излапа отпуснатата му дажба ситна захар. Паша изсипваше захарта на купчинка на дланта си и я изпращаше в широко отворената си уста. Алхен не подви крак цял ден. За да избегне фирата и разпиляването, той измъкна Паша Емилиевич от опашката и го определи да пренася купеното на частния пазар. Там Алхен свенливо препродаваше по частните дюкянчета набавените количества захар, брашно, чай и маркизет.

Полесов се нареждаше на опашките главно по принцип. Той нямаше пари и без това нищо не можеше да купи. Тичаше от опашка на опашка, ослушваше се в разговорите, правеше язвителни бележки, вдигаше многозначително вежди и пророкуваше. Като последица от неговите недомлъвки градът се изпълни със слухове, че уж от Меч и Урал пристигнала някаква си нелегална организация.

Губернаторът Дядев спечели за един ден десет хиляди. А колко изкара председателят на борсовия комитет Кислярски, дори жена му не знаеше.

Мисълта, че влиза в тайна организация, не даваше покой на Кислярски. Плъзналите из града слухове най-сетне го изплашиха. След като прекара една безсънна нощ, председателят на борсовия комитет реши, че само чистосърдечното признание може да му намали лежането в затвора.

— Слушай, Хенриета — каза той на жена си, — време е да пренесем манифактурата у шурея.

— Да не би да дойдат, а? — запита Хенриета Кислярска.

— Могат да дойдат. Щом в страната няма свобода на търговията, все един ден ще се влезе в затвора, нали?

— Значи, да ти приготвям вече бельо? Ох, тоя мой нещастен живот! Вечно да нося храна по затворите. А защо не станеш съветски служител? Ето на, шуреят ти е член на профсъюза и — не му е зле! Затова непременно трябва да бъдеш червен търговец!

Хенриета не знаеше, че съдбата бе отредила на нейния мъж поста председател на борсовия комитет. Затова тя бе спокойна.

— Може да не се върна довечера — каза Кислярски, — тогава утре ела ми донеси храна. Само, моля те, недей да ми носиш вареники. Никакво удоволствие не е да ядеш студени вареники!

— Не е ли по-добре да вземеш примуса?

— Кой ще ти разреши да държиш в килията примус! Дай ми кошницата.

Кислярски имаше специална арестантска кошница. Направена по поръчка, тя бе напълно универсална. Разгъната представляваше легло, полуразгъната — масичка; освен това тя служеше и за шкаф: в нея имаше рафтове, куки и чекмеджета. Жена му сложи в универсалната кошница студено ядене за вечеря и чисто бельо.

— Може да не ме изпращаш — каза сведущият съпруг. — Ако дойде Рубенс за пари, кажи му, че пари няма. Довиждане! Рубенс може да почака.

И Кислярски важно излезе на улицата, като стискаше дръжката на кошницата.

— Къде, гражданино Кислярски? — викна му Полесов.

Полесов стоеше до телеграфния стълб и с викове поощряваше пощенеца, който се изкачваше към изолаторите, като се вкопчваше с железните котки за стълба.

— Отивам да правя признания — отвърна Кислярски.

— За какво?

— За „Меча и ралото“.

Виктор Михайлович онемя. А Кислярски, изпъчил напред яйцеобразното си коремче, препасан с широк летен колан с пришито джобче за часовника, бавно тръгна към губернската прокуратура.

Виктор Михайлович запърха с криле и отлетя при Дядев.

— Кислярски е провокатор! — изкрещя пожарният командир. — Току-що отиде да ни издаде. Още се вижда.

— Как? С кошницата ли е? — ужаси се старгородският губернатор.

— С кошницата.

Дядев целуна жена си, викна й, че ако дойде Рубенс, пари да не му дава и презглава изтича на улицата. Виктор Михайлович се повъртя, закудкудяка като кокошка, снесла яйце, и хукна към Владя и Никеша.

През това време гражданинът Кислярски бавно се приближаваше към губернската прокуратура. По пътя той срещна Рубенс и дълго говори с него.

— А как ще стане за парите? — попита Рубенс.

— За парите ще отидете при жена ми.

— Но защо сте с кошницата? — подозрително запита Рубенс.

— Отивам на баня.

— Е, приятно къпане.

След това Кислярски се отби в сладкарницата на ССПО, бивша „Бонбон дьо Варсови“, гаврътна чаша кафе и изяде една баничка. Сега можеше да отиде да се разкае. Председателят на борсовия комитет влезе в чакалнята на губернската прокуратура. Там нямаше никой. Кислярски се приближи до вратата, на която бе написано: „Губернски прокурор“, и лекичко почука.

— Влез! — обади се добре познатият на Кислярски глас.

Кислярски влезе и се спря изумен. Яйцевидното му коремче в миг спадна и се набръчка като фурма. Това, което видя, бе съвсем неочаквано за него.

Писалищната маса, зад която седеше прокурорът, бе заобиколена от членовете на могъщата организация „Меча и ралото“. Съдейки по техните жестове и по жалните им гласове, те си признаваха всичко.

— Ето го най-главния октябрист! — възкликна Дядев.

— Първо — започна Кислярски, като остави кошницата на пода и тръгна към масата, — първо, аз не съм октябрист, второ, винаги съм съчувствувал на съветската власт и, трето, главният не съм аз, а другарят Чарушников, чийто адрес…

— Красноармейска! — викна Дядев.

— Номер три! — в хор се обадиха Владя и Никеша.

— В двора вляво — добави Виктор Михайлович, — мога да ви я посоча.

След двадесет минути доведоха Чарушников, който най-напред заяви, че никога в живота си не е виждал никого от присъствуващите в кабинета. След това, без да си поеме дъх, Чарушников направи донос срещу Елена Станиславовна.

Едва в килията, след като смени бельото и се излегна на разгънатата кошница, председателят на борсовия комитет се успокои и му олекна.

 

По време на кризата мадам Грицацуева-Бендер бе успяла да запаси с хранителни продукти и стоки своето магазинче поне за четири месеца. Успокоена, тя отново затъгува за своя млад съпруг, който се измъчваше на заседанията на Малкия Совнарком. Посещението й у гледачката не й донесе успокоение.

Разтревожена от изчезването на целия старгородски ареопаг, Елена Станиславовна хвърляше картите с възмутителна небрежност. Картите показваха ту края на света, ту увеличение на заплатата, ту среща с мъж в държавно учреждение и в присъствието на недоброжелател — поп пика.

А и самото гледане завърши някак странно. Дойдоха агенти — попове пики — и отведоха прорицателката в държавно учреждение, при прокурора.

Останала сама с папагала, объркана, вдовицата вече се канеше да си тръгва, когато папагалът изведнъж удари с човка по клетката и за първи път заговори с човешки глас.

— Доживяхме! — изрече той язвително, скри главата си под крилото и измъкна перце изпод мишницата.

Мадам Грицацуева-Бендер се втурна изплашена към вратата.

След нея се изля пламенна, несвързана реч. Древната птица бе така слисана от посещението на агентите и отвеждането на господарката й в държавно учреждение, че започна да изговаря с крясък всички познати й думи. Най-голямо място в нейния репертоар заемаше Виктор Михайлович Полесов.

— При тая оскъдица — възбудено каза птицата.

И като се обърна на пръчката с главата надолу, намигна на стъписаната край вратата вдовица, сякаш й казваше: „Е, как ви харесва това, вдовичке?“

— Майчице мила! — завайка се Грицацуева.

— В кой полк сте служили? — запита папагалът с гласа на Бендер.

— Кр-р-р-р-рах… Европа ще ни помогне.

След бягството на вдовицата папагалът оправи нагръдника си и изрече ония думи, които хората напразно се опитваха да изтръгнат от него в продължение на тридесет години:

— Папагалът е глупак!

Вдовицата тичаше по улицата и нареждаше на глас. А в къщи я очакваше някакво живо старче.

Бе Вартоломеич.

— Във връзка с обявлението — започна Вартоломеич — вече два часа ви чакам, госпожице.

Тежкото копито на предчувствието удари Грицацуева в сърцето.

— Ох! — изхлипа вдовицата. — Измъчи се душичката ми!

— Струва ми се, вас напусна гражданинът Бендер? Вие давали ли сте обявление?

Вдовицата се стовари върху чувалите с брашно.

— Какви слаби организми имате — сладникаво каза Вартоломеич.

— Първом ми се ще да си изясня въпроса за възнаграждението…

— Ох!… Всичко вземете! За нищо не ми е жал сега! — нареждаше чувствителната вдовица.

— Та ето какво. Зная къде се намира вашето синче О. Бендер. Какво ще бъде възнаграждението?

— Всичко вземете! — повтори вдовицата.

— Двадесет рубли! — каза сухо Вартоломеич.

Вдовицата стана от чувалите. Цялата бе оваляна в брашно. Напрашените й ресници мигаха бързо-бързо.

— Колко? — запита тя.

— Петнадесет рубли — намали цената Вартоломеич.

Той подушваше, че и три рубли мъчно би изтръгнал от нещастната жена.

Тъпчейки с крака чувалите, вдовицата се приближаваше до старчето, призоваваше за свидетели силите небесни и с тяхна помощ получи ниска цена.

— Е, няма какво, нека господ ви помага, да бъдат пет рубли. Само че за парите ще помоля предварително. Такова правило си имам.

Вартоломеич извади от бележника си две изрезки от вестник и като ги стискаше здраво, започна:

— Да започнем, моля, поред. Вие пишете, значи: „Моля… изчезна от къщи другарят Бендер… зелен костюм, жълти челици, синя жилетка…“ Така, нали? Това е вестник „Старгородская правда“, значи. А ето какво пишат за вашето синче в столичните вестници. Ето… „Под копитата на коня…“ Но вие, госпожо, не се опечалявайте, слушайте по-нататък… „Под копитата на коня…“ Но жив е, жив! Казвам ви, жив е! Бих ли взел пари за покойник? Та ето: „Под копитата на коня. Вчера на площад Свердлов попадна под копитата на коня на каруцар №8974 гражданинът О. Бендер. Пострадалият се отърва с лека уплаха…“ Та ето, предоставям ви тези документчета, но вие ми дайте предварително паричките. Такова ми е правилото.

Вдовицата с плач даде парите. Мъжът й, нейният мил мъж с жълти чепици е лежал на далечната московска земя и огнедишащият кон го е ударил с копитото по синята вълнена гръд.

Отзивчивата душа на Вартоломеич се задоволи с приличното възнаграждение. Той си отиде, след като обясни на вдовицата, че допълнителните следи на нейния мъж безусловно ще се намерят в редакцията на вестник „Станок“, където, разбира се, знаят всичко, каквото става по света.

ПИСМО НА ОТЕЦ ФЬОДОР,

писано в Ростов, в павилиона за гореща вода „Млечният път“,

до жена му в околийския град Н.

Мила моя Катя! Нова неприятност ме сполетя, но за това после. Парите Получих съвсем навреме, за което ти благодаря сърдечно. Веднага след пристигането си в Ростов изтичах на посочения адрес. „Новоросцимент“ е доста голямо учреждение, никой не познаваше там инженер Брунс. Бях се съвсем отчаял, но ме подсетиха. Идете, казват, в личния състав. Отидох. „Да — рекоха ми, — служеше при нас такъв, отговорна работа изпълняваше, само че, казват, миналата година ни напусна. Примамиха го в Баку, на служба в АЗОВНЕФТ по въпросите на техниката за безопасността.“

Е, гълъбице моя, не излезе така кратко пътуването ми, както си мислехме. Ти ми пишеш, че парите привършват. Няма как, Катерина Александровна. Краят наближава. Въоръжи се с търпение и като се помолиш на бога, продай студентския ми сукнен мундир. Ще се наложат може би и по-големи разходи. Бъди готова на всичко.

Скъпотията в Ростов е страшна. За стая в хотела платих 2 р. и 25 коп. До Баку парите ще стигнат. Оттам, в случай на успех, ще телеграфирам.

Времето тук е горещо. Палтото си нося на ръка. Страхувам се да го оставя в хотела — току-виж, са го задигнали. Тук хората не си поплюващ.

Град Ростов не ми харесва. По броя на населението и по географското си положение той значително отстъпва на Харков. Но нищо, попадийо, бог е добър, и в Москва ще отидем заедно. Ще видиш тогава — напълно западноевропейски град. А после ще си заживеем в Самара, до нашата свещоливница.

Не се ли е върнал още Воробянинов? Къде ли гони вятъра сега? Храни ли се още Евстигнеев? Как е расото ми след почистването? У всички познати поддържай убеждението, че съм край смъртния одър на леля. На Гуленка пиши същото.

Чакай! Щях да забравя да ти разкажа за ужасното произшествие, което ми се случи днес.

Застанал бях на моста да се полюбувам на тихия Дон и се бях унесъл в мечти за нашето бъдещо богатство. Изведнъж излезе вятър и отнесе в реката фуражката на брат ти, хлебаря. Само ми се мярна и — изчезна. Наложи се да направя нов разход: купих си английска барета за 2 р. и 50 коп. На брат ти, хлебаря, нищо не казвай за станалото. Убеди го, че съм във Воронеж.

Виж, зле съм с бельото. Вечер си пера дрехите, а на заранта, ако не са изсъхнали, влажни ги навличам. При тая горещина дори е приятно.

Целувам те и те прегръщам.

Вечно твой мъж Федя