Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 48 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- ↑ а б imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава III
Огледалото на грешника
Изповядал умиращата Клавдия Ивановна, свещеникът от църквата „Флор и Лавър“ отец Фьодор Востриков, излезе от дома на Воробянинов крайно възбуден и през целия път до жилището си се оглеждаше разсеяно и смутено се усмихваше. Към края на пътя разсеяността му стигна дотам, че едва не се намери под колелата на изпълкомския автомобил „Гос. №1“. Когато се измъкна из виолетовата мъгла, пусната от дяволската машина, отец Востриков бе загубил ума и дума и без да обръща внимание на достопочтения си сан и солидната си възраст, измина остатъка от пътя в лек полугалоп.
Попадията Катерина Александровна приготвяше масата за вечеря. През свободните си от вечерня дни отец Фьодор обичаше да се храни рано. Но сега, снел калимавката и съблякъл ватираното си расо, отчето бързо отиде в спалнята, за почуда на попадията, заключи се там и с глух глас започна да напява „Достойно есть“.
Попадията седна на стола и боязливо зашепна:
— Намислил е пак нещо…
Пламенната душа на отец Фьодор не знаеше покой. И никога не го е знаела. Нито тогава, когато бе още Федя — възпитаник на духовното училище, нито когато бе мустакатият семинарист — Фьодор Иванич. От семинарията Востриков се прехвърли в университета и учи в Юридическия факултет три години, но през 1915 година се уплаши да не бъде мобилизиран и отново се върна на духовното поприще. Отначало бе ръкоположен за дякон, а след това за свещеник и назначен в околийския град Н. И винаги, във всички етапи на своята духовна и гражданска кариера отец Фьодор си оставаше сребролюбец.
Отец Фьодор мечтаеше за собствена свещоливница. Измъчван от видението на големи фабрични барабани, намотаващи дебели восъчни въжета, отец Фьодор измисляше различни проекти, чието осъществяване трябваше да му даде основния и оборотен капитал за закупуване на отдавна набелязаната в град Самара свещоливница.
Идеите озаряваха отец Фьодор неочаквано и той тутакси се заемаше за работа. Започна да вари мраморен сапун за пране; навари го с десетки килограми. Но сапунът, макар и да съдържаше голям процент мазнини, не се пенеше и на всичко отгоре струваше три пъти по-скъпо, отколкото произвеждания от „Плуг и чук“. Дълго след това сапунът овлажняваше и се разваляше в антрето, така че когато Катерина Александровна минаваше покрай него, дори си поплакваше. А по-късно вече го изхвърлиха в помийната яма.
Прочел в някакво списание по животновъдство, че месото на питомните зайци е крехко като пилешкото, че те се плодят много и че развъждането им може да донесе на грижливия стопанин големи печалби, отец Фьодор незабавно си набави половин дузина разплодници и само след два месеца кучето Нерка, изплашено от неимоверното количество дългоухи същества, изпълнили двора и къщата, забягна нанякъде. Проклетите жители на града Н. се оказаха много консервативни и с нечувано единодушие не купуваха зайците на Востриков. Тогава, след като се посъветва с попадията, отец Фьодор реши да украси менюто си с питомни зайци, чието месо по вкус превъзхожда пилешкото. От зайците приготвяха печено, кюфтета, пожарски котлети; от заешко месо варяха супа, вечер то поднасяха студено и в пирог. Това не доведе до нищо. Отец Фьодор пресметна, че дори да минат изключително на заешко месо, семейството може да изяде за месец не повече от четиридесет животни, докато месечният приплод възлиза на деветдесет парчета, като това число ще се увеличава всеки месец в геометрическа прогресия.
Тогава Вострикови решиха да дават домашни обеди. Цяла една вечер отец Фьодор писа с химически молив върху акуратно нарязани листчета от карирана хартия обяви за поднасяне на вкусни домашни ястия, приготвяни изключително с прясно краве масло. Обявата започваше с думите: „Евтино и вкусно.“ Попадията напълни една емайлирана купичка с лепило от брашно и късно вечерта отец Фьодор разлепи листчетата по всички телеграфни стълбове и край съветските учреждения.
Новото начинание имаше голям успех. Още първия ден се явиха седем души, между които деловодителят от военния комисариат Бендин и завеждащият подотдела на благоустройството Козлов, благодарение на чието усърдие неотдавна бе разрушен единственият в града старинен паметник — Триумфалната арка от времето на Елисавета, която според него пречела на уличното движение. Всички много харесаха ястията. На другия ден дойдоха четиринадесет души. Едва смогваха да одират зайците. Цяла седмица работата вървеше великолепно и отец Фьодор вече си мислеше да открие малка кожарска работилница без мотор, когато се случи нещо съвсем непредвидено.
Кооперативът „Плуг и чук“, който не работеше вече три седмици поради инвентаризация на стоките, бе отворен и продавачите от магазина, запъхтени от напрягане, довлякоха в задния двор, общ с двора на отец Фьодор, каца с развалено кисело зеле и го изхвърлиха в помийната яма. Привлечени от пикантната миризма, зайците се втурнаха към ямата и още на другата сутрин сред нежните гризачи започна мор. Той свирепствува всичко на всичко три часа, но умори двеста и четиридесет разплодника и неподдаващ се на пресмятане приплод.
Слисаният отец Фьодор онемя за цели два месеца и душата му се зарадва едва сега, когато се завърна от дома на Воробянинов и за учудване на попадията се затвори в спалнята. По всичко личеше, че отец Фьодор е озарен от нова идея, която го бе завладяла изцяло.
Катерина Александровна лекичко почука с кокалчето на пръста си на вратата на спалнята. Отговор не последва, само пеенето се усили. След минута вратата се открехна и в пролуката се показа лицето на отец Фьодор, заляно с моминска руменина.
— Попадийо, я дай ми по-скоро ножиците — бързо каза отец Фьодор.
— А няма ли да вечеряш?
— Добре, добре. После.
Отец Фьодор грабна ножиците, отново се заключи и се приближи до стенното огледало в изподраскана черна рамка.
До огледалото бе окачена старинна народна картина „Огледалото на грешника“, отпечатана от медна плоча и после красиво оцветена на ръка. „Огледалото на грешника“ особено утеши отец Фьодор след неуспеха му със зайците. Евтината картина ясно показваше преходността на всичко земно. В горния й край бяха наредени четири значителни и успокояващи душата рисунки, надписани със славянско писмо; „Сим се моли, Хам пшеница сее, Яфет властта държи, Смъртта над всички се смее.“ Смъртта бе с коса и с пясъчен часовник е крила. Тя бе направена като че ли от протези и ортопедически части и стоеше с широко разтворени крака върху гол хълм. Видът й недвусмислено говореше, че неуспехът със зайците е нищожна работа.
Сега на отец Фьодор повече се харесваше картинката „Яфет властта държи“. Охранен богат мъж с брада седеше на трон в малка зала.
Отец Фьодор се усмихна и като се гледаше внимателно в огледалото, започна да подстригва благообразната си брада. Космите се сипеха на пода, ножиците скърцаха и след пет минути отец Фьодор се убеди, че не може да подстриже както трябва брадата си. Беше я подкастрил на една страна, някак неприлично и дори подозрително.
Като се повъртя още малко пред огледалото, отец Фьодор се ядоса, повика жена си и подавайки й ножиците, каза раздразнено:
— Помогни ми пък ти, попадийо. Не мога да се справя с тия мои космалаци.
Попадията чак плесна с ръце от изненада.
— Но какво си направил със себе си? — проговори тя най-сетне.
— Нищо не съм направил. Подстригвам се. Помогни ми, моля ти се. Тука като че ли е поизкривено…
— Господи — рече попадията, като посегна на къдриците на отец Фьодор, — Феденка, да не си решил да преминеш към обновенците?
Отец Фьодор се зарадва на такава насока на разговора.
— Защо пък, попадийо, да не премина към обновенците? Та те не са ли хора?
— Хора са. Разбира се, че са хора — съгласи се тя злъчно. — И как още: по кинематографи се влачат, любовници издържат…
— Е, и аз по кинематографи ще се влача.
— Влачи се, много ти здраве.
— Разбира се, ще се влача.
— И ще си навлечеш накрая нещо на главата. Виж се в огледалото само на какво си заприличал.
И наистина от огледалото го погледна наперена черноока физиономия с малка чудновата брадичка и глупаво дълги мустаци.
Започнаха да подстригват мустаците, за да ги докарат до пропорционални размери.
Това, което стана по-нататък, още повече слиса попадията. Отец Фьодор заяви, че още тази вечер трябва да замине по работа и поиска от Катерина Александровна да прескочи до брата си, хлебаря, и да вземе от него за една седмица палтото с кожената яка и кафявия му патешки каскет.
— Никъде не отивам! — заяви попадията и заплака.
Половин час отец Фьодор снова из стаята, дрънка глупости, като плашеше жена си с измененото си лице. Попадията разбра само едно: отец Фьодор се е подстригал без каквато й да е причина и иска да замине с глупашкия каскет наникъде, а нея оставя.
— Не те оставям — повтаряше отец Фьодор, — не те оставям, след една седмица се връщам. Нима човек не може да има работа? Може ли, или не може?
— Не може — отвръщаше попадията.
Човек кротък в обноските си с ближните, отец Фьодор трябваше дори да удря с юмрук по масата. Макар да удряше предпазливо и несръчно, тъй като никога преди не бе правил това, попадията все пак много се изплаши, метна шала на раменете и изтича до брат си за цивилни дрехи.
Останал сам, отец Фьодор помисли за минутка, каза си: „И на жените не им е леко“ и измъкна изпод кревата сандъче, обковано с ламарина. Такива сандъчета се срещат най-често у червеноармейците. Те са облепени с тапети на шарки и отгоре украсени с портрета на Будьони или с капак от цигарена кутия „Плаж“ с три красавици, излегнати на посипания със ситни камъчета батумски бряг. Сандъчето на Вострикови, за неудоволствие на отец Фьодор, също бе облепено с картинки, но тук го нямаше нито Будьони, нито батумските красавици. Попадията бе облепила цялата вътрешност на сандъчето с фотографии, изрязани от списание „Летопис на войната 1914 година“. Тук бе и „Превземането на Пшемисъл“, и „Раздаване топли дрехи на нисшите чинове на позициите“, и какво ли не още.
Отец Фьодор извади на пода наредените отгоре книги: едно течение от списание „Руски поклонник“ от 1903 година, въздебеличката „История на разкола“ и брошурката „Русин в Италия“, върху корицата на която бе отпечатан димящият Везувий, след това бръкна чак до дъното на сандъчето и измъкна старата, изтъркана качулка на жена си. Замижал от силната миризма на нафталин, която изведнъж пъхна от сандъчето, отец Фьодор раздра дантелите и ширитите и извади от качулката тежък платнен фишек. Фишекът съдържаше двадесет златни монети по десет рубли — всичко, що бе останало от търговските авантюри на отец Фьодор.
Той повдигнах обичайното движение на ръката си полите на расото и натъпка фишека в джоба на раираните си панталони. След това се приближи до скрина и извади от бонбониерата петдесет рубли от по три и пет рубли. В бонбониерата оставаха още двадесет рубли.
— За в къщи стигат — отсече той.