Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XXXIII
Изгонване от рая

Докато едни герои на романа бяха убедени, че времето не бърза, а други смятаха, че времето не чака, времето си вървеше по своя обичаен път. След прашния московски май дойде прашния юни. В околийския град Н. автомобил Гос. №1, повреден при един трап, стоеше вече две седмици на ъгъла на Старопанския площад и улица Другаря Губернски, като от време на време забулваше околността с непрогледен пушек. От Старгородския арест излизаха един по един посрамените участници в заговора „Меча и ралото“ — бяха дали гаранция за неотлъчване. Вдовицата Грицацуева (пламенна жена, блян за поета) се върна към бакалийката си и бе глобена с петнадесет рубли, защото не поставила на видно място ценоразпис за сапуна, пипера, синката и други дребни стоки — пропуск, извинителен за жена с горещо сърце!

 

— Има! — повтори Остап със сподавен глас. — Дръжте!

Иполит Матвеевич пое с треперещите си ръце плоска дървена кутийка, В тъмнината Остап продължаваше да рови в стола. Блесна брегово фарче. Върху водата легна златен стълбец и заплува след парахода.

— По дяволите! — изпъшка Остап. — Повече нищо няма!

— Н-н-не може да бъде — измънка Иполит Матвеевич.

— Е, вижте и вие!

Затаил дъх, Воробянинов клекна и пъхна ръката си до лакътя под седалката. Между пръстите си той усети основите на пружините. Нямаше нищо друго твърдо. От стола лъхаше неприятно на сух разбутан прах.

— Няма ли? — попита Остап.

— Няма.

Тогава Остап вдигна стола и го хвърли далеч зад борда. Чу се тежък плясък. Потръпвайки от нощната влага, концесионерите се върнаха в каютата ри недоумяващи.

— Така-а — рече Бендер. — Все пак нещо намерихме.

Иполит Матвеевич извади от джоба си кутийката и безсмислено я погледна.

— Хайде, дайте я тука! Какво се блещите!

Отвориха кутийката. На дъното й имаше медна позеленяла плочица с надпис.

С това полукресло МАЙСТОР ГАМБС започва нова партида мебели / 1865 г. Санкт-Петербург

 

 

Остап го прочете на глас.

— А къде са брилянтите? — запита Иполит Матвеевич.

— Вие сте изумително досетлив, скъпи преследвачо на табуретки. Както виждате, брилянти няма.

Жал му ставаше на човек да гледа Воробянинов. Едва прораслите му мустаци мърдаха, стъклата на пенснето бяха замъглени. Изглеждаше, че в отчаянието си той се удря с уши по бузите.

Суровият, благоразумен глас на великия комбинатор оказа своето обичайно магическо въздействие. Воробянинов изопна ръце по изтърканите шевове на панталоните си и млъкна.

— Млъкни, печал, млъкни, Писанчо! Някога ще се посмеем над гламавия осми стол, в който намерихме глупавата плочица. Тука има още три стола — шансът е деветдесет и девет на сто!

През нощта на бузата на крайно огорчения Иполит Матвеевич изскочи конусообразна пъпка. Всички страдания, всички неуспехи, цялата мъка в усиленото търсене на брилянтите — всичко това като че ли се бе събрало в пъпката и сега тя изглеждаше като седеф, отсеняващ вишненосинкав залез.

— Вие нарочно ли? — запита го Остап.

Иполит Матвеевич въздъхна конвулсивно и висок, леко прегърбен, като въдица, се запъти за боите. Започна изготвянето на таблото. Концесионерите работеха на горната палуба.

И започна третият ден от плаването.

Започна той с кратка схватка между духовия оркестър и звуковото оформяване за място за репетиции.

След закуската към кърмата, едновременно от две страни, се отправиха здравеняците с медните тръби и мършавите рицари на Есмарховите стъкленици. Пръв на пейката на кърмата успя да седне Галкин. Втори притича кларнетът от духовия оркестър.

— Мястото е заето — рече навъсено Галкин.

— От кого е заето? — зловещо запита кларнетът.

— От мене, Галкин.

— И от кого още?

— От Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

И от Елкин при вас няма ли? Това място е наше.

И от двете страни идваха подкрепления. Изправи се три пъти опасаният от медния Змей-горянин хеликон — най-мощният инструмент в оркестъра. Полюляваше се приличащата на ухо валдхорна. Тромбоните стояха в пълна боева готовност. Слънцето хиляди пъти се отрази в бойните доспехи. Мрачно и нищожно изглеждаше звуковото оформление. Там блещукаше бутилковото стъкло, бледно светлееха клизмените стъкленици, а саксофонът — възмутителна пародия на духов инструмент, семенна издънка от истинска духова тръба — бе жалък и приличаше на луличка.

— Клизменият батальон — викна заядливият кларнет — претендира за място.

— Вие — обади се Залкинд, като се стараеше да намери най-обидния израз, — вие сте консерватори в музиката!

— Не ни пречете да репетираме!

— Вие ни пречите! Колкото по-малко репетирате на вашите нощни гърнета, толкова по-хубаво се получава.

— А на вашите самовари и да репетирате, и да не репетирате, все едно, нищо няма да излезе.

И като не стигнаха до никакво споразумение, двете страни останаха по местата си и упорито засвириха всеки своето. Надолу по реката се носеха звуци, каквито може да издаде само трамвай, пълзящ бавно по счупени стъкла. Духовият оркестър изпълняваше марша на Кексхолмския лейбгвардейски полк, а звуковото оформяване — негърския танц: „Антилопа при изворите на река Замбези“. Скандалът бе прекратен от личната намеса на председателя на тиражната комисия.

В единадесет часа великият труд бе завършен. Остап и Воробянинов помъкнаха бавно таблото със заден ход към капитанския мостик. Пред тях, вдигнал ръце към небето, тичаше дебеланкото, завеждащ домакинската част. С общи усилия таблото бе привързано към перилата. То висеше над пътническата палуба като екран. За половин час електротехникът прокара зад него жици и прикачи отвътре три крушки. Оставаше само да завъртят ключа.

Отпред, точно срещу носа, вече проблясваха светлинките на град Васюки.

На тържеството за освещаване на таблото домакинът покани цялото население на парахода. Иполит Матвеевич и великият комбинатор наблюдаваха публиката отгоре, изправени отстрани на неосветения още скрижал.

Всяко събитие на парахода се вземаше присърце от плуващото учреждение. Машинописки, разсилни, отговорни работници, колумбовци и екипажът на парахода се стекоха на пътническата палуба и вирнаха глави нагоре.

— Включвай! — изкомандува дебеланкото.

Таблото бе осветено.

Остап погледна надолу, към множеството. Розова светлина заля лицата.

Зрителите се засмяха. След това настъпи тишина. И суров глас се обади отдолу:

— Къде е домакинът?

Гласът бе толкова властен, че домакинът, скачайки през няколко стъпала, се втурна надолу.

— Погледнете — каза гласът, порадвайте се на вашата работа!

— Ей сега ще ни натирят! — пошепна Остап на Иполит Матвеевич. И наистина дебеланкото долетя като ястреб на горната палуба.

— Е, как ви се вижда плакатчето? — най-нахално запита Остап. — Харесва ли ви?

— Събирайте си багажа! — кресна домакинът.

— Какво сте се разбързали толкова?

— Съ-би-рай-те си багажа! Вън! Пред съда ще отговаряте! Нашият началник не обича да се шегува!

— Изгонете го! — долетя отдолу властният глас.

— Не, сериозно, не ви ли харесва плаката? Наистина ли не струва?

Нямаше смисъл да се продължава играта. „Скрябин“ вече хвърли котва на васюкинския кей и от парахода можеха да се видят недоумяващите лица на васюкинци, струпали се на пристанището.

Пари им бяха отказани категорично. За стягане на багажа им бяха дадени пет минути.

— Идиотска работа — каза Симбиевич-Синдиевич, когато съдружниците слизаха на кея. — Да бяха възложили оформяването на таблото на мене. Така щях да го направя, че и самият Майерхолд не би могъл да се мери с мене.

На кея концесионерите се спряха и погледнаха нагоре към парахода. В черното небе сияеше таблото.

— М-да — рече Остап, — плакатчето е твърде безобразно. Мизерно изпълнение.

Рисунка, направена с опашката на опърничаво муле, би изглеждала музейна рядкост в сравнение с таблото на Остап. Вместо сеяч, пръскащ облигации, нескопосаната ръка на Остап бе наплескала някакъв пън с чукундуреста глава и тънки камшици вместо ръце.

Зад концесионерите параходът пламтеше от светлина и гърмеше от музика, а пред тях, на високия бряг, се стелеше мракът на провинциалната среднощ, чуваше се кучешки лай и далечна хармоника.

— Резюмирам положението — обади се Остап жизнерадостно. — Пасив: нито петак, три стола заминават надолу по реката, няма къде да се пренощува и нито помен от детската комисия. Актив: пътеводител по Волга, издание хиляда деветстотин двадесет и шеста година (трябваше да го вземат назаем от каютата на мосю Симбиевич). Много трудно е да се направи недефицитен баланс. Ще трябва да се спи на кея.

Концесионерите се нагласиха на пристанищните пейки. При светлината на опушения газен фенер Остап прочете пътеводителя:

„На десния висок бряг — град Васюки. Оттук се изнасят дървен материал, смола, лико, рогозки, а се докарват предмети за широко потребление за целия край, който се намира на 50 километра от железопътната линия.

Градът има 8 000 жители, държавна картонажна фабрика с 320 работници, три малки завода: чугунолеярен, пивоварен и кожарски. Освен общообразователните учебни заведения има и горски техникум.“

— Положението е много по-сериозно, отколкото предполагах — допълни Остап. — Вижда ми се неразрешима задача да се измъкнат пари от васюкинци. А ни са необходими не по-малко от тридесет рубли. Първо, трябва да се яде и, второ, да изпреварим тиражното корито и се срещнем с колумбовци на сушата, в Сталинград.

Иполит Матвеевич се сви като стар мършав котарак след схватка с млад съперник — необуздан владетел на покривите, таваните и капандурите.

Остап се разхождаше покрай пейките, като съобразяваше и комбинираше. Към един часа след полунощ превъзходният план бе готов. Бендер легна до съдружника си и заспа.